Карл Май
Краля на петрола (4)

Четвърта глава
Нападението

Когато Сам се върна при колите, около тях се бяха насъбрали всички безделници на Тусон, също както при нас в Германия зяпачите се стичат към циганския стан да гледат суетнята в него. Без да обръщат внимание на многобройните зрители, преселниците бяха седнали да закусват. Сам също се присъедини към тях, за да вземе участие в скромната им трапеза и да им разкаже какъв резултат бе имал разговорът му с капитана.

Малко по-късно неколцина от най-любопитните се приближиха с намерение да побъбрят с преселниците, но само при кантора постигнаха някакъв успех, макар и твърде незначителен, защото той бе усвоил малко повечко английски думи от останалите. Между тези хора имаше и един млад човек, който се лепна за водача на кервана и завърза с него разговор. Сам започна да го наблюдава и забеляза, че младежът има стойка и маниери на военен и по време на разговора хвърля особено изпитателни погледи към „трите листа“ на Детелината. Ето защо дребосъкът стана и се запъти към двамата. Когато се приближи, ясно дочу как водачът отговори на някакъв преди това зададен му въпрос:

— Да, това е Детелиновия лист. Мога да те уверя, макар че отначало и на мен не ми се вярваше.

Тогава Сам улови непознатия за ръката и с най-категоричен тон му заяви:

— Мастър, ти си войник, нали? И си от местния гарнизон!

По изражението на непознатия пролича, че той се смути от въпроса на ловеца. Изпелтечи нещо, което можеше да се сметне за отговор, но от него нищо не се разбра. Затова дребосъкът продължи:

— Не се притеснявай, не ти се сърдя. Казах на капитана, че съм Сам Хокинс. Той не ме познава лично и понеже се съгласи да ни помогне, негово задължение е да разбере дали съм му казал истината, или не. И за тази цел ти си свалил униформата и си дошъл тук да събереш необходимите сведения. Признай, че е така!

— Да, сър, не си се излъгал — гласеше отговорът. — Тъй като вече знам, че си от Детелиновия лист, мога да го призная.

— Тогава съобщи на капитана какво си чул. Но не го споменавай пред никой друг!

— Дума няма да кажа, сър. Знам за какво става въпрос. Аз съм подофицер и се числя към онези двайсет души, които ще тръгнат с лейтенанта.

— Кога потегляте?

— След половин час.

— Тогава кажи на лейтенанта да нареди на хората да се пръснат и да излязат от града в различни посоки! Така ще се избегне възможността някой да се досети за истинските им намерения.

Подофицерът се отдалечи, а Сам се обърна към водача:

— Я ми кажи от къде на къде ти хрумна да даваш сведения на този човек за нас!

— Той ме попита! — гласеше краткият отговор на водача.

— Тъй! Значи, щом някой те попита нещо, ти му отговаряш без значение кой е той.

— Да не би да искаш да ми забраниш да говоря?

— Разбира се, точно това искам! Знаеш, че никой не бива да научи кои сме ние тримата и въпреки всичко незабавно осведомяваш този човек. Уж си скаут и уестман, а не си усвоил дори азбуката на предпазливостта. Не би ми се искало да се поверя на твоето водачество.

— И не е необходимо. Преди да се присъединиш към нас, всичко ставаше според моите указания и моята воля. А сега ти се държиш така, сякаш имаш пълното право да ни заповядваш. Тези хора са ме наели и аз ги водя…

— Към гибел! — прекъсна го Сам. — Твое задължение е да ги закриляш. Правиш ли го? Ако не бяхме дошли ние, тази нощ щяха да бъдат ограбени и избити!

— Пфу! И аз си държа очите отворени. Мастър Хокинс, ако не знаеш, да ти кажа, че мое задължение е да отведа до форт Юма хората, които ми са се доверили. До там в кервана ще се слуша моята воля. Ако искаш да пътуваш с нас, ще трябва да ми се подчиняваш. После можеш да заповядваш колкото си искаш! Баста!

Тогава Сам го потупа по рамото и с най-дружелюбна усмивка, зад която обаче се прикриваше точно противоположното чувство, му каза:

— Никакво баста! Съвсем не сме стигнали до там! Знам накъде са тръгнали тези хора. Не е необходимо да минават през форт Юма. Има по-кратък път, но изглежда, че той не ти е познат. До утре сутринта ще останеш при нас, а после можеш да си вървиш накъдето ти очи видят.

— Нямам нищо против, стига да си получа възнаграждението, определено до форт Юма!

— Ще си го получиш, а оттук нататък аз ще водя хората, без да им искам каквото и да било възнаграждение. Те няма да се излагат повече на опасност заради бъбривостта на скаута си.

Водачът навъсено седна върху ока на една от колите. Сам му обърна гръб и отиде при приятелите си.

— Направи грешка, Сам — обади се Уил Паркър, — не мога да те разбера.

— Грешка ли? Каква? — попита дребосъкът.

— Че защо ще остава при нас до сутринта? Трябваше незабавно да го накараш да си върви.

— На това ли му казваш грешка! Уил Паркър, грийнхорнът, се осмелява да поучава Сам Хокинс! Нима не схващаш, стари Куне, защо не бива да го отпратя да си ходи още днес?

— Не, не схващам.

— О, сладки Уил, колко е тъжно да те слуша човек! Никога, ама никога няма да станеш уестман. Какво излагане е само за мен да имам такъв чирак, дето нищо не проумява! Но ти можеш да бъдеш щастлив, че имаш майстор като мен, защото без мен и Дик Стоун отдавна вече да си мъртъв. Знаеш ли какво би направил този тъй наречен скаут, ако го изгоня още днес?

— Е, какво?

— Ще отиде при Търсачите и ще им издаде нашия план. Но твоето малко мозъче не е в състояние да побере тази голяма мисъл.

— Йес — съгласи се Паркър съвсем сериозно. — Наистина си прав, стари Сам. За мен наистина е срам и позор, че не мога да попия като попивателна мастилено петно нито един от твоите добри съвети, нито едно от твоите поучения. Никак не проумявам как все още ме търпиш.

— Съвсем не ми е чудно, понеже ти изобщо нищо не можеш да проумееш. Причината се крие там, че те обичам и милея за теб, също както и снизходителната майка най-много обича тъкмо онова дете, което й създава най-големи грижи.

В този момент видяха как един кавалерист мина покрай тях. Значи войниците вече тръгваха на път. Но керванът остана още дълго в града. Колите потеглиха едва по обед.

До мястото, където щяха да пренощуват, имаше около девет английски мили и следователно дори бавните волски коли трябваше да стигнат там още преди свечеряване. Местността, през която пътуваше керванът, беше покрита с дребен камънак, пустош, където само тук-там се мяркаше по някой хилав кактус или мизерен мескитов храст. Преселниците събираха всяко сухо клонче, за да могат вечерта да запалят и поддържат голям огън. Изобщо цялото разстояние между Тусон и Хила представлява подобна камениста пустиня, където вода за добитъка се намира само в рядко срещани кални езерца, а за хората — на две-три места, на които по инициатива на някогашното пощенско сдружение бяха изкопани кладенци, съществуващи и до ден-днешен. Тази местност е получила името „деветдесетмилната пустиня“. Във всеки случай, освен на посочените места, вода има и другаде, обаче индианците държат в тайна подобни водоизточници и ги крият, като покриват дупките с кожи, върху които насипват чакъл и пясък, също както постъпват и номадите на Сахара със своите скрити кладенци.

Сам Хокинс предвождаше кервана. Досегашният водач не яздеше вече начело, а бе най-отзад. Погледите, които от време на време хвърляше към дребосъка, не бяха добронамерени. Ако някой можеше да ги забележи, щеше да разбере, че той замисля отмъщение.

Когато следобед им останаха да изминат само още две английски мили, Сам започна да обръща далеч по-голямо внимание на пътя и околностите му. За някакъв специално прокаран път и дума не можеше да става, но всички, които минаваха през тази област било на кон, било с кола, поемаха все в една и съща посока и ето как се бе стигнало дотам, да се говори за истински пътища, свързващи отделните населени места.

Последните две английски мили, които им оставаха, водеха през вълнообразен терен, който изглеждаше така, сякаш цяла дружина великани бяха изсипали една до друга грамадните си кошници, пълни с пясък, чакъл и големи каменни отломки. Ето защо колите напредваха съвсем бавно. Един от великаните е бил напълнил кошницата си с големи колкото човешки бой, че и още по-едри скални късове и така ги бе нахвърлял на земята, че те лежаха един до друг и един върху друг, образувайки нещо като бруствер. Ако човек се скриеше зад него, можеше да вижда надалеч, без самият той да бъде забелязан.

Сам посочи към тези скали и подвикна на другите два „листа“ от Детелината.

— На това място Търсачите ще спрат. Или може би ще се обзаложиш, Уил Паркър, че не съм прав?

— Нямам такова намерение, стари Куне — отговори приятелят му. — Колкото и да е малък мозъкът ми според теб, все пак в него веднага се появи мисълта, че тези скали ще са предполагаемото място, където Търсачите ще спрат. Я погледни там, наляво, също има подобни камъни. Може би онези типове ще отидат при тях.

— Не, защото тук се вижда малко оскъдна тревица, с която ще искат да зарадват конете си. Но вярно е, че и отсреща при другите камъни ще се намира някой.

— Кой?

— Не можеш ли да се досетиш?

— Сещам се, стари Сам.

— Е, кой?

— Самият ти. Ще се скриеш там, за да наблюдаваш кога ще пристигнат и после да ги подслушаш.

