Линда Милър
Съпругата янки (4)

4

— Кой живее в тези къщи? — попита Лидия.

Двете с Мили стояха една до друга на калната улица, с гръб към прекрасните, окъпани в слънце води на залива Саунд. Кокетната редица от шест дървени къщи, прецизно очертаните бели стобори и стени в синьо, бледо жълто или сиво, стояха солидно изправени в покоя след бурята.

— Никой, всъщност — отговори Мили, без да влага особен интерес. — Татко поръча да ги построят за семейства, но досега не е пристигнало нито едно. Идват само ергени. Те живеят в лагерите в планината.

Лидия се натъжи. Такива хубави къщи трябваше да си имат цветя в дворовете, пушек, виещ се от комините и деца, които да се катерят по кленовите и брястови дървета, засадени отпред. Девън се оказа прав, малката общност тук се нуждаеше най-вече от жени. А щом се заселеха жени, щеше да дойде ред на училища и църкви, и постепенно също на библиотеки и болници.

Тя си помисли за всичките ония стари моми и вдовици, останали и източните щати, но си каза също, че не много от тях биха се решили да се изложат на несгодите и трудностите от едно пътуване на Запад. Независимо от това мрачно заключение, Лидия усети в гърдите си зараждането на бурна възбуда, надежда, каквато не беше изпитвала още от времето преди войната.

Тя направи неволна крачка напред към бялата ограда, отделяща дворовете от улицата и стисна с ръце две от заострените тръби.

Мили нетърпеливо я подръпна за полата.

— Хайде вече, тръгвай и ще ти покажа къде работи татко, когато не е в планината, за да сече дървета. Обзалагам се, че никога не си виждала подобно нещо.

Лидия се усмихна и се остави детето да я поведе към недалечно заливче, където върху повърхността на водата подскачаха и се блъскаха стволове на отрязани дървета. Докато приближаваха, въздухът се разцепи от невероятен рев и едно огромно дърво се спусна с трясък по улея, изсечен отстрани в хълма. На долния край го очакваха мъже с дълги метални куки в ръце, готови да придвижат необработения ствол към малкото заливче при останалите.

Лидия се спря, за да засенчи очите си с ръка от ослепителното слънце и да погледа следващото дърво, което шумно се спусна по улея. Чуваха се крясъци на мъже, цвилене на мулета и свистящият вой на триони от дъскорезницата, които пронизваха напоения с дъх на стърготини и морска сол въздух. Тя отново изпита прилив на възбуда и удивление, усещането, че бе станала част от някакво огромно начинание.

— Там е канцеларията на татко — каза Мили, сочейки към най-странната постройка, която Лидия бе виждала някога. Колибата беше издълбана направо в ствола на гигантско дърво, с поне три метра в диаметър, чиито корени още стояха в земята, като кафяви, застинали пръсти. Покривът беше направен от стари керемиди, над които се издигаше само един тесен, ръждясал комин от метална тръба. Един вграден прозорец придаваше на къщичката дързък вид, като вагабонтин, нахално намигащ на дама.

Лидия бе очарована. Къщата в дънера изглеждаше като извадена от книжка с приказки, като леговище на говорещ заек или на дървесен плъх.

Тя просто си стоеше там, омаяна от хода на фантазиите си, когато от една врата, явно изсечена така, че да побира целия му ръст, внезапно се показа Бригъм. Сивите му очи незабавно се спряха на Лидия и се задържаха върху лицето й съвсем непроницаеми.

Най-после той тръгна към нея, а по красивата му, добре оформена и тревожно чувствена уста нямаше и помен от усмивка.

— Какво правите тук? — попита той, като че ли Лидия бе нападнала свещената му територия. После, без да й даде шанс за отговор, продължи: — Тук не е място за жени и деца, г-це Маккуайър, ще бъда особено благодарен, ако повече не водите дъщеря ми насам.

Опасно място. Тя си помисли за Гетисбърг и за Втория Манасас и щеше да се засмее, ако спомените и не бяха толкова тъжни.

В следващия момент си спомни и друго — че г-н Куейд бе продавал дървен материал на южните щати, а наред с това и на Съюза, като така несъмнено бе спомогнал за удължаването на конфликта, което от своя страна означаваше още страдания както за войниците на Севера, така и за тези на Юга. Тя стегна тялото си и остана на мястото си само защото усети, че той очакваше да се обърне и избяга.

