Линда Милър
Съпругата янки (20)

20

Лидия се загледа в г-н Харингтън първо объркана, после вбесена. Счетоводителят на Бригъм имаше по-здрав вид след женитбата си преди няколко седмици; кльощавото му тяло бе започнало да се налива с плът и сега бузите му не биха толкова бледи. Бе престанал да носи високите си колосани яки и да сресва косата си на път по средата и в погледа му се беше появило някакво дръзко — предизвикателно изражение.

— Съжалявам, г-жо Куейд — каза той, без да проявява всъщност и капка съжаление — но имам изрична заповед от съпруга ви. Той лично ще ви изплати заплатата.

Лидия усети как кръвта се отдръпна от лицето й, после нахлу обратно с нова ярост.

— Това е недопустимо, г-н Харингтън! — каза тя, удряйки с юмрук върху добре подредената повърхност на бюрото му, поставено в един от ъглите на канцеларията на Бригъм — Аз изпълних съвестно задълженията си. С изключение на последните три дни, когато учебните занятия бяха прекъснати, за да можем да помогнем за довършването на новата сграда за училището. Заслужила съм да ми се плати определената заплата!

Харингтън най-после се надигна от стола си, простряла напред двете си ръце, за да усмири бурята.

— Съгласен съм, г-жо Куейд, напълно. Абсолютно. Но не мога да престъпя заповедите на г-н Куейд. — Невзрачният му гръден кош нервно се надигна. — И ще ми позволите ли да ви напомня, че имам семейство, което издържам?

Лидия въздъхна. Споренето с този мъж, бе явно безплодно усилие, а тя беше изморена от тежката работа по училището.

— Къде е той — попита с нова въздишка.

Г-н Харингтън посочи с жест към надвисналите планини, покрити с гъсти гори.

— В главния лагер предполагам. Двама от водачите на волове напуснаха, така че г-н Куейд сега помага в работата.

Сърцето на Лидия малко ускори пулса си при перспективата да се срещне с Бригъм; тя не го бе виждала, поне не отблизо, от онази прекрасна и ужасна нощ, когато той я бе любил така продължително и изцяло. Беше казал, че ще дойде при нея само когато му беше нужна така, както мъж се нуждае от съпругата си, а от последната им среща бе изминал цял месец.

Мислите на Лидия се раздвояваха по този въпрос. Тя копнееше да бъде близо до Бригъм, да почувства прегръдките му, да чуе гласа му. А в същото време се страхуваше да се изправи с лице срещу мъжа, за когото се беше омъжила така прибързано, страхуваше се да погледне в тези негови буреносни сиви очи и да открие в тях, че той не я желаеше повече. В крайна сметка, сега той можеше да отиде в Сетни Хемър и да задоволи потребностите си, а няколко пъти Шарлот и бе споменавала за „срещите“ на баща си с Клара О’Кийфи, матроната на публичния дом. И всеки път или бе смушквала сестра си с лакът и й бе отправяла предупредителни погледи.

В гърлото й застана твърда буца и тя извърна глава, за да не позволи на г-н Харингтън да види смущението по лицето й. Бе настанало почти време за вечеря, въпреки че слънцето щеше да грее още няколко часа. Ако не отидеше веднага при Бригъм, за да поиска честното му отношение, що се отнасяше до нейните служебни ангажименти, тя щеше да му даде повод да я мами, когато поиска. Подсмръкна дискретно, изпъна рамене и се обърна да изгледа разтревожения счетоводител.

— Благодаря! — отвърна малко саркастично, с което го накара да се изчерви целия от смущение. — Ти ми оказа голяма помощ.

Навън Лидия загледа ядосано планината. За нея тя олицетворяваше Бригъм — огромна, властна и безгрижна относно желанията и копнежите на обикновените простосмъртни. После решително запретна полите си и тръгна нагоре по виещата се пътека, отъпкана от копитата на мулетата и воловете, които влачеха огромните дървета.

От двете страни се издигаше буйна растителност, защото природата тук бе девствена, прилична на джунгла в изобилието си. Лишеи и боровинкови храсталаци покриваха почти всеки инч земя, а дърветата, предимно канадски ели, кленове и борове, растяха на не по-повече от един лакът разстояние. Шумът от дъскорезницата заглъхваше с изкачването й по склона, но тя започна да чува все по-ясно виковете на мъжете, цвиленето на мулета и мученето на говеда, ритмичното стържене на ръчните триони и непрекъснатото ехо от ударите на брадвите.