При тези думи Сам плесна с пълничките си ръце над главата и с добре изиграно смайване възкликна:

— Нима е възможно подобно нещо? На този грийнхорн веднъж най-сетне му хрумна една мисъл, една истинска мисъл, и то съвсем правилна и хубава! Или скоро ще настъпи потоп, или най-накрая пипето на Уил Паркър започва да сече. Да, благородни Уил, след като видя къде ще се разположим на бивак, ще се върна на това място, за да чакам Търсачите.

— Ще ме вземеш ли със себе си?

— Не мога да рискувам, Уил. За такава работа са необходими сръчни и опитни хора. А ти още дълго ще трябва да ходиш на училище.

— Хмм, а дали не се заблуждаваш, стари Сам? Познавах едно момче, което абсолютно нищо не научаваше, макар че много му сечеше главата. Но хората казваха, че за това не било виновно момчето, а учителят, щото нищо не разбирал. Вероятно и при нас случаят е същият.

След като колите преодоляха още няколко ниски възвишения, теренът отново стана равен, а след четвърт час голият камънак премина в почва, където можеше да вирее група мескитови храсти, примесени с храсти от вида „ocotilla“ (Fouquiera splendens — храстовидно растение, чиято кора съдържа еластична смола и восък. Б. пр.). Там имаше дори вода. Това беше един от онези кладенци, изкопани от пощенското дружество. Бяха стигнали до мястото за бивакуване и спряха.

Най-напред се освежиха хората, а после отведоха конете и биволите на водопой, след което животните се опитаха да се доберат до малкото зелени листа на бодливите храсталаци. Колите бяха подредени така, че да образуват четириъгълник, както ги беше посъветвал Сам още миналия ден.

Естествено хората взеха да се оглеждат за войниците. Никъде не ги видяха. Сам доволно кимна като на себе си и каза:

— Умна глава е този лейтенант. Не иска да се мярка насам, преди да е видял, че сме пристигнали. Сигурно скоро ще се появи.

В същия момент думите му сякаш бяха чути от човека, за когото ставаше въпрос, от север се зададе самотен конник, който бързо се приближи. Беше лейтенантът. Щом стигна до бивака, той подаде ръка на Сам Хокинс и каза:

— Вече от часове се намираме наблизо, но избягвахме това място, защото тук има вода, и е твърде възможно да дойде някой, който после да ни издаде на Търсачите. Но сега и нашите коне трябва да пият вода. Може ли хората ми да ги доведат?

— Да, сър — отговори дребосъкът, — но започне ли да се смрачава, пак ще трябва да се отдалечите. Сигурно ще бъдат изпратени разузнавачи, които не бива да ви виждат. После ще се оттеглите на такова разстояние, че когато ни потрябвате, да можете бързо да пристигнете при нас.

— Съгласен съм. Къде предполагаш, че ще се притаят Търсачите, за да изчакат най-удобния момент?

Сам посочи зад гърба си на югоизток, където споменатите преди малко скали все още можеха да се забележат. .

— Ей зад онези камънаци, сър. Тъй като вероятно Търсачите ще пристигнат там още по светло, ще разберат, че не бива да продължават по-нататък, защото в противен случай ще бъдат забелязани.

— Но дали няма да видят мен и моите хора?

— Не. Вчера бях при тях и знам, че никой не притежава далекоглед. А с невъоръжено око, колкото и остър поглед да имат, ще успеят да забележат само големите коли, а по-късно, след като се стъмни, ще видят и запаления огън. Тъй че спокойно можеш да доведеш хората си, сър.

Офицерът яхна коня си и скоро се върна с двайсетимата кавалеристи, които се бяха отдалечили от бивака само колкото да не могат да бъдат забелязани от това място. Определиха точно къде трябваше да се оттеглят войниците малко преди смрачаване. После Сам се приготви да тръгне на разузнаване. Беше принуден да върви пеша, защото, ако беше на кон, нямаше да успее да се прикрива достатъчно добре. И тъй, той се приближи до мулето си, леко го плесна с ръка и каза:

— Лягай на земята, стара Мери, и чакай, докато се върна!

Животното го разбра много добре, легна на земята и човек можеше да заложи огромна парична сума, че то нямаше да помръдне от мястото си, преди да се е завърнал господарят му и да му е разрешил да стане. После Сам се обърна към Паркър:

— Е, какво става, сладки ми Уил? Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Върви сам — гласеше отговорът. — Грийнхорн като мен не може да ти бъде от полза.

— Трябва да те взема с мен, ако желаеш да научиш нещо.

— Well, ще дойда, но не за да науча нещо, а за да има кой да ти помогне, ако Търсачите те спипат и решат да те скалпират.

— Нека ме скалпират. Нямам нищо против да ми вземат косата. После ще си купя друга, по-хубава.

Сам и Паркър напуснаха бивака. Взеха и оръжията си, защото не беше изключено да им потрябват. Скалните отломки, зад които Хокинс предполагаше, че ще се скрият Търсачите, се намираха на югоизток. Малко по на юг се виждаха и скалите, зад които Сам смяташе да се притаи. Двамата се запътиха натам, но не в права посока, а като описаха дъга на запад, за да не бъдат забелязани от Търсачите, в случай че те бяха вече пристигнали. Естествено, преди да се отдалечи от лагера, Сам даде необходимите указания за поведение във всички възможни случаи.

Когато двамата ловци достигнаха целта си, слънцето бе слязло вече съвсем ниско над хоризонта. След половин час сигурно щеше да настъпи сумракът, който в онези райони е съвсем краткотраен. Отсреща при другите скали все още не се мяркаше жива душа, затова Сам и Дик отправиха поглед в посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от тях хора. Никой не се виждаше.

— Дали изобщо ще дойдат? — попита Паркър. — Ние изхождаме само от предположения, но не и от сигурни сведения.

— Онова, което ти наричаш предположения, за мен е нещо съвсем сигурно — отвърна Сам. — Много ще се учудя, ако се окаже, че съм се излъгал.

— Може да им е минало всяко желание, нали им изиграхме такъв лош номер.

— Напротив, сега още по-силно жадуват за отмъщение. Погледни! Не се ли движи нещо ей там между двете предпоследни хълмчета?

Паркър напрегна зрение и припряно отговори:

— Ездачи! Те са!

— Да, те са. Сега излизат от падината. Все още не е възможно точно да ги преброим, но не са повече от дванайсетина.

— А навярно не са и по-малко. Сигурно са те. Стари Сам, ти излезе прав!

— Винаги съм прав, сладки ми Уил, винаги, и това никак не е трудно. Знаеш ли как трябва да постъпва човек, за да не му кажат някога, че не е бил прав?

— Йес, много е лесно.

— Е, как?

— Изобщо не бива да твърди каквото и да било.

— И това е вярно, но друго имах предвид. Човек никога не бива да казва нещо, преди да се е уверил, че е правилно.

— За това не се иска кой знае какъв майсторлък!

— Нали? Е, ами тогава човек би трябвало винаги да твърди обратното на онова, което казва грийнхорнът.

— Добре, драги Сам! Значи отсега нататък никога няма да се съгласявам с теб и винаги ще съм прав. Погледни, те спряха. Съвещават се. Надявам се, че няма да вземат да дойдат насам!

— И през ум няма да им мине! Ето че отново тръгват. Отклоняват се вдясно от следите ни. Запознати са с местността и знаят, че ако искат да видят лагера ни, трябва да се изкачат горе на онези скали.

— Значи според теб те със сигурност смятат, че ще лагеруваме при кладенеца?

— Естествено! Щом човек може да има вода, няма да вземе да се запилее из пустинята. Ама че въпрос задаваш пак! Уил Паркър, Уил Паркър, какво ли ще трябва да преживея още покрай теб! С теб не мога да си спечеля никакви почести и затова никъде не бива да се мяркам в твоята компания. Така ме огорчаваш и натъжаваш, такава мъка ми причиняваш, че ще ме вкараш в гроба, ако не се лъжа. Гледай, те поемат с конете нагоре и пак се оказах прав. Няма да дойдат насам.

Виждаше се, че ездачите се насочват към отсрещните скали. Колкото повече ги наближаваха, толкова по-предпазливо се придвижваха, използвайки всеки камък за прикритие, за да не бъдат забелязани откъм кладенеца. Най-накрая слязоха от конете и ги поведоха за юздите подир себе си, защото, ако бяха на седлата, неизбежно щяха да бият повече на очи. Най-сетне се добраха до скалите и се огледаха. По движенията им пролича колко се зарадваха, щом съзряха колите на кервана.

— Те са — обади се Сам. — Сега може да се преброят, дванайсет са.

— Ще отидем ли отсреща? — попита Уил.

— Да, щом се стъмни.

Не беше необходимо да чакат дълго. Слънцето докосна хоризонта и скоро изчезна. Откъм изток нахлуваха все потъмните сенки на сумрака и надалеч откъм кладенеца лумнаха силните пламъци на голям огън. Вече стана невъзможно да различават Търсачите.

— Хайде — подкани Сам своя спътник, — да не губим време.

Напуснаха скривалището си и се отправиха към неприятеля. Колкото повече се приближаваха, толкова по-тихи бяха крачките им, докато най-накрая станаха съвсем недоловими. Необяснимо беше как Сам Хокинс съумяваше да стъпва с великанските си ботуши толкова безшумно, също като врабче в трева. И Уил Паркър се придвижваше с такова умение, което доказваше, че не е никакъв грийнхорн, макар Сам често да го наричаше така.

Щом се добраха до подножието на малкото възвишение, Сам подаде пушката си на своя придружител и му прошепна:

— Остани тук и дръж моята Лиди! Ще продължа сам нагоре.

