Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Ölprinz, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 27 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

За коригирането на текста много помогна Мария Попова

 

Издание:

Карл Май. Краля на петрола

Роман

Издателство „Отечество“, София, 1991

Преведе от немски: Веселин Радков

Художествено оформление: Васил Инджев

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Халачева

Немска. Първо издание. Издателски №1779.

Дадена за набор м. декември 1990 г. Подписана за печат м. юли 1991 г.

Излязла от печат м. август 1991 г. Формат 16/60х90.

Печатни коли 28. Издателски коли 28.

Държавна фирма „Отечество“, пл. „Славейков“ №11, — София

Държавна фирма. „Георги Димитров’90“ — София

 

Избрани произведения в десет тома, том 7

Съставител и преводач, © Веселин Радков, 1991

с/о Jusautor, Sofia, ДЧ-3

ISBN 954–419–002–3

 

Karl May. Der Ölprinz

Manfred Pawlak Verlagsgesellschaft mbH, Herrsching, 1983

1893–1894

Originaltitel der Gesammelten Werke:

Der Oilprinz (Bd. 37)

История

  1. — Корекция

Пета глава
Ранчото на Форнър

На брега на малката река Рио Сан Карлос, която е приток на Рио Хила, се намираше едно ранчо, наречено на името на тогавашния си собственик — Ранчото на Форнър. Този американец притежаваше обширни пасища. Но само земята по брега на реката бе годна за земеделие. Къщата му не беше голяма, ала построена от камък и обградена с дебел зид, висок два човешки боя, в който на равномерни интервали бяха поставени тесни амбразури, едно твърде необходимо съоръжение в този отдалечен и опасен район. Заобиколеният с висок зид двор бе толкова обширен, че в случай на враждебни действия от страна на индианците Форнър можеше да спаси в него всичкия си добитък.

Тъкмо сега бе настанало най-хубавото годишно време. Саваната бе покрита с гъста зелена трева, където сладко-сладко пасяха многобройни стада говеда и овце. Няколко десетки коне също пощипваха трева на открито, надзиравани от неколцина ратаи, които изпълняваха миролюбивата си работа и играеха карти. Голямата порта, обърната към реката, зееше широко отворена. Тъкмо в този момент там се появи ранчерото, един истински як и жилав заселник от Дивия запад. Първо той хвърли изпитателен и доволен поглед към пасящите стада, а после засенчи очи с ръка и се взря в далечината. Изведнъж лицето му придоби напрегнато изражение, той се обърна назад и подвикна през двора:

— Хей, момче, приготви бутилка бренди! Идва един човек, който ще я пресуши.

— Кой е той? — попита синът му, появил се на един от прозорците, защото подвикването се отнасяше до него.

— Краля на петрола.

— Сам ли е?

— Не. Придружават го други двама ездачи с един товарен кон.

— Well, ако и те пият колкото него, ще е по-добре направо да приготвя няколко бутилки.

Пред къщата имаше около дузина камъни, издялани в правоъгълна форма, които бяха подредени така, че най-големият, намиращ се в средата, представляваше масата, а другите, по-малките, служеха като столове. Скоро от къщата излезе синът и постави върху тази „маса“ три пълни бутилки с бренди заедно с няколко чаши. После прекоси двора и застана до баща си, за да наблюдава приближаването на посетителите.

Междувременно пътниците бяха достигнали отсрещния бряг на рекичката и смушиха конете да нагазят в плитката вода.

— Нима е възможно! — обади се учуденият Форнър. — Но вероятно се заблуждавам. Наистина не мога да кажа какво би накарало този човек да напусне сигурния Арканзас и да дойде в тази опасна местност.

— Кого имаш предвид? — попита синът.

— Мастър Ролинс от Браунсвил.

— Да не би да е банкерът, с когото на времето ти имаше някаква делова работа?

— Да. Наистина е той, не съм се излъгал. Любопитен съм да узная какво ли търси в дивата Аризона.

Ездачите се добраха до отсамния бряг и в тръс се отправиха към ранчото. Първият от тях подвикна още отдалече:

— Good morning, мастър Форнър! Останала ли ти е някоя хубава глътка за трима джентълмени, които от жажда едва се крепят на конете си?

Човекът, който заговори, беше висок, мършав и много добре въоръжен. Лицето му имаше извънредно остри черти и бе силно загоряло и загрубяло от слънце, вятър, студ и зной. Той носеше дрехи, които бяха направо елегантни за тези диви пущинаци и някак не му подхождаха.

Вторият конник беше по-възрастен, доста закръглен на вид господин. Бързата утринна езда като че го беше поизморила. Потеше се. Над седлото му висеше хубава ловна пушка. Понеже не носеше колан, не се виждаше дали има и други оръжия, може би бяха пъхнати в джобовете му. Но затова пък по цялата му външност и маниери толкова по-ясно си личеше, че мястото му не е в Дивия запад. Изглежда, горе-долу се намираше в същото положение, както сухоземният плъх в открито море.

Третият новодошъл беше млад, русокос, здраво сложен мъж, който наистина не седеше на гърба на коня като опитен уестман, но явно бе добър ездач-любител. Имаше открито симпатично лице, леко загоряло от слънцето. Въоръжението му се състоеше от пушка, един закривен ловджийски нож и два револвера.

— Имам повече от една хубава глътка! — отвърна Форнър. — Welcome, мешърс! Слизайте от конете и се разполагайте удобно при мен!

Закръгленият господин спря коня си, няколко секунди оглежда ранчерото и после каза:

— Сър, струва ми се, че вече сме се виждали. Ранчото на Форнър! Значи се казваш Форнър. Не си ли идвал при мен в Браунсвил? Името ми е Ролинс, а ето този млад сър до мен е мистър Баумгартен, моят счетоводител.

Форнър се поклони пред двамата и отговори:

— Разбира се, че сме се виждали, сър. Моите спестявания бяха при теб и преди да тръгна за Аризона, ги изтеглих. Само че сумата не беше толкова голяма, та моя милост да ти направи впечатление и да ме запомниш. Хайде, влизайте! Моето бренди си го бива, а в случай че не сте много придирчиви, можете да получите и малка закуска. Докога смяташ да останеш тук, мастър Гринли?

— Докато премине горещото пладне — отговори човекът, когото бяха нарекли Краля на петрола.

Разседлаха конете, след което ги пуснаха да отидат на пасището. Ездачите се разположиха върху споменатите вече камъни. Гринли веднага си наля чаша бренди и я изпразни на един дъх. Не след дълго той пресуши бутилката. Банкерът разреди брендито си с вода, докато Баумгартен пи само вода. Ранчерото и синът му се оттеглиха в къщата, за да приготвят нещо за ядене от твърде обикновените си хранителни провизии.

Никой от тях не видя, че в момента други двама ездачи прекосиха реката и се приближаваха към ранчото. Несъмнено те имаха зад гърба си дълъг път и конете им бяха много изморени. Тези двама мъже бяха Бътлър, предводителят на дванайсетте Търсачи, и Полър, освободеният от длъжност скаут на немските преселници. Докато се насочваха към отворената порта, Полър попита:

— Наистина ли си убеден, че ранчерото не те познава? Ти ми го описа като почтен човек и затова предполагам, че името Бътлър може да го стресне и да предизвика негодуванието му.

Бътлър му отвърна:

— Той никога не ме е виждал. Само брат ми е бил често при него.

— Но естествено и брат ти се казва Бътлър, нали?

— Да, обаче по тези места винаги се е наричал Гринли.

— Много умно. Обикновено братята си приличат. Вероятно и с вас двамата е така, а?

— Не. Ние не сме истински братя, раждани сме от различни майки.

— А знаеш ли къде се намира той в момента?

— Не. Когато се разделихме, аз тръгнах на юг, за да основа бандата на Търсачите, а той се колебаеше накъде да се отправи. Кой знае къде ли ще се срещнем някой път, ако изобщо се видим вече на този свят… гръм и мълния, та той седи ей там!

Тъкмо в този миг двамата бяха стигнали до портата и видяха седналите в двора трима посетители. Бътлър мигновено позна брат си Гринли и смаяно спря коня си. В същата секунда погледът на Гринли се отправи към портата. Той също позна брат си, но въпреки че се изненада, прояви достатъчно хладнокръвие да сложи бързо длан върху устата си, с което искаше да го накара да мълчи.

— Да, той е — продължи Бътлър, като отново смуши коня си и влезе в двора. — Забеляза ли знака, който ми даде? Не бива да показваме, че го познаваме.

Те слязоха от конете си, оставиха ги свободно да се разхождат и се отправиха към камъните тъкмо в момента, когато двамата Форнър излязоха от къщата, за да поднесат на гостите си месо и хляб. Бътлър поздрави и попита дали ще им разрешат да седнат при другите. Естествено никой не им забрани и те започнаха да ядат и пият заедно с останалите, без нито един от тях да ги попита за имената и намеренията им или какви са, откъде са и с какво се занимават.

