Линда Милър
Съпругата янки (1)

1

Сан Франциско

1866

 

Лидия Маккуайър беше отчаяно гладна, а с хонорара, спечелен от цяла нощ свирене на пиано, можеше да си позволи да плати или за легло в пансиона на г-ца Килгоран, или за една закуска, но не и за двете заедно. Тя присви очи, за да прочете обявата, залепена на стената на нощния клуб, тъй като погледът й още беше премрежен от плътния цигарен дим.

Търси се: Една съпруга за добър, трезв и преуспяващ мъж.

Свържете се с Девън Куейд.

Стая 4, Федералния хотел

Лидия въздъхна. Федералният хотел беше само на няколко пресечки от мястото, където стоеше, но можеше да се каже, че се намираше в някакъв друг свят. Там хората спяха на снежнобели чаршафи, пиеха горещ, силен чай, с всичката захар и сметана, която биха си пожелали и си поръчваха най-редовно ядене, без първо да проучват цените. Може би, ако отидеше да се срещне с този Девън Куейд, той щеше да й предложи някаква малка закуска по време на интервюто — кафе и кифлички вероятно. Дори и това прозвуча като пиршество за Лидия, която не беше яла от предишния ден, когато един състрадателен барман тайно й беше дал две твърдо сварени яйца и в суматохата на заведението постъпката му остана незабелязана от изгладнелите и жални клиенти.

Тя автоматично тръгна към хотела, ускорявайки несъзнателно крачка. Беше се зазорило и по павираните улици започваха да се срещат първите файтони и каруци; по отсрещния тротоар премина китаец с кръгла, островърха шапка и черни, копринени панталони и риза. Срещна и един полицай, обхождащ изморен и изпълнен с досада района си, който сега методично удряше с палката всеки фенерен стълб, покрай който минаваше.

Мина й през ума, че вероятно ще събуди г-н Куейд от дълбок сън, появявайки се пред вратата му в този ранен час, но независимо от това продължи да върви. Можеше пък и да му направи впечатление с трудолюбието и инициативността си и той да не обърне внимание на износената й рокля, разбърканата руса коса и неприятната миризма на цигарен дим, която се бе наслоила в дрехите и тялото й и буквално беше попила в тях.

Решителността й започваше да я напуска, така че тя забърза още повече. Едва когато стигна до входната врата на федералния хотел, Лидия осъзна, че в ръката си стискаше обявата за търсената съпруга. Не си спомняше как я беше откъснала от дървеното табло, на което я беше видяла.

Застанала на тротоара, тя си пое дълбоко дъх, грижливо сгъна листчето и го пъхна в джоба си до двете нещастни монети, които беше спечелила за това, че цяла нощ развлича тълпата от мръсни, пощипващи я пияници. За кратко тя се поколеба дали всъщност наистина да не се кандидатира за поста съпруга, но скоро отхвърли идеята. След време щеше да успее да си намери достойна работи на гувернантка, или да спести достатъчно пари, за да може да наеме стая в някой пансион, където имаше пиано. По този начин можеше да дава частни уроци и да си осигури едно скромно, но достойно съществуване.

Портиерът, който в светлокафявата си униформа, златни еполети и блестящи копчета приличаше на офицер от благородническо потекло, я изгледа изпод периферията на шапката си. В погледа му, с който измери стегнатото тяло на Лидия, сравнително красивото й лице и единствената й гордост — богатата й, медно златиста коса, се прочете едновременно възхищение и презрение.

— Нещо да желаете, госпожо? — попита той с ледена учтивост, която жилна Лидия. Беше ясно дори за жена, която никога не бе имала интимни преживявания с мъж, че той я взе за една от дамите на нощта, дошла тук, с цел да спечели лесни пари.

На Лидия й се прииска да избяга, но гладът я беше обезсилил, а отчаянието я беше лишило от цялата й гордост. Тя извади обявата от джоба си и му я подаде.

— Дойдох, за да се срещна с г-н Девън Куейд — каза тя, събирайки последните остатъци от смелостта си.