— Well, изпаднеш ли в опасно положение, ще ти се притека на помощ.

— Пфу, не виждам в какво опасно положение мога да изпадна! А ти, Уил, си дръж очите и ушите отворени, за да не те спипат!

— Кой ще ме спипа?

— Разузнавачът, когото сигурно скоро ще изпратят. Не е много вероятно, но все пак е възможно да мине оттук.

Сам легна на земята и запълзя. Това време беше най-удобно за тайно промъкване, защото тъй скоро след стопилия се сумрак малобройните звезди, появили се на небето, все още мъждукаха едва-едва.

Както вече споменахме, възвишението, където се издигаха скалните отломки, се състоеше от натрошен камънак, който много лесно можеше да се изтърколи изпод ръцете и краката на не особено сръчния в пълзенето човек. Но Сам се промъкваше педя подир педя все по-напред, без да помести нито едно камъче от мястото му. Така той изкачи височината и се спря. Острите му, привикнали на тъмнината очи забелязаха противника. Но и да не го беше видял, Сам пак щеше да го открие, защото Търсачите разговаряха помежду си. Той пое риска да се приближи още повече до тях и най-сетне спря зад един голям каменен блок, където се притаи. Двама или трима от бандитите се бяха изправили на скалата, за да наблюдават далечния лагерен огън. Другите, насядали на земята, се бяха разположили удобно. Двамина водеха разговор — Бътлър и някой от другарите му. Тъкмо когато Сам зае мястото си зад своята скала, дочу другият да казва:

— Да бяхме намерили само повече муниции! Ще трябва страшно много да ги пестим.

— Само отначало — отвърна му Бътлър. — После пак ще си възвърнем всичко, а ще ни паднат и много други неща. Постън, време е, вече е достатъчно тъмно. Тръгвай! Но гледай да не те спипат, нито пък да те видят или чуят, иначе ще си имаш работа с мен!

— Ще внимавам да не ме забележат — отговори човекът. — Не ми е за пръв път тайно да подслушвам някого.

— Именно затова изпращам теб, а не някой друг. Не е необходимо да се излагаш на опасност, не е необходимо да рискуваш и да се приближаваш твърде много до лагера. Излишно е.

— Но много ми се ще да чуя за какво разговарят!

— От това няма да имаме никаква полза. Искам само да знам дали са сами при кладенеца.

— Но ако чуя разговора им, може би ще науча дали у тях не са се събудили някакви подозрения.

— Подозрения ли? Какви?

— Може да се досетят, че ще ги проследим!

— Твърде са глупави за подобно нещо. Немците изобщо няма защо да ги броим, а скаутът не ми изглежда да е човек, който ще вземе да рискува живота си, за да спасява другите. Значи остават само онези трима подлеци, дето вчера въпреки глупостта си имаха такъв страшен късмет. Акълът им сигурно няма да стигне дотам, да се сетят, че ще тръгнем подир тях. Край Хила да искат да ловят с капани мечки и бобри! Виждал ли е някой някога толкова откачени хора? И тъй, тръгвай, Постън, и не се бави! След половин час гледай пак да си тук.

Съгледвачът се отдалечи, а един друг попита:

— Бътлър, кога мислиш да ги връхлетим? Още тази вечер или утре призори?

— Чак утре? Не мога да чакам толкова дълго. Горя от нетърпение да им го върна тъпкано, и то преди всичко на онзи ниския шишкав тип. Не, ще ги нападнем още тази вечер.

— След като заспят и огънят угасне, нали?

— Не. Ще ги избием с един-единствен залп, а за това ни трябва светлина.

— Но огънят е голям и осветява местността толкова надалеч, че непременно ще ни видят.

— Именно тази адска клада, която са разпалили, доказва, че не таят абсолютно никакви подозрения. Наистина неприятно е, че огромните й пламъци хвърлят светлината си толкова надалеч. Ще трябва да изчакаме, докато намалеят. Но после няма да се бавим нито миг повече. Казвам ви по ниския дебелак никой да не стреля, той ще умре от моя куршум.

Бандитът продължи да излива яда си с гневни изрази и да сипе цветисти ругатни заради вчерашните събития. Сам очакваше да научи и други важни неща и затова остана да лежи зад скалата още около четвърт час, но се видя излъган и се отдалечи от Търсачите също тъй тихо и предпазливо, както и беше дошъл. Когато се върна долу при Уил Паркър, неговият приятел му върна пушката и каза:

— Ето ти твоята Лиди. Чу ли нещо?

— Малко.

— Но важно, нали?

— Само това, че ще нападнат едва когато огънят ни не свети тъй силно както сега. Ще трябва да се съобразим с тяхното намерение. А ти видя ли разузнавача?

— Да. Мина доста близо покрай мен, но не ме забеляза.

— Тогава ела! Трябва да се връщаме.

Отдалечиха се отначало с тихи стъпки, а после вече не толкова предпазливо, защото не вървяха право към лагера, а по заобиколен път, за да не се натъкнат на завръщащия се съгледвач. Все още не бяха изминали и половината път, когато дочуха силен вик на английски език, след който последва друг на немски:

— Tempest! ((англ.) — Гръм и мълния, по дяволите! Б. пр.) — извика първият глас.

— Божичко! — изкрещя вторият. — Кой се спъна в мен?

— Това е канторът — прошепна Сам на приятеля си. — Този човек сигурно ще направи някоя щуротия. Ела бързо да се приближим, но стъпвай тихо, за да не ни забележат, преди самите ние да пожелаем да им се покажем!

Двамата безшумно се втурнаха към мястото, откъдето гласовете продължаваха да се разнасят. Щом се приближиха достатъчно, Сам и Уил се спряха и наостриха слух.

— Попитах те кой си! — обади се човекът, който говореше на английски.

— Задушавам се! — бе отговорът на немски. Да, действително, беше гласът на емеритуса. Звучеше така, като че някой го е сграбчил за гърлото.

— Името ти искам да знам! — прозвуча отново на английски.

— Там при лагера.

— Не те разбирам. Говори ми на английски!

— Композирам!

— Ти от онези хора ли си, дето седят край огъня?

— Една героична опера, която ще запълни цели три вечерни представления!

— Човече, ако не приказваш по-разбрано, няма да се отървеш! И тъй, отговаряй! Кой си ти?

— Дванайсет действия. Всяка вечер по четири.

— Името ти, името!

— Търся Хобъл Франк.

— А-а, най-сетне! Казваш се Франк! Ами какво търсиш тук?

— От Клоче край Дрезден съм. Пусни ме де… о-о, най-после! Слава Богу!

Гласът звучеше вече по-свободно. Канторът се беше изтръгнал от ръцете на другия и бързо се отдалечи. Стъпките му заглъхнаха.

— Тоя взе, че изчезна! — процеди гневно през зъби другият.

— Дали да го… но не, трябва да продължа. Той не хукна да преследва беглеца, а с бързи крачки пое обратно към Търсачите.

— Това е разузнавачът — прошепна Сам. — Неприятна история. Може всичко да се провали. Налага се пак да се върна при скалите, за да чуя какво ще съобщи на Бътлър този човек. Остани тук! Ще трябва да стигна там преди него.

Той се затича. Уил Паркър зачака. Измина може би половин час, докато Сам се върна. Щом се приближи, той каза:

— Всичко мина по-добре, отколкото си мислех. Тази среща можеше да струва живота на кантора или, ако се бяхме намесили, щеше най-малкото да ни провали плановете.

— За кого са взели Търсачите този злощастен емеритус? — попита Паркър.

— За него изобщо не стана дума.

— Тъй ли? Невъзможно.

— Действително бе така. Разузнавачът не спомена за срещата.

— Наистина ли? Невероятно! Та тя е толкова важна, че той на всяка цена е трябвало да съобщи за нея!

— Може би този човек не го проумява. Най-вероятно я е премълчал от страх.

— От страх ли? Защо?

— Страхувал се е от упреци. Преди да тръгне, Бътлър го заплаши в никакъв случай да не допусне да го забележат, а той взе, че налетя на някакъв човек. Ако го беше казал, не го очакваше нищо добро. Ето защо е предпочел да мълчи. Това може само да ни радва. А сега да вървим в лагера!

Те продължиха пътя си, но още не бяха направили кой знае колко крачки и ето че отново спряха, защото доловиха пред себе си шум. Когато шумът наближи, разпознаха, че е тропот от конски копита.

— Някакъв галопиращ кон, който идва право срещу нас — обади се Паркър.

— Да, тъй е — съгласи се Сам. — Какво ли пак ще става, ако не се лъжа? Бягай настрани!

Конят бързо приближаваше. Те успяха да се отдръпнат тъкмо навреме. Докато животното профучаваше покрай тях, въпреки тъмнината забелязаха, че на гърба му седят две човешки фигури. Едната от тях силно стенеше.

— Някой от нашите хора ли беше, Сам? — попита Паркър.

— Не знам. Двама бяха, грийнхорн такъв!

— Но врагове. Единият седеше както му се полага на седлото, а другият бе коленичил зад него и го стискаше за гърлото.

— Не успях да различа чак такива подробности. Да не си се излъгал?

— Не. Бях по-близо от теб и можах да видя всичко по-ясно. Навярно единият от двамата е от нашите, но кой ли ще е другият?