Двамата братя, които не биваше да показват, че се познават, естествено искаха да си поговорят, но, разбира се, това трябваше да стане тайно. Ето защо, щом се нахрани, Гринли стана и каза, че щял да отиде зад къщата и там да полегне на сянка малко да си отпочине. След някоя и друга минута Бътлър го последва колкото можеше по-незабелязано и по-непринудено. Другите останаха да седят на местата си.

И ето че пак се зададоха нови двама ездачи, но не на отсрещния бряг на реката, а по отсамния. Те имаха много хубави коне. Ако фигурите им бяха по-други, отдалече човек можеше да ги вземе за прочутия прериен ловец Олд Шетърхенд и за Винету, не по-малко прочутия вожд на апачите. Но и двамата бяха твърде дребни, единият шишкав, а другият — слаб.

Слабичкото човече носеше кожени, украсени с ресни легинси и също така украсена с ресни кожена ловна риза, както и ботуши, чиито дълги кончови бяха изтеглени чак над коленете. На главата му имаше филцова шапка с много голяма периферия. В широкия му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, бяха затъкнати два револвера и закривен ловджийски нож. От лявото му рамо до десния хълбок беше прехвърлено навито на руло ласо, а на врата му на копринен шнур висеше индианска лула на мира. Напреки на гърба му бяха преметнати две пушки — една къса и една дълга. Олд Шетърхенд имаше навика да се облича по същия начин, а и той притежаваше две пушки — всяващата страх карабина „Хенри“ и познатият на длъж и шир дълъг и тежък мечкоубиец.

Докато това дребно и слабичко човече, изглежда, полагаше усилия да бъде пълно копие на Олд Шетърхенд, то другият се беше помъчил да подражава на Винету. Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха изработени от същия материал, а шевовете — гарнирани с дълги косми. Много съмнително беше дали това са коси от човешки скалпове. Краката му бяха обути в мокасини, извезани със стъклени мъниста и украсени с бодли на бодливо свинче. На врата си носеше лула на мира и малка кожена кесийка, която навярно трябваше да представлява индиански свещен амулет. Около дебелата му талия бе навито салтилско одеяло, играещо ролята на широк колан, откъдето надничаха дръжките на нож и два револвера. Той нямаше шапка. Беше си пуснал дълга коса и я бе сплел във висока прическа. Напреки на гърба му висеше преметната двуцевна карабина, чиито дървени части бяха обковани със сребърни гвоздеи — имитация на прочутата Сребърна карабина на Винету, вожда на апачите.

Който познаваше Олд Шетърхенд и Винету и видеше тези две човечета, сигурно нямаше да успее да сдържи усмивката си, сравнявайки гладко избръснатото добродушно и малко нахакано лице на кльощавия с одухотворените властни черти на Олд Шетърхенд, както и цъфтящите червендалести страни, доверчивите очи и дружелюбната усмивка на дебелия с лика на Винету, със сериозното бронзово лице на апача!

И все пак двамата съвсем не бяха хора, на които човек би намерил причина да се смее. Е да, те си имаха някои очебийни чудатости, но бяха хора на честта, джентълмени до мозъка на костите и бяха посрещали вече не една и две големи опасности храбро и неустрашимо. С една дума: дебелият беше уестманът, известен под името Леля Дрол, а пък кльощавият бе неговият приятел и братовчед Хобъл Франк.

Уважението и почитта им към Олд Шетърхенд и Винету бяха толкова големи, че те се бяха облекли също като тях, което, разбира се, им придаваше твърде необикновена външност. Дрехите им бяха нови и несъмнено им струваха доста пари. При покупката на конете си те пак не се бяха скъпили.

Двамата също бяха избрали ранчото за своя цел и ето че в този момент минаха с конете си през портата. Щом се появиха в двора, те предизвикаха немалък фурор, което се дължеше предимно на контраста между войнствената екипировка и добродушния им вид. Без много да се церемонят, слязоха от конете, кратко поздравиха и седнаха на два свободни камъка, без да питат дали това е приятно на другите, или не.

Форнър огледа новодошлите с любопитство. Той беше опитен човек, но въпреки това не знаеше какво да мисли за тях. Единствено с помощта на въпроси можеше да си изясни нещата и ето защо се осведоми:

— Ще искат ли джентълмените да хапнат и пийнат?

— Засега не — отговори Дрол.

— Значи по-късно. Докога възнамерявате да останете тук?

— Ще зависи от положението на нещата, щом трябва.

— Сигурно имаш предвид тукашното положение на нещата, а?

— Да.

— Мога да те уверя, че в моето ранчо сте в безопасност.

— И не само тук.

— Нима? Тогава навярно все още не знаеш, че навахите са изровили бойната секира?

— Знам.

— И че моките и нихорасите здравата са се разбунтували?

— И това знам.

— И въпреки всичко се чувстваш в безопасност?

— Защо да не се чувстваме в безопасност, щом трябва? Колкото и да е странно подобно нещо, отдавна е известно, че рядко се намира истински уестман, който да няма навика постоянно да употребява някой точно определен израз. Дрол използваше думите „щом трябва“. Често тези изрази се чуват в случаи, когато звучат извънредно смешно и всъщност означават дори обратното на онова, което се има предвид. Същото стана и сега. Ето защо Форнър учудено погледна ниския дебеланко, но все пак със сериозен тон продължи:

— Сър, нима познаваш тези племена?

— Горе-долу.

— Това не е достатъчно. Човек трябва да е приятел с тях, но ако те са решили да се вдигнат на борба срещу белите, дори и тогава е възможно да изгуби скалпа си. В случай че пътят ви води на север, ще ви посъветвам да се откажете. Натам никак не е безопасно. Вярно, виждате ми се добре въоръжени, имате и хубави коне, но ако съдя по новите ви дрехи, идвате направо от източните щати, а и по израза на лицата ви не може да се извади заключението, че сте безстрашни уестмани.

— Тъй! Много си откровен. Значи ти съдиш за хората по лицата им, щом трябва, а?

— Да.

— Тогава се откажи от този твои навик колкото е възможно по-скоро. Хората стрелят и ръгат с пушката и ножа, а не с физиономията си, ясно ли е? Лицето ти може да има много войнствен и свиреп израз и въпреки това да си страхопъзльо.

— Не го оспорвам, но вие двамата… хмм. Мога ли да попитам, с какво се занимавате, мешърс?

— Защо не?

— Тогава моля!

— Ние сме… ами… всъщност сме нещо като рентиери.

— Олеле мале! Тогава навярно сте тръгнали за Дивия запад ей тъй, за удоволствие, а?

— За наше съжаление естествено не е така!

— Но ако е вярно, сър, незабавно се върнете, защото иначе тук ще ви светят маслото. От начина, по който говориш, разбирам, че нямаш никаква представа за опасностите, дебнещи по тези места, мастър… мастър… как е името ти?

Бавно и спокойно Дрол бръкна в джоба си, извади визитна картичка и му я подаде. Ранчерото направи такава физиономия, като че трябваше да положи големи усилия, за да не се разсмее, и на висок глас прочете:

— Себастиан Мелхиор Пампел.

Хобъл Франк също бръкна в джоба си и му подаде подобна картичка. Форнър прочете:

— Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке.

За миг-два той помълча, а после избухна в смях и каза:

— Но, джентс, що за странни имена са това, и що за странни хора сте вие двамата! Да не мислите, че изплашени от имената ви, разбунтувалите се индианци ще си плюят на петите? Уверявам ви, че…

Той се видя принуден да млъкне, защото банкерът Ролинс го прекъсна:

— Мастър Форнър, моля те, не казвай нищо, което може да обиди тези джентълмени. Нямам честта лично да ги познавам, но знам, че са хора, достойни за уважение.

След тези думи той се обърна към Хобъл Франк и продължи:

— Сър, името ти е толкова необичайно, че съм го запомнил. Аз съм банкерът Ролинс от Браунсвил в Арканзас. Преди няколко години не беше ли депонирана при мен известна парична сума на твое име?

— Да, сър, наистина — кимна Франк, — поверих парите на един добър приятел, който трябваше да ги вложи във вашата банка на мое име, понеже Олд Шетърхенд ви описа като солиден човек. По-късно нямах възможност лично да ги изтегля, а поисках да ми бъдат изпратени в Ню Йорк.

— Вярно, вярно! — припряно го прекъсна Ролинс. — Да, да, Олд Шетърхенд! На времето горе в планините недалеч от Филмор Сити, край Сребърното езеро, струва ми се, беше си намерил големи количества злато и сребро. Не е ли така, сър?

— Да, тъй е — засмя се доволно Франк. — Имаше няколко напръстника злато.

В този момент Форнър скочи от мястото си и извика:

— Гръм и мълния! Наистина ли, възможно ли е? И ти ли си бил горе при Сребърното езеро?

— Разбира се. А и моят братовчед беше с нас.

— Истината ли казваш? Та тогава всички вестници отпечатаха тази изключителна история. Олд Файерхенд, Олд Шетърхенд, тези прочути мъже, също са били там. А освен тях и Дебелия Джими, Дългия Дейви, Хобъл Франк и Леля Дрол! Значи познаваш и тях, сър?

