Любен Дилов
Многото имена на страха (21)

2

Решението на Академията да изпратят именно него на конгреса сякаш сдобри Владимир Зенгинов с целия свят. Той с ентусиазъм помагаше на проф. Добрев при изготвянето на представителния доклад, с обич, много грижливост и вдъхновение подреди и оформи научните съобщения, които лично трябваше да направи, така че академичният съвет, състоящ се от твърде придирчиви стари учени, не намери какво да възрази и прие работата им с шумно одобрение. Но в последния ден преди тръгването изведнъж цялото му съзнание се разтресе от страшната мисъл, че би могъл да използува конгреса, за да направи съобщение за своето откритие. Това щеше да избухне като бомба там, щеше за няколко минути да стигне до мозъците на всички неврохирурзи по света, д-р Владимир Зенгинов за един миг щеше да стане учен от световна величина. Нито една операция досега не бе му струвала толкова усилия, както борбата с това примамливо хрумване. Той успя да го отхвърли и все пак не успя да си наложи да не вземе със себе си всички материали, свързани с откритието. А в самолета, който над градове и реки ги отнасяше към снежните върхове на Алпите, тая борба продължи. Той се виждаше на трибуната на конгреса, виждаше смайването на делегатите, чуваше френетични овации, опиваше се от възторженото усещане, че изведнъж ще прослави и себе си, и своята родина и… веднага помръкваше, защото знаеше, че все пак няма да го направи, че няма право да го направи.

Проф. Добрев, който се радваше като дете на красивите гледки, прелитащи зад самолетния илюминатор, се учудваше на мълчаливостта на младия си спътник.

— Зенгинов, да не ви е хванала вече сценичната треска? — опита се той да го ободри. — Не се бойте, ще се представим добре. Колко такива конгреси съм видял през живота си! Е, вярно, няма с какво да смаем големите асове, но вие знаете, че в нашата работа и най-дребните неща са важни. Заради вашите съобщения за лъчевия нож всеки хирург, който милее за живота на пациента си, ще ви се поклони доземи. Така че горе главата, момчето ми!

Но Владимир почти не го слушаше, укорявайки се, че е взел със себе си материалите от откритието, които сякаш излъчваха през чантата някакви недаващи му спокойствие лъчи. И стъпи на швейцарска земя в същото потиснато настроение, сляп за всичко ново около себе си.

Зарадва се истински само когато срещна във фоайето на конгресната зала д-р Жан Белмонт. Зарадва му се като на приятел, от когото би могъл да получи подкрепа. Беше при откриването на конгреса.

— Доктор Зенгинов, каква прелестна случайност! — развика се Белмонт. — Вие сте делегат? Великолепно, великолепно! Ето че пак се видяхме! — И го помъкна към бюфета. — Не, няма да ви оставя! Не мислете, че само у славяните гостоприемството е въпрос на дълг и чест. Вие не знаете какво означава за мен тази среща! Та аз имам толкова малко приятели като вас! Знаете ли, искрено ви казвам, в България се чувствувах повече у дома си, отколкото тук. Как са другите приятели? Яна, доктор Велев? — Тук швейцарецът прекъсна веселия водопад на своята бъбривост и направи тъжно лице. — Ах, колко бях покрусен, когато научих за смъртта на академик Миладов! Такъв човек да умре! Такава загуба за световната наука! Как стана така, че не можахте да го спасите?…

Владимир не успяваше да отговаря на безбройните въпроси, пък и събеседникът му като че ли не очакваше отговор, просто ги задаваше, за да изрази своята радост и приятелски чувства. А Зенгинов — зашеметен от ослепителната тържественост на конгреса, ги изтърпяваше с една безпомощна усмивка и с усещането, че този бъбрив чужденец му носи някакво спокойствие и сигурност.

— В кой хотел сте? — питаше неуморимият Белмонт. — Ще дойда да ви взема. Конгресът ще започне утре деловата си част. Трябва непременно да видите моята клиника лаборатория. Не е далеч от Базел. За няколко часа ще свършим. Не, не бива да ми отказвате! Ще вземем и проф. Добрев, ако желае. Та аз с нищо не мога да се отплатя за душевната топлота, с която ме посрещнахте в България.

