Джуд Деверо
Завоевание (1)

Първа глава

Англия, 1447 г.

 

Дори отдалеч си личеше, че заобиколеният с дълбок ров стар замък е полуразрушен и се нуждае от ремонт. На поляната пред него група мъже се биеха с мечове и копия. Едни бяха на коне, други — пеша.

Двама души — едри, мускулести, с напрегнато изражение, наблюдаваха тренировката. Това бяха последните двама братя от рода Перегрин. Останалите мъже отдавна бяха намерили смъртта си в продължаващата вече три поколения смъртна вражда между тях и рода Хауърд.

— Къде е Зарид? — изкрещя Роган, по-възрастният брат. Слънцето блестеше в тъмната му коса и подсилваше огнения й оттенък, който бе наследил от баща си.

— Вътре — отвърна Севърн, по-младият брат. Погледите им се срещнаха. — Видях Зарид да влиза в замъка — каза той, без да използва местоимението за женски род, за да не разберат другите, че Зарид, е жена.

Роган кимна и отново се загледа в биещите се. Изключителната подлост на рода Хауърд бе погубила вече четирима от братята му, а преди две години едва не загуби и жена си. Той не искаше малката му сестра да попадне в ръцете на тези дебнещи плъхове и затова често проверяваше къде е.

— Жени ли сте, че се биете така сложно? — викна той на мъжете, които размахваха оръжия на поляната. — Сега ще ви покажа.

Той взе едно копие и атакува. Само за няколко минути рицарят, който се биеше с него, беше на колене. Отвратен, Роган се загледа в него. Вдигна копието като че ли да го удари, но вместо това го хвърли на земята и се отдръпна.

Как ще успее да защити семейството си и малкото земя, останала на Перегрин, когато мъжете, които се биеха за него, бяха толкова слаби? Той възседна коня и се запъти към замъка, но Севърн го спря.

— Смяташ да я потърсиш ли? — гневно го попита той. Яд го беше, че брат му не му е повярвал, че сестра им е на сигурно място.

— Тя е толкова своенравна — отвърна Роган навъсено. Преди три седмици Зарид беше си наумила да поплува и бе излязла сама, без охрана. Тъй като беше само на седемнадесет години тя вярваше, че не може да й се случи нищо лошо.

— Ще видя къде е — каза Севърн, опитвайки се да освободи брат си поне от тази отговорност.

Роган кимна и Севърн препусна към замъка. Той много добре знаеше как се чувства сестра му, тъй като и той усещаше тежестта на омразата на семейството им към рода Хауърд. Години наред виждаше как Хауърд избиваха близките му един по един. Беше видял как бяха убити по-големите му братя, как баща му и мащехата му умряха от глад. Бе видял страданието на Роган, когато първата му жена, а по-късно и любимата му втора съпруга бяха пленени от Хауърд.

От раждането на Зарид — единствената дъщеря в семейството, целият им род се обедини, за да я защити. Още от първия ден те направиха всичко възможно никой да не разбере, че на Перегрин се е родило толкова крехко и слабо същество. Разпространиха слуха, че се е родил седми син.

След смъртта на майка й от глад в обсаден от воините на Хауърд замък, Зарид бе отгледана от шестимата братя. Те се отнасяха с нея като с момче обличаха я така, за първи път й дадоха меч, когато беше четиригодишна, подиграваха я, когато падаше от коня, никога не й позволяваха да мисли, че е слабо и нежно женско същество.

Но сега изглежда плащаха, задето я бяха възпитали като мъж. На седемнадесет години тя се държеше като независимо момче. Смяташе, че има право сама да напуска земите на замъка. Препасваше меча, пъхваше кама в ботуша си и смяташе, че с това може да се защити от армията на Хауърд.

И Севърн, и Роган се опитваха да я убедят да не прави така, защото колкото и да си мислеше, че е силна и умела в боя, всъщност тя бе едно беззащитно момиче. Лиана често ги критикуваше за Зарид, но тя винаги — чисто по женски, намираше за какво да ги захапе.

