Любен Дилов
Многото имена на страха (31)

12

Владимир реши да не бави излишно операцията. Беше натрупал един куп енцефалограми, бе изписал цяла тетрадка с психологически и неврологически наблюдения. Радушната откровеност на престъпника, неговата спокойна доверчивост го улесняваха значително. Тримата с Клара бяха почти непрекъснато заедно. Правеха дълги разходки из парка, разговаряха като добри приятели и Владимир все повече се изпълваше със симпатия към този млад човек, когото социалните порядки бяха поставили извън релсите на обществото. Той беше умен, духовит, нелишен от известна култура и Владимир с болка си мислеше, че сигурно няма да успее да му издействува след това освобождаване от доживотната присъда, с която в такива случаи се заменяше електрическият стол. Искаше му се да поговори за това с Белмонт, но той никакъв не се вестяваше — изглежда, наистина беше твърде зает или прекомерната му тактичност не му позволяваше да присъствува на този етап от опита.

И така една сутрин, след закуската той каза усмихнат:

— А сега, Самюел, да вървим!

Клара знаеше два дни преди това, знаеше и Елфриде Брюнинг, знаеше вероятно и Белмонт, защото Владимир бе поръчал на Клара да го извести, но той не пристигна. А престъпникът се досети и леко пребледня:

— За операцията ли, докторе?

Владимир ласкаво го потупа по рамото:

— Никаква операция не е това, Самюел. Ще видите. — И го поведе подръка.

Елфриде Брюнинг стоеше край операционната маса в изрядни бойни доспехи — от ослепително бялата касинка и маска пред лицето до гумената престилка и белите обувки. Владимир се засмя:

— О, госпожа Брюнинг, вие сте се приготвили за голямо клане! Излишно. Няма да има никакви кърви.

— Господин докторе — каза строго през маската си жената, — за мен операцията винаги е била свещенодействие…

— Чудесно го казахте! — похвали я Зенгинов. — Именно свещенодействие. Но най-напред да отделим малко време на бръснарството. Нали бръснарството и хирургията винаги са били рождени братя. Спомняте ли си Фигаро?

И той постави Самюел да седне на един стол, опита с нокът бръснача, с ловки движения, като същински бръснар, оголи в полукръг черепа му високо над ушите. Самюел се сдоби с прическата на някогашните пруски юнкери. След това Владимир заразмерва черепа му с един лентов сантиметър, отбеляза с химически молив точки върху оголената кожа. Каза весело:

— Сега, Самюел, ще легнете, а ние ще ви вържем, като ще стегнем по-силничко главата, за да не би случайно да я мръднете. Още веднъж ви давам честната си дума, че няма да усетите абсолютно нищо.

Престъпникът продължаваше да бъде блед и видимо се бореше с безпокойството си, но легна с готовност на масата. Брюнинг завърза каишите около гърдите и ръцете му, стегна като в менгеме главата му. Владимир, който не беше облякъл дори бялата си престилка, спусна микроскопично острото връхче-окуляр на лъчевия нож към едната синя точка от химическия молив. След това се зае с регулирането на дълбочината, дебелината и интензивността на рентгеновия лъч. Брюнинг едва не бе завряла кривия си индиански нос в ръцете му, вероятно учудена от странната операция.

— Госпожа Брюнинг — каза с лека досада Владимир, — вие като че ли не сте виждали лъчев нож.

Жената се дръпна обидено и смутено се хвана за голямата старомодна брошка, с която бе прихванала реверите на престилката си.

— Аз съм от стария кадър сестри, господин докторе, и това за мен е съвсем нова работа. Простете, ако ви досаждам! Но понеже нищо не знам, затова и така съм се облякла.

— Не бързайте да се засягате — рече добродушно неврохирургът. — Въпросът е, че вашият шеф държи за тайната на тая операция. Но аз знам, че той ви доверява напълно и затова също ви доверявам.

— Благодаря — измърмори Брюнинг в маската си, но все пак се дръпна малко настрана.

Облъчването на двете точки трая четири минути и Владимир извика:

— Готово, Самюел! Вдигнете се, безстрашни човече! От днес вие ще бъдете, равен на бога, както казва нашата приятелка Клара.

Престъпникът беше скършил една гримаса, която изразяваше полуболка, полунедоумение. Брюнинг освобождаваше каишите.

— Убоде ме нещо — каза той, докато се изправяше. — Като игла, но доста остро.

— Е, вие пък искате абсолютно нищо да не почувствувате — засмя се Владимир възбудено. — Съвсем не смятам, че честната ми дума е била лъжлива — и му помогна да слезе от масата.

Самюел продължаваше да бъде смутен:

— Това ли е всичко, господин докторе?

— Това. Сега ще следват пак наблюдения.

— И сега, докторе, мен няма да ме е страх от нищо, така ли?