— Върви си в къщи, Милисънт — каза той, без да погледне към дъщери си.

Очите на Бригъм, сиви като най-добрия шинел на Генерал Лий, не изпуснаха нито за миг тези на Лидия, с цвета на съюзническото синьо.

За нейно разочарование детето се подчини без въпроси, пусна ръката й и побягна нанякъде.

Лидия преглътна и изпъна така рамене, че изпита болка. Веднъж се сблъска лице в лице с един войник от предните постове на Конфедерацията. Беше потърсила няколко минути спокойствие в гората, до едно от бойните полета, но дори оня нервен млад постови не бе я изплашил така, както я плашеше застаналия пред нея мъж сега.

— И как очаквате да доведете жени и деца на това място, след като се отнасяте към тях така? — някак събра куража да попита тя.

Бригъм — тя не беше сигурна кога точно започна да го нарича в себе си с малкото му име, но все пак беше факт — продължи да я гледа упорито още известно време, а после я стресна съвсем с гръмогласния си, дрезгав смях.

— Мислех си, че Съюзът е спечелил заради по-многобройната си армия и по-добрата система на снабдяване. Сега обаче разбирам, че са победили, защото са имали вас на своя страна.

Лидия се изчерви, но освен гнева, изпита и тиха гордост.

— Не мисля, че е разумно да обсъждаме войната, господине, — каза тя, вирнала брадичка. — Едва ли някога ще стигнем до еднакво мнение.

Той повдигна леко присвитите си, загрубели пръсти на разстояние около два сантиметра от бузата й, сякаш имаше намерение да я погали, независимо от това, че в очите и извивката на челюстта му още прозираше подигравателност. В последния момент, вероятно спомнил си за присъствието на работниците, Бригъм отпусна ръката си.

— Права сте — глухо каза той. Въпреки помирителните думи, в тона и маниера му имаше неизказано предизвикателство. Той като че ли я намираше за забавна, отнасяше се към нея с нещо като снизхождение, а това бе вбесяващо. — С вас никога няма да стигнем до еднакво мнение.

Тя подозираше, че съществуват малко хора, с изключение на брат му и леля му, които биха се осмелили да изразят становище, противоречащо на неговото.

— Би трябвало да обръщате повече внимание на възгледите на другите, г-н Куейд — каза тя. — Така може и да научите някои неща.

Той й се усмихна бавно и широко, а топлината от присъствието му проникна дълбоко в тялото на Лидия, за да докосне девствени места, за чието съществуване тя не бе и подозирала до този момент.

— За вас мога да кажа същото нещо, г-це Маккуайър — отговори той. — Сега, хайде да се върнете в къщата, моля, за да си почетете книга или да бродирате нещо, защото мен ме чака работа.

Лидия се ядоса толкова много, че вълната от ярост просто я изправи за момент на пръсти и я накара да залитне напред, след което присви очи и скръсти ръце.

— Намирам се на ваша територия и естествено можете да ми заповядате да се махна, щом поискате. Обаче, преди да си тръгна трябва да ви кажа, че сте един надут и арогантен мъж, и че поведението ви положително ще ви докара неприятности.

Силно загорялото му лице отново се озари от онази смъртоносна, подкосяваща коленете усмивка.

— Имате крещяща нужда от укротяване, г-це Маккуайър — провлачено отвърна той и въпреки че тя разбираше, че думите му целяха да я вбесят, попадна право в клопката:

— И още се осмелявате!

Той се разсмя.

— Като че ли на вас ви липсва дързост! — смъмри я подигравателно той. — Идете си в къщи и се дръжте прилично.

— Няма да позволя да ме отпратят като дете — тихо отговори Лидия, кипяща от гняв. Не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитвала такъв опасен гняв. — Не съм десетгодишната ви дъщеря!

Бригъм бавно плъзна поглед към пулсиращото възелче в основата на шията й, после по добре закръглените й гърди, след това отново към лицето й.

— Не. Определено не сте дъщеря ми. Но Куейдс Харбър управлявам аз и скоро ще разберете, че е най-добре да ми се подчинявате.

