Карл Май
Краля на петрола (9)

Девета глава
Номера на кантор емеритуса

Отрядът потегли. Нямаше никакъв смисъл отново да затрупват входа на пещерата и затова го оставиха да зее.

След като минаха през клисурата, Винету, който яздеше начело, свърна към гората, където нихорасите бяха пренощували. Натъкнаха се на някаква следа. Тя водеше нагоре по височината, а после се спускаше в дълга долина, която излизаше на открита равна савана с такива размери, че не беше възможно да се видят границите й. Дирите на индианците водеха през тази равнина в съвършено права посока.

Тук нямаше защо да се страхуват от неочаквана среща с неприятели, защото още отдалеч щяха да забележат приближаването на какъвто и да било човек. Затова двамата предводители нямаха нищо против спътниците им да яздят както си искат и да разговарят на висок глас.

Канторът не остана доволен от сведенията на Хобъл Франк, за които го беше помолил. Ето защо той приближи коня си до неговия и попита:

— Господин Франк, ще ми направите ли една услуга?

— Що не? Ами к’ва е тя?

— Забелязах, че сте в близки отношения с Олд Шетърхенд. Може би на вас ще изпълни желанието, което на мен би отказал.

— Тъй ли? Ако мислите така, не сте се излъгали. Аз се радвам на особено голямо приятелство и благосклонност на тоз прочут мъж.

— Тогава я го помолете някой път да изпее една песен, пък макар било то и само една строфа! Ще го направите ли?

— Не, скъпи приятелю, няма да го направя!

— Няма ли? Защо?

— Ако го помоля да легне да спи до някоя гризли или да хване див бик за рогата, би го направил, защото е истински мъж. Но да пее? Не, не мога да искам подобно нещо от него. Тогава той хубавичко ще ме нареди, разбрахте ли ме? Опитайте сам. Не искам да си изпатя. Впрочем винаги говорите само за музиката на операта си, но не и за текста й. Той готов ли е вече?

— Не е.

— Е, ами не бива да се губи време. Незабавно се обърнете към някой поет, който притежава необходимия талант!

— Мисля сам да напиша либретото.

— Тъй ли? Вий самият? — попита Франк и го измери отстрани с бегъл поглед. — Та нима сте изучавали науката за истинския размер на стиха? А к’во е положението с героите, дето искате да изтъпанчите пред декорите, ще можете ли да ги разчлените в отделни стихове и думи, тъй че да се римуват?

— Надявам се. Впрочем усилията ми тук да намеря някой поет ще останат напразни.

— Тъй ли? Бре да се не види! Значи си мислите, че тук не се намират поети?

— Да.

— Слушайте, тогаз сте жертва на оптическа измама, от която трябва да ви излекувам, защото сред нас има един поет.

— Наистина ли?

— Да. И то какъв!

— Че кой ли ще е той?

— Не отгатвате ли?

— Не.

— Хмм, просто да ви съжали човек! Достатъчно е само да го погледнете и веднага ще разберете, че в главата му има изключително редки поетически заложби. Доказват го неговите благородно одухотворени и мелодично деликатни черти на лицето.

Канторът изпитателно огледа ездачите един по един и после попита:

— И кого имате предвид?

Тогава Франк посочи с пръст самия себе си и с голяма важност и тежест изрече краткото:

— Туй съм аз.

— Ах, себе си ли имате предвид? Пишете ли стихове?

— И то как!

— Невероятно!

— Хайде бе, невероятно! Аз мога всичко! Трябва най-сетне да го разберете! Кажете ли ми една дума, веднага ще ви направя двайсет нейни рими! Най-много за два или три часа ще ви съчиня страхотно либрето. Владея родния си език с такваз свършеност, че римите хвърчат из главата ми просто като рояци мухи. Ако се съмнявате, ви давам разрешение да ме изпитате.

— Да ви изпитам ли? Ще ми се разсърдите.

