Денис Хамил
Ченге в оставка (16)

16.

Свечеряваше се и сенките вече обгръщаха арката в готически стил пред входа на гробището „Евъргрийн“. Униформеният пазач попита Боби на чий гроб отива. Младият мъж беше неподготвен за подобен въпрос, но си спомни за съпругата на Том и отвърна:

— На Елинор Ларкин.

Човекът от охраната въведе името в компютъра и след десетина секунди то се появи на монитора. Боби забеляза, че в горната част на огромната порта е монтирана камера, която го следеше с червеното си око.

— Знаете ли къде се намира? — попита пазачът.

— Да — излъга Боби.

Служителят погледна часовника си и предупреди:

— След двайсет и две минути затваряме, господине. Между нас казано, разполагате с четвърт час допълнително, до шест и петнайсет. — После му посочи паркинга.

Боби слезе от колата и тръгна между гробовете на хора, стоящи зад политическите машинации, прочути мафиоти и богаташи, натрупали състояние по нечестен начин, които бяха част от прословутото минало на Бруклин. Всички почиваха в мир — най-сетне бяха в безопасност и законът не ги преследваше. Хрумна му, че в Бруклин едва ли има по-подходящо място за инсцениране на убийство.

Тръгна в посоката, указана от табела с нарисувана стрелка и надпис „Крематориум“, и скоро видя малък параклис, до който се намираше сграда, изградена от стъкло и мрамор, където урните се съхраняваха в специални ниши. След секунди се озова пред крематориума. Листата на дърветата шумоляха, полюшвани от топлия ветрец, дочуваха се приглушени ридания. От комина на крематориума се издигна тънка струйка дим. Пред параклиса се събра групичка опечалени, които чакаха да получат урната на скъпия си покойник.

Млад свещеник объркано се щураше между тях и очевидно не успяваше да намери подходящи думи, за да ги утеши. Боби огледа опечалените — предимно възрастни хора, надхвърлили шейсетте и дори седемдесетте. Може би всеки се питаше кога ли ще дойде и неговият ред да го вкарат в пещта, къде ли ще отиде душата му. Години наред кремираха само мъртвите протестанти. Сетне католическата църква, която продължаваше да забранява абортите и противозачатъчните средства, одобри кремацията, за да подпомогне разрешаването на демографския проблем. Сега дори най-благочестивите католици имаха възможност да преминат през огън, за да се озоват в прохладните небесни поля.

Боби наблюдаваше струйката дим, която лениво се виеше към вечерното небе, озарено от последните отблясъци на слънцето, и се питаше дали не е сгрешил. Може би от Доротея бяха останали само пепел и задушлив дим, който е бил разнесен от вятъра.

Заобиколи крематориума и застана пред навеса, където сваляха ковчезите от катафалките. Точно там го бяха открили ченгетата — бил е в безсъзнание, в собствената си кола, а дрехите му са били окървавени… но не от неговата кръв. Сега мястото не изглеждаше кошмарно като през онази дъждовна утрин.

Върху товарната платформа стояха два ковчега — единият беше сивкав, изработен от талашит, а другият — от махагон. Върху калника на пикапа беше приседнал някакъв латиноамериканец, който носеше гащеризон и тежки работни обувки. Изглеждаше уморен и с наслада отхапваше от ябълката си. Боби му кимна, а човекът отвърна на поздрава му. Откъм крематориума се дочуваха глухото бумтене на силен огън, шум от някакъв двигател, гъргоренето на устройството за пречистване на въздуха и още някакъв звук, напомнящ воя на машина за циклене на дърво. Ала наоколо чуруликаха птици, в храстите шумоляха животинчета. Гробището се беше превърнало в резерват сред огромния град. Тук имаше свраки, врани, гъски, присмехулници, врабци, пъдпъдъци, червенушки, бухали и дори папагали — крясъците и чуруликането им се смесваха в странен концерт. Зайци, миещи мечки, катерици и полски мишки необезпокоявани живееха сред гъстите шубраци, а вятърът набраздяваше зелената трева по полянките и хълмчетата на този идеално поддържан некропол.

— Вие ли сте Карлос? — попита Боби. — Карлос Ороско.

Латиноамериканецът изненадано го изгледа, отново отхапа от ябълката и без да престава да дъвче, попита:

— А вие кой сте?

— Казаха ми, че може би ще успееш да ми помогнеш. Ти си шефът на крематориума, нали?

— Аз съм онзи, който последен изпровожда хората на оня свят. Ако някой е умрял, трябва да се обърнете към администрацията.

— А може би някой не е умрял — прошепна Боби.

— Май ви трябва свещеник. — Карлос продължаваше да дъвче и сокът от ябълката се стичаше от ъгълчетата на устните му. — Или психиатър…

— Том Ларкин ме изпрати при вас.

