Джуд Деверо
Завоевание (6)

Шеста глава

В палатката на Перегрин имаше три легла, а хората на Севърн спяха във втората палатка. Зарид вече си беше легнала и завила през глава, когато Търл се прибра. Той се съблече мълчаливо и си легна.

Не можа да заспи веднага. Лежа буден, загледан в тавана. Това момиче го караше да се чувства по начин, който му бе неприятен, караше го да бъде такъв, какъвто не беше. Къде изчезна мъжът, който можеше да целува и милва жените, мъжът, който ги задяваше и караше да се смеят, докато и той се смееше? Както и да е, това момиче го накара да чувства нещо повече от обикновен гняв.

Заспа, заричайки се да не се ядосва повече, каквото и да направи тя. Разбуди се за миг само, когато Севърн се върна и се простря по лице на леглото.

Точно преди изгрев-слънце Търл се събуди с усещането, че нещо не е наред. Продължи да лежи притихнал, вслушвайки се в тъмнината отвън, стараейки се да разбере дали няма някаква опасност. Първата му мисъл бе, че брат му е отвън и ръката му се спусна към меча, който лежеше под леглото.

След известно време разбра, че усещането, което го бе обладало, бе причинено от нещо вътре в палатката. Той отхвърли завивката и се навеси над Зарид. Тя не издаваше никакъв звук, но той разбра, че плаче. Седна на ръба на леглото и я взе в прегръдките си. Още щом я докосна, разбра, че тя спи. Дали често плачеше насън? Винаги ли плачеше така тихо?

Прихвана тялото й и я притисна до себе си. Като малко дете тя се сгуши в него, а горещите й сълзи мокреха гърдите чу. Ако не усещаше гърдите й, би си помислил, че е дете. Държеше я здраво, галейки косата й, и се чудеше какво я кара да плаче насън.

Севърн се събуди преди Търл. Той знаеше, че сестра му плаче насън точно като майка си, но не отиде при нея. Лежеше буден, мълчалив, готов да отиде при нея, ако тя се нуждаеше от него, но не се опита да спре плача й.

Когато чу този мъж Смит да се размърдва и да става от леглото, Севърн сложи ръка на меча си. Каква ли подлост замисляше той през нощта? Когато Смит отиде при Зарид, Севърн едва не хвърли ножа си по него, но се поколеба. Видя как Смит взе Зарид в прегръдките си.

Отначало Севърн зяпна от учудване. Как бе чул, че Зарид плаче? Никой, освен Севърн не знаеше за това. Никой от братята му не се интересуваше от сълзите на Зарид, а този човек бе чул.

Севърн се отпусна на леглото, наблюдавайки двете сенки. Лиана, помисли си той, неговата снаха имаше по-голям усет за хората, отколкото той предполагаше. Тя бе избрала Смит, защото вероятно е знаела, че той е добра партия за Зарид.

Докато гледаше как Смит държи сестра му, Севърн си припомни ясно всичките години, когато майката на Зарид плачеше. Братята му не желаеха да чуват за нещастието на тази жена, изразено по такъв начин, и се стараеха всячески да я накарат да се чувства по-добре. Малко повече от година те не казваха нищо против това, че плаче, но на втората година от сватбата й казаха да престане. Това изглежда я накара да плаче още повече.

Само Севърн се опита да й помогне. Той бе вече голямо десетгодишно момче. Майка му бе починала отдавна, но сълзите на мащехата му събуждаха у него някакво желание. Той се качваше нощем по стълбите, отиваше в стаята й и лягаше до нея. Нейното дете, Зарид, единствена дъщеря на баща му, й бе отнето веднага след раждането. Тя се сгушваше в Севърн и го прегръщаше така силно, че той се страхуваше да не му счупи някое ребро. Той откри, че спи по-добре в нощите, когато е близо до нея.

Севърн доста се страхуваше какво ще кажат братята и баща му, когато открият, че той се опитва да накара тази плачеща жена да се чувства по-добре. Но мащехата му не каза на никого, а през деня в редките случаи, когато се виждаха, с нищо не показваше, че той от време на време отива нощем при нея.

