Карл Май
Краля на петрола (7)

Седма глава
Освобождаването

Банкерът и неговият счетоводител заедно с Краля на петрола, Бътлър и Полър яздиха на север, без да спират, чак до обед, когато за пръв път в планините Моголон срещнаха гора, която им предлагаше сянка, прохлада и вода. Слязоха от седлата и седнаха на брега на един поток, за да си починат, а и да дадат възможност на конете си също да отдъхнат. Тук Краля на петрола разказа измислиците си, с които се опита да обясни на банкера събитията, случили се вечерта, и усилията му се увенчаха с пълен успех. От този момент Ролинс непоклатимо вярваше, че Гринли е почтен човек, и се радваше, че в лицето на Бътлър и Полър бе намерил толкова свестни и честни спътници.

След като си отпочинаха, те отново възседнаха конете и продължиха да яздят до свечеряване, когато намериха едно много подходящо за нощен бивак място. Там имаше вода и предостатъчно сухи клони, за да поддържат огън през цялата нощ. Нито на Ролинс, нито на Баумгартен направи впечатление, че Краля на петрола, Бътлър и Полър бяха богато запасени с провизии, които са могли да вземат единствено от пуеблото. Щом Полър запали огъня, Бътлър се обади малко разтревожено:

— Намираме се близо до земите на нихорасите. Няма ли да е по-добре, ако се откажем от огъня, който може да ни издаде?

— Не съществува никаква опасност — заяви Краля на петрола. — С нихорасите съм в приятелски отношения.

— Но те са изровили бойната секира!

— Няма значение. Дори и по време на боен поход за мен те не са опасни.

— Възможно е, обаче те живеят на север оттук, а хиленьосите — на юг. Следователно ние се намираме на границата между земите на двете племена, а такива погранични райони винаги са опасни, защото там най напред започват евентуалните враждебни действия и там се водят битките. В подобни случаи се срещат отделни скитащи се индианци, които са най-опасни, и щом имат от нещо изгода, не щадят ни враг, ни приятел.

— А аз те уверявам в следното: можеш да си спокоен, че в цялата околност освен нас няма жива душа. И тъкмо това място е много закътано, струва ми се, че съм единственият, на когото то е известно, защото, когато и да съм идвал тук, никога не съм срещал друг човек, нито пък съм намирал каквато и да било следа. Съвсем сами сме в цялата местност и спокойно можем да оставим огънят да гори.

Той бе напълно убеден, че е прав, и все пак не беше прав, тъй като на север от тях имаше двама конници, които, без да се виждат един друг, изглежда, се стремяха към една и съща цел — мястото, където бивакуваше Краля на петрола заедно със спътниците си.

Двамата конници се намираха на около три английски мили от споменатия бивак и само на една миля един от друг. Както единият, тъй и другият се бе насочил на юг.

Първият от тях беше бял и яздеше великолепен вран жребец с червени ноздри и дълга грива, накъдрена между ушите по онзи начин, който сред индианците минава за сигурен признак на превъзходни качества. Седлото и оглавника бяха фино изработени от индиански ръце. Този човек не беше нито много висок, нито много широкоплещест, но, изглежда, имаше жили от стомана и железни мускули. Загорялото му от слънцето мъжествено лице бе обрасло с голяма тъмноруса брада. Носеше украсени с ресни легинси, ловджийска риза, която по шевовете си също имаше ресни, високи ботуши, чиито кончови беше издърпал чак над коленете, както и широкопола филцова шапка. По целия й шнур бяха нанизани върхове от уши на сивата мечка гризли. В широкия му колан, изплетен от отделни кожени ремъци, който целият бе натъпкан с патрони, бяха затъкнати два револвера и един закривен ловджийски нож. Освен това по колана му висяха няколко различни кожени торбички. От лявото му рамо към десния хълбок се спускаше навито на руло ласо, изплетено от няколко ремъка, а на врата си на дебел копринен шнур той носеше украсена с перца от колибри лула на мира, върху чиято глава бяха гравирани индиански фигури и знаци. Десницата му държеше пушка с къса цев, затворът на която имаше особена конструкция — това беше карабината „Хенри“, способна да стреля двайсет и пет пъти без зареждане. На гърба му висеше двуцевен мечкоубиец от най-голям калибър, каквито днес вече не се произвеждат. На седлото му бяха окачени два чифта подкови на винтове, както и четири кръгли дебели плоскости, изплетени от тръстика и слама, снабдени с токи и ремъци.

Истинският прериен ловец пет пари не дава за чистота и блясък. Колкото по-опърпан изглежда, толкова повече го уважават, защото значи толкова повече е препатил. Той гледа с пренебрежение на всеки, който полага някакви грижи за външността си. Но няма по-голям ужас за ловеца от добре излъсканата пушка. Според убежденията му уестманът няма време да се занимава с толкова второстепенни неща. А ето че по този мъж всичко изглеждаше тъй чисто, сякаш току-що бе тръгнал от Сент Луис за Запада. Като че пушките му едва преди час бяха излезли от ръцете на оръжейния майстор. Ботушите му безукорно бяха намазани с вакса, а по шпорите им не личеше и най-малкото петънце ръжда. По дрехите му нямаше и следа от тежък път или преживени несгоди и… виж ти, наистина той си беше измил не само лицето, но дори и ръцете! Действително никак не бе трудно човек да предположи, че е някой ловец любител.

И колко често заради чистата си външност този уестман бе смятан за ловец любител от хора, които не го познаваха и го виждаха за пръв път! Но чуеха ли името му, разбираха колко погрешна е била преценката им, защото той не бе кой да е, а Олд Шетърхенд, най-прославеният, най-смелият и при това най-разсъдливият ловец на Дивия запад, непоколебим приятел на всички червенокожи народи и същевременно неумолим враг на всички злодеи, каквито имаше, а и до ден-днешен има отвъд Мисисипи.

Олд Шетърхенд, Поразяващата ръка, беше бойното му име, образувано от английската дума „shatter“ — разбивам, съкрушавам, сразявам. Той проливаше кръвта на неприятелите си само когато това бе съвсем неизбежно, но дори и в такъв случай не убиваше, а само ги раняваше. Макар че едва ли някой би предположил у него да има такава физическа сила, по време на ръкопашен бой той обикновено поваляше на земята противниците си с един-единствен юмручен удар в слепоочието. Оттам бе дошло и името, дадено му както от белите, тъй и от червенокожите ловци.

Другият конник, който яздеше на една миля западно от него, беше индианец. Жребецът му много приличаше на коня на Поразяващата ръка.

Има хора, които още в първите мигове на срещата с тях, преди да са проговорили, ни правят дълбоко, незаличимо впечатление. Без да са проявили някакво определено дружелюбно или враждебно поведение, без да са могли да го проявят, просто защото току-що ги виждаш за пръв път, ти веднага съвсем ясно усещаш дали ще ги намразиш, или обикнеш. Този индианец, изглежда, беше такъв човек.

Той носеше ловна риза от бяла щавена кожа, украсена с червено индианско везмо. Легинсите му бяха от същата материя и по шевовете бяха украсени с ресни и бродерия. Никъде по облеклото му не се забелязваше петно или каквото и да било изцапано място. Малките му крака бяха обути в мокасини, украсени със стъклени маниста и бодли от бодливо свинче. На врата му висяха малка торбичка със скъпоценен амулет, изкусно изработена лула на мира, както и тройна огърлица от нокти на сива мечка, един трофей, който той беше взел от най-страшния хищник на Скалистите планини, излагайки живота си на най-голяма опасност. Около стройната си талия имаше широк пояс, направен от едно от онези салтилски одеяла, известни с високата си стойност. Както и при Олд Шетърхенд, оттам се подаваха дръжките на два револвера и на закривен ловджийски нож. Индианецът нямаше шапка. Той носеше дългата си гъста синкавочерна коса във висока, шлемовидна прическа, където бе вплетена кожата на гърмяща змия. Никакво орлово перо, нито някакво друго отличие украсяваше косата му, но въпреки това още от пръв поглед си личеше, че този червенокож воин сигурно е вожд, и то не от обикновените. Чертите на красивото му мъжествено и сериозно лице напомняха лика на римлянин. Скулите му изпъкваха едва забележимо, лицето му бе голобрадо, устните му пълни и все пак изящно очертани, а цветът на кожата му представляваше смесица от матово светлокафяво с лек бронзов оттенък. Напреки на седлото пред него лежеше пушка, чийто приклад бе нагъсто обкован със сребърни гвоздеи.

Ако го срещнеше някой уестман, който никога не го е виждал, той веднага щеше да го познае по тази пушка, защото тя често е била предмет на разговор край хиляди лагерни огньове. В Запада имаше три пушки, с чиято слава не можеше да се мери никоя друга. Това бяха карабината „Хенри“ и мечкоубиецът на Олд Шетърхенд, както и Сребърната карабина на Винету. И така този червенокож ездач беше Винету, вождът на апачите и изобщо най-прочутият вожд на Запада, най-верният и самопожертвователен приятел на приятелите си и същевременно най-страшният противник на всичките си врагове.

Той не яздеше по нашия маниер, а седеше приведен и някак отпуснат върху гърба на коня си. Погледът му изглеждаше уморен и замечтан и не се отделяше от земята, ала който го познаваше, знаеше, че сетивата му са изострени като у никой друг и от окото му нищо не убягва.

Ето че апачът внезапно се изправи. Със същата бързина грабна Сребърната карабина и я насочи към едно дърво. Разнесе се изстрел. Гърмежът бе къс, остър и звучен. Винету смуши коня си да се приближи към дървото, после стъпи върху седлото, бръкна с ръка в хралупата, зейнала близо до най-долния клон, и измъкна животното, по което бе стрелял. То имаше размерите на средно голямо куче и жълтеникавосива козина, а само връхчетата на космите бяха черни. Опашката бе дълга колкото половината му тяло. Това животно беше миеща мечка, наречена от американците коати или ракун, и за всеки ловец бе извънредно желано печено.

Едва-що миещото мече бе увиснало в ръката на апача, а от изстрела му не бяха изминали повече от десетина секунди, когато от изток се разнесе друг изстрел, който проехтя някак особено тежко.

— Уф! — изненадано възкликна индианецът и добави на себе си: — Акайа Селкхи-Лата!

Тези думи са от езика на апачите и означават: „Там е Поразяващата ръка!“ И странно: до изстрела на апача Олд Шетърхенд също бе следвал своя път с привидно безразличие и сякаш унесен в мислите си. Но веднага след като го чу, той спря коня си и тихо промълви:

— Това е Винету, вождът на апачите! Познавам гласа на неговата Сребърна карабина.

Той изрече тези думи на немски език — един безпогрешен признак, че е немец. Бързо свали от рамото си мечкоубиеца и даде изстрел, по който Винету мигновено разпозна приятеля си. На европееца, а също и на всеки друг, който не е стъпвал в Дивия запад, това ще му се стори невъзможно. Но опитният уестман умее да различава гласа на всяка пушка, която познава. Сетивата му са изострени, защото от чувствителността им животът му е зависел стотици пъти, а и в бъдеще щеше да зависи. Онзи, който не успее да придобие необходимата изостреност на сетивата, загива. Колко различни са човешките гласове! Ти долавяш гласа на своя познат измежду хилядното множество. Ами например кучешкият лай? Нима не разпознаваш веднага по гласа воя на Цезар, Буби или Нерон? Така е и с пушките. Всяка от тях си има свой собствен глас, но това се знае и се различава само от онези хора, които имат слух за подобни неща.

След като се разнесоха изстрелите, по които двамата приятели се познаха, те промениха следваната дотогава посока и препуснаха един към друг — Олд Шетърхенд на запад, а Винету на изток. За да се намерят по-лесно, всеки от тях стреля още веднъж, после се срещнаха на една малка поляна, скочиха от конете и се поздравиха.

— Какво преживя моят бял брат от времето, когато го видях за последен път? — попита Винету.

— Много неща! Не всеки ден е хубав, а сред цветята на прерията има и някои отровни. Прерията прилича на миналото ни. Когато седнем край лагерния огън, ще си разкажем кой какво е видял и преживял. Знае ли моят брат някое място, където можем добре да си отпочинем?

— Да. След още един час езда ще стигнем до малка рекичка, в която се влива поточе. Мястото, където то извира, е обградено от всички страни с храсти и дървета, а през тях погледът не може да проникне. Там ще си позволим да запалим огън, за да изпечем миещото мече, което току-що убих. Нека моят брат ме последва!

Продължиха ездата под короните на високите дървета. Тук не беше вече тъй светло, понеже слънцето се беше спуснало почти до хоризонта, което не можеше да се забележи в гората.

След около час те достигнаха малката тясна рекичка, спомената от Винету. Прекосиха я и… незабавно спряха конете, защото в тревата забелязаха по-тъмна ивица, образувана от стъпканите стръкове, една диря, която идваше отляво и продължаваше надясно по брега на реката. Двамата слязоха от седлата, за да огледат следите и да ги „разчетат“. Само след десетина секунди пак се изправиха. И двамата бяха еднакво опитни в разчитането на дири.

— Петима ездачи — обади се Олд Шетърхенд — с доста изморени коне.

— Минали са оттук преди броени минути — допълни Винету. — Ще бивакуват наблизо. Какво ще реши Олд Шетърхенд?

— Не бива да ги отминаваме току-така, а непременно трябва да разберем що за хора са. Моят брат сигурно знае, че томахокът на войната е изровен. В такъв случай човек трябва да бъде предпазлив.