Както единият, тъй и другият бяха от хората на кервана. Ето как се случи, че те заедно префучаха покрай Сам и Бил, и то на един кон. Ши Со, синът на вожда, винаги беше заедно със своя някогашен съученик и колега, а сега и спътник Адолф Волф, с когото бяха връстници. Ръководен от индианските си маниери на общуване, той избягваше да се натрапва на Сам, Уил и Дик, но с голямо внимание следеше всички сцени, събития и разговори. В Тусон той беше чул как Сам скастри водача и му каза, че на следващия ден ще бъде освободен от задълженията си. По-късно на Ши Со му направи впечатление, че скаутът бе станал мълчалив и замислен. В индианеца се породиха подозрения и от този момент той започна да го наблюдава много внимателно. След като Сам и Уил Паркър напуснаха лагера, водачът поде кавга с немските преселници, в която със своя жив темперамент се намеси, разбира се, и госпожа Розали. Ши Со не знаеше истинската причина за тази разпра, а само дочу как най-накрая жената гневно извика:

— Да не би да си въобразявате, че сме ваши поданици или роби! Аз, госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер, също имам правото да се разпореждам тук поне колкото и вие. Разбирате ли ме! Вий ни показвате пътя и затуй си получавате парите. Тъй стои работата. А утре ни напускате. Господин Сам Хокинс ще ни води нататък. Той разбира занаята си по-добре от вас и на сичко отгоре ще го направи съвсем без нищо.

— Разбирал го по-добре от мен ли? — избухна скаутът. — Та нима като чужденка, и то жена, можете да дадете някаква преценка за това? Женорята трябва изобщо да мълчат!

— Да мълчат ли? Хайде бе, я к’ви ги дрънкате! Ние, дамите, ли трябвало да мълчим? Амче защо са ни устата? Слушайте, страшно много се лъжете! По-добре ще е вий да мълчите, щото и без туй плещите само щуротии и глупости! Ще се радваме, щом утре си отидете. И няма к’во толкоз да си въобразявате за лабавата си служба като пътепоказател и шкаут.

— Ами че аз мога да я зарежа тая служба още сега.

— Тъй ли? Много мило, нямаме нищо против. Приема се тутакси. И тъй, вървете си! От тоз момент сте освободен от длъжност, звание и прехрана.

— Да но не и преди да съм Си получил възнаграждението.

— Ще си го получите, тутакси ще го получите. Няма да допуснем заради няколко гроша да се изправим пред окръжния и околийския съд, я! Юлиус, имаш ли пари подръка?

Юлиус се казваше мъжът й, който стоеше до нея. Той отговори утвърдително.

— Тогава плати му и повече да не ми се мярка пред очите! Ще му покажа аз на него дали дамите трябва да мълчат, или не! Че нали аз само заради туй тръгнах за Америка, защото тук се отнасят към дамите по-изискано, отколкото отвъд океана, а ей на, още първият янки, дето ми се изпречва на пътя, иска да ми забрани да си използвам езика. Амче тогаз как да не паднеш от седмото небе! И тъй, плати му, а после — хау ду ю ду!

Скаутът наистина получи цялото си възнаграждение, като че действително ги беше завел до форт Юма. С лукава усмивка той прибра парите в джоба си. Несъмнено беше започнал кавгата само за да го освободят от задълженията му и да може да си отиде още докато Сам отсъстваше. Той оседла коня си, взе си пушката и яхна животното. Но в този момент Дик Стоун се приближи до него и попита:

— Сър, ще ми обясниш ли какво означава това, че толкова неочаквано конят се намери между краката ти? Както изглежда се каниш да си вървиш, а?

— Йес. Имаш ли нещо против? — дръзко му отвърна водачът.

— Дори твърде много.

— Хич няма да те питам.

— Охо! Дик Стоун е точно от онези хора, които са свикнали да ги питат за мнението им. Очакваме да ни нападнат. В такъв случай важи правилото: който не е с нас е против нас.

— Освободен съм от длъжност.

— Да, като водач, но не си изгонен. Никой не ти пречи да останеш до утре. Ако въпреки това пожелаеш да си отидеш, ще знаем причината.

— Ще я знаете ли? Ах, наистина ли? — обади се скаутът подигравателно. — Ще бъдеш ли тъй добър да ми я кажеш?

— Да. Искаш да отидеш при Търсачите и да ги предупредиш.

— Мастър, мисля, че си се побъркал!

— Едва ли. Това е толкова близко до ума, че сигурно всяко дете ще се досети.

— Тогава все пак ще ти кажа накъде съм тръгнал. Тези немци ме освободиха от длъжността ми и затова не мога повече да остана тук. Тъй ми повелява честта. Ето защо ще отида при войниците и ще остана при тях до разсъмване. Такива са намеренията ми, а сега не ми пречи да си вървя!

За миг, заблуден от тази лъжа, Дик Стоун пусна юздите, които държеше в ръка. Скаутът смуши коня си и пое в посоката, накъдето трябваше да се намира лейтенантът със своите двайсет души. Но само след секунди Дик Стоун прозря как стоят нещата. Втурна се към пушката си и извика:

— Подлецът ме излъга, той иска да ни предаде. Ще му пратя един куршум.

Тогава Ши Со с един скок се намери при него и му каза:

— Не стреляй, сър! Тъмно е, няма да улучиш. Ще ти го доведа обратно.

След тези думи младежът се затича като стрела и изчезна в тъмната нощ.

— Ще го доведе обратно ли? Това момче? — попита Дик. — Ще му бъде трудно. Сам ще трябва да препусна подир него.

Той се накани да отиде при коня си, но Адолф Волф го улови за ръката и го помоли:

— Остани тук! Той наистина ще го върне.

— Невъзможно е!

— Ще го върне! Можеш да ми вярваш. Макар че все още е толкова млад, Ши Со се справя с къде-къде по-трудни неща.

Решителният тон и убедителното държане на Волф не останаха без резултат.

— Хмм — промърмори Дик, — препусна ли подир него, навярно нищо няма да постигна, защото едва ли ще мога да видя накъде е поел. А ако действително иска да отиде при Търсачите, вероятно ще се натъкне на Сам и Уил, които няма да го пропуснат да мине. Тъй че оставам тук. Но избяга ли, това ще бъде дяволска история. Какво ли ще каже Сам!

Хокинс не каза нито дума, защото в същия момент стоеше до Паркър и заедно с него напрягаше слух по посоката, в която беше изчезнал конят. Все още ясно се чуваше пръхтенето на животното, ала не и тропотът му. Но след няколко минути той отново се разнесе. Конят се връщаше, идваше все по-близо и по-близо, като този път се движеше много по-бавно отпреди.

— Странно — промърмори Сам. — Двамата ездачи се връщат, но вече яздейки ходом. Да залегнем, защото така ще можем по-лесно да видим кои са.

Те се сгушиха на земята. Ето че конят се появи. На гърба му седеше само един ездач, но той влачеше някакъв тъмен предмет след себе си. Сам и Дик познаха конника.

— Ши Со! — подвикна Сам. — Ти ли си? Откъде се взе?

Синът на вожда спря коня и отговори:

— Сър, скаутът поиска да му платим възнаграждението, яхна коня и си тръгна без съгласието ни. Имаше намерение да ни предаде на Търсачите. Тогава се втурнах след него, догоних го и се метнах на жребеца зад гърба му. След като го зашеметих с дръжката на револвера, спрях коня и хвърлих тялото му на земята. Влача го отзад, вързан с моето ласо.

— Бре, да се не види! Да се втурнеш подир него, да се метнеш на коня, да зашеметиш негодника и да го хвърлиш на земята! Та ти си станал истински Олд Шетърхенд! Храбрец си ти! Ще разкажа всичко на баща ти. Ами да не си убил предателя?

— Не, само е в безсъзнание.

— Действително, истински Олд Шетърхенд! И всичко мина тъй тихо и кротко, без изстрели или какъвто и да било друг шум, ако не се лъжа!

Младежът отговори простичко и скромно:

— Не биваше да се вдига шум, защото наблизо има неприятели.

— All right ((англ.) — Добре, съгласен. Б. пр.), толкова добре си свърши работата, че всяка похвала е излишна. Хайде да се връщаме в лагера! Нека побързаме да се справим с Търсачите. По-добре е да не ги караме да чакат твърде дълго.

Отново се отправиха към огъня. Болките възвърнаха съзнанието на скаута. Той започна да хленчи, но не му обърнаха внимание, докато не стигнаха в лагера. Там той с мъка се изправи на крака. Ласото бе стегнато първо около китките му, после прекарано под мишниците и най-накрая вързано за седлото. Човек лесно може да си представи как беше посрещнат. Но той заби мрачния си поглед в земята и не отговори на нито един въпрос. Също тъй мълчаливо Ши Со прие похвалите, които се посипаха към него от всички страни.

До този момент огънят бе поддържан така, че гореше с буйни пламъци. Вече дойде време да напуснат бивака. Хокинс нареди само той, Стоун, Паркър и войниците да участват в схватката с Търсачите. Останалите нямаше да бъдат излагани на опасност. Шмит, Щраух, Еберсбах и Улман не се възпротивиха, но госпожа Розали безстрашно заяви:

— К’во, нима ще стоя със скръстени ръце, докато други хора рискуват живота си заради мен? Не мога да го позволя, съвсем не мога. Ако за мен няма излишна пушка, ще взема някой търнокоп или лопата, и тогаз тежко и горко на сатаната, който посмее да се приближи до мен! В героичната опера на господин емеритуса трябва да има и дами и аз искам да съм първата, дето ще се появи на сцената. И тъй, само ми кажете на кое място да застана. Ще се справя, и то как! Съвсем сигурно е, че няма да офейкам!