Лидия не можеше да остане повече там, без да нанесе физическа вреда на Бригъм Куейд. Обръщайки се, тя вдигна полите на сиво-розовата си рокли, за да не се влачат в калта и гордо тръгна, не пропускайки да му хвърли няколко убийствени погледа през рамо.

След нея се разнесе буен смях.

Мили чакаше зад един боровинков храст непосредствено след последната от шестте дървени къщи и очите й се бяха разширили от възбуда.

— Никога не съм чувала някой друг, освен чичо Девън, да говори на татко така — каза с нескрито възхищение тя. — Ако Шарлот или аз му противоречим по този начин, сигурно ще трябва цяла седмица да стоим в стаите си за наказание.

Лидия се усмихна, въпреки че Бригъм я беше ядосал много. Преди да го срещне, тя си беше мислила, че никой повече няма да успее да го направи, а сега кръвта й бушуваше лудо под защитната стена от безчувственост, които толкова старателно и дълго бе градила.

— Ти си дете Мили, — каза тя със забележително спокоен тон. — Нормално е двете с Шарлот да говорите с уважение на баща си. — Въпреки че той е непоносимо магаре — добави на себе си тя.

Мили я погледна неразбиращо.

— Не трябва ли и ти да му говориш с уважение? Чичо Девън прави така, а също и леля Персефона.

Лидия автоматично хвана Мили за ръката. Тя вече се бе привързала силно към детето и се надяваше някак да успее да намери обща основа и с Шарлот.

— Не мисля, че се държах неучтиво — изтъкна Лидия, но остана с чувството, че прозвуча като оправдание от нейна страна. Бригъм й беше наредил да се върне в къщата и само това и стигаше, за да поиска да отиде чак до Китай, но не и да се подчини. — Какво друго може да се види в Куейдс Харбър? — попита тя.

— Чичо Девън строи магазин — с блеснали от възбуда очи отвърна Мили. — Той обеща да донесе в него панделки за коса, ментолови пръчици и книжки с приказки. А в магазина на компанията татко продава само сух бял боб, грубо долно бельо и гащи с дълги крачоли и онези ботуши с грайфери отдолу.

— Доста скучни работи — съгласи се Лидия.

Детето посочи към един ограден надгробен камък, високо на един от зелените хълмове.

— Точно на онова място е имало битка с индианци. Тогава Шарлот е била на три години, а аз е трябвало вече да се раждам. Татко и мама живеели в едно бунгало, което сега се намира зад голямата къща и татко скрил мама и Шарлот под пода, докато свърши битката. Чичо Девън има белег на дясното си рамо, където го пробола индианска стрела.

Лидия се запита дали детето не си измисляше историята, докато не погледна към тъжното, сериозно личице.

— Леля Персефона казва, че мама никога не могла да се оправи от ужаса, преживян през оня ден. Оттогава, тя започнала да се разхожда дълго по брега. Шарлот казва, че мама искала да дойде някакъв кораб, който да я отведе завинаги оттук.

Те заобиколиха подножието на хълма и стигнаха до скелето на една постройка, издигнато от прясно нарязани и сковани дъски. Между тях прозираше морето, грейнало в ярката утринна светлина, а Девън беше възседнал централната напречна греда, без риза и с виснали в пространството под него крака.

Лидия се огледа за Поли, но тя не се виждаше наоколо.

Девън им се усмихна отгоре:

— Здравейте — весело викна той.

На Лидия й стана малко тъжно. Ако й се дадеше възможност, например просто да седне до рамото на Господ и сама да си направи съпруг, какъвто искаше — в случай че изобщо искаше да си има партньор, а пък тя определено не искаше такова нещо — то резултатът съвсем спокойно би могъл да бъде Девън Куейд. Девън беше мил и трудолюбив и сигурно никога нямаше да му дойде наум да командва хората по начина, по който го правеше брат му. Нито пък би бил толкова алчен, та да продава дървен материал на две враждуващи армии едновременно.

Мили му махна с ръка и възторжено отговори:

— Здравей!

Лидия рядко си позволяваше да изпада в самосъжаление, а ако това се случеше, то не продължаваше повече от няколко мига. Докато наблюдаваше как Девън пъргаво се спусна по подпорната греда и закрачи към тях, я обзеха мрачни мисли за късмета й в живота. В този миг наистина изглеждаше, че щастието беше нещо, предназначено единствено за другите.

