Дейвид Морел
Петата професия (66)

9.

— Дали се вълнувам? Естествено. Как да не се вълнувам — обясняваше Рейчъл.

Бяха на път за Ница. В Корфу бяха взели самолет на Ал Италия до Рим, където се бяха прекачили и сега летяха с френските авиолинии.

Бе късен следобед. Времето беше прекрасно. Рейчъл седеше до илюминатора и се взираше към Корсика на запад и към ослепителната повърхност на озареното от слънцето Средиземно море.

Савидж усещаше, че чудесната гледка не я интересува толкова, по-скоро се опитваше да скрие чувствата си и затова бе извърнала лицето си.

— По-рано, когато бяхме още на ферибота, не се зарадва особено като ти казах, че довечера ще сме при сестра ти.

Рейчъл продължи да гледа навън.

— Да не очакваш, че ще подскачам от радост? След всичко, което се случи, съм като изцедена. Не чувствам нищо. Още не мога да повярвам, че съм се отървала.

Савидж неволно погледна към ръцете й. Тя стискаше чантичката толкова силно, че пръстите й бяха побелели.

— Рейчъл…

Тя не се обърна.

— Искам да ме погледнеш.

Рейчъл съвсем се залепи за стъклото.

— Дали чакам с нетърпение да видя сестра си, това ли искаш да разбереш? Естествено. Тя ми е повече от сестра. Тя е най-добрата ми приятелка. Ако не беше тя… и ти също… никога нямаше да се измъкна от острова.

Тя потрепери.

— Рейчъл, моля те, обърни се към мен.

Тя се сви, после бавно извърна глава към Савидж. Синините подчертаваха още повече мрачното изражение на лицето й.

Савидж хвана ръката й, откопча пръстите от дръжката на чантичката и ги обви около своите.

— Кажи какво има?

— Мъча се да си представя какво ме чака. Сестра ми и щастливи прегръдки. Спокойствие и отмора. Със сигурност ще ме глезят. Ще имам от всичко само най-доброто. И какво? Клетката си е клетка, позлатена или не. Пак ще съм като затворник.

Савидж не я прекъсна. Чакаше я да продължи и наблюдаваше Акира, който седеше в задната част на самолета и оглеждаше пътниците.

— Мъжът ми няма да ме остави на мира. Лесно ще разбере къде съм, ще постави изходите под наблюдение. Няма да съм истински свободна.

— И да, и не. Винаги може да се измисли нещо и да го изиграеш.

— Да го изиграя. Точно така. Но извън имението на сестра ми няма да съм в безопасност. Където и да отида, трябва да се дегизирам, да използвам чуждо име, за да не събуждам подозрение… И това до края на живота ми.

— Е-е, май преувеличаваш. Няма да е чак толкова страшно.

— Ни най-малко — отвърна Рейчъл и обърна глава към пътниците, засрамена, че е повишила глас. После напрегнато прошепна: — Ужасно ме е страх. Какво става с другите хора, които си охранявал?

Савидж беше принуден да я излъже. Всеки, който беше ползвал неговите услуги, знаеше, че може само временно да реши проблемите си. Той не беше в състояние да премахне опасността, само можеше да я отложи.

— Оправят се някак си.

— Мръсен лъжец. Не ги оставят на мира толкова лесно.

Савидж не отговори.

— Права ли съм?

Той погледна към острова надолу.

— По дяволите. Аз те погледнах в очите преди малко. Сега ти ме погледни.

— Добре. Ако искаш да знаеш мнението ми, смятам, че мъжът ти е прекалено арогантен, за да отстъпи. Наистина трябва да бъдеш предпазлива.

— Много си гаден — каза Рейчъл и издърпа ръката си от неговата.

— Нали искаше истината.

— И със сигурност я получих, така ли?

— Другата възможност е да преговаряте.

— Не ми говори като адвокат.

— А ти какво очакваш?

— През последните няколко дни, колкото и ужасни да бяха… докато бях с теб… преди никога не съм се чувствала по-добре и на по-сигурно място. Накара ме да се почувствам отново… като личност, уважавана, със самочувствие. Ти се отнасяше към мен така, като че означавам всичко за теб.

— Наистина е така.

— Да, като клиент. И сега, като ме оставиш при сестра ми, ще си получиш парите.

— Не знаеш защо го правя. Не рискувам живота си само за пари. Хората имат нужда от мен. Но не мога завинаги да остана с…

— Всеки, който има нужда от теб?

— Рано или късно се налага да ги напусна. Знаеш, че сестра ти те чака.

— И веднага ще ме забравиш, нали?

— Никога — отговори Савидж.

— Тогава ме вземи със себе си.

— Какво? В Ню Йорк ли?

— Няма да се чувствам в безопасност без теб.

— Рейчъл, след три седмици ще отпиваш от шампанското в басейна на сестра си и изобщо няма да си спомняш за мен.

— За разлика от много хора аз съм ужасно предан човек.

— Това съм го чувал и преди — отвърна Савидж. — И то не един път. Човекът, който ме е обучавал…

— Греъм.

— Точно така. Той винаги ми казваше: „Никога не се забърквай с клиентите си.“ И беше прав. Емоциите те карат да грешиш, а грешките могат да бъдат фатални.

— За теб бих направила всичко.

— Например да ме последваш в ада, нали?

— Вече ти го обещах.

— Да. Направи го и, както виждаш, оцеляхме. Но Акира и аз трябва да минем през още един кръг на ада, за да разберем какво се е случило с нас. Повярвай ми, само ще ни пречиш. Наслаждавай се на басейна при сестра си… и мисли за двамата мъже, които се опитват да разгадаят своя кошмарен сън.

— Прегърни ме за минута.

— Защо?

Рейчъл се наклони към него и обхвана лицето му с ръце. Савидж се опита да се дръпне.

— Не — помоли го Рейчъл — Почакай.

— Но…

— Не казвай нищо.

Рейчъл го целуна. Отначало само докосна устните му и го накара да потръпне. Постепенно впи устни в неговите. Езикът й се плъзна навътре и ускори движенията си.

Савидж не се съпротивляваше, но и нея окуражи.

Тя бавно се отдръпна.

— Рейчъл, знаеш ли, че си много красива.

Тя беше горда от постъпката си.

Савидж прокара пръст по бузата й.

Тя потръпна.

— Не мога — каза той. — Не мога да изневеря на правилата. Ще те предам на сестра ти. След това ще замина за Ню Йорк с Акира.

Тя се дръпна още по-назад и каза:

— Нямам търпение да видя сестра си.