Портиерът отново я огледа, после се усмихна. Изражението му не беше приятелско, но я пусна да влезе, като я покани с небрежен жест.

Лидия пристъпи в хола, обхвана с поглед саксиите с цветя, бронзовите статуетки и богатия персийски килим и изведнъж почувства такава невероятна умора, че гърлото й се стегна и очите й се изпълниха със сълзи.

Тя премигна, преглътна сълзите, отново погледна обявата, постара се да запомни, че г-н Куейд обитаваше стая номер 4 и продължи към стълбището. Вратата, която търсеше, обозначена с достатъчно ясна месингова табелка, се оказа много близо.

Оставаше й само да почука.

Лидия прехапа долната си устна. Беше изморена, гладна и мръсна и последното нещо, което някога можеше да поиска на Божията земи, беше съпруг — така че, какво търсеше тук? Не би могла да отговори: нищо от нещата, които знаеше или които беше преживяла, не можеха да обяснят странната интуиция, която я бе довела до това място, през полутъмните и мръсни улици. Явно, беше нещо много повече от надеждата за кифлички и кафе, заключи тя.

Тя вдигна ръката си, за да почука и със сърце, биещо лудо в гърдите и стомах, който й напомняше, че е празен, затаи дъх и събра смелост.

В момента, в който го направи. Лидия бе завладяна от ужас. Тя хвърли поглед в едната посока, после в другата, готова да се втурне и да избяга, но краката й не й се подчиняваха. Стоеше като закована там, пред прага на един непознат мъж, с малко или почти никакво обяснение за присъствието си.

Отвътре се дочу мърморене. Лидия продължи да се бори срещу собствената си инертност, но без резултат. Беше вкоренена на мястото си като върбово дърво, посадено в плодородна почва.

После вратата се отвори и тя го видя пред себе си, висок, с класическа красота и тъмнозлатиста коса, разбъркана от съня. Сините му като индиго очи се присвиха и той избоботи:

— Да?

Лидия протегна обявата в разтрепераната си ръка. Мъжът явно бе преуспяващ, както се твърдеше в съобщението и без съмнение трезв, като се вземеше предвид ранния час, но дали добър или не, това предстоеше тепърва да се прецени. Хубавите мъже като него обикновено се оказваха злодеи.

Тя осъзна, че го наблюдаваше втренчено и направи усилие да проговори:

— Г-н Куейд? Казвам се Лидия Маккуайър и дойдох… дойдох във връзка… предложението ви.

Беше ясно, че не възнамеряваше да й предложи закуска, така, както бе облечен в халат и все още не напълно събуден, но Лидия се почувства длъжна да даде някакво обяснение за това, че го бе обезпокоила и реши да се престори, че има желание да стане съпруга на непознатия.

Индиговите му очи я измериха преценяващо, но не по оня обиждащо всезнаещ начин, както бе постъпил портиерът.

— Влезте, г-це Маккуайър — каза той, като отстъпи встрани.

Лидия преглътна. Някак, вероятно заради отчаянието си, тя не беше предположила, че ще се създаде такава неудобна ситуация. Тя преплете пръсти и ги заизвива, докато усети болка.

— Аз не мисля, че…

Внезапно лицето му се озари от ослепителна усмивка, като ранен слънчев лъч върху повърхността на кротко, тихо езеро.

— Разбира се — каза той. — Живял съм между дървосекачи прекалено дълго време. Забравил съм добрите маниери. Дайте ми петнадесет минути и ще дойда при вас долу в трапезарията, ще поговорим, докато закусваме.

При тази перспектива стомахът на Лидия незабавно напомни за себе си и тя само се помоли дано г-н Куейд да не го е чул. Кимна и остана така в коридора, неподвижна като мраморна статуя, дълго след като вратата се беше затворила зад него. После, подканена от мисълта за храната, тя се отърси от обърканите си мисли и се спусна бързо към стълбите.

Трапезарията тъкмо разтваряше врати за ежедневната си дейност и когато Лидия каза на сервитьора, че очаква пристигането на г-н Куейд от стая номер 4, той веднага я придружи до една маса. Появи се кафе, което излъчваше ароматна пара от улея на сребърната кана и почти веднага пред нея поставиха кристална чиния, преливаща от пресни бисквити.

