Любен Дилов
Многото имена на страха (9)

9

Полковникът каза:

— Майор Велев, аз ви предложих за награждаване.

Върху младежкото лице на майора се люшна сянката на едно смущение, после то отново си възвърна своето ведро спокойствие. И той рече също тъй официално:

— Предполагам, другарю полковник, че това сте направили единствено заради командирското правило да не се оставя нищо ненаказано и нищо непохвалено. Но ако тая педагогическа мярка е насочена само към мен…

— Сядай! — засмя се полковникът. — Без да изучавам разните твои парапсихологии, знам какво ще кажеш. Не се сърди! Първо, работата, която свършихме, никак не е малка, второ, това — за командирското правило — е вярно и, трето, може и на мен да ми се е приискала една наградичка. Не бъди, значи, егоист, а помисли и за началниците си! Като предлагам тебе, генералът ще си каже: а бе полковникът предлага майора, ама чакай аз пък него да предложа… Нали знаеш, колкото по-добри подчинени има един началник, толкова по-добър изглежда и той.

Майор Велев беше се отпуснал в едно от креслата и гледаше развеселен своя началник, който шеташе около бюрото си с усърдието на домакиня — вадеше чашки за кафе и коняк, кутия шоколадови бонбони, бутилка от петзвездното жълтеникаво питие и нареждаше всичко върху масичката пред своя подчинен.

— Шефе — каза Велев, защото те от дълги години работеха заедно, бяха близки приятели и държеха официалностите само за случаите, когато те действително се налагаха или пък когато можеха да се пошегуват с тях, — мисля, че след като сме само двамата, спокойно можем вместо награда да си ударим по едно шамарче.

— Сладко ли го искаш? — запита през рамо полковникът; той тъкмо отмерваше в електрическото джезве порциите захар и не изтърва повода за закачливото двусмислие; изправи се, въздъхна комично. — Слушай бе, кибернетичний Шерлок Холмсе, защо забравяш елементарните закони на теорията на информацията? И бързаш като муле пред майка си? Да ти ги припомня ли? Първо, времето на реакцията е пропорционално на временните интервали на постъпващата информация. Второ, ако количеството на постъпващата информация за единица време е по-голямо от пропускащата способност на канала, то възниква така наречената ненадеждност в приемането на сигнала, увеличава се вероятността от грешки. Трето…

Полковникът обичаше да изброява и се сърдеше, когато му пречат да изреди докрай всичките хрумнали му точки, но Стойко Велев все пак го прекъсна:

— Трето, шефе, кафето ще изкипи и ще го изтървем, както изтървахме Жаклинов.

Полковникът панически се обърна към джезвето, а Велев продължи да нарежда към гърба му:

— Четвърто, също знам всичко, каквото се каниш да ми кажеш, но знам също така, че ти се ще да се самоутешаваме. Да ти докажа ли? Сега създават мрежата, сега вербуват нови хора, сега съставят плановете за действие. В такъв момент всяка организация е по-уязвима, отколкото ако я оставим да се доизгради, да добие опит. Затова трябваше да ударим веднага. И… ударихме. И ще ни дадат орденчета за разкриването и обезвредяването на голяма шпионска мрежа, за залавянето на двайсет и осем врагове на народа, за това, че разкъсахме мрежата, а не видяхме дори и сянката на паяка, който я плете, ами изловихме само мушиците, дето сами са се заплели в нея…

— Слушай, момчето ми! — рече полковникът, а лицето му беше станало начумерено и загрижено. Но това не му попречи да започне пак да брои — навик, който навярно му помагаше да слага в ред собствените си мисли. — Първо, излезе, че се касае само за търговски и научен шпионаж, значи не е толкова съдбоносно. Второ, това беше за нас нещо съвсем ново и в тая първа схватка ние добихме опит, а те, като видяха, че пипаме здраво, ще си подвият опашките за известно време.

— Само не ми давай пример сега и от теорията на игрите! — рече насмешливо Велев, улучвайки една от слабостите на своя началник.