Те закрачиха към гъсталака, който растеше наблизо, вкараха вътре жребците, за да ги скрият на първо време, завързаха ги за дърветата и сложиха длани върху ноздрите им. За коне с индианска дресировка това бе знак да стоят спокойно и да не се издават, да речем, със силно пръхтене. После Винету и Олд Шетърхенд се върнаха при реката и с бавни, безшумни крачки тръгнаха по следите. И двамата бяха майстори в тайното промъкване. Използваха за прикритие всяко дърво, всеки храст, всеки завой на рекичката.

Бяха вървели едва пет минути, когато Винету спря и дълбоко пое въздух през носа си. Олд Шетърхенд направи същото и усети миризма на дим.

— Наблизо са и са запалили огън — прошепна той на Винету. — Сигурно са бели, защото един индианец няма да бъде тъй непредпазлив да избере такова място за бивак, което да е открито към посоката, откъдето духа вятърът.

Винету кимна и безшумно продължи да се промъква напред. Тук потокът се виеше вече между дървета, сред които растяха високи храсти. Те предлагаха великолепно прикритие за двамата ловци. Скоро видяха огъня. Беше запален съвсем близо до водата и гореше с високи пламъци. Това бе такава непредпазливост, каквато истинският уестман никога не би извършил.

Земята в гората бе покрита с мек мъх, тъй че нямаше да се чуят дори стъпките и на по-неопитни хора от Винету и Олд Шетърхенд. Огънят гореше зад четири дървета, които растяха съвсем близо едно до друго, а между тях имаше и храсталаци. Всичко това образуваше нещо като „параван“, зад който двамата лесно можеха да се скрият. Внимателно допълзяха до там и се прилепиха плътно до земята, с глави към храстите. През най-ниската им част, там, където липсваха листата, можеха да виждат какво става отвъд тях. Съвсем близо пред себе си забелязаха петима мъже. Огънят гореше на около четири-пет крачки от дърветата. Откъм близката страна, облегнали гръб на стволите, седяха Краля на петрола и брат му Бътлър, а срещу тях се бяха настанили банкерът и счетоводителят му Баумгартен. Вдясно Полър се занимаваше с купчина сухи клони, като ги чупеше и хвърляше в пламъците. Сигурно тези хора се чувствуваха тук в пълна безопасност, защото не смятаха за необходимо да водят разговора си тихо, а тъкмо обратното — приказваха толкова високо, че поне на двайсет крачки всяка дума се разбираше съвсем ясно, едно обстоятелство, което можеше само да радва двамата притаили се ловци.

— Да, мистър Ролинс — обади се Краля на петрола — уверявам те, че ще направиш блестяща и грандиозна сделка. Там петролът плува над водата на слой, който е дебел поне един пръст. Сигурно под земята има голямо нефтено находище. Ако не беше така, изобщо нямаше да го открия, защото се намира на толкова скрито и затънтено място, че съм готов да се обзаложа, че там никога не е стъпвал човешки крак и едва ли ще стъпи през следващите десетилетия, макар реката Чели нерядко да се посещава от бели ловци, а навярно още по-често и от индианци. Както вече казах, сигурно щях да подмина онова място, ако вниманието ми не беше привлечено от миризмата на петрол.

— Нима тя беше толкова силна? — попита банкерът.

— И още как! Бях може би почти на половин миля оттам и въпреки това носът ми надуши петрола. Значи можеш да си представиш в какви количества трябва да се намира. Убеден съм, че сондата няма да има нужда да достигне на кой знае каква дълбочина в земята, за да се натъкне на подземния нефтен басейн. Heigh-day ((англ.) — възклицание, изразяващо радостно учудване. — Б. пр.), ама какъв фонтан ще изскочи тогава! Да се обзаложим ли, сър, че ще е висок поне сто стъпки?

— Никога не се обзалагам — отговори Ролинс спокойно, което обаче му струваше усилия, защото особеният блясък на очите му издаваше обзелата го едва сдържана алчност, — но се надявам, че положението действително е такова, каквото го описваш.

— А нима може да е друго, сър? Нима мога да те лъжа, след като ти сам на място веднага би разбрал измамата! Досега не съм поискал от теб нито долар. Ще ми платиш едва когато се убедиш, че не съм те излъгал и сделката е напълно честна. Възможно е да има измама само в случай че поставя условието предварително да ми се плати.

— Да, ти постъпи като почтен човек, с удоволствие го признавам.

— Освен това няма да получа сумата в брой, а във вид на чек, който ще ми бъде изплатен в Сан Франциско.

— Надявам се, с тези думи не искаш да изразиш съмнение, че чекът ще бъде осребрен във Фриско, нали!

— И през ум не ми минава! Знам, че твоят подпис ще е достатъчен дори ако става въпрос и за един милион, но я ми кажи нещо друго, ти носиш ли в момента чековете в джоба си?

Някой наблюдателен човек навярно щеше да забележи, че при задаването на този въпрос Краля на петрола не съумя веднага да заличи напрегнатия израз, който се изписа по лицето му. Изпълнен със зле прикрита алчност, погледът му се впи в банкера и това си имаше своята основателна причина.

Историята с нефтеното находище бе пълна измама. Ролинс щеше да бъде заблуден и след като платеше, щяха да го убият заедно със счетоводителя. Ако носеше сумата у себе си в брой, тя отдавна щеше да му е отнета, а самият той нямаше да е вече между живите. Ако чековете бяха в джоба му, попълнени и подписани, те имаха стойността на суха пара и не беше необходимо нито миг повече да се разправят с него. Един куршум в главата му и друг за счетоводителя и цялата сума все едно че беше в ръцете на Краля на петрола. Но ако платежните документи все още не бяха готови, тогава трябваше да продължат да разиграват комедията докрай.

Ролинс не обърна внимание нито на злия му поглед, нито на израза, изписал се по лицето му, а отговори с въпрос:

— Сър, защо ме питаш за това?

— Защото е много важно и за мен, и за теб. Ние се намираме в такива пусти и диви местности, където човек никога не е сигурен за живота си или най-малкото за собствеността си. Нали сам го разбра в пуеблото. Ами ако ни нападнат и ограбят, ако ти вземат ценните книжа и отидат с тях във Фриско, за да вземат парите?

— Това не може да се случи, защото проявих предпазливост. Вярно, че нося чекове, но те нито са попълнени, нито подписани.

— Добре си постъпил. Това ме успокоява. Ами как ще ги попълниш? Да не мислиш, че по бреговете на Чели растат перодръжки и вместо вода там тече мастило?

— Не се безпокой! Естествено, че съм се запасил с няколко перодръжки, а нося и малко шишенце с мастило. Що се отнася до вчерашните събития в пуеблото, аз все още се чудя как на вожда Ка Маку не му мина мисълта да ни изпразни джобовете. Наистина не мога да си го обясня.

— О, обяснението е съвсем просто. Червенокожите бяха толкова заети с пленяването на другите хора, че не им остана време да ни ограбят. Отложиха го за по-късно.

— Мислиш ли, че имаха намерение да ни избият?

— Естествено! Във всички случаи още на разсъмване щяха да те вържат на кола на мъченията.

— Тогава ние двамата сме ви много задължени на вас тримата, а на мен ми е толкова повече жал за нашите клети спътници. Вероятно в този момент никой от тях не е вече жив.

— Да — обади се и Баумгартен, — най-жестоко се упреквам, че избягахме, мислейки само за нас самите. Наш неотменен дълг беше да опитаме всичко възможно да спасим и тях.

— Казваш го само защото сега си в безопасност и ти се струва лесно да измъкнеш и онези хора от пуеблото. А аз те уверявам, че това щеше да е не само неимоверно трудно, но дори и невъзможно. Не само щяхме да рискуваме живота си, но и непременно щяхме да се затрием, без да допринесем някому и най-малката полза. Аз имам опит в Дивия запад и можеш да вярваш на всяка казана от мен дума. Няма защо да се упрекваме ни най-малко. Нещо повече, уверявам те, че от бягството ни нашите спътници са имали по-голяма полза, отколкото ако бяхме останали, за да ги спасим, при което щяхме да проиграем живота си, без да им помогнем с каквото и да било.

— Как така?

— Ами те са спечелили време. Тази сутрин още на разсъмване индианците са открили бягството ни и сигурно незабавно са тръгнали да ни преследват. Следователно днес няма да имат време да измъчват и убият пленниците си. Да предположим, че изгубят един ден в преследване и един, докато се върнат — това прави отсрочка от два дни, а какво ли не е възможно да се случи за два дена, още повече щом става въпрос за толкова способни, опитни и храбри мъже. Да, можеш да си съвсем спокоен!

— Хмм — промърмори банкерът, — това, което казваш, не е лишено от логика. Хобъл Франк наистина е голям особняк, но несъмнено не е от хората, които се оставят да ги пречукат, без да си помръднат пръста, за Дрол бих казал същото, а да не говорим за тримата ловци, дето се наричат Детелиновия лист! Те пък още по-малко имат вид на хора, които позволяват да се шегуват с тях.

— Имаш предвид Сам Хокинс ли? — попита Бътлър.

— Да, него, Дик Стоун и Уил Паркър. И тримата са уестмани, които могат да служат за пример. Мистър Бътлър и мистър Полър, вие не сте ги виждали, а и аз все още не съм ви разказал как тримата са се срещнали с немските преселници. Трябва да чуете историята.

— Сър, а ти беше ли там? — попита Полър.

— Не. Разправяха я по време на ездата от ранчото на Форнър до пуеблото. Така я научих.

И банкерът разказа каквото беше чул. При това не подозираше, че Бътлър и Полър знаеха всичко много по-добре и по-подробно, защото самите те бяха присъствали. След като свърши, той ги попита:

— Нима не са славни мъже, щом по такъв начин са се разправили с всяващите ужас Търсачи?

— Да, тъй е — отвърна Бътлър, като се усмихна насила. — Особено тоя Хокинс ми изглежда изключително хитра лисица.

— Лисица ли? Защо го наричаш така? Сър, това не звучи съвсем дружелюбно. Да не би да го познаваш? Обиждал ли те е някога?

— Ни най-малко. Никога не съм го виждал, дори не съм чувал името му. Важното е, че вече разбра колко прав бях преди, когато ти казах, че няма защо да се тревожиш заради пленниците в пуеблото. Мъже като тези, за които ти току-що спомена, умеят да се измъкнат и от най-трудното положение. Почти съм убеден, че те изобщо не се нуждаят от помощта ни, за да се освободят. Когато червенокожите, тръгнали да ни преследват, се завърнат у дома си, затворените птички ще са излетели — обзалагам се на каквото пожелаеш.

— Не се обзалагам, но ми се иска да излезеш прав. В такъв случай може би самите ние се намираме в далеч по-голяма опасност, отколкото хората, за които напразно се тревожихме толкова много.

— Защо мислиш така?

— Нали ти каза, че ще ни преследват.

— Да.

— Ами ако червенокожите ни надушат? Ако видят огъня ни, който гори тъй открито и силно?

— Сигурно няма да успеят. Няма да ни настигнат.

— Не се заблуждавай, сър! Не познавам Дивия запад, но много съм чувал да говорят за него, а още повече пък съм чел. Индианците са ужасни хора, които по цели месеци остават по петите на човек, когото искат да заловят, и не се отказват, докато не го спипат.

— В случая това няма да стане, защото аз ще се погрижа да изгубят следите ни. Но това наистина не е необходимо, понеже те не могат да ни догонят. Помисли само кога тръгнахме ние от пуеблото и че те са могли да започнат преследването едва след разсъмване! Следователно имаме преднина, която не е възможно да наваксат.

— Защо не? Трябва само да продължат да яздят, докато ние седим тук, и още преди полунощ ще се доберат до бивака ни.

При тези думи Краля на петрола избухна в смях и извика:

— Преди малко заяви, че нямаш никаква представа от Дивия запад, сър, и наистина си бил много прав. Действително хабер си нямаш. Твърдиш, че индианците можели и през нощта да ни преследват, нали?

— Да. Поне ако са умни, ще го направят, за да стопят преднината, която имаме.

— И как ще я подхванат тази работа? Нима знаят къде се намираме?

— Не, обаче е необходимо само да следват дирята ни и ще ни намерят.

— Сър, нима следите могат да се надушат или да се видят през нощта?

— Е, това, разбира се, е невъзможно.

— Тогава могат ли червенокожите да следват дирята ни сега, след като се е стъмнило?

— Не.

— Вярно, не могат. Ще трябва да чакат, докато се развидели. И как тогава ще наваксат преднината ни, още повече че утре сутринта дирята ни в никакъв случай няма вече да се забелязва? Не, сър, нямаме ни най-малко основание да се страхуваме и ще стигнем до Глуми Уотър, където се надявам успешно да сключим нашата сделка.

— Глуми Уотър? Какво е това?

— Мястото, където открих петрола.

— И то носи това име, така ли? Но ти спомена нещо съвсем друго.

— Какво, сър?

— Каза, че там навярно не бил стъпвал още човешки крак.

— Наистина го казах и такова е твърдото ми убеждение.

— Но там сигурно са ходили хора!

— Каква причина имаш да твърдиш подобно нещо?

— Ами нали мястото е наречено Глуми Уотър. Значи си има име.

— Е? Продължавай! Все още не те разбирам съвсем.

— Щом си има име, сигурно някой му го е дал. Нали?

— Разбира се.

