Любен Дилов
Многото имена на страха (33)

14

Двамата седяха в дървената беседка сред парка и Белмонт беше трогателно неуморим в стремежа си да го ободри, да го изтръгне от покрусата:

— Доктор Зенгинов, искрено не разбирам защо вие така… Та вие би трябвало да тържествувате! Вашите предвиждания се сбъднаха. Видяхте ли го как умря? Ако не беше опериран, щеше да пълзи в краката ми, пред дулото на пистолета, да моли, да плаче, да вие от мъка за мизерния си животец. А така? Умря горд и непобеден духом, умря като…

— Като престъпник — промълви съкрушено Зенгинов.

— Не. Той беше престъпник и щеше да си умре като престъпник. Но сега загина в битка, като свободна войнствуваща сила. Това е верният философски извод, драги докторе. А вие скърбите за престъпника, вместо да се прекланяте пред изконния човек, когото успяхте да възродите, макар и само за един ден. Жалко, че не смогнах още вчера да дойда. Може би заедно щяхме да предотвратим тоя все пак нежелателен край.

— Не съм екзистенциалист и за мен злото си е зло, такова, каквото го определя обществото, в което живея. — Устните на българина, сухи и напукани, шушнеха като пергаментна хартия. — Бях повярвал в добротата му, в това, че не той е виновен за злото в себе си. А какво излиза?

Белмонт снизходително се усмихна:

— Не е нужно да бъдете екзистенциалист. Достатъчно е да си бъдете ученият, който сте.

— Би трябвало да ви благодаря, нали ми спасихте живота, а ми е трудно. Имам чувството, че извършихме престъпление.

— Е, чак толкова! Престанете с тия сантименталности, знаете добре, че в науката те най-много пречат. До края на седмицата ще ви докарам нов човек и ще видите…

— И той ще бъде същият.

— Да — направи Белмонт не по-малко съкрушена физиономия. — Наистина и той ще бъде същият. Но да разчитаме на това, че все пак хората са различни. Може би ще трябва да продължите срока на психологическата подготовка. — Той въздъхна замечтано. — Виж, ако останете при нас, с течение на времето ще успеете да направите опитите си върху хора с нормална психика. Тогава, разбира се, ще бъде съвсем друго.

Владимир дълго не отговори, сякаш думите на Белмонт не бяха стигнали до съзнанието му, после рече разсеяно:

— Сега ми е трудно и пред себе си да оправдая един по-дълъг престой. Хората ме пратиха на конгреса и чакат да споделя своите наблюдения с тях…

— Имах предвид… изцяло — вметна предпазливо Белмонт.

— Как изцяло?

— Ами така! Да останете завинаги при нас, искам да кажа… на Запад.

Владимир, все още неразбиращ, го изгледа, а Белмонт очарователно се усмихна насреща му:

— Ще получите всички условия за работа. Такива, каквито аз не бих могъл да ви предложа в моята скромна клиничка. Положително ще ви дадат катедра или отделение в някой голям институт…

— Отгде ви хрумна пък това? — прекъсна го българинът. — Да стана емигрант? Изключено!

— О, защо тая презряна дума! — засмя се Белмонт. — Просто оставате да работите там, където ви се дават по-добри условия! Науката няма и никога не е имала родина, драги докторе. Нейната родина е мястото, където може най-свободно и най-успешно да се развива. Нима моята Швейцария и Германия загубиха нещо от това, че Айнщайн ги напусна и отиде да работи в Америка? А да не би Америка пък да е спечелила нещо от това? Айнщайн принадлежи еднакво на целия свят и ако някой има право особено да се гордее, това е само Принстънският институт, който се оказа най-гостоприемен към него. Вие, драги докторе, в България много обичате авторитетните цитати. Ще ви цитирам Мария Кюри. Тя пише на едно място, когато Айнщайн е още съвсем млад учен: „Аз вярвам, че научното учреждение, което ще създаде на господин Айнщайн необходимите условия за работа или ще му предостави катедра при такива условия, каквито той заслужава, ще си заслужи голяма чест и несъмнено ще окаже голяма услуга на науката“. А подобни цитати мога да ви дам и от Поанкаре, и от Макс Планк.

Владимир го слушаше внимателно, но на женствено хубавото му лице бе се изписало едно почти момчешко упорство.

— Пари ви трябват на вас, драги докторе, пари! — продължи бързо Белмонт, боейки се навярно, че ще бъде прекъснат, преди да е изрекъл всичките си доводи. — Родината на днешната наука са парите, те са нейният въздух, без който тя не може да живее. Достатъчно е да публикувате тук откритието си и официално да изявите желание да останете. Това ще означава за вас световна слава, награди и пари, пари…

— Не ми трябват пари — отвърна мрачно българинът. — Трябват ми хора за опити.

