Любен Дилов
Многото имена на страха (27)

8

Заедно с новия ултрамодерен лъчев нож в клиниката на Белмонт бе се появила и една странна особа на име Елфриде Брюнинг. Над петдесетгодишна, тя беше суха, тънка, изправена, сякаш имаше някакъв дефект в гръбначния си стълб, и носеше пенсне, мъжки тип, върху по индиански закривения си нос. Приличаше повече на преоблечен в женски дрехи пруски офицер, нежели на операционна сестра, и развеселяваше Владимир със своята комична строгост.

Той се учудваше, защо Клара не може да я понася, когато онази не се интересуваше, както би трябвало да се предполага за една стара мома, от техните отношения и се държеше изобщо така, сякаш те не съществуваха. Владимир още в началото се пошегува:

— Белмонт има, изглежда, слабост към германките?

— Защото са дисциплинирани работнички — отвърна Клара. — Но има германки и германки. Тая есесовка…

— Есесовка ли?

— Е, не знам, разбира се, но положително преди трийсет години е била водачка в хитлеровата младеж. Нищо чудно да е работела и в концлагери. Само при вида й евреите трябва доброволно да са тръгвали към крематориума. Органически не мога да я понасям, това е.

А Белмонт беше му казал, когато го доведе късно вечерта заедно с багажа му:

— Не се плашете от носа й, драги докторе! Тя е дългогодишна и опитна сестра. Пенсионерка е и аз я наемам само когато ми е нужна. Ще ви бъде отличен помощник, ще видите.

После той изчезна, след като даде няколко, в своя си приятелски маниер, нареждания:

— Почивайте си, докторе. Ако не за друго, за почивка мястото си го бива. Брюнинг ще ви намери кучета, разхождайте се из парка, гледайте телевизия, четете, имам много книги, Клара ще ви каже къде са. Пък и тя самата е един твърде интересен роман, над който едва ли може да се заспи. Изобщо, не скучайте. А аз тръгвам по света на лов за хора. Вярвам, че най-късно до една седмица ще ви набавя нужния човек.

И Зенгинов наистина не скучаеше. Светът изведнъж бе престанал да съществува за него в това отдалечено от хората идилично място. Клара Зайдел се оказа не само превъзходна компаньонка, но и отлична домакиня, която умееше да готви толкова вкусно, че той дори понапълня. Елфриде Брюнинг се стараеше да не им досажда с присъствието си, намираше си постоянно работа в операционната и дори се хранеше отделно от двамата. Тя още на другия ден доведе заедно с някакъв стар градинар от близкото село две кучета, които поставиха в една набързо скована в градината къщичка, но Владимир се задоволи само с едното, колкото да опита новия лъчев нож. Брюнинг действително беше сръчна жена, която умееше съвсем по мъжки да постави кучето на операционната маса, а освен това, може би беше съответно инструктирана от началника си, не задаваше никакви въпроси по естеството на работата му.

Резултатът не може да бъде друг освен желания, защото многократно бе вече получаван, и Владимир се зае да изготви една програма за психологическа подготовка на човека, който щеше пръв да постави своя мозък под микроскопичната струя рентгенови лъчи на лъчевия нож. Но и тази работа не вършеше особено сериозно, понеже красивата Клара почти изцяло поглъщаше мислите и чувствата му. И той тънеше в блаженството на безкрайно щастлив младоженик, комуто щастието е паднало сякаш от небето, неочаквано, случайно, изумително. И ако нещо го тревожеше понякога, то бяха само миговете, в които той изненадващо заварваше Клара с посърнало лице, с някаква странна уплаха в очите.

— Какво ти е? — питаше я той. — Клара! Нима не можеш да ми кажеш? Страхуваш ли се от нещо? От Белмонт ли се боиш?

— От Белмонт? И да, и не. Човек винаги се страхува от началниците си. — И бързаше да се засмее. — Така ти се е сторило, нищо няма. Тая гестаповка ми разваля настроението.

Наричаше пред него операционната сестра ту гестаповка, ту есесовка, а пред нея се държеше по един учудващо любезен, стигащ до подмазване начин… Веднъж обаче след подобен въпрос вдигна към него зелените си очи, от които тревогата още не беше изчезнала, макар тя вече да се усмихваше хитричко:

— А ако се страхувам за тебе?

— За мене?

— Ами да! Ето, ти ще си свършиш опитите и ще си заминеш…

— Не без теб! — увери я той страстно.

— Без мен ще заминеш — рече тя спокойно и тъжно с глас, който не позволяваше възражения и спорове, защото се докосваше до нещо, за което и той самият отбягваше да мисли.

Продължението на такъв разговор можеше да бъде само шеговито.

— Помниш ли какво ми каза край реката? Аз изпълних условието ти. Сега е твоят ред.

