Джуд Деверо
Завоевание (17)

Седемнадесета глава

Зарид не разбра какво я събуди. Не бе звук, защото когато отвори очи, не чу нищо. Беше нощ, стаята бе тъмна я тя се огледа, но не видя нищо необичайно. Очите й се затваряха, но в следващия миг тя седеше в леглото придърпвайки чаршафа към себе си.

До леглото стоеше една жена. Бе красива възрастна жена облечена в обикновена рокля, подобна на онези, които носеше майката на Зарид. Жената я гледаше с интерес и после й се усмихна нежно.

Зарид също щеше да й се усмихне, но имаше нещо, което я смущаваше. Тя виждаше през жената. През тялото й се виждаха вратата и гобленът отляво.

Зарид придърпа чаршафа си и започна да се моли. Усмивката изчезна от лицето на жената и тя я погледна малко тъжно, явно защото Зарид се бе уплашила от нея. Тя се обърна и отиде до вратата. Спря се пред нея, кимна на Зарид да я последва, после мина през дървото и изчезна.

Зарид седеше като парализирана. Не желаеше да се движи. Мислеше си, че няма да напусне леглото до края на живота си.

Все още трепереше, когато жената се върна. Лицето й изразяваше молба, когато пак кимна на Зарид да я последва.

Зарид поклати отрицателно глава. Нямаше намерение да излиза с призрак. Освен това тя бе призрак на Хауърд, а Зарид бе Перегрин.

Устата на жената се отвори и Зарид вдигна ръце, за да се предпази. Дали от устата и нямаше да излезе огън?

След малко Зарид свали ръцете си, а жената бе още там. Имаше мек, търпелив израз на лицето.

— Коя си ти? — успя да попита Зарид. — Какво искаш от мен?

Жената вдигна умоляващо ръце. Зарид отново поклати глава.

— Не! — прошепна тя. — Не искам да идвам с теб.

Лицето на жената придоби настоятелен, умоляващ израз.

— Не! — едва не извика Зарид. — Няма!

В това време жената заоглежда стаята сякаш търсеше нещо.

Зарид не знаеше дали не полудява, но се заинтересува от жената.

— Какво търсиш?

Жената я погледна и посочи косата й.

— Да къса е. Трябваше да я отрежа, за да се добера до съпруга ми. Ще порасне.

Жената сочеше косата й с някакво настървение. Зарид се опита да разбере какво иска, тъй като разбра, че призракът няма да си замине, ако не получи нещо от Зарид. Чудеше се с какво толкова косата й интересуваше жената.

— Това е направо ужасно, също като гатанката — измърмори Зарид и жената започна бясно да кима.

— Гатанката?! — попита Зарид и жената кимна бързо. — Имаш нещо общо с гатанката?

Жената отново кимна.

Бавно и внимателно Зарид повтори гатанката и когато стигна до последния ред, се втренчи в жената.

— Тогава ще разбереш! — каза тя и лицето й светна. — Братът на съпруга ми е мъртъв и той сега е единственият.

Жената кимна и лицето й изразяваше облекчение, че Зарид е разбрала.

— Ти си тук, за да ми кажеш?

Жената кимна.

Зарид се облегна назад и затвори очи. Разрешаването на гатанката бе в ръцете й. Разрешаването на проблема кои притежава богатите земи бе на крачка от нея, а всичко, което можа да си помисли, бе: Господи, защо избра мен? Ако това се бе паднало на Роган или Севърн те щяха да знаят какво точно да направят, но Зарид не знаеше. Ако се разбереше, че земите принадлежат на брат й, тя би трябвало да ги отнеме от съпруга си и да ги даде на брат си. А нали верността и любовта й принадлежаха на съпруга й?! Можеше ли да отнеме земите от съпруга си? Тя бе казала на Търл, че Роган се е променил, че част от омразата е изчезнала, но бе ли казала истината? Ако Роган намереше доказателства, че земите са негови, нямаше ли да ги отнеме от Търл и да го остави просяк?