— Следователно несъмнено съществува човек, който е дал на мястото това име и този човек сигурно е бил там. Защо нищо не се знае за него? Той трябва да е видял петрола също тъй добре, както си го видял и ти.

Този аргумент постави Краля на петрола в затруднение. Въпреки че беше изпечен хитрец, в момента не му хрумна никакъв отговор, за да се измъкне. Той запълни настъпилото кратко мълчание с полувисок смях, който трябваше да изразява превъзходство. Но за негово щастие в същия миг се намеси брат му Бътлър:

— Мистър Ролинс, несъмнено си мислиш, че си направил много остроумна забележка, нали?

— Остроумна ли? — отвърна банкерът. — Не, съвсем не мисля така, но във всеки случай тя е делова. Мястото си има име, значи там трябва още преди мистър Гринли да е ходил някой и да го е кръстил така. И тъй като името е известно, този „някой“ сигурно е говорил често и много за мястото. Защо тогава не е споменал и за петрола, който не е възможно да не е открил. А ако го е открил, не би му минало и през ум да разправя наляво и надясно за мястото, а в името на собствената си изгода е трябвало да си мълчи. Следователно, както виждаш, тук има някои противоречия, на които на всяка цена съм длъжен да обърна внимание.

— Нямам нищо против, но нека ти кажа, че тези противоречия са само привидни.

— Можеш ли да ги обясниш?

— Нищо по-лесно от това!

— Е?

— Странно, много странно, че човек трябва тепърва да ти го казва, а не можеш сам да се досетиш! Онзи „някой“, за когото говориш, е бил именно нашият мистър Гринли, Краля на петрола.

— А-а! — рече банкерът слисано.

— Да, той е бил и той е кръстил мястото Глуми Уотър, защото.,.

— Защото — бързо се намеси Краля на петрола — там е много мрачно и водата има почти черен цвят.

Той бе извънредно радостен, че Бътлър му помогна да се измъкне от това трудно положение, и му хвърли поглед, изпълнен с благодарност, на който брат му отговори като леко и неодобрително поклати глава. Нито този поглед, нито поклащането на главата бяха забелязани от Ролинс или Баумгартен. Изглежда, Краля на петрола изгуби всякакво желание да продължи разговора. Той стана и се отдалечи, като подхвърли, че щял да събере още дърва за огъня.

За Олд Шетърхенд и Винету беше време да се оттеглят, защото, ако останеха още, непременно щяха да бъдат открити от Гринли. За тяхно щастие той тръгна нагоре по брега на потока, без да хвърли поглед на онази страна, където лежаха те. Ако се беше обърнал натам, сигурно щеше да ги види.

Той бе седял с гръб към тях и от него ги бяха отделяли дърветата и храстите. По тази причина Винету и Олд Шетърхенд не бяха успели да видят лицето му. Но след като се изправи, за да отиде за дърва, той бе принуден да се обърне, така че двамата ясно различиха чертите му. Те запълзяха обратно, навлизайки навътре в гората, й се изправиха едва след като светлината от огъня не можеше вече да ги достигне. После се върнаха при мястото, където бяха скрили конете си.

Ако бяха други хора, щяха да побързат незабавно да разменят мисли и забележки за онова, което бяха чули и видели. Но тези двама прочути уестмани бяха замесени от друго тесто. Те се разбираха и без думи и имаха навика да разговарят само когато му дойдеше времето.

Винету измъкна коня си от храсталака и водейки го след себе си за юздата, навлезе в гората. Олд Шетърхенд го последва, без да пита защо апачът реши да мине през тъмната гора, където след смрачаване бе толкова трудно да се върви с конете. Той знаеше причината и ако беше сам, щеше да постъпи също като Винету.

Там, където бяха скрити конете, имаше и трева, и вода, две толкова необходими за тях неща, тъй че можеха удобно да останат да пренощуват на това място, и то без да се страхуват, че през нощта ще бъдат открити или дори обезпокоени от петимата подслушани от тях мъже. Но на сутринта не беше изключено някой случайно да се приближи и да ги види, или пък в случай че вече бяха тръгнали, да открие следите от бивака им. Ето защо решиха да се преместят. Оставените дири в никакъв случай нямаше да си личат до сутринта, тъй като дотогава тревата сигурно щеше да се изправи. Двамата ловци непременно се нуждаеха от вода и паша за жребците си и бе съвсем разбираемо, че отново се върнаха при потока, но на едно доста отдалечено място. Те описаха голяма дъга през гората, минавайки по покритата с мъх земя, защото до утрото по мекия мъх нямаше да останат никакви отпечатъци от конските копита. Всичко това стана в безмълвно разбирателство и ето защо Олд Шетърхенд последва апача, без да му задава въпроси.

За да преминеш през гората, без да се блъскаш и удряш в клони и дървета, бяха необходими привикналите на тъмнина очи на Винету и Олд Шетърхенд. Двамата вървяха около четвърт час между стволите с такава сигурност, сякаш беше ден, а после свърнаха надясно, за да излязат отново на потока. Точно на мястото, където стигнаха до брега му, в него се вливаше малко ручейче. Те прегазиха потока, тръгнаха нагоре срещу течението на ручея и вървяха, докато се озоваха при извора му. Именно за този извор беше говорил Винету и там искаше да лагеруват. Какво изключително и непогрешимо чувство за ориентиране трябваше да има вождът, за да намери извора в девствената гора въпреки тъмнината!

Разседлаха конете и ги пуснаха свободно да пасат. Можеха да си го позволят, защото враните жребци ги следваха навсякъде с кучешка вярност, отзоваваха се и на най-тихото повикване, и никога не се отдалечаваха от господарите си. Едва сега един от двамата ловци проговори и това беше Винету, който попита:

— Има ли моят брат нещо за хапване?

— Един къс сушено месо — отговори Олд Шетърхенд. — Не съм се запасил с повече, защото мислех утре да се отбия в пуеблото на Ка Маку.

— Нека моят брат запази това месо, ще изпечем ракуна, който застрелях.

След тези думи апачът се отдалечи. Олд Шетърхенд не го попита къде отива. Той знаеше, че Винету ще огледа околността на извора, за да се убеди дали са в безопасност. Вождът се завърна след около десетина минути и донесе наръч сухи клони, което беше едно доказателство, че наблизо няма никакви врагове. Изключително острият слух на Олд Шетърхенд не бе доловил пукота при отчупването на клоните — още един пример за несравнимата ловкост на апача.

Скоро пламна малък огън, запален и поддържан по индиански маниер. Двамата мъже седнаха край него, за да одерат кожата на миещата мечка. Не след дълго се разнесе онзи прекрасен аромат на печено, който не може да се усети в нито една кухня, а само край лагерния огън. Нахраниха се бавно и с наслада, без да разменят нито една дума. След като и двамата се наситиха, се заеха да опекат и останалото месо за следващия ден, когато нямаше да имат възможност да се занимават с лов. Едва тогава Винету сметна, че е време да проговори:

— Носи ли моят брат ремъци?

— Около двайсетина — отвърна Олд Шетърхенд, който много добре знаеше защо апачът му задава този въпрос. Уестманът винаги е запасен с достатъчно ремъци.

— И аз имам толкова — заяви вождът, — но въпреки това ще нарежем кожата на ракуна на ивици, защото може би утре ще са ни нужни доста ремъци.

— Да, за воините на Ка Маку — кимна Олд Шетърхенд. — Наистина, този вожд никога не ни е посрещал враждебно, но, изглежда, утре ще ни се наложи да го принудим да направи каквото поискаме от него.

— Моят брат е прав. Познава ли той някого от мъжете, които подслушахме?

— Виждал съм само един от тях, онзи, когото наричат Гринли или Краля на петрола. Спомням си, че съм го срещал заедно с една банда разбойници.

— И без да знам това, си казах, че е опасен човек. Моят брат е бил с мен по бреговете на реката Чели, за която споменаха. Нека ми каже дали там има петрол!

— Нито капка!

— А дали Гринли е открил Глуми Уотър и той ли е дал името на онова място?

— Не. Още преди години ние двамата с теб бяхме при това малко езеро и още тогава то си имаше вече име. Краля на петрола е замислил някаква голяма измама и във всеки случай крои нещо много лошо на двамата мъже.

— Двойно убийство!

— Да. Двама от петимата мъже, които видяхме, ще бъдат измамени, а после убити. Ще им покажат уж някакъв петролен извор, ще го заплатят и после… никой няма да ги види повече.

— Трябва да ги спасим!

— Разбира се.

Нима моят брат иска веднага да се залови с тази работа.

— Не. Но и ти нямаш такова намерение, защото в противен случай нямаше да се отдалечиш толкова много от бивака им. Схватката и разправиите с тях само ще ни забавят и дори ако двамата измамени ни повярват, ще бъдем принудени да ги вземем с нас и така ще изгубим скъпоценно време, което ни е необходимо, за да освободим пленниците на Ка Маку.

— Да, на тези хора ще трябва да помогнем още утре и ето защо сега ще оставим Краля на петрола и спътниците му спокойно да продължат пътя си. По-късно непременно ще ги догоним.

— Значи моят червенокож брат е решил да променим първоначалния си план.

— Да. Искахме да се видим в ранчото на Форнър, а се срещнахме още тук. От ранчото се канехме да тръгнем към Сонора, за да посетим апачите, но това може да стане и после. В момента най-важното е да спасим живота на тези двама бледолики и да измъкнем пленниците от пуеблото. Какво ще каже моят брат за вестта, че сред тях има и наши приятели?

— Разбира се, бях изненадан, когато я чух.

— Какво ли търсят тук Хобъл Франк и Леля Дрол?

— Принуден бях да обещая на Хобъл Франк някой път да му пиша. Така и сторих, при което споменах кога и къде мисля да се срещна с теб. И тогава сигурно този чудак е бил обхванат от треска по Запада, а тя го е накарала да прекоси океана. Разбира се, Дрол с радост се е присъединил към него.

— Ами Хокинс, Стоун и Паркър също са с тях! Уф!

Това възклицание изразяваше едновременно и учудване, и неодобрение. Олд Шетърхенд веднага ясно посочи причината за това неодобрение:

— Просто невероятно, че толкова опитни хора са се оставили да ги пленят! Та те не може да не са чули, че няколко племена са изровили бойната секира и затова е наложително да са двойно по-предпазливи! Не е трябвало да прекрачват прага на пуеблото, без предварително да са изпушили с вожда лулата на мира. Само лошото време от миналия ден може да е виновно за това.

— Съвсем си прав! Вероятно бурята ги е принудила да влязат в пуеблото, без да са имали време да си осигурят приятелството на вожда. Работата е ясна и лесно обяснима. Иначе този вожд е бил винаги дружелюбно настроен към белите.

— Да, едва ли е станало другояче. Но Ка Маку сигурно се е споразумял с Краля на петрола и е бил подведен от него. Утре несъмнено ще разберем, че предположението ми е вярно. Освен това нека моят брат Винету помисли и по един друг важен въпрос: нашият приятел Хобъл Франк е пристигнал в ранчото на Форнър заедно с Дрол, за да се срещнат там с нас. Той ни познава много добре и следователно е знаел, че ще дойдем точно в уреченото време. Защо тогава не ни е чакал? Защо се е присъединил към кервана на преселниците?

— Краля на петрола!

Винету изрече само тези думи, с което доказа, че за него не представлява никаква трудност да намери отговор и на този нелек въпрос.

— Съвършено вярно. Сигурно в ранчото Хобъл Франк е чул за мнимото нефтено находище, не е повярвал в съществуването му и у него са се породили подозрения. Той е славно човече с чувство за рицарско поведение и обича да се нагърбва с такива рисковани дела, които не са по силите му. Той и Дрол са си наумили веднъж да играят ролята на Винету и Поразяващата ръка и да се заемат със закрилата на двамата мъже, които предстои да бъдат измамени. Разбира се, те са споделили това със Сам Хокинс и двамата му приятели и Детелиновия лист се е съюзил с тях. Краля на петрола е подразбрал какво кроят и се е отървал от тях, като по някакъв начин е накарал Ка Маку да плени всички, а после да остави да избягат онези хора, които са му били нужни.

— Моят брат Шетърхенд изказва собствените ми мисли. Кога смята да тръгнем, за да освободим пленниците? Веднага ли?

— Не, сигурно и ти нямаш такова намерение. Яхнем ли конете сега, ще стигнем до пуеблото още по светло и лесно ще ни забележат. Онова, което сме замислили, може да се извърши само през нощта. Ако потеглим утре сутринта, ще стигнем съвсем навреме.

Винету кимна в знак на съгласие:

— Малко преди смрачаване ще се озовем близо до пуеблото и преди падането на нощта ще можем да го огледаме.

— Да, ще разузнаем как стоят нещата. С моя далекоглед ще виждаме всичко, без да е необходимо да се приближаваме дотам, че да се изложим на опасност да ни открият. А сега да изгасим огъня!

Докато Олд Шетърхенд отиде да донесе вода от извора и се зае да изгаси пламъците, Винету предприе още една обиколка около бивака, за да се убеди, че спокойно могат да се наспят. После двамата легнаха един до друг в меката трева. Не сметнаха за необходимо да се редуват да стоят на пост, защото можеха да разчитат на отличния си слух, както и на конете, които имаха навика да издават с пръхтене приближаването на хора или животни.