— Как можеш, след като си я отгледал с меч в ръката, един ден да й кажеш, че трябва да стои в стаята си с гоблен в ръка, и да мислиш, че тя ще бъде склонна да го направи? — питаше Лиана. — Тя е един твърдоглав многознайко и вие сте я направили такава.

Лицето на Севърн се намръщи при мисълта за хилядите пъти, когато Роган трябваше да удари жена си — езикът й бе твърде остър.

Сега той и брат му нямаше за какво да се тревожат, трябваше само да наглеждат Зарид, за да не й скимне да се поразходи сама по полето.

Севърн се усмихна, докато минаваше по подвижния мост. Преди два дни му дойде наум как да спаси Зарид от опасността да бъде под постоянното наблюдение на Хауърд и как да си спечели богата съпруга. Вече беше разказал плана на брат си, оставаше да го разкаже и на Зарид. Усмихваше се широко, като си представяше реакцията й. Въпреки че се обличаше и ходеше като момче, тя точно като момиче изразяваше удоволствието си от дребните неща. А Севърн добре знаеше какво ще достави радост на малката му сестра.

Първо трябваше да разкаже на Лиана за намерението си. Тя, без съмнение, щеше да му създаде трудности, но той можеше да се справи с нея. „Малко по-добре отколкото Роган“ — промърмори той, тъй като смяташе, че брат му е много, много мек с жените.

— Попитай Лиана — му беше казал Роган, когато му спомена за намерението си относно Зарид.

„Да попита жена?“

— Ще й кажа — каза Севърн твърдо, докато слизаше от коня и тръгна към стаята на Лиана.

 

 

Зарид стоеше до вратата, опряла буза на камъка, и мълчаливо наблюдаваше прислужниците на Лиана. Те си шепнеха нещо една на друга и се смееха, докато обличаха роклите от великолепна коприна и кадифе. От време на време Зарид улавяше по някоя дума от тихите им разговори за мъжете в замъка. Заслуша се, когато чу да се споменава името на Ралф. Той беше млад рицар, нает скоро от брат й Роган. Никога досега мъж не я бе наранявал така. Дори като минаваше покрай него, сърцето й забиваше силно и кръвта избиваше по страните й.

— Искаш ли да пробваш тази рокля?

Измина минута докато Зарид осъзнае, че жената говори на нея. Тя беше една от най-красивите прислужници на Лиана, косата й беше със златна мрежа, носеше корсет, облечена беше в кадифе. Държеше рокля от зелено кадифе. Въпреки, че тайната се пазеше строго от хората на брат й, прислужниците на Лиана знаеха истината.

Зарид посегна да вземе роклята, но изведнъж рязко дръпна ръката си.

— Не — каза с възможно най-голямото презрение, което можеше да вложи в гласа си. — Не мога да си позволя подобни волности.

Прислужницата, вместо да се отдръпне виновно, я изгледа със съжаление.

Зарид се постара да си придаде възможно най-надменното изражение и се отдръпна. Какво я интересуваха женските парцали и женските клюки?

Побягна надолу по каменните стълби, спря на втория етаж и се скри в една ниша, където чу гласа на Лиана. Притаи дъх, докато тя отмина.

За двете години след женитбата на брат й Роган в дома на Перегрин много неща се бяха променили. Храната беше по-добра, леглата бяха по-чисти и навсякъде имаше жени. Но Лиана не успя да промени Зарид. В нито един от безбройните спорове с братя й не можа да ги накара да променят външността й. Те бяха непреклонни, че Зарид и занапред трябваше да остане за чуждите най-малкия син в рода.

Разбира се, Зарид едва ли би искала да се подложи на ограниченията, които има една жена. Тя не би пожелала да е като Лиана — винаги затворена в пределите на замъка, никога да не й се разрешава свободно да препуска из полето. Жените като Лиана и нейните дами трябваше да седят и да чакат мъжете да дойдат при тях. А Зарид нямаше нужда да чака, за каквото и да е, ако искаше да язди, тя го правеше, нямаше нужда да чака някой мъж да й помага да се качи на коня си и после да я придружава.

