Линда Милър
Съпругата янки (15)

15

Преди да бе изминала и една седмица, Поли прекрасно разбра и на практика, че очаква дете. Сутрин я измъчваше невероятно гадене, а следобед се чувстваше дотолкова изтощена, че трябваше да лежи в тиха агония на кушетката в един от ъглите на стаята на Девън. Нощем не можеше да спи от тревоги.

През повечето време Девън изобщо не й обръщаше внимание, а след посещенията на Лидия ставаше още по-мрачен и зъл. Здравето му обаче се подобряваше с всеки изминал ден и той скоро можеше да става от леглото и да ходи с помощта на бастун.

Поли, свита в едно кресло до камината в стаята разбра, че повече не можеше да се отлага неизбежното. Не след дълго, Девън нямаше да е вече прикован към леглото и щеше да му бъде още по-лесно да я отбягва.

— Девън — започна тя твърдо, въпреки че смелостта беше последното нещо, което можеше да се закълни, че притежава в момента.

Той беше застанал до прозореца, облечен само в долната част на пижамата си и подпрян на бастуна от яко борово дърво, който бе изработен специално за него от един от хората на Бригъм.

Сърцето на Поли се изпълни с нежност, докато наблюдаваше бащата на бебето, което растеше в тялото й, мъжът, който за нея винаги щеше да си остане нейният съпруг, дори и ако той не можеше никога да й прости вината.

— Девън — повтори тя.

Той се вкамени, а мускулите на плещите му изпъкваха толкова красиви и мощни.

— Остави ме на мира — каза той.

Поли спусна краката си на пода и се изправи, приглаждайки полата си.

— Наистина, Девън, държиш се като разглезено дете. — Последната дума я парна, защото беше толкова актуална и тя си пое дълбоко въздух. — Искам да кажа нещо важно и за Бога, ще го кажа, независимо дали си против това, или не.

Девън извърна глава и я погледна със сурови, сини като викинг очи. Някога тя събуждаше у него нежност и любов. Сега той едва понасяше присъствието й. Не каза нищо, само продължи да я пронизва с онова свое предизвикателно изражение на още не докрай излекуваното си, но все пак хубаво лице.

Сякаш целият свят започна да пулсира като някакво гигантско сърце и ушите на Поли забучаха. Тя се насили да гледа Девън право и очите и каза:

— Ще имам дете. През януари, мисля.

По лицето му премина сянката на цяла поредица чувства, но той успя да ги овладее, преди Поли да ги разчете.

— Поздравления — каза той.

Думата прониза Поли като стрела, но тя някак си намери сили да каже с достойнство:

— Ти си бащата на това дете, Девън.

Той отново й обърна гръб и се загледа през прозореца.

— Колко удобно — отвърна след дълга пауза, която за Поли се бе превърнала в мъчение.

Тя затвори очи и се хвана за ръба на масата, за да не се свлече на пода. Беше предполагала каква можеше да е реакцията му, но въпреки това й подейства като брутален удар. Защото Поли не бе отхвърлила напълно надеждата, че той ще си спомни, че някога я бе обичал, ще си спомни всичките планове, които двамата биха градили заедно. Сега, обаче, нямаше какво повече да се каже.

Девън протегна ръка, грабна нещо от плота над мивката. После бавно, облягайки се на бастуна си, се обърна и хвърли онова, което държеше в ръката си.

Цяла вихрушка от банкноти полетя към Поли.

— Дръж! Това искаше, нали? — изръмжа той. — Вземи ги. Вземи всяко проклето нещо, което искаш от тук и изчезвай, по дяволите, от живота ми!

Поли беше вършила някои съмнителни неща в миналото си и знаеше, че годините напред можеха да се окажат много горчиви и тежки за нея и детето й. Въпреки това, би предпочела да умира от глад, вместо да вземе тези пари. Тя вирна брадичка, стараейки се трескаво да измисли как би постъпила Лидия на нейно място.

В момента, в който взе това решение, се случи нещо странно. У Поли се вля нова енергия и тя каза нещо, което не беше запланувала, което дори никога не беше си мислила:

— Няма да те улесня толкова, Девън. Оставам тук, в Куейдс Харбър. Ще се омъжа за първия, който ми предложи брак и всеки ден, до края на целия си живот, ще трябва да виждаш или мен, или детето, което отрече. Твоето дете.