Събудиха се рано сутринта и преди всичко заведоха конете на водопой, защото според предвижданията им повече от един ден едва ли щяха да видят вода. При пуеблото нямаше да могат да ги напоят, понеже вече гледаха на обитателите му като на врагове. Двамата приятели изядоха част от месото, останало от снощи, после оседлаха жребците и смело поеха по своя път в утрото на настъпващия ден, чиято вечер обещаваше да бъде изпълнена с трудности.

От техния бивак до пуеблото имаше цял ден езда, но не беше нужно великолепните им жребци да напрягат сили, за да стигнат целта си преди смрачаване. Двамата ловци познаваха местността не по-зле от Краля на петрола. Тъй като негодникът бе дошъл от същата посока, пътят им съвпадаше с неговия. Следите, оставени миналия ден от Гринли и четиримата му спътници, не бяха вече забележими за обикновения уестман, обаче острото зрение на Винету и Олд Шетърхенд все още ги различаваше тук-там. Те яздиха през целия предобед и спряха едва по пладне, за да си отпочинат конете им. До този момент бяха разговаряли само за преживелиците си след последната им раздяла, но за предстоящите събития все още не бе станало дума. Едва сега, докато си почиваха, Винету се обади:

— Моят брат вижда, че не сме се излъгали — Ка Маку се е съюзил с Краля на петрола.

— Прав си — кимна Олд Шетърхенд. — Ако не беше така, вождът щеше да преследва бегълците и ние или щяхме да го срещнем, или щяхме да се натъкнем на дирята, оставена от него и хората му. И както не сме се заблудили в това наше предположение, тъй ще излезем прави и за всичко друго.

Продължиха нататък, докато късно следобед им остана около един час езда до пуеблото. Вече трябваше да бъдат много предпазливи, ако не искаха да ги забележат. Отново слязоха от конете да изчакат още известно време, понеже имаха намерение да се приближат до пуеблото едва малко преди свечеряване.

Местността, където се намираха, беше равна и песъчлива и тази неплодородна равнина продължаваше нататък, стеснявайки се все повече и повече, като завършваше във формата на продълговат „залив“, врязващ се в планините Моголон. Тук-там се срещаха големи самотни каменни блокове. Двамата ловци се спряха при една от тези скали, иззад която можеха да гледат на юг, където бе разположено пуеблото. Ако някой се зададеше от същата посока, нямаше да може да види нито тях, нито конете им.

Не бяха седели дълго на това място, когато Винету посочи надясно и изненадано възкликна:

— Теши, тлао чате!

На езика на апачите тези три думи означават: „Виж, много сърни!“ Или: „Виж, стадо сърни!“ Но в случая не ставаше дума точно за сърни, а за един вид американска антилопа, която се среща извънредно рядко в Аризона. Това бе и причината за изненадата на вожда. С какво удоволствие биха препуснали и двамата подир бързоногите животни, за да се сдобият с извънредно крехко печено. Но работата, която имаше да вършат този ден, им повеляваше да се откажат от лова.

С елегантни скокове красивият дивеч се движеше на юг, където скоро изчезна зад хоризонта. Подгонят ли ги, тези антилопи имат навика да бягат по посоката на вятъра, за да се скрият не само от погледа на преследвачите си, но да се изплъзнат и от обонянието им.

— Прекрасен дивеч! — обади се Олд Шетърхенд. — Но ни идва съвсем не навреме.

Той беше установил, че вятърът духа от юг.

— Лесно може да ни доведе неприятеля — отвърна Винету. — Стадото отива право към пуеблото. Забележат ли го оттам, скоро тук като нищо ще се появят червенокожи ловци, защото вятърът идва точно от тази посока.

Започнаха да наблюдават южния хоризонт още по-внимателно. Измина повече от половин час, а все още нищо не се виждаше. Изглежда, антилопите не бяха забелязани. Но ето че по едно време там, накъдето бяха вперили погледи, изникнаха десетина малки точки, които бързо нарастваха.

— Уф! Идват! — обади се Винету. — Сега ще ни открият.

— А може би и няма — каза Олд Шетърхенд. — Имаме възможност да се скрием. Ако не се разделят, а преминат оттук на група, ще можем да се преместим на срещуположната страна зад скалата. Нека видим какво ще стане!

Те се изправиха на крака и хванаха по-късо поводите на конете си.

Да, антилопите бяха забелязани и се връщаха, а зад тях се виждаха четирима ездачи, които пришпорваха конете си до краен предел.

— Само четирима! — каза Винету. — Де да беше и вождът сред тях!

Олд Шетърхенд бързо извади далекогледа си от кобура на седлото и го насочи към ездачите.

— Той е с тях — съобщи ловецът. — Язди най-бързия кон и е пръв.

— Това е добре! — извика апачът и очите му засияха. — Ще го заловим ли?

— Да. Разбира се, не само него, а и другите трима.

— Уф!

След това възклицание Винету се метна на седлото и взе Сребърната карабина в ръка. В същия миг и Олд Шетърхенд се озова на гърба на своя жребец и приготви карабината „Хенри“ за стрелба. Всичко това се разигра толкова бързо, че от мига, в който зърнаха завръщащите се антилопи до този момент едва ли бе изминала и минута. Бързоногият дивеч просто летеше напред и префуча на около хиляда крачки от двамата ловци. Четиримата индианци бяха доста назад. Чуваха се пронизителните им викове, с които пришпорваха конете.

— Хайде! — извика Винету.

Още с изричането на тази дума той излетя иззад скалата, следван по петите от Олд Шетърхенд, като се стремеше под ъгъл да пресече пътя на индианците. Щом видяха тъй изненадващо двама ездачи да се изпречват пред тях, червенокожите се стъписаха.

— Стой! — извика им Олд Шетърхенд и рязко спря коня си. Винету направи същото.

— Накъде е тръгнал Ка Маку с воините си?

Индианците с голяма мъка успяха да спрат конете си в бесния им галоп. Вождът гневно изкрещя:

— Защо ни спирате? Сега вече изгубихме месото!

— Изобщо щяхте да си останете с празни ръце. Нима бързоногата газела се ловува като бавния прериен вълк? Нима не знаете, че ще се доберете до месото й само ако успеете да я обградите, тъй че бързината й да не може да й помогне?

Едва сега на четиримата червенокожи се удаде да успокоят възбудените и разгорещени коне и вече можеха по-добре да огледат двамата ездачи, които им бяха провалили лова.

— Уф! — възкликна вождът им. — Поразяващата ръка, великият бял ловец!

— Помниш ли ме все още? А помниш ли и воинът до мен?

— Винету, прочутият вожд на апачите!

— Да, ние сме, не се лъжеш. Слизай с хората си от седлата и ни последвай до сянката ей на онази скала, където тъкмо си почивахме, когато видяхме, че се задавате.

— Защо да отиваме там? — попита Ка Маку.

— Искаме да говорим с вас.

— Не може ли да стане и тук?

— Разбира се, но слънцето пече твърде силно, а там има сянка.

— Няма ли да дойдат моите двама прочути братя с мен в пуеблото, където ще могат да ми съобщят всичко каквото пожелаят не по-зле, отколкото ако останем тук?

— Ще те придружим до пуеблото, но преди това трябва да изпушиш с нас лулата на мира.

— Нима е необходимо? Вече съм я пушил с вас.

— Тогава в тези земи цареше мир, а сега бойната секира е изровена. Затова се доверяваме само на онзи, който е готов да изпуши с нас калюмета. А откаже ли ни някой, ще го смятаме за наш враг. И тъй, решавайте, но бързо!

При тези думи Олд Шетърхенд си играеше с карабината „Хенри“ по начин, който изплаши вожда. Ка Маку много добре познаваше тази пушка, смятана от червенокожите за омагьосана, и знаеше какво може да очаква, когато Олд Шетърхенд толкова демонстративно я държи в ръце. Ето защо макар и с не особено весел глас заяви:

— Щом моите прочути братя имат такова желание, тогава ние ще го изпълним.

Той с най-голямо удоволствие би пришпорил коня си и би си отишъл, но му беше ясно, че за съжаление не бива да поема такъв риск. Конят му не беше тъй бърз като куршумите на Олд Шетърхенд и Винету. Вярно, че и той имаше една стара пушка, също както и спътниците му, но в сравнение с пушките на двамата ловци можеше да се каже, че е все едно с голи ръце. И тъй вождът слезе от коня и неговите хора последваха примера му. След като всеки хвана юздите на жребеца си, всички закрачиха към скалата и там насядаха. После Ка Маку обстоятелствено отвърза своя калюмет от шнурчето, с което лулата висеше на врата му, и каза:

— Торбичката ми за тютюн е празна. Може би моите прочути братя имат киникиник (Киникиник означава „смесица“, „миш-маш“, и е вид индиански „тютюн“, приготвян от кората на явор и върба, листата на смрадлика, както и от корите и листата на други растения. Б. пр.), за да натъпчем калюмета?

— Имаме тютюн колкото ни е необходим — отвърна Олд Шетърхенд. — Но преди да изпушим с теб лулата на мира и да тръгнем към пуеблото, за да ти гостуваме, искам да знам с какви воини ще се срещнем там.

— С моите.

— И никакви други?

— Не.

— И все пак ми казаха, че си дал подслон и на чужди воини. Както между няколко племена, тъй и между червенокожите и бледоликите е избухнала война. Ка Маку ще разбере, че в такъв случай се налага човек да е предпазлив.

— Ако моите братя ме посетят, няма да намерят нито един чужд воин.

— И въпреки това видяхме, че от ранчото на Форнър към вашето пуебло водеше голяма диря от много хора и животни, която спираше дотам, а после продължаваха само следите на петима мъже.

Ка Маку се изплаши, но не го издаде, а най-решително увери:

— Моите братя сигурно се лъжат. Нищо не знам за такива следи.

— Когато става въпрос за някаква следа, вождът на апачите и Олд Шетърхенд никога не се лъжат. Те не само умеят точно да преброят отпечатъците, оставени от хора и животни, но знаят и имената на хората.

— Тогава моите прочути братя знаят имена, които ми са неизвестни.

— Да не би никога да не си чувал за Гринли, Краля на петрола?

— Никога.

— Това е лъжа!

При тези думи вождът хвана дръжката на ножа, затъкнат в пояса му, и гневно извика:

— Нима Олд Шетърхенд иска да обиди един храбър вожд? Тогава ножът ми ще му отговори!

Белият ловец леко повдигна рамене и отговори:

— Защо Ка Маку прави голямата грешка да ме заплашва? Нали ме познава и знае много добре, че куршумът ми ще прониже главата му преди острието на неговия нож да ме докосне или ръката му да успее да насочи към мен пушката му!

Още докато изговаряше тези думи той със светкавично движение измъкна двата си револвера и насочи дулата им към него. В същия миг и в ръцете на Винету се появиха два револвера, с които той се прицели в останалите трима индианци, а Олд Шетърхенд най-спокойно продължи:

— В името на великия Маниту, когото почитат червенокожите мъже, те уверявам, че ако направите и най-малкото движение с оръжията си, нашите ще загърмят! Олд Шетърхенд никога не нарушава дадената дума, знаете го също тъй добре, както и всеки друг индианец! Виждали сте тези малки пушки, които държат ръцете ми и имат два пъти по шест куршума. Сега моят брат Винету ще ви вземе ножовете и пушките. Онзи, който се възпротиви или направи дори и най-малкото движение, за да ни окаже съпротива, незабавно ще получи куршум. Аз казах и думата ми важи! Хау!

С последното възклицание индианците потвърждават казаното. Така Олд Шетърхенд искаше да изрази своята решимост на всяка цена да осъществи заплахата си. Той не изпускаше из очи вожда, който не посмя да се помръдне, докато Винету му вземаше ножа и пушката. И другите трима индианци кротуваха, когато апачът ги обезоръжаваше. След като свършиха тази работа, Олд Шетърхенд продължи:

— Червенокожите мъже виждат как стоят нещата — те са в ръцете ни. Могат да се спасят само ако признаят истината. Нека Ка Маку отговори на въпросите ми! Защо нарочно е оставил да избягат няколко пленници заедно с Краля на петрола?

— При нас не е имало никакви пленници — разгневи се вождът.

— И в момента ли не се намират пленници в пуеблото?

— Не.

— Ка Маку лъже. Той би трябвало да знае, че Винету и Шетърхенд не са неопитни хлапаци, които могат да бъдат измамени. Сам Хокинс, Паркър и Стоун също са при вас.

Потрепването в очите на вожда издаде уплахата му, но той не отговори.

— При вас са и други двама бели воини, които се казват Франк и Дрол. Освен тях там е синът на един вожд на навахите, както и неговият млад бял приятел, а също и други четирима бели мъже заедно с жените и децата си. Ка Маку няма ли да го признае?

— Жив човек няма при нас — гласеше отговорът. — Да не съм някой окаян крастав пес, че да позволявам така да разговаряш с мен!

— Пфу! Ще започна да разговарям с теб още по-ясно! А дали другите трима червенокожи воини ще признаят онова, което вождът им тъй глупаво отрича?

Този въпрос бе отправен към придружителите на Ка Маку.

— Той казва истината — отговори един от тях. — При нас няма пленници.

— Както искате. Ние ще отидем до пуеблото и ще разберем как стоят нещата, а вас ще вържем, за да не можете да ни попречите. Винету ще започне с Ка Маку.