— Естествено, че ги познавам. Ако нямаш нищо против, ей тук до мен седи Леля Дрол.

При тези думи той посочи към спътника си, който от своя страна му кимна и заяви:

— А ето тук пък виждаш нашия Хобъл Франк, щом трябва. Все още ли мислиш, че сме хора, които не познават Запада?

— Невероятно, направо невероятно! Не е възможно! Никой никога не е виждал Леля Дрол, облечен иначе, освен в онази чудновата дреха, с която прилича на лейди. А Хобъл Франк пък носи син фрак с лъскави копчета и на главата си слага голяма шапка с перо.

— Нима винаги трябва да е така? Човек не може ли да се облече другояче? Мислиш ли, че една дреха е толкова трайна и здрава, та да може да се носи в Дивия запад дълги години? Понеже сме приятели и спътници на Олд Шетърхенд и Винету, сега ни се иска да ходим облечени също като тези двама мъже. Ако не ни вярваш, това си е твоя работа. Ние нямаме нищо против.

— Вярвам ти, сър, вярвам ти! Та нали съм чувал, че по външността на Леля Дрол и Хобъл Франк не си личи какви чудесни и свестни хора са двамата и това е напълно вярно. Колко се радвам да ви видя, мешърс! А сега ще трябва да разказвате. Страшно ми се иска от вашата уста да чуя всичко случило се на времето, а също и как е било открито онова изключително находище.

— По-полека, по-полека, сър! — възпря го с движение на ръката банкерът. — Тази история можете да я чуете по всяко време. Но преди това има нещо друго, което поне за мен е къде-къде по-важно.

Той каза тези думи на Форнър, а после, обръщайки се към Дрол и Франк, добави:

— Сега самият аз се намирам пред подобно събитие — на път съм да спечеля много милиони.

— Сър, и ти ли знаеш някое находище? — попита го Дрол.

— Да, но не златно. Казват, че там има петрол.

— И това не е лошо, сър. Петролът е течно злато. И къде било туй находище?

— Все още е тайна. Мастър Гринли го е открил, но не притежава необхоДимите средства, за да започне да го експлоатира. За тази цел трябват много, страшно много пари и аз ги имам. Той предложи да ми продаде находището и аз съм готов да го купя. Но при подобни сделки човек трябва да разчита само на собствените си очи. Ето защо, водени от Гринли, с моя счетоводител мистър Баумгартен тръгнахме на път към находището. Ако разказът му се окаже истина, ще откупя от него мястото.

— Значи не знаеш накъде те води, така ли?

— Не съвсем точно. Разбираемо е, че до последния момент иска да запази мястото в тайна. Щом става дума за милиони, човек трябва да бъде повече от предпазлив.

— Много правилно. Надявам се, че той не е единственият, който постъпва предвидливо, защото ти имаш още по-голямо основание да си поне толкова предпазлив, колкото и той. Но все пак поне приблизително би трябвало да знаеш в коя местност се намира петролът, нали?

— Наистина знам.

— Е, къде е? Ако изобщо искаш да ми кажеш.

— На теб ще кажа с удоволствие, понеже ми се иска да чуя мнението ти. Намира се край Чели, притока на Рио Сан Хуан.

Пълното червендалесто лице на Дрол се удължи. Той втренчи замислено поглед пред себе си и продума:

— Край Чели, притока на Рио Сан Хуан ли? Там ли… имало… петрол? За нищо на света!

— Какво? Как? Защо? — възкликна банкерът. — Не вярваш ли?

— Не.

— Та нима познаваш онази местност?

— Не.

— Ами тогава как можеш да имаш толкова категорична преценка!

— Защо не? Не е необходимо да си ходил там, за да знаеш, че на онова място не е възможно да има петрол.

— Ще ти възразя. Мистър Гринли е бил там и е намерил петрол. А ти, сър, не си бил там.

— Хмм! Все още не съм бил нито в Египет, нито на Северния полюс, но ако някой ми каже, че е видял в Нил да тече мляко, а на полюса да растат палми, няма да му повярвам.

— Обръщаш работата на майтап. За да дадеш толкова бърза и категорична преценка, би трябвало да си геолог. Такъв ли си?

— Не, обаче притежавам здрав човешки разум и не съм го оставил да ръждяса.

Тогава Форнър пое нещата в свои ръце и обясни на Леля Дрол:

— Сър, не си справедлив към Гринли. Всеки местен човек знае, че той е открил петрол. Някои даже са тръгвали тайно по петите му, за да разкрият тайната и да намерят находището. Но винаги напразно.

— Естествено, че ще е напразно, защото такова находище не съществува!

— Съществува, ти казвам! Всички наоколо наричат мистър Гринли Краля на петрола.

— Това не е никакво доказателство.

— Не веднъж и дваж е показвал проби от петрола!

— И това нищо не доказва. Всеки може да покаже петрол. Наистина е невероятно там да има нефт. Внимавай, мистър Ролинс! Не забравяй, че до съвсем неотдавна се намираха мошеници, които подмамваха големи финансови магнати в тъй наречените златни, а дори и диамантени райони, но после се оказваше, че там не е имало нито благородни метали, нито скъпоценни камъни.

— Сър, нима искаш да хвърлиш подозрение върху мистър Гринли?

— Нямам такова намерение. Тази работа не ме засяга. Ти ме попита за мнението ми и аз ти го казах.

— Добре! А мога ли да чуя какво мисли по въпроса и мистър Франк?

— Същото, каквото мисли и Дрол — отвърна Хобъл Франк. — Ако не си съгласен с нас, изчакай тук няколко дена. Тогава ще дойдат двама души, на чието мнение можеш да се осланяш.

— И кои са те?

— Поразяващата ръка и Винету.

— Какво? — извика Форнър, радостно изненадан. — Тези двама мъже ще дойдат тук след няколко дни?

— Да.

— Откъде знаеш?

— От Олд Шетърхенд.

— Той ли ти определи среща тук?

— Не, но има добрината от време на време да ми доставя радост с някое писмо и преди два месеца ми писа, че с Винету са се уговорили да се срещнат в Ранчото на Форнър край Рио Сан Карлос.

— И ти мислиш, че това ще стане?

— Съвсем сигурно.

— Би могло нещо да им се случи!

— Е да, тогава единият ще чака тук другия.

— Ами ако не дойдат?

— Толкова е сигурно, че ще дойдат, колкото е сигурно, че след нощта ще настъпи ден. Случвало се е да си уговорят среща на определен ден при определено дърво сред девствената гора и никога не са се разминавали. Щом прочетох писмото, бях убеден, че ще преодолеят всякакви пречки и в уреченото време ще бъдат тук. Незабавно взех решение и аз да присъствам на срещата и да ги изненадам. Братовчед ми Дрол веднага прояви готовност да ме придружи и самият факт, че идваме през океана чак от Германия, трябва да ти докаже, че те непременно ще пристигнат тук.

— От Германия ли идвате? От Саксония? — намеси се бързо счетоводителят Баумгартен. — Значи си немец, сър?

— Да, не знаеш ли?

— Не. И да съм го чувал, съм го забравил. Но затова пък толкоз повече се радвам в твое лице да поздравя един мой съотечественик.

Хобъл Франк му подаде ръка и зарадвано извика на родния си диалект:

— Тогава ето ти ръката ми, вземи я заедно с всичките й пръсти! Значи и ти си немец? Просто да не повярва човек! И в коя родна местност си изскочил от небитието и си се пръкнал в този хубав свят?

— В Хамбург.

— В Хамбург? Бре, да се не види! Значи на няколко часа път по-нагоре от мястото, дето моята скъпа Елба попада в обятията на Северно море. Туй ми е безкрайно интригантно. Значи и двамата сме кръщавани с вода от Елба и когато пак се върна в мойта „Меча лой“, по вълните на реката ще мога да ти изпращам поздравите си франко дома ти.

— Меча лой ли? — попита слисаният Баумгартен.

— Точно тъй, точно тъй! Нима не си се абонирал за „Добрият другар“ (Много популярно на времето списание в Германия, където за пръв път са публикувани някои от произведенията на К. Май. Б. пр.), дето излиза в Щутгарт и се чете по всички краища на земното кълбо с голямо въодушевление?

— Да не би да имаш предвид момчешкото списание, което е с такова заглавие?

— Амче, разбира се, че него имам предвид!

— Виждал съм го, но не съм абониран за него.

— Не си? Слушай, туй е голям пропуск, страшен грях, за който няма прошка. Редовно трябва да го получаваш, трябва да го четеш! Без него нито един образован човек не може да съществува, понеже аз съм един от най-главните му сътрудници. Ако го беше чел, щеше да знаеш съвсем точно какво имам предвид с думите „моята Меча лой“, а именно моята вила „Меча лой“, описана от мен тъй драматично в третата му годишнина, брой номер 397. Дойдеш ли някой път в Саксония, трябва да ме посетиш, щото при мен ще намериш какви ли не спомени и сувенири от моите приключения от двете страни на океана.

