Карл Май
Краля на петрола (12)

Дванадесета глава
Престъпление и наказание

Скоро всички се впуснаха в оживени разговори по повод на току-що случилото се. Франк и госпожа Розали поведоха особено разпален диалог, в който за кратко време се включи и Адолф Волф, но скоро той изостави двамата, за да се присъедини към чичо си, отишъл горе на високия бряг в лагера на нихорасите. Когато се приближи до брода, младежът срещна навахите. Те бяха извели конете си от скривалището им и се канеха да ги отведат нагоре. Вождът им ръководеше тази работа, а близо до него стояха Винету и Олд Шетърхенд. В този момент високо на самия бряг над брода се появи един ездач. Той забеляза застаналите долу хора и подвикна:

— Мистър Шетърхенд, добре, че те виждам! Мога ли да сляза долу?

— Мистър Ролинс! — отвърна ловецът. — Какво правиш тук? Нали трябваше да стоиш при кантора, докато дойде някой пратеник. Защо си се измъкнал?

— Веднага ще ти обясня. Значи мога да сляза при вас, нали?

— Да.

Той бавно се спусна, яздейки, после скочи от седлото и възбудено заговори:

— Де да не бях оставал там, а да бях тръгнал с теб! Ако знаеш само какво преживях!

— Че какво си преживял толкова? Какво се е случило? Изглеждаш ми направо съсипан.

— Никак не е чудно. Бях вързан за дървото.

— Ти ли? А не канторът?

— Е, да, отначало беше той, но после се освободи и на негово място се озовах аз.

— И кой те върза? — смаяно попита Олд Шетърхенд.

— Краля на петрола. Този мерзавец отново ми взе чека.

— Краля на петрола ли? По дяволите! Как стана това? Разказвай по-бързо!

Банкерът го осведоми за случилото се.

— Човече — възкликна после Олд Шетърхенд, — хитро си го измислил, страшно хитро, няма що! Защо не унищожи тази хартийка?

— Да, наистина си прав, сега горчиво се разкайвам. Но, сър, коленопреклонно те моля, помогни ми да си върна документа!

— Е, да, първо ти ще вършиш грешките, а после аз ще ги поправям! Нека онези типове яздят накъдето си искат, все ми е едно! Да не си правил такава глупост!

Тогава Нитзас-ини се намеси:

— Не, те няма да яздят накъдето си искат. Краля на петрола уби двамата ми разузнавачи и аз трябва да го заловя. Нима Олд Шетърхенд и Винету няма да ми помогнат?

Винету кимна, а Олд Шетърхенд каза:

— Говорих така само от яд. Разбира се, че трябва да заловим онези негодници. Мистър Ролинс, ти видя ли в каква посока поеха?

— Да.

— Е, накъде тръгнаха?

— Нагоре срещу течението на реката, откъдето и дойдоха, откъдето дойдохме и ние.

— Значи все пак така е станало! Те са следвали дирите на навахите, за да нападнат Волф и да му отнемат чека. Но съвсем случайно са се добрали много по-лесно до документа. А кога се случи?

— Преди няколко часа. Канторът не искаше да ме развърже.

— Тогава трябва незабавно да потеглим.

— Срещу течението на Зимната вода ли? — попита вождът.

— Да, защото в никакъв случай не бива да пренебрегваме следите им, макар че тримата несъмнено са се отправили надолу по течението й.

— Но този човек твърди тъкмо обратното!

— Ролинс също е прав. Бандитите са тръгнали срещу течението, но са стигнали само донякъде, а после навярно са обърнали конете и пак са се насочили надолу.

— Но в такъв случай е трябвало да минат покрай нас!

— Не, защото са се прехвърлили на отвъдния бряг.

— Уф! Моят брат има ли основание да мисли така?

— Да. Хартията е в техни ръце и искат да отидат с нея в Сан Франциско. В такъв случай са принудени да се спуснат към Колорадо по същия път, по който са яздили, когато са дошли в лагера ви. Сега не могат да минат оттук, защото, от кантора са научили, че ние сме на това място. Следователно са се върнали обратно срещу течението до мястото, където вчера бивакувахме, а после са се прехвърлили през реката. Нека моят червенокож брат тръгне бързо с отряд от своите хора надолу и щом намери подходящо място, да се прехвърли отвъд реката. Озове ли се на отсрещния бряг, ще потърси следите на негодниците и така ще разбере дали вече са напуснали тази местност.