Апачът измъкна ремъците от джоба си. Тогава Ка Маку скочи на крака и яростно извика:

— Мен ли ще вържете? Аз ще…

Той не можа да продължи, защото получи от Олд Шетърхенд не по-малко бързо такъв юмручен удар в слепоочието, че в същата секунда рухна на земята и остана да лежи в безсъзнание. Това беше онзи удар, на който прочутият уестман дължеше името си. После Поразяващата ръка се обърна заплашително към останалите трима:

— Ето, виждате каква ви е ползата, ако се съпротивлявате! Трябва ли и вас да ви удрям по главите? Мирувайте, докато ви вържем, иначе ще ви се случи същото като на него!

Разгневеният ловец, който с един юмручен удар можеше да повали здрав и силен мъж, направи такова впечатление на тримата индианци, че те безропотно се оставиха да бъдат вързани. После двамата приятели стегнаха с ремъци ръцете и краката и на Ка Маку.

За да попречат на конете им да се разбягат, те ги вързаха с дългите юзди за забити в земята колчета. След това трябваше да се погрижат да отнемат на пленниците всяка възможност да се помръднат от местата си или въпреки вързаните си ръце взаимно да си помогнат. Човек може да се опита да избяга, като се претърколи, даже ако ръцете и краката му са стегнати с ремъци, обаче вързан ли е добре, никой не е в състояние сам да се освободи. Но затова пък може да развърже ремъците на другите пленници. Ето защо двамата забиха пушките на четиримата индианци дълбоко в пясъка на доста голямо разстояние една от друга, а после за всяка от тях здраво вързаха по един от пленниците, тъй че да нямат никаква възможност да се освободят.

Докато двамата ловци вършеха тази работа, вождът дойде в съзнание. Когато видя в какво безпомощно състояние се намира, той изскърца със зъби. Олд Шетърхенд го чу и каза:

— Ка Маку сам си е виновен, че се отнасяме с него по такъв начин. Още веднъж го моля да ми каже истината. Ако ми обещае да пусне пленниците и да им върне всички техни вещи, той ще бъде развързан.

Вождът се изплю и не отговори, което беше обида за Олд Шетърхенд, но той я посрещна със съжалителна усмивка. След като още веднъж най-грижливо провериха дали пленниците все пак нямаха възможност по някакъв начин да се освободят, двамата приятели възседнаха конете и се отправиха към пуеблото.

Ка Маку ги изпрати със злобни погледи и промърмори на себе си:

— Тези две кучета бяха мои приятели, а ето че ми станаха врагове. Но се лъжат. Мислят си, че ще могат да освободят пленените бледолики, ала самите те ще бъдат заловени, защото няма да успеят да заблудят стражите ни. Вярно, че двамата са майстори в тайното промъкване, обаче човек не може да пропълзи до пуеблото, без да го забележат. В никакъв случай няма дълго да останем да лежим на това място, тъй като, ако не се върнем скоро, моите воини ще изпратят хора да ни търсят и те ще ни намерят.

По този въпрос обаче Ка Маку се лъжеше. На неговите съплеменници и през ум не им мина да го търсят с тримата му придружители като изгубили се деца. Никой не се обезпокои от това, че те не се върнаха. Преследването на бързоногите антилопи може да отведе ловците надалеч и завари ли ги нощта, винаги съществува възможността лесно да намерят причина да отложат връщането си за следващия ден.

Тъй като пуеблото бе разположено откъм южната страна на скалистия масив, то можеше да бъде наблюдавано само от тази страна и понеже Олд Шетърхенд и Винету се приближаваха от север, тоест от срещуположната посока, трябваше да заобиколят, описвайки дъга, ако искаха да постигнат целта си. При това бяха принудени да бъдат безкрайно предпазливи, защото всеки миг пред очите им можеше да изникне някой индианец и да ги види също тъй добре, както и те него.

Слънцето току-що бе потънало зад хоризонта, когато двамата забелязаха пред себе си планинското възвишение и пуеблото, разположено на стръмния му склон. Спряха конете и Олд Шетърхенд извади далекогледа си. След като минута-две гледа през него, той го подаде на Винету. Апачът скоро го свали от очите си и каза:

— Пленниците не са стояли със скръстени ръце. Моят брат видя ли дупката, която се намира в зида на втория етаж?

— Да — отвърна Олд Шетърхенд. — Пробили са я, но не могат да излязат, защото индианците я охраняват. Може би пленниците са се опитвали да се измъкнат и през тавана.

— Сигурно със същия неуспех, тъй като и там стоят пазачи.

— След смрачаване несъмнено ще запалят огньове, които страшно много ще ни пречат. Засега нека се задоволим с това, че забелязахме дупката, защото вече знаем под коя тераса се намират пленниците. Долу на зида е облегната стълба, сигурно са я оставили за вожда, да се изкачи, когато се върне. Колко хубаво ще е, ако не я изтеглят!

Двамата слязоха от седлата и седнаха на земята, за да изчакат да се стъмни. След като нощта се спусна, те видяха как на пуеблото пламнаха няколко огъня. Тогава завързаха конете си за забити в земята колчета и се отправиха към мястото, където тази вечер трябваше да изпълнят един наистина майсторски номер. Било с хитрост или със сила тези двама мъже се канеха да излязат срещу многобройните индиански воини от пуеблото.

Всъщност все още бе твърде рано за това безстрашно начинание и щеше да е далеч по-добре, ако можеха да изчакат няколко часа, когато все още будните индианци щяха да си легнат да спят. Тогава щяха да останат само няколко стражи, с които щеше да се наложи да се справят. Но въпреки това съществуваха различни причини, заради които не биваше да отлагат изпълнението на плана. Първо, не трябваше да забравят, че все пак не бе изключено да се появи някое неочаквано обстоятелство, благодарение на което плененият вожд и придружителите му да се освободят. Възможно беше някой от неговите хора да е ходил в онази посока и да се натъкне на него. А развържеше ли се Ка Маку и дойдеше ли в пуеблото, освобождаването на затворените хора ставаше почти невъзможно. Второ, не се знаеше в какво положение се намират пленниците и какво ги заплашва. Всяко протакане лесно можеше да се окаже за тях съдбоносно. И трето, червенокожите все още не бяха разтревожени от забавилото се завръщане на техния вожд. Вероятно това щеше да стане едва на следващия ден, обаче не беше изключено и още същата вечер отсъствието му да им се стори странно. В такъв случай навярно щяха да изпратят хора да го търсят и щяха да чакат завръщането им. Това щеше да ги постави в състояние на възбуда, на всеобща бдителност, което неминуемо щеше да осуети плана на Олд Шетърхенд и Винету. Ето защо във всички случаи беше по-добре, ако незабавно се заемеха да изпълнят каквото бяха замислили.

След като се приближиха достатъчно до пуеблото, Винету каза:

— Нека моят брат тръгне надясно, а аз наляво. Ще се срещнем в средата на пътя ни, където е стълбата.

Олд Шетърхенд разбра намерението му. Така най-напред щяха да претърсят околността на пуеблото, за да видят дали го охраняваха и отвън или дали някой от червенокожите все още не се беше прибрал. Олд Шетърхенд последва подканата на приятеля си и не откри нищо особено. Когато двамата се срещнаха, се оказа, че забелязаната от тях стълба беше вече изтеглена.

— Уф! — обади се тихо апачът. — Няма я. Никой друг не може да се качи горе.

— Да, никой друг — кимна Олд Шетърхенд. — Но на нас това не ще ни попречи да достигнем най-долната тераса. Преди всичко трябва да разберем как са разпределени вражеските постове и къде се намират останалите хора от племето.

— Запалили са два огъня.

— Да, така е. Това са огньовете на стражите. Единият от тях е на терасата, под която са затворени пленниците, а другият гори върху платформата на по-долния етаж, за да осветява дупката, през която са се опитали да се спасят. Край огньовете стоят постове, горе има трима и долу са трима. Но къде са другите индианци?

— Във вътрешността на етажите. Моят брат не забеляза ли, че и вътре има светлина?

— Да, отворите, през които се влиза и излиза, са открити и оттам струи слаба светлина. Ако се съди по това, червенокожите заедно с жените и децата си живеят на горните етажи, докато двата долни са необитаеми и вероятно служат за складиране на припаси.

— Моят брат отгатна. Преди няколко години идвах тук и огледах вътрешността на пуеблото.

— Хмм! Тогавашното вътрешно разпределение може да се е променило. Трябва да бъдем предпазливи. Вечерта е хубава и спокойно може да се предположи, че не всички индианци се намират вътре в помещенията. Много вероятно е някои от тях да лежат на открито по терасите, без да ги забелязваме оттук.

— Нима това ще ни попречи?

— Не.

— Тогава застани до зида така, че да мога да стъпя върху раменете ти!

Олд Шетърхенд изпълни желанието му и апачът леко се покатери върху раменете му. Но когато и оттам не успя да достигне ръба на най-долната платформа, той прошепна на приятеля си:

— Изпъни нагоре и двете си ръце, за да стъпя върху дланите ти!

Олд Шетърхенд направи каквото му бе казано и задържа така вожда, сякаш беше пет-шест годишно хлапе.

— Пак не става — обади се апачът.

— Колко не ти достига? — попита Олд Шетърхенд.

— Две-три педи.

— Не е беда. Пръстите ти са като от желязо. Докопаш ли се веднъж до ръба, ще можеш да се задържиш. После ще ти помогна с моя мечкоубиец. Ще броя до три и ще те подхвърля нагоре. Внимавай мигновено да се заловиш! Едно… две… три!

При „три“ той с мощен тласък подхвърли апача нагоре. Ръцете на Винету достигнаха ръба и се вкопчиха в него като с железни скоби. Олд Шетърхенд бързо грабна мечкоубиеца и подпря с приклада единия крак на апача. Тази опорна точка помогна на Винету да се прехвърли върху терасата, където отначало той остана да лежи тихо и неподвижно, опитвайки се, напрегнал слух, да разбере дали наблизо се намира някой, който да го е забелязал или пък който можеше да го види. Апачът лежеше с присвито тяло, готов със скок мигновено да се нахвърли върху него, да го сграбчи за гърлото и да не му позволи да издаде предупредителен вик. Острите му очи огледаха терасата по цялата й дължина — освен него там нямаше жив човек. Недалеч от себе си Винету съзря откритата четириъгълна дупка, водеща надолу към приземния етаж, а съвсем близо до нея лежеше стълбата, която индианците неотдавна бяха изтеглили.

С безшумни и ловки движения като змия той запълзя към отвора и се ослуша. Надолу водеше стълба, а в помещението беше тъмно. Нищо не помръдваше. Изглежда, на приземния етаж нямаше никой. Тогава Винету запълзя обратно към другата стълба и я спусна до стената, където бе стояла облегната и през деня, за да може Олд Шетърхенд да се изкачи по нея. Щом белият ловец се озова горе, той легна до Винету и го попита:

— Има ли някой долу?

Олд Шетърхенд изобщо не попита дали има някой при тях на терасата, защото още от пръв поглед разбра, че са сами.

— Не долових никакъв шум — отговори Винету.

— Ще изтеглим ли отново стълбата?

— Не.

— Правилно! Възможно е да ни се наложи да бягаме и тогава тя ще ни трябва. А сега към следващия етаж!

Нагоре водеше друга стълба — индианците бяха махнали само най-долната. Но двамата не биваше да използват горната стълба, защото тя стоеше облегната по средата на етажа, където гореше най-долният огън, а край него седяха трима пазачи, на които беше възложено да охраняват пробитата в зида дупка. Ако Винету и Олд Шетърхенд се опитаха да използват тази стълба, стражите незабавно щяха да ги видят.

Платформата над тях беше широка около четири крачки и дълга около осемдесет. Огънят, който гореше в средата, по индианския обичай беше малък и светлината му не можеше да стигне до двата края на терасата. Следователно на тези места тя беше тъмна и двамата трябваше да се покатерят на горната платформа именно оттам — или от десния край, или от левия. Решиха да използват втората възможност, и то заради едно на пръв поглед незначително обстоятелство, което обаче им предлагаше твърде голямо предимство. Други хора навярно изобщо не биха му обърнали внимание, но тези двама опитни ловци с толкова проницателен ум използваха винаги и най-малката дреболия, която можеше да им помогне да постигнат своята цел.

В случая ставаше въпрос за следното: тримата пазачи бяха насядали така, че двама от тях бяха с лице към дупката, която трябваше да надзирават, а третият се беше настанил от лявата й страна, тъй че препречваше пътя на светлината и хвърляше зад гърба си по платформата дълга тъмна сянка. Именно тази сянка даваше възможност на двамата ловци да се приближат до тях, без да бъдат незабавно забелязани.

И тъй, те изтеглиха стълбата, която водеше от първия етаж към приземния, и я отнесоха към левия край на терасата. Това трябваше да стане с изключителна предпазливост. Щом стигнаха там, те я облегнаха на зида на втория етаж и се изкачиха по нея. След като се озоваха горе, известно време останаха предпазливо да лежат на едно място, както и преди, за да огледат и тази платформа.

— Пазачите са сами — прошепна апачът.

— Да, и това е добре — обади се неговият бял приятел. — Въпреки всичко ни предстои извънредно трудна работа. Тук няма никакво прикритие, нито храст, нито дърво, където да можем да се притаим.

— Но има сянка!

— Well! Обаче това не е достатъчно. Можем да се приближим най-много на двайсетина крачки от тях, а ако онзи обесник, дето хвърля сянка, се размърда, огънят ще ни освети и те сигурно ще ни забележат твърде рано.

— Ще отвлечем вниманието в обратната посока.

— Как? С малки камъчета ли?

— Да.