Баумгартен беше чувал да се говори за Хобъл Франк. Припомни си, че го описваха като твърде странно същество. Ето че в момента той се бе изправил пред него в „естествена величина“ и затова счетоводителят с голямо удоволствие се впусна в този разговор, който се лееше в непрекъснат поток от най-причудливи изрази и думи, а и участието на Дрол с неговия алтенбургски диалект го правеше още по-интересен и оживен.

В същото време бившият водач Полър стана от мястото си и се престори сякаш иска да отиде да нагледа коня си. Няколко минути той се занимава с него, а после изчезна зад къщата, където двамата братя Бътлър лежаха един до друг в тревата и разговаряха за извънредно важни неща. Тъй като единият от тях се беше представил в ранчото под името Гринли, то нека го запази и занапред. Преди години заедно с други свои съмишленици братята Бътлър бяха извършили по границите между Калифорния, Невада и Аризона дълъг низ от такива нечувани злодеяния, че най-сетне хората се видяха принудени да образуват регулаторски съюз (доброволци от местното население, които през миналия век се съюзявали срещу престъпните банди от западните щати. Б. пр.), за да могат със собствени сили да сложат край на безчинствата им, срещу които законът се оказа безпомощен. Регулаторите имаха успех. Повечето членове на бандата бяха линчувани. Само малцина избягаха, но сред тях се намираха най-злите и най-опасните — братята Бътлър. Както вече споменахме, те се разделиха. Единият от тях се отправи на юг, за да основе бандата на Търсачите, а другият пък дълго се скита безцелно из щатите Юта, Колорадо и Ню Мексико, докато най-сетне му хрумна един извънредно хитър план, който тъкмо се канеше да приведе в изпълнение. След като сподели с брат си най-важното, предводителят на Търсачите му хвърли изпълнен с възхищение поглед и каза:

— Ти винаги си бил по-хитрият от двама ни и най-чистосърдечно ти признавам, че планът ти страшно ми харесва. Но мислиш ли, че банкерът Ролинс наистина ще налапа въдицата?

— Непременно. Той е направо въодушевен от това начинание, което с един удар ще ми донесе поне сто хиляди долара.

— Толкова… толкова много ли дава?! — възкликна другият.

— Тихо! Не викай така! Тук понякога и тревата има уши.

Не забравяй следното: той е убеден, че в най-скоро време с лекота ще може да спечели милиони! Какво са тогава някакви си мизерни сто хиляди долара, с които аз се задоволявам като еднократно възнаграждение?

— Кога ще ги изплати? В най-скоро време той сигурно ще разкрие измамата.

— Веднага ще ги изплати, веднага. Знам, че носи чековете в джоба си. Трябва само да се подпишат, което той едва ли ще откаже да направи веднага щом при гледката на нефта изпадне в очакваното опиянение.

— Тогава едно нещо ме учудва още — че не е взел със себе си някой експерт. В това отношение счетоводителят, който го придружава, е кръгла нула.

— Да, по този въпрос трябваше да пипам много умело. Колкото повече придружители, толкова повече възможни участници в наддаването при сделката. Иска да остане единственият, на когото да разчитам, и да нямам никакъв друг избор при сключване на договора за покупко-продажба. Ако беше взел със себе си някой инженер, този човек лесно можеше тайно на своя глава да започне преговори с мен. Ролинс си въобразява, че той самият има заслугата за тази идея, но аз съм онзи, който му я внуши. Взел е със себе си счетоводителя, защото има нужда от някого, който незабавно да разпраща разпорежданията му във всички посоки на света. Примирих се с присъствието му само защото е един глупав немец, от когото не е нужно да се страхувам. Той ще е последният човек, който би се досетил, че петролният извор е чиста измама.

— А ти убеден ли си, че си се запасил с достатъчно петрол? — попита Бътлър брат си.

— Ще стигне. Можеш да си представиш колко труд ми струваше да пренеса поотделно всяко буре толкова надалеч. Никой не биваше да заподозре каквото и да било, налагаше се да избягвам всякакви срещи по пътя. Цяла година се трепах с тази работа и всичко трябваше да свърша сам, съвсем сам, защото не исках да се доверя на друг освен на теб, но ти не беше тук.

— А ти щеше ли да се справиш без чужда помощ и с всичко, което все още ти предстои да вършиш?

— Щях да се видя принуден да го свърша, но щеше да ми е много трудно. Не забравяй, че съм водач на банкера и следователно не бива да се отдалечавам от него особено, за да не би да вземе да заподозре нещо. И все пак това щеше да ми се наложи, защото нали трябва да излея петрола във водата. Има цели четиридесет бурета — адска работа за сам човек, който на всичко отгоре не разполага и с време! Затова се радвам толкоз повече, че се срещнахме. Мисля, че няма да ми откажеш помощта си.

— С най-голямо удоволствие ще ти помогна. Естествено при условие, че няма да е за тоя дето духа.

— Разбира се. От стоте хиляди долара не ми се ще да отстъпвам нищо, защото честно съм ги спечелил, а и ти няма да имаш никаква друга работа, освен да отвориш буретата и да ги излееш. Затова ще поискам от банкера още пари и каквото даде, ще е за теб, разбираш ли?

— Ами ако не даде?

— Ще даде, уверявам те. Но дори и да се лъжа, ти ме познаваш добре и знаеш, че лесно ще се споразумеем. Още днес ще трябва да тръгнеш, защото, ако се позабавиш, лесно може да се случи нещо, което да наведе Ролинс и неговия немец на мисълта, че ние не се виждаме за пръв път.

— И бездруго трябваше да тръгвам, тъй като следобед пристигат преселниците заедно с Детелиновия лист и естествено не бива да ме виждат.

— Подозират ли, че си по петите им?

— Не, поне на мен не ми се вярва, понеже няма как да са научили, че съм избягал. Големи усилия ни струваше днес не само да ги догоним, а дори и да ги изпреварим. Този хитрец Сам Хокинс ги е придумал да се отклонят от първоначално предвидената посока. Вместо да следват течението на Хила, те са я прехвърлили, а после, за да ускорят пътуването си, във фермата на Бел са разменили бавните волове срещу мулета, които са по-бързи, и също там са продали колите и излишната покъщнина. Вече всички имат ездитни животни.

— А сигурен ли си, че още днес ще пристигнат тук?

— Да, снощи бях край техния бивак и ги подслушах. И Полър го чу.

— Ах, този Полър! Не ти ли пречи?

— Засега все още не.

— Но на мен ми пречи толкоз повече. Не можеш ли да се отървеш от него?

— Едва ли.

— Ами с някаква хитрост?

— Не става. За да си отмъсти, ще ме издаде на Детелиновия лист, а сигурно ще им обясни и ти кой си.

— Той не ме познава!

— О, напротив, защото още щом те видях да седиш на двора, му казах, че си ми брат. Докато ние двамата лежим тук, оттатък сигурно се приказва за вашия петролен извор. Той естествено ще се досети кое как е и ако го изоставя, ще издаде и теб.

— Глупава история. Не биваше да му казваш каквото и да било.

— Станалото-станало, няма как да го променим. Освен това той може да ми бъде полезен и много да ми улесни работата горе при Глуми Уотър (Тъмната вода. Б. пр.).

— Ще го посветиш в тайната ни?

— Само отчасти.

— Въпреки това ще иска да делим!

— Нека си иска. Нищо няма да получи. След като вече не ми е нужен, ще го очистя.

— Well, съгласен съм. Нека сега ни помага, а после, щом се наложи, ще получи куршум или, ако ще, нека се удави в петрола. Кога ще тръгнете?

— Може и веднага.

— Добре! Тогава още тази вечер ще бъдете далеч оттук.

— В едно се лъжеш. Нямам никакво намерение да изпускам из очи немските преселници.

— След като ще ми помагаш, ще трябва да се откажеш от тях.

— В никакъв случай. Сред тях има един, казва се Еберсбах и носи сума ти суха пара със себе си, а освен това и останалите притежават туй-онуй, дето хора като нас добре могат да използват. Не забравяй и отмъщението, което имам към тях. Невъзможно ми е да се откажа от него.

— Всичко това ми е извънредно неприятно и е в пълно противоречие с моя план.

— Защо? Пътят им минава близо до" Глуми Уотър. Тъй че е необходимо само да се присъединиш към тях. Останалото е моя работа.

Дотук бе стигнал разговорът им, когато видяха, че се задава Полър. Той се приближи до тях и важно каза:

— Налага се да ви смутя, защото от другата страна на къщата стават големи работи.

— Действително ли са толкова важни, че ни прекъсваш? — недоволно попита Бътлър.

— Да. Олд Шетърхенд и Винету ще дойдат тук.

— Мътните ги взели! — подскочи Гринли. — Каква ли работа имат тук?

— Теб какво те засяга? — отвърна му Бътлър вече успокоен. — Може да ти е безразлично дали са тук, или не.

— Хич не ми е безразлично, защото, където се намират тези двамата, в цялата околност по земята не остава листо необърнато. Непременно искат всичко да знаят и наистина го научават.

— Хмм, това е вярно. Ами ти, Полър, откъде знаеш, че те ще дойдат?