Необходими бяха немалко усилия, за да я накарат да проумее, че от участието й не само нямаше да има никаква полза, но дори можеше и да им навреди. С голямо неудоволствие тя се съгласи да се присъедини към хората, които щяха да бездействат. Заедно с жените, децата и воловете си четиримата немски преселници потеглиха към мястото, където чакаха войниците. Естествено канторът също беше с тях и Сам им втълпи най-строго да го надзирават, за да не се отдалечи и да направи някоя беля. И конете бяха отведени в безопасност на това място. Всъщност тъй като все още бяха толкова млади, Ши Со и Адолф Волф също трябваше да бъдат изключени от участие, но синът на вожда най-решително заяви, че това било голяма обида за него. Тъй че Сам се видя принуден да изпълни желанието му, а тогава нямаше как да върне и Адолф. Естествено и плененият скаут бе отведен на сигурно място. При това положение всички войници можеха да участват в схватката. Не беше необходимо никой от тях да остава да пази конете, тъй като и техните животни щяха да бъдат надзиравани от немците. В този момент войниците се появиха и тъкмо Сам Хокинс се канеше да осведоми офицера им за плана, замислен срещу Търсачите, когато младият син на вожда с най-учтив тон се обърна към ловеца:

— Ще ми простиш ли, ако дръзна да ти обърна внимание на нещо много необходимо?

Той го заговори на немски, за да не го разбере лейтенантът. Сам уважи неговото чувство за такт и му отговори:

— Как мога да се сърдя на сина на моя приятел Големия гръм! Кажи ми всичко най-откровено!

Младежът изпълни подканата му, като продължи:

— Онзи, който знае, че наблизо има неприятел, винаги гледа тайно да се промъкне до него. Това е известно на прочутия Сам Хокинс твърде добре, за да е необходимо да му го казвам. Ние вече се промъкнахме тайно до Търсачите и ги подслушахме. А дали и те няма да постъпят с нас по същия начин?

През гъстата растителност по лицето на Сам премина особено раздвижване, което наподобяваше разлюлени от вятъра горски върхари. Малките му хитри очички се затвориха за миг, а когато отново ги отвори, той попремига донякъде смутено и отговори:

— Behold, тази мисъл наистина си я бива! Прав си, съвсем си прав, и аз се проявих като безподобно магаре, защото не се сетих за това. Ако на онези типове им е минало през ума да ни подслушат, вече знаят, че сме подготвени да посрещнем нападението им и дори че при нас има войници, ако не се лъжа. И тъй незабавно ще взема да пообиколя нашия лагер, та да разбера дали не ни дебне някаква опасност.

— А защо аз да не тръгна в посоката, откъдето очакваме да се появят Търсачите? Бих могъл бързо да те уведомя за приближаването им.

— Добре, момчето ми! Допуснах голяма грешка, която, надявам се, няма да ни докара някоя беля. Те знаят къде се намираме, защото могат да видят огъня ни, и затова си мисля, че едва ли са сметнали за необходимо на всичко отгоре да изпращат и съгледвач.

Безшумно и бързо Ши Со изчезна в тъмнината на нощта, а дребосъкът продължи:

— Какъв славен младеж! От него ще излезе нещо голямо! Даде ми един урок, урок, от който аз, старият Кун, би трябвало да се срамувам също като ловеца-любител, дето бил застрелян от заека, ако не се лъжа. Досега не ми се беше случвало да забравя, че при подобни обстоятелства се изпраща разузнавач, че дори и втори, и трети, в случай че първият нищо не е узнал или пък се е забавил да се върне. Мешърс, чакайте ме тук, няма да се бавя много.

Той се отдалечи. Начинанието му не беше съвсем безопасно. Ако наблизо се намираше някой Търсач и ако забележеше ловеца, преди самият той да го види, много лесно между ребрата на Сам можеше да се забие остър нож. Ето защо трябваше да бъде предпазлив. Той не тръгна да обикаля лагера бързо и изправен, а като пълзеше на четири крака и до краен предел напрягаше слух и зрение, за да открие своевременно присъствието на евентуален враг. Затова измина повече от половин час, преди да се върне там, откъдето тръгна.

Междувременно Ши Со пое в съвършено права посока към мястото, където се намираха Търсачите. След като вървя приблизително десетина минути, той спря и седна на земята. Наоколо цареше най-дълбока тишина. Той знаеше колко остър е неговият слух и бе сигурен, че ще забележи приближаването на неприятелите. Далеч зад гърба му лагерният огън догаряше все повече и повече, докато най-сетне останаха само тлеещи въглени, а после угаснаха и те. Това беше моментът, когато Търсачите се канеха да тръгнат. Вече всеки миг Ши Со можеше да очаква появяването им. И наистина, ето че той усети нещо като съвсем лек полъх. Друг на негово място би си помислил, че над тревите е повял ветрец. Ала Ши Со знаеше, че едва доловимият шум е причинен от леки, дебнещи стъпки. Той се понадигна и се заслуша още по-напрегнато. Разбра, че не се е излъгал. Неговият превъзходен слух му издаде, че приближаващите се хора ще преминат на около двайсетина-трийсет крачки от него. Затова той бързо се промъкна петнайсетина метра по-напред и плътно се прилепи към земята.

И ето че те се появиха, вървяха бавно и тихо, но не един подир друг, както биха постъпили индианци или опитни уестмани, а на група, без какъвто и да било строй. Търсачите минаха край него и Ши Со се надигна, за да тръгне по петите им. Знаеше, че преди да стигнат лагера, все щяха да спрат на някое място. Тогава несъмнено предводителят щеше да им каже няколко думи и може би Ши Со щеше да успее да ги чуе.

Така те продължиха да вървят все по-нататък следвани от сина на вожда като безмълвна сянка. Наистина спряха, но едва след като се озоваха почти в непосредствена близост до лагера. Ако Ши Со искаше да дочуе нещо, трябваше да прояви голяма дързост. Той легна на земята и пълзейки, се приближи толкова много до тях, че с ръка можеше да докосне краката на последния човек. Неговата рискована постъпка бе възнаградена, защото чу Бътлър да говори, наистина тихо, но все пак така, че думите му се разбираха.

— Ето че пристигнахме. Виждате ли лагера?

— Да — обади се един от хората му, а другите също отговориха утвърдително.

Въпреки тъмнината високите масивни волски коли се открояваха на фона на по-светлото небе. Предводителят продължи:

— Огънят е угаснал и мисля, че скоро ще заспят. Въпреки това ще почакаме още известно време и едва тогава ще ги нападнем. Сигурното си е сигурно. Но още отсега трябва да ги обградим. Ако всеки от нас застане на трийсетина крачки от другия, нашият брой ще се окаже достатъчен, за да образуваме кръг около колите. Заемем ли позиция, ще изчакате, докато ви дам сигнал.

— Какъв ще е сигналът? — попитаха го.

— С едно стръкче трева ще имитирам щурец. След сигнала всеки от вас започва да пълзи към колите, зад които ония сигурно ще спят. Достигна ли колите, повторно ще дам сигнала и ще изчакам малко, за да ви дам време и вие да се приближите. Чуете ли сигнала за трети път, това ще е заповедта ми да пропълзите под колите, под оковете им или между колелата и с ножовете си да наръгате онези типове. Доколкото е възможно, ще избягваме да стреляме.

— А какво ще правим с жените и децата?

— И тях ще избием. Никой не бива да остане жив, защото после може да ни предаде. Ще си поделим плячката, а след това ще изгорим колите, както и труповете. А сега напред! Едната половина от вас ще тръгне надясно, а другата наляво. Аз оставам тук. Бъдете внимателни и избягвайте какъвто и да било шум, за да не се издадем!

В този момент един от Търсачите се обади:

— Ами ако се натъкнем на някой пост? Може би са поставили пазачи.

— Не ми се вярва. Тези неопитни хора са твърде глупави, за да им хрумне подобна мисъл.

— Но ако все пак се случи?

— Ще го наръгате с нож. Не бива да стреляте. Ударът с нож трябва да е много точен и да го убие на място. А сега на работа! И внимавайте за сигнала ми!

Търсачите се отдалечиха в две посоки, за да обкръжат колите. Бътлър остана на мястото си. Няколко секунди Ши Со обмисляше как да постъпи. Дали незабавно да побърза да осведоми Сам Хокинс? Не. Предводителят бе застанал тъй удобно пред него! Извадеше ли го от играта, с останалите щяха да се справят толкова по-лесно. И тъй, той изчака една минута, след това се изправи зад гърба на Бътлър и му нанесе толкова силен удар с приклада, че, без да гъкне, бандитът се просна на земята. Ши Со можеше спокойно да го прониже с ножа си, но не желаеше да затрие един човешки живот.

Метна пушката си през рамо, хвана зашеметения човек за яката и като го повлече след себе си, предпазливо се отдалечи. Съвсем точно знаеше на кое място се намира Сам Хокинс с войниците. Цяло щастие бе, че ловецът и кавалеристите се бяха отдалечили от лагера, защото така неприятелите можеха да го обградят, без да се натъкнат на защитниците му.

Сам беше представил на Стоун, Паркър и на офицера такъв план, който изключваше всякакво кръвопролитие, а също каквато и да било опасност за самите тях. В момента изчакваха само завръщането на Ши Со. Ето че най-сетне той се появи, влачейки след себе си някакъв тъмен предмет, който остави да лежи в тревата. Щом Сам забеляза това, той се наведе да разгледа предмета и след миг учудено възкликна:

— Човек! Откъде се взе? Мъртъв ли е?

— Не, само е зашеметен — отговори му синът на вожда.

— Кой е той?

