Дейвид Морел
Петата професия (96)

14.

Вратата се отвори и алеята се изпълни със звуците на песен на Евърли Брадърс. От мястото си Савидж видя как Мак се появи на вратата и огледа алеята. Зад него, отляво на тесния коридор, който водеше към механата, видя табелата на мъжката тоалетна.

Когато спря да оглежда алеята, той се вторачи в Савидж и пристъпи напред, затвори вратата след себе си и музиката престана да се чува.

— Момчетата, които са с мен, мислят, че съм до тоалетната, затова не мога да остана много дълго. Какво има, Дойл? За Бога, защо трябваше да се появяваш тук? Ако някой те познае…

— Трудно е за обяснение. Трябва да поговорим за много неща. Няма да ти отнема много време, обаче не можем да говорим тук.

— Току-що ти казах, че не мога да остана дълго. Може някой да ни види.

— А защо не трябва да ни виждат?

— Дяволите да те вземат, Дойл, ти знаеш правилата. Ти искаше да бъде така. Нали настояваше да използваме тайни квартири, за да се срещаме.

— За какво говориш?

— Дойл, добре ли си?

— Преди малко те попитах дали ме помниш?

— Много умно.

— Каква беше тази история с парите?

— Само това можах да измисля, за да обясня присъствието ти. Но май трябваше да те изхвърля навън. Това по щеше да приляга на твоята измислена история. Някой можеше да се обади на Военната полиция и… Почакай малко, Дойл. Всъщност ти това ли искаше? Да се борим отново?

— Господи, не разбирам за какво говориш. Защо ме наричаш „Дойл“? Не знам защо…

В същия миг Савидж изтръпна като чу шум от двигател. Рязко се обърна и видя нещо огромно, дори уродливо да завива по алеята и да се насочва към тях. Фаровете го заслепиха. Той изплашено вдигна ръка над очите си, успя да забележи Акира и Рейчъл в прикритието им и изведнъж осъзна, че самият той няма къде да се скрие. Борейки се с желанието да избяга, Савидж се обърна към Мак с ръка на 45 милиметровия пистолет под якето си. Разбра, че странното превозно средство идва с грохот право към тях.

— Това е камион за смет — каза Мак спокойно. — Нещо е станало с теб, Дойл. Нервите ти са опънати. Затова ли са ти тези кучета пазачи? За да следят поведението ти? Какво каза? Помниш неща, които никога не са се случвали? А какво се е случило? Имаш твърде много задачи, така ли? Стресът е много голям, а? Да не си получил нервна криза? Кажи ми, Дойл. Искам да ти помогна.

Камионът наближаваше. „Стегни се — каза си Савидж. — Запази спокойствие. Не е възможно за петнадесет минути да са ни устроили капан. Никой не знаеше къде ще се срещнем. С изключение на Мак, естествено.“

Савидж погледна напрегнато към мъжа, който помнеше като свой приятел. „Дали Мак не се е обадил, след като ние излязохме?“

„Не! Трябва да се доверявам на инстинктите си! Трябва да вярвам, че той ми беше — той ми е — приятел! Дори и да се е обадил по телефона — защо ли ще го прави — за толкова кратко време не могат да докарат това грозилище тук“.

Камионът беше вече съвсем близо и Савидж успя да види шофьора. В кабината нямаше други хора. Умореният мъж гледаше напред към кофата с боклука. Той натисна едно копче и насочи две огромни метални щипки, които дотогава лежаха на покрива, към отворите отстрани на металния контейнер.

Камионът беше редом със Савидж. Той подпря гърба си на тухлената стена отзад.

Мак се приближи до него, но думите му бяха почти неразбираеми заради силния грохот.

Савидж чувстваше, че се задушава от изгорелите газове и ужасния шум. Той се притисна до стената.

— Управлението ли каза? Имаш предвид ЦРУ?

— А има ли друга агенция? Дойл сериозно ли говориш? Някой наистина трябва да е бъркал в мозъка ти.

— Защо ме наричаш „Дойл“? Аз не се казвам така.

— Напротив! А първото ти име е Робърт. Имахме двама души с това име и ви наричахме не „Боб“, а с фамилните ви имена, за да избегнем недоразуменията. Не помниш ли?

— Не! Кажи ми защо трябва да се преструваме, че сме врагове?

— Заради твоята измислена история.

— Какво?

Ревът на камиона съвсем ги заглуши. Металните щипки се изправиха и повдигнаха контейнера, след което го изсипаха отзад в каросерията. Вонята принуди Савидж да си запуши носа. Шофьорът върна обратно кофата на земята, после отново изправи металните щипки на мястото им и потегли назад.

— Каква измислена история?

— Мамка му! — изпсува Мак и посочи с ръка срещу тях.

