Денис Хамил
Ченге в оставка (22)

22.

СЪБОТА

— Този Хърби е страхотен готвач и голям чистник, който не се бои от тежката работа — обърна се Боби към брат си Патрик. Седяха на палубата на „Петата поправка“ и се наслаждаваха на сочните пържоли на скара, вкусните макарони и прекрасната салата.

— Не съм хапвал толкава вкусни ястия, откакто Доротея… — Патрик смутено замълча, сетне добави: — Извинявай, изпуснах се неволно.

— Не се тревожи. Отново ще я видим.

Братята замълчаха и се замислиха, докато наблюдаваха как Хърби действа в кухнята, обгърнат от пара и дим. За да се отблагодари на Боби, задето му бе помогнал да спази еврейската традиция, гигантът посвети цели три часа на хигиенизирането на яхтата. Изми палубата и люковете, излъска релинга, измете килимите и ги почисти със специален препарат. Поправи дори душа.

Беше направил списък на необходимите му продукти и когато Боби се върна от денонощния супермаркет, кухнята бе толкова чиста, че санитарните инспектори биха я одобрили, без да им се дава подкуп.

Патрик беше дошъл половин час по-късно, след като Хърби бе приготвил макаронени гнезда с броколи и цветно зеле, беше нарязал доматите и морковите и бе обелил чесъна. Поднесе им с гордостта на професионален готвач невероятно вкусната салата и сочните пържоли.

— Къде си се научил да готвиш така божествено? — попита го Боби.

Гигантът го изгледа:

— Нали ти казах, че съм обучаван в ЦРУ.

Боби смаяно се втренчи в него.

— Централно ресторантьорско училище — поясни исполинът. — Намира се в Хайд парк, в северната част на щата Ню Йорк. Смятат го за най-добрата школа по готварство в цялата страна. Обаче не успях да го завърша — след осемнайсет месеца ме изритаха, задето продавах продукти на местните ресторанти, за да покрия загубите си на комар.

— Това ли било… ЦРУ — примигна Боби. Едва сега повярва, че Хърби и Глисън наистина са роднини. Изглежда, че първоначалните му впечатления относно всекиго и всичко бяха погрешни.

Хърби се нахрани на крак в кухнята, докато приготвяше пилешка супа, използвайки малкото налични продукти.

— Ще си оближете пръстите утре сутринта — подвикна той. — Ще изпека и два костура…

Когато Патрик бе стъпил на борда на яхтата, братята се прегънаха и се потупаха по гърбовете. Членовете на семейство Емет много рядко плачеха. Бащата често казваше да запазят сълзите си за погребенията. За последен път бяха плакали на неговия гроб. Боби не бе проронил и сълза за Доротея, защото отказваше да повярва, че е мъртва.

После Боби отстъпи назад и огледа брат си, който бе много по-млад от него. Патрик беше наследил сините очи на майка си и изпъкналите скули на баща си. Тъмнорусата му коса беше ниско подстригана, а добродушното му лице почти винаги беше озарено от усмивка. Носеше винтяга, която прикриваше служебния му 38-калибров револвер, затъкнат в колана на избелелите му джинси.

За да наруши мълчанието, Боби му благодари, че е убедил Глисън да поеме защитата му.

— Дано не съм създал нов Франкенщайн — промълви Патрик.

— Доста зор ще видя, докато му се отплатя — каза Боби. — Но започвам да се убеждавам, че е точно човекът, който ми е необходим… Да поговорим за теб. Харесваш ли работата си?

— Да. Ежедневно срещам деца с психични увреждания, които не могат да се приспособят към проблемите на действителността. Имам полицейска значка и оръжие, но не преследвам бандитите по покривите на сградите.

— Имаш ли неприятности заради мен?

— Да. Не искам да те лъжа — достатъчно хора са те мамили. Бъди спокоен, ще се справя. Хей, чух, че си започнал да тровиш живота на Барникъл. Вярно ли е?

Боби му разказа за посещението си в охранителната фирма „Гибралтар“.

— Това вече го знам. Говори се, че искаш да разчистиш сметките си с него като го накиснеш. Внимавай, този тип още има много приятели в полицията.

— Да, бе, чака да се пенсионират по болест, та да ги вземе при себе си.

— Мечтая да го пипна, независимо с какво се занимава — заяви Патрик. — Позволи да ти помагам през свободното ми време, Боби.

— В никакъв случай. Не мога да те забърквам в тази каша, защото не съм сигурен, че самият аз ще се измъкна от нея. Мама няма да ми прости, ако ти се случи нещо.

— А пък аз няма да ти простя, ако не ми разрешиш. Нямам опит в полицейските разследвания, но притежавам законно оръжие и значка. Сигурен съм, че ако беше жив, татко щеше да ме подкрепи. Все повтаряше онзи банален лаф, че хората от семейството трябва взаимно да се поддържат…

— Всъщност оригиналният цитат беше: „Хората от семейството трябва да се залепят един за друг както лайно се залепва върху одеяло“ — прекъсна го Боби.