Очите на Лидия неволно се разшириха, докато гледаше как й наливаха гъстата, кафява течност в една фина порцеланова чаша.

— Заповядайте, мадам — любезно каза сервитьорът.

После се отдалечи.

Ръката й трепереше, когато посегна за купичките със захар и мляко. Прибави в кафето обилни количества и от двете и отпи шумна глътка, прекалено нетърпелива, та да отдава значение на етикета. Една сивокоса дама, единствената друга клиентка в заведението, й отправи възмутен поглед.

Лидия отпи още две глътки — о, Боже, беше прекрасно — после протегна ръка за един от сладкишите. Устата й беше натъпкана, когато на вратата се появи Девън Куейд и й се стори така зашеметяващо красив, че едва не се задави. Тя започна да дъвче и преглъща с бясна скорост; когато г-н Куейд стигна до масата, лицето й бе обляно в ярка червенина, защото знаеше, че не бе успяла да го измами дори за момент. Той очевидно се бе досетил, че беше напъхала в устатата си две трети от кифлата наведнъж и явно това го развесели.

Появи се същият сервитьор, като по чудо, за да издърпа учтиво стола му назад, преди г-н Куейд дори да достигне до масата. Бе поднесено меню, налято ново кафе.

Въпреки че Лидия можеше спокойно да изяде още много неща, вече не чувстваше толкова отчаян глад. За момент, докато стомахът й беше зает с погълнатата кифла, тя можеше да наблюдава г-н Куейд, който съсредоточено проучваше менюто.

Той я стресна, като внезапно вдигна поглед и срещна нейния.

— Вие сте много красива жена — каза той. — Признавам, не разбирам защо не сте си намерили съпруг по по-традиционен начин.

Лидия се изчерви, обзета от непреодолим копнеж по отдавна отминалите, невинни дни.

— След войната не останаха много подходящи мъже — каза тя. — А онези, които успяха да оцелеят, са ранени, физически или душевно, или просто вече са женени.

Г-н Куейд изглежда искрено се смути.

— Разбира се. Извинете ме.

Той направи знак на сервитьора, който незабавно се приближи и Лидия усети нотка на завист, питайки се какво ли би било да се чувстваш толкова уверен в себе си и важен като партньора й на масата. Той направи огромна поръчка за двамата и когато отново останаха сами, спря замислен поглед върху Лидия и каза:

— Разкажете ми за себе си.

Нейната естествена наклонност към бунтарство й повеляваше да му отвърне с настояване първо той да разкаже за себе си, но реши, че ще е по-добре да изяде закуската си, преди да предприеме подобен риск. По този начин щеше да използва нищожния си хонорар от свиренето през нощта, за да плати за легло и баня.

— На двадесет и пет години съм — каза тя, като изпъна рамене. — Родена съм във Фол Ривър, Масачузетс Баща ми беше лекар, а майка ми почина, когато бях много малка. Образована съм, мога да готвя и чистя не по-зле от всяка друга жена, въпреки че признавам, по-скоро бих предпочела да чета и да ходя на разходки. Когато войната започна, баща ми се почувства длъжен да се включи — на страната на Съюза, естествено.

— Естествено, — доброжелателно каза г-н Куейд, а едното ъгълче на устата му се изви нагоре в подобие на усмивка.

Лидия се намести по-удобно на стола си и приглади ужасно измачканата си пола. — По-малко от седмица след като замина, татко ми изпрати телеграма от Вашингтон Сити, за да ми съобщи, че имал спешна нужда от помощник. Аз веднага се отзовах. Работих рамо до рамо с баща ми и останалите хирурзи като медицинска сестра. — Тя направи кратка пауза, припомняйки си ужасите, които постепенно се бяха превърнали в ежедневие. — Следвахме битките по бойното поле и се намирахме във Вирджиния, когато татко преживя фатална сърдечна атака и припадна. Почина няколко часа по-късно и аз… аз… — Тя замълча отново и пое дълбоко въздух, питайки се изумена как беше възможно да отиде толкова далеч, че да допусне да се подложи на въздействието на ужасните си спомени само заради няколко залъка хляб. — След това останах с медицинските части, тъй като нямах причина да се прибирам у дома.

