Джуд Деверо
Завоевание (12)

Дванадесета глава

Зарид не бе подготвена за живота в къщата на Хауърд. На вечеря тя седеше на чиста маса, ядеше вкусна храна, а съпругът й се отнасяше с нея като с нещо чупливо и ценно.

Спокойствието, което цареше в къщата, бе ново и интересно за нея. В нейния дом не бе необичайно някои от рицарите да нахълтват в стаите и да викат някой да излезе да се бие. Брат й Роган редовно забиваше бойната си брадва в масата, за да въдвори ред. А Търл я питаше дали има достатъчно вино или дали супата й е достатъчно.

След вечеря дойде красив мъж и засвири на лютня, докато гледаше Зарид с влажни очи.

— Какво казва? — попита тя, тъй като той пееше на френски.

Търл я погледна иззад сребърния бокал. Цялата стая бе осветена от камината.

— Пее за твоята красота, за чара ти и за прелестния начин, по който движиш ръцете си.

Зарид бе изненадана.

— Моите ръце? — Братята й винаги се оплакваха, че ръцете й са слаби и че едва успява да вдигне меча. Тя изпъна ръцете си и ги погледна.

Търл взе едната и я целуна по пръстите.

— Красиви ръце.

— Какво още казва? — попита Зарид.

— Пее само това, което съм му казал, тъй като аз написах песента — отвърна Търл рязко.

Тя отново го погледна удивена.

— Ти? Ти можеш да пишеш на чужд език?

— Песни и поезия. Мога също и да свиря. Да ти покажа ли?

— Ако можеш да пишеш, значи можеш да четеш? Ще ми прочетеш ли нещо?

Търл спря да целува ръката й и се усмихна. Махна на мъжа да ги остави. С още едно махване и един слуга донесе пет книги.

— Какво искаш да чуеш? — когато Зарид го погледна неразбиращо, той се усмихна. — Знам. Ще ти прочета „Елоиз и Абелар“. Това ще ти хареса.

Час по-късно Зарид седеше пред огъня, стараейки се да не заплаче, тъй като историята, която той й четеше, бе много тъжна.

— Хайде сега, това се е случило преди много време и няма нужда да плачеш — когато тя започна да подсмърча, той я взе в скута си и я погали по косата. — Не знаех, че имаш толкова меко сърце.

— А аз мисля, че ти въобще нямаш сърце — тросна му се тя.

Той я целуна по челото и след това я прегърна и я понесе по стълбите. Тя се сгуши в него. Той все още бе неин враг, разбира се, но мисълта да прекара нощта с него накара кожата й да настръхне от очакване, но когато влязоха в стаята, той я целуна по челото и я остави…

Тя не знаеше да се ядосва ли или да е доволна. Всъщност бе объркана. Съблече се и лежа будна известно време, мислейки за странния мъж, за когото се бе омъжила. Тя знаеше, че той бе решил да я остави девствена, докато получат отговора от краля, но как успяваше да удържи обещанието си? Братята й нямаше да позволят една съпруга да остане девствена, независимо какво ще каже тя. Този Хауърд не приличаше на нито един от мъжете, които познаваше. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се объркваше.

Събуди се и го видя да стои в стаята, а на възглавницата й имаше роза. Помогна й да се облече за езда, една къса рокля без шлейф, но само я целуна по врата, докато тя държеше косата си вдигната, за да затегне връзките на роклята.

Слязоха долу заедно. Конете ги чакаха, слугите носеха подноси с топъл хляб, сирене и чаши с вино. Показваше й различни птички и дори веднъж имитира песента на една от тях.

Спряха при едно езеро и той й предложи да поплуват. Зарид каза, че не обича да плува и че всъщност не обича водата. Седна под едно дърво и гледаше как Търл съблича дрехите си и бавно влиза във водата. Можеше да го гледа, колкото пожелае. През последните седмици всеки път, когато го погледнеше, й се струваше, че става все по-едър. Спомни си как някога мислеше, че е хилав и слабоват. Това бе, когато се срещнаха за първи път и когато тя едва не го бе убила с ножа си. Тогава го мислеше за слаб.

Но когато го погледна, видя колко широки са раменете му, колко здрави са мускулите на краката му. Имаше белези по тялото му, белези от оръжие. Чудеше се дали тези белези са от битки или от турнир.

Облегна се на дървото и се загледа как плува. Това, разбира се, бе губене на време. Тя би трябвало да тренира както обикновено, но после се усмихна на мислите си. Тренировките й бяха подготовка да се бие с Хауърд, но тя се бе омъжила за един Хауърд и сега го гледаше как плува.

Тя го гледаше лениво, когато той вдигна ръка и й махна. Тя му се усмихна и после го видя да се гмурка под вода. Зачака го да изплува. Мина минута и тя се изправи. Той не се показваше. Изчака още няколко секунди, но все още не го виждаше. Скочи и застана на брега на езерото.

— Хауърд — извика тя, но отговор нямаше. Извика по-силно. — Хауърд! — отново без отговор. Нямаше и следа от него.

Не се замисли какво да прави и скочи във водата. Можеше да плува — братята и се бяха погрижили за това, макар че не обичаше да го прави. В момента не мислеше дали й харесва или не, просто реагира.

Пое дълбоко въздух и се гмурна с широко отворени очи, търсейки го. Не й отне много време. Беше лесно да го види, свит на две, лицето му опряно в коленете.

Дробовете вече я боляха, но тя остана под вода достатъчно, за да го извади. Той не си пое дъх, когато изплува на повърхността. Само един поглед й показа, че той бе блед като мъртвец.

Доплува с него до брега, изтегли го на тревата. Той бе толкова тежък, колкото боен кон и тя доста се напрегна, докато го извади на брега.

Той лежеше студен и блед като смъртта. Какво да прави? — чудеше се тя.

— Хауърд! — изкрещя тя в лицето му. — Хауърд!

Той не отговори. Тя седна на корема му и започна да го шамаросва по бузите, но без никакъв ефект.

— По дяволите, Търл! — викна тя, а в очите й имаше сълзи от безсилие. — Не смей да умираш точно когато започвам да мисля, че си добър човек.

Застанала на колене, тя се наведе над него, сложи ръце на бузите му и разтърси лицето му.

Тогава Търл изхвърли фонтан от устата си. Зарид се дръпна назад и го погледна учудено с мокро лице.

Търл отвори очи и й се усмихна.

— Мога да издържам без въздух по-дълго от когото и да е.