— Сигурно са я напуснали!

— Не съм убеден. Предполагам, че са се скрили някъде отсреща, за да видят какъв ще е изходът от битката. Моят брат трябва да им препречи пътя колкото може на по-широк фронт, за да не им позволи да се промъкнат покрай неговите воини.

— А какво ще прави Олд Шетърхенд?

— Заедно с Винету ще яхнем конете и ще се отправим нагоре срещу течението, за да проследим дирята им. Разчитането й ще е извънредно трудно, защото тя съвпада с нашите следи. Затова ние двамата трябва да се заемем с тази работа. Не можем да се осланяме на никой друг. Естествено няма да яздим сами, а ще вземем и няколко придружители.

— Но нали изпратих съгледвачи срещу тези песове! Сигурно не са ги забелязали.

— Съществуват и други възможности. Или разузнавачите ти са били заблудени от бандитите, или дори са убити.

— Ако е така, белите непременно ще умрат на кола на мъченията!

— Първо да ги заловим, а после пак можем да поговорим за смъртта им. Нека моят червенокож брат незабавно тръгне на път и не пропуска никакви предпазни мерки!

В този момент горе на брега отново се появи един ездач. И той забеляза събралите се долу хора. Също като банкерът преди малко и той попита дали може да слезе при тях.

— Да, елате! — отговори му Олд Шетърхенд, а проблясналите искрици в очите му не предвещаваха нищо добро. Канторът се спусна до пресъхналия брод.

— Ето ме пак — каза той невинно. — Къде са другите немци?

— Там, където вие няма да отидете, за да не ни докарате нови беди, предател такъв!

— Предател ли? Защо?

— Казали сте на Краля на петрола къде мистър Ролинс е скрил чека.

— Да, казах му. Попита ме и нямаше как да го излъжа.

— Човек може да постъпи разумно и без да лъже, глупаво плямпало такова! Определям ви следното наказание — пак ще стоите вързан!

— Няма да го бъде, няма да позволя! Вие нямате никаква власт над мен!

— Имам дори твърде голяма власт. Веднага ще ви го докажа.

На неколцина от навахите той подхвърли две-три думи, които канторът не разбра. Тогава те го обградиха заедно с коня му и го отведоха горе в лагера, където въпреки ожесточената му съпротива действително го вързаха. Не след дълго Нитзас-ини заедно с двайсет конници от своите воини препусна надолу по брега на реката. Мокаши, вече негов приятел, се присъедини към отряда му заедно с двайсет нихораси. А Винету и Олд Шетърхенд тръгнаха нагоре срещу течението. Придружаваха ги Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър и десет навахи. Франк и Дрол също изявиха желание да дойдат с тях, но Олд Шетърхенд ги накара да останат заедно с Волф и да внимават в лагера да не се случи нещо, с което после да заслужат упреците му.

Преселниците все още стояха долу край водите на Чели. Бялата скуоу беше при тях. Те разговаряха за бъдещето си, за предишните си планове и за промяната им, предизвикана от последните събития. В този момент отгоре се спусна Волф, за да види какво правят. Жената на вожда, която, ако му говореше на немски, се обръщаше към него на вие, докато на индиански двамата бяха на „ти“, му махна с ръка да се приближи и каза:

— Говорим за плановете на нашите сънародници. Прекосили са океана, за да намерят тук нова родина. Нямат никакви средства. Само семейство Еберсбах разполага с пари и искат да подпомогнат другите. Какво ще кажете? Ще поговоря с моя мъж по този въпрос веднага щом му остане свободно време.

— Не е необходимо — каза Волф.

— Защо?

— Защото вече свърших тази работа.

— Говорили сте с него за преселниците?

— Да.

— И какво каза той?

— Иска да ви достави радост, като разреши на немските преселници да останат в земите на племето му.

— Колко хубаво! Много се радвам! Знаех си, че непременно ще изпълни желанието ми, но съм дваж по-щастлива, че не е изчакал да го помоля. Ами как си представяте цялата работа?

— Много просто. Хората ще получат даром толкова земя, колкото им е необходима. Тук има предостатъчно гори, орна площ и пасища — каквото пожелаят. Могат да си изберат. После ще отидем до Гуайолоте и Ла Тинахо, откъдето ще набавим земеделски сечива и всички необходими инструменти. Ще се погрижим също за коне, крави и овце, а при построяването на къщите им всички наши мъже и жени с удоволствие ще им помогнат, тъй че доста бързо ще бъдат готови. Само че в цялата работа има една пречка.