Е, понякога намираше плодове в стаята си или бонбони до леглото си. А когато през 1434 г. той бе много болен, тя стоеше до него денонощно, хранейки го с горещ бульон и му даваше отвратително миришещи билки. Не беше се съвзел напълно, когато тя отиде с баща му и най-възрастния му брат в замъка Бевън. Хауърд обсадиха замъка и те умряха там от глад. Мащехата, баща му и брат му умряха от ръката на Хауърд.

След смъртта им Севърн и останалите четирима братя решиха да отглеждат Зарид като момче, за да я спасят от Хауърд. Може би споменът за бледната, умираща от глад, плачеща жена им повлия. Красивото лице на Зарид, дългите й къдрици, светлата й коса, усмивката й им напомняха за техния провал.

Имаше моменти, в които Севърн усещаше, че се отнасят много грубо със Зарид, но само година след смъртта на майка й Хауърд плениха първата жена на Роган. Севърн притвори очи при спомена за битката, когато искаха да я освободят, причинила смъртта на Базил и Джеймс.

Така останаха само трима братя. Роулънд, най-възрастният, удвои бдителността си, а тренировките се усилиха. Роулънд започна още повече да внимава какво прави Зарид и я насилваше да тренира също толкова усилено, колкото и братята й. Ако видеше дори и намек за мекушавост в нея, той го стъпкваше.

Когато преди четири години Роулънд бе убит от хората на Хауърд, Роган и Севърн се почувстваха унищожени. Роулънд бе тяхната водеща светлина, основата на всичко, което бе останало от тяхното семейство.

Точно след смъртта на Роулънд Зарид започна да плаче като майка си. Като я чу за първи път, Севърн помисли, че е призракът, обитаващ Морей Касъл, но на втората нощ стана, за да види кой плаче. Полубудна, полузаспала, Зарид лежеше в леглото си, а възглавницата й бе мокра. Тогава бе на тринадесет години и се чувстваше виновна пред него, когато я прегърна. Бе го помолила да не казва на никого, че плаче нощем и той се бе заклел да не го прави.

След този случай тя не плачеше на глас, но понякога, когато отиваше при нея, виждаше, че плаче на сън. Отначало си помисли, че това са сълзи от тъга, но накрая разбра, че това бе нещо повече от тъга. Подозираше, че Зарид не знае защо плаче, но предполагаше, че плаче от самота. Тя бе самотна, толкова самотна, колкото само един човек може да бъде.

Севърн бе споменал веднъж на Роган, че смята да позволят на Зарид да разкрие, че е жена. Роган мислеше върху това, когато Оливър Хауърд отвлече Лиана, и бдителността на Перегрин бе подновена. Заради собствената й сигурност Зарид трябваше да остане дегизирана като момче.

Когато гледаше как Смит прегръща Зарид, Севърн се усмихна. За него бе толкова очевидно, че Зарид е жена и той не можеше да повярва, че останалите не го разбират. Двамата с Роган често я дразнеха, защото им бе забавно. Когато се ядосаше, тя бе като бясна котка, която съска и показва ноктите си. Но доколкото знаеше, никой досега не се бе усетил, че Зарид е момиче. Само Лиана, умната му снаха, бе осведомена.

Докато не се появи Смит. Той каза, че е разбрал още от самото начало, че Зарид е момиче и Севърн му вярваше. Той знаеше, че Лиана не би казала на никого, освен на момичетата си. Тя много добре знаеше каква опасност представляваха Хауърд. Но ето че един мъж вече бе разбрал.

Севърн видя как Смит остави Зарид в леглото и се върна в своето. Ако Зарид успееше да се омъжи и заминеше със съпруга си, щеше да се спаси от войната между Хауърд и Перегрин. Тя би могла да живее на друго място в мир и радост. Щеше да носи красиви рокли, ще остави косата си да порасне. Севърн си мислеше, че много би желал да види сестра си като жена, с дебело бебе на гърдите и с усмивка на лицето. Щеше да бъде чудесно да я види как върши други неща, вместо да се бие с момчетата на тренировките.