Тя разбра, че пак я бе изиграл. Седна на корема му и започна да го блъска по гърдите с юмруци, но той не реагираше.

— Ти си ужасен човек! — каза тя и го удари още един път.

Той хвана ръцете й, завъртя я и застана над нея.

— Ти се разтревожи за мен?

— Не съм! Страхувах се, че смъртта ти може да предизвика война между семействата ни. Не че този твой брат заслужава титлите. Интересуват ме само братята ми и Лиана и може би синът на Роган, но не и ти — той я бе притиснал на земята. Тя знаеше, че той иска да я целуне. Наистина се бе разтревожила за живота му, но не искаше да го признае.

Той отърка студеното си мокро лице в нейното, после подуши врата й. Когато освободи ръцете й, тя го прегърна, а когато го направи, той се отдръпна.

Зарид се намръщи, защото пак се почувства пренебрегната.

— Ще измръзнем, ако не се избършеш — в гласа му имаше някакво самодоволство, което я ядоса.

Той стана и я вдигна, а когато тя не го погледна, повдигна брадичката й.

— Толкова ли е ужасно един Перегрин да се грижи за един Хауърд?

— Това не може да се случи — отвърна тя, колкото може по-твърдо, но думите й прозвучаха фалшиво.

Той се засмя, прегърна я и я въртя, докато не й се зави свят. Зарид се притисна, до него и скоро също започна да се смее.

— Хайде, мой малък враг, нека да се изсушим. Наблизо има хан. Да видим дали ще ни нахранят.

Тя го изчака да се облече, после го остави да й помогне да се качи на коня.

 

 

След този случай нещата помежду им се промениха. Зарид не бе сигурна какво се бе променило, но бе уверена, че има нещо ново.

Не знаеше какъв е той всъщност, познаваше го само от извънредни ситуации, но след случая при езерото, тя усети, че той се отпусна пред нея. Повече не се страхуваше от това, което го бе плашило преди, и тя постепенно започна да разбира що за човек е всъщност.

Той бе различен от братята й, като денят от нощта. Докато братята й се стараеха да работят, колкото се може повече, всеки ден, то Търл сякаш се стараеше да извлече максимално повече удоволствие. Той също тренираше, но не с часове, отнасяше се доста по-несериозно към тренировките от тях. Смееше се, когато може. Обзалагаше се с хората си и плащаше, когато губеше. Липсваше усещането, че при него нещата са поставени на живот и смърт.

Отначало Зарид се дразнеше от това му отношение. Мислеше, че той не разбира колко важни бяха тренировките за мъжете, че те трябва да тренират, за да са готови за война. Каза му, че е много лекомислен и дори тя може да го победи с нож. Знаеше, че с тежък меч няма шанс да го победи, но бе по-бърза, отколкото той ловък.

Не й трябваха повече от няколко минути, за да разбере, че греши, въпреки игривостта си, той бе много силен съперник. Играеше си с нея. Дразнеше я, караше я да мисли, че побеждава, а после изведнъж правеше крачка встрани и тя губеше равновесие. Както всички Перегрин, гневът й достигна до ярост в определени моменти. А когато това си проличеше, Търл ловко я обезоръжаваше.

— Надявам се разбра, че хладният ум реагира по-бързо от разгорещения — каза той и когато тя се опита да го удари, хвана ръцете й и я целуна. Зарид бе засрамена от смеха на мъжете наоколо.

По-късно той дойде при нея и се опита да я спечели отново. Подаде й букет цветя и й каза, че е красива, че очите й блестят повече от който и да е скъпоценен камък. Каза му, че е луд, но не се сдържа да не се усмихне. Наистина бе хубаво да се живее с него.

Следващият ден я заведе на панаир в един град на десет мили от къщата. Зарид никога не бе ходила на панаир, тъй като у дома не й бяха позволявали да излиза извън замъка, а освен това братята й бяха против подобни слободии.

Панаирът бе някакво чудо за нея. На турнира нямаше възможност да се забавлява изцяло. Бе непрекъснато напрегната заради брат си и с това, че врагът им беше в техния лагер, докато на панаира нещата изглеждаха по-различни. Изглежда нещо бе станало. Тя бе все още със семейния им враг, но когато го гледаше как язди големия си кон, той не й приличаше на враг. Всъщност тя започваше да мисли, че Търл е огромен и красив колкото братята й.

Денят на панаира бе чудесен. Всички търговци бяха щастливи да посрещнат господаря и красивата му дама. Бе така различно от турнира, когато й се подиграваха, че е един от мръсните Перегрин.

Търл й купуваше всичко. След като бе израснала в семейство, където всяко пени бе ценно като парче злато, райско удоволствие сега беше да може да си купи красиви неща. Хапваше по малко от всичко, на което спираше погледа си, докато Търл не я предупреди, че може да я заболи стомаха. Когато сокът от ягоди потече по брадичката й, той се наведе и я избърса. Зарид се изчерви от срам, но той само се засмя.

Когато я видя да гледа един красив мускулест борец, който се перчеше, че може да победи всеки съперник, Търл излезе и се бори с него. Когато съпругът й победи, Зарид се изпълни с гордост и гледаше наградата — евтина шарена панделка, сякаш тя бе обсипана със скъпоценности награда, спечелена на турнир. Търл стоеше зад нея, с ръце на раменете й докато тя се радваше на кукленото представление. Когато около половин дузина прекалили с виното мъже се сбиха, — той я вдигна на ръце и я отнесе на сигурно място.

Имаше един павилион, където се продаваха платове от Италия и Зарид спря и се загледа с копнеж в един топ от тъмнозелен брокат. Търл нареди на търговеца да го покаже. Цената й се стори изключително висока и Зарид каза, че не може да го вземе, но Търл го купи целия.

— Можем да направим завеси от него — каза той.

Нещо в нея й напомняше, че харчи доста свободно пари, които всъщност принадлежаха на нейното, а не на неговото семейство, но всичко това й се струваше някак много далечно.

Той бе до нея, когато Зарид затвори очи, докато един мъж ходеше по здраво опънато въже високо между две греди.

— Това не е толкова трудно. Аз също мога да го направя — каза спонтанно Търл.

— Не можеш! — отвърна тя, но когато той тръгна към въжето, хвана ръката му и го помоли да не го прави. Едно бе да се бориш с друг мъж, а съвсем различно да вървиш по тънко въже на няколко метра от земята. Можеше да се убие.

