Дейвид Морел
Петата професия (120)

1.

— Какво крещят? — попита Савидж.

Тълпата ревеше все по-силно, някои размахваха плакати, други вдигаха заплашително юмрук. Техните гневни движения напомняха на Савидж за бурна река. Беше десет часа сутринта. Слънчевите лъчи успяваха да преминат през смога и Савидж вдигна ръка над очите си, за да може да вижда по-добре огромното множество, което изпълваше улицата, насочило гнева си към американското посолство. „Колко ли са?“ — помисли си той. — „Може би повече от двадесет хиляди.“ Крясъците бяха ритмични, явно демонстрантите скандираха един и същи лозунг. Ревът им, подсилен и от ехото на околните сгради, стана толкова силен, че го заболяха ушите.

— Те скандират „Черните кораби“ — обясни Акира.

След снощния разговор с Таро Савидж знаеше какво означава това. „Черните кораби“ беше името на армадата, с която главнокомандващият американските морски сили Пери беше акостирал в залива Йокохама през 1853. Като символ на омразата към американското присъствие в Япония този образ беше много удачен и зареден с емоции. Стегнат и ефектен.

Тълпата започна да крещи: „Америка вън! Гайджин вън!“ Ревът ставаше непоносим. Двамата с Акира стояха до някакъв вход встрани от тълпата: Савидж са задушаваше от ужас. Отново изпита усещането както на летището в Нарита, че е сам сред хиляди японци. Този път то бе подсилено до такава степен, че той почувства как адреналинът направо изгаря стомаха и дробовете му.

„Господи“ — мислеше си той. — „Демонстрациите, които показват по телевизията, предават само размерите на протеста, но те не могат да изразят чувствата на хората, гнева им, усещането, че тълпата всеки момент ще премине критичната точка и ще експлодира. Яростта струи от тях и сякаш във въздуха се излъчва не само мирис на пот, но и на озон като преди торнадо.“

— Има толкова много хора, че не виждам как ще се доберем до него — каза Савидж.

„До него“ се отнасяше за Кунио Шираи, който стоеше на издигната специално за него платформа доста далеч напред и подклаждаше страстите на протестиращите пред посолството.

— Ако се движим по края, ще можем да се приближим достатъчно — предложи Акира.

— Само дано не се обърнат. Ако тази разбунтувана тълпа види жив американец…

— Засега едва ли можем да измислим нещо друго. Искаш ли да се върнем при Таро-сенсей и да изчакаме друг удобен момент.

— Вече чаках достатъчно. Искам да видя този човек — унило отвърна Савидж.

Миналата нощ сънят му отново бе спохождан от кошмари. Убийствата на Камичи и Акира се наслагваха, той виждаше тялото на единия разполовено на две, органите, мърдащи като червеи по пода в локва кръв; меча, който отрязва главата на Акира няколко пъти последователно, тялото, което не пада веднага, търкалящата се по пода глава. Тази отвратителна гледка се повтаряше и той виждаше много глави, които спираха една след друга пред него и премигваха с очи.

Рейчъл също беше прекарала нощта много неспокойно. Тя говореше на сън, от време на време се стряскаше и се събуждаше, преследвана от своя кошмар, в който мъжът й непрекъснато я биеше и изнасилваше. Савидж държеше ръката й, обзет от тежки размисли. Освен всичко друго, той се тревожеше за учениците на Таро, които още не бяха успели да освободят Еко. Беше помолил Таро да изпрати човек да му съобщи, ако спасителният отряд се върне, но до сутринта още ги нямаше. Мрачното настроение на Таро по време на закуска беше многозначително.

„Не ми се вярва да са ги заловили“ — каза тогава Таро. — „Няма да влязат, ако не са сигурни, че ще успеят. Значи трябва да чакаме“ — реши японецът.

„Безполезно е“ — отвърна му Акира. — „Тези хора си разбират от работата. Когато могат, ще я свършат. Междувременно ние трябва да се заемем с нашата работа.“

„Да намерим Кунио Шираи“ — каза самият Савидж. Стомахът му се беше разбунтувал вероятно от макароните със соев сос, които им бяха предложили за закуска. — „Да намерим начин да се срещнем с него. Да се изправим срещу него. Да му зададем въпросите си. Насаме. Дали ни е видял да умираме така, както ние видяхме него.“

Досега това се беше оказало невъзможно. Домашният му телефон не беше в указателя. Не можаха да го открият и в корпорацията му. Бяха им отговорили, че не знаят къде е.

„Тогава на поредната демонстрация“ — предложи Акира.

„Рейчъл, ти ще останеш тук“ — нареди тогава Савидж и направи жест с ръка към Акира да го последва. — „Ситуацията вече е друга. Не можеш да дойдеш с мен“ — настоя той. — „Досега имах две задължения. Да разбера какво се е случило с Акира и с мен… и да те охранявам. Сега си в безопасност. Тук при Таро-сенсей и учениците му ще си като в непревземаема крепост. Вниманието ми повече няма да се раздвоява. Ще мога да си върша работата без да ме отвлича нищо друго.“

Тя се беше почувствала наранена и изоставена.