— Хич нямам таквоз намерение! Как може лъвът или орелът да се сърди за нещо на врабчето! Изобщо не съм сръдлив, което при благородния облик на характера ми се разбира от само себе си. И тъй, дайте ми някоя задача, спокойно ми кажете к’во трябва да съчиня. И през ум няма да ми мине заради туй да ви прегриза гърлото.

— Е, хубаво, нека опитаме. Представете си първото действие от операта ми. Завесата се вдига. Вижда се голяма девствена гора. В средата на сцената е легнал Винету и бавно и безшумно се промъква към някакъв неприятел. Какво бихте предложили да пее?

— Да пее ли? Естествено нищо.

— Нищо? Защо? Нали трябва да пее нещо. Щом се вдигне завесата, публиката ще иска да слуша някаква музика.

— Амче тогаз таз публика ще е страшно тъпа! Винету да пълзи към врага и при туй да пее! Нима не проумявате, че врагът ще го чуе и ще офейка?

— Да, но тук, в Дивия запад, а ние говорим за сцената. Той трябва да пее, непременно да пее.

— Е, щом наистина трябва, щом е толкоз необходимо да се чуе гласът му, тогаз нямам нищо против да пее.

— Ас какви думи? Публиката все още не го познава, следователно песента му трябва да й каже кой е той.

— Добре! Вече съм готов. Значи той пълзи по земята и пее следното:

Аз, великий Винету, във Америка роден, с орлов поглед ху-ху-ху, и две уши съм надарен! По корема си пълзя, всичко душа със носа.

След като издекламира тези рими, Франк хвърли такъв победоносен поглед към кантора, сякаш очакваше от него изключително признание. Но понеже емеритусът замълча, той го попита:

— Е, к’во ще кажете? Удивих ли ви, или не?

— Не — призна си канторът.

— Не ли? Все пак се надявам, че с необходимото страхопочитание ще съумеете да оцените онуй, дето току-що го чухте. Кажете ми мнението си!

— Ще се обидите.

— Съвсем не. Никое същество, което е под мен, не е в състояние да ме обиди. С духовната си извисеност витая високо над таквиз неща.

— Добре, тогава да ви осведомя, че съчинихте, бездарни стихове в четиристъпен хорей. Освен това, че Винету бил роден в Америка, че имал две уши и остро зрение, че всичко надушвал с носа си, а не, да речем, с ушите си, че пълзи по корем, а не по гръб — ами всичко туй е толкова ясно и самопонятно, че изобщо не е необходимо да се казва, а още по-малко да се пее. И тъй, моля ви, измислете някакви други рими.

След като Хобъл Франк чу тази оценка, очите му започнаха да се разширяват, веждите му се качиха високо на челото, той се закашля и изобщо имаше вид, сякаш не вярваше на ушите си. После отвори уста и избухна:

— Кво казахте? Що издумахте? К’ви работи съм съчинил? Четиристъпни бездарни стихове ли?

— Да, тъй е прието да се наричат подобни стихове, господин Франк — непринудено отвърна канторът.

— Бездарни стихове, бездарни стихове! Чувал ли е някой досега таквоз нещо! Аз, прочутият прериен ловец, уестманът Хобъл Франк, съм бил съчинил бездарни стихове! Е, ама туй вече на нищо не прилича! Никой не ми го беше казвал, нито един-единствен човек! Първо ме карате да кажа кой е Винету и к’во иска, а после, като ви казах, рекохте, че било излишно да казвам таквиз неща! А аз ви уверявам, че ще е най-добре да признайте сам на себе си, че самият вий сте излишен, ама съвсем излишен човек. Защо вече не сте на служба? Щото сте излишен, един уволнен, отминал и изчезнал емеритикус. А аз все още се намирам по средата на своя професионален път като прериен ловец и сътрудник на прочутия щутгартски седмичник „Добрият другар“, следователно като признат писател и пермутиращ либретист. И тъй, слезте от коня и ми лъснете обувките, нещастен арфист такъв, смотан драскач на дванайсетактови комедии! Всъщност би трябвало да ви тегля едно таквоз конско, наречено на гръцки „филипине“, че да ви писнат ушите, но смятам, че туй е далеч под мойто квалифицирано достойнство. Затуй предпочитам да си замълча и да изчеткам праха от краката си, което горе-долу означава, че слагам край на приятелството ни, подписвам ви уволнителното и отсега нататък ще се движа само в такива сфери, дето балонът, на който летят моите мисли, няма да може да бъде достигнат и аклиматизиран от вашия поглед. И тъй, аз ви казвам сбогом в настоящето ни земно съществуване! Отсега нататък за вас ще живея в страната на блажените духове и на олимпийските си другари, до които вий нивга няма да успеете да припарите.