С това, Поли се обърна и напусна стаята.

 

 

По обяд Бригъм слезе от планината. Дрехите му се биха спекли от пот, смола и мръсотия. Най-добрият му водач на волове беше напуснал в пиянския си бяс, после една оса го бе ужилила отзад по врата, а на всичко отгоре бе дотолкова завладян от мисли по Лидия, че по-скоро пречеше на работниците си, отколкото им помагаше.

Когато стигна до прохладната си канцелария — хралупа, той загреба цял черпак вода от кофата, изпи я и се смръщи към Харингтън, който седеше до работната си маса на отсрещната страна и се ровеше на книжата.

— Има проблем, сър — храбро заяви Харингтън, след като се изкашля два пъти и пошумоля още малко.

Бригъм пипна ужиленото място и изпсува.

— Има не един проблем, Харингтън — заядливо отговори той.

— Този е доста спешен, г-н Куейд. Две жени пристигнаха с товарния кораб миналата седмица. Те са мисионерки.

Мисионерки. Бригъм извади една бутилка от долното дясно чекмедже на бюрото, независимо от факта, че обикновено се придържаше строго към правилото си да не пие преди шест вечерта, отхвърли назад глави и отпи една голяма, огнена глътка, после още една.

— Къде са се настанили?

— Дадох им моето бунгало — отвърна Харингтън. — Обаче се боя, че не мога да издържам повече горе в лагера с другите мъже.

Бригъм можеше да си представи отлично как би се оправил този кльощав, сериозен младеж сред дърварите; те сигурно го задяваха безпощадно. Той въздъхна и разтърка очите си с палци.

— Тези жени са дошли да ни спасяват душите ли? — попита той с въздишка, но предварително знаеше отговора.

Обаче Харингтън го изненада:

— Не съвсем, сър. Струва ми се, те вярват, че ние тук сме неспасяеми безбожници, погледнато от всички страни, затова очакват по-добра жътва сред индианците. Освен това, търсят и Преподобния Матю Профет.

Преподобният беше стегнал багажа си и бе отпътувал на един от пощенските кораби преди няколко дни и оттогава Бригъм не беше се сещал за него. Само се беше надявал, между другото, старецът да няма шанс да причини твърде много вреди на доброто Божие име, преди никой да го линчува в раздразнението си от проповедите му.

— За какво им е Профет? — попита най-после той. Въобще не го интересуваше отговорът, но знаеше, че Харингтън нямаше да се укроти, докато не се изкаже докрай.

— По-възрастната от двете твърди, че му е съпруга, — каза Харингтън. — А пък по-младата, дъщеря.

Бригъм се заинтересува най-накрая.

— Велики Зевсе! — промърмори той. — Профет е изоставил собственото си семейство?

— Да — каза Харингтън и този път в гласа му се усети гняв.

Бригъм се усмихна.

— Хубава ли е? Дъщерята имам предвид.

Счетоводителят се изчерви и погледна настрани.

— Да. — Той избута очилата си по-нагоре. — Не е правилно момиче като нея да се скита по границата единствено под закрилата на майка си.

Ужиленото на врата на Бригъм още пареше.

— Може би не е — склони нетърпеливо той, като се запъти към вратата, — но се случва достатъчно често след края на войната. Кажи на дамите, че могат да се настанят в една от къщите на Главната улица. Временно.

— Да, сър — въздъхна облекчено и много по-весело Харингтън.

Бригъм тръгна към къщата си, където смяташе да се изкъпе, а после да намаже ужиленото място с хлебна сода. Може би след това щеше да може да се съсредоточи върху работата си.

Леещият се като музика смях достигна до слуха му много преди да стигне до входната врата на Лидия и той се спря, за да погледа играта, която бе в разгара си в страничния двор. Очите на Лидия бяха завързани с ярка червена кърпа и тя залиташе наоколо из тревата с протегнати напред ръце, докато шест примиращи от удоволствие деца, се стараеха да й избягат.

Бригъм се прехласна. Наред с пламтящите и елементарни нужди, които той изпитваше винаги когато видеше Лидия, имаше и някакви друга, нежна магия. Прииска му се да се включи в играта, да я плени в прегръдките си и да целуне тази засмяна уста!