Той се усмихна отново. Както изглеждаше, Лиана бе направила добър избор.

 

 

Търл се събуди рано, но Перегрин вече бяха станали. Бяха навън и той чуваше приглушените им гласове и плискането на вода. Звукът на водата му напомни за това как Зарид бе мила Колбранд предната вечер. И още преди да се бе разсънил, той вече усещаше яростта си, която се надигаше у него. Обу се и започна да облича ризата, но се спря. Може би ще е добре Зарид да види и друг гол мъж, освен Колбранд.

Излезе навън, гол до кръста, нарочно, като се протягаше. Севърн седеше на нисък стол пред палатката, също гол до кръста, и Зарид му миеше гърба.

— Добро утро — каза Севърн и му се усмихна.

Търл не погледна Зарид, но се усмихна на брат и.

— Готов ли си да се биеш днес?

— Страх ме е, че не взех достатъчно копия, за да заменя тези, които ще счупя днес — каза самодоволно Севърн.

Зарид изми гърба му със студена вода и той се избърса с груба, не много чиста кърпа.

— Седни, Смит — каза той, докато ставаше и кимна към стола. — Оръженосецът ми ще те измие.

— Няма! — каза Зарид и погледна към брат си. Видя как очите му се присвиха.

Трябваше да си остана у дома, помисли си отново тя, докато врагът Хауърд сядаше на стола. Насапуниса ръцете си и започна да мие гърба му. Проклинаше всички мъже, тъй като брат и я накара да върши тази неприятна работа. Тогава Търл заговори.

— Същото е както да миеш Колбранд — каза той през рамо. — Разбрах, че снощи си го мила.

— Да — отвърна Зарид. — Но ми беше приятно.

— Не ти ли е приятно да ме докосваш?

— Ти си враг.

— Но преди това съм мъж.

— Ако въобще можеш да бъдеш наречен така. Такова слабовато и хилаво същество като теб.

— Аз хилав?!

Зарид ненавиждаше, когато той й се подиграваше. Но тя мразеше всичко, свързано с него. Той беше слабоват… Тя погледна тялото в ръцете й. Нямаше нищо малко или слабо. Беше мускулест и широк почти като Колбранд… Или пък беше по-широк?

Тя се изправи и се отдръпна. Може би изглаждаше като мъж, но тя знаеше, че всъщност е мекушав, слаб, безгръбначен полумъж. Всички тези мускули бяха отпуснати. Той беше…

— Ще ми губиш ли още времето, като се шляеш? — тросна й се Севърн. — Няма ли ризници за чистене или коне, които да наглеждаш? Само на враговете ми ли ще остриш мечовете?

Зарид поля Търл и му хвърли кърпата. Започна да се подготвя. Нямаше да позволи да я обвинят, че е мудна.

След час бе приготвила Севърн за боя. Той щеше да бъде на арената цяла сутрин.

Пред трибуните бяха построени ниски дървени стени. Рицарите препускаха един срещу друг с дървени копия под мишници и се опитваха да съборят противника си. Даваха се различни точки в зависимост от това дали ще събори противника, или ще счупи копието си в него, както и за ударите, независимо дали копието е счупено или не.

Севърн яздеше срещу съперника си и трябваше да се дръпне встрани, за да избегне удара. В същото време той успя да счупи копието си, удряйки често и силно другия ездач. Най-доброто беше, ако успееш да го направиш, без да позволиш копието на съперника ти да се счупи в седлото ти. Тогава се даваха наказателни точки.

При първия удар на дървеното копие в стоманата се чуха одобрителни възгласи. Севърн препусна към далечния край на арената, където го чакаше Зарид с ново копие. После отново тръгна към съперника си.

Той игра няколко пъти, събаряйки съперниците си и чупейки няколко пъти копията си в ризниците им.

— Много е добър — каза Търл на Зарид. — Хората го харесват.

— Да — каза тя гордо. — Не се интересуват дали има пера по шлема и не си спомнят за шествието. Той е герой.

Търл трябваше да се съгласи с нея, тъй като при всяко излизане на Севърн одобрителните възгласи на тълпата ставаха все по-силни. Само Колбранд бе получавал такова внимание.

