Дейвид Морел
Петата професия (123)

4.

— Не разбрах какво говореше Шираи? — каза Савидж.

Той седеше на един стол на четвъртия етаж в сградата на Таро. Беше си свалил ризата и възрастният мъж разглеждаше рамото му. Акира и Рейчъл стояха от едната страна. Савидж позна по очите на Рейчъл, че мястото беше сериозно ударено.

— Вдигни си ръката — каза Таро.

Савидж прехапа устни и се подчини.

— Размърдай я напред, а сега назад.

Той успя да я мръдне донякъде, но не напълно. Това му струваше доста усилия.

— Опиши болката.

— Дълбока. Непрекъсната. В същото време пулсираща.

— Не чувстваш ли остра болка? — попита Таро.

— Не, не мисля, че има нещо счупено.

— Няма значение. Все пак ще трябва да отидеш да ти направят една снимка.

Савидж поклати отрицателно глава и отвърна:

— Не, мисля, че не е необходимо да привличам повече внимание.

— Хай — каза Таро. — Ще ти дам нещо, за да ти спадне отокът. В това състояние рамото не би ти послужило, ако се наложи.

— Ако потрябва, повярвай ми, ще го направя.

Таро се усмихна. Той напои със спирт малко памук и избърса рамото на Савидж.

Савидж усети убождане. Таро извади иглата.

— Новокаин, епинефрин и стероид — поясни той. — Седни и отпусни ръката си, за да почине.

Рамото му започна да изтръпва. Савидж въздъхна и погледна към Акира.

— Какво каза Шираи? Не можах да разбера нито дума, макар че разбрах какво изпитваше. Той се ужаси, като ни видя.

Акира се намръщи.

— Да… Ужаси се. Не го беше страх, че сме някакви убийци. Не и за това, че видя американец толкова близо до себе си, след като току-що беше произнесъл антиамериканската си реч. Ясно е, че ни позна. „Вие? Не.“ Това бяха думите му. „Не може да бъде. Вие сте… Това е невъзможно. Махнете ги оттук.“

— Това ли е всичко, което каза?

— Докато се пъхаше в колата, каза още нещо, но то беше почти същото. „Вие. Как… Махайте се. Не ги оставяйте да се приближават.“

Инжекцията оказваше вече своето влияние, болката в рамото отстъпи място на почти пълна безчувственост.

— Това означава, че сме прави.

— Не виждам друго обяснение — въздъхна Акира. — Той ни помни, както и ние него.

— И въпреки това ние никога не сме се виждали. Също като нас той помни неща, които не са се случили.

— Но кои по-точно? — попита Акира. — Това, че ни позна, не означава, че той ни е видял мъртви, както ние видяхме да го убиват! Не можем веднага да се съгласим, че неговите фалшиви спомени са същите като нашите. Всичко което знаем е, че в неговия кошмар ние сме убийците, от които той едва се отървава.

Рейчъл се приближи до тях и каза:

— Това обяснява ужаса по лицето му, който описахте и отчаяното му желание да се махне по-бързо.

— Вероятно. Можеше да действа по същия начин, ако беше срещнал двама души, които преди това е видял мъртви! Възбуден и изтощен след митинга, бързащ към безопасното прикритие на своята лимузина, изведнъж вижда два призрака и изпада в паника. На негово място ти би ли искала да спреш и да поговориш с тях или ще бъдеш толкова шокирана, че ще искаш единствено да се махнеш, колкото се може по-бързо?

Рейчъл обмисли това и отвърна:

— По-скоро последното. Но в следващия момент вероятно шокът ми щеше да премине в любопитство. Щях да се опитам да разбера как сте останали живи и какво правите до колата ми. Щях да се ядосвам на телохранителите, които не ви заловиха, за да си изясня загадката.

— Добра гледна точка — каза Савидж, погледна към Акира и повдигна въпросително вежди. — Какво мислиш ти? Може би ще се съгласи да говори с нас?

— Може би… Има само един начин да разберем.

— Добре, нека да му се обадим.

Савидж се изправи и ръката му безпомощно увисна. Той я разтърка и изведнъж си спомни, че имат още един проблем.

— Таро-сенсей, твоите хора още не са се върнали, нали? Значи не са успели да проникнат в дома на Акира и да освободят Еко?

Лицето на възрастния мъж му се стори още по-набръчкано, тялото му сякаш бе смалено. Този път очевидно неговата крехкост не беше измамна.

— Почти дванайсет часа, откакто не са ми докладвали.

— Не е задължително това да означава катастрофа — намеси си Акира. — Таро-сенсей ни е учил да не пристъпваме към действия, ако не сме сигурни, че ще постигнем целта си. Може би са заели позиция и изчакват удобен момент.

— Не трябва ли все пак да се обадят? — попита Савидж.

— Ако техният план изисква всички да стоят на място и да се подготвят за координирани действия, не се налага да правят това — поясни Таро. — Не знаем какви трудности са срещнали.

— Трябваше да отида с тях — каза Акира. — Те го направиха заради мен, за да върнат Еко. Трябваше да поема риска наравно с тях.

— Не — опита се да го успокои Таро. — Не трябва да се чувстваш виновен. Те тръгнаха, за да можеш ти да търсиш Шираи. Не можеш да правиш две неща едновременно.

Устните на Акира потрепнаха. Той се изправи, след което дълбоко се поклони.

— Аригато, Таро-сенсей.

Таро направи един жест и сякаш свали тежестта от раменете на Акира.

— Хайде, върви да се обадиш.

— Но не оттук — каза Савидж. — Не можем да позволим на Шираи да засече обаждането ни от тази сграда.

— Разбира се — кимна Таро. — Никога не съм се съмнявал, че ще направите каквото трябва. — Макар, че се притесняваше за отсъстващите си ученици, на устните му се появи лека усмивка. — Твоят сенсей заслужава уважение.

— Той е мъртъв. Не знам какво участие има във всичко това, но както и вие, той наистина заслужава уважение. — Савидж направи една гримаса от болка. — Имам една молба.

— Моят дом е и ваш.

— Искам да ми върнете пистолета.