Трябваше доста да го моли да не се качва. За да го спре, му каза, че му вярва, че е в състояние да го направи и няма нужда да й доказва. Каза му, че той е най-добрият рицар в кралството. Търл попита дали е по-добър от Севърн и тя отговори, че със сигурност е. Попита мисли ли, че може да победи Роган. Тя го увери, че може.

Когато се свечери, Търл предложи да се приберат в къщата, защото съмнителни типове бродят през нощта, а той не искаше да я излага на риск. Тя се възпротиви, но наистина бе уморена. Той се качи на коня си, а един от хората му, който целия ден бе с тях, я повдигна и я сложи на коня пред него. Така тя язди десет мили в прегръдките на Търл.

След като се прибраха, тя се съблече и го зачака. Бе сигурна, че тази нощ ще остане при нея, но както винаги той я целуна по челото за лека нощ и излезе. Въпреки че бе уморена, тя не можа да заспи, стана и отиде при огъня.

Отпусна се на стола, усещайки топлината върху лицето си. Понякога си мечтаеше да се прибере у дома, където всичко бе както трябва. Тя знаеше кои са й приятели, кои врагове. Бе израснала с мисълта, че трябва да мрази Хауърд, а сега всичко това се бе объркало от хиляди спомени. Спомни си как Търл, облечен като Черния рицар, събори всичките си съперници. Спомни си смеха и закачките му. Мислеше за книгите, които й четеше и как й се усмихваше през пламъка на свещта.

Тя хвана главата си с ръце. Враг ли бе той или приятел? Той бе Хауърд, значи не можеше да й бъде приятел, но все пак…

През последните две седмици те бяха почти непрекъснато заедно, тя бе разговаряла с него така, както не бе разговаряла с никой друг досега. В Перегрин разговорите се въртяха около враждата с Хауърд, а всички останали теми бяха просто загуба на, време. Търл изглежда не мислеше, че разговорите са загуба на време.

Говореха за неща, които им се бяха случили като деца, какво обичат и какво не, какво очакват от бъдещето. Избягваха да споменават за омразата между двете семейства. Всъщност избягваха темата така умело, сякаш не бяха заклети врагове.

Търл й показа плана, който бе направил за обновление на къщата. Заведе я да се срещне с някои от неговите арендатори. В къщата на братята й не познаваха арендаторите си по име. Братята й се интересуваха само от мъжете, които можеха да се бият, и единствено те бяха от значение. Търл бе опознал хората, които обработваха земите му, разпитваше ги за семействата им, децата и когато имаха проблеми, се стараеше да им помогне.

Как би могла да мрази един мъж, който бе толкова мил и се смееше толкова често? Отначало тя помисли, че той се преструва на човек, който мисли за другите, но хората, които работеха за него, не се страхуваха. Децата тичаха при него, очаквайки бонбоните, които той носеше в джобовете си.

Зарид започна все по-често да го разпитва за живота му, за това, което е правил, когато се е връщал в Англия с майка си.

— Виждаше ли братята си, когато се връщаше?

— Не — отвърна той. — Майка ми смяташе, че е изпълнила задълженията си и е дала на съпруга си синове, които жертва във войната с Перегрин, така че не му дължеше повече синове, нито пък времето си. Аз бях най-младият и тя ме взе със себе си във Франция. Живеех с нея и рядко виждаш баща си и братята си.

Трябваше й малко време, за да проумее, че той не е бил отглеждан, за да участва във войната, че омразата и враждата между Перегрин и Хауърд не означаваше нищо за него.

Колкото повече мислеше, толкова повече се объркваше. Ако не го интересуваше омразата, защо се ожени за нея? Бе й предложил анулиране на брака, когато тя му каза, че не иска да я докосва, но той я харесваше.

Стана от стола и се приближи до камината. Харесваше ли я? Затвори очи и се опита да си представи как ще се върне в къщата на братята си. Трябваше да се върне в дом, където никой не се смееше, не се шегуваше, където всичко бе изключително сериозно.

Спомни си как Лиана трябваше да се бори с Роган, за да има поне малко свобода. Роган обичаше жена си, но никога нямаше да разреши да каже или направи това, което тя пожелае. А Севърн, който се ожени за лейди Ан. Зарид се чудеше дали характерът на лейди Ан още не го е докарал до убийство.

Тя се върна при камината и се отпусна тежко на стола. Господ да й е на помощ, но тя не желаеше да се връща при братята си. Искаше да бъде с този мъж, който бе неин враг, мъж, когото нейното семейство мразеше. Кръвта, която течеше във вените му, бе убивала братята й, бе им отнела всичко, което им принадлежеше. Би трябвало да го мрази, но тя не го мразеше.

На масичката до нея бе панделката, която той бе спечелил за нея. Спомни си колко бе горда, когато той победи. Притисна панделката до бузата си.

Какво да прави? Имаше ли някакъв начин да запази и семейството си, и него.

Легна си, но спа доста неспокойно и на сутринта бе доста заядлива. Тя бе вече на масата, когато Търл слезе. За разлика от нея той нямаше под очите тъмни кръгове от безсъние.

Зарид го погледна и каза:

— Кога чакаш отговор от краля?

Търл седна на масата и сложи парче сирене на хляба си.

— Нямаш търпение бракът ни да бъде прекратен ли?

Тя го погледна и за секунди очите й изразяваха всичките й желания, но извърна поглед.

— Най-добре ще е да свършим с това.

Търл замълча. Тя го погледна. Лицето му бе каменно. Кога бе станал толкова красив? — чудеше се тя. Кога се превърна от жаба в най-красивият мъж, който някога бе виждала? Ако бракът им трябваше да се прекрати, то това трябваше да стане час по-скоро. Не можеше да си позволи да се привърже към него повече, отколкото в момента.

Накрая той повдигна рамене.

— Никой не може да каже какво ще направи кралят. Сигурен съм, че ще се съобрази със себе си. — Той я погледна. — Може да отхвърли молбата ни.

— Да я отхвърли! — тя пое дъх. — З-защо да я отхвърли?

— Все пак бих казал, че женитбата ни е нещо добро. Обединяваме две воюващи фамилии. Може да не ни разреши да се разделим.

Първата й реакция бе да се усмихне. Може би щяха да останат тук завинаги. Може би тя би могла да има градина с цветя. Може би щеше да си ушие нови рокли. Може би щяха да имат няколко деца.

Тя се усети бързо и сполучливо имитира недоволство.

— Братята ми няма да одобрят брака ми с един Хауърд. Може би трябва да се върна при тях. Може би кралят би подписал молбата, ако съм при тях?