— Бътлър.

— По дяволите! Как стана?

— Като го ударих с приклада си.

— Ти ли? Направил си голяма грешка и си провалил целия ми хубав план! Къде са хората му?

— Залегнали са в кръг около колите.

— Zounds! Видя ли ги, когато дойдоха?

— Да.

— И защо не ми съобщи?

— Нямаше време. Не можех да дойда до тук, а трябваше да ги проследя, за да узная плановете им.

— И узна ли ги?

— Да, научих какво кроят и после повалих Бътлър.

— Не е бивало да го правиш! Планът ми беше толкова хубав, направо превъзходен, а ето че сега навярно няма да можем да го осъществим. Разкажи ми набързо какво се случи!

С кратки думи Ши Со изпълни желанието му. Когато свърши, със съвсем друг тон Сам каза:

— Мътните го взели, добре си се справил! Е, щом тъй стоят нещата, тогава нямам право да те укорявам, напротив, трябва да те похваля. Сега вместо Бътлър аз ще изкарам на Търсачите една такава щурчова песен, която ще ни ги изпрати право в ръцете. Вържете този тип и му затъкнете устата, за да не би да се развика, когато дойде на себе си!

Войниците незабавно и с готовност изпълниха нареждането му.

— И какво ще правим сега? — попита лейтенантът.

— Промъквате се зад гърба на Търсачите — зад всеки един от тях по двама от нашите. Броят на хората ни ще бъде достатъчен. Но това трябва да стане извънредно предпазливо, за да не забележат нещо неприятелите. Щом чуят щуреца, те ще нападнат, а вие се промъквате по петите им. Когато дам сигнала за трети път, те ще понечат да пропълзят под колите, но тогава ще се нахвърлите върху тях. Двама срещу един — всъщност не е кой знае колко достойно. Въпреки всичко не ви съветвам да използвате юмруците си, а прикладите на пушките. Най-простото и най-сигурното е да ги проснете с един удар на земята. Така на никой от нас няма да падне и косъм от главата.

— Но има и друг, много по-прост начин.

— Кой е той?

— Не всеки удар с приклад е смъртоносен. Затова мисля, че е по-добре да си послужим с ножовете. Един точен удар с нож е за предпочитане пред всичко друго.

— Съвсем не съм на същото мнение, твърде опасно е! А и кой ти каза, че тези типове трябва да умрат? Именно защото искам само да ги зашеметим, не ща и да чуя за стрелба и ножове. Стотици пъти ми се е налагало да браня кожата си, при което животът ми е бил в сериозна опасност, ако не се лъжа, но никога не съм забравял, че човешката кръв е най-скъпоценната течност на света. Аз убивам човек само тогава, когато няма никакъв друг изход, когато е абсолютно необходимо.

— Тези мерзавци отдавна са проиграли живота си.

— И така да е.

— Трябва да бъдат смачкани като отровни влечуги, срещу които човек не може да се защити другояче.

— Това е твое мнение. Но аз не съм нито техен съдия, нито техен палач.

— Сър, как е възможно като уестман да си толкова чувствителен! Нали спомена, че ще предадеш Търсачите на нас?

— Да.

— Тъй че ние ще ги отведем в Тусон, нали?

— Естествено.

— И какво мислиш ще стане там с тях?

— Ще им метнат на вратовете по едно въже и с него ще ги изтеглят по-нависоко.

— Правилно, ще ги обесят. Значи ще умрат. В такъв случай е съвършено безразлично дали ще ги наръгаме с ножовете си тук, или ще ги екзекутират там.

— И така да е. Но едно не вземаш под внимание, а именно, че там се разпорежда законът, докато тук те все още не са съдени. Не, не, ще ги заловим живи. А какво ще се случи после с тях в Тусон, това не е наша работа.

— Хмм, тогава ще се подчиня, нека бъде както ти искаш, макар че тези негодници не заслужават чак такова внимание.

След това преминаха вече към действие. Войниците се разделиха по двама. Стоун, Паркър и лейтенантът поеха водачеството. Тръгнаха, за да обградят Търсачите, тъй както бяха по двойки. Адолф Волф остана да пази Бътлър. Сам Хокинс накара Ши Со да го заведе до мястото, където младежът бе пленил Бътлър. Следователно тези двама мъже образуваха една брънка във веригата на Търсачите, които бяха обградени от войниците.

Когато Сам предположи, че кръгът около бандитите вече се е затворил, той притисна между палците си стръкче трева и имитира песента на щуреца, уговорения сигнал. После заедно със сина на вожда се отправи към центъра на кръга и щом се озова при колите, повтори сигнала, след което малко изчака. И ето че от двете му страни се дочу съвсем лек шум от пълзящи хора. Кръгът се беше толкова стеснил, че мъжете можеха горе-долу сносно да се различават.

— Бътлър, аз съм тук — долетя шепот отдясно.

— Всичко върви много добре — пошушна друг отляво. — Не губи време, а дай сигнала, защото всички сме тук.

Сам хвърли поглед назад. Острите му очи забелязаха зад единия от Търсачите Дик Стоун заедно с един войник, а зад другия вече чакаха двама от кавалеристите. Тогава той даде сигнала за трети път и веднага се хвърли върху Търсача вляво, докато синът на вожда връхлетя десния. Но помощта на Ши Со се оказа излишна, защото Дик Стоун бе сграбчил вече здраво бандита за гърлото.

Разнесе се шум от удари с приклад и няколко сподавени вика. После наоколо се възцари тишина.

— Е-хей! — извика силно Сам. — Всичко ли мина добре?

— Всичко — отвърна Уил Паркър от другата страна. — Спипахме ги.

— Тогава ги домъкнете насам и пак запалете огъня, та да им покажем лицата си, както го изисква учтивостта!

Няколко минути по-късно пленените Търсачи лежаха вързани в ограденото от колите място. Край тях седяха Сам, Дик, Уил, лейтенантът, Ши Со и Адолф Волф, а войниците отидоха да доведат конете и преселниците. Огънят гореше с високи ярки пламъци, и наоколо стана, кажи-речи, светло като посред бял ден.

Търсачите лежаха един до друг, никой от тях не беше убит. Бяха дошли в съзнание, тъй че чуваха и виждаха всичко, каквото ставаше около тях, но, изглежда, никой нямаше желание да проговори. Въпреки това от изпълнените с ярост погледи, които хвърляха наоколо, лесно можеше да се отгатне какви чувства ги вълнуваха. Досега не им беше отправен нито един въпрос. Сам искаше да изчака с разпита до завръщането на преселниците, защото нали тъкмо срещу тях бе замислено нападението! Ето че още отдалеч някакъв женски глас ликуващо се развика:

— We have them, we have them!

Жената, която се дереше, се приближаваше все повече, достигна лагера, пропълзя под ока на една кола, втурна се към Сам и изкрещя в лицето му:

— We have them, we have them? Туй не значи ли „Заловихме ги, заловихме ги?“

Беше милата госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн, овдовяла Лайермюлер. Тя беше изпреварила всички.

— Да — отговори Сам. — Това е значението на английските думи, след като се преведат.

— И тъй: We have them, we have them! Заловихме ги! Слава богу! Ама какъв страх брах само и каква тревога изпитах! За малко щях да хукна и да дойда тук да помагам, да се бия и сражавам. Но тъкмо тогаз се появиха войниците и казаха:

„We have them!“ Горе-долу знам к’во значи туй на родния ни език и тутакси си плюх на петите, та да видя заловените. Сигурно са тия, дето лежат на земята?

Тя посочи вързаните хора.

— Да, те са — отвърна Сам.

— Амче к’во е туй? Та те са още живи! Мислех си, че тук ще видя само безжизнените им трупове. Не я разбирам тая работа. Нарочно ли ги оставихте живи?

— Естествено.

— Ха, амче тогаз сте впрегнали каруцата пред коня, а не коня пред каруцата, както си му е редът! Господин Хокинс, нима не знаете, че тези крадци, разбойници и убийци искат да ни отнемат живота?

— Разбира се, че знам.

— И въпреки туй не сте ги застреляли? Не ми е възможно да одобря таквоз благородство. Който убива, също трябва да бъде убит. Зъркел за зъркел, кътник за кътник! Тъй пише в Библията, както и във всички законници.

— Ами вие наистина ли сте убита, госпожо Еберсбах?

— Не. Що за въпрос! Ако бях убита, нали сега щях да стоя пред вас като дух или призрак, а се надявам, че не ме смятате за нещо такова.

— О не, хич не ми приличате на призрак. Значи зъб за зъб, око за око. Но вас не са ви убили и затова и ние не убихме Търсачите.

— Но нали искаха да ни убият! Туй е все едно, че действително са ни убили!

— И затова трябвало да наредя да ги застрелят, тъй ли? Е, ами тогава и в този случай е същото — все едно че наистина сме ги застреляли.

Тя го погледна толкова слисано, че човек можеше да се разсмее, после се плесна по челото и чистосърдечно призна:

— Колко си глупава, Розали! Позволяваш да те бият със собствените ти думи! За пръв път в живота ми се случва подобно нещо. Давам ви честната си дума, че никой не може да ме бие толкоз лесно, колкото, изглежда, си въобразявате. Онзи, който иска да се мери с мен по приказки и остроумия, трябва вечер да си ляга много късно, а рано сутрин още в три да е на крак. Но я поне ми кажете к’во ще стане с тая разбойническа банда. Понеже сте се отнесли с тез мерзавци тъй снизходително, ми се ще с пълно основание да си позволя въпроса, дали няма да получат дори някакво възнаграждение, премия или може би по един златен медал?

