Денис Хамил
Ченге в оставка (35)

35.

Боби се вторачи в Том Ларкин, който висеше от тавана. Около моравосиния му врат бяха закопчани белезници. Коланът му беше затегнат на примка през двете метални халки на белезниците и завързан за водопроводната тръба. Устата му беше облепена с памук и марля, а очите — обезумели в смъртта. На пода на мъжката тоалетна лежеше кофа за боклук, сякаш Ларкин бе стоял на нея и някой я бе ритнал под краката му.

Боби видя тълпата и проблясващите светлини, преди да стигне до „Копър кетъл“. Ресторантът беше на Четвърто Авеню, на три преки от Седемдесет и втори участък, където работеше Том Ларкин. Боби трябваше да се срещне с него в шестнайсет часа. Ларкин явно бе подранил.

Докато паркираше джипа, Боби забеляза сред тълпата Макс Рот, който пишеше нещо в тетрадка. Районът на новото престъпление още не беше отцепен от полицията и Рот заведе Боби до задната страна на заведението, откъдето погледнаха през отворения прозорец на тоалетната.

Тълпата нарасна и униформените ченгета и цивилните детективи започнаха да разпръсват хората. Криминалистите и съдебно-медицинските експерти от нюйоркската полиция скоро щяха да претърсят тоалетната за улики, да направят снимки, да снимат отпечатъци и да мерят.

— Бях в бруклинския съд. Проучвах въпроса, за който ми каза, когато получих съобщение по пейджъра, че полицай на име Ларкин се е самоубил тук — каза Рот. — Дойдох веднага. Между другото, открих, че и Фаръл, и Тузио са били стажанти на съдията Марк Уайт.

— Съдията на моето дело?

— Да. Двете са завършили един и същ колеж, както ти каза, после веднага са се включили в политическия живот на Бруклин. Добре, че ти хрумна да проверим дали работят заедно.

— Не съм очаквал, че работят за един и същ съдия. Онзи, който ме изпрати в затвора. Трябва да кажа на Глисън…

— Не забравяй, че аз получавам пръв подробностите за тази история, Боби.

— Разбира се. Но изчакай, докато Глисън одобри това.

— Чудесно. През това време трябва да напиша репортаж за този случай.

Очите на Боби се разшириха. Той се вторачи в Ларкин и каза:

— Няма начин да се е самоубил.

— Защо мислиш така?

— Виждаш ли марлята на устата му?

— За да заглушат виковете му?

— Болеше го зъб. Тази сутрин трябваше да извадят арсена. Но въпреки това той отиде на работа.

— Сигурен ли си за зъба?

— Трябваше да се срещнем тук в четири следобяд, Макс. Ларкин беше развълнуван, защото каза, че имал новини за мен.

— Първо се е срещнал със Създателя.

Момчетата от отдела за вътрешно разследване разпитваха няколкото ченгета, които бяха обядвали в ресторанта и бяха останали на местопроизшествието. Боби стоеше на паркинга пред заведението и тихо разказваше на Рот за последното съобщение на Ларкин.

— Спомена нещо за отдавнашен случай на отвличане, в който е била замесена някоя си Кейт Клементайн. Свързан с изчезването на архитектка по-наскоро. За някаква украинка…

— Ларкин взимаше ли болкоуспокояващи за зъба? — прекъсна го Рот. — Думите му звучат малко несвързано.

— Но, моля те, не пиши за това, докато не го проверим.

— Случаят Кейт Клементайн ми се струва познат. Но мисля, че беше отдавна.

— Преди седемнайсет години. Ще го провериш ли, Макс? Виж и дали колегите ти са писали за някаква изчезнала архитектка. Не толкова отдавна. Може би украинка. Не знам…

— Това е било, преди в редакциите на вестниците да има компютри. Ще проверя репортажите, но ще ми трябва време. Сега трябва да науча колкото е възможно повече за случая Том Ларкин и да го напиша.

