Любен Дилов
Многото имена на страха (38)

19

В осем часа репродукторите на стадиона и в гимнастическата зала гръмнаха с хоровата партия на Бетовеновата Девета симфония. Както всяка сутрин и сега възторжената ода на радостта беше сигналът, който караше една тълпа млади хора със силни и стройни тела да се юрне към баните с викове и смях. Тръпчивата свежест на утрото избиваше по голите им гърбове и гърди на грапаворозови петна и нито поведението, нито странните разговори за блокажи, за рекорди и баскети, нито разпуснатите крясъци на тези момци и девойки позволяваха да се допусне, че това са научни сътрудници в един институт, превърнал се напоследък едва ли не в легенда. В осем и половина цялата тълпа, облечена, сресана, парфюмирана с двайсет вида одеколони и есенции, се разсипа из коридорите на института, а репродукторът продължаваше да инжектира бодростта им със скокливите звуци на едно акордеонно шопско хоро. И само един човек като че ли беше мрачен и навъсен в целия институт „Миладов“. Той прекоси с големи крачки коридора, влезе, без да чука, в стаята с табелка „директор“.

— Тука ли е?

— Ивановски е при него — отвърна секретарката, която не бе успяла да довърши тоалета си и смутено скри гребена в чекмеджето на бюрото.

— Нали работното време още не е почнало? — каза с досада мъжът.

— За него не знаеш кога почва и кога свършва. А Ивановски сигурно пак е спал тука. Още като дойдох, ги заварих заедно. Да съобщя ли?

Мъжът колебливо кимна. Секретарката се наклони към решетката на микрофончето:

— Другарю директор, доктор Зенгинов…

Грамадната електронна врата разтвори безшумно крилата си.

Зад триметровото, масивно като бункер бюро се изправи доктор Витан Велев.

— Не преча ли? — запита Зенгинов и хвърли един поглед към мъничкия Ивановски, който така беше седнал в едно от креслата, че крачетата му стърчаха водоравно, сякаш той показваше някому лъскавите си детски обувчици.

— Сядай, сядай! — отвърна радушно Велев. — Нямаме тайни. Обсъждаме с другаря Ивановски възможността да предадем на държавата нашите стимулатори заедно с един изчислен вече оптимален режим за заводското им производство. Стигнахме вече и дотам, Владо!

Лицето на прославения директор на института „Миладов“ сияеше в простодушна радост. Но Владимир се тръшна с въздишка на канапето, дори не погледна към автоматичното барче, което веднага се затича към него подканящо, разтворило вратички пред своите лакомства и напитки. Рече унило:

— А пък аз стигнах дотам, откъдето бях почнал — замълча, въздъхна за втори път. — Вис, ти излезе прав. — Той също бе започнал да го нарича така, а Велев не успя да се разсърди както други път, защото изненадано се бе втренчил в него. — И Борил, и другите… минах сега пак покрай вивариума… вече са си предишните кучета. Явно мозъкът си е изработил друг център на страха.

— Защото му е нужен, Владо! — рече кротко Витан. — А ненужният страх ние все едно ще го победим. Ще го победим, когато направим човека силен и напълно свободен, когато над него няма да има капризни господари, а под него — озлобени роби…

— Брат ви, другарю директор — прекъсна го визофонът с гласа на секретарката.

Витан се намръщи леко, може би защото му се искаше да продължи нравоученията си, които Зенгинов все едно не слушаше, потънал в своята тиха покруса. Но брат му влезе, без да дочака поканата, и внесе в огромния директорски кабинет засмяната веселост на слънчевото утро. Зачервен като след някакво голямо физическо напрежение, той ухилено изправи длани във възпиращ жест:

— Моля, моля! Има още няколко минути до началото на работното време.

— Какво е станало? — запита леко разтревожен от вида му Велев.

Стойко седна в най-близкото кресло, протегна, дългите си крака на килима, облегна глава назад, сякаш се готвеше да спи.

— Ти пък, братко, все мислиш, че трябва да е станало нещо, за да дойда. Тоя път ме водят само братските ми чувства. Докарах Елза, та рекох да ти се обадя. Ванче, как си? Все така ли измъчваш машините нощем?

Джуджето математик видимо беше доволен от приятеля си:

— Че ела да ги видиш! Откак се ожени, нито веднъж не си стъпил.

— Младоженецът е роб, Ванче. С вериги. Като робите на древноримските галери. Уф! — изпъшка комично Стойко и избърса потното си чело. — Владо, я виж няма ли в барчето сода. Умори ме тая германка. Кара ме всяка сутрин да играем тенис. Казва, че нямало да ме напусне, докато не ме бие поне веднъж.

— А ти пък защо полагаш толкова усилия да не те бие? — запита язвително Ивановски.

— Знаеш ли какво пише в корана, Ванче? Предназначението на жената било да отнесе на гръб мъжа си в рая. Де ще намеря жена с такъв як гръб като Елза — отвърна по-младият Велев и отиде да вземе от Владимир бутилката минерална вода. А там, сякаш наистина чак сега се сещаше, подхвърли:

— Впрочем, Владо, имам за тебе една тъжна новина. Нашият общ приятел Белмонт не е вече между живите.