Той пришпори коня си и се понесе в галоп навътре в саваната.

— Чакай, Франк, къде отиваш? — подвикна подир него Дрол.

— Изчезвам отвъд вашия духовен хоризонт — отвърна му той през рамо.

— Тогава дръж се здраво и гледай да не паднеш отвъд хоризонта!

Навярно дребното разгневено човече щеше да продължи да препуска надалеч, ако Олд Шетърхенд не му извика заповеднически да се върне. Франк се подчини и се приближи до Дрол.

— Какво ти стана? — попита го приятелят му. — Направил си такава разярена физиономия. Пак ли си ядосан?

— Мълчи! Не се бунтувай срещу моята снизходителност и упорита търпеливост! Бях неоценен и непризнат по такъв начин, че косата ми се е изправила.

— От кого?

— От някогашния канторист и органист.

— Той ли те обиди?

— В най-висша степен по скалата на Реомюр, Песталоци, Гал и Фаренхейт!

— С какво?

— Не е необходимо да знаеш. Гледай си собственото спокойствие и не закачай неприкосновените ми граждански права!

Дрол се засмя тихичко и млъкна. Той разбра, че ще е най-добре да остави Хобъл Франк на спокойствие, защото и бездруго гневът му винаги бързо се изпаряваше.

Голата безплодна равнина изглеждаше безкрайна, земята под краката им най-често представляваше твърда скала, където не бе възможно да вирее никакво растение. Намираха се сред платото на река Колорадо, което край самата нея както и край някои от притоците й се спуска надолу, образувайки стръмни пропасти и отвесни каньони.

Тук човек трябваше да има много остро зрение, ако не искаше да изгуби следите на нихорасите. Безпогрешността, с която яздещият начело Винету откриваше и разтълкуваше останалите тук-там съвсем незначителни белези от преминаването на индианците, бе наистина изключителна и предизвикваше възхищението на спътниците му. Естествено с изключение на Олд Шетърхенд никой от тях не бе в състояние да забележи какъвто и да било отпечатък.

Около пладне спряха заради жените и децата. Дадоха им двучасова почивка. После пак продължиха напред, докато привечер апачът отново спря и слезе от коня си. Олд Шетърхенд направи същото.

— Защо спираме тук? — попита Сам Хокинс. — Нима ще пренощуваме на това пусто място, което никак не е подходящо за бивак?

— Не — отвърна апачът, — но предпазливостта ни повелява да изчакаме тук, докато се стъмни.

— Защо?

— Защото сме само на половин час път от Чели, а там има гора, където вероятно нихорасите ще бивакуват. Тъй като местността е равнинна, те ще ни забележат, ще се скрият и изненадващо ще ни връхлетят. Затова се налага да почакаме да падне нощта — така няма да ни видят.

— Но тогава и ние няма да можем да ги видим.

— Ако не днес, то утре съвсем сигурно ще ги намерим. Останалите също слязоха от конете и се разположиха в кръг. На северния хоризонт се виждаха да се реят няколко лешояда. Те описваха съвсем тесни кръгове. Олд Шетърхенд обърна внимание на спътниците си върху тези птици и каза:

— Където видиш лешояди, там има мърша или някаква друга храна за тях. Те не отлитат, а кръжат над същото място. Значи очакват някаква плячка. Предполагам, че там е лагерът на нихорасите.