Докато той ги гледаше, Мили нарочно се остави да бъде заловена и в резултат на това трябваше да се превърне в „нещото“. Лидия свали превръзката си и внимателно завърза очите на Мили. Едва когато Мили се запрепъва с разперени ръце да хване някое от децата, които шеговито й подвикваха, Лидия Маккуайър вдигна поглед към оградата и видя втренчилия се в нея Бригъм.

Той забеляза как тя изпъна тялото си и приглади косата и дрехите си. Тези женствени жестове бяха по привичка, той знаеше това, а вероятно дори и несъзнателни. Докато се приближаваше към него, тя явно се опитваше да подреди мислите си.

— Виж, просто в случай, че се каниш да ми изтъкнеш, че играта на „сляпа баба“ е пропиляно учебно време…

Бригъм вдигна ръка с обърната към нея длан, за да я накара да млъкне.

— Не се канех да изтъкна нищо подобно. Истината е, че си мислех колко е хубаво да гледам как децата играят заедно. — Вярно, истина беше, продължи мисълта си наум той. Само че не беше цялата истина.

Веждите й се сключиха и ти наклони главата си на една страна.

— Вратът ти подут ли е?

Бригъм се почувства като глупак заради това, че толкова много му се искаше съчувствието й и нежното й докосване. Разбира се, постара се да прикрие чувствата си.

— О, само едно ужилване от оса, нищо повече — каза той.

Тя се надигна на пръсти и се наведе през оградата.

— Такива неща могат да бъдат доста сериозни. Нека да погледна.

Той обърна главата си, за да й даде възможност да види по-добре ужиленото и кой знае защо, изпита необяснимо удоволствие от загрижеността й.

— Не ми харесва как изглежда. Ела да седнеш на верандата. Ще извадя жилото и ще намажа раничката с някакво дезинфекциращо средство.

Бригъм отвори вратата и покорно я последва по пътеката, докато разгорещената игра на „сляпа баба“ продължи необезпокоявана от никого. Той седна на най-горното стъпало, а Лидия влезе вътре и се върна след няколко минути с леген с вода, хавлия и шишенце с някаква тинктура. Беше измила ръцете си и край нея се носеше дъх на сапун.

Действията й бяха обиграни и сръчни. Бригъм не си спомняше кога за последен път го бе докосвала жена с нежност — със страст, да. Със злоба, също. Но не с нежност и загриженост.

Завладя го слабост под ефирния допир на пръстите й, почувства се така замаян, сякаш бе изпил половин бутилка лауданум наведнъж.

Тя изцъка с език, изпълнена със съчувствие и Бригъм не можеше да не си помисли за твърдоглавия й отказ да се омъжи за него. Той беше искал да я вкара в леглото си почти още от самото начало, но сега скърбеше дълбоко за загубата и на нещо друго. Болеше го от мисълта, че може би никога нямаше да изпита щастието съпругата му да го обсипва с грижи като тези сега. Толкова много пъти гърбът му се бе схващал от умора, когато слизаше от планината след дълъг и тежък ден и би било прекрасно, ако тогава можеше да усети върху тялото си силните й ръце, прогонващи от мускулите му изтощението и болката. Тя би могла да подстригва косата му, да го слуша в утешително мълчание, когато й разказваше за нещата, не станали точно според замислите му, би могла и да измива вместо него онова трудно достижимо място между раменете, когато се къпеше.

— Готово! — заяви тя кратко, разрушавайки магията. Отдръпна ръцете си, неспособна да измисли ново оправдание, за да не прекъсва контакта им с тялото му. — Сигурна съм, че сега ще оживееш, независимо от раната си.

Бригъм се обърна, погледна в сините й очи и вътрешното му равновесие отново незабавно се наруши. Заговори й сурово, за да не й покаже колко силно го бе разтърсила дори само с това, че седеше там, с този дъх на обикновен сапун, носещ се от нея и го докосваше с нежните си пръсти.

— Харингтън ми каза, че миналата седмица пристигнали една жена и момиче и разпитвали за преподобния Профет.

Лидия погледна към децата, а изплъзналите се от косата й меки къдрици танцуваха по бузите й и проследи с полуусмивка играта им, когато Ана се превърна в „нещото“, а другите затичаха край нея. Чистото веселие в смеха им предизвика странно усещане в сърцето на Бригъм — подобно на онова, породено от близостта на тази жена.

