Дейвид Морел
Петата професия (109)

2.

Тръгнаха западно от гарата и стигнаха до един голям площад, наречен „Кокьо Гайен“. В далечината се виждаше Императорският дворец.

— Изглежда някой нарочно ни е манипулирал, Акира и мен, искал е непременно да дойдем в Япония.

— Не виждам как би могъл. Ние бяхме тези, които вземаха решения през цялото време — от Гърция през Южна Франция и Америка, та дотук — възпротиви се Рейчъл.

— И все пак някой е предположил, че ще отидем в дома на Акира. Нападението бе добре замислено. Някой взема решения вместо нас и преди нас.

— Но как?

Савидж продължи мълчаливо да крачи.

— Ако двама мъже мислят, че са видели другия да умира, а изведнъж неочаквано се срещнат — наруши мълчанието той, — какво ще направят?

— Повече от ясно е — отвърна Рейчъл. — Ще постъпят като вас с Акира. Ще положат всички усилия да разберат какво се е случило в действителност.

— А ако открият, че някой, когото познават, е уредил да се срещнат отново?

— Ще потърсят този човек, за да му поискат обяснение.

— Логично и напълно предсказуемо. Ние отидохме при Греъм, но го намерихме убит. Не получихме никакви отговори. Но имахме нужда от тях. Къде на друго място можехме да ги търсим?

— Има само една възможност — отвърна Рейчъл. — Там, където се е случило — планинския комплекс „Медфорд Гап“.

— За който стана ясно, че не съществува. Значи следващият ни ход също е предсказуем — да разберем какво още не се е случило в действителност. Да отидем в болницата в Харисбърг, където и двамата сме постъпили уж за лечение при един и същи лекар.

— Но след това теорията ти няма да издържи — намеси се Рейчъл. — Никой не би могъл да предположи, че ще ви хрумне да си правите рентгенови изследвания, за да проверите дали наистина сте били ранени, нито че ще попаднете точно на доктор Сантизо във Филаделфия.

Минаха покрай две с нищо не отличаващи се сгради, след което погледите им привлече един парк. На входа му висеше надпис на английски: „Вътрешна градина на храма Мейджи“.

— Но нали са могли да оставят свой човек в болницата — разсъждаваше Савидж — или по-скоро в Медфорд Гап, където не намерихме никакъв планински комплекс, но би било лесно да ни проследят, докато го търсихме. А след това бяхме толкова разстроени, че може да не сме забелязали опашката. Възможно е да са монтирали устройство за проследяване в колата ни и безнаказано да са вървели по петите ни чак до Вирджиния Бийч, където са убили Мак, за да не ни дадат шанс да научим нещо от него и за да те отдалечат от нас. Сега като си мисля, смъртта на Мак не само ни спести информация. Обвиниха ни в убийството му. Бяхме принудени да избягаме.

— А когато видяхме Кунио Шираи по телевизията, вече знаехме точно накъде да тръгнем. Към Япония — Рейчъл поклати глава. — Все пак нишката се прекъсва. Откъде е било сигурно, че ще попаднем точно на Кунио?

— Налагаше се да гледаме новините, за да разберем какво ще съобщят за убийството. Ако не по телевизията, щяхме да го видим по вестниците.

— Съгласна съм…

— Но хората, които премахнаха Мак, работят за някого другиго. Нямат нищо общо с онези, които снощи се опитаха да ни убият — Савидж ядосано свъси вежди, без да престава да се чуди. — Едните искат да спрем да търсим. Другите — да продължаваме.

Внезапно Савидж чу английска реч. Обърна се и видя красива японка на около двадесет години, екскурзовод на група американци.

— Храмът „Мейджи“ е една от най-посещаваните забележителности в Япония…

Савидж се загледа след групата. Изтръпна, когато забеляза, че не всички тръгнаха. Някои останаха на около тридесетина метра назад.

— Хайде да се присъединим към туристите — предложи Савидж, като се опита да го изрече спокойно, но не успя да прикрие тревогата в гласа си.

— Какво има? — рязко попита Рейчъл.

— Гледай право напред. Влез в крачка. Опитай се да изглеждаш очарована от видяното.

— Но какво става?

— Не се обръщай назад — със свито сърце отговори Савидж.

Наближиха групата. Въпреки че просторният двор се къпеше в слънце, Савидж усети хладни тръпки по гърба си.