— Тъй ли? — враждебно попита Карлос. — Откъде го познавате?

— Приятели сме.

Латиноамериканецът се изправи и заяви:

— Старият Том е симпатяга. Когато поддържах гроба на жена му, ми даде щедър бакшиш по случай Коледа. Радвам се, че най-сетне си намери приятелка. Няма да повярвате колко хора намират нови спътници в живота именно в гробището. Тук е истинско бюро за запознанства, защото идват предимно вдовци и вдовици.

— Томи ми каза, че вие сте открил останките на Доротея Дубров.

— Сигурно сте Боби Емет. Ларкин се обади и ме предупреди, че сигурно ще се отбиете при мен.

От дългогодишния си опит, добит при разследването на различни престъпления, Боби бе научил, че любими теми за разговори при повечето хора са децата им и работата им, навярно защото говорейки за професията си, се чувстваха по-уверени.

— Какво ви интересува? — Карлос тревожно се огледа. — Питайте и изчезвайте. Шефът ще ми се скара, ако ме види да разговарям с вас. Да влезем, че да не привличаме вниманието.

Боби го последва в крематориума, където още по-силно се чуваше бученето на буйния огън. Карлос се приближи към една от петте пещи.

— Онази сутрин намерих остатъци от женския труп ето тук. — Отвори металния люк и посочи в камерата, а боботенето на огъня се превърна в оглушителен рев. — Вие бяхте в колата отвън. Повиках хората от охраната, а те се обадиха на ченгетата.

Отворът на пещта беше широк около деветдесет сантиметра, а когато Боби надникна вътре, беше хипнотизиран от буйните пламъци, подхранвани от газ, излизащ от стотици горелки; огънят сякаш разяждаше талашитения ковчег. Гигантският въглен в ковчега приличаше на дънер с глава, рамене, крака и ръце, сякаш нажежени до бяло. Не се усещаше миризма, тъй като димът моментално се всмукваше от филтриращата система, монтирана в комина.

— За колко време изгаря един труп? — поинтересува се Боби.

— Приблизително за два часа при температура 640 градуса, в зависимост от телесното тегло. Ако човекът е бил пълен, тялото му изгаря за три часа. После го оставяме още два часа да изстине, за да излезе целият дим. Знаете ли, изгореният труп дими като тлеещ дюшек. Когато димът се охлади, започва да пада като прах. Тъй като осемдесет и седем процента от човешкото тяло представляват вода, тя се връща в атмосферата под формата на пара.

— Животът след смъртта е само облаче пара, така ли? — попита Боби.

— Ами душата не изгаря, освен ако не отидеш в ада — засмя се Карлос. — Също като зъбите.

— Нима зъбите не изгарят?

— Зъбите и костите само обгарят. Всички си мислят, че след кремацията от трупа остава само шепа пепел. Ала това изобщо не е вярно — остава костен прах. Някои кости — например черепната и лактните — не изгарят напълно. Елате да ви покажа. — Затвори люка и направи знак на Боби да го последва.

Когато стигнаха до края на редицата пещи, само едната гореше. В съседната се охлаждаше труп.

Карлос отвори вратичката на камерата под пещта, където прахът от изгореното тяло се беше събрал, както пепелта пада през решетката на камина. Взе лопатка с дълга дръжка и събра светлокафявия прах в метален съд. Ако това беше брашно, количеството щеше да стигне за замесване на един хляб. Сред праха се виждаха обгорели парчета от кости, зъби и някакви странни метални късчета. Карлос изнесе съда в преддверието. Към работния плот беше прикрепена машина, която напомняше на обикновена месомелачка. На другия тезгях бяха подредени различни урни и обикновени кутии с етикети на фирмата „Афтърлайф“.

— Прахът се пресява, за да се отделят неорганичните съставки — обясни Карлос, сложи хирургически ръкавици и преся съдържанието на металния съд. В ситото останаха кости, зъби и някакви предмети, които приличаха на разтопени и деформирани метални винтове.

— Зъбни пломби и метални пирони, с които „закърпват“ хората — обясни Карлос. — Срещат се при по-възрастните ни клиенти. Съвременната медицина използва пластмасови сглобки, които са лесно запалими.

На Боби му хрумна, че събеседникът му напомня на човек, който търси злато сред праха от мъртъвците. Карлос взе металните топчета и ги пусна в голям пластмасов контейнер до половина пълен с подобни предмети.

— А другите остатъци пускам ето в тази мелачка и ги смилам толкова ситно, че може да ръсите праха със солница.

— Солта на земята — промърмори Боби.

— Точно така — отвърна Карлос и включи машината, която смля последните останки от мъртвия. — Обаче във вашия случай имаше нещо… странно.