— Добре, няма — съгласи се добродушно полковникът. — Трето, спестихме на половината от тия двайсет и осем възможността действително да станат престъпници и на още много добри хорица неприятностите от шантажи, заплахи и така нататък. Впрочем аз бих ти дал орден и само за случая с Гатева. Ако бяхме я арестували, щом Джонгов ни връчи разписките, щяхме да погубим жената. Знаеш какво означава за един чувствителен човек да бъде арестуван, па макар и да докаже после невинността си. Знаеш го де, та нали едва я убедихме да се върне на работа в института. Та така… Кое беше четвъртото?…

Велев моментално използува паузата:

— Жаклинов също не е паякът, защото иначе не би се показал пред още незавербувани напълно хора и загубата му не е фатална.

— Да, именно! Слушай, ама ти наистина ли си научил да четеш мислите на хората? Неприятно занятие, трябва да ти кажа. Ще ти забраня да ходиш при Желев! Както и да е. По-важното е как Жаклинов е надушил за удара ни, макар да не изглежда умен…

— Иначе не би си сложил такъв глупав псевдоним. И освен това не може да не го открием и не може той да не ни заведе при истинския паяк. Достатъчно е да следим Яна Загорова и Елза Крьогер, за които той все някога пак ще се заинтересува…

Това Стойко Велев изрече на един дъх и полковникът скърши една гримаса, сякаш е захапал лимон:

— Ставаш направо досаден с тия твои парапсихологии!

Майорът весело се засмя, вдигна чашката си:

— Остави парапсихологията на мира, шефе! След като работим толкова години заедно, задължително е да можем да си отгатваме мислите. Да се чукнем за Жаклинов! Наздраве!

Отпиха по глътка от коняка и майорът добави:

— Сега аз ще си мисля за това, за което съм дошъл, а ти ще ми кажеш своето пето. По този начин ще се увериш, че също можеш да четеш мислите ми, без да си учил при професор Желев.

— Хитрец! — засмя се полковникът. — Наистина е време да ми заемаш мястото, пък аз да ида в пенсия. Та… петото е, драги мой, че аз пак няма да ти позволя да се залавяш с швейцареца. Премислих всичките ти доводи. Дори и филологическите ти хипотези, че името му е също псевдоним, защото било пък — много обикновено. Но… поведението му до този миг е безупречно, а алибито, с което идва — съвършено. Дай боже всекиму такова алиби. Или е наистина наш доброжелател, или е толкова умен и хитър и такъв превъзходен артист, какъвто ние с тебе не сме срещали. А и в двата случая рискът за нас е прекалено голям. В единия случай бихме го обидили, в другия — ще му дадем козове в ръцете да ни направи дипломатически скандал. Той идва като представител на международна организация, културна и… забележи! аполитична на вид. Такъв скандал може да ни направи, че да гръмне цялата световна преса. Но над всичко стои недостатъчната основателност на мотивите ти. Вярно, логически те са правилни, но това е такава студена кибернетична логика, че въз основа на нея: всеки трети чужденец, който пристига в България, може да бъде арестуван още от границата. Затова ще оставим човека, да си замине по живо — по здраво и ще му кажем пак да заповяда.

— Шефе, да минем още веднъж по пътя на логиката! — помоли майорът. — Ако той е главният, когото търсим, той ще се държи и действува точно така, както се държи и действува досега. Изграждането на мрежата е започнало отдавна, всичко е вървяло благополучно, защо му е нужно да идва? Естествено, за лични впечатления, и то повече от обектите за шпиониране, отколкото от самата мрежа, за която той си получава информация и там. С една дума: за стратегическото проучване, а не за действие. Затова и нямаме никакви сигнали за негов, допир с мрежата. От друга страна, ако той има все пак нещо да извърши или да предаде, ще го направи в последните дни преди заминаването си и, разбира се, не лично, не пряко. Затова аз бях против да избързаме с удара. Ти твърдеше, че така ще се доберем до него, ако той е свързан с тая история, а аз ти доказах, че няма да се доберем. И ти го доказах. Разбира се, аз също съм убеден, че и Жаклинов няма да ни каже повече от това, което ни казаха другите, че не той е каналът към него. Но то е, понеже Белмонт е наистина умен. Досега по моему е извършил една-единствена грешка — шегата, която си е направил със Загорова за агентите. Но отгде да знае човекът, че случайно ще научим за нея? Не мога да го тълкувам като предупреждение да не го закачаме, както го тълкуваш ти, за да не ни направи скандал, защото няма какво да му даде повод да мисли, че именно чрез Загорова то ще стигне до нас. Предполагам, че е искал просто нея да изпита. Виж ме, значи, аз съм опасен и дори любовта с мене е опасна. Така е, където се намесват жените, винаги мъжете правят грешки.