— Съвсем скоро ще научите какво възнамеряваме да правим с тях.

— Надявам се. Не забравяйте, че аз съм от онези личности, на които бяха хвърлили око! Ако нападението им беше успяло, сега щях да лежа на бойното поле като безжизнен или предал богу дух труп, а зорницата щеше да осветява преждевременната ми смърт. Туй изисква наказание, разбирате ли ме?

— Наказанието няма да им се размине, госпожо Еберсбах. Можете да разчитате на това. Естествено с тези думи не искам да кажа, че непременно ще убием виновниците. Вие сте една дама, жена, а жените спадат към нежния красив пол, който отказва да използва гнева и омразата и владее света с любов и доброта. Убеден съм, че и във вашето сърце се е вселило милосърдието, без което дори най-красивата жена на света остава грозно същество.

Като й говореше такива думи, дребничкият шегобиец съвсем не си беше направил криво сметката. Госпожа Розали изпъчи гърди и отговори:

— В сърцето ми се е вселило милосърдието? Разбира се, че се е вселило! Та нали и аз имам сърце, и то не какво да е! Готово е да се разтопи като прясно масло на слънце. А тъй като и аз се числя към красивия и нежен пол, за който говорите, също искам да владея света с моята доброта. Вярно, случва се да не оценят човека както трябва и в живота ми често е имало такива мигове, когато милосърдието и добротата ми не са били изследвани достатъчно задълбочено, но тук в тоз случай на всички ще докажа, че моят слаб пол е силен, щом става дума да прости. Излъгали сте се в мен, господин Хокинс, хич не ме интересува дали таз банда убийци ще бъде наказана. Пуснете ги да си вървят!

Навярно тя още щеше да говори, но пристигнаха войниците заедно с конете си и се разположиха на лагер пред колите. С тях дойдоха и преселниците, които доведоха и пленения скаут.

Най-напред се започна оживена размяна на въпроси и отговори, която престана едва когато немците научиха с най-големи подробности всичко случило се по време на отсъствието им. Канторът също слушаше много внимателно, но не седеше кротко край огъня като всички други, а непрестанно се разхождаше нагоре-надолу. Все се занимаваше с пленниците, чието положение, изглежда, нещо не му допадаше. Той постоянно побутваше или подръпваше ту насам, ту натам някой от тях, после пък се мъчеше да премести друг и това продължи, докато най-сетне Сам го попита:

— Господин кантор, какво правите? Не ви ли харесва положението, в което лежат хората?

Чудакът се обърна към него и важно-важно му отговори:

— Кантор емеритус, ако обичате, господин Хокинс! Само заради изчерпателността и за да не стане някаква грешка. Да, отгатнахте. Пленниците трябва да лежат съвсем иначе.

— Защо?

— Начинът, по който са групирани, не позволява да се постигне истинският ефект.

— Ефект ли? Че за какво ни е тук ефект?

— Трябва ни повече, отколкото си мислите. Изглежда, или все още не ви е известно, или пък вече сте забравили с какво се занимавам, нали?

Като не успя начаса да се сети за странната мания на кантора, Сам непредпазливо попита:

— Какво ли може да е то?

— Нищо друго освен операта ми. Занимава ме мисълта да композирам голяма героична опера в дванайсет действия и само заради нея пътувам из тези земи. Нали трябва да събирам материал. И ето че тук открих подходяща сцена, една великолепна сцена — „хор на убийците“. Те лежат на земята и пеят в двоен секстет. Но за тази цел е необходимо съвсем друго групиране, съвършено различно от онова, което сте им дали вие. Сега проучвам как ще изглеждат най-добре и установя ли го, веднага ще си го запиша. Можете да бъдете сигурен, че ще внимавам да не причиня болка на хората!

— Що се отнася до това, не се колебайте здравата да удряте и блъскате. Такива типове няма защо да ги галите по главите.

След това композиторът на героични опери продължи заниманието си, и то толкова енергично и продължително, че Бътлър най-сетне наруши досегашното си мълчание и гневно подвикна на Сам:

— Сър, защо този човек непрекъснато се занимава с нас? Погрижи се най-после да ни остави на мира! Да не сме кукли за игра, които всеки може да дърпа и подхвърля както си иска!

Сам не сметна, че си заслужава труда да му отговаря, и затова след малко Бътлър продължи:

— И изобщо искам да попитам с какво право ни нападнахте и повалихте с прикладите си!

— Да попиташ ли? — изсмя се дребосъкът. — Мисля, че нямате нужда от сведения, а и за отговора сами можете да се досетите.

— От къде на къде? Нямаме ни най-малка представа защо се отнесохте така с нас. Минавахме оттук като миролюбиви пътници и забелязахме огъня ви. Тъй като не знаехме що за хора седят край него, от само себе си се разбира, че тайно се промъкнахме насам, за да се осведомим. При това най-подло бяхме нападнати в гръб. Настояваме незабавно да бъдем освободени.

— Настоявайте си, нямам нищо против. Всеки човек може да има какви ли не желания, но дали ще се сбъднат, туй е вече съвсем друг въпрос. Ще бъдете свободни или по-скоро свободно ще увиснете на някое хубаво здраво въже, и то още утре в Тусон.

— Ако искаш да остроумничиш, прави го по някакъв по-добър начин! Не е шега работа да посегнеш на честни хора, а тъй като спомена за Тусон, да ти кажа, че много лесно може да стане тъй, че вие самите да бъдете обесени в града. Или може би не знаете как се отнасят тук с хора, които в нощна доба нападат честни люде?

— Честни ли? Хи-хи-хи-хи! Видяхме я вашата честност още в Сан Хавиер дел Бак!

— Онова, което се случи там, няма нищо общо със сегашното положение. Мисля, че тук нещата са съвсем ясни — искахме да видим кой лагерува край огъня и бяхме нападнати.

— Хмм! Значи не сте знаели кого ще заварите тук, така ли?

— Така е.

— И все пак още от Сан Хавиер ни следвате по петите!

— Това е лъжа!

— И допреди малко се криехте зад скалите, за да изчакате, докато огънят ни угасне!

— Защо да сме се крили?

— За да ни нападнете!

— И това е лъжа! Най-подла и жалка лъжа!

При тези думи Сам се надигна от мястото си край огъня, приближи се до него и го сряза:

— Я не произнасяй думи като „жалък“ и „подъл“, защото ще накарам да ти нашарят гърба, докато ти причернее пред очите! Казвам се Сам Хокинс, разбра ли ме? А ей там седят Дик Стоун и Уил Паркър. Обикновено ни наричат Детелиновия лист. Разбра ли ме пак? Да не мислиш, че тъкмо вие сте онези хора, които могат да приказват врели-некипели на уестмани като нас? А пък ако на всичко отгоре някой вземе да ни излиза с думи като „жалък“ и „подъл“, сме свикнали да не се церемоним много с него и го разпердушинваме!

Изглежда, Бътлър изведнъж си глътна езика. Сам Хокинс добави:

— След смрачаване самият аз бях при вас и скрит зад скалите, ви подслушах. Чух всяка дума. Вие сте Търсачите, но не го научих едва тук, защото го знаех още в Сан Хавиер.

При тези думи Бътлър изплашено възкликна:

— Heavens? ((англ.) — Небеса! О, боже! Б. пр.) Търсачите! Що за идея, да ни вземете за тези бандити! Сър, кой те е метнал така?

— Самият аз. Имам добър слух.

— О, дори и най-острият слух може да се излъже и да разбере нещо погрешно.

— Тъй ли мислиш? А дали съм разбрал погрешно и отговора ти, когато те попитаха какво ще стане с жените и децата от кервана?

— Представа си нямам.

— Ти не отговори ли, че и те трябва да бъдат избити, за да не могат по-късно да ви предадат?

— Не знам нищо подобно.

— А не знаеш ли нещо за това, че искахте да си разделите плячката, а после да изгорите колите?

— Не.

— Тогава имаш изключително къса памет, но в Тусон ще ти помогнат да си припомниш някои неща.

В този момент за пръв път думата взе и офицерът, като подкани Сам:

— Сър, не си хаби напразно думите с този човек! Нека отрича колкото си иска, нищо няма да му помогне. Доказано е, че са Търсачите, и утре ще увиснат на въжето.

— А ще бъдат ли необходими и нашите показания? — осведоми се Дик Стоун.

— Не. Вие искате да продължите с колите и аз нямам никакво намерение да ви задържам или пък дори да ви мъкна обратно към Тусон. Казахте ми каквото имаше да казвате. Все едно че е станало пред съда, ще има същата стойност. Разполагам с предостатъчно доказателства и едва ли може да се съмняваме, че тази област най-сетне ще бъде прочистена от бандата, която толкова дълго напразно преследвахме. Давам ти думата си, че всички ще увиснат на въжето.

Всякакви други разговори бяха преустановени. Разставиха необходимите постове, а после легнаха да спят. Един от войниците трябваше да седи до пленниците и да не ги изпуска от очи.

Вързаният скаут бе оставен също при Търсачите и съвсем случайно попадна до Бътлър. До този момент двамата не бяха разменили нито дума, макар че не беше трудно тайно да разговарят, защото лежаха съвсем близо един до друг. По-късно, когато всички заспаха и скаутът забеляза, че пазачът има само задачата да внимава някой от пленниците да не се освободи, той побутна с лакът Бътлър и прошепна:

— Спиш ли, сър?

— Не — дойде в отговор. — Кой ли може да заспи в подобно положение?

— Тогава се обърни към мен! Трябва да поговорим!