— Усмихни се — каза той като облече ризата си и докосна брадичката й с братска обич. — Нима съм те довел на толкова лошо място?

Тя преглътна. Харбър никога не би могъл да се опише по такъв начин: мястото беше прекалено красиво, като оживяла поема, написана от перото на Самия Бог.

— Не — каза тя с треперещи от усилието устни. — Къде е Поли?

Преди Девън да успее да й отговори, Мили сбърчи нос и каза:

— Вероятно все още в леглото, като Шарлот.

Лидия погледна надолу към детето и отбеляза меко, но неодобрително:

— Милисънт, забележката ти беше много неучтива.

Мили упорито вирна брадичка, с което заприлича на Бригъм повече от когато и да е:

— Това е истината.

Девън някак се смути.

— Поли е… деликатна — каза той.

— Виждаш ли? — защити се предизвикателно Мили, с леко издадена напред долна устна.

Този жест, съчетан със силната прилика на малкото момиче и Бригъм, изглеждаше комичен. Само като си представи подобна гримаса на лицето на г-н Куейд, Лидия една не избухна в смях.

— А какво ще кажеш за Шарлот? — попита тя, стараейки се да прикрие обзелото я веселие. — Тя също ли е деликатна?

Мили изсумтя:

— Не. Шарлот е просто мързелива. И обича вечер да стои до късно и да чете за разни кораби, пирати и магически царства. Понякога ходи като замаяна с дни и непрекъснато въздиша и се прави на принцеса. Когато прочете за Робин Худ, цял месец се преструва на любовницата му Мериън.

И двамата с Девън се засмяха, а Лидия изпита благодарност, защото без да иска Мили беше изгладила един доста неудобен момент.

Лидия тъкмо се канеше да каже, че ще отиде да види дали Поли е добре, когато свежият, чист въздух бе пронизан от настоятелния звън на камбана.

— Храна! — извика Мили, пусна ръката на Лидия и се втурна към голямата къща, изправена гордо с лице към пристанището и към смелите наченки на бъдещия град.

Девън се усмихваше, но в очите му се, четеше загриженост, докато той и Лидия се отправиха през грубо застланата пътека към началото на главната улица.

— Зная, че Бригъм понякога е невъзможен, не забравяй, че съм израснал заедно с него, но той е рядко срещан човек, Лидия. Точно като теб. Той притежава духовната сила, която му помага да преодолее изпитания, които други хора дори не биха си помислили за възможни.

Лидия се изненада от скрития в думите смисъл, че Бригъм беше страдал и при това не малко, но все още не беше достатъчно близка с Девън, за да задава въпроси. Можеше да прозвучи като любопитство.

— Може би тази „духовна сила“ както я нарече ти, е просто една обикновена, упорита гордост.

В думите й се усещаше горчивина, но тя разбра това едва след като ги бе изрекла.

Девън отговори мило, и любезно, но това само я накара да се засрами:

— Това ли те прави толкова силна, Лидия? Обикновената, упорита гордост?

— Може би — призна, изчервявайки се.

Той беше прав; тя се държеше здраво за гордостта си, страхувайки се, че без нея би била слаба.

Когато стигнаха до средата на тухлената алея, срещнаха Шарлот, облякла развяваща се муселинена рокля и обвита цялата в ефирни копринени шалчета в какви ли не цветове. Тя гледаше замечтана напред, без дори да ги забележи и Лидия се смая.

Понечи да последва момичето, но Девън леко я хвана за лакътя и я спря.

— Не се тревожи — прошепна той със стаен в очите смях. — Шарлот пак си фантазира. Предполагам, че този път е чела за някаква случка в Арабските страни.

Лидия усети прилив на чиста радост. След ужасите, които беше гледала в полевите болници и в лагерите на военнопленници, беше прекрасно да си спомни отново, че младите момичета все още обичаха да се обличат в дрехите на любимите си герои и все още се отнасяха на крилете на фантазията си. Да бъде в Куейдс Харбър, беше все едно да се събуди обляна от слънчеви лъчи след кошмарите на ужасяваща и бурна нощ.