— Моят бял брат отгатна — съгласи се Винету. — Тези птици ни показват пътя. Още днес ще се промъкнем до бивака.

— Но ще трябва да сме много предпазливи. Тези трийсет нихораси са изминали дългия път от Глуми Уотър до Чели, без да спират. Щом съгледвачи постъпят така, е ясно какво означава това — върнали са се там, откъдето са тръгнали. Следователно предполагам, че край Чели са се събрали всички воини на нихорасите, за да почнат похода си срещу навахите.

— В такъв случай разузнавачите са им предали пленниците и сега ще е двойно по-трудно и по-опасно да се опитаме да ги освободим — обади се Хокинс.

— Те ще бъдат свободни — каза Винету с обичайния си твърд и решителен глас, — само не бива да постъпваме непредпазливо.

След като изчакаха до свечеряването да остане около четвърт час, продължиха ездата. Но още преди да започне да се смрачава, забелязаха, че на северния хоризонт се появи тъмна ивица.

— Това е гората по бреговете на Чели — обясни Олд Шетърхенд. — Почакайте тук! Ще продължа сам още малко нататък, откъдето ще мога добре да я огледам с бинокъла. Самотният ездач ще бъде забелязан оттам много по-трудно, отколкото целият ни отряд.

Той се понесе в тръс и недалеч спря коня си. Видяха го как насочи далекогледа към гората. После се върна и им каза:

— Сигурно знаете, че по това годишно време в Чели има вода. И тук тя протича през дълбок пролом точно в нашата посока. Стръмните му склонове са обрасли с гора. Тази гора образува тъмната ивица, която огледах с бинокъла си. Ако нихорасите се бяха разположили на лагер там, непременно щях да ги видя. Значи се намират долу, край самата река. Да продължим напред!

В онези райони здрачаването трае много кратко време. Бързо се стъмни и вече можеха да бъдат сигурни, че не е възможно да ги забележат откъм обраслия с дървета ръб на речния пролом. Не измина и четвърт час, когато по звука от конските копита разбраха, че земята е покрита с трева, а веднага след това се добраха и до края на гората. Там спряха и слязоха от седлата.

И дума не можеше да става да палят огън. Тъй като индианците бяха наблизо, налагаше се да останат както на тъмно, тъй и на такова разстояние от тях, че те да не могат да чуят, ако някой от конете им изцвилеше. За тази цел естествено трябваше да узнаят къде точно се намираха. Олд Шетърхенд и Винету бяха убедени, че са недалеч от местността, над която видяха да се реят лешоядите. Следователно нихорасите сигурно бяха нейде наблизо. Двамата уестмани се отправиха на разузнаване. Навлязоха в гората и измина повече от половин час, преди някой от тях да се върне. И този някой беше Олд Шетърхенд.

— Озовали сме се тъкмо на най-подходящото място. Действително трябва да похвалим невероятния усет на апача, с който ни доведе до тук. Горната ивица на гората не е по-широка от трийсетина метра. Спуснахме се доста надолу, а при тази тъмнина това съвсем не беше лесна работа, и забелязахме три огъня, но не е изключено да има и други, които не сме успели да видим. По броя на огньовете може да се заключи, че долу се намират не само трийсетината съгледвачи, а всичките воини на нихорасите. Ако искаме да освободим пленниците, ще бъдем поставени пред тежко изпитание.

— А къде е Винету? — попита Сам.

— Върнах се да ви уведомя. Ако и двамата се забавехме по-дълго, лесно можехте да се разтревожите. Апачът слезе до самата река, за да огледа всички подробности. Струва ми се, че не можем да го очакваме, преди да е изминал един час. Теренът е много тежък, а за да се промъкнеш незабелязано около лагер, в който горят толкова много огньове, е необходима голяма предпазливост, както и доста време.

Оказа се, че ловецът дори беше подценил трудностите, защото изминаха почти цели два часа, преди апачът да се появи. Той седна до Олд Шетърхенд и каза:

— Освен онези три огъня Винету забеляза и други два.

Значи общо са пет и край тях са се разположили на лагер може би над триста нихораси.