Отвори очи и видя, че жената е все още там и чака търпеливо да реши.

Зарид въздъхна. Не трябваше да търси извинение. По една или друга причина тя бе избрана да спре враждата.

Стана бавно и започна да се облича в мъжките си дрехи. Може би бе по-добре да научи истината, отколкото да не я знае.

Когато се обърна към чакащата жена, Зарид пое дълбоко дъх:

— Готова съм.

Жената я огледа и отначало тя помисли, че не одобрява дрехите й, но после разбра, че вероятно жената й е роднина, на нея и на Търл, тъй като двамата бяха братовчеди и сигурно й бе интересно да разгледа наследниците си.

Жената премина през вратата, а Зарид я отвори внимателно и се огледа. Коридорът бе добре осветен с факли, но наоколо нямаше никой.

Излезе на пръсти в коридора, следвайки призрак, който се плъзгаше пред нея.

Страхът й и бързо биещото й сърце я караха да се чувства сякаш следва жената по коридорите от часове. Уплаши се, когато четири кучета се появиха в тъмнината и озъбени се насочиха към нея.

Точно преди да избяга, жената се появи отново, застана пред кучетата и те уплашени избягаха. За секунди колената на Зарид омекнаха и като че ли не бе в състояние да върви, но жената я погледна нетърпеливо и тя тръгна.

Зарид следваше сянката по коридорите. Минаваха край ярко осветени стаи и се насочиха към старата част на замъка. Тук не бе така добре осветено, а и изглежда стаите не бяха така често използвани, тъй като бяха потънали в прах и боклуци. Един плъх се провря през краката й, но тя не му обърна внимание. Какво значение имаха плъховете, когато вървеше с един призрак!

Накрая жената спря и посочи нещо пред себе си. Зарид помисли, че е врата, но бе толкова тъмно, че едва можеше да види ръцете си. Ако не бе светлината от сянката на жената, сигурно нямаше да може да я следва.

Зарид се вторачи там, накъдето сочеше жената, но не можа да види нищо. Тогава, докато Зарид я наблюдаваше, зяпнала от ужас, жената започна да се върти в кръг, все по-бързо и по-бързо. Докато се въртеше, блясъкът от тялото й ставаше все по-силен. Когато спря, стаята сякаш бе обляна от слънчева светлина.

Жената прибра един кичур коса и погледна Зарид, която усещаше, че краката едва я държат. Сянката се протегна, сякаш за да я докосне, но ръката й се плъзна през рамото на Зарид.

Това докосване и всичко, което видя до момента едва не я довърши. Имаше чувството, че потъва в пода! Жената я погледна и сочеше бясна към врата, която сега се виждаше много ясно.

Зарид направи всичко възможно, за да запази самообладание и с трепереща ръка хвана бравата. Старата врата се отвори много лесно и тя влезе трепереща в стаята.

Това бе мръсна стара стая, в която изглежда не бе стъпвано от години. Огромни паяжини висяха от двете страни на леглото. В ъглите имаше прилепи, а вятърът свиреше в големия прозорец. Жената присви устни, после махна с ръка и за ужас на Зарид стаята изцяло се промени. Прахът изчезна и стаята възвърна отдавнашното си великолепие. Завесите на леглото блестяха, подът бе покрит с килим, имаше картини и един гоблен по стените.

На Зарид й се прииска да се качи на леглото и да се скрие под завивките, но нещо и подсказваше, че всичко е само илюзия и под леглото все още има плъхове.

Тя пое дълбоко дъх и се обърна към жената.

— Какво искаш да ми покажеш?

Жената се отправи към гоблена и го посочи. Зарид разбра, че трябва да го откачи. Само го докосна и той падна. Изглеждаше чист и нов, а всъщност бе похабен. Зарид го ритна встрани. Жената се приближи до стената и посочи с ръка. Зарид виждаше само здравата стена.