След петнадесет минути упорито изкачване Лилия стигна до главния лагер с безразборно разположените му палатки и каруци. Някъде по средата гореше лагерен огън и зад него се виждаше Ели Кулиър, която бъркаше нещо в огромния казан, окачен над пламъците.

Грубоватата жена се усмихна, когато види приближаващата се Лидия и избърса ръце в престилката си. Лидия се почувства малко виновна, защото не беше дошла на социална визита.

Тя се усмихна.

— Здравей, Ели, както сигурно знаеш, Джесъп и Самюъл се справят много добре с уроците си.

Ели грейна. Тя не беше красива жена; чертите й бяха твърде груби, а тялото прекалено едро и тромаво, но когато се усмихнеше, беше като да се приближиш до топла печка през вледеняваща зимна утрин.

— Май за тях двамата ще има някаква надежда, в края на краищата — избоботи тя с по-скоро мъжкия си глас.

Сърцето на Лидия малко се сви. Беше естествено една майка да храни мечти за децата си, но животът беше пълен с лоши изненади. Понякога момчетата порастваха, за да станат войници и умираха с викове по бойните полета. Ако войната и болестите ги пощадяха, можеше да ги довърши алкохолът, или някое падащо дърво, или пък куршумът на друг мъж.

Ели потупа учителката на момчетата си по рамото, при което едва не я събори в огъня.

— Изглежда са ти потънали гемиите, г-жо Куейд — гръмогласно каза тя. — Не е тайна, че между теб и господина нещо не върви, да знаеш. Ако ти се приказва, давай направо. Старата Ели ще те изслуша.

Ароматът на яхнията, къкреща в големия казан, вля у Лидия известна сила, от която толкова много се нуждаеше. Стомахът й запротестира и тя се сети, че не бе намерила време да хапне нищо след ранната си закуска. Но потисна желанието си да попита прямата, добродушна готвачка дали бяха верни слуховете, че Бригъм посещаваше Клара О’Кийфи.

— Налага се да разговарям лично с г-н Куейд — каза тя. Толкова копнееше да го види, че коленете й трепереха, но от друга страна, едва се въздържаше да не хукне обратно надолу по склона.

Ели отново разбърка яхнията си — бавно и замислено, после посочи с ръка:

— Той е там горе, води воловете. Вечерята ще е готова след малко обаче, и тогава шефът и другите ще дойдат бързо тук и ще се нахвърлят на пшеничния ми хляб. Така че можеш да поседиш малко, а аз ще ти дам кафе. Трябва да те предупредя, обаче: тези зверове — дърварите обичат кафето да е толкова силно, че може и да свали ръждата от някоя тенекиена кутия.

След като въздъхна пак дълбоко и изправи рамене, Лидия поклати глава.

— Ако не отида при него още сега, Ели — тъжно призна тя, — положително ще загубя смелост да го направя. А ако това се случи, не бих могла да уважавам себе си после.

В избледнелите очи на Ели проблесна разбиране, но тя все пак предупреди:

— На мъжа ти няма да му хареса това, че бродиш из горите. Той е един от онези, дето много държат на мнението си, че жените не трябва да се пречкат там, където има опасна работа.

Лидия въздъхна. Не можеше да се отрече, че предстоящата среща с Бригъм нямаше да е приятна, но тя се съмняваше дали щеше да го изненада с появяването си на тази свещена, предназначена само за мъже земя. В крайна сметка, той сам я бе принудил да дойде тук, след като не бе позволил Харингтън да плати заплатата й както на всеки друг.

— И аз си имам няколко собствени мнения, на които много държа — каза разсеяно тя. И тръгна отново — през лагера и по грубата пътека, водеща към мястото, където работеха мъжете.

Лидия извървя вероятно около половин километър нагоре по планината и най-после стигна до малко, разчистено място. Беше отсечено едно огромно дърво и по него сега пълзяха мъже, които отсичаха клоните му и белеха кората на големи, извиващи се като спирали парчета. Ризата на Бригъм бе просмукана от пот и тялото му бе толкова мръсно, сякаш се бе дегизирал нарочно като актьор в някой пътуващ театър. С помощта на още няколко работници той опасваше полуоголеното дърво със сложна система от тежки вериги, за да го закачи на очакващия го впряг от осем волове.

