Денис Хамил
Ченге в оставка (14)

14.

Когато се приближи до колата си, забеляза как някакъв чернокож, чието лице му беше познато, се обляга на предната броня и се озърта, като че ли Боби му дължеше пари.

Боби вече не работеше в полицията, но страхът от членовете на службата за вътрешно разследване му беше останал. Неприятното му чувство се задълбочи, когато видя самодоволното изражение на чернокожия, който се наричаше Форест Морган.

— Здравей — каза му.

Морган промърмори нещо. Беше едър мъжага и Боби си спомни, че за пръв път се бяха срещнали преди десет години на боксовия ринг в шампионата на нюйоркската полиция. Чернокожият изглеждаше като изкован от метал. Плешивата му глава като че беше забодена между раменете му, толкова дебел и къс беше вратът му — напомняше на гюле, което е прекалено голямо за дулото на оръдието. Оттогава се бяха сражавали четири пъти на ринга и имаха по две победи, спечелени по точки. Сега забеляза, че Морган почти не се е променил; бе наддал около три килограма, които сякаш се бяха натрупали на гърдите му като броня. Евтиният му костюм от изкуствена материя блестеше под слънчевите лъчи.

Боби тайно си мислеше, че боксовите мачове с Морган са укрепили духа му. Говореше се, че след като са се изпопребили взаимно на ринга, двамата са се превърнали в кумири на колегите си. След победите му над Морган никой не посмя да се подиграва с него.

— Налага се да поговорим — каза чернокожият.

— Как ме откри толкова скоро?

— Ти си като някой шибан пощенски гълъб. Знаех си, че щом те пуснат, ще отлетиш при онзи, който те е обучавал.

— Мисля, че си прекалено умен за ченге.

— Повечето бруклински ченгета идват в заведението на приятеля, за да похарчат парите, припечелени по непочтен начин. Реших, че непременно ще се отбиеш. Поне веднъж месечно наблюдавам този ресторант.

— Да си видял нещо интересно?

— Засега твоето появяване е най-интересното. А може би питаш дали съм видял какво се случи с онези гадняри Даниълс и Лебек, дето са покварени и в червата. Само един ден е изминал, откакто си излязъл от пандиза, а вече се сдуши с две отрепки.

— Боже мой, разговорите с теб винаги ми доставят страхотно удоволствие.

— А на мен — не. Тръпки ме побиват, като те гледам и никога няма да те заобичам. Тук съм, защото научих, че знаеш нещо, което ме интересува.

— И какво е то?

— Разбрах, че преди да те вкарат в кафеза, си проявявал… хм… голям интерес към далаверата с преждевременното пенсиониране.

— Така ли?

— Така. Реших, че щом са те освободили и още твърдиш, че си невинен, отново ще се захванеш с тази работа.

— А ти искаш онова, което ще открия.

— Точно така. Искам го и то на сребърен поднос.

— Имал си на разположение цели осемнайсет месеца, за да се поинтересуваш — иронично отбеляза Боби.

— Вярно е, обаче шефовете май не харесват цвета на кожата ми и не ми позволяват да разследвам по-заплетените случаи. Вместо това ме карат да дебна новобранците и да притискам чернокожи квартални полицаи, които взимат подкупи от наркопласьорите.

— А за подобна дейност не се полага повишение, нали? — добави Боби.

— Позна, приятел.

— Искаш повишение, за да получиш по-голяма пенсия, след като напуснеш полицията.

— Повечко пари няма да бъдат излишни на съпругата ми и на децата.

— Единственият ти шанс е да се натъкнеш на сериозно престъпление, да направиш голям „удар“ — кимна Боби.

— Ако се престоря, че не забелязвам нищо, ще бъда недостоен за значката, която нося, нали? Знам и още нещо — след като те изхвърлиха от отдела, нямаш възможност да разследваш далаверата с пенсиите.

— Следователно предлагаш да ми помогнеш, ако ти се отплатя със същото.

— Известно ми е, че привличаш като магнит боклуци като онези, които Джон Шайн току-що изхвърли. Но и двамата с теб знаем, че те са дребни риби. Интересуват ме големите клечки, та като ги пипна, снимката ми да се появи на първата страница на „Нюз“ или на „Поуст“. Чу ли какво казах?

— Че искаш повишение.

— Умник си ми ти. А единственият начин да се издигна в службата, е да разкрия сериозно престъпление.

— Защо си толкова сигурен, че ще ти помогна?

— Ако не го сториш, ще помогна на областния прокурор да те вкара обратно в кафеза.

— Голям човек си вече, а дрънкаш врели-некипели като пъпчив пубертет. — Боби кисело се усмихна, обърна се и забеляза, че Джон Шайн ги наблюдава през витрината на своя ресторант.

— Опитвам се да ти изясня положението, Боби.

— Не се изплаших от заплахите, които ми отправяше на ринга, не ме е страх и сега. Дори когато бях в полицията, не харесвах методите на вашия отдел. Шпионирате, прибягвате до заплахи и клопки, за да докажете брачни изневери. Сега ви презирам още по-силно. Залови си сам голямата клечка, Форест. Никога няма да се съюзя с теб! — Боби рязко дръпна вратата на джипа и седна зад волана.

— Рано или късно ще разбера какво знаеш — провикна се след него чернокожият. — Просто реших да те предупредя. Предстоят ни нови срещи, приятелю.

— Които ще избегна, ако пръв те забележа — язвително отвърна Боби.