— Вероятно когато порасне, ще стане актриса, предположи Лидия.

Девън докосна устните си с показалеца на ръката си:

— Гледай да не те чуе отникъде Бриг. Той има много стриктни принципи, щом се отнася до дъщерите му. По-скоро би се примирил да ги види в цирка, отколкото на някоя сцена, предполагам.

Вече бяха стигнали до къщата и вместо да използват официалния вход отпред заобиколиха и влязоха през кухнята на Джейк Той беше сложил голямата дъбова маса до прозореца за петима, но само Мили беше там.

Девън се изми на помпата до мивката, а Лидия се възползва от легена с топла вода, които й беше приготвил Джейк.

Обядът се състоеше от студено месо, хляб, ябълков нектар и зеленчуци, приготвени и консерви от миналогодишната реколта. Шарлот се появи по някое време, почти като безплътно красиво привидение, похапна леко и деликатно, без да удостои останалите около масата дори с поглед.

— Ние сме невидими — обясни с театрален шепот Мили.

— О? — отвърна Лидия.

Когато приключиха, тя помогна на Джейк да разтребят масата, но той не й позволи да измие чиниите. Девън се беше върнал на строителната си площадка. Мили бе заспала свита като коте на едно от креслата в кабинета на баща си, леля Персефона четеше нещо в големия хол, а Шарлот още се скиташе наоколо с трагично изражение. Лидия се качи на горния етаж и започна дискретно да чука по вратите, докато не намери спалнята ни младоженците.

Поли стоеше до прозореца, загледана в безкрайната панорама от море, небе и планини. Беше все още по халат и косата й се пилееше по гърба блестящ хаос от тъмни къдрици.

— Поли? — попита тихо Лидия. — Болна ли си?

Когато другата жена се обърна да я погледне. Лидия забеляза болката в красивите й светлокафяви очи. По бузата й се спусна сълза.

— Не, не. Достатъчно добре съм. При дадените обстоятелства.

Лидия пристъпи в стаята и затвори вратата, въпреки че всъщност Поли не беше я поканила.

— Тогава защо плачеш?

Поли въздъхна.

— За някой като теб, ще изглежда глупаво.

Докато пътуваха на кораба от Сан Франциско, Лидия й бе разказала за някои от ужасните си преживявания през войната.

Лидия разтърся глава:

— Не съществуват маловажни страдания — каза тя.

Съпругата на Девън внезапно закри лицето си с ръце, изхлипа и се отпусна на края на леглото.

— О, Мили Боже! — изплака тя. — Ти просто не знаеш какво направих! И той не знае какво съм направила!

Лидия отиде да седне до Поли и внимателно постави ръка на рамото й.

— Какво има? — попита тихо тя, сигурна, че престъплението не би могло да бъде в действителност ужасно. От друга страна, когато хората отиваха на Запад, те често носеха в себе си тайни; и понякога тези тайни ги преследваха.

Поли пак изхлипа тъжно и продължи да плаче, така че Лидия търпеливо зачака. Беше в характера й да успокоява хората, помисли си тя за миг.

— Поли? — опита след доста време Лидия.

Поли преглътни.

— Влюбена съм в Девън — тъжно каза тя.

За момент Лидия изпита облекчение. После забеляза измъчения поглед на Поли.

— Нима това е толкова лошо? — попита нежно тя. — Той ти е съпруг.

Поли потръпни.

— Не — каза тя. — Всичко беше само трик.

Лидия замръзна на мястото си, загледана глупаво в нея, ужасена.

— Трик? — най-после успя да каже тя.

Поли скочи от леглото и решително се отправи към бюрото. Там започна трескаво да издърпва чекмеджетата и да вади от тях разни неща и Лидия с нов ужас си помисли, че стягаше багажа си, за да напусне Куейдс Харбър и Девън завинаги.

— Поли, какво имаше предвид, като каза, че всичко с било само трик?

Така наречената г-жа Куейд изчезна зад паравана.

— Не трябваше да ти казвам толкова много — измърмори тя. После подаде глава иззад красиво изработената кленова рамка: — Няма да кажеш на Девън или брат му, нали?

Но Лидия вече беше прекалено разстроена.