— Добре! Ако наистина се оставят да ги измамим така, значи са много глупави. След това ще трябва да изминем двайсетината крачки за две секунди. Аз ще поваля на земята онзи, който е с гръб към нас. Ти ще се заемеш със следващия, а аз пък с третия.

— Но без абсолютно никакъв шум! — предупреди Винету.

— Естествено, защото иначе ще привлечем вниманието на тримата пазачи на по-горния етаж. Дори и да успеем незабелязано да се промъкнем до огъня, необходимо е само на някой от горните стражи да му хрумне да погледне надолу и ще ни види. Какво ще правим в такъв случай?

— Ще повалим и обезвредим тези тримата, а после бързо се качваме при другите трима. Извадим ли и тях от строя, ще си открием пътя към хората, които искаме да освободим.

— Няма да мине без шум и цялото пуебло ще се вдигне на крак!

— Въпреки това Винету и Олд Шетърхенд няма да се изплашат. Ще изгасим огньовете и няма да ни виждат. Тогава няма да могат и да стрелят по нас.

— Добре! Да съберем сега камъчета!

Подхвърленият от Олд Шетърхенд въпрос, какво да правят в случай че ги открият, за което се и уточниха, се оказа от голямо значение за тях, защото по-късно действително ги видяха и те можаха незабавно да започнат да действуват в пълно разбирателство, без да губят скъпоценно време с въпроси и отговори. Потърсиха наоколо и намериха необходимите им камъчета. После се прилепиха плътно към земята и запълзяха към тримата пазачи. Преценката на Олд Шетърхенд се оказа съвсем точна: когато достигнаха на двайсетина крачки от тях, двамата се видяха принудени да спрат. Винету се понадигна леко и хвърли едно камъче над главите на стражите така, че то падна от другата им страна. Колкото и незначителен да беше шумът от малкото камъче, индианците го доловиха и като извърнаха глави надясно, внимателно се ослушаха.

— Изглежда, ще успеем — прошепна Олд Шетърхенд. Винету хвърли още няколко камъчета и това накара тримата пазачи да предположат, че вдясно от тях се намира някакво живо същество, а може би дори и враг, поради което наостриха слух и зрение.

— Хайде! — тихо се обади Олд Шетърхенд. Двамата се изправиха. С пет-шест дълги и почти безшумни скока те се озоваха при пазачите. Юмрукът на силния бял ловец се стовари върху главата на първия от тях така, че той се просна на земята, без да гъкне. В следващия миг те сграбчиха втория и третия за гърлото. Последва здраво притискане, няколко удара по слепоочията и двамата пазачи също изгубиха съзнание. Бързо ги вързаха, а в устата им натъпкаха парцали.

— Дотук успяхме! — прошепна Олд Шетърхенд. — А сега незабавно да отнесем стълбата до отвора, под който се намират пленниците. Искам да говоря с тях. Нека през това време моят брат Винету не изпуска из очи по-горния етаж! Възможно е някой от стражите да пристъпи до самия край на терасата.

Той изтегли стълбата, която избегнаха да използват, докато се намираха на долната платформа, подпря я на зида съвсем близо до пробитата дупка и се изкачи по нея. После тихичко подвикна в дупката:

— Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър! Тук ли е някой от вас?

Той наостри слух и отвътре дочу глас:

— Я слушайте! Някой говори отвън! При дупката има човек!

— Вероятно някой от червенокожите подлеци! — обади се друг глас. — Перни го с един куршум!

— Глупости! — бързо се намеси трети. — Никой индианец няма да се осмели тъй удобно да си подложи кратуната, че да му светим маслото, ако не се лъжа. Сигурно е някой друг човек, който иска да ни спаси, може би дори да е Олд Шетърхенд или Винету. Направете ми място! Ще отида При дупката.

По израза „ако не се лъжа“ Олд Шетърхенд разбра кой се беше обадил. Затова попита:

— Сам Хокинс, тук ли си?

— Тъй ми се струва — дойде в отговор отвътре. — Ами ти кой си?

— Олд Шетърхенд.

— Heigh day! Наистина ли?

— Йес. Искаме да ви измъкнем оттук.

— Искате? Говориш в множествено число, значи не си сам, нали?

— Не съм. С мен е и Винету.

— А има ли и други?

— Няма.

— Слава Богу, че дойдохте, очаквахме ви с голямо нетърпение. Но, сър, дали наистина си Олд Шетърхенд? Да не би да се казваш мистър Гринли, Краля на петрола?

— Би трябвало да ме познаеш по гласа, приятелю Сам!

— Абе я остави ти гласа! В тази дупка всички гласове си приличат, още повече че говориш тихо. Хубава история ще бъде, ако ти повярваме, а после се окаже, че Олд Шетърхенд се е превърнал в Краля на петрола. Не съм чак толкоз глупав Кун! Дай ми някакво доказателство!

— Какво?

— В момента носиш ли твоята карабина „Хенри“?

— Да.

— Я ми я подай през дупката да я опипам.

— Ето я, но бързо ми я върни, защото всеки миг може да ми потрябва.

Той побутна карабината в дупката и само след броени секунди я получи обратно, след което Сам се обади:

— Вярно, значи си ти, сър, слава Богу, че дойде! Ние не можем да излезем. Наистина има възможност да се спасим, но ще трябва да започнем ожесточено сражение, а не ни се иска да проливаме кръв. Как мислиш да ни измъкнеш?

— Имате ли стълба?

— Тези негодници я изтеглиха.

— А оръжия?

— Те са все още у нас. Не успяха да ни ги вземат. По-късно ще ти разкажа как се забъркахме в тази страхотна каша.

— Сигурно сте постъпили много мъдро! Наистина е било голям „майсторлък“, и то от хора като вас! И кой още е долу с теб?

— Все твои добри познати: Стоун, Паркър, Дрол, Хобъл Франк и тъй нататък.

— А деца има ли?

— За съжаление!

— Well! Тогава слушай внимателно какво ще ти кажа! Първо ще ни подадете децата, но те не бива да издават никакъв звук. След това ще последват жените — надявам се, те също ще пазят тишина. После ще се промъкнат онези, които не познават Запада и нямат голям опит. Уместно е най-напред всички тези хора да излязат навън, за да не останат затворени, в случай че индианците ни забележат. Тук седяха трима пазачи, които обезвредихме. Над главите ви се намират други трима, а те лесно могат да ни изненадат. Ако това стане, ще трябва бързо да действам. Ще се кача горе, за да се справя с тях. Успея ли, ще отворя дупката на терасата и ще ви спусна стълба, за да могат всички, които все още се намират в помещението, бързо да се изкачат при мен и да ми помогнат. И така, опитните хора ще останат последни. Разбра ли всичко?

— Да.

— Тогава започвай! Ще чакам тук, за да посрещна най-напред децата.

Само след броени секунди от дупката изникна едно момче. Олд Шетърхенд го измъкна и го подаде на Винету, който го пое и го остави до стената. По същия начин постъпиха с всички деца, а после и с жените. Това беше тежка работа, при която застаналият на стълбата Олд Шетърхенд трябваше да напрегне всичките си сили. След като дотук всичко мина успешно и Сам Хокинс му съобщи, че започват да излизат мъжете, и то начело с немските преселници, ловецът му отговори:

— Те не се нуждаят от помощта ми, за да достигнат стълбата. Затова ще отида да наблюдавам какво правят тримата пазачи над вас.

Той слезе при Винету, подхвърли му тихо няколко обяснителни думи, а после бързо и безшумно се втурна покрай самия зид наляво, където се намираше стълбата, с чиято помощ се беше изкачил на тази платформа. Той я издърпа и я облегна на стената, за да се изкатери на следващия етаж.

Когато се озова горе и огледа осветеното от огъня място, той забеляза големите камъни, отърколени върху капака, за да го затискат, тъй че пленниците да не могат да излязат. Наблизо лежеше стълбата, която индианците бяха изтеглили, преди да затворят дупката. Друга стълба водеше към по-горната платформа. Пазачите седяха така, че двама от тях бяха с гръб към него.

Олд Шетърхенд се изкачи на тази тераса, за да може незабавно да се нахвърли върху стражите, в случай че индианците ги откриеха. Ако пленниците успееха да се измъкнат навън до последния човек, той щеше да слезе обратно, без изобщо да им се покаже. И тъй ловецът лежеше притихнал и изчакваше. Започна да пресмята по колко време ще е Необходимо на всеки, за да изпълзи от дупката, и колко души са могли вече да излязат навън. И тъкмо когато си мислеше, че навярно шестият е наред, в същия миг в нощта се разнесе силен и пронизителен женски глас:

— Божичко, господин кантор, амче внимавайте да не паднете върху мен!

Тримата пазачи незабавно скочиха на крака, приближиха се до края на платформата и погледнаха надолу. Видяха освободените бели, видяха и апача, който, изправен в целия си ръст, стоеше при огъня. Те го познаха и един от тях извика така, че гласът му проехтя над цялото пуебло:

— Акхане, акхане, арку Винету, нонтон, шие инте! — Насам, насам, Винету, вождът на апачите е тук!

Викът му още не беше съвсем заглъхнал, когато зад гърба им се разнесе не по-слаб глас:

— А тук е и Олд Шетърхенд, за да освободи пленниците!… Винету, посрещни тези двама юнаци!

Белият ловец се беше изправил едновременно с пазачите и се беше втурнал към тях. Още докато извикваше горните думи, той повали единия с юмрука си, а другите двама блъсна така, че паднаха от платформата на долната тераса, където бяха посрещнати от застаналите там хора. После той събори стълбата, водеща към по-горния етаж, за да не може нито един индианец да слезе от горе. След това изтъркаля настрани от капака тежките по петдесетина килограма камъни и отвори дупката, спусна в нея стълбата и подвикна надолу:

— Бързо се качвайте! Може да се стигне до схватка!

След тези думи той скочи с двата си крака в огъня, за да го стъпче, и понеже пламъците бяха малки, успя веднага да го изгаси. Стана съвсем тъмно, защото Винету угаси и долния огън. Олд Шетърхенд бе действувал с такава бързина, че не бе изминала и минута от мига, когато се разнесе непредпазливият женски глас. А ето че от отвора изскочиха и последните пленници.

На терасата над главите им настана оживление. Дочуха се силни гласове. Появиха се светлини и по горните стълби се замяркаха тъмни силуети, които започнаха да слизат надолу. Тогава прозвуча мощният глас на Олд Шетърхенд:

— Нека червенокожите мъже останат горе, ако не искат да умрат! Тук са Олд Шетърхенд и Винету заедно с хората си. Който дръзне да се спусне при нас, ще бъде застрелян!

Той не желаеше да убива нито един индианец, но трябваше да им докаже, че наистина се намира в пуеблото. Такова доказателство можеше да им даде само със скорострелната си карабина, която всички добре познаваха и от която се страхуваха. Олд Шетърхенд вдигна оръжието и се прицели нагоре в един индианец, който с главня в юмрука слизаше най-бързо от всички. Ловецът искаше само да го рани в ръката и натисна спусъка.

— Хай, лата-ши! — Ох, ръката ми! — изкрещя раненият и изпусна факела.

Още три бързи изстрела и също толкова факли изчезнаха. Някакъв глас извика:

— Това е омагьосаната пушка на Олд Шетърхенд! Нагоре, връщай се обратно!

По горните тераси също настана тъмнина и внезапно се възцари такава тишина, сякаш там нямаше жив човек.

— Всички ли са тук? — попита Олд Шетърхенд застаналите наоколо хора. — Никой ли не остана долу?

— Никой — отговори Сам Хокинс.

— Тогава спуснете и двете стълби и слизайте при другите! Мисля, че червенокожите ще ни оставят на спокойствие, докато напуснем пуеблото.

Изпълниха нареждането му. Той се спусна последен. Щом се озова на по-долната платформа, видя, че съобразителният апач се беше погрижил вече за следващата стъпка. Освободените хора бяха започнали да слизат надолу. Винету нямаше никакво намерение да ги припира да бързат. Напротив. Заради жените и децата той ги предупреждаваше да бъдат предпазливи и да се спускат по-бавно, защото знаеше, че поне на първо време нямаше защо да се боят от индианците. Имената на Поразяващата ръка и Винету ги бяха сплашили.

И тъй слизането вървеше доста спокойно и по такъв начин, че бегълците вземаха стълбите надолу със себе си, за да затруднят червенокожите в преследването. А когато най-сетне се събраха в подножието на пуеблото, Олд Шетърхенд каза:

— Успяхме, и то много по-лесно, отколкото мислех. А сега…

Тук неколцина го прекъснаха, за да му изразят благодарността си, но той незабавно ги сряза с думите:

— Мълчете! Засега не искам да слушам подобни неща! Преди всичко трябва да свършим най-належащото. По-късно, когато оставим това място далеч зад гърба си, ще можете да говорите колкото си искате. Къде са конете ви?

— Ей там в корала, вдясно зад пуеблото — отвърна Хокинс.

— Всичките ви оръжия у вас ли са?

— Да.

— Ами другата ви собственост?

— Червенокожите негодници не можаха да откраднат каквото се намираше у нас, но сигурно са отмъкнали всичко, което беше в кобурите на седлата.

— Имахте ли и товарни коне?

— Йес, те трябваше да носят вещите на преселниците.

— Дали тези неща все още са налице?

— Не знам. Бурята се изви над главите ни тъй внезапно, че изобщо не намерихме време да разтоварим и разседлаем животните.

