Дейвид Морел
Петата професия (99)

17.

Утрото в Северна Каролина беше свежо и приятно. След като провери паркинга, Савидж излезе през задния изход и отиде да купи закуска от „Мак Доналдс“. На връщане взе и няколко вестника.

Акира затвори вратата зад него и започна да разглежда пакетите, които Савидж беше наредил на бюрото до телевизора.

— Какво си купил? Нарязано месо? Кренвирши? Бъркани яйца? И английски кифлички?

— Плюс сладко от ягоди. Предполагам, че не е обичайната ти храна, но е най-доброто, което можах да намеря. Откровено казано, това месо не ми вдъхва голямо доверие.

— Не бих казал същото — отвърна Акира, докато отваряше кутиите с напитки. — Само кафе ли си купил?

— Ето, заповядай — вместо отговор Савидж му подаде пакетче чай и опакована чаша с гореща вода.

— Аригато.

След като отпи от чая и опита месото, Акира кимна одобрително.

— Дано ми простят предците. Явно вече съм корумпиран. Това е доста вкусно.

— Много е кораво — каза Савидж, — но все пак ще ни даде сили.

— Да, наистина ще ни трябват сили — съгласи се Рейчъл.

Акира сви вежди и попита:

— Какво имаш предвид?

Тя гледаше доста мрачно вестника пред себе си.

— Това няма особено да ви хареса — отвърна тя и отчаяно остави виличката си в пластмасовата чинийка с недовършената закуска. Савидж и Акира станаха от местата си и се наведоха над вестника.

Тя посочи статията на първа страница. „Вирджиния Бийч. Четирима убити зад механа «Кораба», трима с огнестрелно оръжие и един от удар в гърлото.“

— Както и предполагахме — каза Савидж. — Да, прекалено много смърт. Затова са го напечатали на първа страница.

Рейчъл продължаваше да сочи към статията.

— Харолд ги е осведомил, че се казваш Робърт Дойл. Разказал им е, че с Мак сте били приятели, но след една разправия през осемдесет и трета, когато се е стигнало до бой, сте се превърнали във врагове. Било е заради нашествието в Гренада. Харолд споменава също за мен и за Акира. Тук пише, че с теб са били руса жена и японец. Дори и след като си боядисах косата пак ще привличаме вниманието — двама американци и японец.

Савидж припряно погледна часовника си и се обърна да включи телевизора.

— Седем и двадесет и пет. Ще видим какво ще кажат в сутрешните новини.

Той успя да намери канала за Вирджиния Бийч. Първата част на „Добро утро, Америка“ тъкмо свършваше. Джоан Ланден се усмихваше пред камерата. „През следващия половин час с вас ще бъде Тони Бенет, но не като певец, а като художник.“

Рекламата на паста за зъби с ухилени дечурлига, които се хвалят на родителите си, че нямат повече кариеси, му се стори безконечна.

Савидж престана да диша и замря, когато започнаха новините. Полицейски коли и линейки, санитари, които извозват покритите с чаршафи тела от алеята; говорителят, обясняващ с тъжен глас какво се е случило и накрая описанието на Савидж, Рейчъл и Акира.

Цялата история бе разказана за минута и половина.

— Кратко и ясно — отбеляза Акира. — Все пак няма нищо ново освен това, което вече прочетохме във вестника. — Той посегна да изгаси телевизора, явно успокоен от видяното.

— Почакай — спря го Савидж. — Да видим дали няма да ни покажат и по националната телевизия.

— Поне не показаха изготвени по описанието на Харолд наши портрети — каза Рейчъл.

— Полицията ще се потруди по въпроса — мрачно отбеляза Савидж и посегна към куфара си. — Да си събираме багажа. След новините веднага тръгваме.

— А после? — попита Рейчъл. — Дори и да успеем да се измъкнем незабелязано оттук, това не решава проблемите ни. Полицията продължава да ни търси.

— Да, точно там е цялата работа. Както правилно се изрази „да ни търси“. Рейчъл, ти не си намесена в тези неща. Ако ни хванат обаче, теб ще те обвинят в съучастничество. Напусни сградата и тръгни без да се озърташ. Намери някоя автобусна спирка. Махни се оттук, колкото се може по-бързо. Започни нов живот.