Но понякога, само от време на време, тя мечтаеше да бъде прелъстителна като жените. Веднъж, когато тренираше с Ралф, едно от момичетата на Лиана мина покрай тях. Ралф се обърна и се загледа след него. Зарид така се ядоса, че го халоса по главата с плоското на меча си. Той падна на земята и мъжете наоколо се разсмяха. След тази случка Ралф отказваше да тренира с нея, дори я избягваше. Когато разказа на Севърн, той се засмя и каза, че може би Ралф я смята за момче, което го превъзхожда в боя.

След седмица враждебното отношение на Ралф към нея се засили и Зарид реши да поиска от Лиана една рокля, но не събра достатъчно кураж. Ако облечеше рокля, тя може би щеше да привлече вниманието на Ралф, но братята й нямаше да останат доволни. Сложеше ли рокля, тя знаеше, че нямаше да й позволят вече да излиза от замъка. Струваше ли си само за да направи впечатление на Ралф, да загуби свободата си?

Тя се беше замислила толкова дълбоко, че не беше усетила кога гласовете в съседната стая се бяха усилили.

— Въобще и не мисли да правиш това! — казваше Лиана с глас, пълен с раздразнение.

Зарид разбра, че снаха й говори така троснато на Севърн, тъй като двамата непрекъснато бяха в конфликт. Лиана винаги получаваше от Роган това, което искаше, а това бе едно от нещата, което вбесяваха Севърн. Когато говореше с Лиана, в гласа му винаги се усещаше едва стаена враждебност.

— Тя ми е сестра и аз ще я взема с мен — яростно отвърна Севърн. — Не се нуждая от твоето разрешение.

Зарид ококори очи, докато слушаше.

Гласът на Лиана стана по-мек, все едно, че говори със селския идиот:

— Едва успявате да я опазите тук и как смяташ да я покажеш на целия свят?

— Тя ще ми бъде оръженосец! Аз ще я защитавам!

— Докато ухажваш лейди Ан? Тя с другите оръженосци ли ще спи? Или в твоята шатра, докато мъкнеш курви в кревата си? Зарид не е Йоланта да стои отстрани и да гледа, докато се търкаляш с някоя жена в леглото.

Зарид затаи дъх. Лиана беше отишла твърде далеч. Йоланта беше красива жена, която живееше в стаята под кухнята. Тя беше женена, но старият й съпруг се правеше, че не забелязва връзката й със Севърн, или пък въобще не се интересуваше къде е жена му. Когато старецът умря, Севърн предложи на Йоланта да се омъжи за него, но тя отказа. Обясни му, че го обича и винаги ще го обича, но е твърде беден, за да се ожени за него. Тя се върна в къщата на съпруга си и след около година се омъжи за дебел, глупав, но много богат мъж. Йоланта поиска да се върне при Севърн, но той отказа. Оттогава името й не се споменаваше в замъка.

Зарид не можеше да види Севърн, но знаеше, че без съмнение трепери от ярост.

— Севърн — прошепна Лиана умоляващо, — моля те, чуй ме.

— Не, няма да те слушам! Аз трябва да си намеря жена. Бях се зарекъл да не се женя, защото видях как една жена може да промени един мъж, но хазната трябва да се напълни, ако искаме да победим Хауърд, ако сме…

— Престани! — изкрещя Лиана. — Не мога да слушам повече. Винаги се оправдавате с Хауърд. Почти нищо друго не чувам, откакто съм в това семейство. Храня се с Хауърд, спя с Хауърд! Те не ме оставят на мира. Как можеш да рискуваш живота на сестра си заради омразата си към тях?

Зарид замръзна. Севърн не би ударил снаха им. Ако го стореше, Роган щеше да го убие.

Но как можеше Лиана да говори така безгрижно за враговете им? Как можеше да отхвърля злините, които Хауърд им причиняваха вече три поколения?