— Както искаш — каза той. — Да ти дам ли хора да те изпратят до вас?

Прииска й се да хвърли храната в лицето му.

— Ако братята ми ме видят да яздя в компанията на ваши хора, те ще атакуват, без да задават въпроси.

— Ами тогава? — каза бавно той. — Може би ще трябва да останеш тук, докато получим отговор от краля.

Отначало тя не го разбра, но след това се усмихна.

— Май така ще е най-добре.

Този ден яздиха далеч и мъжете изостанаха от тях. Търл я заведе да разгледа кръг от огромни изправени камъни, построени от древните заселници. Той й разказа ужасяващи истории за жертвоприношения на хора, извършвани на камъните, после я сграбчи, като се преструваше, че ще я принесе в жертва. Тя се смееше и пищеше, когато я притисна на камъка.

Ще ме целуне, помисли си тя. Ще е забравил дневния разговор и ще ме прегърне.

Но той не го направи. Обърна се и отиде до друг камък, а когато тя дойде при него, той не я погледна. Държеше лицето си настрани и едва след време се обърна към нея.

— Стъмва се — каза меко той. — Трябва да се прибираме.

 

 

След този разговор Търл започна да я отбягва. За толкова кратко време тя вече бе свикнала той непрекъснато да е до нея и усети, че й липсва. Когато го видя да тренира на двора с хората си, взе от момчето на готвача дрехи, облече се и отиде при тях.

Тя му се усмихна, но той не й отвърна.

— Ти си моя съпруга. Не трябва да се появяваш пред мъжете по този начин! — каза той, гледайки я в краката, които бяха обути само в едни плетени чорапи.

— А какво да правя по цял ден? — изплю се тя. — И не съм твоя жена.

Искаше да каже, че е жена само по документ, но той го разбра превратно.

— Скоро ще си свободна — отвърна той с твърд глас.

Зарид се обърна и се върна в стаята си. В нейната самотна стая. Бе живяла сама през почти целия си живот, сега отново бе сама, но защо й се струваше по-лошо? Сякаш бе намерила приятел и го бе загубила.

Хвърли се на леглото и искаше да заплаче, но не можеше. Би трябвало да е доволна, че той страни от нея, помисли си тя. Кой бе желал компанията на един Хауърд? Тя беше Перегрин и мразеше всички Хауърд.

Наистина ли?

Помисли си как ще реагира брат й Роган, когато открие, че малката му сестра се е омъжила за един Хауърд. Той сам щеше да отиде и да моли за разтурването на този брак. Роган не се доверяваше на никой — сигурно щеше да поиска жена да провери дали Зарид е девствена и че този Хауърд не я е докоснал.

— Все още съм девствена — прошепна тя. — Така чиста и неопетнена, както при раждането си.

След като Роган получи документите за анулиране на брака, той, без съмнение, щеше да намрази още повече Хауърд. Сигурно щеше да си помисли, че сестра му е пренебрегната от Хауърд.

— Трябва да мога да направя нещо — каза си тя. — Трябва да може да се направи нещо, за да се избегне увеличаването на омразата.

 

 

— Милорд — обърна се Маргарет към Търл.

Той бе целият в пот от тренировките.

— Да? — отвърна той. Не бе в добро настроение през последните няколко дни. Дни и нощи наред мислите му го подлудяваха. Все повече се влюбваше в момичето, което бе негова съпруга. Може би бе влюбен в нея още в мига, в който я видя да се бори с хората на брат му — мъже, които нямаха достатъчно мозък, за да разберат, че е жена. Но тя не отвръщаше на чувствата му, тъй като все още говореше за завръщане при братята й и разтуряне на брака им. Вече се замисляше дали наистина да не изпрати молба до краля.

Търл погледна Маргарет.

— Какво има?

— Лейди Зарид е отишла в селото.

Той се намръщи.

— Тя не е затворник. Изпрати ли хора с нея?

— Да, но тя ги отпрати.

Търл се разтревожи. Дали не бе тръгнала да бяга при братята си?

Преди да успее да реагира, Маргарет сложи ръка на рамото му.

— Намерили са я. Един човек я видял да влиза при Хебе.

— Защо ще се среща с тази жена?

— Говорят, че е вещица — Маргарет понижи глас. Както всички слуги, и тя знаеше много повече за отношенията между господаря и съпругата му, отколкото те биха желали.

— Защо ще ходи при вещица?

Маргарет се поколеба.

— Хебе освобождава жените от нежелани деца.

Лицето на Търл пребледня.

— Кажи на Джон да оседлае коня ми.

След около час един бесен мъж нахълта в тъмната, мръсна колиба на старицата. Първата му мисъл бе да убие старата жена, а после и жената, за която се бе оженил. Не се и съмняваше, че детето, което Зарид е носила, е било на Колбранд. Не бе чудно, че тя така искаше да се върне при братята си. Там би могла да каже, че детето е от Хауърд и вероятно да го използва, за да спечели земите им. Той прокле себе си и нея, и всички жени, и женитбата, и въобще всичко, което се отнасяше до отношенията между мъже и жени.

— Жена ми е била тук! — попита той ужасената жена. — Махнала ли си детето й?

— Не, милорд! — отвърна тя с треперещ глас. — Тя не носеше дете.

— Не ме лъжи! Ще те изгоря, ако ме излъжеш.

Старата жена се отдръпна назад към стената, покрита с изсушени билки и храсти.

— Не лъжа. Моля ви, милорд, все още не искам да умирам.

Изведнъж яростта напусна Търл и той седна на единствения стол в колибата. Какво бе виновна жената, че съпругата му е искала да махне детето? Може би трябваше да е доволен, че Зарид е решила да махне детето, вместо да го задържи. Като си спомни как се отнасяше тя към Колбранд, бе странно, че нямаше желание да запази детето.

— Какво искаше жена ми? — тъжно попита Търл.

— Любовна отвара.

Търл се сепна.

— Какво?

— Съпругата ви поиска любовна отвара. Отвара, която да подлуди мъжа от страст.

— За кого? — бе единствената дума, която можа да изрече. Замисли се, че й бе дал твърде малко време през последните седмици, за да се привърже към друг мъж. Но може би възнамерява да срещне по-късно Колбранд и…

— За вас, милорд. Тя искаше отвара за съпруга си.

Търл премига няколко пъти неразбиращо.

Старицата видя, че Търл се поуспокои и насъбра кураж. Изправи се.

