Дейвид Морел
Петата професия (87)

5.

Савидж едва не изпадна в шок от това, което чу.

— В такива случаи първото правило е да се елиминира очевидното. Целта на операцията, извършена над всеки от вас, не е била отстраняването на тумор. Този тип хирургическа намеса изисква въздействие върху мозъка в по-големи размери. Съответно и по-голям участък от черепа трябва да бъде отстранен предварително.

— А при тях — вметна Рейчъл — капачето е широко само пет милиметра.

— Правилно. Единствената причина да се направи толкова малък отвор — Сантизо се поколеба за момент — е да се осигури достъпа на електрод до мозъка.

— Защо? — Савидж започна да диша учестено.

— Има най-различни причини. Вече ри споменах за епилепсията. В тези случаи електродът се вкарва в мозъка, за да бъдат измерени електрическите импулси, идващи от различни групи неврони. При епилептиците различните участъци от мозъка имат някои отклонения. Ако успеем да намерим източника на тези отклонения, ще можем да оперираме в тези специфични участъци и да се опитаме да ги направим нормални.

— Но ние не сме епилептици.

— Дадох ви само един пример. Ще ви дам още един. Има пациенти с нарушения на зрението, слуха или обонянието, които се дължат на мозъка, а не на външните рецептори. Понякога вътрешните рецептори, които са в мозъка, могат да се стимулират с електроди, така че нарушението да се коригира.

— Но ние можем да виждаме и чуваме. Обонянието ни също е в ред — отбеляза Акира.

— И все пак смятате, че всеки от вас е видял как другият умира. Не можете да намерите хотела, където се е случило това, нито пък болницата, в която са ви лекували. Някой е направил нещо с мозъка ви и по-конкретно е въздействал върху способността…

— … ни да помним — изпревари го Савидж.

— И което е по-интересно, някой ви е накарал да помните това, което никога не се е случвало. Jamais vu. Този израз е много подходящ.

— Да помним това, което никога не се е случвало. Нямах предвид да се възприеме съвсем буквално. Никога не съм вярвал…

— Мога да ви заведа в патологията — прекъсна го Сантизо. — Мога да направя дисекция на мозъка и да ви покажа всеки негов компонент, да ви обясня защо виждате и чувате, защо имате определен вкус, откъде идва обонянието и защо усещате болка, макар че самият мозък не чувства нищо. Единственото нещо, което не съм в състояние да ви покажа, е паметта. Не бих могъл да ви посоча определен участък в мозъка, който осигурява способността ви да мислите. Последните десетина години се занимавам с изследвания върху човешката памет. Научавам все повече неща, но не бих казал, че съм постигнал голям напредък… Не знам как да опиша способността на човека да помни минали събития.

Савидж и Акира гледаха в недоумение.

Рейчъл махна с ръка и каза:

— Все едно, че виждаш събитията на филмова лента.

— Повечето хора го обясняват по този начин. Ние преживяваме някакво събитие, което мозъкът ни запечатва като камера и след време възпроизвежда поредицата от образи. Колкото повече събития преживяваме, толкова повече филми се натрупват в мозъка ни. Когато обстоятелствата го изискват, когато трябва да се върнем към миналото, за да разберем настоящето, ние избираме подходяща лента и я гледаме на въображаемия екран в мозъка. Разбира се ние приемаме за дадено, че филмите са като постоянни записи, неизменни както в киното.

Рейчъл кимна.

— Но филмовите ленти не са вечни. Те се късат, обезцветяват. Някои сцени могат да се изрежат. Ние се опитваме да обясним паметта чрез тази аналогия, но в нашия мозък няма филми, няма екран. Ние само си представяме, че ги има. Става още по-трудно да се обясни паметта, ако минем от конкретните събития към заучаваните абстракции. Когато мисля за математическото число пи, аз не си представям някакъв филм. Някак по интуиция разбирам какво означава то. Когато мисля за някоя абстрактна дума, като например чест, отново не виждам никакъв филм. Просто знам какво означава тази дума. На какво се дължи способността ни да разбираме и помним тези абстрактни понятия?

— Имате ли отговор? — попита Савидж със свито сърце.