Зенгинов видимо се развълнува:

— Какво е станало?

— Боя се, че вината за неговата смърт носиш ти.

— Никога ли не може да се говори с теб сериозно! — кипна неврохирургът, защото все още беше твърде чувствителен към всякакви напомняния за неговите задгранични приключения.

— Сериозно говоря, Владо. Няколко висши офицери, между които е бил и той, са загинали в една малка военна база в Южна Корея. Южнокорейските войници се разбунтували, избили офицерите и дезертирали, тоест върнали се в истинската си родина.

— Такива неща често се случват — обади се с нарочно равнодушие директорът на института сред настъпилото мълчание.

— Да, но на тия войници куражът им май е дошъл от другаде. От показанията им личи, че са били облъчвани с лъчев нож.

Очите на Зенгинов като че ли се опитаха да излязат от орбитите си:

— Лъчев нож?

— Лъчев нож! — усмихна се тънко Велев. — След това им било заповядано да извършат извънредно рискована акция срещу един граничен пост.

— И Белмонт е бил там? — запита този път почти без глас Зенгинов.

— Войниците са взели със себе си документите на убитите.

— А те… как се държат сега?

— Виж, това не знам. Предполагам обаче, че братята корейци ще ти се обадят. Може и да те поканят за някоя разходчица до Пхенян.

— Не ме интересува повече този въпрос! — изрече почти кавгаджийски Зенгинов.

Сега мълчанието беше по-дълго и по-напрегнато, сякаш с него съчувствуваха на драмата на неврохирурга.

— Умен мъж беше — въздъхна след малко Стойко Велев и въздишката му изглеждаше искрена. — Сигурно са го принудили…

— Не е бил толкова умен, щом се е захванал с такива глупости — възнегодува Витан Велев. — Намерил е, каквото е търсил!

— Трябва да уважаваме противниците си — поучи го брат му в своя си маниер. — И да бъдем великодушни, когато… е, както е случаят с тебе например, сме успели да ги победим.

— Стойко! — предупреди го Витан.

Но по-младият държеше да си отмъсти докрай:

— Какво? Да се ревнуват мъртвите по-малка глупост ли е?

Малкият Ивановски недоумяващо въртеше голямата си глава ту към изчервилия се директор, който правеше напразни опити да произнесе нещо гневно и възмутено, ту към победоносно ухиления Стойко, докато най-после потърси помощ от Зенгинов. Но той нищо не можеше да му каже, защото изобщо не слушаше закачките между двамата братя. Стойко също се обърна към него; навярно очакваше да бъде запитан за още нещо или за още някого, ала и в очите на неврохирурга, и в плахото помръдване на устните му, което може би трябваше да означава усмивка, имаше само смут и безпомощност. А когато визофонът внезапно иззвъня, Зенгинов трепна почти ужасено, сякаш стреснат в някакви престъпни помисли.

Визофонът зумтеше с усърдието на пчела при първия й полет и д-р Витан Велев, за да избяга от неловкостта, в която го постави отмъстителният му брат, се хвърли с комична бързина към него. Натисна копчето и на матовото екранче като лицето на русалка сред вълните на горско езеро изплува сияещият лик на Яна.

— Добро утро, мили деца! — каза тя, подражавайки на говорителките от детските предавания. — Вис, пак не дойде на игрището. Наистина вече…

Той й демонстрира строгата си директорска физиономия; но на седящите пред бюрото му мъже беше ясно колко изкуствена е тя:

— Загорова, в заседание съм.

— Аз се казвам Велева, другарю директор — възрази със същата пресилена начумереност младата жена. — А вие…

Но я изблъскаха от екранчето и там се настани едрото хубаво лице на Елза.

— Здравей, Вис! Желая ти приятен ден. — Тя щеше да добави още нещо, ако Яна не продължаваше да воюва за мястото си пред визофона.

— Момичета, ще ви накажа! Работният ден започна — рече Витан и посегна към копчето за изключване, ала от другата страна все пак успяха да му се изплезят.

Мъжете се хилеха насреща му и прославеният директор на института „Миладов“ се изчерви като момче, заразмества смутено бележниците върху бюрото си.

— Ванче — каза по-младият Велев, — можеш ли да моделираш алгоритъма на едно щастие?

Джуджето математик отвърна със същото намигване:

— Обидно е за машината да се занимава с такива прости задачи.

Доктор Витан Велев беше се отърсил от смущението си, изправи се, опрял две ръце на бюрото си, а позата му ги подканяше да си вървят, когато той рече сърдито:

— Стойко, разправят, че си станал подполковник, вярно ли е? Просто се чудя как те повишават с тая твоя несериозност.

— Това не е несериозност, другарю директор — изпъна се по военному подполковникът. — Просто живея по системата на подведомствения ви институт. Винаги в добро настроение!

Дори Зенгинов се усмихваше, забравил нерадостните си мисли пред неотразимата веселост на младия Велев. И по-старият Велев смекчи строгата деловитост на чертите си, когато заповяда в микрофончето на секретарката:

— Да влязат хората за заседанието!

Електронната врата широко се разтвори.