Г-н Куейд не каза нищо. Само съсредоточено продължи да я наблюдава. Изпълниха поръчката им и Лидия трябваше да употреби цялата си воля, за да не загребе яйцата, наденичките и препечените филийки направо в шепите си и да ги излапа като прегладняло животно.

— Баща ви трябва да е имал къща във Фол Ривър.

Лидия поклати глава с уста, пълна с пържени картофи, преди да ги преглътне набързо и да отговори:

— Татко не беше практичен човек. Живеехме на квартира в стаите над месарницата и когато той се записа в армията, дължахме наем за два месеца.

Г-н Куейд започна да маже желе върху филийката си, отместил поглед встрани.

— И как така накрая се оказахте в Сан Франциско?

За нея беше просто агония да задържи вилицата си във въздуха при наличието на цялата тази ароматна и гореща храна на масата, но Лидия успя да се въздържи достатъчно време, за да отговори: — Заобиколих Кейп Хорн като придружителка на една възрастна дама. Смятах да следвам музика в Консерваторията, след като успеех веднъж да се установя в Калифорния и да събера необходимата сума, но г-жа Халингсуърд почина, а синът и снаха й не се нуждаеха от услугите ми. Така че, с една дума, загазих.

— Кога се случи това?

— Миналия месец. — Лидия лапна бързо още няколко хапки, после продължи: — Оттогава преживявам, като свиря на пиано в нощни барове.

Г-н Куейд отпиваше от кафето си.

— Разбирам — каза той накрая. — Има ли нещо, което искате да ме попитате?

Лидия си взе още яйца.

— Вие сигурно не живеете в Сан Франциско, иначе нямаше да се настаните в този хотел. Откъде сте?

Той се облегна на стола си и пъхна палци в джобовете на брокатената си жилетка. — Брат ми и аз притежаваме концерн за дървен материал близо до Сиатъл, в щата Вашингтон.

Тя неволно леко потръпна. Местата в този край бяха пълни с кръвожадни индианци и с разбойници по пътищата, както беше чувала, а в планините казваха, че във всяко дърво се криела по една дива котка, готова да нападне нищо неподозиращия пътник.

— Но не е възможно да сте израснали в щата Вашингтон — каза тя. — Той е основан преди не повече от двадесет години, а вие сте образован човек.

Той се усмихна:

— Бригъм, това е брат ми, и аз, израснахме в Мейн. Пристигнахме във Вашингтон с товарния влак веднага, щом пораснахме достатъчно, за да можем да получим законно дребните си наследства.

— Няма ли жени в Сиатъл? — попита Лидия.

Тя веднага съжали за деликатния си и прекалено прям въпрос, но беше твърде късно да вземе обратно думите си.

— Никакви, за които да си струва да се говори — отвърна г-н Куейд.

Той наистина беше красив с лъвската си глава, увенчана със златна коса и силна челюст, която беше като изваяна, както и носа му, като работа на много умел скулптор. Беше също и възпитан. Вероятно щеше да бъде много мил към кандидатката, която избереше за съпруга.

— Жените са високо ценени на североизток. Ами да, обзалагам се, че само докато извървите разстоянието от пристанището до дъскорезницата на Йеслър, ще ви се наложи да изслушате поне шест предложения за женитба.

Лидия преглътна. Тя си беше направила сметката само за малко кафе и кифлички, не за цяла армия сантиментално настроени дървосекачи и работници.

— Явиха ли се много кандидатки на вашата… обява? — попита тя, но не посмя да го погледне.

Беше впила поглед в няколкото останали трохички от закуската си.

— Повечето от тях бяха неподходящи — призна той. Областта около Паджет Саунд все още е доста сурова и примитивна. Няма място за боязливи и истерични. От друга страна, мястото е много красиво и една жена, носеща името Куейд, ще бъде задоволена с всичко, което има действително значение.