Докато наблюдаваше, засенчила очите си с една ръка от късното следобедно слънце, Лидия видя как Бригъм се покатери по ствола на дървото, който бе толкова дебел, че другата му страна оставаше скрита и се зае да закача куките с веригите и въжетата. Той слезе едва след като свърши работата си и закрачи към нея.

Оловните му очи бяха блеснали от раздразнение, но и от едва прикрито тържествуване.

— Какво правиш тук? — попита грубо той и сложи ръце на хълбоците си.

Стойката му би могла да разтрепери Шарлот и Мили, а може би и г-н Харингтън, но Лидия бе взела твърдото решение да не се огъва пред него, без значение колко страховито изглеждаше или се държеше съпругът й.

— Мисля, че отговорът ти е известен. Един нает работник заслужава възнаграждението си, г-н Куейд. Дължи ми се едномесечна заплата. Г-н Харингтън отказа да ми я плати и обясни, че спазвал твоите инструкции.

Погледът на Бригъм се плъзна по нея, като хвърли в огън не само плътта, но и темперамента й, а белите му зъби проблеснаха в кратка, бърза като живак усмивка. Веднага след това, той се смръщи:

— Очаквах да ме посетиш, вярно е, но мислех, че ще имаш достатъчно здрав разум да дойдеш в къщата или в канцеларията ми. В случай че не си забелязала, г-жо Куейд, една дърварска площадка е особено опасно място.

Лидия му отвърна по подобен начин, защото знаеше, че ако отстъпи дори малко, той щеше да я смачка.

— Както и една полева болница — каза тя.

Той присви очите си и й припомни строго:

— Войната свърши. Намираме се в щата Вашингтон, а не в Гетисбърг или Ричмънд или Бул Ран, така че тук заповедите издавам аз. Върни се в града и ме чакай там.

Тя се изплаши, но направи всичко възможно, за да скрие от него този факт. Отхвърли глава назад и изгледа дръзко запотеното му лице.

— С удоволствие ще се върна в града, веднага щом дадеш парите ми. И няма да те „чакам там“, нито някъде другаде. Аз не съм дете, което изпращат за наказание вън под навеса!

Бригъм се наведе толкова, че носът му почти се допря до нейния. Тя усети дъх на пот, борова смола, ярост и чиста, неподправена мъжественост и комбинацията й подейства като чаша силен алкохол.

— Ще направиш това, което ти казвам! — прошепна с убийствен глас той. — И те предупреждавам, г-жо Куейд: няма да позволя авторитетът ми да се подронва пред тези мъже.

Лидия беше готова да отстъпи крачка назад, но се изплаши, че ще загуби равновесие и ще падне.

— Добре — каза тя, събрала цялото си останало достойнство. — Тогава единственото, което можеш да направиш, е да ми дадеш заплатата и аз ще си отида с радост.

Той я изгледа свирепо, но в погледа му имаше и известна пресметливост.

— А ако предположим, че ти кажа, че си уволнена? — каза той. — Да предположим, че аз не искам съпругата ми да работи?

— Ако ме уволниш, мога да отида да работя при д-р Макколи като негова медицинска сестра. И тъй като ти не си никакъв съпруг, сър, твърде малко ме интересува какво можеш да искаш да прави жена ти и какво не.

Бригъм бе вече окончателно кипнал; ноздрите му трептяха бързо, дишането му бе учестено и плитко, а очите му излъчваха стоманен блясък. Една капка пот запълзя надолу по слепоочието и бузата му, оставяйки следа в полепналата мръсотия.

— Предупреждавам те още веднъж, г-жо Куейд. Иди си в къщи!

Лидия протегна ръка с обърната нагоре длан.

— Непременно. Веднага щом ми дадеш парите.

За миг тя си помисли, че Бригъм щеше да се изплю в дланта й, вместо да й даде няколкото долара, които й дължеше. Очите му отново се присвиха, като преценяваше изражението и позата й.

— Ще направиш сцена, ако не се подчиня, нали? — попита той с опасно спокоен тон.