Владимир кимна тържествено, но престъпникът само недоверчиво се усмихна, оправяйки дрехите си, посмачкали се от лежането върху твърдата операционна маса.

До вечерта Владимир няколко пъти надникна в малката стаичка и Самюел с приветлива готовност вдигаше глава от книгата, която четеше, но неврохирургът не искаше да го безпокои, да го кара с присъствието си да мисли върху случилото се. Правеше това просто от радостната възбуда, която не му даваше спокойствие, искаше да се държи като сериозен учен и не можеше. Пусна радиолата да загърми с всичките високоговорители и накара дори Клара да танцуват. Тя до премала се смееше в прегръдката му и изглеждаше очарована от неговите момчещини:

— Владимир, ти си истинско дете! Ох, боже мой, трябва да е велико щастие да постигнеш нещо, за което дълго си мечтал, нали?

— Да знаеш как само съм чакал този миг, как целият ми живот като че ли не е съществувал до този миг! А най-хубавото е, че заедно с него намерих и тебе, че ти си тук сега, Клара, че се радваш заедно с мен, че има с кого да споделя щастието си…

Радиолата трещеше така, че можеше да накара и мъртъвци да се разтанцуват, та камо ли Елфриде Брюнинг да подаде глава през открехнатата врата.

— Елате да танцуваме, Брюнинг! — викна й Владимир, но тя огледа подозрително помещението и отново скри главата си.

Владимир се изплези подире й, а Клара пак се засмя, но смехът й прозвуча сега изкуствен и колеблив.

За сутрешната закуска Самюел влезе грижливо избръснат, а слепената му коса показваше, че дълго се е занимавал с необичайната си и не дотам красива фризура. Поклони се вежливо, поздрави и безшумно се зае с чая си. Но Владимир забеляза погледа, който той отправи към Клара, облечена в една от разкошните си домашни, роби. Беше съвсем друг поглед, алчен и студен. Владимир, обезпокоен, погледна към младата жена, ала тя като че ли не бе забелязала нищо, каза весело:

— Как спахте, Самюел?

— Благодаря, добре — отвърна престъпникът и дръзко задържа очите си в посока на красивото й лице.

Клара кокетливо му се усмихна.

— Някакви промени усещате ли? — запита неврохирургът.

— Не.

И до края на закуската той продължи да отговаря все така едносрично, сякаш бе вглъбен в себе си или пък нещо вътрешно го смущаваше.

— Трябва да правите гимнастика — рече Клара. — При заседналия живот, който водите…

— Не съм загубил силите си — прекъсна я като никога неучтиво Самюел. Вдигна чаената лъжичка, завъртя я така между пръстите си, че тя легна върху показалеца и средния пръст, натисна я с палец. Лъжичката се прекърши и той се засмя. — Видяхте ли?

Двамата се спогледаха, а той побърза да каже:

— Простете! Аз май наруших добрия тон. — Изправи се и погледът му някак надменно ги опипа. — Свободен ли съм?

— Знаете, че при нас винаги сте свободен, Самюел — отвърна Владимир. — След един час обаче ще ви повикам за енцефалограма.

— Добре, докторе. Няма да избягам дотогава.

Клара беше изплашена:

— Владимир, това не ми харесва.

— Защо, мила? Виж, ние неминуемо ще се сблъскаме с някои необичайни за нас постъпки. Какво става сега в мозъка му? Махната е една основа и някои неща почват да се рушат. На първо място чувството за малоценност спрямо нас. Това може да не ни харесва, защото хилядолетия обществото ни е възпитавало, че когато аз съм господар или както в случая аз съм учен, а ти неук човек, ти трябва да се отнасяш към мен със страхопочитание, защото аз стоя по-високо от тебе в обществената йерархия. А това всъщност е първият чудесен резултат от премахването на страха. Самюел почва да се чувствува равен на нас.

— Не, това не ми харесва, Владимир! — повтори младата жена. — Може би защото не съм възпитавана като теб от идеи за равенство, но никак, никак не ми харесва. Пък и не мога да се отърва от някакво лошо предчувствие.

Той гальовно се засмя:

— А как искаш човек да стане равен на бога, когато не му позволяваш да се чувствува дори равен на тебе? Или ти е жал за лъжичката.

— Бъди предпазлив, Владимир! — рече тя загрижено.

— Боя се, че предпазливата трябва да бъдеш ти. Не забеляза ли как те гледаше? По едно време бях готов съвсем по мъжки да го ударя. Да, ревността е също една от гримасите на страха. Но аз ще отида да поработя, нали няма да ми се сърдиш?

Клара разтребваше масата, вдигна счупената лъжичка и все така тревожно я огледа, преди да я хвърли върху лопатката за трохи. Владимир се наведе и я целуна зад розовобялото ушенце, но тя, замислена, не реагира на милувката му.