— Има нещо зад стената?

Жената кимна.

— Нищо не виждам!

При тези й думи жената започна пак да се върти и Зарид разбра, че отново иска да се превърне в жива факла.

— Моля те, недей — каза Зарид. — Ще разгледам.

Жената изглежда разбра и спря да се върти. Зарид заопипва с ръце стената. След малко откри дупка, но не можеше да пъхне ръката си в малкия отвор.

— Трябва да отида и да взема някакъв инструмент. Не мога да отместя камъка.

Жената сякаш изпадна в паника. Тя застана пред вратата, разпери ръце, за да й препречи пътя. Зарид разбра, че жената бе права. Не можеше да излезе оттук. Бе й отнело толкова време да се добере до тук, а и Търл щеше да се върне всеки момент и да тръгне да я търси. Той щеше да се ядоса, че е напуснала стаята, след като му обеща да не го прави и сигурно щеше да я постави под охрана, за да не излиза повече.

— Права си — каза тя. — Не мога да изляза. Има ли някакви инструменти тук?

Жената се замисли за миг, после отиде до големия шкаф до стената и го посочи. Зарид го отвори. Вътре имаше единствено прежда и куки за плетене. Тя взе чифт куки от стомана.

— Искаш да избутам камъка с кука? — попита тя.

Жената само се усмихна леко. Усмивката й бе толкова човешка, че Зарид също й се усмихна.

— Ти си баба ми? — попита тя и жената кимна. Зарид се усмихна: — Мисля, че голямото момче на Роган ще прилича на теб. — Стори й се, че видя сълзи в очите на жената, но тя се обърна твърде бързо и Зарид не можа да се увери.

Зарид започна да чопли с куките в стената. Бе толкова погълната от заниманието си, че не чу как вратата се отвори. Когато Търл заговори, тя подскочи от уплаха.

— Мога ли да те попитам какво правиш тук?

Тя се обърна с ръка на гърдите и го погледна.

— Уплаши ме до смърт. Как може да ме дебнеш по такъв подъл начин?

— Да те дебна? В собствения ми дом? Ти ми се закле, че ще останеш в стаята.

Зарид бързо се сети как я е открил.

— А ти обеща да не слагаш човек отвън. Явно някои ме е следял, за да ме намериш тук. Брат ти…

— Да, мъртъв е.

— Значи сега ти владееш тези несметни богатства?

— Да, сега аз владея тези кървави богатства — каза той намръщено.

Зарид не знаеше какво да отговори. Огледа се. Стаята бе отново отвратителна, недокосвана от човешка ръка с години. Бе такава, каквато я видя отначало. Нямаше и следа от призрака, но имаше две факли на стените, които преди липсваха.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Човекът, който ме е проследил, не ти ли каза?

Той й се усмихна.

— Каза ми, че имаш очи на котка, а той не е виждал нищо. Не знае как си виждала къде стъпваш.

Зарид разбра, че човекът не е видял призрака.

— Откъде познаваш толкова добре това място, за да откриеш стаята? Не знаеш ли, че тя е обитавана от призраци? Когато бях дете, се окуражавахме дълго един друг, преди да влезем.

— Никого ли не си виждал тук?

Той я изгледа странно.

— Веднъж ми се стори, че видях една жена. Тя ме гледаше с голям интерес.

Сигурно е искала да види как изглежда нейният наследник, помисли си Зарид, но не каза нищо.

— Отново те питам, какво правиш тук?

Зарид пое дълбоко въздух.

— Не знам със сигурност, но мисля, че регистрите, които доказват, че женитбата на баба ми е законна, са зад този камък.

Той отвори уста, за да попита откъде знае, но се спря. Помълча малко и заговори.

— Дойде при мен, за да се добереш до стаята?

— Не познавам това място. Бях… доведена.