— И то такава, че никога няма да можеш да я преживееш — обеща му Лидия, вдигнала поглед към него.

Тя бе страдала и беше унижена затова, че този мъж бе потърсил удоволствията си при една проститутка, а това, че бе известно на целия град, влошаваше нещата. Така че сега, поставяйки го в неудобна ситуация му даваше не повече от онова, което заслужаваше да си получи.

Бригъм пъхна ръка в джоба на панталона си и за един прекрасен момент Лидия реши, че е спечелила. После той сложи едно лъскаво петаче в ръката й.

— Ето — изпъшка той, подхвърляйки й сякаш предизвикателство. — Когато се приспаднат всички разходи мисля, че остава да ти дължа ето това.

Лидия изгледа монетата, после Бригъм.

— Разходи?

— Да — отвърна той явно доволен от себе си и започна да отлепва мръсотиите, попаднали по загрубелите му пръсти. — За покрива над главата ти например и храната, която ти осигурявах. Дрехите, които Девън ти е купил и билета ти до Куейдс Харбър, а също и мебелите в къщата ти…

— Ти, змия такава! — прекъсна го Лидия.

Той обидено повдигна едната си вежда, а Лидия изпита желание да му удари плесница.

— Ти да не би да си мислеше, че всички тези неща вървят с работата ти? — попита той с ужасно разумен тон.

Лидия стисна ръцете си в юмруци. Не трябваше да го удря, независимо колко много й се искаше. Бе учителка, все пак и да се поддаде на избухването би било лош пример.

— Аз съм твоя съпруга — изтъкна тя, но бе загубила почва и двамата го разбираха добре.

Бригъм се усмихна, скръствайки ръце и я изгледа снизходително.

— Точно така. Затова, остана само да се преместиш в моя дом, където ти е мястото и ще сложим точка. Ще ти осигуря повече от достатъчна финансова издръжка и можем да доведем учител, който ще те замести.

Това ядоса Лидия толкова много, че й се зави свят. Постара се да запази равновесие.

— Няма да споделям твоя дом, не преди да затвориш оня бардак, да се извиниш за изключителната си грубост и да ми платиш онова, което ми дължиш. А ако наемеш друг учител, след като аз се изморих до смърт да обучавам тези деца, кълна се във всичко, което е свято, че ще те накарам да си мечтаеш никога да не си се раждал!

Той имаше безочието да се разсмее.

— Проклет да съм, ако ти не си най-твърдоглавата жена, на която някога съм имал нещастието да попадна! — каза той след миг. — Ще направиш това, което ти казвам и толкова по въпроса.

При това той се обърна, за да се отдалечи, а Лидия внезапно и окончателно изгуби контрол над себе си. Беше толкова вбесена, че светът наоколо се обля в червена светлина и тя се хвърли върху гърба на Бригъм, стисна го здраво за гърлото с едната си ръка и го заудря с другата.

Той изви ръката си назад, хвана я през кръста и я издърпа пред гърдите си, притискайки я властно към плещите и бедрата си.

А това беше грешка.

С това я метна на рамото си, при което задните й части щръкнаха във въздуха. Косата й се разпиля от фибите и увисна почти до земята. Тя изпищя от шок и гняв и започна да рита с цялата й останала сила.

Бригъм я плесна по дупето за награда за усилията й, с което предизвика буря от аплодисменти от наблюдаващите ги дървари.

В този момент Лидия разбра напълно какво се криеше зад философията на убийствата, продиктувани от внезапното причерняване в дадена ситуация. Ако имаше възможност да се освободи, тя щеше да се хвърли върху Бригъм като дива котка, но ръцете му стягаха тялото й като окови. Той вървеше с широки и непринудени крачки, сякаш тежестта й върху рамото му го затрудняваше не повече от един обикновен чувал с изсушен грах.

Тя вплете пръсти отзад в колана му, като че ли с това можеше да го принуди да спре.

— Бригъм!

Той не обърна внимание на протеста й, поради което тя отново започна да се съпротивлява.

— Трябва ли да те обърна на коляното си и да те нашляпам? — попита той провлечено и весело. — Или ще започнеш да се държиш прилично?

— Ти не споделяш възгледа, че жените трябва да се бият — напомни му Лидия, бързо и нервно.