— Така ли? И каква е тя? — попита жената, леко обезпокоена.

— Да, една голяма неприятна пречка — повтори той усмихнато.

— Каква ли може да е тя?

— Състои се в един въпрос, от чийто отговор зависи всичко.

— Какъв е той? Говорете де!

— Въпросът е дали хората са съгласни.

— А-а! — въздъхна облекчено тя. — Вече ми се беше свило сърцето.

— Каква полза, ако ние им дадем всичко, но те не пожелаят да го приемат! Как стоят нещата в това отношение?

Този въпрос бе отправен към преселниците. Разбира се, те отговориха с радостно „да“! Не можеха и да си пожелаят нещо по-хубаво. Ако някой им беше казал по-рано, че ще получат даром и земята, и всичко друго, от каквото имаха нужда, те нямаше да го повярват, щяха да мислят, че е невъзможно. Госпожа Розали, която обичаше да говори вместо другите, прегърна бялата скуоу, после подаде ръка на Волф и възкликна:

— Нека сега някой дойде да ми каже, че тез диваци не са далеч по-добри от образованите хора у нас! Никой човек в нашта родна страна няма да прояви такваз хуманност да направи такъв голям подарък на някой бедняк. Оттатък океана никой няма да вземе да ни предложи и една бразда, и една лехичка дори, а тук получаваме направо толкоз много земя, че на нея може да се побере цяло рицарско имение, а освен туй ще имаме и добитък, и къщи, и дворове, и земеделски сечива! Отсега нататък съм на страната на индианците, а не на белите. Дано само и канторът не поиска да остане при нас! Той може да направи на пух и прах цялото ни щастие!

— Не, ще не ще, трябва да си върви — увери я Волф. — Този несретник ще ни носи само нещастия. А на вас ще ви хареса тук. Имаме големи планове за културно развитие и в това отношение сте ни добре дошли. Нашата щедрост ще ви се види обяснима, като спомена, че Ши Со и моят племенник ще доведат по-късно започнатото от нас дело до край. Ще докажем, че индианецът напълно може да се сравнява с белия. Но я чакай! Какво беше това отвъд реката? Не беше ли вик? Прозвуча също като предсмъртен човешки вик. Да не би Краля на петрола да се е крил там заедно с двамата си съучастници и да са се натъкнали вече на нашите хора? Но това е невъзможно!

В същия миг дотича Хобъл Франк, който също беше доловил вика и искаше да попита Волф дали го е чул и той.

Само след минута-две се появи и Адолф Волф със същия въпрос.

— Чичо, отсреща някой извика. Ти чу ли го?

— Всички го чухме — отговори му Хобъл Франк. — Беше някакъв антропологично-човешки вик, а не животинско-зоологически. Поразходи се с мен нагоре до лагера! Индианците са запалили огън и пекат на него месо, тъй че цялата речна долина ухае на печено. Навярно няма да са толкоз резервирани и ще ни подхвърлят по някое парче.

Той хвана Адолф за ръката и го затегли след себе си. Онова, което чуха, наистина беше предсмъртен човешки вик. Както предположи и Олд Шетърхенд, отначало Краля на петрола и придружителите му яздиха нагоре покрай реката до последния бивак на навахите и там се прехвърлиха на отсрещния бряг. Целта им бе оттам да се спуснат надолу към Колорадо, но по едно време им хрумна, че може би ще е уместно да разберат кое от двете племена ще победи. Тъй че не се отдалечиха от брега и щом се добраха до устието на Зимната вода, потърсиха удобно място, откъдето да могат да наблюдават събитията на отвъдната страна, без самите те да бъдат забелязани.

Но им се беше наложило доста да заобикалят, при което изгубиха толкова много време, че пристигнаха твърде късно. Всичко бе вече решено, тоест двете племена се бяха помирили, индианците се бяха оттеглили нагоре в лагера си, където не можеше да бъдат забелязани от отсрещния бряг, и стана така, че тримата бандити видяха само белите жени и мъже, които седяха и бърбореха край водите на Чели. Ето защо негодниците си помислиха, че възелът все още не се е разплел, и останаха скрити по-дълго, отколкото бе разумно за тяхната безопасност. Те не подозираха, че Олд Шетърхенд е вече по петите им и Нитзас-ини им е препречил пътя с четирийсет воини.