— Девън Куейд е много добър човек. Поли. Ако направиш нещо, с което да му причиниш болка, аз ще се превърна в твой враг.

Поли отново се подаде зад паравана:

— Виж какво, по-добре недей да си точиш зъбите за моя Девън — каза тя. — Ако го направиш, ще ти откъсна ушите.

Лидия не се плашеше лесно.

— Той наистина ли е „твоят Девън“ — настоя тя.

Красивото лице на Поли отново се сгърчи в плач:

— Аз наистина го обичам, кълна се.

— Но по някакъв начин си го измамила, — не спря Лидия. — Какво се случи в Сан Франциско?

Поли излезе иззад паравана, облечена в прекрасна, зелена рокли, която подчертаваше тъмната и коса и нежната й бледа кожа. Тя обърна гърба си и Лидия автоматично се зае да закопчава копчетата й.

— Нат Малахи и аз — Нат е мъжът, с който живеех откакто се преместих в Сан Франциско — имахме добър бизнес. Той се предрешаваше като свещеник и се преструваше, че ме венчава за някой от миньорите или бизнесмените от дърводобива, с които се запознавах, а после — е, да, след като те заспиваха в леглото ми, аз открадвах портфейлите им. Имахме намерение да постъпим така и с Девън, само че… само че когато той ме докосна, нещо се промени… аз се промених.

Лидия бе шокирана. Беше чела за такива работи в евтините клюкарски вестници, но положително никога не беше се сблъсквала с един от истинските им извършители. Дълго време тя просто гледа Поли изненадана.

— Трябва да му кажеш истината — каза накрая тя, когато Поли отново бе започнала да плаче.

Поли енергично поклати глава:

— Не. Ти също не му казвай, ще ме изхвърли на улицата.

Лидия трудно можеше да си представи подобна сцена, въпреки че не можеше да има и съмнение, че Девън щеше да бъде невероятно наранен и обиден, когато разбереше за измамата.

Поли се приближи, сграбчи Лидия за рамото.

— Няма да изречеш нито дума от това, което ти казах! — извика с дрезгав шепот тя, в думите й звучеше едновременно сърдита молба и жален въпрос.

Лидия се изправи и отхвърли ръката й, с което я накара да отстъпи назад. За Лидия достойнството бе една от малкото добродетели, които й бяха останали.

— Не мога да обещая, че няма да проговоря — хладно отвърна тя.

Но все пак, отбеляза в себе си, явно й бе останала достатъчно човечност, защото не я обзе триумф и ликуване, не се почувства опиянена от факта, че в крайна сметка Девън се бе оказал неженен. Проблемът между двамата щеше да е мимолетен обаче, защото Лидия знаеше, че Девън обичаше Поли, бе го забелязала твърде ясно.

Очите на Поли отново плувнаха в сълзи.

— Мили Боже, той никога няма да ми прости — съкрушено прошепна тя.

Лидия нямаше откъде да знае дали това бе вярно или не, докосна ръката на Поли, за да й предложи поне минимално съчувствие и излезе от стаята.

Ослепително яркият ден вече бе помрачен и единственото желание на Лидия беше да се оттегли в стаята си и да остане там до вечеря. Но тя си беше изградила и едно лично правило: когато най-много й се искаше да се скрие от света, правеше точно обратното — насочваше се право към сърцето на нещата и поемаше своя дял от тях.

Лидия наметна един шал, защото от брега бе задухал лек бриз и напусна къщата. Тъй като не искаше да се среща с Бригъм, не пое към фабриката и канцеларията в отрязания ствол. Все още не беше готова да се срещне и с Девън след онова, което научи, така че не пое и към неговата строителна площадка.

Тръгна по една пътечка зад къщата, през храсталак от боровинки, които се закачаха за полата й, премина край огромни туфи лишеи и край гъсто израсли канадски ели, кленове, борове. През короните и листата им се прокрадваха ярки слънчеви лъчи, а тук и там стволовете бяха обрасли с бръшлян, който ги обвиваше като зелена мантия. И сред всичко това се носеха песните на невидими птици.

На върха на високия хълм имаше разчистена полянка, оградена отвсякъде от гората и щом стигна до нея, Лидия притаи дъх изненадана. Точно в средата й, стоеше малко бунгало, построено от необработени трупи. Вратата се намираше в най-лявата част и до високия праг водеха три каменни стъпала, а на срещуположната стена стоеше един-единствен прозорец.

