Денис Хамил
Ченге в оставка (37)

37.

ПЕТЪК

В девет на другата сутрин Глисън и Боби трябваше да се срещнат на борда на „Петата поправка“. Адвокатът пристигна в десет и дванайсет минути.

— Съжалявам, че закъснях. Скарахме се с мацето…

— Алана?

— Бонбоните, които смуча, я подлудяват. Затова ги намалих до две на ден. Сега пък разправя, че ако не отида на психоаналитик, ще ме остави. Нямам намерение да ходя по лекари. Затова отново започнах да пуша по три пакета на ден. Имаш ли нещо против да запаля?

Глисън запали цигара „Кент“, преди Боби да отговори и хвърли клечката кибрит през борда.

— Стига да пушиш само тук, на палубата — рече Боби.

— Като стана дума за лекари, имам да ти казвам нещо за Уилям Франц, съдебния лекар в Бруклин.

Глисън издиша дима и извади от задния си джоб „Дейли Нюз“. Вестникът беше прегънат на репортажа на Макс Рот за смъртта на Том Ларкин.

— Кажи ми и за това — каза той.

Боби му разказа първо за Франц и му даде фотокопието на лабораторния доклад за зъбите.

Адвокатът прелисти тестовете, приближи се до края на палубата, хвана се за перилата и всмукна от цигарата.

— Проверих онази история с пейсмейкъра — каза той. — Тузио е проявила прозорливост, преди да го приложи като доказателство. Не го е укрила. От нея е зависело дали да го използва и тя е предпочела да не го прави. Но това не обяснява защо Мойра Фаръл не го е използвала. Пейсмейкърът попада в категорията оневиняващи доказателства.

Боби му обясни каква е връзката между Тузио и Фаръл.

— Тайно споразумение — рече Глисън. — Заговор. Господи, мога да направя голям спектакъл само от това.

— И съдията е замесен. Вчера Макс Рот е бил в съда и прочел някои неща. Там пишело, че и Фаръл, и Тузио са стажували при съдията Марк Уайт, който ме осъди.

— Следващата ми пресконференция ще бъде забележителна. Може дори да я проведа на шибания Бруклински мост. Опитват се да убеждават публиката в какво ли не. Кажи на Франц, че искам да даде показания пред мен в неделя, ако е свободен. Същото се отнася и за Карлос Ороско от крематориума. Нужни са ми по няколко часа с всеки един от тях.

— Ще уредя въпроса.

Сетне Боби му разказа за Ларкин. И за съобщението, оставено на телефонния секретар, с което му казваше да се срещнат в „Копър кетъл“.

— Но ти вече знаеш какво е казал…

— Откъде? — учуди се Глисън.

— Знаеш за отвличането на Кейт Клементайн. За изчезналата архитекта. За украинката. Не е необходимо да повтарям всичко това, защото си го чул, Изи.

— Кога? Последното, което през последните дни чух, бяха думите на Алана. „Няма психоаналитичен тест, няма секс.“ И „Престани да псуваш, да ядеш бонбони и да пушиш“. Как така съм го чул?

— Онази нощ не прослуша ли съобщенията на телефонния секретар в кантората си?

— Казах ти, че нямам представа как работи шибания апарат.

— Ами, онази нощ, когато влязох там, за да взема револвера, някой използваше дистанционния код, за да прослуша съобщенията.

Боби се приближи до перилата и се вгледа в спокойната река.

— Не съм бил аз — рече Глисън. — Ако прослушаш моя запис, ще чуеш, че ако искаш да се свържеш с мен по професионални въпроси, трябва да се обадиш на номера ми в „Челси“. Клиентите не ми се обаждат в кантората. Карам ги да ме търсят в хотела. Там има телефонистки. Човешки същества, които отговарят, когато ме няма. Нямам представа как се работи с телефонен секретар. Особено отвън.

— Тогава кой, по дяволите, прослушваше съобщенията?

— На кого друг си дал дистанционния код?

— На никого — отговори Боби, но изведнъж се сети за един човек, който може би го знаеше.

— Онзи, който е имал дистанционния код, е знаел, че Ларкин ще ти съобщи нещо важно — каза Глисън. — И къде и кога ще се срещате. Отишъл е там пръв. Всичко, което си спомням за случая Кейт Клементайн, е, че някакъв смахнат роднина я беше отвлякъл. Беше отдавна. Но съм сигурен в едно — Клементайн не е украинско име.

— Трябва да се срещна с някои хора.

— Ще проверя дали Тузио изобщо е регистрирала зъбите. Ако не го е направила, тогава имаме укриване на доказателства плюс заговор. Пейсмейкърът е интересен, но без тялото и без медицинска анамнеза, няма начин да разберем дали Доротея е имала такова нещо. Само ти твърдиш, че не е имала. А без потвърждение, това е безсмислено. Зъбите са друга работа. Това доказателство е очевидно оневиняващо и показателно, защото макар да няма тяло, имаме свидетел специалист, готов да каже, че зъбите са на четирийсетгодишна жена, прекарала целия си живот в Ню Йорк. А това противоречи на описанието на обвинението, че Доротея Дубров е двайсет и двегодишна, украинка по рождение, пребивавала в Съединените щати по-малко от година.

Понякога, когато Глисън му обясняваше ясно и подробно какво ще направи, Боби се чувстваше почти в безопасност в ръцете му.

* * *

— Ще поддържаме връзка — каза адвокатът и слезе от яхтата.