— Напълно го подкрепям. Та нали сме братя! Вече не съм хлапето, на което ти помагаше да си напише домашните и с което трябваше да седиш съботните вечери, макар да ти се искаше да излезеш с момичето си. Вече съм зрял човек, твой брат съм, при това съм и полицай. Готов съм да дам живота си за теб, както ти си готов да умреш за мен. Аз съм единственият, на когото можеш безрезервно да се довериш.

Боби го погледна в очите и кимна. Семейството е като малка армия, която те защитава от околния свят. Когато воюваш, свикваш роднините си под знамената. Те никога не са безучастни към изхода от битката. Наистина Патрик беше единственият човек на света, комуто Боби можеше изцяло да се довери.

— Съгласен съм — промълви. — Като начало ще се позанимаеш с детективска работа.

— Само ми дай задача — усмихна се Патрик.

— Интересувам се от един помощник съдебен лекар на име Франц. Работи към бруклинската прокуратура. В момента отсъства от града, но ще се върне следващата седмица. Разбери точно кога и какви са приемните му часове. По кое време обядва. Смътно си спомням, че беше голям чудак. Интересувам се дали е човек на Тузио, дали е регистриран като демократ или републиканец. Поинтересувай се за семейството му…

— Слушам, шефе. Веднага се залавям за работа — присмехулно изрече Патрик. — Но ако ти потрябвам, потърси ме чрез пейджъра или ми остави кратко съобщение. Ще ми го предадат и ще долетя при теб като вятър. Когато ме търсиш, казвай, че се обажда Чарли. Аз пък ще използвам името Съни. Необходимо е — Бог знае кой може да подслушва разговорите ни.

— Дадено. — Боби беше поразен от уменията на малкия си брат.

— Още нещо — каза Патрик и стана. — Няма да позволя да те върнат в затвора.

Малкият му брат вече не беше хлапе.

* * *

Хърби хъркаше толкова силно, сякаш работеше дъскорезница. Боби му бе отстъпил леглото в кабината, а самият той се настани на палубата в голяма надуваема лодка. Зави се добре и се загледа в звездното небе, което не бе виждал месеци наред.

Огромният небосвод сякаш омаловажаваше проблемите му. Бе твърдо убеден, че всяко разумно същество, независимо в коя галактика живее, носи отговорност за съдбата си, за своя вътрешен свят. За разлика от Джон Шайн не беше обсебен от теорията на Емерсън за абсолютната душевност. Ала вярваше, че всеки човек е отговорен за думите и за делата си.

След няколко минути потна в дълбок сън.

Събуди се посред нощ от странен шум — подрънкване на метални предмети, които се удрят един в друг, и нечии стъпки. Лунните лъчи се отразяваха от острието на сгъваем бръснач. Видя някаква сянка, прокрадваща се към кабинета, от която се разнасяше гръмкото хъркане на Хърби.

— Хърби! Ах, ти, мръсно еврейче! — изкрещя Боби с надеждата, че думите му ще предизвикат мигновена реакция, която ще спаси живота на исполина.

Хърби скочи от леглото и започна да раздава удари наляво и надясно.

— Гадино-о-о-о! — изкрещя, сграбчи нападателя за китката и заизвива ръката му, докато се дочу пращене на хрущял и бръсначът падна на пода. Хърби сграбчи човека за качулката и стовари юмрука си в лицето му.

С крайчеца на окото си Боби зърна друг нападател, миг преди онзи да го удари с тежкото весло. Светкавично се приведе и заби ляво кроше в ребрата на непознатия, който изпищя като ранено животно, после падна на колене. Боби понечи да го вдигне и отново да го удари, в този момент забеляза, че Хърби тича към него, сграбчил нападателя си като таран. Отскочи встрани и това позволи на врага му да се изплъзне.

— Дръж го! — извика на Хърби, но гигантът не го чуваше — бе обзет от неописуема ярост. Вдигна пленника си като чувал с картофи и се завъртя като дервиш, а вторият заряза приятелчето си, втурна се по мостика и скочи във водата.

— Не го хвърляй, Хърби! — изкрещя Боби.

Но исполинът запрати човека с качулката в реката.

— Да му се не види! — гневно процеди той, обърна се и видя, че онзи, който се бе изплъзнал, вече се прекачваше през високата ограда. Погледна към реката, посребрена от лунната светлина, но нямаше и следа от убиеца.

— Откриха ме — печално отбеляза Хърби. — Не можеш да се скриеш от жабарите и от ченгетата.

— Искаха да убият мен — успокои го Боби.

— Друг път!

Бащата на Боби често цитираше една поговорка: „Ако спориш само просвещаваш опонента си“. Знаеше, че убийците бяха изпратени за него, но ако Хърби продължаваше да вярва, че той е набелязаната жертва, щеше да бди като ротвайлер с човешки образ.

— Може би имаш право, Хърби. Утре трябва да ти намеря ново убежище.

Чувстваше странно въодушевление — сега контролираше положението. Бе отправил сериозно предупреждение към враговете си, които започваха да се изнервят. „Дойдоха да те ликвидират — помисли си. — Накара ги да излязат от дупките си. Губят търпение и ще започнат да допускат грешки. Важното е да владееш положението и да ги накараш да се издънят. Накарай ги да те отведат при Доротея.“