— В твоя случай — отвърна той, — бих могъл да направя изключение.

Лидия затвори очите си и преглътна с мъка.

— Моля те, Бригъм — проплака тя. — Пусни ме долу. Мисли, че ще повърна.

Той само изръмжа презрително.

— Опитай нещо друго, г-жо Куейд. Не съм роден вчера, както знаеш.

Тя притихна за миг, пресмятайки нещо бързо наум. И усети, че пребледнява.

— Добре — каза тя, докато се спускаха по неравната голяма пътека, издълбана от копитата на воловете. — Има и нещо друго. Има голяма вероятност да нося твоето дете, г-н Куейд, И ако това е така, да ме метнеш на рамото си едва ли би могло да се счита за подходящо поведение от твоя страна.

Той я пусна да стъпи на земята пред себе си едва ли не е трясък. Изгледа я продължително със смесица от изненада, недоверие, недоумение, после разпери пръстите на дясната си ръка и ги притисна нежно към корема й.

— Само си измисляш това — прошепна той. — Нали?

Очите на Лидия се изпълниха със сълзи. Тя все още сама се опитваше да свикне с мисълта, която току-що беше осъзнала и както често се случваше щом този мъж беше замесен, в гърдите й преливаха парадоксални чувства — радостта да се появи дете на този свят, страхът да отгледа това дете сама, или да бъде разделена от сина си или дъщеря си. При сегашните закони тя имаше малко повече права, отколкото воловете на Бригъм.

— Мисля, че е вярно — каза най-после тя. — Трябваше… периодът ми трябваше да дойде преди повече от две седмици.

Бавна усмивка започна да се разлива в очите на Бригъм, след което се плъзна по устните му. После, съвсем неочаквано, той нададе вик, който накара птиците да се разлетят ужасени от клоните, обви едната си ръка около талията на Лидия и я завъртя около себе си в триумфиращ кръг.

— Радвам се, че си щастлив — каза кисело тя, когато Бригъм малко се успокои и я пусна на земята.

— Адски си права, че съм щастлив — отвърна той.

После, за да докаже това, той отново я вдигна на ръце и закрачи по-нататък, подсвирвайки си, мина през лагера, където Ели приготвяше вечерята, продължи надолу по пътеката.

— Но Бригъм, наистина! — запротестира отново Лидия, когато стигнаха до крайните квартали на града. — Когато стига, стига. Трябва да ме пуснеш долу.

— Ще го направя — отговори той, след което продължи да си подсвирква и продължи да върви.

Всички хора, край които минаваха се спираха, за да гледат зрелището — Бригъм, покрит с мръсотия и борова смола от глава до пети, а Лидия с изплескано лице и разпусната като на проститутка коса.

Спуснаха се надолу по Главната улица, край къщата на Джоу Макколи, край тази на Холмез, край нейния малък спретнат дом. Бузите й вече бяха пурпурно червени.

Тя направи нов опит:

— Бригъм, това поведение е абсолютно недопустимо. Държиш се като варварин.

Той я изгледа безочливо, когато очите му се плъзнаха по лицето й, спряха за момент върху гърдите, после се върнаха на устните й.

— Не се тревожи, любов моя — обеща й наперено той, — ще бъда нежен с теб.

Лидия замря в ръцете му, когато през тялото й премина тръпка на сладостни предчувствия, но и обида.

— Ако си помислил дори за миг, че ще… ще…

Бригъм се разсмя.

— Ще си легна със съпругата си? — довърши вместо нея той.

Лидия преглътна тежко, когато наближиха централния вход на голямата къща.

— Бригъм, боя се, че ще се наложи да настоявам да престанеш с това! Незабавно! В случай че си забравил, двамата с теб сме отчуждени.

Той премести малко тялото й в ръцете си и отвори така умело вратата, сякаш просто му беше навик да носи жените си из Главната улица, а после по алеята в двора си.

— О, спомням си добре и е време да започнем да оправяме отношенията си.

Шарлот и Мили стояха от двете страни на алеята със зяпнали уста. Лидия затвори очи, питайки се как изобщо някога би могла да им обясни защо я внасят в къщата на баща им като пещерна жена.

— Бригъм! — извика през зъби тя.

Той я целуна шумно по челото и се изкачи по предното стълбище. После се обърна да погледне изумените си дъщери, с което застави и Лидия да се обърне.

