Денис Хамил
Ченге в оставка (39)

39.

СЪБОТА

Тревър Сойер седеше до Боби Емет, докато за трети път се возеха на най-старото дървено влакче на ужасите в Америка в лунапарка на Кони Айланд. Роденият в Ню Йорк Сойер никога не се беше качвал на „Циклон“. Боби си помисли, че този човек, който притежаваше всичко, трябва да е имал много тъжно детство.

— За пръв път идвам на Кони Айланд — каза Тревър. — Разбира се, минавал съм покрай острова с яхта, с баща ми. Но когато Маги поиска да я доведа тук — без знанието на майка й, естествено — веднага реших да се възползвам от възможността. И много се радвам, че го направих.

— Смятай се за покръстен — рече Боби. — Прероден нюйоркчанин.

Ф. Скот Фицджералд има право, помисли Боби. Богатите наистина са различни. И не само защото имаха повече пари от всеки друг, както Ърнест Хемингуей подигравателно бе отговорил на забележката на Фицджералд. А защото парите им ги притежаваха. И често ги отдалечаваха от най-хубавите неща в живота. Като смеха. За какво бяха парите, без смеха и развлеченията на Кони Айланд? Богатите бяха възпитани с мисълта, че евтините неща не са хубави. И оставаха бедни духом.

— Благодаря, че ми показа лунапарка — каза Тревър. Очите му шареха като на дете, докато вървяха покрай стрелбищата, люлките и въртележките.

— Не е необходимо да си беден, за да обичаш „Бедняшкия рай“ — рече Боби. — Кони Айланд е и твой. Островът е на гражданите.

— Радвам се, че нещо принадлежи на гражданите.

Боби се бе опитал да му обясни, че лунапаркът е по-скоро състояние на духа, отколкото място за развлечения. Символ на свободата, който привличаше емигрантите. Онова, което поетът на бийт поколението Лорънс Ферлингети наричаше „Кони Айланд на съзнанието“. Боби каза на Тревър, че Кони Айланд, макар и вече не толкова елегантен, още е идеален Оз, успял да оцелее въпреки занемаряването през годините.

— Какво те измъчва? — попита Боби, докато търсеха Маги, която се разхождаше със Санди Фрейзър и момченцето й Доналд.

Маги изяви желание да се занимава с Доналд, но Боби знаеше, че всъщност иска да се опита да прецени Санди.

— Присъствах на друго политическо събиране — отговори Тревър. — Пак в полза на Стоун. Отново не събираха пари. Това ме изнервя.

— Защото богатите може би няма да контролират следващия губернатор? — иронично подхвърли Боби.

— Защото никой няма да го контролира. Политик, който не набира средства, не иска да бъде избран, а коронован. И пак чух името ти.

— От Сол Даймънд?

— Да.

Двамата стигнаха до дъсчения тротоар, който си оставаше най-хубавото място за разходка в града. От Атлантическия океан духаше солен ветрец и във въздуха се носеше мирис на кренвирши, пържени картофи и пуканки. Боби купи на Тревър сандвич с кренвирш и чаша бира от сергия на име „При Грегъри и Пол“. Спомни си как преди години, когато беше новобранец в нюйоркската полиция, бяха уволнили капитан от отдела за вътрешно разследване, защото го бяха хванали да получава безплатно кафе и сладолед от същата тази сергия. А в днешно време всяко ченге можеше да се уреди с доживотна пенсия, без да плаща данък, и да се измъкне безнаказано. Но както Джон Шайн обичаше да казва: „Корумпираното ченге винаги започва с онази първа чаша безплатно кафе.“

— По какъв повод споменаха името ми? — попита Боби.

— Във връзка с възрастния полицай, който се самоуби.

— Том Ларкин.

— Макс Рот пише в „Дейлиз Нюз“, че е убийство. Това много изнерви някои хора.

— Добре.

— Напротив — възрази Тревър, избърса горчицата от устата си с опакото на ръката си и преглътна. — Защото и аз се изнервям. Тази история рикошира в теб. Ако ще се справят с теб, това ще трябва да стане скоро. Преди първичните избори. А те са след четири дни. Ако нещо се случи с теб, това ще разбие сърцето на Маги. И ще съсипе Констънс и вероятно брака ми. Не искам да ти се случи нищо лошо.