— Тъкмо когато се отдалечи, пристигнаха двама непознати, от които го научихме. Те се канят тук да чакат Винету и Олд Шетърхенд и са облечени също като тях. В момента седят отпред и дърдорят със счетоводителя на банкера на неразбираемия за мен немски език.

— А ти откъде знаеш, че ония са банкер със счетоводителя си? — попита Гринли.

— Ролинс сам го каза.

— Но това… а да не би да е разправял и други неща за нас, а?

— Имаш предвид петрола ли? Да, спомена го.

— Неприятно, извънредно неприятно! — възкликна Гринли и припряно скочи на крака. — Трябва да отида при тях, за да предотвратя подобни разговори. Ти каза, че са приказвали на немски. Та нима онези двамата са немци?

— Да. На единия от тях му викат Леля Дрол, а на другия Хобъл Франк.

— Не думай! Ами че тогава те са от онази тайфа, дето горе при Сребърното езеро забогатяха тъй бързо!

— Да, и за това говориха. Изглежда, че тези двама типове носят у себе си страшно много пари.

— А какво казаха за моя петролен извор?

— Не вярват, че съществува, и предупредиха банкера. Смятат го за измама.

— По дяволите! Не ви ли рекох, че така ще стане, веднага щом чух за идването на Олд Шетърхенд и Винету! А те дори още не са пристигнали и ето че сатаната се намеси в играта! В такъв случай можем само повече да внимаваме и да пипаме мъжки. А какво каза банкерът след предупреждението им?

— Както ми се стори, не изгуби доверие в теб, но те го посъветваха да изчака тук идването на Винету и Олд Шетърхенд, за да се допита до тях.

— Само това липсваше! Да не би да се е съгласил?

— Нищо не каза. В момента седи мълчаливо и изглежда, размисля.

— Тогава ще отида при него, за да му избия тези щуротии от главата. Но преди това трябва набързо да се разбера с теб, защото се налага да тръгваш. И тъй, слушай какво ще ти кажа!

Тихо и припряно те поговориха още няколко минути. Изглежда, си размениха обещания и уверения, защото няколко пъти си стиснаха ръцете. После Бътлър и Полър се върнаха пред къщата и заявиха на ранчерото, че веднага тръгват на път. Поискаха да платят каквото бяха консумирали, но той не се съгласи, понеже ранчото му не било странноприемница. След това те яхнаха конете и потеглиха без някой да беше научил нито имената, нито намеренията им. Естествено с изключение на Гринли. Дори не ги и попитаха за това.

Няколко минути по-късно с бавна крачка Гринли се присъедини към останалите. Престори се, сякаш се е отдалечил само за да си отпочине, и пак седна на мястото си, като учтиво поздрави Франк и Дрол и се помъчи да придаде на лицето си възможно най-откровен и честен израз, за да спечели доверието им. Ала банкерът не успя да се сдържи и се обади:

— Мастър Гринли, ей тук седят двама добри познати на Винету и Олд Шетърхенд, а именно мистър Дрол и мистър Хобъл Франк, които не вярват в съществуването на твоя петролен извор. Какво ще кажеш за това?

— Какво ще кажа ли? — равнодушно отвърна братът на Бътлър. — Ще кажа, че не им се сърдя. Когато става въпрос за толкова големи суми, човек трябва да е предпазлив. Самият аз не повярвах, преди петролните ми проби да бяха изследвани от няколко експерти. Ако това ще достави на господата удоволствие, нека дойдат с нас, за да се убедят в какви количества се намира петролът в онова находище.

— Те искат да изчакат тук Винету и Олд Шетърхенд.

— Не възразявам, но тъй като нямам намерение да продавам петролния си извор нито на Олд Шетърхенд, нито на Винету, не съм аз човекът, който трябва да ги чака.

— Ами ако аз поискам да ги изчакам?

— И през ум не ми минава да ти попреча. Никого не карам насила да пътува с мен. Отида ли до Фриско, ще намеря предостатъчно финансови магнати, които незабавно ще се съгласят да сключат сделката и няма да ме зарежат насред пътя. Който не ми вярва, да си стои у дома.

Той гаврътна една пълна чаша бренди и после отиде при коня си.

— Ето ви на — обади се банкерът. — Поведението му трябва напълно да ви убеди, че е съвсем уверен в своята работа.

— Наистина е уверен — отвърна Хобъл Франк, — но едва по-късно ще се разбере дали тази работа е добра, или не.

— Обидих го и сигурно няма да чака тук. От само себе си се разбира, че не мога да го оставя да продължи сам, а трябва да тръгна с него, защото не ми се иска да се откажа от изключително изгодната сделка, която сключихме двамата. Ще признаете, че недоверието ви нищо не доказва.

— За теб вероятно не, обаче сметнахме, че е наш дълг да те предупредим да бъдеш предпазлив. Казахме, че горе, накъдето си тръгнал, не е възможно да се намери петрол. С това, разбира се, не твърдя безусловно, че твоят Гринли непременно е някой мошеник, понеже не е изключено сам да се е излъгал. Но най-откровено ще ти призная, че физиономията му не ми харесва. Що се отнася до мен, то аз бих премислил нещата десетина пъти, преди да му се доверя.

— Благодаря ти за искреността, но съм на мнение, че никой човек не може да бъде държан отговорен за физиономията си, защото не си я е избрал сам.

— Заблуждаваш се, сър. Наистина лицето на детето му се дава от природата, но после под влияние на възпитанието и на някои други фактори то се променя. Не бих се доверил на никой човек, който не е в състояние открито да ме погледне право в очите, а точно такъв е случаят с мастър Гринли. Съвсем не искам от теб да го смяташ за негодник, а ми се ще само да те предупредя да бъдеш предпазлив.

— Що се отнася до това, сър, и без предупреждението ти не бих постъпил лекомислено. Аз съм бизнесмен и имам навика съвсем точно да си правя сметката. От само себе си се разбира, че в случай като този, когато става въпрос за толкова голяма сума, ще си помисля сто пъти, преди да кажа и две думи.

— Well, туй ми е ясно, обаче ти липсва опит в Дивия запад. С удоволствие ще ти повярвам, че в твоята кантора ти си човекът и специалистът, от чието око нищо не убягва. Но тукашният начин на живот ти е чужд. Като оставим петрола настрана, ти, който си богаташ, се каниш заедно с човек, когото не познаваш, да отидеш в местност, където, в случай че те заплаши опасност, не можеш да разчиташ на никаква помощ и…

— О, та ние сме двама срещу един! — прекъсна го банкерът, посочвайки своя придружител.

— В момента да, но дали и по-късно ще е така, отсега не можеш да твърдиш. Там горе Гринли може да има помагачи, които да те очакват. Освен това не бива да забравяш, че както по всичко личи, червенокожите са се разбунтували. А дори и да не беше така, обстоятелството, че сте двама срещу един, ни най-малко не ти гарантира някаква безопасност. Той неочаквано ще те застреля или по време на сън ще те нападне и върже, за да измъкне от теб пари или нещо друго. Затова ти предложих да почакаш тук, докато дойдат Олд Шетърхенд и Винету. Те са прочути и опитни мъже, на чието мнение можеш да се осланяш.

Минута-две Ролинс гледа мълчаливо и замислено пред себе си, а после попита:

— Нима мислиш, че двамата джентълмени ще проявят някакъв интерес към моя проект?

— Убеден съм. Петрол горе край реката Чели! Уверявам те, че те много внимателно ще огледат човека, който твърди подобно нещо! Най-вероятно самите те да ти предложат да те придружат до там: А с тях двамата ще си в по-голяма безопасност, отколкото ако те охраняват сто войници.

— Напълно ти вярвам, но както сам видя, за съжаление не ми е възможно да дочакам пристигането им. Ако настоявам да остана тук, Краля на петрола ще продължи без мен.

— Убеден съм в това, защото знам и причината. Най-вероятно той страшно се бои от подобни спътници.

— И да си прав, и да не си, остава ми само следният избор: или да продължим заедно с Гринли и да се изложим на опасностите, на които ни обърна внимание, или да се откажа от една сделка, която ще ми донесе милиони, ако излезе успешна.

— Това е вярно. Аз си изпълних дълга, а ти най-добре знаеш какво решение да вземеш.

— Трудно е, много е трудно, още повече че трябва да реша толкова бързо. До този час имах пълно доверие в Гринли, но то вече, кажи-речи, се разклати. Какво да направя? Да се откажа? Ще е най-голямата възможна глупост, ако работата излезе напълно честна! Мистър Баумгартен, тук ти си ми най-близък, какво ще ме посъветваш?

Младият немец внимателно следеше разговора, но без да се намесва. Едва след като се обърнаха направо към него и го подканиха да говори, той отвърна:

— Работата е толкова важна, че се отказвам да ви давам съвети. Иначе върху мен би паднала такава отговорност, каквато не съм в състояние да поема. И тъй, с ваше разрешение, сър, няма да ви дам директно съвет, но мога да ви кажа какво бих сторил на ваше място.

— Е? Да се откажа ли, или да тръгна срещу опасностите?