— Какво?

— Ами… онази сутрин събрах праха от жената, но не смлях зъбите й. Най-необикновеното беше, че като дойдох на работа, трупът вече беше изгорен. Събрах праха, както ми наредиха ченгетата, но оставих зъбите, защото знаех, че може би ще им потрябват за идентификацията на мъртвата.

— Зъбите ли? — развълнувано възкликна Боби. — Къде са?

— Поставих ги в найлоново пликче, после ги дадох на човека от клиничната лаборатория. Някой си Франц. Той ги прибра в плик за веществени доказателства и ги взе със себе си.

— За пръв път чувам за това — промърмори Боби.

— Следих целия процес по съдебния канал. — Карлос посочи телевизора, поставен на полица до прозореца. — Нали разбирате, разполагам със свободно време, докато труповете горят в пещите или се охлаждат. Та както ви казах, гледах процеса и все си мислех, че или прокурорът или защитата ще ме призоват за свидетел. Обаче това не се случи, не споменаха нищо за зъбите, които им предадох. Твърдяха, че мъртвата не е имала медицински картон.

Боби се досети, че Доротея наистина няма медицински картон, поради което сравняването на зъбите беше невъзможно. Ентусиазмът му се поохлади. Навярно поради тази причина „находката“ на Карлос не е била спомената в съда. И все пак не е зле да се свърже с този Франц и да го поразпита.

— Благодаря — каза и протегна ръка на шефа на крематориума. Ала Карлос се отдръпна и усмихнато му показа дланта си в прозрачната ръкавица. Боби се засмя и го потупа по рамото. Докато вървяха към вратата, Карлос замислено промълви:

— Досещам се защо не са споменали за зъбите, но не ми е ясно защо не ме разпитаха за електронния стимулатор.

Боби спря като ударен от гръм и го изгледа:

— Какъв стимулатор?

Латиноамериканецът посочи към пластмасовия контейнер, където събираха металните предмети.

— Тук има какво ли не: метални пирони и скоби, пломби, куршуми, дори чаени лъжички и пръстени, каквито хората понякога поглъщат. Няма да повярваш какви чудесии намираме след кремирането. Религиозни медальони, монети, слухови апаратчета, метални броеници. Пластините, които се поставят в черепа, също отиват в контейнера…

— Чакай, приятел — възбудено го прекъсна Боби, — нима си намерил стимулатор на сърдечната дейност след кремацията на жената, за която се предполага, че е била Доротея?

— Разбира се. Приятелката ви е имала проблеми със сърцето, нали?

Боби опита да се овладее и избърса в джинсите потните си длани.

— Хвърли ли апаратчето при другите предмети?

— Не. Рекох си, че може би е важно, защото е било извършено престъпление.

— И него ли даде на онзи Франц?

— Не. Връчих го на госпожата от прокуратурата. Онази, дето в лицето е като брадва… и дето ви натопи… — Карлос щракна с пръсти, опитвайки да си спомни името й.

— Тузио ли се казва? — помогна му Боби.

— Същата! Защо по време на процеса никой не спомена нито за зъбите, нито за апаратчето.

— Уместен въпрос, приятелю — подхвърли Боби, докато трескаво размишляваше. В едно бе абсолютно сигурен: поставянето на подобно апаратче изискваше хирургическа намеса. Познаваше всеки сантиметър от безупречното тяло на Доротея и знаеше, че по него няма никакъв белег, още по-малко в сърдечната област. Освен това със сигурност щеше да усети батерията и миниатюрното устройство над пищната й гръд.

— Имам една молба — прекъсна размишленията му Карлос. — Не споменавайте пред шефа за вашето посещение, защото ще ми подпали задника. Какъв майтап, а? Началникът на крематориума с подпален задник!

— Дадено. Обаче ще ти изпратя призовка. Навярно адвокатът ми ще поиска да запише показанията ти.

— Няма проблем — като профсъюзен член имам своите права. Ала извърших нарушение, като ви допуснах на работното ми място.

Преди да си тръгне, Боби реши да уточни още една подробност:

— Знам, че си намерил трупа…

— Останките от трупа — поправи го Карлос. — Жената вече беше кремирана.

— Но по какъв начин са вкарали тук тялото?

Латиноамериканецът махна с ръка и се засмя:

— Фасулска работа! Хората си въобразяват, че гробището се охранява от специални кучета и въоръжени пазачи, но жестоко се лъжат. Охраната ни се състои от най-мързеливите типове, каквито някога сте виждали. Повечето са пенсионирани ченгета, наемаме ги от една фирма. През повечето време спят като мъртви. Не се различават много от клиентите ни.

— Как се казва охранителната фирма? — попита Боби.

— „Гибралтар Секюрити“.