За Лидия цялата тази налудничава идея започваше да звучи добре. Независимо от чара си, този мъж не я привличаше по някакъв особен начин, но тя си помисли, че би могла да се приспособи като негова съпруга. И това положително щеше да е за предпочитане пред някои от другите възможности, като например да умре от глад или да се отдаде на непочтени професии.

Г-н Куейд протегна ръка към сребърната кана и напълни отново чашата й с такава елегантна почтителност, като че ли тя не беше бездомна нещастница с две протрити монети в джоба, а истинска дукеса.

— Бихте ли желали да дойдете с мен в Куейдс Харбър, Лидия? — попита той. — Можем да отплаваме оттук след три дни и разбира се, ще ви настаня в хотела дотогава. Ще ви дам и една авансова сума от бъдещата ви издръжка, тъй като вероятно ще имате нужда от някои неща.

Лидия просто не можеше да седи на стола си, буквално бе зяпнала от учудване. Предложението му не приличаше на никое от тия, за които беше чела или чукала, но не звучеше неприятно. Щеше да може да яде, да спи в приятно място, дори да си купи „някои неща“. Тя не посмя да помисли за онова, което щеше да последва; беше твърде замаяна от неочаквания обрат, настъпил в съдбата й.

— Да — каза тя, смела в отчаянието си. — Да, г-н Куейд, много бих се радвала.

— Много добре — отговори той, като й отправи още една от момчешките си, добродушни усмивки и извади портфейла от вътрешния джоб на сакото си. Отброи няколко банкноти и ги подаде на Лидия — ще се нуждаете от дрехи за дъждовен климат — каза той. — Аз ще се обърна към рецепцията, за да ви приготвят стая, а вие можете да прекарате останалата част от деня си както пожелаете. Само уредете храната ви и всичко друго, което пожелаете, да се запише в моята сметка. — При тези думи г-н Куейд отмести стола си назад, изправи се, кимна учтиво и излезе.

Лидия се поколеба за момент дали да не поръча втора закуска, сети се за парите, оставени на масата и ги взе.

Положително не беше хубаво да взема пари от мъж, да не говорим за това, да приема стая в хотел и храна, но г-н Куейд не беше направил никакви неприлични предложения. Той определено не очакваше от нея да сподели собствената му стая, а и от самото начало на запознанството им беше олицетворение на добрите маниери.

Лидия внимателно сгъна банкнотите и ги сложи в джоба на полата си. После, едва сдържайки внезапно нахлулата в нея енергия, тя допи кафето си, стана и напусна залата с гордо вдигната глава.

Администраторът на рецепцията беше почтителен. Да, за г-ца Лидия Маккуайър имаше резервирана стая. Подаде й ключ и й каза, че стая номер 10 ще бъде готова след половин час.

— Благодаря — каза Лидия. Но едва когато стигна до тротоара пред хотела, тя си позволи да изпищи от радост и да се завърти в пирует. Портиерът я изгледа с подозрение, но без коментар.

После доста дълго мисли в коя посока да поеме. В края на краищата, можеше просто да изчезне — г-н Куейд и беше дал достатъчно пари, които биха стигнали за няколко седмици, ако живееше пестеливо — или пък можеше да си позволи някое приключение. Разбира се, беше огромен риск да пътува до щата Вашингтон с един непознат, при това да стане и негова съпруга, но Лидия вярваше в смелите начинания. Точно по тази причина беше асистирала на баща си в полевите болници сред ужасите на войната, а после бе пристигнала с г-жа Халингсуърд в Сан Франциско, за да започне нов живот.

Лидия се запъти към двуетажния магазин зад следващия ъгъл, но сега походката й беше пъргава, защото се беше нахранила, защото имаше пари и бъдеще, колкото и несигурно и опасно да бе то. Още повече, за пръв път от цял месец нямаше защо да се тревожи къде ще спи или кога ще може да яде.