— Все повече се налага теорията, че спомените са закодирани в мозъка с помощта на невроните. Предполага се, че тези милиарди нервни клетки не само предават електрически импулси и информация, но и съхраняват получените данни. Често сравняват този процес с работата на компютър, но и тук аналогията е твърде опростена и не обяснява нещата напълно. Системата на запомняне е много по-сложна. В някои случаи невроните осигуряват прехвърляне на данни от засегнат участък на мозъка към здрав, като по този начин запазват застрашената от изчезване информация. В други случаи говорим за два вида памет — краткотрайна и дълготрайна. Връзката между тях е парадоксална. Краткотрайната е свързана с временни спомени за придобита наскоро информация, която не е чак толкова важна. Мога да ви дам за пример телефонния номер на зъболекаря. Ако искам да си запазя час, аз поглеждам в тефтерчето си, набирам телефона и го забравям до следващото обаждане. Дълготрайната памет е свързана с нещо, което има важно значение за мен — собственият ми телефонен номер например. Какъв е физичният механизъм на запомнянето в единия и в другия случай? Защо понякога при амнезия пациентите забравят важна за тях информация, а в същото време помнят с подробности маловажни случки отпреди четиридесет години? Никой не може да ви отговори на този въпрос.

— А вие какво мислите? — попита Акира.

— Бедата е там, че всички ние освен че помним и забравяме. И то важни подробности. При това по-бързо, отколкото бихме желали. Ние с доктор Уайнберг имаме една сантиментална традиция. Всяка събота, когато сме свободни, ходим семейно на кино. Очакваме с нетърпение това събитие, за да се поразсеем след изтощителната работа през седмицата. Вчера Макс беше много горд, че си е спомнил един филм, за който той смяташе, че сме гледали заедно. „Макс — прекъснах го аз, — гледал съм този филм по кабелната телевизия.“ „Не, гледахме го всички заедно в града.“ „Не, тогава бях на конференция и вие ходихте без мен.“ Накрая питахме жените си, но и те не можаха да си спомнят. Така и не се разбрахме.

— Естествено, нали досега ни обяснявахте, че такива временни събития са свързани с краткотрайната памет.

— Въпросът е къде свършва краткотрайната и откъде започва дълготрайната? Как можем да сме сигурни, че дълготрайната памет не ни изневерява? Ако помним, помним. Но не осъзнаваме това, което сме забравили… Не сме в състояние да опишем бъдещето.

— Да, не можем да го направим, защото бъдещето не съществува — отбеляза Савидж.

— Същото се отнася и за миналото, макар че благодарение на паметта се създава впечатление, че то съществува — в нашия мозък, разбира се. По мое мнение спомените ни не остават закодирани завинаги. Те непрекъснато се променят, подробностите биват добавяни или премахвани. В резултат на това всеки си създава своя представа за отминалите събития. Неточностите обикновено се отнасят за маловажни неща. В края на краищата, какво значение има дали сме гледали филма заедно или поотделно? Но понякога несъответствията имат значение. Макс имаше една пациентка, която в детството си е била многократно изнасилвана от баща си. Тя стигнала дотам, че започнала да идеализира миналото си, като си представяла своя баща нежен и любещ. За да излекува неврозата й, Макс се принудил да я научи как да отхвърли лъжливите спомени и да възстанови целия ужас на преживяното от нея.

— Лъжливи спомени — повтори думите му Савидж. — Jamais vu. Но нашите лъжливи спомени не са причинени от психологични проблеми. Изследванията показаха, че способността ни да помним е била нарушена чрез хирургическа намеса. Това възможно ли е?

— Ако искате да ме питате дали аз бих могъл да го направя, отговорът е не. Не познавам друг неврохирург, който би могъл да го направи. Все пак това е възможно на теория. Нямаше да го направя, дори и да знаех как. Това е от областта на психохирургията. Нарушава се личността на пациента и с изключение на някои случаи — когато трябва да се предотвратят епилептични пристъпи или когато се налага да се направи лоботомия, за да се избегне саморазрушаване на личността — това не е етично.

— Но как се извършва това на теория? — попита Рейчъл.

Сантизо нямаше особено желание да отговори.

— Моля ви — настоя тя.