За тоя ден наистина бе предвидено само откриване на конгреса и след тържествения обед делегатите се разотидоха по хотелите си да починат и да се подготвят за работата. Точно в пет часа Белмонт се появи в стаята на Владимир елегантен, пъргав, сияещ. В ръцете си носеше някакво малко пакетче.

— Доктор Зенгинов! Владимир! Приятелю! С какво може да се похвали нашата малка Швейцария? С Алпите и часовниците си. Ако можех, на драго сърце бих ви подарил Алпите. Но уви! Затова, моля, един малък приятелски спомен!

Той разви пакетчето, в което имаше две луксозни черни калъфчета. Отвори едното и пред очите на Владимир засия великолепен златен хронометър с масивна, също така златна верижка. Владимир се стъписа. Този часовник струваше навярно цяло състояние.

— А ето тук един и за нашата приятелка Яна — по-тихо и почти стеснително добави Белмонт, като показа другия калъф, в който лежеше много нежно дамско часовниче с два едри кървави рубина от двете страни на циферблата му. — Ще й го предадете, нали? Може би е неприлично, че още първия ден ви поднасям подаръците си, но ние, мисля, сме такива приятели, че можем да си позволим да не робуваме на етикецията. Минах покрай един магазин, та се сетих. Иначе току-виж съм и забравил, станал съм много разсеян, пък и самият конгрес ще погълне изцяло вниманието ми. Аз също съм по служба тука и ще трябва да отделя време почти за всички делегации.

Владимир не направи опит да откаже подаръка, макар той да го смущаваше. Отдаде всичко на темперамента на своя приятел и за да излезе от неловкото положение, побърза да заведе Белмонт при проф. Добрев. Професорът огледа швейцареца не съвсем одобрително, но беше любезен с него. И също така любезно отклони поканата да се разходят до неговата клиника под предлог, че е уморен, а трябва да се позанимае и с доклада си. После на български се обърна към Владимир:

— Зенгинов, внимавайте! Все пак намираме се в западна страна.

— Не се безпокойте, другарю професор — отвърна Владимир. — С този човек отдавна сме приятели.

Във фоайето на хотела изведнъж върху двамата се нахвърлиха няколко журналисти с бележниците и фотоапаратите си. Белмонт тактично се отстрани, като им предостави смаяния Владимир. Заслепен от фотосветкавиците, Зенгинов се чудеше с какво е могъл да предизвика интереса на журналистите и в първия миг дори помисли, че, са го сбъркали с някоя знаменитост. Но двама от тях го назоваха по име, а когато единият запита:

— Господин Зенгинов, вярно ли е, че се готвите да направите на конгреса съобщение за някакво епохално ваше откритие? Какво можете да ни кажете предварително за него?

Той съвсем се сащиса. Трябваха му няколко мига да се опомни, да възвърне самообладанието си, да успее да се измъкне по възможно най-дипломатичния начин.

— Не сме дошли да правим сензации, господа, а да обменим мнения с нашите колеги, да споделим опита си в тоя най-сложен раздел на хирургията. Мисля, че нашата страна има какво полезно да даде на света и в областта на неврохирургията. Но в това, вярвам, ще се убедите на самия конгрес.

Журналистите трескаво записваха, а въпросите валяха по журналистическия стереотип, така че на Владимир му беше вече по-лесно да отговаря и дори да пусне в ход малко от остроумието си. Запитаха го харесва ли му Швейцария, запитаха го и как се чувствува на свободна земя. Той отвърна:

— Не зная какво точно имате предвид, може би понятията, ни за свободна земя са различни, но засега се чувствувам добре. Срещнах добри приятели, които ме посрещнаха добре. А най-хубавото е, че целият свят вече е гостоприемен, когато се касае за науката.

По стълбите се зададе някаква друга делегация и журналистите се втурнаха към нея, твърде безцеремонно зарязвайки досегашния обект на своя интерес. Това обиди Владимир и той каза на Белмонт:

— Просто съм смаян от тия ваши журналисти! Откъде може да са научили за откритието ми?

— Западната преса, драги докторе, е винаги добре информирана. Но в случая, струва ми се, това беше просто един хитър въпрос, може би и леко провокационен. Правят такива работи нашите хора, когато искат да откопчат нещо. Не бива да им обръщате внимание, пък и вие чудесно им отговорихте. Но да вървим, че при нас скоро се мръква.

