Метаданни
Данни
- Серия
- Пътеводител на галактическия стопаджия (4)
- Оригинално заглавие
- So Long, and Thanks for all the Fish, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Оправяне на кавички (Мандор)
- — Добавяне
на Джейн с благодарности,
на Рик и Хайди за това, че ми заеха няколко стабилни случки,
на Могънс и Анди и всички от Хънтшам Корт за многото нестабилни случки,
и специално на Сони Мета за това, че беше стабилен през всичките тези събития.
Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван западен клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележимо слънце.
Около това слънце на разстояние приблизително около деветдесет и два милиона мили обикаля една съвсем незначителна малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.
Тази планета има — или по-точно имаше — един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха за движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.
И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувсвтуваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.
Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.
Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован към някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седящо само в един малък ресторант в Рикмънзаурт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и по-щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.
За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.
Това тук е разказ за нея.
ГЛАВА I
Тази вечер се мръкна рано, което беше нормално за това годишно време. Беше студено и ветровито, което също беше нормално.
Започна да вали, което беше особено нормално.
Приземи се един космически кораб, което вече не беше нормално.
Наоколо нямаше никой, който да го види, освен няколко изключително глупави четириноги, които нямаха ни най-малка представа какво да правят или дали са определени да направят нещо с него, или да го изядат или нещо друго. Така че те направиха това, което правеха с всички неща, и избягаха от него, като се опитаха да се скрият едно под друго, което никога не се получаваше.
Той се плъзна през облаците, като видимо балансираше на един самотен светлинен лъч.
Отдалече никой не би го забелязал през светкавиците и гръмоносните облаци, но погледнат отблизо, беше странно красив сив кораб с елегантна форма, сякаш изваян от скулптор — и доста малък.
Разбира се, никой никога нямаше да има и най-малка представа за размерите и вида на извънземните същества, за които той беше предназначен, но ако някой можеше да си намери последния Средногалактически доклад за броя на населението (който е акуратен справочник за някои статистически данни), вероятно може би щеще да предположи, че корабът е за шест човека и щеше да бъде прав.
Във всеки случай вероятно щеше да се е досетил за това. Докладът за броя на населението, като всички подобни на него проучвания, беше струвал много пари и не казваше на никого нещо, което вече да не е станало известно — освен че всеки човек във Вселената има средно по 2,4 крака и притежава една хиена. Тъй като това явно не е вярно, цялото това нещо трябва евентуално да бъде бракувано.
Корабът спокойно се плъзна надолу през дъжда; мътните опознавателни светлини го обгърнаха със стилни дъги. Той започна да бучи тихичко, като бученето постепенно се усилваше, докато той не достигна земята, и което на височина шест инча се превърна в тежко туптене.
Накрая кацна и утихна.
Един люк се отвори. Разгъна се къса стълбичка.
От отвора бликна светлина — ярка светлина, която проряза влажната нощ, а вътре се раздвижиха някакви сенки.
Една висока фигура се появи в потока светлина, огледа се, дръпна се и се забърза надолу по стълбичката с голяма пазарска чанта в ръка. Беше фигура на мъж.
Той се обърна и махна рязко към кораба. Дъждът вече се лееше от косата му.
— Благодаря ви — извика той, — благодаря ви мно…
Прекъсна го внезапен гръм. Той разбиращо погледна нагоре и в отговор на някаква внезапна мисъл бързо започна да тършува в голямата си пластмасова пазарска чанта, като тогава забеляза, че на дъното и има дупка.
От едната и страна с големи печатни букви беше изписано (за всеки, който може да разбира Кентавърската азбука) Безмитен Мегамаркет, Порт Браста, Алфа Кентавър. Бъди като Двадесетсекунден Слон с Гневна Стойност — ДЖАВ!!!
— Почакай! — извика мъжът, махайки към кораба.
Стълбичката, която беше започнала да се прибира през люка спря, преразгъна се и го пусна обратно вътре.
Той се появи след няколко секунди, носейки една омачкана и протъркана хавлия, която набута в чантата.
Той отново махна, вдигна чантата си и започна да бяга към подслона, който му предлагаха няколко дървета, тъй като зад него космическият кораб вече беше започнал да се издига.
Една светкавица разцепи небето и накара мъжа да спре за момент и после да се разбърза напред, като коригира пътя си така, че доста да се отклони от дърветата. Той се движеше бързо по земята, подхлъзвайки се тук-таме, изкривявайки се под дъжда, който сега падаше с все по-нарастваща интензивност, като че ли някой го дърпаше от небето.
Краката му жвакаха в калта. Гръмотевици падаха над хълмовете. Той безсмислено изтриваше дъжда от лицето си и продължаваше да залита.
Повече светлини.
Този път не от светкавици, а по-разпръснати и неясни светлинки, които бавно се появяваха на хоризонта и се скриваха зад него.
Човекът още веднъж спря да ги види и после с удвоена бързина се запъти право към точката от хоризонта, от която те се появяваха.
Сега земята ставаше все по-стръмна и наклонена надолу, и след още двеста-триста ярда накрая стигаше до препятствие. Човекът спря да огледа бариерата и после прехвърли през нея чантата, която носеше, преди да се прехвърли той.
Едва беше докоснал земята от другата страна, когато когато от дъжда се показа една машина, носеща се срещу него; светлини се плъзнаха през водната стена. Човекът се притисна обратно, тъй като тя се носеше право срещу него. Имаше нисък тумбест силует, също като кит, който кара сърф — лъскав, сив, закръглен и движещ се с ужасна скорост.
Човекът инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, но беше ударен само от водна сена, тъй като машината профуча покрай него и се изгуби в нощта.
Тя беше осветена за кратко от друга светкавица, разцепила небето, което позволи на прогизналия човек на банкета да прочете за част от секундата мъничката табелка на задната част на машината, преди тя да изчезне.
За напълно неправдоподобно учудване на човека тя гласеше: „Другата ми кола също е Порше“.