Несъмнено й предстояха и предизвикателства, но тя щеше да се справя с тях едно по едно, по реда, в който се появяваха. Нямаше смисъл, както често й казваше баща й, човек да се пренася мислено в следващата седмица, следващия месец или година. По-добре да стои здраво на краката си в настоящия момент и да се възползва по възможно най-добрия начин от онова, което той му предлагаше.

Лидия купи няколко разумно подбрани рокли от магазина, палто с качулка за дъждовния климат, който г-н Куейд беше споменал и няколко чифта практични обувки. Тя копнееше за красивите сатенени танцови пантофки, изложени на витрината, но знаеше, че не трябва да ги купува, въпреки че имаше още пари. Довърши покупките си с няколко комплекта топло бельо, чорапи и две скромни фланелени нощници. Собствените й вещи, прибрани в един сандък в склада на нощния клуб, където свиреше, не струваха и нямаше смисъл да ходи да ги прибира. Поради обедняването през войната не беше купувала нови дрехи вече пет години и всичко, което притежаваше, беше износено и отчайващо демоде.

Последната й мисъл я накара да се изсмее на глас. Кога тя, дъщерята на един добронамерен, но хронично беден доктор Уилкъс Маккуайър, беше се съобразявала с модата? Единственият й лукс беше покупката на някоя книга — след което препрочиташе книгите, натрупани в сандъка й толкова често, че подвързиите им се разкъсваха. Все още натъпкана с пари, Лидия се върна в хотела и гордо се отправи към стая номер 10.

Стаята й се оказа много просторна, с голямо легло в махагонова рамка, канапе и столове, тапицирани в ясносиня дамаска без нито едно петънце и бяла мраморна камина. На лавицата над нея имаше кристална ваза с пролетни цветя.

Очарована, Лидия затвори вратата с крак, внимателно постави пакетите на канапето и застана пред вазата, като замислено докосна едно цветче. Имаше чернени и жълти пинии, нежни маргаритки, ириси, лалета и минзухари, които буквално експлодираха в цветове, удвоявани от отражението на огледалото зад лавицата. Лидия не беше свикнала на разкош и внезапното му появяване в живота й бе поразително. Изглеждаше невероятно, че само преди няколко часа тя беше поставена пред толкова труден избор — да си осигури подслон за деня или храна.

Сега й бе предоставена уютна хотелска стая, имаше пари, имаше нови дрехи, също нова книга и персонал в ресторанта, който бе буквално на нейно разположение — да го повика и направи поръчка, когато й се прииска.

Тя отиде до единия стол и седна, тревожно намръщена. Ако имаше нещо, на което животът я бе научил досега, то беше, че всяко нещо в крайна сметка се заплащаше. По един или друг начин, рано или късно, щеше да заплати и тя.

Тя затвори очи и стисна здраво облегалките на стола. Съществуваше даже възможност г-н Куейд да не се окаже джентълменът, за какъвто се представяше, а просто измамник. Можеше просто да си е намислил да я прати в някой отдалечен от хората харем, или дори в опиумно свърталище в Ориента!

Тя въздъхна и отвори очи.

Беше възможно и друго, заключи с известно облекчение тя, а то бе да се окаже в солидната дървена хижа на г-н Девън Куейд, някъде из горите на Севера, и да прекара там живота си в готвене и чистене. Щеше да бъде спокоен живот, щеше да отгледа междувременно три-четири деца, докато остарее и вече я няма, а светът щеше да продължи да си съществува и после — така, сякаш нея никога не я е имало.

Още повече объркана от всичките си разсъждения, Лидия решително се изправи и се зае да разглежда обстановката около себе си. Имаше още една малка стаичка, предназначена за баня и други хигиенни нужди и след като помисли малко, Лидия включи газовото устройство под огромния резервоар над ваната. Докато водата се топлеше, тя разтвори всичките си пакети и подреди покупките върху леглото — както, за да ги разгледа, така и за да избере какво да облече. Не беше купила нищо екстравагантно, а само практични, вълнени неща, но въпреки това се почувства богата и доволна. Държанките вероятно се чувстваха точно така, каза си тя.

Накрая, след около час, тя отвори кранчето на резервоара и във ваната започна да тече гореща вода. Съблече се бързо и се отпусна блажено във ваната — нещо, което не бе имала възможност да прави дълго — после старателно изтърка тялото си и изми косата си с шампоан.