— Кажете на Джейк, че ще искам веднага гореща баня — весело им подвикна той.

Шарлот внезапно избухна в смях и хукна край къщата, за да изпълни поръката му, а Мили не се забави да я последва.

— Това е отвратително! — изсъска Лидия.

Бригъм отвори вратата и пристъпи през прага. Вътрешността на къщата бе сенчеста и хладна и когато той заизкачва следващото стълбище, в гърдите на Лидия запърха трепетно желание.

— Спомни си споразумението ни скъпа. Когато те искам, ще те имам.

— Шшт! — прошепна ужасена Лидия. — Някой може да те чуе!

— Не е тайна, че те отнасям към леглото си, г-жо Куейд — изтъкна той, когато стигнаха до втория стаж и продължиха по коридора.

Лидия заклати глава в смущение и почуда. Беше започнала всичко това, само за да си получи заплатата и да покаже на съпруга си, че не й минават номерата му, а го завършваше така, отнесена нанякъде като обикновена пиратска плячка. Най-страшното от всичко беше, че не можеше да подчини волята си и да се съпротивлява.

— Какво ще си помислят Шарлот и Мили?

Той дори не се спря, а продължи до вратата на стаята си, отвори я, влезе. Пусна Лидия на леглото, преди да отговори:

— Те са невинни деца, ще си помислят, че се целуваме.

Лидия премига и седна, докато Бригъм затвори вратата и започна да разкопчава ризата си. Той беше прав; момичетата щяха да се кикотят и да си шушукат, но едва ли можеше да се очаква да знаят какво точно вършеха баща им и втората им майка.

Бригъм изхлузи ризата си, хвърли я на рамката на леглото и отиде до мраморния умивалник, където наля хладка вода от каната в легена и започна усърдно да мие лицето, врата и гърдите си.

Лидия прецени разстоянието от леглото до вратата и разбра, че нямаше да е успяла да стигне дори до прага, преди той да се извърти и да я хване. Бригъм беше едър мъж, но далеч не тромав.

— Предполагам, че за теб няма особено значение фактът, че намирам всичко това за скандално и че искам да си отида?

Съпругът й дръпна една хавлия от сушилката над умивалника и спокойно и бавно изтри лицето и гърдите си. Всъщност, по-скоро бе размазал мръсотията, вместо да я измие и Лидия се разнежи странно, докато го наблюдаваше.

— Разбира се, че е скандално. И не искаш да си отиваш.

Лидия се измъкна назад и облегна гръб на рамката на леглото.

— Аз ли не искам?

Бригъм поклати глава:

— Не. Не ти се иска да признаеш, че желаеш да те любя, Лидия, обаче го искаш. Извивала си се и си се мятала в самотното си легло в продължение на седмици и си мислила за всичките сладки неща, които бих могъл да ти направя.

Лидия се обля в пот. Това, което казваше, беше истина, но тя не би го признала, дори животът й да зависеше от това.

— Престани. Мислех си само за едно, че си проклето копеле.

Той се засмя и хвана единия от краката й.

— Сега изрече една голяма истина — каза бавно той, обгърнал с ръката си глезена й, точно над високата й обувка и я плъзна леко отзад под коляното, където кожата бе много чувствителна. — Аз съм копеле, но ти ме желаеш. Можеш ли да го отречеш?

Лидия задиша бързо, когато пръстите му пропълзяха от коляното към вътрешната страна на бедрото и се промъкнаха лекичко под края на бельото й. Възбудата стегна вътрешностите й като в капан и тя прехапа долната си устна, борейки се да не изгуби контрол.

— Да — излъга тя.

Той достигна гнездото от влажни къдрици в основата между бедрата й и я докосна с нежна като шепот ласка.

— Нима? — Нима? — попита той, намествайки крака й върху рамото си и започна да разкопчава обувката й с бавни, умели движения. Захвърли я, после нави надолу чорапа като хвърли и него. После разтвори гънките на женствеността й, докосна я леко, влудяващо с палец и започна да й разказва с абсолютни подробности какво точно смяташе да направи, за да й достави удоволствие. Каза й, че един оргазъм нямаше да й бъде достатъчен, без значение колко бурен би бил той; щеше да иска тя да отвръща отново и отново на ласките му. Щеше да иска да я наблюдава, докато се издигаше към гребена на вълната на първото си задоволяване, после на следващото и следващото, както и да чува виковете й.