Навън ги чакаше една мощна медножълта кола и Владимир се учуди:

— Ваша ли е?

— Да. С кадилака трябваше да се простя. По пътя от България за насам катастрофирахме.

— А шофьорът? Да не би нещо…

— А, не. Но катастрофата, която направи, беше толкова глупава, че не можех да не се разделя с него. Суеверен съм в това отношение. А тоя понтиак е по-добър, по-мощен е. Впрочем не е ли комично? Понтиак е бил някакъв легендарен индиански вожд, който се е борил против американците, а те кръщават колите си на него. Малко на гавра прилича, нали?

Огромното лъскаво чудовище, носещо името на легендарния индиански вожд, ги понесе с бясна скорост извън града по някаква широка автострада. Над котловината и над близките планински вериги, които я заобикаляха, се спускаше вече синкава здрачевина. Белмонт каза:

— Жалко, че тръгнахме толкова късно. Не съобразих. Ще се стъмни и няма да видите сред каква прекрасна природа се намира клиниката ми. Но нищо, като свърши конгреса, ще ви заведа пак. Тогава ще ви посрещна и по-добре. Сега тя е затворена. Хората, които бях пуснал да работят в нея, са се пръснали. Добре е, че случайно се намира там една от лаборантките. Много симпатично момиче, вие ще видите. Казах й по телефона да приготви нещо за посрещане, но ще бъде съвсем импровизирано, та не бива да ми се сърдите…

Бяха пътували вече повече от час и половина, когато неочаквано понтиакът спря. На петдесетина метра по автострадата светеха купчина ниски сгради, очертаваше се черният силует на бариера. Белмонт измърмори някак нервно: „Ах, тези наши порядки!“ и бързо излезе. Двама униформени мъже се приближаваха към колата, но швейцарецът ги пресрещна, заобяснява им нещо, бурно ръкомахайки, показваше им някакви документи.

На Владимир му се прииска също да излезе от колата, но шофьорът го заговори, отрупвайки го с въпроси за България, като питаше съвсем нелепи неща — има ли там частни коли, има ли частни шофьори, какви заплати получават… и той трябваше да опровергава глупостите, с които черната западна преса бе натъпкала главата на тоя човек за положението в социалистическите страни.

След няколко минути Белмонт се върна, придружен от двамата униформени, които обаче се задоволиха само да надникнат през прозореца в колата и усмихнато козируваха. Понтиакът се измъкна изпод носовете им като подгонен. Белмонт заобяснява:

— Това е свободна Швейцария, драги докторе! Всеки кантон си има граница и сегиз-тогиз правят разни идиотски проверки. Само задържат пътниците. Нали трябва да се манифестира свободолюбивия и независим дух на швейцарците.

— То приличаше направо на междудържавна граница — рече Владимир учудено.

— Нали? Кантоните пазят твърде ревниво самостоятелността си. Карай по-бързо, че съвсем закъсняхме — обърна се той към шофьора и като че ли се срамуваше да говори повече за тия швейцарски порядки.

Владимир не видя кога бяха се отклонили от голямата автострада. Носеха се по един хубав, но значително по-тесен, с много серпентини път, който непрекъснато се възземаше нагоре по някакви планински склонове. И отново пътуваха повече от час, без да минат покрай каквото и да е населено място. Само някъде в далечните котловини се виждаха купчинките светлини на села, които изглеждаха като откъснати от света и хвърлени в тъмните бездни на една сурова и хаотична природа.

Беше много тайнствено това пътуване и Владимир неведнъж изтръпваше в смътна тревога, но тя бързо се разсейваше под неуморимата разговорливост на швейцареца. Белмонт разказваше ту за едно, ту за друго, задаваше неочаквани въпроси, когато изчерпваше някоя тема, сякаш да намери преход към новата, и не даваше на госта си възможност нито да се замисли над нещо, нито дори да погледне през стъклото. Той изрази бурно съжалението си, че Владимир така и не е получил възможност да продължи своите опити над хора; укори го, а след това веднага се съгласи с него, като чу, че той действително няма намерение да прави съобщение за откритието си, изригна водопад от горчиви думи по повод на тежката участ на учените в целия свят, които били зависими било от капитала, било от политическите съображения на един или друг държавен режим, завидя на теоретичните физици и математици и на астрономите, които единствени имали някаква относителна независимост, осъди човечеството заради увлечението му по утилитарните сензации на техниката и заради пренебрежението към чистите науки. И умееше така да развлича и увлича, че Зенгинов забеляза спирането на колата чак когато шофьорът, зад чийто гръб седеше, изскочи навън.