Когато свърши и излезе от водата, се почувства като възродена и възвърнала величието си жена. Изсуши косата си, разреса заплелите се кичури, облече ново бельо и строга рокля на бели и сиви райета с висока яка. Допълни тоалета с нови чорапи, рипсени и груби, и чифт обикновени черни обувки. Напъха старите си дрехи в кошчето за отпадъци в банята.

След всичко това Лидия отново изпита глад. Обядва в същия ресторант, в който беше с г-н Куейд сутринта, но сега тук от него нямаше и следа, после се отправи към клуба, където беше оставила багажа си.

Когато Лидия влезе през вратата, водеща към коридора, видя Джим, барманът, да разопакова един кашон с ирландско уиски в задния склад. Той се усмихна и тихичко подсвирна, когато забеляза колко бе преобразена в новите си дрехи.

— Е, г-це Маккуайър, — каза той. — Какво се е случило с теб? Да не би малките джуджета да са те избрали за своя принцеса?

Лидия се усмихна.

— Като че ли да. Заминавам на север, за Сиатъл, където ще се омъжа за един дървосекач.

В умните очи на Джим проблесна тревога. Той беше мъж със солидно телосложение, на средна възраст, с кестенява коса, сресана на път по средата и с дебели мустаци.

— Разбирам. Е, няма да е лошо да внимаваш с тези купувачи на съпруги, госпожице. Чувал съм за някои скандали при подобни случаи.

Лидия изобщо не се съмняваше, че Джим говореше истината, но не можеше да остане в Сан Франциско, да живее от ден за ден и никога да не знае къде ще преспи със спускането на нощта, нито кога ще дойде реда на следващото и ядене. Съдбата й беше предоставила една възможност и тя трябваше да се възползва, независимо от риска.

— Ще внимавам — тихо обеща тя, колкото на Джим, толкова и на самата себе си. Заболя я, когато си помисли, че дори ако отпътуваше за Сиатъл, за да се окаже затънала в тинята на ниския морал, а после да изчезне, никой нямаше да почувства липсата й. Вероятно дори и никой нямаше да попита за нея, никой нямаше да каже: „Какво се случи с момичето на доктор Маккуайър?“

— Дошла си за сандъка си тогава — примирено каза Джим.

— Ще взема само някои книги и лични вещи — каза Лидия. — Може би ще дадеш останалите на някой, който има нужда от тях?

Барманът кимна.

— Това, което най-често виждам, са хора, които имат нужда — отговори той.

С това разговорът им приключи и Лидия се изкачи по дървените стълби към склада и отвори сандъка, поставен в един от ъглите. Не съжаляваше, че се разделя с басмените си и вълнени дрехи — спомените свързани с тях не бяха приятни, тъй като ги беше носила в полевите болници и често се беше налагало да изстисква кръвта от тях така, както се изстисква водата след пране. Искаше да вземе обаче старите снимки на майка си и баща си, както и очуканият бронзов медал, даден й от един умиращ войник, а също дневниците си, пръстенът, останал от баба й и писмата. Лидия уви съкровищата си в един шал, затвори сандъка и слезе по стълбите с вързопа си.

Джим не се виждаше, но това не я изненада. Той беше добър приятел, но сбогуването щеше да смути и двамата. Лидия се обърна към плочката на стената, където той си записваше стоките, които трябваше да поръча за заведението, взе парченцето тебешир и написа: „Благодаря!“

После се върна в хотела, като мина по обиколния път, за да може за последен път да разгледа Сан Франциско. Само преди няколко седмици, спомни си с въздишка тя, беше възлагала такива надежди на града, извинят се край залива. Смяташе да наеме квартира в някой от тихите, уважавани квартали и да основе музикална школа. Сега явно я очакваше различна съдба в горист, далечен край, сред мъже, които носеха широки, надиплени ризи и заострени ботуши.