Той се поусмихна, загледан в гъстата черна течност на кафето, сякаш тя криеше загадката.

— Ти си ерген, ама грешки още не си правил — обади се с бащинско добродушие полковникът.

— Бъди спокоен, ще ги направя — отзова се веднага Велев, но в реакцията имаше повече загриженост, отколкото шеговитост. — Дай да използуваме тия два дни до заминаването му! Както се казва, сега или никога! Аз не мисля, че можем много да очакваме, защото ударът, който нанесохме, го е направил още по-предпазлив. Той положително ще се откаже да предприема каквото и да било, ако предварително е имал някакво намерение. За да не провали окончателно работата и себе си. Но в подобни случаи не действува само умът, аз разчитам повече на нервите. Такъв удар не може да не разстрои нервите на човека и да не го накара да извърши нещо прибързано.

— Не! — отсече полковникът и се изправи от мястото си, отиде без нужда до бюрото, върна се, запали цигара. — Ти, драги ми Стойко, одеве отгатна, че се готвех да ти споменавам теорията на игрите, но аз все пак ще ти я спомена. Точно по нея ти си изграждаш логически една противодействуваща система, един противник, умен, достоен за тебе, с когото ти се ще да поиграеш. Но, както ти казах, тая игра е опасна повече за нас, отколкото за него. Той си има дипломатически имунитет човекът, а ние с тебе ще изхвърчим като тапа от шампанско, ако стане нещо. Впрочем генералът е на същото мнение.

— Ще поема цялата отговорност.

— Аз пък не искам да я поемаш. Ще ми бъде мъчно да те пенсионирвам преди себе си, синчето ми. Но какво все пак ти се ще да направиш през тия два дена?

— Ще се позанимая с шофьора му.

— С шофьора? — полковникът се замисли и мисли доста дълго, после рече колебливо. — С шофьора. Да, разбирам. Но… само с него, чуваш ли!

Майорът рипна от мястото си засиял, с протегната за ентусиазирано ръкостискане ръка.

— Ако направиш някоя беля, ще те изям заедно с ордена, дето ще ти го дадат, така да знаеш! — заплаши го полковникът и не пое ръката му. — Впрочем твоята е лесна. И да те уволним, брат ти ще те назначи при своите там кибернетици, ами аз къде ще отида? А! — сети се той все в порядъка на своята полушеговита строгост: — Та ти още не си ми представил доклада за охраната на института пък искаш с други работи да се занимаваш!

— Всичко е наред! — отвърна с весело нетърпение майорът. — Тия дни го имаш. Бяха ме уплашили. Антонов бил бюрократ, нямало да позволява, пари нямало да даде, а той се запали като юноша, който за пръв път чете криминален роман. Всъщност това потвърждава и склонността му към бюрокрация, де. Уж е учен, пък дай му само да администрирва, да преустройва служби, да разпорежда, да проявява бдителност. Та доста смело използувам тая негова слабост и той ми върши главната работа. Не по-зле, отколкото бих я свършил аз самият.

— Добре — рече делово полковникът, поглеждайки часовника си. — Някакви нужди във връзка с шофьора?

— Една кола, западна марка. Предпочитам мерцедес в незабележим цвят, от тия, дето в София ги има най-много. И дипломатически номер.

— Това с дипломатическия номер не е твърде оригинално — намръщи се полковникът. — На Запад отдавна го практикуват.

— Знам. И все пак то си има място в логическата ми схема. Повече от веднъж няма да го използувам.

— Дръж ме непрекъснато в течение на нещата. Понеже ще действуваш сам. Не ти разрешавам помощници. Повече хора, повече бели могат да направят. Върви, пък дано наистина не си си играл само с един въображаем противник!

— Ще бъде жестоко! — позасмя се майорът. — Току виж, подал съм както Гатева заявление за оставка.

— Хайде, изпарявай се! — прегърна го през раменете началникът му и го поведе към вратата. — Не си само ти в тая служба, я! Знаеш ли какъв огромен доклад имам да представям!