По обед доктор Бенджамин Ейбрамс седеше на една пейка и се припичаше на слънцето. Беше дошъл пет минути по-рано и чакаше на автобусната спирка на ъгъла на Флатбуш Авеню и Авеню Ю, срещу търговския център „Кингс Плаза“, както правеше всеки понеделник и петък. Веднага щом седна, той си сложи специални очила и потъна в мастиленочерен мрак.

Очилата обхващаха изцяло очите и имаха леки, стегнати рамки, леко впиващи се в кожата, а лещите бяха направени от черно стъкло, което възпрепятстваше зрението. Макар да приличаха на очила за слепец, те бяха изработени така, че през тях да не се вижда абсолютно нищо.

Доктор Ейбрамс никога не се осмели да надникне над очилата или да се опита да ги преправи. Нямаше желание да научи самоличността на човека, който го изнудваше. Докато изпълняваше скромните му искания, животът му щеше да протича гладко. Без препирни, спънки и тревоги. Нямаше да го подведат под съдебна отговорност за убийство. Нямаше да подложи на това унижение съпругата си и дъщеря си Ребека. Нямаше да лежи в затвора. Само трябваше да подписва онези глупави пенсионни формуляри, когато пристигнеха, и да бъде на тази автобусна спирка два пъти седмично с лекарската си чанта. При него винаги идваше един и същ мъж с тих глас и го придружаваше да се качи в кола, която миришеше на ново, и го настаняваше в мека кожена седалка.

Днес беше същото както във всеки друг петък и понеделник. Мъжът се приближи до доктор Ейбрамс, заведе го до колата, настани го и закопча предпазния колан. Пътуваха в продължение на петнайсет минути, без да разговарят. Ейбрамс не беше сигурен в каква посока се движат, защото шофьорът винаги правеше много завои.

После шофьорът го придружи до сградата, поведе го по тесния коридор и надолу по стръмното стълбище, където се намираше уютен, звукоизолиран бункер, пригоден за живеене.

В помещението с размери шест на шест метра имаше баня с душ, малка кухня, хол, стерео уредба, телевизор със специален чип, който блокираше програмите и предаваше само видеоматериали, библиотека, пълна с книги, стационарен велосипед и гимнастическа пътека. В стаята беше задушно, но през тесен отдушник в кухнята проникваше свеж въздух.

До хола имаше малка ниша с грижливо оправено легло. В друг ъгъл стоеше кресло.

Изнудвачът сядаше на креслото, зад прожектора с ярка светлина, в сянката, и казваше на лекаря, че може да махне очилата. Щом го стореше, Ейбрамс винаги виждаше Доротея Дубров да седи на дивана и да го гледа с неизменно тъжни черни очи.

— Здравейте, докторе — каза тя. — Днес ми е студено. Няма ли слънце?

Доктор Ейбрамс сложи термометър в устата й. Познаваше я от снимките, които се появиха в пресата по време на процеса. Той знаеше, че Боби Емет е обвинен в убийството на горката млада жена, която беше затворник тук през последните осемнайсет месеца. Но точно заради онова, което същите тези хора бяха сторили на Емет, доктор Ейбрамс никога нямаше да спомене пред никого нито дума за нейното съществуване. Нямаше желание да научи кой стои, в дъното на цялата история. Животът и свободата бяха твърде ценни. Ами, ако постъпеха по същия начин със собствената му дъщеря?

Пък и всеки път, когато я преглеждаше, Доротея Дубров беше в добро здраве. Таблетките „Халдол“, които й предписваше, я правеха покорна и хрисима. По тялото й нямаше следи от насилие. Явно се хранеше добре и правеше гимнастика. Всеки път й инжектираше мултивитамини, за да бъде сигурен, че тя няма да се разболее от авитаминоза. Хубавите й зъби бяха редовно измити и блестяха. Нямаше абсолютно никаква следа от насилие или грубо отношение. Изнудвачът дори й бе осигурил кварцови лампи, за да не бъде твърде бледа. Но днес Доротея трепереше и зъбите й тракаха.

Ейбрамс погледна термометъра. Трийсет и девет градуса. Температурата не беше смъртоносна, но не беше и безобидна.

Доктор Ейбрамс измери пулса и сърдечния ритъм и провери рефлексите й. Доротея се подчиняваше на всичките му учтиви заповеди с престорената усмивка на манекен. Лекарствата и времето, прекарано в подземието, я бяха направили неспокойна и привикнала към симулиран уединен живот.

Но нищо от това не го безпокоеше. Тя още беше здрава. Доротея беше най-малкото от притесненията му. Тя беше жива за разлика от закланата жена на видеозаписа на монитора, поставен над главата на изнудвача.

— Има температура — каза доктор Ейбрамс.

— Ще се оправи ли? — попита мъжът, скрит в сянката.

— Трябва да стои на топло. Давайте й „Тиленол“ и голямо количество сокове. Незабавно се свържете с мен, ако състоянието й се влоши.

— Има вероятност скоро да заминем. Готова ли е да пътува?

— Всяка промяна в обстановката може да повиши температурата.

— Добре — каза изнудвачът.

— Свърших за днес — рече доктор Ейбрамс, затвори лекарската чанта, потупа Доротея по рамото и отново сложи очилата. — Не забравяйте, че трябва да стои на топло.

— Грее ли слънцето днес, докторе? — попита Доротея Дубров.

Зъбите й тракаха.

ТОЙ се изненада, че отново чува въпроса. После отговори:

— Да, да.

— Постойте на слънце заради мен — каза тя.

Сетне изнудвачът поведе доктор Ейбрамс нагоре по стълбите.