Той се втренчи в нея. Не я попита кой я е довел или какво иска да каже с това, но бе сигурен, че говори истината. Извади ножа си и започва да рови около камъка.

След няколко минути те успяха да го издърпат. Търл го сложи на земята, взе факла и я насочи към дупката. Видяха, че вътре има дебели стари книги. Търл се пресегна, за да вземе най-горната.

— Не! — извика Зарид и го спря с ръка. — Не искам да знам!

— Какво не искаш да знаеш? — попита той нежно.

— Не искам да знам кой е пълноправният собственик. Ти трябва да управляваш земите!

— Не! Ако регистрите показват, че баба ти е била омъжена официално, брат ти трябва да ги получи. Тогава титлата и земите му принадлежат. — Той я погледна: — Само не ми казвай, че си алчна. Искаш да запазиш всичко за себе си ли?

— Не ми пука за мен — каза тя, като го погледна. — Как ще успеят братята ми да се грижат за тези огромни владения? Те знаят само да се бият. Трябваше да видиш колко отвратителен бе замъкът, преди да дойде Лиана. Роган ще занемари това чудесно място и всичко ще заприлича на тази стая.

— Искаш да лишиш брат си от това, което му принадлежи, заради малко прах?

Тя отвърна погледа си.

— Не! Прахът няма значение. Страх ме е как ще постъпи. Може да те изгони от тук. Може да те изгони завинаги.

Търл я хвана за брадичката и вдигна главата й към него.

— Имам наследство от майка ми. Ще дойдеш ли с мен там?

— Да — прошепна тя. — Ще дойда с теб навсякъде, но…

— Какво но?

— Ще загубиш титлата си. Няма да бъдеш дук. Това е нещо, което всеки мъж желае.

— Може би това е нещо, което брат ти желае. Това бе нещо, което и брат ми желаеше достатъчно много, за да убива, заради него. И братята ти бяха готови да умрат за титлата и земите. Но аз съм различен. Не разбираш ли, че съм мързелив? — Той й се усмихна. — Искам да живея в красиво и удобно жилище и да имам жена, която да ме обича. Това е всичко, което винаги съм желал. Бих искал да имам няколко сина, с които да яздя и да ходя на лов и няколко дъщери, които да ми свирят, когато остарея и не мога да свиря сам. Искам да живея достатъчно дълго, за да имам внуци. Не искам нищо повече от живота.

Зарид го погледна. Знаеше, че той не желае да участва във враждата, в убийствата и в омразата и изведнъж усети, че и тя желае същото. Искаше да избяга от огромното имение с всичките му богатства, които както каза Търл, бяха оцапани в кръв. Малкото време, когато живяха в неговата къща, бяха най-щастливите мигове в живота й. Там всички се вълнуват от това, дали цветята са цъфнали или защо детето плаче през нощта.

Замисли се за него, за къщата, за децата, които щяха да имат. Момичета, които нямаше да има нужда да се обличат като момчета, момчета, които нямаше да умират в бой, преди да достигнат до възраст за женене.

— И аз искам това — каза тя и се доближи, когато той извади първия регистър.

Тя затаи дъх, когато той отвори книгата. Гледаше го как прелиства страниците и когато спря, тя застина в очакване.

— Брат ти Роган е дук! — каза нежно той.

Зарид въздъхна облекчено и му се усмихна.

— Отиваме ли у дома?

Той също й се усмихна. Малко бяха жените, които биха се отказали от титлата, заради любовта си. Той я прегърна и я притисна до себе си.

Зарид се обърна и видя призрака, който стоеше зад тях и й се усмихна.

Жената отвърна на усмивката й, кимна сякаш бе доволна и изчезна.

Търл хвана ръката на Зарид.

— Хайде да тръгваме. Трябва да решим въпроса с децата.

Тя му се усмихна и те напуснаха стаята, хванати за ръка.