— Кой би желал да победи, когато брат ти се бие с Колбранд? — попита Търл.

— Брат ми, разбира се — каза тя, но след малка пауза се обърна.

Севърн имаше почивки между участията си и тогава стоеше до Зарид, изпразвайки огромни халби с бира, докато гледаше другите и отбелязваше слабите им страни.

— Той няма да спечели лейди Ан — прошепна един злобен глас в ухото на Зарид.

Тя се обърна и видя оръженосеца на Колбранд, Джеми, потен като нея от тичането, за да доставя копия на господаря си.

— Брат ми може да не пожелае да я вземе — отвърна му ядно Зарид, като си спомни думите на лейди Ан за Севърн.

— Ха! — каза Джеми. — Баща й одобрява моя господар. Той въобще не се интересува от мръсотията на Перегрин.

Яростта на Зарид, която се бе насъбрала в последните дни, изби. Мечът на Севърн бе подпрян на близкия стълб и тя го грабна, хуквайки след момчето, сякаш се опитваше да го убие.

Търл я грабна през кръста, когато мина край него, и я вдигна във въздуха.

— Пусни го! — каза той.

— Наслушах се на подигравките му и мисля да го накарам да млъкне — изкрещя тя.

Търл я притисна така здраво, че тя не можеше да диша. С другата си ръка той взе меча. После я пусна на земята.

— Отивай при господаря си — изръмжа той на Джеми, който още гледаше уплашено.

Търл се обърна към Зарид.

— Винаги ли посрещаш обидите с оръжие? Не можеш ли да помислиш малко преди това?

— Мога да мисля толкова добре, колкото и ти — тросна му се тя. — Това, дете…

— Само това ли е причината? — прекъсна я Търл, после въздъхна. — Трябва да съм доволен, че не се съгласи с него и да се молиш Колбранд да победи.

— Той да победи брат ми? Колбранд със сигурност ще победи всички останали, но не и Севърн.

Търл бе доволен, че Зарид не е готова да предаде брат си заради глупавия Колбранд. Той не каза нищо повече, а се обърна към арената.

На обед игрите бяха прекратени и всички участници трябваше да отидат на обяд. Зарид знаеше, че това ще е един дълъг обяд и ще трябва да прислужва на Севърн.

— Готов ли си? — попита го тя.

Той погледна към нея, после към Смит, който стоеше зад нея, и си спомни как този мъж я държеше през нощта. Чудеше се дали Зарид си спомня какво се бе случило. Разроши косата й и килна шапката й.

— Отидете със Смит да се поразходите и вижте какво продават търговците.

— А кой ще ти сервира? Кой ще…

— Няма да умра от глад. Сега тръгвайте, преди да съм променил решението си.

Зарид не се поколеба и за секунда. Тя се обърна и бе извън полето на турнира още преди Севърн да е довършил изречението си. Тя едва не се блъсна в един мъж, който носеше две прасета на гърба си.

Усети ръката на Търл върху рамото си.

— Остави ме — тросна му се тя. — Нямам нужда от пазач.

— Тази разходка между хората ще ти хареса колкото вчера. Тръгна си твърде рано и отиде сама в гората.

— Направих го, защото така исках — каза тя през зъби. — Бях уморена от тълпите и… и…

— Хм — каза той недоверчиво.

Не му бе трудно да разбере защо тя, плаче нощем. Ако и той бе принуден да бъде облечен като жена, би направил нещо повече, освен да плаче.

— Ако ми разрешиш, ще те придружа.

Зарид не желаеше той да върви с нея, но си спомни колко самотна се чувстваше предната нощ. Може би Хауърд бе по-добре от нищо — не чак толкова добре, но по-добре, отколкото да е сама.

— Добре — каза тя. — Можеш да дойдеш с мен.

— Много сте мила, лейди Зарид — отвърна нежно той.

— Лейди Зарид? — помисли си тя и обръщението й хареса.

Не желаеше да си признае, наистина не желаеше да си признае, че харесваше компанията на Хауърд. Той я развеждаше край палатките и й показваше всичко.

