Дейвид Морел
Петата професия (91)

9.

За момент Савидж недоумяваше защо не е пред кабинета на баща си, изтръпнал от целия този ужас вътре. Той съвсем се обърка като разбра, че се намира в хотелския апартамент във Филаделфия. Забеляза Акира на един стол в ъгъла. Японецът остави списанието, което четеше и се надигна, поглеждайки към вратата, после тръгна към Савидж.

— Сънят ти беше доста неспокоен. Съжалявам.

— Да не мислиш, че ако Рейчъл ме беше прегърнала, щях да спя по-добре?

— Нищо такова не съм си помислил. Тя ме помоли да се преместя в коридора. Каза ми, че имате личен разговор.

— Да, наистина беше личен.

— Не искам да ми даваш никакви обяснения.

— Защо ли да го правя, след като тя ти е казала достатъчно ясно.

— Нищо не ми е казала. Помоли ме само да се преместя в коридора. След известно време си отиде в стаята и сега спи доколкото знам. Каквото и да се е случило между вас, то не ме засяга. Поведението ти е безукорно.

— Да, естествено. Сигурно.

— Тя очевидно е много привързана към теб. Ти към нея също.

— Случилото се тази нощ е съвсем ясно доказателство за това. Но то е грешка.

— При обичайни обстоятелства, да. Но сега ситуацията е друга. Прекалено си критичен към себе си. Чувстваш се застрашен и затова…

— Това с нищо не оправдава поведението ми. И ти се чувстваш така, но все пак успяваш да се контролираш.

— Моята култура ме е научила да скривам чувствата си… Позволи ми да ти разкажа една история — Акира за момент спря. — Баща ми беше пилот по време на Великата Източноазиатска война.

Савидж остана изненадан от наименованието.

— Вие я наричате „Втора световна война“. След капитулацията на Япония баща ми се върнал в родния си град и с ужас открил, че от него не е останало нищо. Градът бил Хирошима. Родителите, жена му и двете му деца били поразени от вашата атомна бомба. Той страдал с години, напълно отчаян от своята загуба. Единствената му утеха била помощта, която оказвал за възстановяване на родината си. Помагал при реконструкцията на военните самолети в граждански. Успял да спечели доста пари. Оженил се отново. Аз бях единственото дете от втория му брак, тъй като майка ми е била близо до Хирошима при бомбардировката. Лявата й ръка имаше белег от изгаряне и впоследствие тя почина от рак на костите. Мъката на баща ми беше неописуема. Не би го понесъл, ако не беше се посветил изцяло на мен.

Акира затвори очи за момент и продължи:

— През вековете Япония е била толкова често жертва на тайфуни, огромни приливни вълни и земетресения, че фатализмът се е превърнал в национална черта, а сигурността — в мания. Както казваше баща ми, след като не можем да контролираме природните стихии, трябва да ги посрещаме със съответната дисциплина и достойнство. Ето защо той ме изпрати при най-взискателния сенсей в най-реномираното доджо. Бях обучаван на джудо, айкидо и различни форми на японското карате, естествено и на изкуството да владееш меча. Реших да противопоставя всичките си умения на враждебността в нашия свят и затова избрах тази професия, макар да бях разбрал, че нито дисциплината, нито достойнството могат да се преборят със съдбата. В крайна сметка ние сме съвсем беззащитни срещу нея. Баща ми беше блъснат от кола, както си пресичал улицата.

— Съжалявам — каза Савидж. — Семейството ти е страдало толкова много. Започвам да разбирам защо почти не се усмихваш и дори да го направиш, очите ти остават тъжни.

— Моят сенсей ме наричаше „мъжът, който никога не се радва“. — При тези думи Акира потръпна и продължи: — Семейната трагедия не е единствената причина за моята тъга. Някой ден ще ти обясня. Засега ти разказах всичко това само, за да разбереш, че и аз се чувствам застрашен. Посегателството върху нашата памет ме кара да подлагам на съмнение всичко, свързано с миналото ми. Може би нищо от това, което току-що ти разказах, не е истина. Тази вероятност не само ме плаши, но и направо ме вбесява. Дали няма да се окаже, че тъгувам за майка, баща и предци, които никога не са съществували? Трябва да разбера това.

— Да — съгласи се Савидж. — И аз искам да знам каква част от това, което смятам, че представлявам, е лъжа.

— Ако се окаже, че това не е възможно?

— Трябва да има някакъв начин. Утре отиваме в Балтимор. Там има едни хора, които трябва да видя. Сега не мога да ти дам повече обяснения. Не ме принуждавай да говоря за това.

— Ти каза „Утре отиваме в Балтимор“ — неочаквано чуха те гласа на Рейчъл. — Това означава ли, че вече отново ни се доверяваш?

Савидж се обърна към нея. Тя стоеше до вратата на спалнята, облечена със синята нощница, която подчертаваше гърдите й. Тялото й беше запазило усещането за тяхната близост. Лицето й беше все така красиво, макар да издаваше, че и нейният сън е бил неспокоен.

— Бих предпочел да се изразя по следния начин: искам да ви вярвам.