Но тя, все така сериозна, поклати глава:

— Не, Владимир. Колкото и да искам, не бих могла да дойда с теб. И ако ти останеш тук, ще го разбереш. Аз не мога да ти го кажа, затова не ме измъчвай повече. Има само едно възможно решение, което трябва да вземеш ти сам.

— Клара! — искаше той да се разсърди, за да не мисли върху немислимото условие, което тя му поставяше. — Жената трябва винаги да е малко загадъчна, ако иска да бъде интересна, но чак толкова загадъчност е вредна.

— Не по-вредна от любов като нашата — отвърна с някакъв внезапен гняв младата жена. — Хайде, върви да работиш! Белмонт утре ще дойде, а ти сигурно не си готов. Лепнал си се за мене като лейкопласт…

Ала подобни спречквания между двама влюбени обикновено предхождат помирения, които засилват нежността между тях, и Владимир скоро забрави този разговор още повече, че Клара също вече не се върна към него.

Белмонт пристигна една вечер без предизвестие и Клара едва успя да се прибере в стаята си. Владимир, изскочил по пижама навън, се развълнува така, че мигом престанаха да съществуват за него всички Клари и всичко друго по света. В коридора между двама яки мъже в цивилни костюми стоеше някакъв млад човек, среден на ръст, прилично облечен, с въздълго интелигентно лице и само белезниците на ръцете му показваха, че е осъден на смърт престъпник. Двамата, които го придружаваха, със свирепите си булдожки физиономии много повече приличаха на убийци.

Швейцарецът също се радваше на успеха си:

— Най-после, докторе! Да знаете какви митарства ми струваше! Простете, че позакъснях, но не беше никак лесно!

В радостта си Владимир сърдечно подаде ръка на престъпника като на скъп, дългоочакван гост и се сконфузи, видял несръчното движение на двете кръстосани в стоманените гривни ръце, неловката усмивка на осъдения. И при все това се ръкува с него, защото си спомни, че в набелязаната програма за психологическата подготовка едно от главните предпоставки бе да се сприятели с пациента си, да му вдъхне спокойствие, да го освободи от комплекса на смъртната присъда.

Младият човек изглеждаше действително поуплашен, което беше комично, като се имаше предвид, че тук той всъщност трябваше да намери спасение на живота си. Но той не знаеше какви опити ще се правят с него, а страхът пред една опасна операция обикновено е не по-малък от страха пред самата смърт, с която вече сме се примирили.

— Той знае само английски — обясни Белмонт. — Но Клара ще ви превежда.

— Мъничко, за обикновен разговор, и аз поназнайвам — каза Владимир, щастливо ухилен до уши. — А ние ще разговаряме с него за обикновени неща. Пък за по-сложните и вие ще ми помагате.

— Няма да мога. Аз ще замина още тази вечер.

Владимир беше неприятно изненадан от това, защото му идеше да прегърне и разцелува тоя свой великодушен приятел. Белмонт го хвана под ръка и го поведе към уютната малка приемна.

— Трябва да си кажем някои неща откровено, като приятели, доктор Зенгинов. Аз няма да скрия, че заради вас твърде дълго се отклоних от някои свои преки служебни задължения. Това, разбира се, за мен беше един много приятен колегиален дълг. Затова пък ще ви оставя сам. А има и нещо друго, което също трябва да се каже. Вашият опит е таен, вие държите за тайната на вашето откритие и колкото и да се лаская от приятелските ви чувства не бих си позволил да присъствувам на него. Нали разбирате, все пак аз съм някакъв специалист.

— Но аз съм готов да разкрия всичко пред вас! — възкликна Зенгинов. — Вие толкова направихте за мен, че ви смятам направо за свой сътрудник.

— Не, не, не! — възбунтува се швейцарецът. — Знам по-добре от вас какво означава тайната за едно откритие. Във вашите страни за нея не се държи толкова, защото материалният въпрос не играе такава съществена роля. Но не забравяйте, че се намирате на Запад, където кражбите в тая област са нещо най-обикновено. Вие сам казахте, че не се нуждаете от помощта на специалисти, и госпожа Брюнинг, която изобщо не е посветена, е възможно най-подходящият асистент. Нищо няма да разбере от опитите ви и нищо няма да издаде от тях.

Владимир още веднъж се убеди, че тоя странен швейцарец стигаше направо до крайности в своята приятелска предупредителност и тактичност. И се изпълни с още по-голяма признателност към него.

— Моля ви, елате поне след опита! А най-добре е да бъдете тук в самия ден на опита. Може да не присъствувате, щом не искате, но ще бъда по-спокоен и по-радостен, ако сте тука.

— Добре, ще видя — усмихна се Белмонт. — Клара ще ме извести за деня на операцията. Дано смогна. И още нещо. Все в рамките на запазване на тайната аз отклоних вътрешната охрана, която е задължителна за такива случаи. Ще има само външна охрана. Нека тя да не ви смущава, но това не е под моя власт, то си е държавна работа. Аз имам една електрическа сигнална система по цялата ограда; пази ми клиниката, когато ме няма. Охраната настоя да я включа, така че ще трябва да внимавате при разходките си из парка, за да не станат недоразумения. Ето ви ключа от белезниците. Ще бъде у вас. И бъдете все пак предпазлив. Да ви потърся ли някакво оръжие?