Савидж погледна натам, камионът вече се беше отдалечил. Пред нишата, в която се бяха скрили Акира и Рейчъл…

Акира се бореше с някакъв мъж с ръце и с крака. Малко по-далеч двама други влачеха Рейчъл, която пищеше и се извиваше в ръцете им. Очевидно целта им беше да стигнат до колата, която препречваше изхода на алеята.

Савидж осъзна, че нападателите са били скрити зад камиона. Те са използвали ужасния шум и огромните му размери за прикритие. Успели са да изненадат Акира.

Двамата непознати вече наближаваха колата. Рейчъл пищеше още по-силно.

Избягвайки поредния удар, японецът се извъртя като котка. Той подскочи и замахна едновременно с ръце и крака. От удара носът на противника му изхрущя, вероятно бяха счупени и няколко ребра, а ларинксът бе смазан. Мъжът се строполи на земята.

Всичко стана за броени секунди. Савидж вече тичаше към бойното поле. Не към Акира. Той прецени, че японецът ще се погрижи за себе си. Дори и да имаше нужда от съдействие, Савидж би му помогнал само ако не беше застрашен главният им обект, подлежащ на защита.

Рейчъл. Ето кое имаше значение сега. Тя беше техният Главен. Клиентът, когото трябваше да охраняват.

Докато Савидж тичаше към нея, Акира го настигна. В края на алеята шофьорът вече палеше двигателя. Двамата мъже теглеха Рейчъл към задната врата, която беше отворена.

Савидж прецени, че е твърде далеч и не може да й помогне, но все пак знаеше какво трябва да направи.

Той спря рязко и извади пистолета си. Акира направи същото, сякаш бяха тренирали многократно подобни ситуации заедно. Стреляха едновременно. Острото свистене на куршумите им се сля в едно. Те се приготвиха за нова атака, като и двамата се обърнаха леко надясно, разкрачиха се съвсем малко, за да пазят равновесие. Държаха оръжието си с две ръце — лявата изправена, а дясната леко свита в лакътя, за да се прицелват по-добре.

Изстрелите отново прозвучаха едновременно. Всеки от тях беше улучил гръдния кош на жертвата си, но те стреляха още веднъж за по-сигурно. Този път и двата куршума попаднаха в челата на нападателите. Бликна кръв и те паднаха на земята.

Рейчъл спря да пищи. Тя знаеше достатъчно, беше научила достатъчно, за да не вдига излишен шум. Беше залегнала на тротоара, за да не пречи на стрелбата.

Шофьорът подаде ръката си навън.

Савидж успя да види, че държи пистолет.

Той се прицели.

Шофьорът стреля пръв. Куршумът не го закачи, а изсвистя малко над главата му, тъй като той се беше наклонил наляво, а Акира надясно.

Те залегнаха на тротоара, опряха лакти в земята и насочиха пистолетите.

Твърде късно. Шофьорът натисна газта и колата потегли. След нея се проточи облак от изгорели газове.

Савидж се изправи на крака и се втурна към Рейчъл.

— Добре ли си?

— Едва не ми измъкнаха ръцете — каза тя и си ги разтърка. — Иначе… Да… А вие как сте?

Савидж и Акира погледнаха един към друг. Дишайки тежко, те си размениха няколко одобрителни кимвания.

— А твоят… — Рейчъл не довърши въпроса си, а само изстена.

Мак лежеше до задния изход на механата. Слабата крушка над вратата осветяваше локва кръв.

— Не! — изкрещя Савидж и се втурна натам.

Очите на Мак бяха отворени и застинали неподвижно.

— О, господи! — той опипа китката му, сложи ухо на гърдите, задържа пръста си пред ноздрите му. — Не!

— Моля те — обърна се Акира към него, — тук повече няма какво да правим. Не можем с нищо да помогнем. Съжалявам, но трябва да тръгваме.

Задната врата на механата се отвори.

Мъжът с телосложение на футболист и с татуировка на ръката загледа втренчено към тялото на Мак, после към Савидж, Акира, Рейчъл, към останалите тела.

Харолд. Съдържателят на заведението.

Савидж наведе пистолета.

— Още като влезе знаех, че ще създадеш главоболия — каза Харолд.

Той погледна навъсено към Акира.

— Вие, гадове, убихте баща ми при Иво Джима.

Той вдигна ръце.

— Трябваше ми малко време, Дойл, но вече си спомних. Хайде, убий ме, кучи сине. Ще умра като герой. Заедно с Мак. Ти си позор за SEAL. По-добре не споменавай, че си служил там.

Харолд се нахвърли да го нападне.

Савидж стоеше като парализиран.

Акира посрещна удара, ритна Харолд в слабините и сграбчи Савидж, за да го отведе.

Рейчъл му помогна, подхващайки го от другата страна.

Дисциплината надделя. Савидж разкърши ръце, за да се освободи.

— Вече съм добре. Да тръгваме.