— Колкото и да съм любопитен по природа, понякога нямам желание да се занимавам с този загадъчен церебрален феномен. Само когато е необходимо поставям електроди в мозъка на пациентите и ги моля да ми опишат какво чувстват.

— Почакайте — прекъсна го Акира. — Как биха могли да направят това след като черепът им е отворен? Не са ли в безсъзнание?

— А-а — отвърна Сантизо. — Аз не ви обясних всичко. Пропуснах някои моменти. Свикнал съм да обсъждам тези проблеми с мои колеги. Очевидно вие мислите, че това е същото, както операцията на сърцето. Вече ви споменах, че самият мозък — нашият рецептор на чувствата — не усеща нищо. За него болката не съществува. Ако използвам местна упойка, мога да отстраня част от черепа и да оставя мозъка открит. С помощта на електрод мога да накарам пациента да усети несъществуваща миризма на портокал, да чува музика от детството си и дори да изпита оргазъм. Мога да манипулирам чувствата му и да го накарам да си представи, че е на яхта, да усети слънцето върху лицето си и вятъра в косите си, да чуе шума на прибоя, да си представи, че се намира на Големия бариерен риф край Австралия, където е бил преди години.

— Но ще запомни ли всичко това? — попита Рейчъл.

— Разбира се. Ще го запомни толкова добре, колкото и операцията.

— Това обяснява какво се е случило с нас — каза Савидж.

— На теб и приятеля ти? Съвсем не е така. Това, което описах преди малко, се отнасяше само за активизиране на паметта с помощта на електронно стимулиране на различни неврони. Вие очевидно имате спомени за събития…

— … които никога не са се случвали — довърши думите му Акира. — Тогава защо ги помним?

— Казах ви, че това е само теория. Но ако отворя лявата слепоочна кост… ако стимулирам невроните с електроди… и ви опиша в подробности какво трябва да запомните, ако ви пусна филм или използвам дори артисти, за да представя събитията… ако ви натъпча с амфетамини, за да ускоря процеса на запомняне… и накрая залича спомена от операцията… вие ще си спомняте това, което никога не се е случило и ще забравите това, което се е случило.

— Искате да кажете, че нашите мозъци са били промити?

— Не. „Промиване на мозъците“ е груб израз, който е бил използван за първи път по време на Корейската война. Пленниците били принуждавани да потиснат политическите си убеждения именно по този начин. Методологията е създадена в Съветския съюз и се базира на теорията на Павлов за условните рефлекси и реакцията при въздействието на различни стимули. Пленниците били подлагани на непоносими мъчения, които са пречупвали техния дух. След това им предлагали награда, ако се съгласят да сътрудничат. Както знаете, само няколко от тях са се поддали. Истинско чудо е, че повечето не са, дори и след като са били приложени психовъздействащи лекарства. Ако сте гледали филми от петдесетте за тези събития, хората, които са били подлагани на такова въздействие, винаги могат да се разпознаят. Имат изпити лица, ръцете им треперят, а очите им са с особен блясък. Вие двамата нямате такива симптоми. Вярно е, че сте уплашени, но имате нормални реакции. Личността ви не е засегната. Вие продължавате да упражнявате професията си. Не, вие не сте подлагани на такъв вид въздействие. Проблемът ви не е насочен към бъдещето. Не сте програмирани да извършите определена дейност. Вашата дилема е свързана с миналото или по-точно с въображаемото ви минало. Вие не помните какво се е случило с вас в действителност.

— Тогава защо е било извършено всичко това? — попита Савидж.

— Единственият отговор, който мога да ви предложа…

В този момент телефонът иззвъня.

— Спешно повикване. Трябва да отивам — той се обърна към стената с книги и продължи: — Ето ви някои стандартни текстове: „Структура на мозъка“, „Психология на паметта“, „Памет, запаметяване и мозък“. Запознайте се с тях и утре се обадете на секретарката ми. Тя ще ви каже кога ще се срещнем отново, а сега трябва да вървя.

Сантизо забърза към вратата. Акира се надигна от стола.

— Но вие тъкмо започнахте да ни обяснявате…

— Защо са ви били внушени тези фалшиви спомени? Не, не мога да си обясня. Исках само да кажа, че това знае единствено човекът, извършил операцията.