— Добре, няма да гледам назад — отвърна Рейчъл.

— На пътеката петима ми се сториха доста подозрителни. Отначало ги взех за туристи, но те са облечени в костюми и изглежда повече ги интересуват храстите наоколо, отколкото старините. Но най-вече ние сме обект на техния силен интерес.

— О, боже.

— Нямам представа как са ни открили. Толкова внимавахме. А проклетото метро бе така претъпкано, не мога да си представя, че някой е могъл да ни проследи.

— Е, може наистина да са туристи. Бизнесмени, които разполагат с няколко свободни часа. Решили са да се поразтъпчат след уморителното седене на едно място в самолета. Навярно са мислели, че ще се забавляват, разглеждайки забележителностите, но вече съжаляват, че не са отишли в някой ресторант с гейши.

— Не — отрече Савидж. Бяха се слели с туристическата група. Наложи се да сниши глас. — Разпознах единия.

— Сигурен ли си?

— Толкова, колкото и че видях Акира обезглавен, а Камичи посечен на две. Този човек беше в планинския комплекс „Медфорд Гап“.

— Но такъв хотел…

— Не съществува, да. Казвам ти, че си го спомням точно оттам — гласът му трепереше, умът му отчаяно се бореше с реалността.

Въпреки че се опита да скрие вълнението в тона си, някои от членовете на групата се обърнаха и намръщено го изгледаха. Една жена с боядисана в синьо коса дори му изшътка да мълчи.

Савидж измърмори някакво извинение и тревожно тръгна към храма.

— Фалшив спомен, да — продължи той. — Но това не го изтрива автоматично от ума ми. На мен ми изглежда съвсем истински. Двамата с Акира си спомняме, че присъствахме на конференция, където имаше още трима души…

— Такава конференция не е имало.

— Виждал съм този човек и друг път.

— Моля?

— В болницата, докато се възстановявах.

— В Харисбърг ли? Но ти никога не си бил там? Как можеш да познаваш човек, който не си срещал?

— А как Акира и аз разпознахме Кунио Шираи, когото наричахме Камичи?

— Никога не сте срещали такъв Камичи.

Савидж бе обзет от панически ужас. Трябваше да положи всички усилия, за да запази самообладание. Реално съществуващият храм пред него започна да губи очертанията си. Само фалшивите спомени намираха място в съзнанието му. „След като онова, в което съм сигурен, се оказва несъществуващо, как мога да вярвам на очите си?“

Влязоха в храма.

— Оттук — Савидж побутна Рейчъл наляво, като смути спокойствието на неколцина молещи се японци.

Като преценяваше разположението на коридора пред себе си, Савидж погледна и към входа. Видя петимата американци, водени от облечения в скъп костюм мъж, когото си спомняше от планинския комплекс и болницата. Те забързано крачеха към храма. Савидж си помисли, че единствената причина, поради която все още не тичаха към тях бе, че разликата в расите вече бе привлякла твърде много вниманието на околните. Евентуална суматоха на това място веднага би довела до бърза намеса на полицията.

В коридора се носеше мирис на жасмин. Като се стараеха да не пречат на посетителите Савидж и Рейчъл припряно вървяха към изхода, криволичейки наляво и надясно. Изскочиха навън, където слънцето ги заслепи. Оказаха се в друг двор. До тях долетяха сърдити гласове на японски и други на английски, които се извиняваха. Започнаха да тичат.

— Вече съм сигурен — рече Савидж. — Добре облеченият мъж, точно той ме посети в болницата. Каза, че името му е… — Споменът го накара да потръпне — Филип Хейли…

Обладан от гняв Савидж затича по-бързо. Японците хвърляха удивени погледи, ядосани, че някой нарушава спокойствието на това свещено място. Токчетата на Рейчъл силно чаткаха.

Пътеката, към която се бе упътил Савидж, се разширяваше в дълбочина. Оставаха десет метра. Пет. Най-после стъпи на нея, облян в пот. Чу запъхтяната Рейчъл до себе си.

Но долови и викове. Хвърли обезумял поглед назад и видя петимата, водени от Филип Хейли, да излизат от храма.

— Форсайт! — крещеше Хейли. — Спри!