— Оценявам загрижеността ти, Тревър.

Боби се вгледа в очите на милионера. Този път му вярваше напълно.

Отново тръгнаха сред люлките и въртележките. Маги и Санди бяха в парка за най-малките деца. Бъбреха и се смееха. Маги видя Боби и му махна. Доналд ожесточено дърпаше веригата на камбаната на малка пожарна кола. Боби и Тревър застанаха до залата на страха и се заслушаха във веселия кикот на група минаващи покрай тях младежи. Перчеха се с приятелките си, за които бяха спечелили кукли от стрелбищата.

Тревър изяде последната хапка от сандвича, изпи бирата и хвърли чашата в кофата за боклук.

— Мисля още веднъж да се повозя на „Циклон“ — каза той. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Този път ще остана тук — отговори Боби, когато Маги тръгна към тях.

— Хайде, Маги — рече Тревър.

Тя се усмихна, намигна на Боби и забърза след Тревър към влакчето на ужасите. Боби беше убеден, че Глисън греши, задето не вярва на Тревър. Богаташът беше твърде тъжен и несигурен, за да бъде двуличник.

Боби се приближи до Санди, която слагаше Доналд на малка детска въртележка.

Тя беше облечена в тесни джинсови къси панталони и бяла фланелка. Гъстите й коси бяха прибрани на тила, а на съвършения й нос се крепяха слънчеви очила. Носеше бели маратонки „Рийбок“. На яркото лятно слънце изглеждаше още по-хубава, отколкото на лунна светлина.

— Маги е страхотна — каза тя. — Сигурно много се гордееш с нея.

— Да. И твоето момченце е много сладко.

— Той е смисълът на живота ми.

— Баща му сигурно е много горд.

— За съжаление не е.

— Трудно е да се повярва.

— Все едно не знае, че съществува. Не го обича.

Очите й се насълзиха. Той й даде салфетката от сандвича и тя вдигна очилата и избърса очите си.

— Как се измъкна днес от Барникъл и от детегледачката?

— Сипах разхлабително в шишенцето с витамините й — засмя се през сълзи Санди. — Всяка сутрин взима по четири капсули витамин С. Сигурно не може да излезе от тоалетната.

Боби се усмихна.

— Сега е моментът да избягаш. Ела с мен.

— Не! Ти не разбираш. Твърде късно е за това. Доказателствата срещу мен от медицинската комисия още са у тях и те могат да ме изпратят в затвора. Не мога да живея като беглец. Нито да водя съдебни дела за попечителство срещу Барникъл. Ще ме търсят. Той има връзки навсякъде. Пък и това няма да продължи вечно. Накрая няма да имат нужда от мен и ще ме оставят на мира.

— Мисля, че трябва да ми кажеш още някои неща, Санди.

— Знаеш, че не мога, Боби. Детето…

— Балникъл те изпрати онази нощ при мен, нали?

Тя го погледна тъжно, сякаш молеше за прошка.

— Разбрах, че лъжеш — продължи той, — защото каза, че си открила яхтата по името на адвоката ми. Но яхтата не е записана на негово име. Затова предположих, че Барникъл ти е казал къде да ме намериш и те е изпратил да се чукаш с мен и да изтръгнеш информация.

— Да, вярно е. — Устните й трепереха. — Но нямаше да причиня това на Доротея. Тя те обича. Знам, че и ти я обичаш. Но се нуждаех от човешка топлота. Исках да разговарям с някого. Да го накарам да се погрижи за Доналд, ако нещо се случи с мен. Обичам детето си така, както вие с Доротея се обичате. Никога не съм искала да сторя зло на друг. Но онези хора са способни на всичко. Нямаш представа…

— Говориш за Доротея в сегашно време.

Детската люлка се въртеше. Музиката свиреше все по-силно. Доналд радостно пищеше, докато около него преминаваше светът — ивици син океан, лица и други въртележки.

Санди кимна.

— Мисля, че е жива.

— Защо?

— Заради слепеца.

— Какъв слепец?