— Зная. — Отидох да ги видя, след като се настаниха в жилището на Харингтън. Странна ситуация.

— Харингтън е хлътнал по момичето, струва ми се — каза Бригъм, но въобще не му пукаше за романтичните интереси на счетоводителя. Просто още не беше готов да стане и да си тръгне.

Усмивката на Лидия произведе по-голям медицински ефект върху него, отколкото лекарството, с което бе намазала раната му. Тя накара сърцето му да се свие на топка в гърдите, а после да експлодира с болезнена скорост.

— Изглежда, любовта витае из въздуха. Г-н Фийни напоследък посещава Ели Кулиър, а при мен не минава ден, без да получа подарък от някой ухажор.

Във вените на Бригъм се втурна безмълвна ярост, по-убийствена от отровата на осата, и той се изправи.

— Не искам да приемаш подаръци! — отсече той. — Не е прилично.

Тя го изгледа без капчица разкаяние, а едно малко, златножълто котенце запълзя по полата и, за да се сгуши на топло в скута й.

— Откога си започнал да се тревожиш за това, кое е прилично и кое не? — възрази съвсем спокойно тя. Погали котето, а Бригъм пламна от завист.

Той не можеше да й отговори. Бригъм Куейд не даваше и пет пари за благоприличието, освен когато то не се отнасяше до дъщерите му, а Лидия явно знаеше това.

— Джоу Макколи посещавал ли те е? — заплашително попита той. Мястото, където го бе ужилила осата, не го пареше и наполовина толкова много, колкото онова място, където Лидия така болезнено бе захапала гордостта му.

Лидия кимна:

— Да. Но той не запази в тайна намеренията си, Бригъм. Съобщи ги дори лично на теб.

Това беше съвсем вярно. Всъщност, Макколи бе заминал за Сиатъл едва предишния ден, само за да потърси заем, с който да построи в Куейдс Харбър свое жилище, съчетано с приемен кабинет. Бригъм беше предложил самият той да му отпусне този заем, защото ако градчето трябваше да се разраства според плановете му, то щеше да има нужда от лекар, но Макколи учтиво бе отказал. Той направо беше отговорил, че не иска да се чувства зависим; сградата и лекарската му практика трябваше да останат под собственото му ръководство.

Бригъм беше разбрал това, защото той споделяше същите виждания и съответно уважението му към този човек беше нараснало, но от друга страна бе изпитал лудото желание да прогони Макколи като бясно куче, защото ако Лидия се омъжеше за доктора, тя щеше да го следва заради вече семейната им лекарска практика из целия град, а Бригъм следователно щеше да я среща навсякъде.

След време коремът й щеше да се надуе от детето на Макколи, а той трябваше да живее с мисълта, че тя споделя леглото на друг мъж, че намира удоволствие под ръцете, устата и бедрата на този друг мъж.

Бригъм не мислеше, че ще може да понесе това, но от друга страна, проклет да бъде, ако напуснеше Куейдс Харбър. Беше се трепал прекалено много и бе изстрадал също прекалено много, за да се откаже от плодовете на труда си сега, заради някаква си апетитна малка янки.

Смехът й, внезапен и ясен като камбанен звън в тиха утрин, го изтръгна от мислите му.

— За бога, Бригъм — смъмри го тя, изправена до него на пътеката пред стъпалата на верандата. — Изглеждаш мрачен като буреносен облак. Сигурен ли си, че се чувстваш добре?

— Добре съм! — озъби й се той, а после се обърна и тръгна по пътеката.

Бригъм се прибра в къщи и отиде право в стаята на брат си. Намери Девън седнал в леглото си с пура в уста и улисан в игра на покер с Джейк Фийни.

Мрачното му настроение малко се разведри, когато види брат си, възвърнал почти напълно предишния си вид.

— Май сега бих хапнал от онзи кейк със стафиди! — каза Девън на готвача, а докато говореше, пурата подскачаше между белите му зъби.

Джейк схвана намека и излезе, след като кимна сърдечно на Бригъм.

Девън се протегна и хвана за гърлото една бутилка уиски и чаша, която стисна в същата ръка.

Бригъм се намръщи.