— Хмм! Ако всичките ви вещи все още са при животните, можем веднага да тръгнем, но в противен случай ще трябва да принудим червенокожите да върнат заграбеното. Нека Сам Хокинс ме придружи до корала. Другите ще останат тук и няма да изпускат из очи най-долната тераса на пуеблото. Разнесе ли се там някакъв шум, или пък мерне ли се някой червенокож, веднага ще стреляте, но ще гледате да не го улучите. Ясно ли е? Напълно достатъчно е да чуе как куршумът се удря до него в стената. Тези хора трябва само да знаят, че сме заели тук долу позиция, за да не им позволим да слязат от постройката. Междувременно моят брат Винету ще отиде да доведе нашите жребци.

Верен на своя характер, апачът безмълвно се отдалечи, а Олд Шетърхенд и Сам Хокинс се отправиха към обграденото място, където бяха отведени конете и мулетата. След като тримата мъже изчезнаха в нощта, канторът се обади:

— Значи това са двамата велики герои, които толкова копнеех да видя! В момента човек не може да различи лицата им, защото е тъмно, но самото им поведение страшно много ми импонира. Те ще заемат изключително важно място в моята опера.

— Ха, изчакайте само да ги видите на светло! — каза му Хобъл Франк. — Още от пръв поглед човек не може да не си каже, че се намира пред необикновени люде. Амче не се ли сбъдна пророчеството ми? Необходимо бе тези двама прочути мъже само да се появят и ето че сме вече свободни!

— Съвсем вярно! — съгласи се с него Дрол. — Истински подвиг е, че ни измъкнаха, без някому да падне и косъм от главата. А цялата работа щеше да мине и още по-добре, ако госпожа Еберсбах си беше държала устата затворена.

— Аз ли? — незабавно се намеси госпожа Розали. — Да не би да искате да кажете, че съм виновна, дето неволно извиках?

— Естествено! Че кой друг?

— Ами канторът, не аз!

— Моля, моля най-покорно! — защити се обвиненият от нея човечец. — Нали знаете, че съм емеритус! Бъдете тъй добра да не го изпускате постоянно! Нямате право да твърдите че съм нарушил пълната тишина, която трябваше да пазим. Устата ми не е издала никакъв звук, нито един-единствен, макар и в най-нежно пианисимо. Вие извикахте, госпожо Еберсбах!

— Изобщо не го отричам. Но защо извиках? Да бяхте стояли по здраво на краката си, емеритус такъв! Ако пак ви се прииска да се търкаляте по някоя стълба презглава, не го правете тъкмо тогаз, когато под вас се намира някоя уважавана дама! Ако поне с вашите музикални стълбици не се справяте по-добре, ще ми е страшно жал за хубавата ви героична опера. Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви, уважаема, но вие не разбирате друго нещо, а именно, че с един син на музите трябва да се отнасяте учтиво. Обещах ви, когато му дойде времето, да не ви забравя и действително имах намерение да предвидя за вас една сопранова ария, но щом като по такъв начин говорите за изкуството ми, ще се откажа от първоначалния си план. Няма да имате честта да се появите в моята опера.

Той се канеше да направи още някаква забележка, обаче Хобъл Франк припряно му нареди:

— Шшт! Мълчете! Стори ми се, че видях как някакво същество бързо се мярна на първия етаж. Наистина, ей къде пак се промъква! Сега се спря и навежда глава да погледне надолу. Туй ще е някой индианец, който сигурно има намерение да разузнае къде сме се спотаили. Веднага ще разбере!

Той вдигна пушката си, прицели се набързо и натисна спусъка.

— Уф! възкликна изплашен глас веднага след изстрела.

Тъкмо в този момент Олд Шетърхенд се върна заедно с Хокинс.

— Какво има? Кой стреля? — попита той.

— Аз — отговори Франк.

— Защо?

— Този въпрос трябва да се отправи към съдбата, но с удоволствие ще отговоря аз. Някакъв червенокож сеньор беше застанал на покрив номер едно и вероятно искаше да разбере кое време е вече. Показах му колко и за кого е ударил часът, ако незабавно не си плюе на петите. Веднага се оттегли, и то много компетентно.

— Улучи ли го?

— Не, прицелих се на около два лакътя вдясно от него. Ако ушите му са дълги по четири стъпки, тогаз е много вероятно куршумът ми да е пробил дясната му обичка, което, надявам се, ще му послужи като физхармонично предупреждение. .

— Значи вече са се осмелили да се спуснат на първата тераса! Ще трябва да внимаваме. Разбира се, ще стоим на такова разстояние, че да не могат да ни виждат, иначе ще започнат да стрелят по нас. Те трябва да са наясно, че сме тук и няма да им позволим да слязат. Затова нека Франк и Дрол пропълзят до зида и легнат плътно прилепени до него. Погледнат ли след това нагоре към небето, ще могат да забележат главата на всеки, който надзърне над ръба, за да види какво става долу. И тогава бързо ще му изпратят по един куршум!

— Но навярно, без да го улучваме, нали?

— Да. Не искам да убиваме никого.

— В такъв случай ще предпочета да не си хабя на вятъра

хубавите куршуми! По-добре да не слагам никакви куршуми в цевта.

В този момент до Олд Шетърхенд се приближи Ши Со и като си послужи с немски език, го помоли:

— Господине, позволете ми да участвам в наблюдението на пуеблото! Шест очи виждат по-добре от четири.

— Това е съвсем вярно — отговори ловецът, взирайки се в младежа, чиито черти на лицето не можеше да различи.

Струва ми се, че още сте твърде млад. Имате ли силно зрение?

— Да.

— А опит?

— Моят баща ми е бил учител — скромно отвърна Ши Со.

— А кой е баща ви?

— Нитзас-ини, вождът на навахите.

— Какво? Моят приятел Големия гръм? Та тогава вие сте Ши Со, за когото съм чувал, че е в Германия?

— Да, аз съм.

— Ето ти ръката ми, млади приятелю. Много се радвам, че те срещам тук. Веднага щом разполагаме с повече време, ще си поговорим. Ако беше по-светло, навярно щях да те позная. Тъй като си Ши Со, знам, че спокойно мога да изпълня желанието ти. Върви заедно с Франк и Дрол и застанете на такова разстояние един от друг, че да наблюдавате цялата платформа!

Синът на вожда се отдалечи горд от това, че желанието му бе изпълнено. Тъкмо когато тръгваше, се завърна Винету с двата коня, които вързаха за забити в земята колчета достатъчно далеч от пуеблото. Щом свършиха тази работа, апачът се обърна към Олд Шетърхенд:

— Чух един изстрел. Чия пушка стреля?

Белият ловец му отговори, а после продължи:

— Товарните животни на хората, които освободихме, се намират ей там в корала. Целият багаж и всички седла и оглавници са изчезнали:

— Сигурно са в пуеблото!

— Така е. Следователно не можем да тръгнем, а се налага да останем, за да принудим индианците да върнат всичко.

— Няма да е трудно, защото вождът им се намира в ръцете ни.

— Прав си. Трябва да го доведем. Желае ли моят червенокож брат да поеме тук ръководството? В такъв случай ще тръгна заедно с Хокинс, Паркър и Стоун, за да докараме Ка Маку.

— Нека моят брат върви. Когато се завърне, ще завари тук всичко наред.

Трите „детелинови листа“ с радост се съгласиха да яздят заедно с Олд Шетърхенд. Отправиха се към корала, за да вземат своите животни. Наистина конете бяха без седла и юзди, но това беше безразлично на ездачите. Те ги възседнаха и ги подкараха на север. От само себе си се разбира, че пътем Олд Шетърхенд ги разпита как са се срещнали с преселниците и как са попаднали в плен. Разполагаха с достатъчно време да му разкажат и подробностите, както и да опишат характера на всеки един от преселниците. След като ги изслуша, ловецът леко поклати глава и каза:

— Странни хора и при това съвсем непредпазливи! Значи вие тримата сте се заели да се грижите за тях и ще ги придружавате?

— Да — отговори Сам. — Те се нуждаят от помощта ни, а на нас ни е все едно в каква посока ще яздим. Ти какво ще кажеш по този въпрос, сър?

— Хмм! Исках заедно с Винету да прехвърля границата, но смятам за свой дълг да се заема с тези преселници, още повече че се канят да минат през такива местности, където без помощта на опитни хора неминуемо ще загинат, понеже човек не може да има никакво доверие на червенокожите, с които ще се срещнат по пътя си. Струва ми се, че трябва да сме снизходителни към тях. Например този пенсиониран кантор може да стане дори и опасен.

— Вече стана. С най-голямо удоволствие бих го изгонил да си върви, ама няма как. А какво ще кажеш за историята с Краля на петрола?

— Измама!

— Well, и аз съм на същото мнение. Имаме ли право да оставим двамата да вървят към гибел?

— В никакъв случай. Ще тръгнем по петите на Гринли, който много вероятно има и други имена, и вярвам, че ще го догоним навреме. Страшно съм любопитен да разбера с каква ли вълшебна пръчица е извадил петрол от земята или пък се кани да извади.

Бяха яздили доста бързо и вече се намираха недалеч от мястото, където оставиха вързан вожда заедно с хората му.

Олд Шетърхенд разказа на Детелиновия лист как четиримата индианци им бяха паднали в ръцете, а после добави:

— Вождът отрече всичко и заслужава наказание. Известен съм като приятел на червенокожите и обичам да живея с тях в мир. Затова ми се иска да се отнеса към Ка Маку с възможно най-голямо снизхождение. Ще видим дали все пак няма да направи признание. Ако ви забележи, веднага ще разбере как стоят нещата. Затова ще избързам напред, а вие ме последвайте бавно. Яздите ли право на север, ще се натъкнете на скалата, зад която сме оставили пленниците.

Наоколо беше много тъмно и в тази равна местност, където нямаше никаква опорна точка или белег, всеки друг навярно би се объркал. Но Олд Шетърхенд можеше да разчита на чувството си за ориентиране и достигна целта си с такава точност, сякаш яздеше не в тъмна нощ, а посред бял ден.

Той беше убеден, че ще завари четиримата индианци в същото положение, в което ги бяха оставили, но въпреки това трябваше да е предпазлив. Все пак не беше изключено по някакъв начин да са се освободили и сега да чакат него и Винету, за да си отмъстят. Ето защо на подходящо разстояние той слезе от коня, завърза го за колче и пеша се запромъква към скалата. След като се приближи достатъчно, легна на земята и продължи пълзешком. Скоро от лявата му страна изплува високата и широка скала. Той описа къса дъга и тогава видя легналите пленници. Но възможно беше те да са свободни и коварно да са останали в същото положение. Затова ловецът все още не се издаде, а продължи да пълзи, докато се озова зад самия вожд. Всичко стана толкова тихо, че индианецът не долови и най-малкия шум. После Олд Шетърхенд вдигна ръка и опипа заровената в земята пушка, за която бе вързан Ка Маку. Положението на ремъците не беше променено, все още не бяха развързани. Тогава той стана и неочаквано се изправи пред пленниците, сякаш бе изникнал от земята.

— Сигурно времето се е сторило на Ка Маку твърде дълго — поде белият ловец. — Тъй като устата му е била запушена, не е могъл дори да разговаря с другарите си. Аз пак ще му дам възможност да си служи с гласа.

Той измъкна кърпата от устата му и после продължи:

— Вождът е имал време да размисли. Ако е готов да признае, че в пуеблото му се намират пленници, ще го освободя и всичко ще остане без никакви лоши последици за него.

От думите му Ка Маку заключи, че Олд Шетърхенд все още не знае нещо определено, и затова реши нищо да не признава. Тъй като познаваше нрава и характера на белия ловец, вождът беше убеден, че животът му не се намира в опасност. И тъй нищо нямаше да признава и предпочиташе да остане да лежи на мястото си, докато хората му дойдеха да го освободят. Мислеше си, че скоро след зазоряване щяха да тръгнат да го търсят. Пред очите му стоеше само Олд Шетърхенд. А къде ли беше Винету? За да разбере това, той попита:

— Защо вождът на апачите не дойде да разговаря с мен?

По гласа му си личеше, че кърпата, с която бе затъкната устата му, е затруднявала дишането му.

— Наложи се да остане в околността на пуеблото, за да го наблюдава.

Съдейки от този отговор, Ка Маку предположи, че усилията на Винету и Олд Шетърхенд са останали напразни и белият ловец е дошъл само за да го разпита и така да понаучи още нещо. Ето защо с нескрита подигравка в гласа индианецът каза:

— Винету ще види и чуе само това, което вече ти казах — при нас няма нито един пленник. Защо двамата храбри мъже дебнат тайно около пуеблото? Защо не поискат да ги пуснем в него, за да се убедят сами, че казвам истината и имам искрени намерения?

— Защото ви нямаме доверие и сме убедени, че и ние ще бъдем пленени.

— Уф! Къде остана мъдростта на Олд Шетърхенд? Великият дух му е отнел разсъдъка. Аз бях негов приятел, но понеже той се отнася с мен като към враг, между нас всичко ще реши ножът.

— Нямам нищо против. Значи наистина не държите в плен никакви мъже, жени и деца във вашето пуебло?

— Не.

— Не забравяй, че за мен и Винету няма да е трудно да ги освободим! Но тогава ще си понесеш наказанието. А признаеш ли си, ние ще си спомним, че си бил наш приятел и брат, и ще се отнесем към теб снизходително.

— Олд Шетърхенд може да мисли каквото си иска и да постъпи както си иска. Аз казах истината и ще си отмъстя!

— Твоя воля! Но я чуй! Кой ли идва?