„Рейчъл, правя това за теб. Искам само две неща: да не сънувам повече кошмари“ — сподели тогава той и преди да продължи нежно я целуна — „й да прекарам остатъка от живота си с теб. Трябва да направя това сам. Не, не точно сам, а с Акира.“

Видя проблесналото пламъче в очите й. „От ревност? Не. Това е лудост.“

„Толкова ви помагах досега… за Греъм… и в болницата в Харисбърг…“

„Да, Рейчъл. Никой не се съмнява в това. Наистина ни помогна. Но Акира и аз можем да бъдем убити… и не само ние, ти също, ако си с нас. Искам те жива, така че, ако се върна — когато се върна“ — поправи се той — „ние…“

„Върви по дяволите“ — ядоса се тя. — „Но ако ми се върнеш мъртъв, повече няма да ти проговоря. Аз съм не по-малко луда от теб. Хайде, махай се.“

Един час по-късно двамата с Акира бяха на улицата при демонстрантите. Тълпата продължаваше неистово да крещи: „Вън американците. Гайджин вън.“ На Савидж му се искаше Рейчъл да е тук. Но до него беше Акира с неговата непозната страна, японците, които не преставаха да скандират. Савидж изпитваше някаква странна увереност докато те двамата заедно — комитатос и самурай — се приближаваха бавно към Кунио Шираи. Бяха двама професионалисти, решени да свършат работата си докрай, така че да не мислят повече за нея и да възвърнат отново самоличността си.

Натискът на телата беше неудържим. Протестиращите блъскаха гърбовете си в Савидж и го притискаха все по-близо до стената. Той се извъртя и се опита да се освободи, но веднага беше подхванат от тълпата и изтикан отново назад. Имаше чувството, че е попаднал сред океан от хора и човешките вълни го заливат, изтласкват го към скалистия бряг. Въпреки че никога не бе страдал от клаустрофобия, почувства как кожата му настръхва от напразните опити да си поеме дъх и от внезапно обзелата го безпомощност.

Той се добра до Акира, който беше успял да намери малко по-свободно пространство до един вход.

— Това беше грешка — обърна се Савидж към него.

Протестиращите наоколо се обърнаха ядосано, като чуха английска реч.

Акира вдигна ръка към тях, сякаш им правеше знак, че американецът е под контрол.

Демонстрантите продължаваха да крещят „Гайджин вън!“, докато Кунио Шираи цепеше въздуха с мазолестата си длан. Гласът му се извисяваше прегракнал от ярост, успяваше да ги надвика и разпалваше още повече техния гняв.

— Така няма да стигнем доникъде — каза Савидж. — Ако тълпата започне да се бунтува, направо ще ни смачкат.

— Прав си — отвърна Акира. — Но нали искахме да го погледнем отблизо. Не вярвам много на фотографиите във вестниците, нито на телевизията. Камерите лъжат. Ние трябва да се видим лице в лице, да се уверим, че това е Камичи.

— Но не по този начин, нали?

Надолу по улицата ревяха високоговорителите — техният крясък увеличаваше още повече злобните изблици на Шираи.

— Звучи ми като Камичи. Ако можем да минем още няколко пресечки напред — предложи Акира, — може би ще се приближим достатъчно.

— Почакай — прекъсна го Савидж. — Може да има и по-лесен начин. Шираи поема много голям риск, като се явява пред тях. Със сигурност има телохранители пред платформата, забелязах и полицаи между тълпата. Ще му трябва обаче цяла армия, ако тези хора излязат от контрол и се втурнат към него. Те със сигурност го боготворят, но това е и заплаха. Ако някой иска да го докосне или ако решат да го качат на раменете си, това ще бъде катастрофа. Той може и да не оживее. Разгледай платформата малко по-внимателно. Около нея има нещо като релса. Няма стълби. Как ли се е качил там? Освен това платформата е на тротоара, а не на улицата. Задната й част е залепена за сградата.

Акира разбра всичко.

— Значи стълбите са там и той е излязъл направо от сградата. По същия начин смята да си тръгне, да влезе по стълбите в сградата и…

— … и после ще мине през сградата, нали така? — попита Савидж и сърцето му се разтуптя от вълнение. — После той ще може да излезе бързо от другата страна, да мине през кордона от телохранители и да се качи в колата си преди протестиращите да са разбрали откъде е минал.

Акира се напрегна и мускулите му се опънаха.

— Бързо. Не знаем колко смята да говори.

С нечовешки усилия те се отправиха в посоката, от която бяха дошли. Блъскаха ги от всички страни и ги притискаха към стената. Още няколко мъчителни стъпки и Савидж едва не бе изблъскан от тълпата към една огромна витрина.

Целият в пот, той си представи как парчета от стъклото нарязват тялото му и плисва кръв. Запровира се между вълните от хора. Шест месеца по-рано, преди ужасната случка от неговия кошмарен сън, той не би се чувствал така уплашен. Но сега трябваше да признае, че е изпаднал в паника и се чувства като в капан в тази неконтролируема обстановка. Неговото болезнено усещане за jamais vu го беше променило. Той се беше превърнал в жертва и беше вече не толкова защитник, колкото човек, който се нуждае от защита.

„По дяволите, трябва да се махна оттук“. С последни усилия той успя да се измъкне от тълпата, пое дълбоко въздух и се опита да овладее треперещото си тяло.