Любен Дилов
Многото имена на страха (1)

1

Репродукторът в лабораторията на „Токсини и антитоксини“ изреждаше с гласа на заместник-директора Антонов: „Второ, наказвам със «строго мъмрене» и глоба в размер една трета от заплатата завеждащия отделението по биохимия и биофизика, старши научния сътрудник доктор Витан Велев за превишаване на нормативите…“

Антонов не правеше опити да се прикрива зад администраторско равнодушие и гневът му, благороден и красив, звънеше в безбройните стъкленици по рафтовете и масите на лабораторията.

— Ах, бедно момче! — изписка Елза Крьогер и афектирано притисна до сърцето си колбата, която се готвеше да постави върху нагревателя.

Яна се засмя:

— Не го вземай толкова трагично, Елза! Той е свикнал. Пък си и заслужава: цяла зоологическа градина изтреби с тия свои експерименти, разбързал се е като луд…

Но Елза беше неутешима:

— Хайде му телефонирай наша… наша… еее, как било? — предложи тя страстно на своя нелишен от чар български, чийто акцент водеше началото си някъде в Трептов или Кьопениг.^[1]

— Съболезнование? Ха, та той пък мен да накаже!

— Как накаже? Нали приятели?

— Да знаеш колко пъти ме е наказвал!

— Той така лош човек? — посърна розово-бялото, кукленски гладко лице на германката.

— Напротив! Той е най-добрият човек, когото съм срещала.

Германката съвсем се обърка. Помълча известно време, после запита колебливо, а бистро сините й очи бяха пълни с недоверчивост:

— Той не влюбен в тебе?

— Почваш да ми досаждаш, Елза! — нацупи се Загорова. — Колко пъти ти казах, че нито той в мене, нито аз в него! Само добри приятели. От много години. А пък той си е такъв: няма време ни за германки, ни за българки. Изобщо, щом толкова държиш да си имаш един българин, трябва да се огледаш другаде. Институтът е пълен с къде по-хубави мъже…

Тя бе забравила, че трябва да й говори по-бавно, и се спря, като забеляза, че германката е престанала да я слуша.

— Той… мене харесва — каза унесено Елза и само по тъгата й можеше да се разбере, че не той нея харесва, а тя него; вложеше ли повече емоции в думите си, тя съвсем объркваше българската граматика.

Но Яна бе свикнала да я разбира. А и германката напредваше твърде бързо в овладяването на езика. Упорита както повечето от своите сънародници, макар да бе само от два месеца в института и въпреки че не ползуваше услугите на институтската хипнопедия, защото там нямаха изработена система за преподаване на български — тя обслужваше само с чужди езици българите, — Елза вече много рядко прибягваше до родния си език дори в разговорите с Яна, която го знаеше твърде добре. И ако нещо й пречеше, то бе главно това, че по-преди бе учила руски, та лексикалната близост на двата езика я подвеждаше да обърква законите на граматиката.

— Хайде, стига приказки! — скара й се Яна малко рязко и се отправи към стъкления шкаф, където бяха наредени множество панички с гъста, миризлива течност. Но чу зад себе си трогателната въздишка на момичето и се спря в някакво колебание.

Помисли, че тая германка, която тя бе прибрала дори да живее в квартирата й, е всъщност добро момиче, с определени качества за научен работник, и тя напразно я държи настрана от Витан. Пък и що за глупава приятелска ревност! Отдавна му е време да се ожени. И тъкмо за някоя такава енергична, делова и практична в житейските работи мома, която би му била добър сътрудник. Помисли още, че Витан като нищо ще си остане стар ерген или ще направи съвсем погрешен избор, ако някой не се погрижи за него, защото е толкова несръчен в тия неща. А пък този някой би трябвало да бъдат именно те, най-близките му приятели, Яна и Владимир. Но като чу в себе си последното име, тя на свой ред въздъхна и забрави всички други мисли. Изостави паничките с бульона, към който бе се упътила, и седна пред телефона.

До него сияеше кротко с матовото си стъкло екранчето на визофона и докато набираше номера, Яна тъгуваше, че все още визофонът не е въведен в целия град, че няма да може сега да види лицето на тоя, когото търсеше.

— Ало, неврохирургията ли е? — викна тя задъхано в решетката на микрофончето. — Д-р Владимир Зенгинов, моля! Една пациентка го търси.

Елза вдигна глава от своите колби, ухили се, намигна съвсем по гаменски:

— А ти вече наистина пациентка за неврохирургия!

Яна сърдито се завъртя с гръб към нея, като повлече и телефонния апарат. Чакаше. И й се стори, че е чакала цяла вечност, когато гласът оттатък избоботи по жицата:

— Зает е. Да го потърсите в приемния му час.

— Ало, ало. Не затваряйте! Предайте му, че го търси Яна Загорова. Моля ви се! Много е важно.

И отново една вечност чакане. После гласът каза:

— Зает е. Той щял да ви потърси.

Яна подържа още малко слушалката, сякаш не й се вярваше, че той все пак няма да се обади, и навярно щеше още дълго да я държи, ако Елза не беше подвикнала:

— Ох, пациентка много зле! Трябва бърза помощ.

Но Яна не обърна внимание на подигравката, запита с горест:

— Толкова време все да е зает! Какво може да означава това?

Германката я гледаше съчувствено, но очите й говореха, че още не й се иска да се раздели с правото си на отмъщение:

— В наша Германия, и в двете, означава само едно. А тука… не знам.

— Да, да — съгласи се в тъжен унес Яна, после тръсна кестенявите си коси и извика със самоубеждаваща се страстност: — Не, не е възможно! Виж, Елза, аз се досещам защо. Всичко започна след операцията на мама. Та разбери, той направо й спаси живота, никой у нас не би се решил на такава операция. И сега си мисли, че аз от благодарност… Ти не го знаеш, той е много чувствителен и честолюбив. Само затова е! Ох, много сложно стана сега!