Заведе я в златарски дюкян и когато Зарид застана пред витрината, загледана в красивите предмети, той накара златаря да ги извади всичките и да й ги покаже. В магазина за платове той поиска от продавача да свали всички топове, така че Зарид да може да ги пипне и да ги разгледа. В друг павилион й показа играчки, като караше търговеца да демонстрира всяка една.

Няколкото часа, които имаха на разположение преди следобедните боеве, минаха много бързо и на Зарид не й се искаше да се връщат.

— Жена до мозъка на костите — каза Търл, смеейки се. — Как устоя да не купиш нещо? Ако не за теб, то поне за прекрасната ти снаха.

— Хауърд ограбиха богатствата ни — каза тя, тъй като мразеше да й напомнят за бедността й.

Усмивката изчезна от красивото лице на Търл. Той искаше само да я подразни, а не да й напомня за бедността на семейството й.

— Ела — каза той. — Виж какво продава този човек.

Гневът й изчезна веднага, когато погледна мъжа, който носеше през рамо голям поднос. На него имаше чудесни бродирани ръкавици. Те бяха от щавена кожа или от боядисана коприна, а бродерията блестеше на слънцето.

— Можеш да ги пипнеш — каза Търл, усмихнат. — Да ги помиришеш.

— Да ги помириша? — Тя взе един красив чифт. Ръкавиците миришеха на рози. Обърна се към него, а лицето й сияеше. — Как — прошепна тя. От собствения си опит тя свързваше кожата само с мирис на коне и мъжка пот.

— Преди да се ушият ръкавиците, кожата се заравя за няколко месеца в цветни листа. Имате ли жасмин? — попита той продавача.

Човекът, гледайки учуден странната двойка, бръкна в купчината и извади чифт ръкавици от жълта кожа, бродирани със златен конец. За бога, мислеше си той, тези двамата си говорят като благородник и неговата дама, но това, което виждаше, бе огромен и красив мъж, очевидно аристократ, и красиво рижо момче, което имаше петно от кал на бузата си.

— Избери си един за теб и един за лейди Лиана. Или пък и по един чифт за нейните дами.

— На Лиана тези ще й харесат — каза Зарид, докато ги разглеждаше, и усещаше мекотата им. Остави ръкавиците и отстъпи.

— Избери си — настоя Търл.

Тя го погледна. Не искаше да признае пред търговеца, че няма пари и не може да, си позволи такова скъпо нещо като чифт ръкавици, още по-малко пък няколко чифта.

Разбрал мислите й, Търл каза:

— Имам намерение да купя всичко, което поискаш.

Юмруците й се свиха, тя стисна зъби. Бе толкова ядосана, че не бе в състояние да каже нищо. Просто се обърна и тръгна.

Търл се намръщи. Започваше да разбира гордостта на Перегрин. Повдигна туниката си, бръкна в кесията, която носеше на кръста си, и извади една златна монета. Хвърли я на зяпналия търговец, грабна целия куп ръкавици, пъхна ги под туниката си и тръгна след Зарид.

Тя вървеше така сковано, че не бе трудно да я настигне. Не се опита да й обяснява нищо, а просто я сграбчи за раменете и я бутна в прохода между една стена и малка сламена колиба и запречи изхода.

Зарид го гледаше скръстила ръце.

— Перегрин не вземат подаяние от Хауърд! Ние не вземаме подаяния от никого, въпреки че земите ни са откраднати! Ние…

Тя спря, защото той я целуна. Не я придърпа в прегръдките си, просто се наведе и я целуна. Когато се изправи, Зарид само го гледаше, примигвайки. Мине доста време, докато дойде на себе си. Изтри устните си с опакото на ръката си и го погледна.

— Радвам се, че нямаш думи — каза той.

— Имам какво да ти кажа! — отвърна тя, опитвайки се да се измъкне от тясното затворено пространство. — Пусни ме да мина.

— Не, преди да ме изслушаш.

— Въобще няма да те слушам!

— Тогава отново ще те целуна.

Зарид спря и го погледна. Целувката му не беше неприятна. Всъщност той я накара да се почувства малко по-добре.