Малкият Доналд видя, че майка му плаче и веднага започна да ридае, сетне протегна ръце към нея. Въртележката спря. Боби се наведе, разкопча предпазния му колан и го вдигна на ръце. Лицето на момченцето му се стори смътно познато. Вторачи се в него за миг и се опита да се сети на кого му прилича. Беше като съставяне на портрет по описание, който се нуждаеше от още няколко специфични детайли, за да се фокусира в ясен образ. Лицето на детето го обсеби.

Даде момченцето на Санди и тя го прегърна, за да го успокои. После го сложи в количката. Боби купи захарен памук и даде огромната къделя на Доналд, който отвори уста и завря лице в памука, сякаш беше възглавница. След миг, когато захарта се разтопи в устата му, детето започна да се смее.

Качиха се на дъсчения тротоар, тръгнаха покрай Единайсета улица и спряха до редицата телефони. Боби се огледа, за да се увери, че не ги следят.

— Разкажи ми за слепеца.

— Той ходи в къщата на Джон Шайн всеки понеделник и петък — отговори Санди.

— В къщата на Джон Шайн?

— Прекарвам много време в Уинди Тип. Не правя нищо, защото Барникъл не ми позволява. Три дни седмично изготвям ведомостите и преглеждам пощата в охранителна фирма „Гибралтар“. Но през повечето време седя на верандата и гледам какво става. Така те видях да плуваш от яхтата към къщата на Джон Шайн.

— Знам.

— Ами, преди около година забелязах, че всеки понеделник и петък в дванайсет и петнайсет Шайн излиза и помага на един слепец да слезе от колата си. Онзи мъж винаги носи големи черни очила и малка лекарска чанта. Влизат заедно в къщата. След около половин час излизат. Качват се в колата, потеглят и след известно време Шайн се връща сам. Два пъти всяка седмица.

Боби погледна към хоризонта, опитвайки се да осмисли новата информация. После отново се обърна към Санди, която си бе сложила слънчевите очила.

— Какво общо има това с Доротея? — попита той.

— Не съм сигурна, но е странно. Освен слепецът, не съм виждала друг да влиза в къщата. Само теб. Жените обичат Шайн. Той ходи на срещи, на вечери и на кино. Но не спи с никоя. Знам го, защото няколко момичета, които искаха да се чукат с него, ми казаха, че не са имали никакъв шанс. При това бяха красавици. Никога не е водил жена в къщата си. А не мисля, че е хомосексуалист.

— Твърди, че още страда за единствената голяма любов в живота си. Някои хора са много чувствителни.

— Може би е така. Но кой има сляп лекар? И защо ходи да го взима, а не отиде в кабинета му? И после го закарва обратно. Това е много странно.

— Вероятно му е приятел.

Боби се опитваше да проумее това необичайно поведение. Може би Санди пак лъжеше. Заради Браникъл. Водеше Боби към задънена улица.

— Да — каза тя. — Но защо слепецът винаги носи онази старомодна лекарска чанта?

— Джон Шайн явно има личен лекар, който го посещава вкъщи. Наистина е зле с гръбнака. Вероятно лекарят има вълшебни пръсти. Лекува с масажи гръбначния му стълб. Но какво общо има това с Доротея?

Докато говореше, Боби осъзна, че става нещо много неприятно и страшно. Овладя чувствата си и си напомни, че Санди може би още се опитва да отклони вниманието му от Барникъл. Кара Боби да заподозре един от най-близките си приятели. Използва чара си, чувството за вина, различни извинения и дори собственото си дете, за да замаскира лъжата.

— Ами, ако Шайн крие Доротея в къщата си и вика лекар, за да я преглежда? — попита Санди. — Мисля, че това е истината.

Боби си представи Доротея пленница в онази къща. Но къде? Помисли за тавана и обезумялото драскане на катериците. Ами, ако не бяха катерици, а Доротея, която се опитва да избяга?

— Ще проверя — рече той. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш, Санди? Като например кой е истинският баща на детето ти?

— Ако ти кажа и те разберат, може да убият Доналд.

Боби се вторачи изпитателно в нея. Надяваше се, че тя не лъже за всичко.

— Какво друго можеш да ми кажеш? — настоя той.