— Не! Защо не искаш да разбереш? Аз те обичам!

Савидж не можа да каже нищо.

— Няма да си тръгна и да ви оставя. Така повече никога няма да ви видя. Ето защо питам отново: Какво ще правим, ако се измъкнем оттук? Как ще… Знаете ли, хрумна ми нещо. Ако Мак е прав и ти наистина работиш за ЦРУ, те не могат ли да ни помогнат?

Савидж поклати глава и отговори:

— Ако наистина работя за ЦРУ, няма как да се свържа с тях. Не знам с кого да контактувам. Не знам къде и как да оставя съобщение, нито какъв телефонен номер да набера. Не мога просто да се обадя на главната квартира в Ленгли и да кажа на дежурния оператор, че ме търсят за няколко убийства и е възможно да работя за разузнаването; да им съобщя името, което други хора смятат, че е мое и накрая да ги помоля за помощ. С когото и да говоря, всеки ще ме помисли за луд. Дори и да знаят кой съм, ще отрекат, че са чували за мен. По дяволите, всичко е толкова объркано. Мисля си, дали не е възможно някой от агенцията да стои зад всичко това? Не — каза той след кратко колебание, — те не са забъркани.

— Отново включват националната телевизия — каза Акира.

Ужасен ураган в Централна Америка. Скандал с договорите за отбрана. Пожар в нюйоркски небостъргач.

Савидж погледна часовника си.

— Техните новини са по пет минути. Остава още една. Изглежда, че няма да кажат нищо за нас.

— Слава богу — въздъхна Рейчъл. — Ако успеем да стигнем по-далече, до крайбрежието или до Южна Каролина, или дори до Джорджия…

— Да, няма да е лошо — съгласи се Савидж. — Полицията там може би няма да ни търси толкова усилено.

Изведнъж Акира рязко вдигна ръка и посочи екрана. Кръвта сякаш беше слязла в петите му, толкова беше пребледнял. Започна да говори нещо на японски — това се дължеше явно на голямата изненада или по-скоро беше изпаднал в шоково състояние.

Когато Савидж погледна към телевизора, той замръзна на мястото си. Сърцето му започна да прескача, сякаш щеше да спре. Той се отпусна на един стол без да отделя очи от екрана.

Информацията беше от Токио. Показваха японски политик, който подстрекаваше хиляди студенти да крещят антиамерикански лозунги пред американското посолство. Те държаха антиамерикански плакати. Мъжът беше с прошарена коса и изморено лице, малко по-пълен от необходимото. Представиха го като Кунио Шираи. Независимо, че приличаше повече на бизнесмен, той беше водач на радикалното антиамериканско крило на Либералнодемократичната партия. Нарастващото му влияние заплашваше да разцепи главната политическа партия в Япония. Омразата на студентите не беше най-важното в случая, макар че от седемдесетте години насам те не бяха демонстрирали толкова силен гняв. Със същата ненавист те биха защитавали и друга кауза. По-интересното беше, че японските политици като правило бяха образец на благоприличие, сдържаност и спокойствие пред публика. В усилията си да ги настрои против Америка обаче Шираи приличаше повече на американец, а не на японец.

В следващия момент Джоан Ланден вече представяше дежурния синоптик, който стоеше пред картата с множество линии и стрелки.

Савидж и Акира продължаваха да гледат в екрана като хипнотизирани.

— Какво има? — попита Рейчъл.

— Кунио Шираи — отвърна кратко Савидж.

— Но това не е истинското му име — допълни Акира.

— Или поне не е името, с което ни беше представен. Муто Камичи. Така се казва. Планинският комплекс „Медфорд Гап“. Човекът, когото бяхме наети да охраняваме. Мъжът, когото видяхме посечен на две.

— И ние сме живи, макар че всеки от нас е видял как другият умира. Никога не съм се съмнявал, че Камичи е мъртъв. И през ум не ми е минавало. Още виждам в кошмарите си как мечът го прерязва през кръста.

— И как падат двете половини на тялото му. И шурналата кръв. Толкова много кръв.

Акира се опомни първи, чертите на лицето му се изопнаха и той рязко каза:

— Сега вече знаем какво да правим.

— Да. Знаем и къде да отидем — изръмжа Савидж.

— Нищо не разбирам.

— Заминаваме за Япония.