— Лейди Зарид поиска да й направя отвара, която да даде на съпруга си, така че когато той я изпие, да бъде обладан от такава страст и да не може да й устои.

Търл гледа втренчено старата жена няколко минути.

— Сигурна ли си? — попита той спокойно. — Каза, че е за съпруга й?

Жената се усмихна.

— Ако бях глупачка нямаше да доживея до тези години. Не бих дала отвара на съпругата на един силен човек, ако тя възнамерява да я даде на друг мъж, освен на съпруга си. Ако беше жена на някой селянин, може би, но не и на нея. Казах й, че ако ме излъже и я използва върху друг, ще бъде нещастна през целия си живот. Тя каза…

— Да, ясно. Какво каза тя?

— Тя каза, че съпругът й, вие милорд, гледа на нея като на дете и то като на момче. Тя искаше да й дам нещо, което да ви накара да я видите като жена.

Търл стана и взе да оглежда стаята. Усмихна се. Значи тя си мисли, че той не я желае? А през цялото това време той си мислеше, че тя копнее за онзи глупак Колбранд. Тя явно бе променила чувствата си. Но това вече не го интересуваше. Ако можеше да я накара да легне с него по нейно желание, това щеше да бъде първата стъпка към спечелването на любовта й.

Той отново погледна жената.

— Какво й даде?

Тя разбра, че опасността беше преминала. Познаваше го от дете и не вярваше да е жесток човек. Тя стана.

— Моите отвари са тайни и ги знам само аз. — Когато Търл се намръщи, тя продължи: — Казах й да ви покани на вечеря в нейната стая. Да има огън и свещи, а тя да свари във вода ароматични билки и да носи най-скъпата си рокля. После да сложи отварата в бирата на мъжа си и когато той я изпие, вече няма да може да се контролира.

Търл не можеше повече да сдържи усмивката си.

— Трябва да ме удари като светкавица, така ли?

Жената се обиди от тона му.

— Не лъжа клиентите си. Отварата ще подейства.

— Гарантирам за това — каза Търл, — ще бъда един от най-шеметните любовници.

Той бръкна под туниката си, извади малка кесия с монети. Отначало мислеше да й даде една или две, но после й хвърли цялата кесия. Това несъмнено бяха много повече пари, отколкото тя бе спечелила през целия си живот.

Старата жена пое безмълвно кесията с трепереща ръка.

Търл напусна колибата, като весело си подсвиркваше.

 

 

На Зарид й бе трудно да накара Маргарет да направи това, което искаше. За пръв път, откакто бе дошла, жената изглежда й се подиграваше. Тя отговаряше на въпросите й рязко и й даваше малко или никаква информация, освен това, което Зарид искаше да знае.

Зарид искаше специална рокля и трябваше да пита непрекъснато къде са дрехите на майката на Търл. Маргарет избягваше да отговаря доколко може, докато най-сетне докара Зарид до убеждението, че трябва да извади нож и да я наръга. Накрая тя я заведе в гардероба и там сред топовете платове, които чакаха да бъдат скроени и ушити, имаше огромна дървена кутия. Неохотно, с неодобряващ израз на лицето Маргарет отвори кутията и Зарид видя една рокля, която дори и в тъмната стая блестеше. Тя бе направена от златен плат.

Зарид никога не бе виждала такъв плат. Тя я взе и отиде до вратата, за да я разгледа на светлината.

— Какво е това? — прошепна тя.

Доста неохотно Маргарет й каза, че платът е от Италия. Златото е било изпредено на изключително тънки нишки, усукани около здрави копринени влакна, после златният конец е бил втъкан в копринена тъкан.

Зарид внимателно вдигна роклята. Знаеше, че тя струва, колкото замъка на братята й. Пое дълбоко дъх и се постара да не изглежда изплашена, когато извади роклята от кутията. Щеше да спаси семейството си от война, мислеше си тя. Може би съпругът й бе прав, че можеха да имат дете, което щеше да наследи земите, които Хауърд владееха. Това нямаше да е правилно, защото най-възрастният й брат, трябваше да наследи земите, но все пак бъдещият владетел щеше да има тяхна кръв.

— Ще я сложа — каза Зарид.

Роклята бе доста тежка и твърда. Тя се усмихна, докато я навличаше. Мъжете си мислеха, че жените са слаби. Братята й казваха, че една жена не би могла да носи железни доспехи, но тежката твърда рокля бе друг вид доспехи. Зарид се усмихна, тъй като бе тръгнала на особен вид война, война, която трябваше да спечели и роклята бе нейната ризница.

Тя се обърна към Маргарет.

— Ще се облечем ли! — попита тя и видя усмивка в очите на Маргарет, сякаш бе разбрала какво иска да й каже Зарид.

Един час по-късно Зарид бе подготвила стаята точно така, както й бе казала старата вещица. Бе осветена от свещи и ухаеше на билки. Имаше и маса с храна. Не бе трудно да се подредят нещата, тъй като Маргарет я питаше за всичко. Зарид намираше въпросите за дразнещи, но им отговаряше, тъй като разговорът изглежда повишаваше настроението на Маргарет.

Най-накрая всичко бе готово.

— Добре ли изглеждам? — попита Зарид. Златисточервената рокля, червената й коса и бялата кожа, осветени от пламъка на камината бяха гледка, която можеше да остави човек без дъх. Маргарет погледна младата си господарка и се усмихна. Не знаеше защо е отишла при вещицата, но бе убедена, че не е била там, за да махне дете от друг мъж. Всички в къщата, а и половината село знаеха, че тя не е била с господаря им откакто са се оженили.

— Красива сте — каза Маргарет.

— Не изглеждам ли като момче?

Маргарет можа само да се засмее на този въпрос. Косите на Зарид бяха дръпнати назад и обвити в бяла кърпа. По челото й се спускаха малки къдрици.

— Най-малко приличате на момче.

Импулсивно, може би защото бе много възрастна, или защото бе разбрала, че Зарид нямаше представа как трябва да се държат слугите, Маргарет я целуна по бузата, усмихна се и излезе.

След няколко минути Търл почука и влезе в стаята. Зарид веднага разбра, че е в лошо настроение.

— Какво се е случило? — попита тя, уплашена да не е нещо, свързано с братята й.

Той седна тежко на стола пред камината.