— Нито едното, нито другото.

— Но трета възможност няма!

— О, има!

— И коя е тя?

— Продължаваме заедно с Краля на петрола, без да се излагаме на опасност.

— Как ще стане това?

— Ще помолим тези двама джентълмени, мистър Франк и мистър Дрол, да ни придружат.

— Хмм! — промърмори банкерът. — Мислиш ли, че това може да ни е от полза?

Изглежда, той не вземаше двете дребни човечета много насериозно.

— Несъмнено! — отговори му счетоводителят убедено. — Който е бил тъй дълго с Винету и Олд Шетърхенд, както тези мои скъпи съотечественици, на него може да се разчита. А да не говорим за това, че и бездруго мистър Франк и мистър Дрол са мъже, които много-много не си поплюват.

— Така си е! Но дали ще се съгласят да тръгнат с нас?

— Надявам се, ако ги помолим.

— Не, няма да дойдем — отвърна Хобъл Франк.

— Няма ли? — попита Баумгартен. — Защо?

— Първо, защото трябва да останем тук, за да се срещнем с Шетърхенд и апача, и второ, защото имаме навика да се присъединяваме само към хора, които ни имат доверие.

— Та ние ви имаме доверие!

— Не е вярно.

— От къде на къде?

— Нима мистър Ролинс не изрази съвсем ясно съмнението си дали ще сме ви от полза?

— Той не вложи в думите си такъв смисъл. Освен това ти го разтревожи и следователно сам си виновен, ако той проявява някакво съмнение. Що се отнася до мен, аз ви смятам тъкмо за онези хора, от които имаме нужда, и мисля, че няма да изоставите на произвола на съдбата един съотечественик.

— Хмм, туй за съотечественика е вярно. Един немец винаги и навсякъде може да разчита на нас. Тъй че аз навярно бих дошъл, но нали знаеш, налага се да останем тук.

— Налага се? Едва ли. Винету и Олд Шетърхенд могат да ни последват или, ако не желаят, да почакат тук, докато се върнем. Не забравяй, че до реката Чели имаме само три дни езда. Значи времето за път до там и обратно прави шест дни, а това сигурно не е кой знае колко много за хора, които нямат нужда толкоз точно да си броят часовете. Тъкмо обратното — те са господари на времето си. За теб и за тях дори месеците и годините нямат чак такова значение.

— Признавам, че е така. В това отношение ние сами сме си господари, и то не какви да е, ами графове и князе. Впрочем убедени сме, че прославените ни приятели с радост ще ни почакат или даже ще ни последват, стига само ранчерото да ги помоли от наше име. Те и не подозират, че се намираме тук, и още самото удоволствие да ни видят тъй неочаквано ще ги накара да изпълнят желанието ни. Какво ще кажеш, братовчеде Дрол?

— Тръгваме с тях — отговори му веселякът, взел набързо решение. — Олд Шетърхенд сигурно ще ни последва, а също и апачът. Горя от нетърпение внимателно да проверя какви ги върши Краля на петрола и тъй като той не иска да чака, не ни остава нищо друго, освен да го придружим. В случая за нас съществуват две важни причини: става въпрос за сделка, струваща милиони, и мистър Баумгартен е немец, който има право да очаква от нас съчувствие и помощ.

— Благодаря ви! — каза Баумгартен и стисна ръцете на двамата. — Аз също ще бъда откровен и ще призная, че никога не съм имал пълно доверие в Краля на петрола. Именно затова помолих мистър Ролинс да ме вземе със себе си. Пътьом непрекъснато наблюдавах Гринли, не го изпусках из очи, но не забелязах нищо, което би могло да засили подозренията ми. Отсега нататък, след като знам, че с нас са такива хора като вас, вече не ме е страх за последствията. Да си стиснем ръцете и да станем добри приятели!

Той отново им подаде ръка, а и банкерът последва примера му. Изглежда, вече се радваше, че е намерил такива придружители. Ранчерото се беше приближил до тях, бе чул последната част от разговора им и се обади:

— Правилно постъпвате, мешърс, дръжте здраво един за друг! Не мисля, че това е необходимо заради Краля на петрола, защото не мога да кажа лоша дума за него, но ви давам този съвет заради индианците. Нихорасите и навахите са изровили бойната секира, а казват, че вече дори и на иначе толкова миролюбивите моки не можело да се има доверие. Значи няма да останете тук. А какво да кажа на Винету и Поразяващата ръка, ако дойдат?

— Кажи им да ни почакат или, което ще е далеч по-добре, незабавно да ни последват към Чели — отговори Дрол. — Но много ще те помоля да не споменаваш и дума пред Краля на петрола!

— Обещавам ти, че нищо няма да научи. Но къде ли се е запилял? Ще отида да видя какво прави.

Той излезе пред портата, откъдето неотдавна бе минал Гринли, и се огледа за него. В същия миг забеляза група ездачи, които се приближаваха към ранчото от юг. Но тези хора бяха все още твърде далеч и в момента можеше да се различи само това, че водеха със себе си и товарни животни. Малко по-късно Форнър разбра, че сред тях се намираха също жени и деца. Неколцина от ездачите имаха коне, останалите бяха яхнали мулета.

Начело яздеше дребно човече, облечено в дълга и твърде широка ловджийска шуба от козя кожа. Това беше Сам Хокинс, който заедно с двамата си другари Дик Стоун и Уил Паркър бе поел водачеството на преселническия керван и се беше отклонил от първоначално предначертания път, за да не заобикалят излишно. Той накара старото си муле Мери да премине от бавния си ход в галоп, спря пред Форнър и го поздрави:

— Good day, sir? Това поселище се нарича Ранчото на Форнър, нали?

— Ау ((англ.) — Тъй вярно, точно така. Б. пр.), мастър, така е — отвърна фермерът, като огледа първо дребосъка, а после и следващите го ездачи. — Мастър, изглежда, сте преселници, а?

— Йес, ако нямаш нищо против.

— Нямам, стига само да сте честни люде. Откъде идвате?

— Тъй малко от Тусон.

— Тогава сте изминали много тежък път, още повече че сред вас има и деца. А накъде сте тръгнали?

— Към Колорадо. Ранчерото у дома ли си е?

— Йес, както виждаш. Това съм самият аз.

— Тогава ми кажи ще ни разрешиш ли да останем при теб да си починем до утре сутринта?

— Нямам нищо против, понеже се надявам, че ако ви дам това разрешение, няма да съжалявам.

— Няма да те изядем, можеш да бъдеш сигурен. А каквото получим от теб, с удоволствие ще ти го заплатим.

Той слезе от седлото. Отначало Краля на петрола стоеше доста настрани, но после се приближи и чу всичко. Вече знаеше, че пред него бяха преселниците, за които беше слушал от брат си и от вероломния водач. Намиращите се на двора хора също се приближиха до портата, и то тъкмо в момента, когато там се озова и групата ездачи, които слязоха от животните. Но не всичко мина тъй гладко, както се очакваше. Мулето на госпожа Розали, изглежда, беше твърде своенравно и не пожела да й позволи да слезе на земята, а искаше да продължи нататък. Винаги галантен, Хобъл Франк се притече да й помогне, но това толкова възмути мулето, че то подскочи едновременно с четирите си крака и я хвърли от гърба си. Сигурно жената щеше да падне много лошо, ако Франк не се оказа тъй сръчен да я подхване още във въздуха. Но вместо да му изкаже благодарността си, тя рязко се освободи от него, здравата го ръгна в ребрата и гневно го сряза:

— Sheep’s-head! — което означава овча глава.

— Sheep’s-nose! Овча муцуна! — отвърна й той по своя тъй добре познат бърз и находчив начин.

— Clown! Палячо, грубиян! — продължи тя разгневено, като размаха пред носа му десния си юмрук.

— Stupid girl! Глупава гъска! — изсмя се Франк и й обърна гръб.

Госпожа Розали го беше взела за американец и затова си послужи с онези английски ругатни, които знаеше, обаче това „Stupid girl!“ така я разлюти, че тя хвана ръката му и понеже словесното й богатство на английски се беше изчерпило, започна гръмогласно да го ругае на немски език:

— Магаре такова! Как може тъй да нагрубявате една дама! Знаете ли коя съм аз? Аз съм госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер. Ще ви дам под съд! Първо подплашвате мулето ми, а после пък смазвате талията ми с ръчищата си и най-сетне ми отправяте в лицето таквиз ругатни, дето никой свестен човек не бива дори да знае. Туй деяние непременно заслужава мъст! Ще поискам да ви накажат за назидание. Разбрахте ли ме?

Тя го погледна най-предизвикателно и войнствено сложи ръце на кръста. От изненада Хобъл Франк отстъпи крачка назад и попита:

— Какво? Името ви Розали Еберсбах ли беше?

— Да — отговори тя, като от своя страна го последва с една крачка.

— По баща Моргенщерн? — продължи той, правейки други две крачки назад.

— Разбира се! Или може би имате нещо против? — отвърна тя и пристъпи две крачки към него.

— Овдовяла Лайермюлер?

— Разбира се! — кимна тя.