— Но защо? Та за него това е избавление от смъртта. Нали той напълно доброволно?

— Да. И декларация е подписал, ама отгде да го знаеш. Престъпник е. Досието му е твърде странно. Ето, аз извадил препис от него. Реших, че сигурно ще ви е нужно за изучаване на психиката му.

— Не, вие сте наистина незаменим приятел! — не издържа Зенгинов. — Просто не зная как ще ви се отплатя!

— Такива думи не бих желал да чувам — намръщи се швейцарецът. — Не забравяйте, че дори и служебното ми положение ме задължава да бъда в услуга на учените. Като прибавим към това моята лична неудовлетвореност на учен и… нашето чудесно приятелство, ще видите, че няма за какво толкова да ми се благодари.

— Охо! — възкликна поразен Зенгинов, който бе се взрял в преписа от съдебното дирене. — Три убийства! Рецидивист! Да му се не надяваш, такава кротка физиономия има!

— Нали ви казах, странен тип е. Не обича много да разговаря, а изглежда умен. Каза ми, че не се чувствувал виновен, а едновременно с това твърди, че присъдата била правилна. Не можах да го разбера, но и аз, както и вие, не съм имал работа с гангстери. Трудно ще му разберем психиката.

— Нищо, ще се помъчим — каза неуверено неврохирургът. В своите мечтания за опити над хора той не бе си представял, че ще има работа с човек от такава категория, каквато изобщо не бе срещал през живота си; не беше помислил сериозно върху това, дори и когато Белмонт му каза, че ще му доведе осъден на смърт — просто бе забравил за какво осъждат на смърт.

— Е, желая ви успех! — каза Белмонт. — И още веднъж моля да ме извините, но утре сутрин трябва да съм в Париж. Цяла нощ ще пътувам.

— Приятелю — спря го смутено неврохирургът, — и аз имам един малко неприятен въпрос. Госпожица Зайдел не иска да приеме от мен пари за домакинските разходи. Аз смятам…

— Изключено! Та вие сте мой гост! Не, наистина може да се разсърдя, ако настоявате — почти се афектира швейцарецът. — Всъщност къде е тя? Трябва да й дам някои разпореждания.

И той се упъти бързо към стаята на младата лаборантка. А Владимир отиде да види как са настанили осъдения, който седеше кротко, със скръстени ръце, на кревата в отделената за него стаичка, като килерче. Елфриде Брюнинг тъкмо му бе донесла нещо за вечеря. Мъжете с булдожките лица изломотиха нещо на Владимир, което той не разбра, и излязоха. Владимир отключи белезниците и осъденият заразтрива китките си.

— Яжте! — каза му неврохирургът, седна на един стол насреща му и изпитателно го загледа, като се мъчеше да се отърве от чудноватата жалост, с която го изпълваше вида на този млад човек.

А в това време в стаята на лаборантката се водеше един съвсем друг разговор.

— Предупредих те да не отиваш толкова далеч! — бе казал гневно Белмонт.

Тя лежеше на кревата в полупрозрачна нощница, извила над главата си своите красиви, голи ръце. Отвърна му с необикновено спокойствие:

— Жан, ти си ми казвал, че се интересуваш само от резултатите, не и от средствата. А от резултатите, вярвам, си доволен. Така че останалото си е моя работа и те моля да забраниш на тая кукумявка да ме шпионира.

Той я изгледа продължително през очилата си и се усмихна. Наистина умееше да се владее. Рече полупрезрително, полуравнодушно:

— Грешно ме разбираш. Единственото, от което се боя, е това да не стане тактическа грешка.

Нейната усмивка беше по-блага, но не по-малко презрителна:

— Позволи в тези неща поне една жена като мен да разбира повече.

— Клара, ти ме учудваш — рече той вече съвсем приятелски.

— Любовта ли прави жените така дръзки?

— Да. Особено, когато усетят, че се спекулира с любовта им.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти отлично го разбра.

— Бунт ли е това?

— Не. Нали искаше отношенията ни да бъдат делови и ясни?

— И добри — подчерта той.

— И добри — съгласи се Клара.

— Ако имаш нужда от нещо, Вонсан…

— Знам.

Той пристъпи към леглото й:

— Съобщи му два дни по-рано деня на операцията. Аз заминавам. Да те целуна ли за лека нощ?

— Не.

— Защо?

— Защото сега ме целува друг.

— Тогава… лека нощ!

— Загаси лампата, ако обичаш! — подвикна тя подире му. На вратата той посегна към електрическия ключ, без да се обръща, и не видя колко уморено и колко уплашено бе станало красивото лице на младата жена, сякаш тя изведнъж бе се разкаяла за дързостта си.