Дейвид Морел
Петата професия (110)

3.

— Този парк е огромен — каза Рейчъл. — А японците твърдят, че не разполагат с достатъчно земя. Не че се оплаквам, но… — тя започна да масажира уморените си крака. — Хейли досега да ни е хванал, ако не бяхме попаднали тук. Май че дочувам шум от уличното движение.

Савидж също се ослуша. Гъстите клони на дърветата заглушаваха всички шумове, но и на него му се стори, че зад тях… Прилив на енергия го изправи на крака.

— Ще проверя — каза Савидж и си проправи път през храстите и дърветата. Върна се усмихнат. — На около петдесетина метра пред нас има стена. Близо сме до някаква улица.

— Благодаря на бога — кимна зарадвано Рейчъл, но изведнъж помръкна. — А сега? Сигурно хората на Хейли още ни търсят. Няма как да не предвидят, че можем да прескочим през оградата.

— Който и да е този Хейли, няма неограничени възможности. Ще трябва да разпръсне хората си на доста голямо разстояние, за да обхване повече площ. Но наистина, ако някой от тях ни зърне, веднага ще уведоми останалите по радиостанцията. С тези разранени стъпала едва ли ще можем да им избягаме. Нека да се движим покрай стената.

Избра посоката наслуки. И да искаше, не можеше да разсъждава накъде да тръгнат в този непознат парк. Стената бе достатъчно висока, за да ги прикрива, но не прекалено, за да не могат да я прескочат, когато решат. Докато се провираха между дървета и храсти, Савидж си представяше състоянието на Акира, ако бе успял да се обади в ресторанта. Какво ли щеше да предприеме преди следващото обаждане в шест?

Скоро стигнаха до един от изходите. През пролуката Савидж видя преминаващите пешеходци и превозни средства.

— Не виждам никакви американци — обади се той. — Но това няма значение. Те не биха стояли на открито. Може да са някъде от другата страна на стената или в някой омнибус, или…

— С други думи няма промяна в нашето положение. Не можем да се измъкнем оттук.

— Да — разколебано отвърна Савидж.

— И какво ще правим?

— Ще чакаме да се стъмни.

— Но ще пропуснем и следващото обаждане на Акира.

— Ако се опитаме да излезем сега, хората на Хейли ще ни спрат. Никога няма да стигнем до ресторанта. Не знам защо Хейли толкова държи да ни залови, но по-добре да разчитам на търпението на Акира, отколкото на предположението, че Хейли ще загуби своето.

— Чувствам се така особено… Такъв ли е обичайният ти начин на живот? Заедно сме едва от две седмици, а сякаш съм преживяла няколко войни. Как издържаш?

— Точно сега, когато започвам да се влюбвам в теб — преглътна Савидж, — и на мен ми е чудно. Едно искам със сигурност. То ме кара да вървя напред…

— Разкажи ми.

— Струва ми се глупаво да мисля за такива неща. Плаж край морето. Ще съблека банския ти и ще се любим във водата на лунна светлина.

— Не спирай. Разкажи ми как вълните ни галят.

— Не мога. По-точно, не смея.

— Да се любиш с мен ли?

— Моята любов към теб може да ме направи много безразсъден, а това би могло да ти навлече беди.

— А сега? Колко време според теб ще чакаме тук?

— Докато се стъмни.

— Тогава разполагаме с достатъчно време. Когато затворя очи, чувам плисъка на вълните — тя протегна ръка към него.

Савидж затвори блажено очи и се целунаха. Той също чу повика на вълните.