В тъмнината зад предното стъкло бе се изпречила една грамадна желязна порта, която сега се отвори с тихо проскърцване. Минаха през нея и гумите на автомобила меко зашумоляха в пясъка на една широка алея, от двете страни на която стояха като смирени монахини, застинали в своята неподвижност, сребърни ели.

Шофьорът натисна предупредително мелодичния тригласов клаксон, а Белмонт каза:

— Непременно трябва да дойдете пак, да видите какъв хубав парк имам наоколо. А за гледките към планината… Не, вие сами ще ги определите. Но по моему едва ли има друг по-красив кът в нашата Швейцария.

Слязоха пред една дълга едноетажна сграда, обвита в пълзящи растения, от която можеше да се различи само най-общият силует, защото светеше единствено надвходният фенер. А под него, на стълбището, стоеше някаква тънка фигурка на жена, която каза с мека гальовност:

— Добре дошли, скъпи гости!

— Здравейте, Клара. Да ви представя своя приятел от България.

Жената грациозно сложи малката си ръка в дланта на Владимир и от това, че той докосна тези нежни пръсти, без да ги вижда и без да може да види и лицето на притежателката им под бледата, преливаща се в мрака светлина на фенера, изведнъж го обхвана едно приятно вълнение.

Жената ги поведе из пълните със същата мека светлина коридори — тая светлина не проникваше навън, изглежда, затворена зад традиционните швейцарски дъбови капаци на прозорците. Влязоха в просторна стая салон, подредена с изтънчен вкус според последните изисквания на вътрешната архитектура за лекота и уют. Светли тапети, светли широки дивани, ниски кресла край пъстромозаична открита камина, в която пламтяха няколко дървета, малки библиотечни рафтчета в нишите, живи цветя в скъпи вази, слънчевоакварелни пейзажи от високите Алпи по стените.

— Топло е тук — каза Владимир, усетил разликата между резливостта на вечерния планински въздух, който бе го накарал да потрепери при излизането от колата, и разтапящата наситеност с аромати и топлина на стаята.

— Не гледайте камината — засмя се Белмонт. — Тя е за поддържане на националния дух. Имаме лъчисто отопление.

Клара поемаше шлифера от раменете на Владимир с една сдържано приветлива усмивка, на която той отвърна с вкаменяващи се лицеви мускули, защото внезапно открилата се пред погледа му хубост на жената го замая. А когато тя излезе, за да изнесе връхните дрехи на двамата, той трябваше да каже в отговор на съучастнически весело блесналите насреща му очила на Белмонт:

— Имате отличен вкус, докторе. Дори при подбора на сестрите. Моите поздравления!

— Нали? — засия швейцарецът. — В моята скромна практика съм забелязал, че и болните по-бързо оздравяват, когато за тях се грижат хубави сестри. Да, това е бедата на нашето време! Вместо да се грижим изключително за красотата, ние мислим само как по-ефикасно да се изтребваме един друг. Че и аз. Вместо да си седя тука, където ще ми бъде най-добре, трябва да си губя времето в разни дипломатически войни. Не е ли направо престъпление да стои празна една такава хубавичка клиника, когато имаме страхотна криза за болнични легла.

— Не сте прав — възрази му Владимир. — Делото, което вършите сред учените от света, е наистина голямо дело!

— Това го казвате само защото не сте убеден в способностите ми на учен и лекар — позасмя се Белмонт. — Просто усещам какво си мислите. Тоя светски дърдорко има повече пари и си държи една клиничка ей тъй от чист снобизъм, а пък ние, истинските учени, се мъчим като грешни дяволи заради всеки държавен лев.

— Доктор Белмонт, как може!… — възмути се Владимир, но беше и леко смутен, защото такава мисъл наистина не беше му чужда и тя не идеше толкова от друго, колкото от хубостта на тая сестра или лаборантка, която така силно бе го развълнувала.