— Конят ми се препъна и ме хвърли в една локва. Един от хората ми ме събори на тренировките и изглежда имам някакъв обрив от дясната страна на тялото ми. А когато се прибрах, ми казаха, че няма да мога да вечерям долу, а трябва да дойда в стаята ти. Какво искаш от мен, Зарид? Да ми кажеш, че братята ти са дошли да ме убият? Ще бъде чудесен завършек на този отвратителен ден.

Отначало й се прииска да го прати по дяволите, но после се усмихна.

— Облякла съм роклята на майка ти.

Той се обърна, сякаш я гледаше през рамо, но всъщност не гледаше нея. Прозя се.

— Да — погледна към подноса с храна на масата. — Извикай някой да ми сервира. Гладен и уморен съм.

— Аз ще ти сервирам — каза бързо Зарид. — Не ни е нужен никой.

Тя отиде до масата, напълни една сребърна чиния и му я подаде. После седна на един стол в краката му. Той налапа голямата лъжица с моркови и се обърна към нея с пълна уста.

— Какво искаш?

— Нищо. Не съм свикнала с всички тези слуги и не искам да ме обслужват.

— Не можеш да лъжеш — той присви очи. — Имаш ли някаква вест от братята си? Затова ли отиде при вещицата?

Очите й се разшириха.

— Както виждаш, моите хора са ми верни. Казват ми всичко, което правиш.

— Нямам вест от, братята ми. Не съм те поканила тук, за да говорим за война.

— О, но за какво друго можем да говорим? Какви други причини имаш, за да отидеш при вещицата? — Той сложи чинията в скута си и продължи по-тихо. — Тя премахва и нежелани деца…

Тя го погледна с отвращение.

— Не е възможно да съм бременна от друг, ако това имаш предвид.

— Нито дори от Колбранд?

— Ти си отвратителен човек! — каза тя и стана.

— Аз съм Хауърд. Откъде да знам какво си правила с други мъже? Ти, както изглеждаше, го намираше за много привлекателен. Смяташе го за най-силния, най-смелия рицар в цяла Англия.

— Ти го събори — каза тя с известно раздразнение. — Ти събори всички на турнира у Маршал.

Търл се облегна назад и се усмихна.

— Искаш да кажеш, че Колбранд не е най-добрият рицар в цяла Англия?

Тогава тя разбра, че той просто я дразни.

— Много си отегчителен. Няма ли някога да бъдеш сериозен?

Той остави чинията.

— Бях сериозен, когато казах, че ми се спи. Никога не съм бил толкова уморен. — Стана, протегна се и пак се прозя. — Няма нещо, което да ме спре да отида да си легна тази нощ. Дори и кралят да дойде, няма да стана.

Зарид не искаше да използва отварата на вещицата. Тя искаше да успее сама да прелъсти съпруга си.

— Не казваш нищо, дали харесваш роклята на майка си.

Той отново се прозя.

— Винаги съм я харесвал. Тя я носеше във Франция. Дори кралят я забеляза.

— Тежка е. Пипни плата.

Той се протегна.

— Често съм пипал дрехи от злато и от сребро. Дори съм събличал такива дрехи от жени в двора — протегна се той. — Трябва да си лягам. Най-голямото ми желание е да се съблека.

Тя не знаеше как да го накара да я погледне. Корсетът притискаше гърдите й и те я боляха. Доколкото разбираше, той все още не бе ги забелязал.

— Корсетът на майка ти ме стяга — каза тя. — Не мисля, че майка ти е изпълвала роклята както аз. — Тя притаи дъх, за да види какво ще каже.

— Не си я спомням облечена така — отвърна той сухо, сякаш го бе обидила.

— Нямах предвид…

— Да, извинението ти се приема. Сега, наистина ли нямаш какво друго да ми кажеш, освен че майка ми е била грозна?

— Не съм казвала, че майка ти… — Зарид спря, защото се обърка. — Хайде, отивай да спиш. Няма значение какво съм искала. Ти си уморен и трябва да си починеш.

Очакваше вратата да се отвори и да се затвори, но след като не чу нищо, се обърна към него.

— Отивай, не те задържам!

Той седна отново.

— Развълнувана си от нещо? Да не би да е пристигнал отговорът от краля? Затова ли си се облякла в роклята на майка ми? Искаш да отпразнуваме добрата вест?

— Не съм получавала нищо от никого. Нямам вест нито от краля, нито от Перегрин, ако това въобще има значение. Никой не е говорил с мен днес.

Той й се усмихна разбиращо.

— Това ли било? Нуждаеш се от компания? Добре, говори. Ще се постарая да постоя още известно време буден, за да те слушам.

Тя му обърна гръб.

— Имах някаква идея, когато дойде, а сега вече не знам каква беше — измърмори тя.

Той не каза нищо и тя се обърна към него. Главата му се бе отпуснала на облегалката на креслото и той бе заспал. Усети ярост, когато го видя и й се приплака. Защо другите жени можеха да съблазняват мъжете, а тя не можеше?

Отиде до него и сложи ръка на бузата му. Той бе по-красив от братята й, по-красив от Колбранд, всъщност по-красив от всеки един мъж.

Той скочи рязко.

— Сънувах!

Тя му се усмихна.

— Какво сънува?

— Че съм в двора и лейди Катрин идва в стаята ми. Роклята, да, тя ми направи впечатление. Беше от син плат, бродиран със злато.

Зарид се отдръпна от него.

— Бих желала да си отидеш.

Той стана и разтърка очи.

— Трябва да отида да довърша съня си — преди да тръгне, той отиде до подноса и взе един сребърен бокал, пълен с бира. На повърхността му плуваха билки.

— Умирам от жажда — каза той, преди да пресуши чашата.

— Не пий това! — изкрещя Зарид.

Търл изпи чашата, остави я и погледна учудено Зарид.

— Не ми разрешаваш да пия нещо, когато съм толкова жаден? Хайде сега. Имах по-високо мнение за една Перегрин, освен това е моя жена — той замълча. — Или по-скоро, както крещиш пред хората ми, не си ми жена. Защо ме гледаш толкова странно?

— Въобще не гледам теб — отвърна тя меко, но го гледаше изключително съсредоточено, без да мигне.

Той се протегна леко.

— Трябва да тръгвам. Време е да си лягам — потисна прозявката, наведе се и я целуна по челото.

— Роклята на майка ми наистина ти стои добре. Мога да ти кажа, че дори по-добре от колкото на нея. Сега наистина те моля да ме извиниш.

Той тръгна към вратата. Зарид го следеше с поглед. Бе изпил отварата, а нищо не се бе случило. Утре, помисли си тя, ще отиде при вещицата и ще си поиска монетата.