Както вече споменахме, Краля на петрола и Бътлър само използваха Полър за своите цели и по-късно се канеха да се отърват от него. Бяха твърдо решили, че това може да стане само чрез убийство, ако не искаха след време той да се превърне в заплаха за тях. Тъкмо сега те сметнаха, че е настъпил подходящият момент, и се отдалечиха, за да обсъдят как да го очистят. Но Полър беше наблюдателен човек и от погледите и изражението на лицата им си извади заключение, че не му мислят доброто. Имаше чувството, че просто някаква опасност витае във въздуха, и започна по-внимателно да следи какво вършат. По едно време му направи впечатление, че двамата заедно се отдалечиха. Под прикритието на храстите той ги проследи и ги видя, застанали близо един до друг, тихо да разговарят. Успя да се приближи на две крачки от тях, но пак не можеше да разбере думите им, докато накрая Краля на петрола каза малко по-силно.

— Сега ни се удава най-удобният случай. Съвсем неочаквано ще го наръгаме с нож и няма да помръдне. Намерят ли го после белите, ще си помислят, че индианците са го убили.

За Полър бе съвсем ясно, че само него можеха да имат предвид, и толкова се възмути, че забрави всяка предпазливост и изведнъж изникна пред тях.

— Какво, с нож ли искате да ме наръгате, мерзавци проклети! — кресна им той. — Това ли ви е благодарността, че…

Не можа да продължи. Те видяха, че кроежите им са разкрити. Значи нямаше място за колебание! С един-единствен бърз поглед се разбраха, после със светкавично движение Бътлър здраво сграбчи скаута и Гринли заби ножа си в гърдите му. Острието улучи целта си толкова точно, че Полър успя само да нададе предсмъртен вик и после рухна мъртъв на земята. Те го обраха, оставиха го да лежи където си беше, и още около час наблюдаваха устието на Зимната вода.

Когато и след това отсреща не се случи каквото и да било, на тях им мина през ум, че времето им е твърде ценно. Метнаха се на седлата, поведоха коня на Полър за юздите и препуснаха, насочвайки се към откритата равнина.

Само пет минути по-късно пристигнаха Олд Шетърхенд, Винету и останалите. Тези съобразителни и проницателни хора бяха преодолели всички трудности и макар че следите на тримата се сливаха със старата диря, не ги бяха изгубили чак дотук. Видяха отпечатъците, а също и трупа.

— Господи, това е Полър! — ужасено възкликна Олд Шетърхенд и незабавно огледа трупа. — Убили са го, за да се отърват от него. Мъртъв е, получи си заслуженото! Ей тук са лежали скрити и са ни наблюдавали отсреща…

— Нека моят брат не се бави повече — прекъсна го Винету. — Тръгнали са най-много преди пет минути. Ей къде дирята им излиза в откритата равнина. Бързо след тях!

Те изведоха конете извън храсталака и щом оставиха гористата ивица зад гърба си, се метнаха на седлата, за да препуснат в галоп по следите на двамата убийци. След около десетина минути ги видяха пред себе си в откритата равнина. В същия миг Бътлър случайно се огледа и забеляза преследвачите.

— За Бога, Олд Шетърхенд и Винету заедно с други бели и индианци! — извика той. — Давай, давай в галоп!

Те пришпориха конете си, но преследвачите бързо наближаваха.

— Тъй нищо няма да стане, догонват ни — изкрещя Краля на петрола. — Тук, в откритата прерия, няма да им се изплъзнем. Трябва да навлезем в гората!

Те свърнаха наляво към най-близките дървета и храсти, които като заострено зелено островче се врязваха доста навътре в равнината. Бяха същите гъсталаци, където бандитите убиха двамата съгледвачи на навахите.

Междувременно Нитзас-ини навсякъде беше препречил пътя към равнината с воините си. Тъй като бегълците можеха да се спуснат и между дърветата близо до реката, той навлезе в гъсталака заедно с неколцина от воините си и бавно започна да се придвижва нагоре срещу течението на Зимната вода. Оставиха конете си, защото им пречеха. Скоро навахите стигнаха до врязващата се в равнината гора и там намериха все още ясните отпечатъци. Проследиха ги и се натъкнаха на труповете на двамата си съгледвачи. Вождът бе обзет от страшен гняв. После доловиха тропот на копита. Забързаха към края на храсталаците и видяха как бегълците се приближават в галоп, а след тях и преследвачите. Вождът беше заплашил, че ще върже бандитите на кола на мъченията, но заслепилата го ярост му попречи в момента да мисли за това за щастие на двамата, защото бързата смърт все пак беше за предпочитане.