„Форсайт?“ — Савидж изведнъж си спомни. Това бе името, с което се обръщаха към него в болницата. „Роджър Форсайт! Но нали никога не съм бил в тази болница! И не съм срещал Филип Хейли! Откъде той би могъл да знае името ми?“

— По дяволите, Форсайт, спри!

Отново всичко заигра пред погледа му — пътеката, дърветата, храстите. Сякаш бяха сън, а не реалност. Но шумът, който вдигаха преследвачите, бе съвсем истински.

— Добре ли си, Рейчъл? Ще успееш ли? — запита я Савидж.

— Тези обувки — измърмори задъхано тя — не са предназначени за маратонско бягане.

Бързо ги захвърли и затича редом с него.

— Форсайт! — крещеше Хейли. — Дойл! Спри, за бога!

„Дойл ли? Точно така се обърна към мен Мак във Вирджиния. Съдържателят на бара е казал това име пред полицията.“

Пътеката завиваше вдясно, но точно преди това я пресичаше друга алея. Бързо избута Рейчъл вляво. Хейли и хората му се приближаваха.

— Дойл!

Савидж извади пистолета си. До този момент преследвачите не бяха показали оръжията си. Беше ясно, че някой иска да накара Савидж да прекрати издирването. „Дали те ни нападнаха в дома на Акира? Не са толкова глупави, та да започнат да стрелят и да вдигнат полицията на крак. Хейли и хората му ще трябва да ни убият без свидетели, безшумно, в противен случай няма да могат да се измъкнат, защото всички изходи ще бъдат наблюдавани.“

По-нататък Савидж зърна друго отклонение на пътеката вдясно, после вляво. Каза си, че по нея биха се върнали обратно в храма. За миг си припомни лабиринта, от който се бяха спасили в Миконос. „Лабиринт, точно така!“

— Хайде, насам — посочи той на Рейчъл надясно.

— Дойл!

Следваше друго разклонение. „А сега накъде?“ — двоумеше се Савидж. Надясно се виждаха нови пресечки, наляво — нещо като задънена улица, бариера от дървета и храсти. „Не трябва да се оставяме да ни заградят. Но защо дърветата и храстите да са преграда?“ Савидж рязко промени посоката. Сграбчи Рейчъл за ръката и я повлече след себе си. Пътеката бе къса. За миг се изплаши от задънения край. Видя пролука между храстите и дръпна Рейчъл натам. Тичаха през гората, провираха се под по-гъстите клони, спускаха се по някакъв склон, заобикаляха големи камъни, докато не попаднаха върху някаква мека влажна почва, в която обувките им затъваха. Спряха в прикритието на ниски храсталаци и папрати. Савидж извади пистолета си. Рейчъл дишаше тежко, челото й бе обляно в пот. Направи й знак да мълчи. Тя му кимна в отговор. Той се втренчи напред, но гъстите клони на дърветата му пречеха да вижда.

Листата заглушаваха далечните звуци — забързани стъпки, ядосани викове. Но Савидж си каза, че преследвачите им сигурно бяха на не повече от двадесетина метра от тях. И наистина скоро долови гласа на Хейли.

— Бета, тук Алфа — той очевидно викаше някого по радиостанцията. — Загубихме ги! Дайте инструкции на всички! Заградете всички изходи!

Някъде в далечината се чуваха полицейски сирени. Дали безредиците в храма бяха причина да се повикат властите?

— О, боже! — долетя гласът на Хейли. — Бета, избягвай контактите с…

Воят на сирените достигна до кресчендо, след това започна да утихва.

— Чакай! — завика Хейли.

Полицейските сирени постепенно заглъхваха.

— Бета, отменям последното нареждане! Продължете наблюдението на изходите! Гледайте никой да не разбере какво вършите! — След това продължи по-тихо към мъжете с него. — Да вървим!

— Накъде? — запита някой.

— Откъде да знам, по дяволите! Разделете се! Проверете всички пътеки! Може да са се върнали обратно! В едно сме сигурни — не могат да избягат оттук, освен това лесно се различават от останалите.

— А ако са в гората? — запита някой.

— Да се надяваме на божията милост! — сниши глас Хейли. — Сто и осемдесет акра площ! Ще ни трябват дяволски много хора, за да претърсим навсякъде. Не, там ще се чувстват като в капан! Струва ми се, че ще искат да излязат колкото може по-скоро, преди да сме завардили изходите.