Търл хвана дръжката на вратата и се спря. Дълго време не мръдна. После бавно, много бавно се обърна към нея. Очите му се бяха разширили, като че ли беше в шок. За миг той се втренчи в лицето й, после се спря на устните й, после я огледа отдолу нагоре и очите му се впиха в изпъкналите й гърди.

Зарид сложи ръка на гърдите си и отстъпи. Търл тръгна към нея, а очите му блестяха, пълни с желание.

Сърцето й заби силно. Ето така искаше да я гледа. Затова купи отварата. Но започна да се страхува. Той бе винаги мил и нежен с нея, но дали сега нямаше да се превърне в чудовище? Дали ще го направи неузнаваем?

Тя отстъпваше, докато стигна до леглото. Той я дебнеше като огромно животно, което вървеше след плячката си и знаеше, че тя не може да му избяга.

— Аз… аз мисля, че…

Не можа да довърши изречението си, тъй като той се пресегна и я докосна по лицето.

— Никога не съм те виждал толкова красива — прошепна Търл. — Не съм виждал по-привлекателна жена от теб. В дворовете на Франция, Италия и Англия не съм виждал жена, която да може да ти съперничи. Желая те повече от всеки.

Зарид го погледна и примигна. Това бяха думите, които искаше да чуе, заради които бе купила отварата.

Той я целуна много, много нежно по устните и тя усети, че краката й омекват. Хвана я през кръста и я сложи нежно на леглото. Легна до нея и започна да я целува по лицето и врата, после се премести на гърдите й. Зарид затвори очи и се наслаждаваше на усещането, после погледна косата му. Имаше гъста, черна коса. Прокара пръсти през нея.

Той се облегна на лакът и я погледна. Ръцете му галеха гърдите й.

— Не мога да спра. Като че ли някаква външна сила ме облада. Трябва да те любя или ще умра.

Започна да развързва роклята й. Пръстите му докосваха кожата й през бельото. Зарид затвори очи. Това бе, за което мечтаеше от дълго време. Лошото бе, че трябваше да използва любовна отвара, за да го накара да я желае.

Доста по-бързо и ловко, отколкото й се искаше, той развърза роклята и я изхлузи през главата й. После бързо свали и бельото й. Тя лежеше гола, само по чорапи, пристегнати с красиви панделки. Дълго Търл лежа до нея, после се изправи и продължи да я гледа мълчаливо, докато накрая тя не издържа:

— Не ти ли харесвам?

— Никога не съм виждал жена като теб — каза той нежно и наистина го мислеше. Бе виждал много разсъблечени жени, но с изключение на няколко селски момичета, всички те бяха живели охолно. Животът на Зарид бе тежък. Откакто бе проходила, тя бе принудена да носи меч, да язди. Всички тези тренировки бяха направили тялото й стегнато и здраво.

Зарид нямаше достатъчно опит с мъжете, за да разбере, че начинът, по който той я гледаше, бе израз на страст. Тя започна да се отдръпва, но той я хвана и я върна.

Погледна я, както човек би гледал непознат вид животно, а докато я гледаше, очите му горяха все повече и повече.

— Зарид — прошепна той, легна върху й и започна да я целува с плам, който тя не бе усещала преди.

Тя също започна да го целува със страст. Търл не се отдели от нея, докато сваляше дрехите си. Зарид знаеше, че той държи много на дрехите си и затова едва не се засмя, когато чу как скъса ризата си.

Устните му се движеха бързо по гърдите й и Зарид се стегна учудена, но после сякаш се разтопи от желание. Беше по-хубаво, отколкото можеше да си представи и тя зарови ръце в косата му, като се притисна до него.

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Ако съм знаел какво се крие под дрехите ти, отдавна бих те разсъблякъл — каза той, докато устните му се движеха по корема й.

Тези думи накараха Зарид да отвори очи. Отварата го бе накарала да съблече дрехите й. Не бе тя, която той желаеше. Желанието му бе породено от магията на вещицата.

Тя го отблъсна.

— Остави ме да стана! Пусни ме!

Тя го блъскаше и блъскаше, но той не помръдна. Продължаваше да я целува и хапе нежно, устремявайки се към краката й. Зарид вдигна крака си, опря го на рамото му и го отблъсна, колкото можеше по-силно.

Учуден и объркан, Търл я гледаше, когато тя се отдръпна в другия край на леглото.

— Нараних ли те?

— Ти не ме желаеш!

Търл бе твърде оглупял, за да проумее какво му говори. Не можеше да отлепи очи от тялото й: тези крака, този стегнат корем. Тя изглеждаше като жена, но също така изглеждаше като най-красивото животно на света. Той посегна към нея.

Тя отблъсна ръцете му.

— Не съм аз тази, която желаеш! Ти си под влияние на магия!

— Да, така е — каза той, промъквайки се към нея. Бе полудял от желание. В следващия миг нямаше да може да се контролира. Човекът в него щеше да се изпари и да се превърне в звяр.

Когато се пресегна към нея, Зарид скочи от леглото и застана зад преградата на леглото.

— Ти не ме желаеш. Никога не си ме желал. Това е номер. Отивай при твоята лейди Катрин.

Сега, когато тялото й се бе скрило зад завесите, той се усети, но колкото да разбере какво казва.

— Не те желая?! — той протегна ръка към нея. — Ще ти покажа колко те желая.

— Не! — тя избяга и взе една възглавница, с която се опитваше да прикрие голотата си. Но възглавницата още повече го запали, тъй като краката й бяха голи, а гърдите й се люшкаха над нея.

Търл знаеше достатъчно за жените, за да му е ясно, че трябваше да говори, преди да получи това, което искаше.

— Искаш ли да ти кажа, че те обичам? — попита той. — Искаш ли да напиша стихове за красотата ти? — Трябваше да направи нещо, за да я накара да се върне в леглото. — Искаш ли да се закълна, че ще дам имението на брат ми на твоя брат?

Зарид седна на прозореца, лицето й бе мрачно. Наистина отварата бе силна, но можеше ли да го накара да направи такова нещо?

— Аз постъпих много нечестно — каза тя.

Търл се изправи в леглото.

— Ако е друг мъж ще го убия. Никой мъж не може да има това, което си е мое.

— Ще спреш ли да бърбориш? — почти изкрещя тя. — Не разбираш ли, че това, което говориш, не е истинско. Магията на вещицата говори.

Търл бе погълнат от тялото й и трудно съзнаваше какво му говори.