— Ще те изслушам само, ако сложиш край на това падение.

Той й се усмихна така разбиращо, че тя отвърна поглед.

— Казвай, каквото имаш да ми казваш.

— Първо, виж това — той извади чифт червени копринени ръкавици изпод туниката си. Те бяха бродирани със земни пчели и лютичета.

Въпреки яда си Зарид взе ръкавиците. Пред търговеца не можеше да си позволи да ги пробва, но сега ги сложи на малките си ръце. Те бяха красиви, меки и блестяха на слънцето, когато вдигна ръка, за да ги разгледа.

— Никога не съм виждала толкова красиви неща — прошепна тя.

— А тези? — попита той, вадейки друг чифт.

Тя вземаше ръкавиците една по една, но той вадеше все повече и повече. Тя започна да се смее.

— Какво си направил? Откраднал ли си ги?

— Дадох му една златна монета на Хауърд — каза той, втренчен в нея.

Смехът й секна.

— Вземи ги. Те са твои.

Той не се опита да ги вземе, а изглежда и тя нямаше намерение да ги хвърля в прахта…

— Ако земите на Хауърд принадлежат на Перегрин, тогава вероятно и златото, което му дадох, всъщност е на Перегрин. Ти сама си си купила ръкавиците.

На Зарид й трябваше време, за да схване какво й казва. Надсмиваше ли се? Но в думите му имаше някаква истина. Земите на Хауърд всъщност принадлежаха на Перегрин. Тя вдигна ръката си и от кожените ръкавици се разнесе божествен аромат. Вълни от желание преминаха през нея. Тя наистина искаше да притежава нещо толкова красиво, толкова женствено като чифт ръкавици. Би желала да занесе подаръци на Лиана и момичетата й. Те често гледаха Зарид със съжаление, защото знаеха истината за нея. Ако им донесеше такива красиви подаръци, отношението им щеше да се промени.

Търл я гледаше как се мъчи над проблема с ръкавиците и трябваше да положи огромни усилия, за да не се засмее. Въпреки мъжките й дрехи, тя беше обикновена жена.

— Кой чифт ти харесва най-много?

— Аз… Не знам — отвърна тя, като ги разглеждаше. Най-отгоре имаше ръкавици от бяла кожа с бродирани черни и жълти пеперуди.

— Може би най-добре е да ги вземеш всичките. Ще купим други за снаха ти.

— Не, един чифт е достатъчен, понеже аз не мога да ги нося.

— Не можеш?… О да, разбирам. Какво ще правиш с твоя чифт?

— Ще ги скрия. Имам си едно тайно място, една дупка в стената. Ще ги нося, когато съм сама.

Търл помръкна. Обзе го чувство за вина. Манията на брат му да ликвидира всички Перегрин бе лишила тази млада жена от възможността да бъде жена, караше я да се дегизира като мъж… Тогава му дойде идея. Може би по-късно щеше да успее да й даде това, което тя така силно желаеше.

Той се пресегна и я погали по бузата.

— Искам да те видя с ръкавици.

Тя трябваше, помисли си, да се изплюе в лицето му, но не го направи. Дали си внушаваше, или наистина той изглеждаше по-добре, отколкото когато го срещна първия път? Спомни се, че тогава очите му бяха малки и лъскави, а сега бяха доста приятни.

— Аз… по-добре да се връщам — каза тя меко. — Севърн ще има нужда от мен.

— Да — отвърна той. Ръката му се спусна по бузата, докосна рамото й, но после я дръпна. — Аз ще взема ръкавиците.

Тя усети, че ръката му търси гърдите й. Кръвта заби по страните й и тя наведе глава, за да не види той, че се изчервява. Но когато той взе ръкавиците и тя го погледна, Търл се усмихваше по начин, който я вбеси.

— Пусни ме да мина, Хауърд! — изсъска тя.

— О, да, милейди — каза той и й се поклони, докато тя минаваше покрай него.