Отпусна се едва когато Севърн заговори отново. Все пак той умееше да се владее достатъчно добре, за да си позволи да удари жена. Зарид знаеше за какво говори брат й. Преди месец пристигна пратеник с покана за голям рицарски турнир в чест на женитбата на лейди Катерина Маршал. Щеше да има големи награди, включително и един огромен смарагд, но пратеникът подсказа, че най-голямата награда всъщност ще е малката дъщеря — лейди Ан. Тя беше осемнадесетгодишна, току-що се беше върнала от Франция и баща й търсеше добър съпруг, за да я омъжи.

Докато вечеряха, след като пратеникът си беше заминал, Севърн оповести намерението си да отиде на турнира и да се върне с лейди Ан като съпруга. Започна се голям спор между него и Лиана. Тя злъчно му подметна, че доста се надценява, щом смята, че може да спечели една дама с образование и маниери само като събори няколко мускулести, опитни в боя мъже. Севърн й отговори, че след като Роган си е намерил богата жена, той смята да направи същото. Лиана веднага обясни, че тя е избрала Роган, а не той нея и че много се съмнява, че лейди Ан ще спре дори погледа си на един небръснат, мръсен и самодоволен рицар като Севърн, който на всичкото отгоре е влюбен в друга жена. Севърн се пресегна през масата, за да удари Лиана и Зарид трябваше да се хвърли отгоре му, за да го спре.

След този скандал в дома на Перегрин не беше много спокойно. Зарид смяташе, че това е поредната грешка на Лиана. Въпреки всичко Лиана започна да приготвя Севърн за турнира. Поръча му нови дрехи, избродира украса за коня му, направи шатрата, измисли дори марките за шлема му. Но колкото повече се стараеше Лиана, толкова повече Севърн се инатеше и отказваше да се съгласи с идеите й. След три седмици спорове той заяви, че ако трябва, ще метне лейди Ан на коня и ще я принуди да му стане жена.

— Само това ти остава — каза Лиана. — Единственото нещо, което може да я накара да се приближи до теб и да те докосне, е насилието!

Севърн не искаше да вземе парцалите, приготвени от Лиана, и възнамеряваше да тръгне след два дни.

— Тя ще ме вземе такъв, какъвто съм.

— Тя въобще няма да те погледне — озъби се Лиана.

Но сега той обясняваше на Лиана, че ще вземе Зарид като свой оръженосец. Зарид се усмихна в очакване да види света, да чуе музика, да опита храната, да…

— Тя не може да тръгне! — казваше Лиана. — Забрави ли, че въпреки дегизировката си тя все пак е жена? Ако бъде разкрита? Как ще опазиш честта й от пияните мъже? Тя няма да струва нищо при евентуален брак без девствеността си!

Женитба? — замисли се Зарид. Никой не й беше споменавал за това досега.

Лиана понижи гласа си:

— А Хауърд? Те ще научат, че двама Перегрин ще участват в турнира. Няма ли да се опитат да хванат някой от вас? И няма ли това да бъде по-малкият?

— Дори Хауърд няма да си позволят да дразнят краля, той ще е там.

— А на отиване и връщане? — каза Лиана ядосано. — Севърн, чуй ме, не излагай на опасност живота на детето! Не позволявай яростта ти срещу Йоланта да причини смъртта на сестра ти.

Зарид усети, че ръцете й се бяха свили в юмруци, ноктите се бяха впили в дланите. Тя искаше да изкрещи на Лиана, че може да се грижи сама за себе си и че всеки мъж, който се опита да я докосне, ще опита ножа й. Как можеше Лиана да си помисли, че тя трябва да бъде защитавана като слаба, беззащитна жена. Тя беше мъж, не жена!

— Искам да кажа… — прошепна Зарид и за свой ужас усети, че очите и се пълнят със сълзи. Беше жена, но можеше да се грижи сама за себе си.

— Тя ще дойде с мен — каза Севърн и тонът му показваше, че няма намерение да спори повече по този въпрос.