— Ти си вещица — промърмори той, стана от леглото и тръгна към нея.

Зарид скочи и побягна. На пода върху дрехите му имаше инкрустирана с диаманти кама. Тя я взе и я насочи, сякаш за да се защити.

— Не се приближавай!

Има мигове, в които на мъжете им се иска да плачат, помисли си Търл. Червената й коса се спускаше по гърба и по едното й рамо. А камата добавяше още нещо към красотата й.

— Зарид, ще ти дам всичко. Кажи ми какво желаеш? Скъпоценности? Земя? Какво искаш?

Зарид го погледна. Той бе гол и без дрехи изглеждаше дори по-добре отколкото с тях. Тя искаше да я прегръща, да я докосва, но не желаеше това да става само под влияние на магията. Тя хвърли ножа върху дрехите му. Дори когато бе станал неконтролируем под влияние на отварата, той не бе жесток. Той все още не я караше насила да легне с него.

Не бе честно от нейна страна да отиде при вещицата, но трябваше да спаси честта си, като изпълни своята част от магията. Тя легна внимателно на леглото, с ръце отстрани и събрани крака и го погледна.

— Твоя съм! — каза тя величествено.

Търл не мислеше, че страстта му може да бъде убита, но това се случи. Стоеше до леглото, втренчен в нея.

— Ти си най-ужасяващата жена! Желаеш ме толкова много, че си готова да ме отровиш с някаква отвратителна отвара, а когато те докосна — вадиш нож. Как да разбирам това? — Той вдигна безпомощно рамене. — Дали някой ще ми обясни какво представляват жените? Или не мога да разбера само моята съпруга?

Зарид се обърна учудена към него.

— Ти знаеш за отварата?

Той се намръщи, после се наведе, разрови се из дрехите си и извади малка торбичка, която хвърли на леглото.

— Ето я твоята отвара.

Зарид взе торбичката.

— Аз сложих отварата в халбата с бира. Това не може да е същата.

— Нямах намерение да пия това отвратително нещо. Доколкото знам съдържа печени жабешки очи или още по-лошо…

Зарид отвори торбичката, погледна вътре и кихна. Съдържанието миришеше също така ужасно, както, когато го взе. Тя погледна Търл.

— Ако това е отварата, за която платих, то тогава какво пи?

— Мисля, че джоджен. Не ти го препоръчвам. Не върви с бира, но честно мога да кажа, че на вкус е по-добро от това, което искаше да ми дадеш.

Зарид му върна торбичката.

— Ако не си изпил отварата, тогава какво породи тази… тази новопоявила се страст?

При тези думи Търл не знаеше да й се изсмее или да й се разкрещи. Не направи нито едното, нито другото. Седна до нея и заговори много бавно.

— Не знам как не си стигнала до заключението, че изгарям от страст и желание по теб, още от първия път, когато те видях. Защо иначе трябваше да се правя на лакей на брат ти? Мислиш ли, че ми е приятно да газя кал до колене и да му нося копия? Да не мислиш, че останах при него, защото ми беше приятна компанията му. Или твоята? На турнира ти не ми каза една добра дума?

Зарид седна на леглото.

— Но аз мислех, че не ме харесваш. Мислех, че искаш да… да…

— Да се домогна до богатството на Перегрин? — той се наведе към нея, докосвайки лицето й. — Винаги съм имал една-единствена цел: да се докопам до тялото на дъщерята на рода Перегрин.

Зарид примига.

— Наистина ли? Не мислиш ли, че приличам на момче?

Той погледна голото й тяло, после пак лицето й.

— Аз съм единственият мъж, който знаеше от самото начало, че не си момче.

Зарид отново погледна кесията.

— Но ако не си изпил отварата, защо се държа така? — Тя вдигна глава. — И защо не дойде при мен преди това?

Той трябваше да се сдържи да не изкрещи.

— Не разбираш ли, че те ухажвах?

— Ухажвал си ме?

— Да. След като прекарах известно време с брат ти, разбрах, че ухажване според Перегрин е да сложиш жената на коленете си, но в други семейства да заведеш момичето си на панаир, например, е доста по-приемлив начин за ухажване.

— А анулирането на брака ни? За вестта от краля?

Той се усмихна леко.

— Каква вест? Какво анулиране?

— Което ние… — тя му се усмихна. — Не си изпращал молба? Ако знаеш как съм те кълняла за това.

— Чувствах, че всичко е временно. Надявах се, че ако се освободиш от брат си, може би ще видиш, че не съм чудовището, за което са ти разказвали — той взе ръката й и я целуна. — Желаех те, откакто те видях да се бориш с хората на брат ми. Тревожех се за теб, откакто се върна, за да видиш дали не съм умрял. Въпреки че аз бях Хауърд, а ти бе Перегрин.

Тя го гледаше, докато той целуваше върховете на пръстите й.

— Страхувах се да не умреш от кръвоизлив и че това може да означава нова война. Не ми пукаше за теб!

Той я погледна с искрящи очи.

— Може би ще успея да променя това. Може би мога да те накарам да се тревожиш за мен — той сложи ръката си на рамото й и се придвижи към нея.

Зарид легна отново на възглавницата.

— Не вярвам, че можеш. Нито един Хауърд не може да накара един Перегрин да крещи от удоволствие.

Той спря да целува ръката й и я погледна.

— Какво знаеш ти за крещенето от удоволствие?

— Чувала съм го много пъти от жените на братята ми. А ти не можеш да изтръгнеш такива викове от мен — имаше предизвикателство в очите й. Тя се усмихваше.

— О — каза той, приемайки предизвикателството. — Нека да проверим това.

Започна да я целува и тъй като вече не трябваше да говори, той се отдаде на страстта. Целуваше и я милваше, докато полудя. Когато влезе в нея, очакваше Зарид да извика от болка, но тя не го направи.

— Хареса ми — каза по-късно, докато Търл дремеше в прегръдката и. — Ще го направим ли още един път? Може ли да е малко по-дълго?

Търл отвори едното си око.

— Може би. След малко.

— А! — каза Зарид. — Разбрах.

Ако друга жена му го бе казала, той щеше да й повярва, но като знаеше опита на Зарид, се съмняваше, че тя разбира нещо.

— Какво разбираш?

— Че си слаб и мек Хауърд, докато в мен тече кръв на соколи. Мислиш ли, че децата ни ще са слаби като теб?

Той я хвана и я сложи да легне до него.

— Ще видим кой ще крещи стига, преди да свърши нощта.