Сега вдигна и двата й крака на раменете си и продължи да я възбужда с единия си пръст, докато с палец не спираше да гали сърцевината на розовата пъпка, която бе открил по-рано. Другата му ръка поддържаше ханша, който трепереше от усилието й да остане спокойна.

— Моята сладка съпруга янки — прошепна Бригъм, извивайки глава, за да целуне оголения й глезен, станал уязвим, сваляйки обувката и чорапа й. — Истината ли говореше, когато каза, че вероятно носиш моето дете?

Лидия мяташе глава по възглавницата в неволна реакция от изгарящата топлина на устните му по глезена й.

— Да — въздъхна тя. — Да, проклет да си, говорех истината! — Бедрата й се движеха с ритъма, който той им налагаше, когато потопяваше и плавно оттегляше пръста си.

Той придърпа нагоре полата й и докосна с устни нежната плът зад коляното, с което я накара тихо да простене.

— Ако синът ми не расте в теб сега — закле се той, — ще започне, преди да е изтекла тази нощ.

Лидия изхлипа. Би трябвало да каже на Бригъм да върви по дяволите! Би трябвало да се изскубне от него и да изхвръкне от тази стая, от тази къща и да не се връща никога повече. Проблемът беше, че тя се нуждаеше от докосването му така, както от въздуха и водата и тъй като коленете й вече бяха окончателно омекнали, нямаше смисъл да се опитва да бяга.

— Ти трябва… да се изкъпеш. — Изтъкна тя, в последен отчаян опит да се спаси от собствената си страст.

Той я отпусна внимателно върху леглото, свали другата обувка, чорапа, а после и бельото. Полата й се беше събрала около кръста и тя усети как фустата й се плъзна по гладката кожа на бедрата й.

— Ще го направя, но преди това имам намерение да изцапам и теб.

Лидия трепна, когато той се приведе, за да разтвори корсажа и да освободи гърдите й от тънката муселинена риза под него. Изви на мост гърба си, неспособна да се въздържи да му предложи себе си, а той се приведе с гърлен смях и пое напиращото към устните му връхче.

В същото време разтвори бедрата й и започна отново да я гали. Лицето и косата му оставяха по гърдите й мръсни следи, но тя вече не се тревожеше за това.

Бригъм остави гръдта й само, за да зарови глава в основата на шията, където й нашепна за различните пози, в които щеше да я разположи, за да я вземе. После отново насочи вниманието си върху гърдите й, задържа се дълго време там, преди да се плъзне надолу и да целуне едно от бедрата й.

Тя знаеше какво ще последва сега и го искаше толкова силно, че не можеше да се отдръпне. Той коленичи отстрани до леглото най-после, сложи ръце под прегъвките на коленете й и ги разтвори широко, като я придърпа напред, към очакващия, изгарящ огън на устните си.

Лидия отхвърли назад глава и задуши вика си на скандален екстаз.

Устните и езика му не прекратиха играта си, докато тя не почувства, че ще полудее от нуждата да се освободи.

— Веднъж няма да е достатъчно, янки — дрезгаво прошепна той. — Веднъж изобщо няма да е достатъчно. Няма да се почувствам задоволен, докато ти не ми дадеш всичко от себе си.

— Бригъм! — помоли тя, но думата й беше приглушена от ръката, с която здраво бе притиснала устата си, за да не се развика като първата жена, затъркаляла се по земята с партньора си.

Той спря и зацелува вътрешната част на бедрата й, където плътта бе влажна и готова. Успокоява я така, докато тя малко се укроти и дишането й стана по-равномерно, а после отново я доведе до ръба. В последния възможен момент отново се отдръпна и неохотно се изправи на крака.

— След банята ми — обеща той, възхищавайки се на голите й гърди, докато връхчетата им нарастваха. — Да вярвам ли, че ще останеш на мястото си и ще ме чакаш?

В този момент, Лидия едновременно обичаше и мразеше Бригъм. Той я бе накарал да го пожелае отчаяно и сега и двамата знаеха, че тя непременно щеше да го чака, за да й засвидетелства вниманието си.