Един от съдебно-медицинските експерти затвори, прозореца на тоалетната, закривайки ужасната гледка. Боби си спомни, че трябва да се срещне със съдебния лекар на име Франц. Чувстваше се изтощен и вцепенен. Гадеше му се. Беше заразил и друг човек с фанатизма си и това бе довело до убийството на приятел на баща му.

Чернокожият детектив от отдела за вътрешно разследване на име Форест Морган се приближи до тях.

— Неразделните близнаци — каза той. — Единият пуска информация, другият я изплюва във вестника.

— И аз се радвам, че те виждам, Морган — рече Боби.

— Това извън протокола ли е, Морган? — попита Рот.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Боби? Ще ми трябват показанията ти.

— И на мен твоите — каза Макс.

— Нямам коментар — отсече Морган.

— И аз — каза Боби. — Вече не съм полицай. Защо трябва да говоря с детектив от отдела за вътрешно разследване? Като обикновен гражданин мога да говоря с ченгетата от отдел „Убийства“, ако искам.

— В момента разследваме случая като самоубийство — рече Морган. — Белезниците около гърлото са неговите. Имат инициали. Коланът е неговият…

Рот записа тези подробности в тетрадката си.

— Както и болният зъб — отбеляза Боби. — Кой си прави труда да ходи на зъболекар, за да му слага арсен, щом ще се самоубива? Имаше приятелка, по която беше луд. Каза, че ще й прави предложение за брак. Оставаха му две години до пенсия. Ларкин не се е обесил, Морган.

— Ще напиша за болния зъб — заяви Рот.

— Не, няма да го направиш.

— Да не би да нарушаваш свободата на словото? Ако е така, ще пиша и за това.

— Тихо и кротко ти казах да не пишеш за зъба — повтори Морган, мина покрай Боби и се вторачи в очите на Макс Рот.

— Аз пък ти казвам, че имам задължения — настоя репортерът.

Боби застана пред Морган, който се опитваше да сплаши Рот.

— Защо не отидем зад ъгъла? — предложи Макс.

Форест Морган го погледна и тръгна. Боби го настигна.

— Онзи гаден дребосък не ми харесва — каза чернокожият.

— Той е репортер — отговори Боби. — Ако всеки го харесва, няма да упражнява тази професия. Същото е като да работиш в отдела за вътрешно разследване.

Морган го погледна изкосо, усмихна се и кимна.

— Да, но аз се опитвам да разследвам случая, а твоето приятелче го прецаква — каза той, докато вървяха към Трето Авеню, над което минаваше магистралата.

— Ако не го опише като вероятно убийство — нещо, което съм сигурен, че е така, няма да стане нищо. Аз много харесвах Том Ларкин. Той беше един от малцината колеги, които ми вярваха.

— Не беше единственият. И аз не мисля, че си убил онова момиче.

— Благодаря. Но никога не си го показвал.

— Защо да го правя? Как щях да ти помогна? Чернокожите не ме обичат, защото съм ченге. Ченгетата не ме обичат, защото съм от отдела за вътрешно разследване. В отдела не ме обичат, защото съм чернокож и използвам нетрадиционни методи. Не можеш да бъдеш по-черен от чернокожо ченге от отдела за вътрешно разследване. Но се справям с работата си. Въпреки това не ме повишават. Затова не виждам как бих ти помогнал. Първо, разследването се водеше от отдел „Убийства“ и после от прокуратурата. Не беше вътрешнополицейски въпрос. Но от онова, което видях в досието ти, не са успели да скалъпят убедително обвинение срещу теб. Знам как се биеш и всеки, който е добър с ръцете като теб, никога не би използвал нож. Особено срещу жена. Някои неща просто не си пасват.