Портиерът във федералния хотел я изгледа внимателно, когато тя мина край него, този път с високо вдигната глава, и погледът му се плъзна по жалкия, малък вързоп, приютил цялото й земно богатство. Тя го притисна по-плътно към гърдите си и продължи по коридора.

По-късно през деня вечеря с г-н Куейд в един ресторант, известен с отличния си бифтек, а после той я заведе да гледат една мелодрама в скован от дъски театър, чийто под бе покрит с дървени стърготини.

Лидия вече започваше да се пита кога щеше да се състои брачната церемония, дали тя и г-н Куейд щяха да изрекат клетвените думи тук, в Сан Франциско, или на север, в Сиатъл. Тя не бързаше особено много за съпружеските задължения, които трябваше да последват, затова просто остави нещата да следват собствения си ход, без да проявява любопитство.

На следващия ден бъдещият й съпруг се появи едва когато стана време за вечеря, при което изглеждаше напрегнат и разсеян. Лидия беше изхарчила известна част от скъпоценните си пари, за да направи обиколка из Сан Франциско с нает файтон, после беше платила и на една циганка, за да й предскаже бъдещето, като й гледа на ръка. Тъй като от поведението на г-н Куейд заключи, че заниманията й няма да го заинтересуват, просто реши да не говори.

На следващата сутрин, когато слънцето все още срамежливо се усмихваше над града, така ярко и ново, като че ли никога не беше изгрявало преди, г-н Куейд взе годеницата си, заедно с всичките й покупки и двамата се отправиха с една карета към пристанището.

Лидия бе изпълнена със страх и радост. От една страна, беше много изплашена, защото предприемаше смела стъпка, почти толкова опасна, колкото оръдейната канонада на войските на Конфедерацията, обстрелваща полевата болница на баща й по време на операция. От друга страна, тя чувстваше, че започва ново приключение. „Ти ще имаш нужда от цялата си неизчерпаема сила“, беше й казала циганката, загледана тържествено в дланта й. „Вече си изстрадала много. Сега трябва да се изправиш пред още по-голямо предизвикателство: да опознаеш страстта и истинската радост“.

Корабът, на който се качиха, изглеждаше достатъчно стабилен, въпреки че не беше толкова голям колкото оня, на който бяха пристигнали с нещастната г-жа Халингсуърд. Имаше два черни, опушени комина, а боята по бордовете беше олющена. Лидия се опита да не мисли как щяха да го разлюлеят вълните, след като веднъж напуснеха залива на Сан Франциско. Тя беше преживяла всевъзможните ужаси на войната, без да се огъне, но й бяха достатъчни само няколко поклащания на кораба, за да се втурне към перилата на палубата.

Вероятно, каза си тя, щеше да стане съпруга на Девън тук, на борда на кораба, където брачната церемония можеше да изпълни капитанът.

Г-н Куейд обаче не спомена нищо за подобно събитие. Той просто придружи Лидия до една малка каюта, която съдържаше тясно легло, много умно вграден в стената гардероб, умивалник и тоалетна. Тя извади новите си дрехи от платнената чанта, която беше купила предния ден, закачи ги внимателно и излезе, за да огледа кораба.

Когато стигна до кърмата, корабът се отделяше от пристана и тя видя Девън, застанал до перилата. Зад него стоеше висока, тъмнокоса и красива жена, облечена добре, а ръката й твърде интимно беше преплетена в неговата.

Студена вълна обля сърцето на Лидия, последвана незабавно от разкъсваща ярост. Значи, г-н Девън Куейд наистина се беше оказал мошеник в крайна сметка.

Беше готова да скочи зад борда и да доплува обратно до брега, което сигурно щеше и да направи, ако барманът Джим не й беше казал, че океанът гъмжеше от гладни акули. Изниквайки на помощ цялото достойнство и гордост, които притежаваше, Лидия се приближи до двойката и вдигна поглед към мъжа, който беше обещал да се ожени за нея.

Девън й се усмихна, като че ли всичко си беше наред.

— А, г-це Маккуайър, — каза той, потупвайки облечената във фина ръкавица ръка на жената до него. — Мога ли да ви представя г-жа Поли Куейд, съпругата ми?