— Кучетата идват! — извика той. — Стреляйте по тях! Той изскочи от храстите, а хората му го последваха. Вдигнаха пушките си и се прицелиха. Краля на петрола и Бътлър видяха как пред тях изведнъж изникнаха индианците.

— Хиляди дяволи! — запроклина Краля на петрола. — Пред нас врагове и зад нас врагове! Това не е ли горичката, където очистихме двамата навахи?

— Да — отвърна Бътлър. — Какво да правим? Да опитаме ли да се измъкнем надясно?

Те спряха конете си за броени секунди. Но това бе достатъчно. Изстрелите на навахите изтрещяха, жребците на двамата бандити се изправиха на задните си крака, а после заедно със смъртно улучените ездачи продължиха в галоп напред към гората, където спряха със свободно провиснали юзди. Там застреляните бандити паднаха на земята точно до жертвите си.

Само броени секунди по-късно пристигна и отрядът на Олд Шетърхенд. Мъжете скочиха от седлата пред храсталака и навлязоха в него. Тогава видяха вожда и хората му, застанали пред четирите трупа. Веднага разбраха какво се е случило както преди известно време, така и току-що.

— Каква присъда! — обади се Олд Шетърхенд, когото го побиха тръпки. — Наказанието ги сполетя точно на същото място, където са извършили убийството.

— А аз прибързах — добави вождът. — Трябваше да ги измъчваме до смърт. Бързо убиващите куршуми не са никакво наказание за тях. Вземете труповете на нашите застреляни братя и ги завържете върху конете! Горе, където лагеруваме, ще бъдат погребани като достойни и храбри синове на навахите. А тези бели кучета нека останат да лежат тук, за да ги разкъсат лешоядите!

Тогава Сам Хокинс прошепна на Олд Шетърхенд:

— После тайно ще дойдем тук и ще ги погребем, ако не се лъжа. Те бяха престъпници, но все пак бяха и хора.

Безмълвно кимване с глава му показа, че ловецът е съгласен с него.

Повикаха и всички останали индианци от отряда. После с двата трупа тръгнаха на път, на едно удобно място се прехвърлиха отвъд реката и се насочиха към лагера. Там се разнесоха глухи вопли и оплакването на мъртъвците продължи до вечерта, когато над убитите бяха издигнати две малки каменни могили.

Навахите и нихорасите останаха заедно още два дни, а после се разделиха. Естествено белите тръгнаха с навахите нагоре към Рио де Чако, където бяха колибите и шатрите на племето. Там прославените уестмани бяха посрещнати с голяма радост, а преселниците — със сърдечно гостоприемство.

И какво се случи после ли? За това може да се напишат други романи. Нитзас-ини удържа на думата си. Четирите семейства получиха всичко, обещано им от Волф при устието на Зимната вода, и стана така, както бе казала госпожа Розали Еберсбах — върху подарената на всеки от тях земя можеше да се побере цяло рицарско имение. Доброто им разбирателство с навахите никога не бе помрачено.

Уестманите останаха при тях доста време, за да помогнат при създаването на четирите стопанства със съвети и дела, колкото им позволяваха възможностите, а после, разбира се, не завинаги, се сбогуваха със своите бели и червенокожи приятели. Отправиха се към Калифорния и по време на пътуването си преживяха не едно и две необикновени приключения. В Сан Франциско другите се разделиха с Леля Дрол и Хобъл Франк, тъй като двамата смятаха, че все пак е техен дълг да придружат неопитния и вятърничав кантор до родината му. На сбогуване Сам Хокинс попита:

— И кога човек ще може пак да ви види вас двамата, най-големите герои на Дивия запад, хи-хи-хи-хи?

— Когато се поправиш, стари шегобиецо — отговори му Хобъл Франк. — Драсни ми едно писмо до моята вила „Меча лой“. Ще се чувствувам много протежиран да чуя, че тук в Запада, се чувстваш канибалски добре!

А героичната опера в дванайсет действия? Щом нейните първи три такта бъдат готови, веднага ще ви съобщя.