Когато тръгнаха към арената, тя вървеше пред него. Нещо се бе случило през последните няколко часа, откакто бяха напуснали полето на игрите, но тя не бе сигурна какво. Когато тръгнаха, тя бе готова да го наръга с ножа още щом го погледнеше, но в момента той й изглеждаше много по-човечен. Бе толкова мил с нея, когато разглеждаха стоките. Обясняваше й всичко и не се подразни от невежеството й.

Той със сигурност бе по-различен от братята й. Севърн и Роган не обичаха мечтателността й. Вбесяваха се, когато тя заставаше някъде и гледаше залеза. Подиграваха й се, когато веднъж си направи венец от цветя и го сложи на главата си. Ядосваха се, когато тя се бавеше да направи нещо. Нямаха време за нищо друго, освен за войната и подготовката за нея.

Откакто Лиана дойде в семейството им животът стана по-поносим, но нито Севърн, нито Роган имаха време за нея. Роган прекарваше времето си с жена си, а Севърн — с метресата си. Зарид бе сама.

Тя се обърна към Търл.

— Във Франция жените носят ли такива ръкавици? Там ли научи за аромата им?

— Англичаните също носят ръкавици. Предполагам, че и лейди Лиана има един или два чифта ароматизирани ръкавици.

— Не знам. Не съм ги помирисвала — тя го погледна вече не като враг, а като мъж. Въобще не изглеждаше женствен, а знаеше толкова много за женските дрехи. Братята й не знаеха нищо за женските дрехи. — Във франция само с жени ли си живял? Затова ли знаеш толкова много за женските дрехи?

— Знам достатъчно и за мъжките дрехи — отвърна той объркано, защитавайки се. Тя винаги го караше да се чувства така, като че ли трябваше да защитава мъжествеността си.

Това я обърка. Лиана й бе казала, че има нещо повече в един мъж, освен умението да се бие, но това ли бе типът мъж, който Лиана имаше предвид? Този мъж разбираше от женски ръкавици, а припадаше от една малка рана. Дали мъжете не се делят на две категории? Мъже като братята й и мъже като Хауърд?

— Защо ме гледаш така странно? — попита той, все пак доволен, че го гледа.

— Ти не си мъж! — каза тя замислено.

— Не съм мъж?! — Търл бе ужасен.

— Не си, въпреки че изглеждаш такъв. Припадаш от най-малките рани. Едър си, но много по-дребни от теб могат да те победят.

— Да се бият с мен и да ме победят? — повтори Търл стреснат, тъй като не можеше да се сети за какво говори тя. После си спомни първата им среща, когато тя го наръга. Възнамеряваше да я освободи още щом видя, че е жена. Изведнъж разбра, че тя си мисли, че го е принудила да я освободи.

— Да. Аз се бих с теб! — гордо каза Зарид. — Ако някой извади нож на брат ми, той ще го убие.

— Дори ако е жена?

— Жена вероятно не, но няма да се остави да бъде победен толкова лесно. Не, нито братята, нито… — тя се замисли за миг — нито Колбранд ще се оставят да бъдат победени.

— Но Колбранд няма достатъчно ум, за да разбере, че си жена.

— Сигурно не. Ти имаш ум, както изглежда. Както изглежда знаеш… много за немъжките неща, като женските ръкавици или как да различаваш качеството на платовете. А за мъжките не знаеш нищо.

— Така ли? — той една се сдържаше. — И кое те кара да мислиш така? Какво те кара да вярваш, че не знам нищо за това, което правят мъжете?

Тя го изгледа изненадано.

— Би участвал в турнира, ако можеше. Нямаше да прекарваш времето си, като си играеш на слуга, ако можеше да носиш копие. Лиана каза, че Оливър Хауърд е толкова богат и може да си наема хора да се бият за него. Може би във Франция ти си наемал хора да се бият за теб, докато си седял с жените? — Лицето й светна. — Да, точно така. Затова знаеш толкова много за жените, а малко за мъжете!

За известно време Търл остана безмълвен. Тя стоеше като малко дете, вървеше и се усмихваше, като че ли бе разрешила някакъв голям проблем. Тя бе убедена, че е права, защото той разбираше толкова много от тъкани, скъпоценности и женски дрехи и следователно за нея не можеше да бъде мъж. Тя не можеше да си представи, че повечето мъже бяха като него, а не като братята й, които се интересуваха само от бойното изкуство.