Клара се върна в този миг, облечена в ослепително бяла, пристегната в кръста престилка, като носеше малък поднос с кристално жълто-червеникаво шише и тумбести чаши.

— Досетливо момиче сте, Клара — рече Белмонт. — Чашка коняк ни е крайно необходима след това досадно пътуване. Но… отгде измислихте тая престилка? Та ние не сме пациенти!

Момичето стеснително се усмихна и след като нареди чашите на ниската масичка пред Владимир, свали престилката с едно чудно грациозно движение. Под тъмната, затворена чак до замайващо бялата й шия рокля тялото й се движеше меко и гъвкаво като на пантера. И Зенгинов все не успяваше да откъсне поглед от него и от красиво изваяното лице с големи очи и леко очертани от виолетово червило устни. Тази жена приличаше на филмова звезда от западен филм, но същевременно се държеше скромно и с достойнството на потомствена аристократка. Тя наля чашките, седна срещу Владимир, прибра внимателно красивите си дълги крака, поиздърпа късата пола на роклята с един боязливо кокетен жест и отправи светлоочакващ поглед към госта, придружен от една сдържано любезна усмивка, която сякаш казваше, че би могла да бъде и по-любезна, по-обещаваща, но не знае как ще бъде посрещнато това, пък и не е съвсем прилично. Тумбестите чаши звъннаха в ръцете им и Владимир усети в себе си една замайваща горещина, която накара костите му да потръпнат.

Размениха няколко обичайни за такива положения приказки, в които Белмонт не участвуваше, прекомерно зает с подрязването на една огромна пура. Той бе я извадил от някаква стъклена ампула, след като внимателно счупи стъклото върху пепелника. Подаде я на Владимир.

— Ето такива работи например Изтокът не може да ни предложи. Опитайте я, драги докторе, дори да не сте любител на пури. Такъв аромат едва ли ще сте срещали при друг тютюн. — Усмихна се и побърза да добави: — Разбира се, Изтокът ни предлага нещо друго, велико: едно чисто добро сърце, което обновява света със своята обич към хората.

Зенгинов учудено го изгледа — не отиваше ли твърде далеч с комплиментите си? Но Клара се намеси с напевния акцент на рейнското си наречие:

— Доктор Белмонт, а как са българските жени?

— О! — разпери ръце Белмонт. — Това са грациите на Тинторето. Красотата на първичната, на непокварената природа!

И се присегна отново към абаносовото сандъченце, за да извади друга пура за себе си.

— Това харесвате вие, да? — обърна се лаборантката към Владимир.

Зенгинов никога не беше се смущавал толкова силно под женските погледи и твърде комично изтърси:

— Сега вече и аз не знам какво харесвам — втренчил се прекалено откровено в лицето на младата жена.

Тя спусна витите си клепки над големите очи като котка под мартенско слънце, а устните й трепнаха в една очарователно разбираща притворност.

— А, Владимир! Не знаех, че сте такъв тънък майстор на комплиментите — възкликна Белмонт. — Но да вървим, докато този коняк не ни е замаял съвсем главите. Все пак имам и с други неща да ви се похваля, не само с хубави лаборантки. А вие, Клара, през това време покажете домакинските си способности. Нашият гост е изморен и ще трябва по-ранко да се прибере в хотела си. Аз му предложих да преспим тука, но… вие не знаете хората от Изтока. Ууу, какви са бдителни!

Владимир съвсем се смути от тая пъстра смесица от безобидни шеги и ирония:

— Нали ви обясних? Професорът ще се тревожи, не е заради мен. Дори и по телефона да му се обадя, пак ще се тревожи. Чувствува се като настойник.

— Шегувах се естествено — засмя се добродушно швейцарецът. — Но вие пак ще дойдете, непременно ще дойдете! След свършването на конгреса. Ще намерим и други хубави лаборантки и… ще направим един хубав гуляй.

Това той го каза, когато бяха излезли вече в коридора, като доверително го хвана под ръка. И веднага започна да разказва за клиниката си:

— Приемам тука през годишните си отпуски само интересни в клиническо отношение случаи. Ендокринологията е моята страст. Запазил съм за себе си само три стаи, повече и не ми трябват. Другото крило го давам под наем, но сега е празно. А ето и операционната! Малка е, но има в нея всичко, което е нужно.