— Амче тогаз сте навярно немкиня?

— И то каква! Кажете само още някоя дума не на място и ще има да ме помните! Свикнала съм да се отнасят към мен с галантност. Разбрахте ли ме?

— Та нали бях галантен към вас?

— Галантен ли? Хайде бе! Да не би да е галантно от ваша страна да посягате на мулето ми?

— Исках само да го задържа, защото не ви се подчиняваше.

— Не се подчинявало ли? Е, туй вече надхвърля всякакви граници! Запомнете, че на мен ми се подчинява всяко магаре! А освен това почти ме смазахте в прегръдките си. Дъхът ми секна, а от очите ми буквално изхвърчаха искри. Най-строго ви забранявам такова поведение. С една дама трябва да се отнасят съвсем нежно и внимателно. Ний сме по-красивият и по-ефирен пол и искаме да се държат с нас деликатно. А който ни посяга като хамалин…

Тя замлъкна, защото я прекъснаха. Причина за това бе възклицанието, разнесло се зад гърба й, възклицание на удивление и възхита:

— Божичко, ами че туй навярно е прочутият Хобъл Франк!

Франк бързо се извърна и щом съзря човека, който извика, със същото голямо удивление възкликна:

— Нашият кантор Хампел! Нима е възможно? Слизайте от седлото и полетете в прегръдките ми!

Непохватният ревностен привърженик на оперното изкуство както обикновено и този път бе изостанал назад и едва в този момент се беше добрал до портата. Той вдигна предупредително показалеца си и отвърна:

— Кантор емеритус, ако мога да ви помоля, господин Франк! Нали знаете, че е само заради изчерпателността и за да се избегне евентуално объркване с някой друг човек. Твърде възможно е да съществува и втори кантор Матеус Аурелиус, който все още не се е пенсионирал. И освен това, преди да сляза от коня, ми се иска да ви обърна внимание и на още нещо.

— И к’во е то?

— Веднага ще ви кажа.

— Нали виждате колко съм нетърпелив да го чуя, мой многоуважаеми и скъп господин кантор.

Канторът предпазливо се свлече от коня и с величествени движения прегърна съотечественика си. Франк се засмя и каза:

— Тук пувидимому (Във връзка с особения начин на изразяване на Франк сравни стр. 36 от „Синът на ловеца на мечки“, Варна, 1983. Б. пр.) се намираме в Дивия запад, дето всъщност не е необходима никаква изчерпателност. Но ако ви доставя радост и удоволствие, ще ви казвам господин кантор.

— Моля, моля, господин кантор емеритус!

— Добре де, добре! Но сега ми кажете най-напред отде и как се довяхте тъй неочаквано. Съвсем официално можете да сте сигурен, че не съм смятал за възможен някакъв резервоар тук с вас.

— Навярно искате да кажете ревоар ((фр.) — До виждане. Б. пр.), което ще рече среща, виждане! Това много ме учудва. Трябваше да сте готов за среща с мен. Нали ви е известно намерението ми да композирам една опера?

— Да. Споменахте за някаква опера от три или четири действителности.

— Дванайсет! И не действителности, а действия! Ще бъде героична опера и тъй като сте ми разказвали за Героите на Запада, исках да тръгна с вас на пътешествие из Запада, за да събера материал за тази опера. За съжаление заминахте, без да ме уведомите, но тъй като горе-долу знаех накъде сте поели, ето че ви последвах.

— К’ва непредпазливост! Да не си мислите, че тук хората се срещат тъй лесно и бързо както у дома в мазето или на тавана? Действали сте с направо опасна непредпазливост и непременно трябва да ви направя строга забележка заради вашите репризи, защото има…

— Навярно искате да кажете капризи — прекъсна го канторът, — макар че не съм съгласен с вас.

При тези думи Франк сбърчи чело и с много строг и сериозен глас заяви:

— Слушайте, господин кантор, вече за трети път ми противоречите. В никакъв случай не мога и не бива да търпя подобно нещо. Първите два пъти ви се разминаха безнаказано, но няма повече да разпъвам на кръст снизхождението си. Вий знайте не само кой съм и к’во съм, но и на що съм способен. А сега си позволявам да ви представя моя приятел и братовчед, след което се надявам да ме запознаете с вашите спътници.

Канторът назова имената на всички хора, пристигнали заедно с него. Вдигна се весела врява, докато лично се запознаваха мъжете, които бяха слушали толкова много един за друг и особено когато Сам, Дик и Уил разбраха, че ще се срещнат с Винету и Поразяващата ръка. Имаше много да си разказват, да се отговаря на хиляди зададени въпроси. Но най-напред беше необходимо да направят лагера и да се погрижат за животните. Всичко друго трябваше да се отложи за по-късно.

Докато се занимаваха с работата си, известно време Краля на петрола мълчаливо ги наблюдаваше. Беше се видял принуден да обещае, че ще сложи ръка на кервана и ще го заведе при брат си и неговия спътник. Ето защо той използва един миг, когато Сам Хокинс се отдели от останалите, учтиво го поздрави и каза.

— Сър, чух, че ти си Сам Хокинс, прочутият уестман. А дали са ти споменали моето име?

— Не — отговори дребосъкът също тъй учтиво. Краля на петрола беше несъщ брат на Бътлър и двамата не си приличаха. Затова Сам не можеше и да подозира, че пред него е застанал един толкова близък роднина на онзи бандит.

— Казвам се Гринли. По тези места ме наричат Краля на петрола, защото знам едно място, където има изключително богато нефтено находище.

— Нефтено находище? — незабавно попита Сам с интерес. — Ами тогава си голям късметлия и можеш да станеш страшно богат човек. Ти самият ли ще се заемеш с експлоатацията на находището?

— Не, твърде съм беден за такава работа.

— Значи ще го продадеш?

— Да.

— Имаш ли си вече купувач?

— Намерих един. Седнал е вътре на двора, казва се мистър Ролинс, банкер от Браунсвил в Арканзас.

— В такъв случай не му позволявай да те изиграе и му поискай колкото можеш повече! И сега заедно с него си на път за петролния извор, така ли?

— Да.

— Далеч ли е оттук?

— Не особено.

— Well, разбира се, мястото е твоя тайна и няма да те разпитвам. Но ти ме заговори и си вадя заключението, че имаш някаква причина, за да поискаш да се запознаеш с мен.

— Така е, сър. Преди малко се спомена, че сте тръгнали за Колорадо, нали?

— Вярно е.

— Моят петролен извор е край реката Чели и оттук нататък пътят ми съвпада с вашата посока.

— Наистина е тъй, но защо го казваш тъкмо на мен?

— Защото искам да те помоля за разрешение да се присъединя към вас.

— Заедно с твоя банкер?

— Да, и с неговия счетоводител, който го придружава.

Сам огледа Краля на петрола от глава до пети, а после отговори:

— Хмм, тук човек страшно трябва да внимава в избора на спътниците си, което сигурно ти е известно.

— Много добре го знам. Но я ми кажи, сър, нима приличам на човек, комуто не можеш да имаш доверие?

— Не твърдя подобно нещо. Защо искаш да пътуваш с нас? Едно петролно находище се държи в тайна и затова е малко странно, че държиш да се присъединиш към нас, ако не се лъжа.

— Що се отнася до това, убеден съм , че човек като Сам Хокинс няма да вземе да ме измами.

— Well, с тези думи улучи самата истина. Сигурно е, че чрез мен и моите другари няма да изгубиш нито капка петрол.

— Имам и една друга причина, дори са две. Червенокожите са се разбунтували и сред вас ще се чувствам по-сигурен, отколкото ако продължа пътуването си само с двама неопитни придружители. Надявам се ще ме разбереш, нали?

— Много добре те разбирам.

— И освен това мистър Франк ме постави в извънредно трудно положение. Най-откровено споделихме с него какво ще правим горе край Чели, а той отвърна на искреността ни с това, че събуди в банкера съмнения. Мистър Франк не вярва, че край Чели има петрол.

— Хмм, не мога да му се сърдя. Длъжен съм да ти кажа, сър, че и аз не вярвам.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

— Значи и ти ме смяташ за измамник?

— Не.

— О, така е. Изобщо не съществува друга възможност, щом не вярваш на думите ми.

— Мисля, че самият ти си бил заблуден.

— Никой не ме е заблудил, защото самият аз открих находището.

— Нямаше ли друг човек с теб?

— Не.

— Много просто, тогава сам си се заблудил и си взел някаква друга течност за петрол.

— Не е възможно, сър. Та каква ли ще е тази друга течност?

— Не знам, но мога да се закълна, че край Чели няма никакъв петрол.

— Познаваш ли онези местности?

— Да, веднъж бях там.

— За по-дълго време ли?

— Не, само за няколко дни, но и не е необходимо да стоиш дълго. Даже не е нужно да си бил в онази местност, за да знаеш, че там не може да се намери петрол. Е да, ако беше казал, че си открил злато и сребро или някакъв друг метал, навярно бих ти повярвал, но петрол — никога!

— Дадох да го изследват!

— Аха! И какво излезе от експертизата?