— Не го казвай! — предупреди Девън, преди брат му да успее да коментира нещо за ранния час и пиенето. Бутилката изтрака по ръба на чашата, кога си наля двойна доза — не първата за деня, ако съдеше по дъха му. — Имам нужда от това. Успокоява болката.

Бригъм се вгледа тревожно в бутилката, познавайки чудесно въздействието й върху един живот, в който тя започнеше да господства.

— Може би е време да излезеш от тази стая, Дев — каза той тихо, като придърпа стола, обикновено заеман от Поли. — Ще наредя на една от бригадите ми да довърши магазина вместо теб, а можеш да си поръчаш вече стока от Сан Франциско…

Девън пресуши чашата на един дъх и я остави настрани с малко несигурна ръка, при което тя се сблъска с бутилката.

— Няма да ми трябва магазин! — каза той. Аз напускам Куейдс Харбър, Бриг. Завинаги.

Думите му се стовариха върху Бригъм като ствола на тригодишно дърво, пернало го с все сила през кръста. Мечтата да се построи приличен град, място, където хората спокойно да живеят и работят, ние беше само негова. Някога Девън също я беше споделял.

— Какво? — глупаво попита той, все още зашеметен от новината.

— Не мога да остана тук и да наблюдавам как Поли надебелява с бебето на онова копеле — изръмжа Девън.

Бригъм впери поглед в него, изумен.

— За какво копеле говориш? — попита той след много дълга пауза.

Девън пак се пресегна за бутилката, но Бригъм стана и я издърпа от ръката му. Дълго време двамата се гледаха вбесени и при други обстоятелства, Бригъм беше сигурен и това, непременно щеше да се стигне до бой.

— Детето не е от мен! — каза най-накрая Девън, поемайки си тежко и дълбоко дъх.

Бригъм бавно отпусна бутилката върху мраморния плот на бюрото.

— Тя ли ти каза това?

— По дяволите, не! — отговори Девън със свирепо изсъскване. — Тя казва, че бащата съм аз.

Бригъм се бореше да не загуби търпението си. Той не можеше да не чуе някои от страстните звуци, които се разнасяха от тази стая, когато минаваше по коридора през дните непосредствено след завръщането на Девън от Сан Франциско.

— И вероятно си.

Девън въздъхна и при цялата горчивина във въздишката му имаше нещо прекършено.

— Не. Тя излъга преди, лъже и сега.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен? — Бригъм се замоли на Бога, да му прати проблемите на Девън! Ако беше направил така, че Лидия да забременее от него, тогава тя можеше и да му стане съпруга. Кой знае.

Брат му облиза пресъхналите си, напукани устни:

— Сигурен съм и точка. Чудеса като това стават само и книжките на Шарлот, а аз вече не вярвам във вълшебни приказки.

— Ти си един проклет глупак! Това бебе е Куейд, Девън, и ти не можеш просто да му обърнеш гръб!

Девън не каза нищо. Абсолютно нищо.

Бригъм потисна порива си да сграбчи брат си за раменете и да блъска главата му в таблата на леглото, докато му вкара малко разум. Вместо това, той безмълвно взе свое решение по въпроса и излезе.

Ако Девън не поемеше отговорност за това бебе, което беше толкова Куейд, колкото и всеки един от тях, то тогава щеше да я поеме самият той. Дори ако това означаваше да се прости завинаги с някои от собствените си мечти.

 

 

Лидия изпусна картофа, който белеше и втренчи поглед в Поли, приседнала до нея на стъпалото на верандата й. Здрачаваше се, пощенският кораб бе пристигнал и после отплавал, а трионите на дъскорезницата слава Богу бяха вече замлъкнали, но спокойствието бе разкъсано на хиляди парченца само от няколко обикновени думи.

— Ти ще направиш какво?

Поли не смееше да я погледне.

— Ще се омъжа за Бригъм. Той ме извика в кабинета си преди малко и ми направи предложение. Няма да живеем заедно естествено, но детето ще носи името Куейд. Бригъм обеща да ми помогне да навляза в бизнеса веднага, щом довършат магазина.