Тръгнаха по Трето Авеню, под магистралата, която минаваше през средата на квартала. Група латиноамериканци седяха на пластмасови касети за мляко и играеха на домино сред ръждясалите каросерии на катастрофирали автомобили. Докато се разхождаха, Боби разказа на Морган толкова, колкото мислеше, че едрото ченге може да смели на един път. Не спомена имена. Информира го за измамата с пенсиите по болест, за баровете, посещавани от ченгета, където събираха пари за корумпирания прокурор и за адвокатката и за частната охранителна фирма на продажните полицаи.

— Мисля, че се нуждаеш от мен, колкото и аз теб — рече Морган. — На кои други ченгета ще се обадиш?

Морган изгаряше от нетърпение да чуе имена и факти. Но Боби беше предпазлив и само го измъчваше с откъслечна информация, подканвайки предишния си противник да се присъедини към него. Боби искаше да го запази за по-късно, когато щеше да се нуждае от съюзник.

— От години се опитвам да разкрия измамата с пенсиите по болест — каза Морган. — Разбира се, разобличихме отделни симуланти. Но от известно време подозирам, че има организация. Щом казваш, че същите онези хора са замесени в смъртта на Том Ларкин, може би ти и аз трябва да поговорим по-сериозно.

— Да, но аз се боря по моите правила, Морган. Тук е заложен животът ми. Имам дете, което може никога да не видя, ако отново ме вкарат в затвора. А жената, която обичам, изчезна безследно. Трябва да съм сигурен дали мога да вярвам някому, преди да му се доверя.

— На мен можеш да вярваш.

Двамата се върнаха на паркинга пред ресторанта. Беше пълно с униформени ченгета от Седемдесет и втори участък. Боби забеляза Капуто и Диксън. Джипът му беше покрит с десетки тънки парчета сирене, което се топеше на лятното слънце.

— Това е знакът на плъха — каза Морган. — Яде сирене.

— Знам какво означава — рече Боби. — Фактът, че разговарям с теб само го потвърждава.

— Искаш ли охрана?

— От теб ли? — засмя се Боби. — Ти ме удари с глава в последния рунд, когато се бихме последния път.

— Стана случайно — ядосан и обиден каза Морган. — Никога през живота си не съм се бил нечестно. Не се е налагало.

— С онези хора ще ти се наложи.

— Това е друго нещо. Професията ми е да се занимавам с подкупни ченгета. Те са по-лоши от обикновените престъпници, защото се крият зад значката. Не е честно и ги прави два пъти по-големи престъпници. И щом те не се бият честно, защо аз трябва да го правя?

— По дяволите, знам, че ударът с глава беше случаен. Само исках да го чуя от теб, Форест. Не се извинявай.

— Защо да се извинявам? Присъдиха победата на теб, макар че аз спечелих.

— Ти си спечелил? Луд ли си? Аз спечелих всеки шибан рунд.

— Подскачаше като заек.

— Скъсах те от бой.

— Може да го направим отново.

— Ако пак се кача на ринга с теб, двамата ще се бием заедно, рамо до рамо.

— Разбирам. Но искам да изясня нещо. Аз не съм ти приятел. Нито враг. Така трябва да бъде в моята професия.

— Струва ми се справедливо.

— А сега ще убедиш ли Макс Рот да не пише за болния зъб на Ларкин?

— Не. Той вече е на път към редакцията и диктува репортажа си по телефона в колата.

— Това ще обърка нещата.

— Мисля, че трябва да накараме някои хора да се изпотят. Освен това искам да отбележиш в протокола следното — казали са ми, че може да се опитат да ми припишат още едно престъпление. Какво, кой и къде — очевидно не знам.

— Ще ми кажеш ли имена?

— Когато му дойде времето. А преди това трябва да разпиташ целия участък. На твое място бих започнал с двама лайнари на име Капуто и Диксън. Те не се спогаждаха с Том Ларкин. Не бих се обзаложил, че са били и редовни дарители на негърския колеж. Ако разбираш какво искам да кажа.

Форест Морган записа двете имена и Боби протегна ръка. Чернокожият я погледна и каза:

— Ще стисна ръката ти, когато си готов пак да се бием.