Думите му не бяха празна хвалба. С опитното си око Владимир веднага разбра, че това беше една операционна, за каквато всеки хирург би могъл да му завиди. Блестящата, макар и неголяма зала беше претъпкана с всички възможни уреди, необходими за най-сложните операции. Беше чисто, но личеше, че скоро не е работено в нея.

— Тия дни ще получа и лъчев нож от най-модерните — похвали се Белмонт. — Но не мислете, че съм чак толкова богат! Почти всичко тук дължа на поста, който заемам. Фирмите имат изгода да ме подкупват. Нали бих могъл да ги препоръчвам при обзавеждането на международни институти, при помощта, която нашата организация дава на изостаналите страни. Както виждате, капиталистическият морал в действие! Какво да се прави, с какъвто живееш, такъв и ще станеш. Лабораторията ми е създадена изцяло от подаръци.

Тя също беше чудесна и тоя швейцарец беше чудесен с подкупващата си откровеност и Владимир искрено му завиждаше в този миг.

— Кажете — повтори тъжно Белмонт, — нали е истинско престъпление да стои всичко това, без да се употребява непрестанно в полза на хората. Знаете ли как мечтая за онова време, когато ще се сдобия с материалната сигурност да се затворя тука и да не мисля за нищо друго. И тогава ще ви поканя на гости и ще ви помоля да работим заедно над някой проблем или просто ще ви помоля да оперирате, а пък аз да гледам и да ви се наслаждавам и да се уча от вас…

— Хубаво е тука! — рече Владимир, комуто стана неудобно от ласкателствата на швейцареца. — Тихо, далече от шумния град. Чудесно би се работило тук.

Бяха стигнали вече до заключеното крило на клиниката, което се давало под наем. И Белмонт отново хвана госта си под ръка:

— Всъщност, Владимир, вие и сега сте винаги добре дошъл. Искате ли да прекараме заедно лятната си отпуска тука? Надявам се, че вашето правителство ще ви разреши да ми погостувате някоя и друга седмица.

— Това е идея, върху която си заслужава да се помисли — отвърна колебливо българинът. — Благодаря ви за любезността.

— Ах, то за мен ще бъде истинско щастие! Може да почивате, може и да оперирате, ако искате. И пациенти ще ви намерим, и кучета, ако ви трябват…

— Да можехте хора да ми намерите! — въздъхна Владимир, пронизан от една неочаквана мисъл. — Вие знаете за какво, нали?

Белмонт не веднага реагира на въздишката му:

— Добре, обещавам ви да проуча възможностите и за това и да ви пиша. Но… надявам се, че пак ще се върнем на разговора си. А сега да видим с какво ще ни нагости Клара, че аз съвсем прегладнях.

Импровизираната вечеря беше такава, че още веднъж накара българина да въздъхне завистливо: „Да, не всеки у нас би могъл да си позволи такава импровизирана вечеря!“ А над нея доминираше обаянието на красивата лаборантка, която им прислужваше с удивителна сръчност и грация, допълвайки задушевния разговор с неособено блестящи, но безкрайно чаровни духовитости. А когато Владимир се наведе за целувка над ръката на младата жена, навън под едрите алпийски звезди той едва не се олюля, защото се чувствуваше силно замаян, сякаш бе пил някакво загадъчно питие, което въздигаше душата му към примамливи непознати светове.

Клара пошепна така, че да не я чуе началникът й:

— Ще бъда много щастлива, ако ви видя пак при нас, доктор Зен… ги… нов.

После той дълго не можа да заспи в хотелското легло, защото продължаваше да чува тоя шепот, да се опива от гальовно внимателното произнасяне на името му, което беше съвсем непривично за нея, от всичко онова ново, което бе нахлуло тая вечер в съзнанието му. Мислеше за странностите на тия швейцарци, които пак бяха спрели колата им на границата на своя кантон, за чудесната и малко тайнствена клиника на Белмонт, за неговото обещание. И заспа с едно почти момчешко видение: намираше се в операционната на Белмонт, а Клара му асистираше при извършването на първата операция за премахване на страха у един нормален и здрав човек. А човекът се изправи изпод ултрамодерния лъчев нож и стана огромен, огромен и тръгна по белите върхове на Алпите към звездите, които светеха, разтреперани над тях.