Зарид се отлепи от стената и побягна надолу по стълбите преди Севърн да я види. По дяволите всички! — мислеше тя. В един момент се пренесе на полето, където тренираше, и Роган й крещеше да държи меча си по-високо, а после чу Лиана, която казваше, че е твърде слаба, за да се защити сама от пияниците. Тя рицар ли беше или немощна жена?

Продължи да бяга, докато излезе на двора, където стоеше оседлан жребецът на Севърн. Като проклинаше цялото си семейство заради положението, в което се намираше, тя скочи на коня и се понесе в галоп по моста, без да чува виковете след себе си.

Тя яздеше все по-бясно и по-бясно. Не знаеше какво прави. Замъкът и земите на Перегрин останаха далеч зад нея, а тя все повече пришпорваше коня. Беше на няколко мили от замъка, когато зад нея се появиха трима души. Един бърз поглед назад й бе достатъчен, за да различи герба и цветовете на Хауърд.

Сърцето й заби бясно. Роган я беше предупреждавал, че Хауърд ги наблюдават и чакат само някой Перегрин да излезе без охрана.

През целия си живот беше предупреждавана за Хауърд. Още от рождението й набиваха в главата за подлостите на Хауърд.

Преди няколко поколения дукът на Перегрин, стар и грохнал, взел за втора жена млада и красива дъщеря от рода Хауърд. Тя била амбициозна и всячески се опитвала да придума стареца, да промени завещанието си, като остави всичко — титла, имоти, пари — на нейния хилав син, за когото всички говорели, че не е от него.

Единственият начин да постигне желанието си бил да убеди дука, че по-големите му синове са незаконни, защото не бил сключил брак първия път. Старецът, който един ден бил с ума си, а на следващия — в безпаметно състояние, изискал да му донесат енорийските регистри и да доведат свидетелите. Но регистрите не били намерени, а свидетелите били умрели, някой от тях съвсем наскоро.

Умирайки в умопомрачение, старият дук обявил по-големите си синове за незаконни и завещал всичко на фамилията на втората си жена.

Оттогава Перегрин и Хауърд се бият за богатите земи, владение на Хауърд. С всяка изминала година загубите и на двата рода ставали все по-големи, а омразата се задълбочавала.

Зарид погледна назад към хората на Хауърд и препусна така, както никога през живота си не беше препускала, главата й прилепна до врата на коня, а гривата му я удряше в очите. Копитата на коня трополяха по отъпкания път, покрай хора, каруци и животни. Много скоро разбра, че умореният кон губи сили и равновесие, усещаше как хората на Хауърд я настигат.

— Хайде, момчето ми — каза тя на коня, — ако стигнем до кралската гора, ще се скрием.

Пришпори още по-силно, а сърцето й заби с ритъма на галопиращия кон.

Почти беше стигнала, вече виждаше сигурността на дърветата отпред, когато конят стъпи в дупка и падна. Зарид падна и се претърколи в прахоляка. Когато отвори очи, видя, че тримата конници я бяха обградили с извадени мечове, насочени към гърлото й.

— Това е най-младият Перегрин — каза единият от мъжете. — Ще ни платят добре за него.

— Недей отсега да си броиш парите, а го завържи. Не искам да избяга, преди да сме го откарали в замъка.

Мъжът я сграбчи за раменете и я повдигна.

— Мъничък е още — каза той, опипвайки ръцете й.

Зарид се изплаши от хватката му.

— Не се подигравай с мен, момче, защото ще опиташ ножа ми. Не мисли, че Хауърд се интересуват дали ще им занесем жив или мъртъв един Перегрин.

— Тихо — каза първият. — Качвай момчето на коня си и да тръгваме, преди да са дошли братята му.

Споменаването на по-големите братя Перегрин ги стресна, един от мъжете хвърли Зарид на седлото и се качи зад нея.