Скоро гласовете утихнаха. Чуваше се само чуруликането на птичките и шумоленето на клоните.

Савидж леко пое въздух и свали пистолета си. Обърна се към Рейчъл, която се бе сгушила зад него. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, но той постави ръка на устата й. Посочи й мълчешком една пътека встрани от тях, като имаше предвид, че някой от мъжете би могъл в момента да претърсва там. Тя му направи знак с клепачите си, че е разбрала. Савидж си дръпна ръката от устата й и се отпусна внимателно на земята, като се стараеше да не вдига никакъв шум. По челото му изби пот. Страхът все още не го напускаше. „Колко ли време щяха да ги търсят още? Освен мъжете с Хейли, с какви други сили разполагаше противникът? Кой е Хейли? Защо ме преследва? Как ни е открил?“ Упоритите въпроси непрекъснато се набиваха в главата му. „Защо ме наричаше «Форсайт»? Първо «Форсайт», после «Дойл». Защо две имена? И защо фамилни? Защо не извика «Роджър» или «Боб»? Защото по име се викат приятелите. На фамилия говориш на някого, когото мразиш или… Да, точно така. Или ти е подчинен. По време на военното обучение инструкторите винаги се обръщаха към нас на фамилия с такава омраза, сякаш изричаха ругатни. Но Хейли не прилича на инструктор. По-скоро на шеф от тайните служби или от полицията. Но какъвто и да е, едно е сигурно — иска да ме отстрани.“ Савидж се намръщи, долавяйки гласове откъм пътеката. Не чуваше какво се говори, но предположи, че храстите му пречат. След това разбра, че разговорът е на японски. Гласовете не бяха ядосани, нито превъзбудени, а по-скоро изпълнени със спокойствие. Сякаш някой се наслаждаваше на природата. Отпусна пръста си от спусъка. Погледна към Рейчъл, която му посочи часовника си. Бе почти единадесет. Трябваше да чакат обаждането на Акира в ресторанта към обяд. Ако той беше в състояние да го направи. Ами ако в полицията не бяха повярвали на показанията му! Щяха да го откарат някъде на по-подробен разпит. Това беше възможно! Но ако се обадеше в ресторанта, а тях ги нямаше! Щеше да се обади отново в шест! Нали бяха предвидили и това! А ако не можеха да излязат и тогава! Следваше девет часа на другата сутрин. Ако отново се разминеха… Акира щеше да предположи най-лошото. Оставаше само възможността Савидж да се обади у тях. Но Еко не говореше английски. Тя щеше да им каже единствено „Моши-моши“, ако всичко бе наред с Акира или по-грубото „Хай“, ако Акира бе в опасност и те трябваше да напуснат страната.

„Боже! Не предвидихме всички възможности! Ние сме професионалисти, но сме обучени да спасяваме другите, не себе си! Самите ние се нуждаем от защита. Като истински глупаци решихме, че единствено Акира е в опасност. А какво стана!…“

„Ела на себе си!“ — помисли си Савидж. — „В момента си в безопасност! Но ако не можем да отидем в ресторанта в шест? Ако Хейли и хората му се запънат, а сигурно ще е така, няма да излезем оттук преди мръкване. А после? Не можем просто да си вървим из улиците. В град с толкова много азиатци и една шепа американци, ще привличаме твърде много внимание, все едно, че по улиците се разхожда Годзила. Стига толкова!“ — Савидж се опита да се овладее. Погледна към Рейчъл. По полата й бяха нападали листа. Бузите й бяха покрити с прах, косата й падаше на масури… Все пак изглеждаше така красива, одухотворена, излъчваща женственост… Савидж искаше да й каже, че я обича, но не посмя да наруши тишината, само се наведе и я целуна по носа. Тя притвори очи, потръпна, премигна нервно и го погали по косата.

„Помни, че докато не свърши този ад, тя е твоят Главен, не приятелка! Акира ще ни чака. Може би. А хората на Хейли са наоколо. Какво ще правиш?“

„Първо ще сменим мястото!“

Савидж сграбчи Рейчъл за лакътя и започна да я целува… После я обърна с лице към близките храсти. Тя промърмори нещо. Отначало не я чу добре, после думите й достигнаха до него… „Ще те следвам и в ада!“

Внимателно се измъкнаха от убежището си.