— Та не разбирайте понятието в бизнесменския смисъл, доктор Зенгинов! — възрази Белмонт, чието любезно търпение действително като че ли нямаше граници. — Ние в Швейцария много обичаме Жан-Жак Русо, смятаме го за швейцарец. А той е казал в своите „Изповеди“: „Парите, към които се стремим, са средство за поробване; парите, които притежаваме, са средство за свобода“. Него поне не можем да обвиним в еснафски материализъм, нали? Така е, парите са свободата, независимостта на учения, неговото достойнство и неограничеността му на действие. Сега вие сте роб, а утре можете да станете пълен господар на себе си.

Той сякаш бе изчерпал най-силните си доводи и красноречиво замълча. Но упорството от лицето на Зенгинов не изчезна. Той само търсеше да го изрази по най-деликатен начин.

— Скъпи приятелю — започна той полека и все пак не успя да сподави оная страстност, извираща навярно от особеното състояние, в което се намираше. — Аз ви разбирам, вие толкова направихте за мен и сега сигурно от най-хубави чувства… Но моля ви да ме разберете. Невъзможно ми е. Макар и да не бих могъл да намеря противодоводи за вашите твърде убедителни аргументи, макар сигурно по този начин да вредя и на себе си. Родината за нас, българите, е твърде силно и определено понятие. Може би това, че вие сте полуфранцузин, полушвейцарец, че цял живот сте живели като дипломат в интернационални среди, ви кара да не придавате същата стойност на нещата, но за мен действително е невъзможен такъв път. Пък и… ще бъда докрай откровен, едва сега усетих колко голямо е разделението между нас — хората от социализма и хората от Запада. Естествено, нямам предвид в случая вас, нашата дружба доказва тъкмо обратното, не бих могъл да приведа навярно и други по-сериозни доказателства, но някак в самата атмосфера го усещам. Много ви моля да не ми се сърдите!

— Не, вие трябва да ми простите, ако моят приятелски съвет ви е засегнал — рече скръбно Белмонт. — Направих го само заради вашето голямо откритие, което наистина се нуждае от нормални условия, за да бъде доведено докрай. — Той замълча някак особено и сякаш най-после намери сили да преодолее колебанието си. — А повод за това ми даде една съвсем глупава история, която просто не се решавам да ви я съобщя, защото и без това сте така разстроен. — Белмонт извади от джоба си един вестник. — Не бива да й обръщате внимание. Нашите журналисти си правят понякога такива недостойни шеги.

Владимир съзря снимката, погълна мигновено текста, зина от изумление:

— Но как… как е възможно? Къде са ме снимали така?

— Предполагам, че тогава, в хотела. Спомняте ли си?

— Ах, какви мерзавци! И така да изопачат думите ми!

— Казах ви, драги докторе, не им обръщайте внимание! Пък и съвсем не е някой сериозен вестник. Читателите са свикнали на лъжите му.

— Но това трябва веднага да се опровергае! — извика Владимир.

Белмонт кимна замислено:

— Разбирам. Боите се навярно от вашите хора. При вас гледат твърде строго на тия неща.

Зенгинов бе съвсем съкрушен от тънкото подсещане:

— Е, да! Сега ще си кажат в клиниката: аха, видяхте ли, знаехме си го ние! Белмонт, приятелю, посъветвайте ме какво да правя! Не, аз трябва веднага да замина! — И той рипна от пейката, сякаш се готвеше да хукне направо за родината си.

— Почакайте, ще измислим нещо! — също се изправи Белмонт. — Нима ще заминете, преди да сте направили още един опит? А за тая работа има изход. Напишете едно опровержение. Аз лично ще го отнеса в редакцията. И без това имам работа в Париж. Ще употребя целия авторитет на организацията, която представлявам. Иначе, ако вие сам им го пратите, едва ли ще го поместят. Никоя редакция не обича да се самоопровергава, за да не загуби читателите си. А пък редакциите доста здраво са свързани и помежду си.

— Ей сега ще го напиша! Ама че подлеци, така ще ги нарежа…

— Не, спокойно трябва — позасмя се Белмонт. — Не се горещете. И без това не бих могъл да ви дочакам. Утре ще намина да го взема. Сега, простете, но трябва да се позанимая с тоя нещастник. Формалности разни, нали разбирате? А вие трябва наистина да се успокоите, драги докторе. В интерес на работата ви е. И помислете още веднъж върху съвета ми! Положително ще ви се предложат блестящи условия. Впрочем към тоя вестник ме насочи един колега, аз бях пропуснал броя. Той знаеше, че скоро съм бил в България, и дойде да ме пита как да се свърже с вас. Възложено му било да намери опитни хирурзи за един научен институт. Така че имате достатъчно време за размисъл, докато приключите работата си като мой гост. Не бързайте с решението!

Но българинът само поклати глава и отново се отпусна на пейката обезсилен, смазан от струпалите се така изведнъж върху му събития, чиято тежест той, разглезван досега от хората и успехите си, не можеше да понесе. И само един мъчителен, един жесток въпрос бе останал в опразненото му съзнание — как ще се яви пред ония, които бяха го изпратили тук? Искаше да се върне като победител, а трябваше да се изправи пред тях в цялата трагикомедия на поражението си. Щеше ли да намери сили за това?