Бътлър изпълни желанието му и се осведоми:

— Ти беше водач на тези подлеци. Какво се случи, та те възнаградиха по такъв начин?

— Заподозряха ме, че искам да се съюзя с вас.

— Но това не е вярно, нали?

— Отначало не беше, но после намеренията ми се промениха. Казвам се Полър, сър, и бих желал да ми имаш доверие. Обзалагам се сто към едно, че си загубен, но аз много искам да те спася.

— Сериозно ли говориш?

— Да, кълна ти се. Тези типове ми нанесоха тежка обида, а аз не съм човек, който прощава подобни неща. Но самичък нищо не мога да направя. Ако ми помогнеш, съвсем сигурно ще си получат заслуженото.

— Да ти помогна? В случая никой никому не може да помогне, нито ти на мен, нито аз на теб.

— Заблуждаваш се! Убеден съм, че утре ще ме освободят. Вас ще ви вържат на конете и ще ви отведат в Тусон. Аз ще ви последвам. Давам ти честната си дума!

— Благодаря ти, сър! Но няма да имам никаква полза. Ще ми бъде невъзможно да се измъкна.

— Пфу! Хрумна ми чудесна идея. Свързан ли си тъй тясно с твоите хора, че да не искаш да офейкаш, без да отървеш и тях?

— Глупости! Всеки е най-близък на себе си. Ако спася себе си, нямам нищо против те да увиснат на въжето.

— Well, тогава се споразумяхме. Кажи им по време на ездата да се престорят, сякаш изпитват ужасни болки от ударите с приклад, които получиха. Да започнат да се клатушкат на конете. А ти се направи, като че съвсем са те напуснали силите. Много ще се учудя, ако лейтенантът не нареди да спрете, за да се посъвземеш. В такъв случай ще трябва да ти свалят ремъците от краката. Тогава дори да ти останат вързани ръцете, ще можеш светкавично да се метнеш на най-бързия кон и да препуснеш, разбира се, в обратна посока, където ще те очаквам. Всички ще бъдат изненадани и едва ли ще започнат да те преследват незабавно. Така ще спечелиш преднина. Ако по-късно някой ни догони, аз имам хубава пушка и ще го сваля от коня.

Бътлър не отговори веднага. Поразмисли и едва след доста дълго мълчание каза:

— Предложението ти е единственият изход за мен. Ще последвам съвета ти. А ако наистина се освободя, трижди тежко и горко на Детелиновия лист и на всички немски преселници! Ще се държим здраво един за друг, мастър Полър.

С тези думи тайно воденият разговор приключи, без пазачът да усети каквото и да било. Бътлър се почувства донякъде успокоен и дори заспа.

Би трябвало още да споменем, че водени от сина на вожда, Сам изпрати неколцина войници да отидат до лагера на Търсачите, за да сложат ръка на останалите там коне и да заловят пазача им, което се увенча с успех.

Още на зазоряване всичко живо беше вече на крак. Най-напред набързо закусиха от хранителните припаси на кавалеристите, а после лейтенантът заяви, че иска да тръгне на път с пленниците си. Нареди да ги завържат върху конете. Ръцете им бяха вързани отпред, за да могат да държат юздите. По време на тези приготовления скаутът подвикна на Сам Хокинс:

— А какво ще правите с мен? Нима ще ме оставите тук вързан като пленник?

— Не — отговори му ловецът. — Само за тази нощ исках да знам, че си на сигурно място. Тъй като вече е ден, можеш да яздиш накъдето пожелаеш.

— Well, тогава ме развържете.

— Да не прибързваме, многоуважаеми мастър Полър! Предполагам, че ще искаш да ни отмъстиш и за тази цел може би ще тръгнеш по петите ни. И за да не направиш някоя беля, ще задържа оръжията ти.

— Протестирам! Това е обир, грабеж!

— Пфу! Наречи го както искаш, но нищо няма да промениш.

Щом развързаха Полър, проклинайки и ругаейки, той възседна коня си и препусна на запад. По-късно скаутът се канеше незабелязано да свърне в посока на Тусон. След като се сбогуваха с лейтенанта, заедно с войниците и пленниците офицерът потегли на изток. Едва когато повечето хора си отидоха и отново можеше да се обърне внимание на отделните лица, Сам Хокинс забеляза, че канторът липсва. Няколко души се бяха вече приготвили да тръгнат да го търсят, когато го видяха да се задава откъм запад, като бавно крачеше и някак гневно жестикулираше. Щом чудакът достигна лагера, ядосаният Сам здравата му се скара:

— Къде се скитате пак? Какво има да търсите по джендема?

— Триумфалния марш — отвърна музикалният ентусиаст, който изглеждаше доста възбуден.

— Триумфален марш ли? Да не сте луд?

— Луд? Драги господине, от къде на къде ви хрумна този толкова обиден въпрос? Нали победихме, пленихме враговете и затова аз се отдалечих да потърся в усамотение подходящ мотив за тържествен победен марш.

— Глупости! Не бива да се скитате толкова надалеч. Така правите грешка, каквато няма да допусна никой да върши!

— Грешка ли? Ще имате да вземате! Един апостол на изкуството не прави грешки. По-скоро това е работа на скаута.

— На скаута? От къде на къде?

— Тъкмо се бях вдълбочил в най-хубавото композиране и ето че той се появи на кон и ми взе всичките оръжия. Остави ми само сабята, защото не можел да я използва.

— Мътните го взели! — кипна Сам. — Тъй си и мислех! Натирих го аз този обесник да си ходи без оръжия, а вие специално отивате на разходка, за да му предоставите вашите оръжия!

— Да му ги предоставя! И през ум не ми е минавало. Направо ми ги взе, а вместо отплата ми удари два… два… изобщо не ми се ще да го казвам.

— Кажете го, кажете го! Трябва да знам.

— Мога да го изрека само на латински: colaphus.

— Colaphus означава плесница. Значи сте получили от него две плесници, така ли?

— Да, и то какви! Бяха фортисимо!

— Това е било най-доброто дело, което този човек е извършил през живота си.

— Моля, моля, драги ми господин Хокинс! Един композитор и апостол на изкуствата, на когото са ударили два такива шамара, ами той…

— … той ги е заслужил, а даже и още няколко — прекъсна го Сам. — Ще трябва да ви държа под око много по-внимателно, отколкото досега. Пригответе се за път. Продължаваме!

Час по-късно керванът потегли. Начело яздеше Сам Хокинс, заел мястото на предишния водач.

Бътлър бе твърдо решен да последва съвета на скаута. Иначе не виждаше никакъв друг начин за спасение.

И тъй, трябваше да симулират силно неразположение! Беше го съобщил на хората си веднага след като се събуди, но ги предупреди да не започват твърде рано, защото можеха да събудят подозрения. Едва когато изминаха около половината път, той взе да се преструва, че е отпаднал, с вързаните си ръце започна да се държи за главата и застена. Това не можеше да не направи впечатление на лейтенанта. Той го попита каква е причината, а Бътлър отговори, че сигурно ударът с приклад от миналия ден му е предизвикал мозъчно сътресение. Търсача явно губеше сили все повече и повече. Така взе да се клатушка на седлото, че от двете му страни застана по един кавалерист, за да го подкрепя. Когато подобна отпадналост се прояви и при неколцина от останалите пленници, офицерът се разтревожи и даде нареждане да спрат и да слязат от конете. Естествено войниците първи скочиха на земята и свалиха от краката на Търсачите ремъците, с които бяха вързани за конете. Най-напред освободиха Бътлър. Смъкнаха го от коня и бандитът незабавно рухна на земята. Голямата му слабост накара кавалеристите да повярват, че не е необходимо да следят особено зорко какво прави, и вниманието им се насочи повече към неговите хора. Той целеше точно това. Беше забелязал, че конят на лейтенанта е най-добрият. Животното стоеше свободно малко настрана, защото естествено и офицерът беше слязъл от седлото. И тъй, докато войниците изобщо не гледаха към Бътлър, той внезапно скочи на крака, затича се към коня, въпреки вързаните си ръце успя да го възседне, хвана юздите и препусна на запад, защото знаеше, че в тази посока щеше да го очаква скаутът.

Всичко това се разигра толкова бързо и изненадата така скова кавалеристите, че преди зад гърба му да се разнесе първият гневен или смаян вик, беглецът бе спечелил вече значителна преднина.

— Стреляйте, стреляйте! Свалете го от седлото, но внимавайте да не улучите коня! — завика офицерът.

Всички се втурнаха към конете, защото пушките висяха на седлата. Това им отне доста време, а и самото прицелване бе трудно, тъй като не биваше да пострада конят. Най-сетне се чуха няколко изстрела, но куршумите минаха над беглеца, защото войниците се бяха целили твърде високо. Малко по-късно Бътлър се озова извън обсега на карабините.

Междувременно останалите пленници използваха бъркотията и една част от тях побягна в различни посоки, а други пък, които все още се намираха на конете си, препуснаха. Последваха гневни викове, диви крясъци и неописуем хаос. Кавалеристите се видяха принудени да се разпръснат, за да преследват всеки отделен беглец, тъй че само четирима или петима се втурнаха по петите на Бътлър… но напразно. Преднината му бе твърде голяма, а конят му — по-бърз. Скоро го изгубиха из очи и с ругатни се отправиха в обратна посока. Той продължи неудържимо да галопира напред, докато забеляза пред себе си един ездач. Беше скаутът, новият му съюзник, който радостно го приветства. Най-напред двамата си намериха сигурно скривалище, а на следващия ден поеха по следите на кервана, който беше само на един ден път пред тях, за да си отмъстят.