Разнесе се конски тропот, който приближаваше. Ка Маку се поизправи, доколкото му позволяваха ремъците, и извика от радост. Ездачите, които идваха, сигурно бяха неговите хора, тръгнали да го търсят. Те се появиха иззад скалата и спряха. Вождът не можеше ясно да различи фигурите и лицата им, но беше толкова сигурен в предположението си, че им извика:

— Аз съм Ка Маку, когото търсите. Слизайте от конете и ме развържете.

Тогава Сам Хокинс му отвърна през смях:

— Вярвам ти, че си Ка Маку, но не ми се вярва, че ще те развържа. Олд Шетърхенд ще каже какво да правим с вас. Позна ли ме по гласа, стари негоднико?

— Сам Хокинс? — буквално извика вождът от уплаха.

— Да, Сам Хокинс и Дик Стоун заедно с Уил Паркър — потвърди Олд Шетърхенд. — Все още ли мислиш, че Великия дух ми е отнел разсъдъка? Или аз бях прав, когато казах, че няма да ни е трудно да освободим пленниците? Ние обърнахме копието и го насочихме срещу вас: Пленниците ви са свободни и сега самите вие сте пленени. Никой от воините ти не може да напусне пуеблото, защото ще посрещнем с куршум всеки, който се опита да избяга. Дойдохме, за да те вземем. Ще ви вържем върху вашите коне и ви съветвам да не се опитвате да се съпротивлявате, освен ако не желаете да се запознаете с ножовете ни.

Детелиновия лист слезе от конете и се залови с четиримата индианци, а те бяха толкова слисани, че и през ум не им мина да окажат съпротива. И бездруго тя щеше да е напразна. Вързаха ги върху техните животни, които стояха досега спънати с ремъци, а после поеха по обратния път, без да разменят нито дума, чак докато се озоваха пред "пуеблото. Там накараха Ка Маку и хората му да слязат на земята и ги поставиха под строга охрана. Въпреки тъмнината индианците скоро забелязаха, че всички техни пленници без изключение са свободни. Човек лесно може да си представи обзелата ги ярост.

Белите, особено по-темпераментните между тях, с удоволствие биха прекарали цялата нощ в приказки. Но Олд Шетърхенд не им разреши. Той им обърна внимание, че на следващия ден сигурно им предстоеше тежка и продължителна езда и най-сетне успя да ги придума да легнат да спят, разбира се, с изключение на сменящите се на всеки час постове.

Нощта премина, без червенокожите да се осмелят да слязат от пуеблото и да се опитат да ги нападнат. Щом се зазори, белите видяха, че индианците са се оттеглили на горните платформи. Повечето от тях спяха, но щом малко от малко се развидели, бяха събудени от стражите, които и те бяха поставили. Събраха се горе на групи и започнаха да заплашват белите. Все още не можеха да забележат, че вождът им е пленен.

Винету и Олд Шетърхенд бяха решени да не се впускат в дълги преговори. Ако искаха навреме да догонят Краля на петрола, не биваше да губят никакво време. Затова двамата отидоха да се споразумеят с Ка Маку. Останалите образуваха около тях кръг, за да чуят разговора, а пък онези, които нямаше да могат да го разберат, само да погледат. Тъй като Винету предпочиташе да мълчи и имаше навик да говори само когато бе абсолютно необходимо, Олд Шетърхенд взе думата:

— Ка Маку добре вижда, че всички негови пленници са на свобода, нали?

Вождът не отговори. Ето защо със заплашителен тон уестманът го предупреди:

— Не обичам да приказвам на вятъра. Искаме да се отнесем към теб колкото е възможно по-снизходително. Но мълчиш ли, сърди се сам на себе си, ако не ни остане друг избор, освен да ти отмъстим. И тъй, отговори ми на въпроса:

— Виждам, че са свободни — гневно изръмжа той.

— А че воините ти са наши пленници?

— Не виждам подобно нещо.

— Така ли? А нима някой от тях може да напусне пуеблото против волята ни? Дори не е необходимо да ги търпим да стоят по горните платформи. Куршумите ни ще стигнат и до най-високата тераса и можем да ги накараме всичките да потърсят убежище вътре в помещенията. Откъде ще вземат храна и вода? Няма как да отидат до долния етаж, където е кладенецът, както и складовете за провизии. Освен това ти и твоите другари сте в ръцете ни. Какво мислиш ще направим с вас?

— Нищо!

— Ха, наистина ли?

— Да, защото никой от вас не е пострадал.

— Но за това не трябва да се благодари на вас, а на Винету и на мен. Вашите намерения са били съвсем други. Няма да се разправям с теб надълго и нашироко. На хората все още им липсват много вещи, които се намират в пуеблото. Върнете ли им всичко, ще ви освободим и ще си тръгнем. Но ако откажеш, ще те застреляме и ще изгорим скалпа ти, тъй че ще се видиш принуден да отидеш във Вечните ловни полета без него. Същото ще се случи и с другите трима пленници. Решавай бързо! Ето виж, тъкмо в момента слънцето изгрява. Щом се издигне на педя от хоризонта, искам да имам твоя отговор. Няма да чакам по-дълго. Аз казах!

Той стана и се отдалечи заедно с Винету, в знак че няма намерение повече да си хаби думите. С намръщено лице Ка Маку гледаше втренчено пред себе си. Той често беше чувал за човеколюбието на хората, които го победиха, и не вярваше, че ще изпълнят заканата си. Искането им да върне цялата плячка му се струваше прекалено. След като слънцето се издигна до определеното от ловеца място, двамата отново се приближиха и Олд Шетърхенд попита:

— Какво реши Ка Маку? Преселниците ще получат ли всичко, което им принадлежи?

— Не! — процеди той през зъби.

— Well! Преди малко ти казах последната си дума. Повече няма да се разправям с теб. Отнесете тези типове ей при онази скала и им одерете скалповете, а после застреляйте всички с куршум в главата! Нямам намерение да си хабя думите на вятъра.

Сам, Дик и Уил, Франк и Дрол хванаха четиримата пленници и ги помъкнаха към посочената скала. За индианеца, който умре и бъде погребан без скалп, са загубени всички радости на Вечните ловни полета. Ето защо, когато Хокинс хвана с лявата си ръка косата на вожда, а с десницата си размаха ножа, Ка Маку изкрещя:

— Чакай, чакай! Ще получите всичко!

— Добре! — кимна Олд Шетърхенд. — Крайно време беше, но да не се отметнеш от думата си, защото тогава няма да има вече милост! Искам да върнете абсолютно всичко до най-дребния предмет. Нека жените ви ни донесат тези неща. Дръзнат ли да се появят и мъже, ще ги застреляме. Съгласен ли си?

— Да — каза Ка Маку.

— Тогава нека ей този воин съобщи на хората ти какво сме решили. Ако до пет минути не започнат да връщат имуществото на преселниците, ти си загубен.

Той посочи един от пленниците. Развързаха ремъците му и после му дадоха една стълба, за да се изкачи на пуеблото. Едва сега от него индианците научиха, че вождът им е пленен. Те нададоха силни крясъци и със заплашителни жестикулации затичаха горе по терасите насам-натам, но, изглежда, пратеникът се зае сериозно да ги убеждава и след уговорените пет минути първите жени бяха вече слезли долу с различни товари, които предадоха на преселниците. Всеки от ограбените хора вземаше каквото му принадлежеше и съобщаваше какво все още му липсва. Решително и остро настояваха да бъде донесена и най-незначителната вещ. Това, разбира се, създаде много работа и затруднения, но най-сетне всичко се оказа налице и беше разпределено между хората. Тогава вождът каза:

— Направихме каквото искахте, а сега ме развържете и се омитайте оттук!

— Лъжеш се — спокойно му отговори Олд Шетърхенд, — все още не сте ни обезщетили за всичко.

— Какво друго искаш?

— Времето, което изгубихме.

— Нима мога да ви дам време, да ви подаря часове? — възрази Ка Маку.

— Заради теб всички ние изгубихме ценно време и непременно трябва да го наваксаме. А това няма да стане с лошите коне, които имат неколцина от нас. Видях, че във вашия корал се намират много хубави животни. Ще разменим срещу тях нашите лоши коне.

— Само посмей! — извика Ка Маку и очите му гневно засвяткаха.

— Пфу! Нима за това е необходима някаква особена смелост? Да не мислиш, че ме е страх от теб? Кой ще ни попречи да извършим размяната? Ти си в ръцете ни, а воините ти не могат да слязат долу, за да осуетят намеренията ни. Нашите пушки бият по-надалеч от техните. Не те ще улучат нас, а ние тях. Знаят го много добре, тъй че ще внимават да не се приближават до нас.

— Но това е кражба, грабеж!

— Само отмъщение! Вие сте крадци и ние ще ви накажем. Нима искаш да ви се размине ей така, че пленихте всички тези хора и ги ограбихте? Трябва да ви се покаже, че честният винаги възтържествува над безчестния. И тъй, няма никаква полза да се опъваш. Нека Винету, Сам Хокинс и Дрол дойдат с мен, за да изберем конете!

Четиримата се отправиха към корала. Вождът изпадна в безсилна ярост. Започна да се гърчи и да опъва ремъците си и изобщо се държеше така, сякаш беше обезумял. Тогава към него се приближи госпожа Розали и гневно го сряза:

— Ще млъкнеш ли веднага, кресльо такъв! Амче ти к’во представляваш всъщност? Казваш, че си вожд? Ако си мислиш, че го вярвам, имаш много здраве! Нехранимайко си ти, крадлив обесник! Разбра ли ме? Трябва да ядеш пердах, хубавичко да ти нашарят гърба! Беше ни затворил, нас, нещастните хорица! И сега, когато справедливото възмездие се изсипа върху теб като пипера върху супата, се правиш на чиста вода ненапита. Внимавай някой път да не ми паднеш в ръцете! Ще ти оскубя косата косъм по косъм! Тъй, вече знаеш как стоят нещата и с кого си имаш работа. Поправи се! Може би все още не е късно. Инак с теб ще се разправя полицията и жандармите!

Тя му хвърли един унищожителен поглед и му обърна гръб. Макар че той нищо не разбра, думите й не останаха без резултат. Толкова по-разбираем му беше нейният тон. Слисано я проследи с поглед, без да отвори уста. Не я отвори дори и когато не след дълго конете бяха изведени от корала и оседлани. Между тях се намираха най-хубавите животни. Макар нищо да не продумваше, погледите, които вождът хвърляше, говореха толкова по-ясно. По тях си личеше, че Ка Маку замисля отмъщение.

Щом застаналите по горните тераси червенокожи забелязаха, че белите се канят да тръгват, с помощта на останалите им стълби започнаха да се спускат към долните етажи. Бяха си въобразили, че могат да рискуват подобна стъпка, защото бледоликите не се държаха вече враждебно. Но позволяха ли им да изпълнят намерението си, нямаше да е възможно да се оттеглят необезпокоявано. Ето защо Олд Шетърхенд насочи към тях карабината „Хенри“ и заплашително извика:

— Останете горе, иначе ще стреляме!

Тъй като не се подчиниха веднага на заповедта му, той даде два предупредителни изстрела, но нарочно не улучи никого. Тогава индианците закрещяха и се оттеглиха по-нагоре. Впрочем според обстоятелствата те се бяха отървали много леко, защото освен факлоносците, улучени от Олд Шетърхенд в ръката, никой друг от тях не беше ранен. Убити изобщо нямаше. Въпреки това, след като Олд Шетърхенд свали карабината си, вождът попита:

— Защо стреляш по хората ми? Не виждаш ли, че вече нямат никакви враждебни намерения?

— А ти не видя ли, че и моите намерения не бяха враждебни? — отвърна му ловецът. — Или си мислиш, че съм искал да ги раня, но не съм ги улучил? Пожелая ли, моят куршум никога не пропуска целта. Исках само да предупредя воините ти.

— Нима не забелязваш, че горе стоят неколцина с превързани ръце? Те ги повдигат, за да ми покажат, че са ранени.

— Нека благодарят на добрината ми, че се целих само в ръцете, а не и в главите им. Всъщност всички вие заслужавате да бъдете застреляни.

— А нима наричаш добрина и това, че ни взехте конете?

— Разбира се. С подобно наказание можете да сте много доволни. Собствено вие сте заслужили далеч по-голяма и по-сурова присъда.

— Така мислиш ти. А знаеш ли какво мисля аз да направя в бъдеще?

Олд Шетърхенд пренебрежително махна с ръка, обърна му гръб и без да отговори каквото и да било, възседна жребеца си. Другите вече бяха яхнали конете. Тогава, възмутен от подобно пренебрежение, Ка Маку гневно извика подир него:

— На всеки човек, дошъл при мен, ще казвам: Винету и Олд Шетърхенд, които толкова се гордеят с имената си, са станали конекрадци, а конекрадците обикновено ги бесят!

Ловецът се престори, че не чува тази обида, обаче дребничкият Хобъл Франк така се ядоса, че накара коня си да се приближи до вожда и гневно започна да го ругае:

— Мълчи, подлецо! Такъв изключителен негодник като теб трябва да се радва, че самият той не е увиснал на някое много яко въже. А за теб щеше да е още по-добре с воденичен камък на врата да те удавят в Индийския океан, там, дето е най-дълбоко. Туй е то мойто мнение, а сега адио!

Франк обърна жребеца си и препусна, за съжаление, без да помисли, че Ка Маку нищо не разбра от конското евангелие, което той му държа на немски.