Лидия не направи опит да вдигне почти обеления картоф, който сега бе станал кафяв от праха на пътеката, въпреки че идеята да не се прахосва храна бе дълбоко вкоренена у нея. Беше замаяна от объркването и изненадата, а фактът, че Бригъм и Поли нямаха намерение да споделят едно и също легло, изобщо не беше утеха. Бригъм беше здрав и жизнен мъж, Поли красива жена. Така че, щеше да бъде само въпрос на време, преди Бригъм да предявеше съпружеските си права.

— А Девън? — попита тя, когато успя да проговори.

Поли се наведе, взе картофа и се опита да го избърше в полата си. Една сълза се търкулна по бузата й и падна на корсажа.

— Девън си отива от Куейдс Харбър. Той мисли, че го лъжа за бебето. — Тя извърна глава в такова отчаяние, че Лидия не можеше да й се сърди. — Аз… аз не бих казала „да“ на предложението на Бригъм, но ти показа толкова ясно, че не го искаш за съпруг.

През тези няколко минути Лидия ревизираше основно досегашните си възгледи. Тя обичаше Бригъм Куейд — дързък и твърдоглав, какъвто си беше и сега остатъкът от живота й заплашително се простираше пред нея — дълъг и самотен без него. Прииска й се да беше приела настояванията му, да беше се съгласила да му стане съпруга, а да остави спечелването на по-благородните му чувства за по-късен период.

— Разбирам! — отговори тя.

Поли се изправи да си ходи, изтръсквайки полите си.

— Аз не съм силна като теб, Лидия — каза тя на все още шокираната си приятелка. — Не бих могла да се справя сама в този свят, не и когато ще имам дете, за което трябва да се грижа.

Лидия не можеше да говори, можеше единствено да кимне. Още щом портичката се затвори зад Поли и бъдещата булка на Бригъм се скри от поглед, тя даде воля на сълзите си.

Тази нощ не беше нито спокойна, нито щастлива за Лидия. Тя плака и крачи из стаите, а разтревоженото котенце се препъваше след нея и се опитваше да се вкопчи в полите й. Сутринта с пресипнал глас и зачервени и подути очи, Лидия проведе часовете си както обикновено, седнала сред децата в страничния двор.

След обяд Джоу Макколи се върна с пощенския кораб и веднага се появи на вратата на Лидия, усмихнат и с препълнени с пакетчета ръце. Тя беше успяла да накара децата да повярват, че яркожълтият шотландски повет, разцъфтял из цялата околност, беше раздразнил носа и очите й, но с Джоу беше друго — той добре разпознаваше пораженията на сълзите, щом ги видеше. Затова той наруши собственото правило за спазване на благоприличие и въведе Лидия в къщата, слагайки я да седне на един стол, след което изсипа пакетчетата в скута й.

После приклекна пред нея:

— Бригъм ли?

Тя подсмръкна и кимна:

— Той ще се жени за Поли. За да не бъде бебето й незаконородено.

Джоу отмести един кичур коса, плъзнал се по челото й.

— Той самият ли ти каза това?

Тя поклати отрицателно глава, преглъщайки отново не спиращите си сълзи.

— Не. Страхливец. Обаче замина за Сиатъл, за да доведе някакъв свой приятен свещеник. Решил е наистина да го направи.

— Вероятно е най-добре да отидеш при Бриг и да му признаеш чувствата си — нежно каза Джоу.

Беше ясно, че никак не му беше безразлична, че беше влюбен дълбоко в нея, но явно нейното щастие бе по-важно за него, отколкото собственото му, от което цялото положение изглеждаше още по-голяма ирония на съдбата, според преценката на Лидия.

Лидия се замисли как беше отказала предложенията на Бригъм; сега погледнато, отказите й изглеждаха арогантни, като се вземеше предвид фактът, че тя бе започнала да го обича, още преди той да й предложи да й стане съпруг.

— Не мога да направи това Джоу — каза тя. — Ако има едно нещо, което зная за Бригъм Куейд, то е, че нищо не може да го отклони от дадена цел, след като веднъж вече е взел решението си. Той просто ще направи онова, което е решил. — Тя погледна към приятеля си с молба да прояви разбиране. — Освен това, какво бих направила за Поли? Какво ще се случи с това невинно малко бебе?

Джоузеф протегна ръка и погали брадичката.

— Често се изправяме пред труден избор в този живот — мрачно каза той. После лицето му се озари от усмивка, той намери ръцете й под пакетите и ги стисна. — Успях да си осигуря заем и ще построя къща и лекарски кабинет малко по-надолу по улицата, на онова празно място от другата страна на къщата на Холмез.