Зарид се замисли за засилващата се вражда, в която можеше да загуби някой от братята си. Затвори очи, за да скрие сълзите си. Трябваше да ги накара да я смятат за момче, колкото се може по-дълго. Не искаше и да мисли какво може да й се случи, ако тези мъже открият, че е жена.

 

 

Търл Хауърд опъна дългите си мускулести крака, прозя се широко и легна на меката трева на брега на потока. Слънцето огряваше тялото му, а мухите бръмчаха мързеливо. От тук той чуваше откъслечно разговорите на хората на брат му.

Търл мислеше да поспи, да се излежава през деня, да се попече на слънце, но гласовете му пречеха, тъй като му напомняха за манията на брат му.

Допреди два месеца Търл живееше във Франция, в двора на Шарл Седми. Под опеката на майка си той бе получил образование и се беше научил на обноски. Беше учил музика, танци, изкуства с цялата им красота и финес. Животът му беше лесен и богат в Париж, където умението да разговаряш е изкуство.

Но преди шест месеца майка му почина и той нямаше вече причина, която да го задържа във Франция. Вече двадесет и шест годишен, той се заинтересува от рода си, който не познаваше и рядко посещаваше. Така че когато брат му Оливър го покани да се завърне, Търл беше доволен и се съгласи с охота. Пътуването му до Англия беше преминало в приятната компания на приятели и когато пристигна, той топло поздрави брат си и сестра си.

Сърдечността бързо се стопи, щом Търл разбра, че брат му иска той да бъде винаги срещу рода Перегрин. Оливър беше неприятно изненадан от откритието си, че Търл не е възпитаван още от детството си да мрази Перегрин. Според него Перегрин бяха дяволи, слезли на земята, и трябва да бъдат унищожавани на всяка цена. Търл пък с ужас откри, че по-големите му братя са се отдали изцяло на тази продължаваща кървава вражда.

— Не е ли време да престанете? — беше попитал той Оливър. — Не е ли причината за враждата, че Перегрин смятат нашите имения за техни? След като ние ги владеем, не е ли по-логично те да ни нападат, а не ние тях?

Думите му така бяха вбесили Оливър, че той беше облещил очи и на устата му се беше появила пяна. Тогава Търл се беше замислил дали брат му е нормален. Не можеше да открие истинската причина за омразата на Оливър към Перегрин, но след като сглоби откъслечните клюки, носещи се из замъка, реши, че това има нещо общо с уморения вид на съпругата на Оливър.

Каквато и да беше причината, омразата беше така дълбоко вкоренена в съзнанието на Оливър, че Търл загуби всякаква надежда да я изкорени. Оттогава Търл се стремеше да избягва Оливър и животът му беше много скучен. Цялата енергия на брат му се беше концентрирала в омразата към Перегрин и не му оставаше време за по-изтънчени занимания като музика или приятни разговори.

Сега той седеше тук и си губеше времето, изпратен като последен глупак да наблюдава Перегрин от вманиачения си брат.

— Отиди и ги погледай — беше му казал Оливър, сякаш ако Търл срещнеше Перегрин, щеше да види дяволи с червени люспи, вместо хора. — Отиди с моите хора и ги наблюдавай.

— Ти си изпратил хора на пост на границата със земите им? — беше попитал Търл. — Наблюдаваш ги внимателно, а броиш ли земите, които купуват?

— Не се подигравай с неща, които не знаеш! — каза Оливър, като присви очи. — Преди две години най-старият излезе с жена си сам в селото. Ако знаех щях да го хвана. Хванах жена му, но те… — той спря и се обърна.

— Какво те? — попита заинтересувано Търл.

— Не ми напомняй за този ден! Отиди и виж с кого се бия. Ако ги видиш, ще разбереш всичко.

Търл беше любопитен да види Перегрин, така че един ден тръгна с единия от четиримата рицари, които Оливър беше разположил в засада около замъка на Перегрин.

Той беше потресен от открилата се гледка на стария, разпадащ се замък. Беше направен някакъв опит да се поправи най-разрушената част, но нищо не можеше да спре разрухата. Търл седна на един хълм и наблюдаваше как тримата Перегрин тренират с хората си. Най-младият беше почти момче.