Отвори уста да каже нещо, сякаш думите можеха да променят втълпяваната й цял живот представа за мъжете, но видя зад нея един мъж, който се опитваше да обуздае коня си. Конят, ядосан от няколко удара с камшик, се освободи и побягна, скачайки към Зарид, която бе с гръб към него.

Търл не се замисли и за миг, той просто се хвърли към Зарид, поваляйки я на земята, като я покри с тялото си.

Хората веднага се разкрещяха и подгониха коня настрани, но той вече бе наранил Търл. Той остана неподвижен за момент, дишайки тежко. Все още не можеше да каже дали ребрата му бяха счупени. Зарид започна да се гърчи под него, опитвайки се да го избута, за да може да диша.

— Ранен ли сте? — извика един мъж.

— Донесете носилка! — каза друг. — Ще го отнесем.

Търл болезнено се завъртя малко, за да може Зарид да изпълзи и като погледна лицето й, разбра, че не трябва да позволи да бъде носен. Не можеше да й дава повече поводи да си мисли, че не е мъж.

Пое дълбоко въздух и се обърна на една страна.

— Ще доведа Севърн — тя не можеше да каже нищо повече, но знаеше, че Хауърд току-що й бе спасил живота, на нея, на един Перегрин. Щеше да доведе Севърн, а той знаеше какво се прави с ранен мъж.

— Добре съм — каза Търл, въпреки че говореше трудно. Дясната му страна сякаш беше счупена.

— Севърн може…

— Не — каза упорито той, притваряйки очи от болка. Напрегна се с всички сили и седна.

— Ранен си — каза Зарид. — Ще доведа Севърн.

— Не — повтори той.

Вече се бе събрала голяма тълпа зяпачи, които гледаха как този жестоко стъпкан мъж се изправяше, сякаш не бе се случило нищо.

Нужно му бе да се напрегне, за да стане. Вдигна бавно няколко пъти ръката си и разбра, че няма счупени ребра.

— Трябва да се връщаме — каза той на Зарид.

— Ти трябва да…

— Какво? — попита той.

— Нищо — отвърна тя бясна. — Ако беше ранен, щеше да оревеш околията. Трябва да помогна на брат си.

Тя се обърна и тръгна, без да се интересува дали я следва, или не. Яд я бе, че чувстваше малка слабост в краката. Той я бе прикрил и тя не видя коня, но усети ударите на копитата върху му.

Все пак той я защити. Защо? Какво искаше този Хауърд от нея?

Погледна през рамо към него. Вървеше след нея, но доста сковано и бавно. Той каза, че не е ранен, но това бе невъзможно. Дали да отиде при него и да го накара да й даде да прегледа раните му?

Тя, един Перегрин, да иска да помогне на един Хауърд? Но той я спаси! Защо я спаси? Защо не позволи на коня да я стъпче? Така още един Перегрин щеше да изчезне от лицето на земята.

Трябваше да има някаква причина. Трябваше да има нещо, заради което да му беше нужна жива. Той бе говорил за женитба — женитба, която да обедини двата рода. А ако документите, показващи, че Перегрин са собственици на земята на Хауърд, са открити? Може би Оливър Хауърд бе намерил документите и е изпратил по-малкия си брат да охранява единствената жена във фамилията Перегрин? Това обясняваше защо толкова държеше да е жива. Ако единственото женско същество от семейството им умреше и ако документите се бяха намерили, Оливър Хауърд щеше да загуби всичко, заради което бе убивал съперниците си.

Слабостта в краката й изчезна. Всичко се изясняваше. Хауърд искаше тя да живее и, разбира се, искаше да я накара да се омъжи за него. Това обясняваше и защо и купи ръкавици. Ръкавиците бяха опит да спечели обичта й.

Няма да стане, помисли си тя. Няма да успее да ме спечели отново, каквото и да направи. А ако е ранен, това е заради егоистичните му подбуди. Тя се изправи и тръгна бързо към арената. Не се чувстваше повече благодарна на този Хауърд, че я спаси.