— Да, сложно! — потвърди насмешливо Елза.

Българката свирепо я изгледа и щеше навярно да отвърне нещо, но рипна от столчето, защото вратата широко се отвори след едно твърде силно и познато безцеремонно почукване.

Директорът на института академик Миладов пропусна пред себе си някакъв ослепително елегантен мъж на около четиридесет и пет години, с дрехи, които рекламираха най-прочутите модни централи на Париж, и очила с фрапиращо необичайна, но красива форма и рамка. Той се отправи към двете момичета и подаде ръка с изящно лек поклон, изричайки нещо на френски.

Момичетата смутено назоваха имената си.

— Това е д-р Жан Белмонт — каза весело академикът. — Странен хибрид от учен и дипломат, който се интересува от нашия институт. Бъдете любезни с него, защото има власт да праща на специализации в чужбина. Ех, да имах вашите чарове, десет пъти да съм обиколил досега света!…

Момичетата учтиво се усмихнаха, а чужденецът кимна в потвърждение, но явно не бе разбрал нищо от думите на Миладов.

— Велев, продължавайте — обърна се академикът към завеждащия отделението, който стоеше на две крачки зад тях.

Твърде млад за титлите и поста си човек, с бледо, но властно лице, д-р Витан Велев излезе напред и заговори бързо на френски:

— Това е лабораторията към сектора „Токсини и антитоксини“. Както вече ви казах, второто главно направление на търсенията ни е да създадем неутрализатори на оставащите в организма отрови. Клетките, изгарящи при жизнените процеси, произвеждат отпадъчни продукти, които действуват отровно на организма. Те съставляват едната част на силите, водещи към остаряването, към смъртта. Друга част пък са отровите, които се внасят с храната, и на първо място солите и белтъчините…

Той говореше гладко, сякаш четеше лекция, без запъване и само акцентът му беше прекалено твърд, за да бъде безупречен френският му език. Чужденецът го слушаше, кимайки от време на време, но очилата, и усмивката му неотклонно бяха отправени към двете момичета, които стояха насред обширната лаборатория, неловко отпуснали ръце край белите си престилки.

— Ако солите на калия, натрия, калция, магнезия, които влизат в човешкото тяло само за двайсет и четири часа, бъдат вкарани в кръвта, те могат да го умъртвят веднага — нареждаше безстрастно, с лека нотка на досада д-р Велев. — Същото отровно действие имат и белтъчините при разлагането си. Естествено, те не се внасят направо в кръвта, постъпват постепенно и се отделят чрез урината и потните жлези, но и най-добрата отделителна система не е в състояние да се справи напълно с тях. А това, което остава, бавно, но сигурно отравя организма, кара го да старее преждевременно, води до неговата по-ранна смърт. Затова ние търсим, от една страна, безвредно стимулиране на отделителната система по физиологичен и биохимичен път, а, от друга — противоядия на оставащите в организма отрови. Или, както ги наричаме, неутрализатори. Частични успехи имаме и в двете направления, но идеалът ни е универсалният неутрализатор, който заедно с универсалния стимулатор на жизнените процеси — за него вече ви говорих — би отдалечил края на човешкия живот най-малка с петдесет години…

— А нещо за тия частични успехи не бихте ли могли да ми кажете или е тайна? — запита с пееща любезност чужденецът, но тук неочаквано се намеси академикът и гостът тактично забрави въпроса си, защото знаеше, че Миладов разбира добре френски, макар да избягва да го говори:

— Велев, представи момичетата, де! Много си несъобразителен — каза Миладов на български със своя грубовато-шеговит маниер. — Млади са, ама ооо! — И той направи пред госта, един жест, който трябваше да показва, че това са „жени на място“. — Ей това, малкото, Яна Загорова се казва, вече откри един нов антибиотик, макар в целия свят да смятат, че всички антибиотици вече са открити. И работи сега за докторска дисертация. А това пък е германче — посочи той едрата и станала бяла като престилката си Елза, която не снемаше кукленски големите си очи от лицето на д-р Велев. — Пратиха ни го по линията на научния обмен, да безпокои нашите старчески сърца с хубостта си…

Велев превеждаше тихо, като внимателно заглаждаше ръбовете в изразите на академика. Белмонт кимаше любезно усмихнат, а на края каза:

— Да, научният обмен! Това е едно от малкото добри и велики неща на нашата смутна епоха — протегна ръка на дамите, изказа няколко витиевити пожелания за успешна работа, които д-р Велев побърза да опрости в превода си, и се отправи към вратата, като хвана под ръка академика.

— Вис — извика тихо Яна и д-р Велев се поспря намръщено, навярно заради обръщението по прякор. — Искам да те видя довечера. В къщи ли ще бъдеш?

— Да — отвърна той, без да я гледа, и бързо излезе.

— Сърдит е — промълви Яна повече на себе си. — Уф, какво им стана на тия мъже? Нищо не разбирам.

— Колко хубав! — въздъхна замечтано Елза.

— Хубав? Глупачка! Всичко друго, но не и хубав. Виж, французинът беше направо красавец.

— Не. Ти нищо не разбира — възрази страстно германката и предпочете да изкаже възторга си на своя роден език: — Той е толкова благороден, толкова фин, знаеш ли, той… Ах, тия черни очи! Не, нищо не разбираш ти, мила Яна!

Загорова учудено я изгледа, махна с ръка, сякаш казваше: „Стига превземки!“ и със загрижено лице най-после се отправи към паничките с бульон, върху чиято повърхност растеше нейният антибиотик.