Лидия се усмихна през сълзи и го целуна по челото, при което едва не разпиля по пода подаръците от скута си.

— Това е чудесно, каза тя благодарна, че той не я притесняваше с настоявания да насочи веднага вниманието и чувствата си към него, точно сега, когато губеше Бригъм завинаги.

— Отвори пакетите! — развълнувано помоли той.

Лидия избърса сълзите с ръкава си, подсмръкна пак и отвори първия от купчинката пакети, обвити с кафява хартии и завързани с канап. Вътре имаше една красиво подвързана книга с разкази и есета. Следвалият пакет съдържаше огледало с гравиран сребърен гръб, а последният — красив шал, фино изплетен от тюркоазна коприна.

— Как, за Бога, успя да намериш толкова красиви неща в Сиатъл? — попита удивена Лидия. Дори там търговците обслужваха най-вече дървосекачи, миньори и фабрични работници и хубавите дреболийки се намираха трудно.

Усмивката на Джоу повдигна малко духа й.

— Преди известно време в пристанището беше хвърлил котва един кораб „Енчантрес“. Беше пътувал до Китай с търговска цел, после беше спрял по път и в Сан Франциско. Наред с никои други товари, капитанът донесъл и малко фина стока за търговците, по-особена стока.

Нещо в тона му събуди интереса на Лидия. А може би тя просто си търсеше нещо, което поне за няколко секунди да отклони мислите й от предстоящата женитба на Бригъм.

— Каква стока? — попита тя.

Загрубялото от ветровете лице на доктора леко порозовя около скулите.

— Едва ли ще поискаш да узнаеш.

— Напротив, Джоузеф! — отвърна Лидия, приглаждайки полата си. — Точно затова те попитах.

— Жени.

Лидия не разбра.

— Жени?

Джоузеф отиде да седне срещу нея върху един обърнат сандък. Погледът му се спираше навсякъде, но не и на лицето й.

— Да, Лидия — каза най-накрая той. — Жени. Особен тип жени.

— Ти положително не мислиш, че съм толкова деликатна, та не зная какво е това проститутка. Джоузеф! — каза Лидия, леко раздразнена от недомлъвките му. А и какво й влизаше в работата, ако няколко опетнени гълъбици свиеха гнездо в мръсните вертепи на улица Скид Роуд в Сиатъл?

Той се изкашля.

— О, няма нищо — успокои съвестта му Лидия. Тя не се чувстваше на себе си, откакто Поли й бе съобщила новината за предстоящата сватба и просто не можеше да разсъждава нормално. Но преди да успее да измисли разумен отговор, някой почука силно на вратата.

Джоузеф се размърда нервно върху сандъка, после стана и отиде да отвори.

Девън бе запълнил с тялото си цялата рамка на вратата, облегнат на боровия си бастун и облечен в хубав сив костюм, съчетан с раирана жилетка и допълнен от елегантно бомбе. Без да обърне каквото и да е внимание на доктора, той нахлу в стаята, превърнал се внезапно в доминираща фигура с едрото си тяло и бурно излъчваната от личността му енергия.

— Напускам Куейдс Харбър завинаги — без предисловия заяви той, свали бомбето си отправил поглед право в разширените от недоумение очи на Лидия. — Дойдох тук, за да те помоля да заминеш с мен.

Сега вече Лидия съвсем онемя от изненада. За един влудяващ миг, тя едва не каза „да“ на Девън, но през цялото време всъщност знаеше, че не би могла да направи подобно нещо. Не би могла толкова лесно да захвърли чувствата си към Бригъм.

— Не мога — тихо каза тя.

Девън стисна челюсти, но прие изявлението й без друг израз на чувствата си. Лидия остана с подозрението, че той вероятно дори бе изпитал известно облекчение от отказа й.

Той се приведе бавно, този добър и благодарен мъж, който в крайна сметка беше я довел тук в Куейдс Харбър, и положи лека целувка по челото й.

— Довиждане, тогава — каза той и си отиде.

Точно когато Лидия се питаше как би могъл да пътува в това свое състояние, се чу рязкото изсвирване на сирената на някакъв товарен кораб, което даде отговор на въпроса й.