— Когато един човек се обажда по специалния безопасен телефон, Барникъл ме кара да излизам от стаята. Но аз подслушвам. Често споменава името ти. Като някой, който им пречи. Чух го да казва, че не могат да чакат шест месеца или година, за да бъде възобновен процесът срещу теб и да рискуват да бъдеш оправдан. Мисля, че имат други планове. Не съм сигурна какви. Но смятам, че възнамеряват пак да скалъпят нещо срещу теб. Скоро. Може би утре. Или още днес. Преди първичните избори.

— И аз чух същото.

— Напоследък, откакто ти излезе под гаранция, използват израза „ускорена операция“. Мисля, че се опитват да съберат огромна сума, колкото е възможно по-бързо. Наясно са, че знаеш за измамата с пенсионния фонд по болест. Затова смятам, че става дума за много пари. Ускоряват операцията. И искат да те натопят за нещо.

Макар че слънцето печеше, Боби се разтрепери. Музиката и смехът изведнъж заглъхнаха. Той се огледа, търсейки недружелюбни лица. „Маги — помисли Боби. — Трябва да се върна при нея.“

Санди погледна часовника си.

— Господи, часът е два — каза тя с тих, примирен глас. — Трябва да се прибера, преди да се е върнал.

Слънцето блестеше по лицето й и искреше по тъмните очила, в които Боби съзря отражението си. Страхът, изписан на лицето му, го стресна. Санди се надигна на пръсти и го целуна за довиждане. Той несъзнателно обърна глава и устните й докоснаха бузата му. Санди изглеждаше малко обидена.

— Въпреки всичко, което е преживяла, Доротея е голяма късметлийка — каза тя. — Надявам се, че ще я намериш. Аз лично не бих я обвинила в нищо. Предполагам, че казах достатъчно. Дори твърде много. Пази се, Боби. Трябва да вървя.

— Ще отида при Маги.

— Бих казала, че това е много добра идея, Боби. — Думите й прозвучаха като предупреждение. — На твое място не бих я държала в този град.

Санди се обърна и тръгна. Красива, уплашена и самотна. Боби се запъти към лунапарка, за да намери дъщеря си.

* * *

Боби не забеляза белия микробус със затъмнени стъкла, покрай който мина Санди. Вътре седяха Лу Барникъл, Кюзак и Зийк, които видяха, че Санди Фрейзър целуна Боби Емет.

— Какво ще правим сега? — попита Кюзак, когато Санди се качи в колата си.

— С детето не трябва да се случи нищо лошо — отговори Барникъл.

След като за шести път се вози на „Циклон“, Тревър Сойер имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от почивка от новооткритото си детство. Качи се на задната седалка на ролс-ройса. Лицето му беше пребледняло. Стомахът му беше пълен с кренвирши, миди, пържени картофи, наденички, чушлета и горчица. Приличаше на дете в магазин за бонбони, закъсняло с трийсет години.

— Дай ми пет минути — каза му Боби и хвана Маги за ръката.

Богаташът само махна с ръка и закри очи.

— Какво е мнението ти за Санди, мое гениално дете?

— Мисля, че е почтена. Искрена е, защото не се опита да ме убеждава в това. Държа се нормално. Безпокоеше се предимно за детето си. Доналд е голям сладур.

— Да. Прилича ли ти на някого?

— Има характерна физиономия, но не се сещам на кого ми прилича. Не мисля, че Санди би направила нещо, което да заплаши нея и детето й.

Боби пое дълбоко въздух и погледна влакчето на ужасите.

— Тя има неприятности, нали, татко?

— Да.

— Личи й. Можеш ли да й помогнеш?

— Надявам се.

Боби не искаше да повярва на онова, което Санди му бе разказала за Джон Шайн.

— Не ме е грижа дали говоря като проблемно, разглезено, богато пубертетче — добави Маги и погледна баща си с насълзени очи. — Но се безпокоя за теб и искам старомодна прегръдка, преди да тръгна.

Тя се хвърли в обятията на Боби, който я вдигна, притисна я до себе си, завъртя я и прошепна в ухото й.

— Всичко ще бъде наред. Обещавам.

Пусна я на земята и Маги хукна към лимузината, без да обръща към него разплаканото си лице.