Три дни той седя там и ги наблюдаваше. В края на третия ден чувстваше като че ги познава всичките. Освен двамата мъже и момчето имаше още двама незаконородени братя, които бяха толкова непохватни в боя, сякаш оръжията бяха нещо ново за тях.

— От флиртовете на баща ни — каза Оливър с презрение. — Ако знаех…

— Щеше да ги убиеш — отвърна Търл уморено.

— Внимавай! Не се гаври с търпението ми! — предупреди го Оливър.

Перегрин, въпреки бедността си, се грижеха за незаконните си братя, докато богатият Оливър непрекъснато заплашваше Търл, че ще го изхвърли. Търл мъдро не му споменаваше за това.

В края на петия ден той загуби интерес да наблюдава Перегрин, макар да имаше голямо желание да участва в тренировките. „Бих се оправил с този“, каза си той, наблюдавайки Севърн, който събаряше вече втори противник. Търл стана и се отдалечи. Беше му омръзнало и трябваше да измисли как да се измъкне от това досадно шпиониране.

Събуди се от тропота на копита. Хората на Оливър си бяха тръгнали. Търл скочи на крака и се огледа. Хората на Перегрин бяха объркани. Роган крещеше, докато възсядаше коня си. По-младият брат вече препускаше навън, но явно никой не знаеше накъде да отиде, защото всички се пръснаха в различни посоки.

— Момчето! — каза си Търл. Веднъж го бе видял да язди само, но не каза на хората на Оливър. Нека да се види с любимата си в селото, си беше помислил, и се опитваше да отвлече вниманието на войниците на брат си, докато момчето се върне в замъка живо и здраво.

Търл яхна коня си и препусна след хората на Оливър. Вероятно те бяха видели накъде е отишло момчето. Отне му време, докато ги открие и отначало помисли, че е закъснял. Позна веднага жребеца, който водеха — беше на Севърн. Мъжете се бяха отправили към замъка на Хауърд.

Сърцето му се сви. Залавянето на момчето означаваше открита война и вината щеше да е изцяло на Хауърд. По дяволите Оливър и неговата мания, си помисли той.

Мъжете спряха неохотно, когато видяха Търл. Тъпите им лица сияеха от щастие, че са заловили едно бедно беззащитно, слабо момче. Очакваха Търл да ги награди за успеха им.

Пред единия от тях неподвижно яздеше момчето. Търл едва събра сили да го погледне.

Когато накрая очите му срещнаха погледа на Перегрин Търл замръзна от изненада — срещна изплашения поглед на момиче, а не гордото лице на момък. Объркан, той отново погледна към мъжете.

— Хванахме го, господарю — каза единият. — Да го заведем ли на брат ви, или да го убием тук?

Търл зяпна срещу им. Не разбираха ли, че са заловили момиче? Не можеха ли да различат момче от момиче?

— Господарю — каза единият от мъжете. — Перегрин ще са тук скоро.

Търл бързо възвърна хладнокръвието си. Той не мислеше, че братята ще дойдат да си поприказват с тях, след като са заловили сестра им.

— Аз ще заведа… детето при брат ми — каза той.

Трябваше да измъкне момичето от ръцете на тези простаци.

Мъжете се колебаеха. Намръщен, Търл им хвърли кесия с пари.

— Ето вземете това. Аз ще се оправя сам с този Перегрин.

Алчността на войниците беше задоволена, те сияеха. Вече не ги интересуваше какво ще стане с момчето или с Търл, или с когото и да било.

Този, при когото яздеше Зарид, приближи до Търл и я преметна на седлото му. Търл потръпна, като видя колко здраво са завързали ръцете й.

— Вървете — заповяда им той, — преди да са ви намерили.

Хората на брат му не се забавиха и секунда. Препуснаха. Търл обгърна с ръка тънкия кръст на Зарид, притисна я до себе си и пришпори коня към кралската гора.