— Напълно ме задоволи.

— Нищо не проумявам. Тогава е станало някакво чудо и ти признавам, че изпитвам голямо желание да видя този странен петрол.

— Можеш да го видиш, сър. Ако ни разрешиш да се присъединим към вас, ще го видиш.

— Ще ме заведеш до находището?

— Да.

— Well, това наистина е страшно интересно. Значи мистър Франк не повярва в съществуването на петрола, а навярно също и мистър Дрол, а?

— И двамата.

— И естествено това те ядосва, нали?

— Всъщност не това, а по-скоро фактът, че заради тях и банкерът стана недоверчив. Нямам нищо против те да се съмняват десетократно или стократно. Но не биваше да му втълпяват какви ли не подозрения. Така те много лесно могат да ми провалят сделката.

— А мистър Ролинс действително ли се разколеба?

— Да. И именно по тази причина те помолих да ме вземеш с вас. Тогава те ще знаят, че са под вашата закрила, и няма повече да мислят, че кроя нещо срещу тях. Ще ми направиш ли тази услуга, сър?

— С удоволствие, но преди това ми се иска да попитам и моите приятели.

— Нима е необходимо, сър? Нима външността ми вдъхва толкова малко доверие, че да се налага ти, който, изглежда, си им предводителят, първо да вземеш разрешение от другите?

— Положението не е чак толкоз лошо. Ако нямаш нищо против да бъда искрен към теб, най-честно ще ти кажа, че не те смятам за мошеник, но не и за противоположното. Мисля, че си човек, който, за да бъде правилно преценен, трябва най-напред да се опознае и изпита. Ето защо исках първо да се допитам до Дик Стоун и Уил Паркър.

— По дяволите, сър! Твоята искреност съвсем не е комплимент за мен!

— Все пак така е по-добре, отколкото пред теб да любезнича, а зад гърба ти да действам, воден от подозренията си. И за да видиш, че мнението ми за теб не е чак толкоз лошо, няма да питам тепърва другарите си дали да те вземем с нас, или не, а направо ти давам съгласието си.

— Включваш също банкера и счетоводителя му, нали?

— От само себе си се разбира, сър.

— Кога ще тръгнете оттук?

— Утре в ранни зори, ако не се лъжа. А ти кога искаше да продължиш?

— Още днес. Ще се опитам да склоня мистър Ролинс и мистър Баумгартен да почакат до утре.

— Опитай, сър, защото животните ни са изморени, а жените и децата също, тъй като не са свикнали да яздят. Надявам се да не съжалявам, че съм ти дал съгласието си.

— Не се безпокой, сър! Аз съм честен човек и мисля, че го доказах, като въпреки евентуалната опасност, на която се излагам, съм готов да ти покажа находището. Друг едва ли би постъпил така.

— Вярно е, поне аз бих внимавал много да не издам тайната си на някой друг освен на купувача. Значи се споразумяхме, сър, утре призори потегляме.

Той му обърна гръб и се отдалечи. Краля на петрола се отправи към двора като процеди едно проклятие и после гневно промърмори под нос:

— Damned fellow! ((англ.) — Проклетнико! (Негоднико!) Б. пр.) Ще ми платиш за това! На мен да ми кажеш подобно нещо в очите! Първо трябвало да бъда наблюдаван и изпитан, за да можело да ме смятат за честен човек! Гръм да те порази! Вече и аз се радвам, че брат ми иска да спипа тези негодници. А отначало никак не ми се щеше да се занимавам с тях. След тази обида за мен ще е направо блаженство да ги вкарам в клопката му. Да, те наистина ще видят петрол, и то какъв!

Седлата на конете, мулетата и катърите бяха свалени и в момента животните пасяха свежата трева или се наслаждаваха на речната вода. С помощта на пръти и върлини, заети им от Форнър, както и с одеяла бяха издигнати импровизирани палатки, тъй като толкова много хора не можеха да бъдат подслонени във вътрешността на ранчото. Палатките бяха опънати на двора. После жените разгърнаха оживена дейност, в резултат на която скоро дворът се изпълни с аромата на печено месо и топли царевични пити. На последвалото угощение бяха поканени Хобъл Франк и Леля Дрол. Останалите трябваше да се погрижат сами за себе си.

Франк започна да се усмихва под мустак, щом забеляза какви грижи полагаше за него госпожа Розали Еберсбах, по баща Моргенщерн и овдовяла Лайермюлер. Тя му поднасяше най-хубавите парчета и той беше принуден да яде много повече от обикновено, а когато най-сетне не бе в състояние да погълне нито хапка, взе най-енергично да й благодари, защото тя искаше да го насили да изяде още една вдигаща пара царевична питка. Жената го помоли:

— Господин Хобъл Франк, вземете де, само още и тази! Давам ви я със страшно удоволствие. Разбрахте ли ме?

— О, да — засмя се той. — Още отпреди забелязах, че с голямо удоволствие искате да ми раздадете някои неща. За малко щях да получа дори шамари.

— Щото не знаех кой сте всъщност. Ако ми бяха казали, че сте прочутият Хобъл Франк, туй недоразумение изобщо нямаше да се случи.

— Значи към някой друг щяхте да сте груба?

— От само себе си се проумява. Таквоз поведение е истинска обида, а аз не позволявам да ме обиждат, щото съм не само образована, ами и храбра жена и знам много добре как трябва да се държа, щом като не се отнасят към мен с полагаемата се на всяка дама нежност и състрадателност.

— Повтарям ви, че и дума не може да става за грубост или обида. Просто исках да проявя към вас рицарско внимание, тъй като мулето ви се беше заинатило. Съвсем погрешно отправихте упреците си към мен, а всъщност то беше съществото, което не се прояви като джентълмен спрямо вас.

— Но що ви трябваше да го нападате? Нямахте ни най-малка причина. Щях и сама да се справя с него. Умея да излизам на глава с магарета, от който ще вид да са те. Но вий все ще ме опознаете. Ако някой път изпитате нужда от много решителна личност, обърнете се към мен. Не ме е страх ни от магаре, ни от муле, нито от червенокожи индианци, нито от бели бледолики. Господин кантор емеритусът ни е разказвал толкоз много хубави и мили неща за вас, че ви обикнах и съм готова да ви се притека на помощ в каквато и да било беда и опасност. Можете да разчитате, че за вас ще се хвърля и в огъня, щом се наложи. Ето, вземете и туй парченце говеждо печено, то е най-хубавото, което съм избрала за вас.

— Благодаря, благодаря! — възпротиви се той. — Не мога повече, наистина не мога! Натъпкал съм се догоре и ако продължа да ям, не е изключено да си навлека някое опасно устройство.

— Навярно искате да кажете разстройство, господин Франк — прекъсна го канторът. При тези думи дребосъкът гневно го сряза:

— Я мълчете, загубен емеритехникус такъв! К’во ли разбирате от гръцки и арабски речници! Вярно, можете да свирите на орган, а вероятно и да компотирате опери, но иначе не бива и „гък“ да казвате, още повече в присъствието на прериен ловец и учен като мен. Река ли да се впусна с вас в някой научен спор, винаги ще сте принуден да си подвиете опашката!

След като най-сетне месото бе изядено, свариха кафе, от което всеки получи по две-три чашки.

На следващия ден си бяха поставили за цел да стигнат до едно усамотено пуебло, разположено на южния склон на планините Моголон. За да се доберат до него още преди свечеряване, трябваше да тръгнат съвсем рано и пътем не биваше да спират да почиват често и продължително. Въпреки това тази вечер не си легнаха да спят кой знае колко навреме. Хората, които никога не се бяха виждали, а толкова бяха искали да се запознаят, имаха много да си приказват. Тази вечер между Хокинс, Стоун и Паркър, от една страна, и Франк и Дрол, от друга, бе сключено побратимство, както обикновено правят уестманите помежду си. Само най-изтъкнатите ловци имат обичай в това отношение да проявяват сдържаност и в такива случаи никой не се осмелява да им предложи подобни близки и сърдечни отношения.

Що се отнася до Краля на петрола, той много оживено участваше в разговорите. Това стана възможно, защото банкерът също не разбираше немски и заради него често използваха английски. Така и Гринли можеше да вземе участие в приказките. Той явно полагаше всички усилия, за да предизвика симпатия, което като че донякъде му се удаваше сред немските преселници, макар те да не разбираха кой знае колко английски. Изглежда, съмненията на банкера започнаха да се разсейват. Както подобаваше на възрастта им, Ши Со и младият му спътник Адолф Волф участваха в разговора само когато някой ги попиташе нещо.

При чудатия характер на хитреца Сам Хокинс, при веселостта на Дрол и особнячеството на Хобъл Франк се разбираше от само себе си, че разговорът бе изключително оживен. Времето минаваше извънредно бързо и всички бяха учудени, когато най-сетне Уил Паркър напомни, че вече минава полунощ.

Оставаха им само четири или най-много пет часа за сън. Затова си легнаха. След броени минути всички заспаха. Не беше необходимо да поставят стражи, защото навън пазеха ратаите на ранчерото.