Мястото й се стори странно пленително, може би защото бе попаднала на него неочаквано. Нямаше да се учуди, ако вещицата на Хензел и Гретел бе изскочила с куцукане от къщичката, за да я приветства.

Като се усмихна на фантазиите си и сложи ръце зад гърба си, учтиво извика:

— Ало? Има ли някой вътре?

Не последва отговор; само се усили раздразненото чирикане на птиците, които без съмнение си казаха една на друга, че тя положително проявява нахалство, като идва на гости без покана.

Лидия бавно обходи бунгалото от външната страна, като вдигна поглед към старателно иззидания тухлен комин на покрива. Нямаше друга входна врата, нито втори прозорец, освен този отпред, но това не беше странно. Индианските нападения не бяха нещо нечувано в тази част на света и колкото по-малко входове имаше едно място, толкова по-защитени се чувстваха обитатели те му.

Тя си спомни за историята на Мили, как Шарлот и майка й се крили под пода, и пипна с ръка яката рамка на вратата. Това положително беше същото бунгало — домът, който Бригъм бе построил за младата си съпруга.

Последната мисъл странно жегна Лидия и тя седна на каменното стъпало, като подпря брадичката си на едната ръка. По грубата дървена решетка до нея се увиваше буйна дива роза, отрупана с нежни розови цветове и тя загледа тъжно дебелата пчела, която мързеливо бръмчеше от цвят на цвят.

Опита се да си представи съпругата на Бригъм, но не излезе нищо. Никъде в голямата къща не бе видяла неин портрет, поне не в онези стаи, които посещаваше, но от друга страна, не беше и търсила подобно нещо.

Лидия поседя малко, вдъхвайки аромата на дивата роза, после стана и сложи ръце на хълбоците си. През цялото време, мислите й подсъзнателно се бяха занимавали с неотдавна възникналата дилема. Тя не можеше да отиде при Девън и да му каже онова, което бе научила от Поли, защото той се бе държал много добре към нея и сега нямаше сили да го нарани така жестоко. Вероятно би могла да разкаже на Бригъм, защото явно той бе главата на семейството, но се страхуваше от реакцията му. Никак не беше трудно да си представи яростта му при това съобщение, нито виковете, с които щеше да засипе всички околни, с които може би щеше да отчужди брат си завинаги.

Докато се връщаше по пътеката към голямата къща, Лидия се замисли дали да не съобщи за случилото се на леля Персефона, но отхвърли и тази идея. Цялата ситуация беше просто прекалено деликатна, а освен това, тя знаеше толкова малко за характера на старата жена. Може би такава новина би я довела до границите на истерията, или дори до апоплексия и сърдечна атака.

Джейк Фийни седеше на стъпалото на задния вход с пура, увиснала между устните му и огромен леген с картофи в краката. Докато Лидия се приближаваше, той сръчно обели един картоф с острия си нож и го пусна в пълната с вода тенджера до легена.

Лидия се усмихна. Методите на готвача далеч не отговаряха на санитарните изисквания, но тя вече бе успяла да забележи, че г-н Фийни поддържаше кухнята чиста, а също и себе си. При това, в тази гранична зона трябваше да се проявява известно снизхождение.

Тя се спря до него и приглади полата си, преди да седне и да вземе един картоф от легена.

— Има ли още един нож? — попита тя.

Г-н Фийни й подаде своя, гледайки я замислено, но не враждебно, когато започна да бели дебелата, кафява кора на картофа.

— Май си обелила доста картофи там, където си живяла преди — каза той.

Лидия се засмя и кимна към хълма на Бригъм, с неговия дълъг, стръмен и шумен улей и натрупаните купища дървени стволове в подножието му, които изглеждаха наистина толкова много, и като че ли нямаше да има място за следващите трупи, които непрекъснато прииждаха по него.

— Достатъчно, че да образуват куп, голям колкото ей там онази планина, г-н Фийни, каза тя.

Готвачът не отвърна на усмивката й, потърка наболата по лице то си брада и я погледна с дълбоко уважение.

— Джейк, — дрезгаво отвърна той. — Казвай ми Джейк.