— Точно както предполагахме. Кой е предводителят им? Успя ли да го откриеш?

— Да, Мокаши, когото и ти познаваш.

— Бизона, един воин, когото уважавам. Ако идвахме като приятели, сигурно нямаше да ни посрещне враждебно.

— Но понеже искаме да освободим пленниците, сме врагове и не бива да се мяркаме нито пред него, нито пред хората му. Очите ми съзряха и самите пленници.

— Всички ли видя?

— Да, осем навахи и тримата бледолики. Легнали са край един от огньовете и воините са ги обградили с двоен кръг.

— Олеле мале! Значи ще е трудно да ги измъкнем.

— Не само че е трудно, ами е и направо невъзможно. Днес нищо не може да се направи, ще трябва да изчакаме до утре.

— Съгласен съм с моя червенокож брат. Би било лудост да рискуваме живота си, щом изгледите за успех са толкова несигурни.

— Позволи ми да ти кажа, че не проумявам защо вземате подобно решение — обади се Хокинс. — Мислите ли, че утре ще успеем да постигнем нещо повече, отколкото днес?

— Положително.

— От къде на къде? Изгледите ни за успех няма да са подобри.

— О, напротив.

— Мислиш ли? И защо?

— Нали споделяш мнението ни, че нихорасите са тръгнали на боен поход срещу навахите?

— Естествено!

— Вярваш ли, че са решили да си създават затруднения с тези единайсет пленници?

— Хмм! Наистина не допускам, че ще вземат да ги мъкнат със себе си.

— Виждаш ли! Ще ги оставят някъде под охрана. Ще изчакаме това да стане и тогава задачата ни ще е много по-лесна, отколкото в момента.

— Сега загрях. Изобщо не помислих за това, ако не се лъжа. Де да знаехме само кога се канят да тръгнат!

— Предполагам, че още утре сутринта.

— Би било чудесно. Останат ли по-дълго тук, ние се излагаме на опасността да ни открият.

— Налага се да поемем този риск.

— Така е, но по-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Тук горе няма никаква вода. Конете ще страдат от жажда по-малко от нас, защото наоколо ще намерят трева. Обаче ние! Заради петрола от Глуми Уотър не можахме да пийнем нито глътка вода. Днес по време на цялата езда не видяхме и капка. Ако и утре не успеем да утолим жаждата си, ще започна да се тревожа за жените и децата. За нас самите изобщо да не споменаваме.

— о, тъкмо за нас трябва да се спомене — намеси се Хобъл Франк. — Засега все още не сме станали безсмъртни души, а сме хора, чиято тленност е доказана фактологически. На всяко смъртно същество му трябва вода и в интерес на истината ще призная, че изпитвам ужасна жажда и с удоволствие съм готов да платя три марки за няколко глътки вода или чаша отлежала бира.

При тези думи канторът не можа да се сдържи и със състрадателен тон го увери:

— Страшно съжалявам, господин Франк. Ако имах вода, с радост щях да я разделя с вас.

Той беше много добродушен човек и вече се разкайваше, че бе ядосал Хобъл Франк, а дребничкият саксонец, който от своя страна не беше по-малко добродушен, изпитваше същото. Тайничко си казваше, че всъщност се е отнесъл твърде грубо с кантора и следователно бе настроен помирително, обаче смяташе, че е под достойнството му да го показва, и затова на уверението на емеритуса отговори:

— Ами знайте ли дали ще приема от вас вода?

— Надявам се.

— Не се надявайте толкоз! Колкото и да е голяма жаждата ми, моят инат е още по-голям. И целия океан да ми докарате тук, капчица няма да сложа в уста. Знайте ли, като казахте за онез „бездарни стихове“, тъй отблъснахте най-добрия си приятел. А туй е страшно тежка загуба за вас и можете да сте твърдо уверен, че през целия ви живот ще си остана за вас незаменим. Таз константация е тъжна за вас, ама е вярна и при най-добро желание не мога да ви помогна.

Тези думи жегнаха кантора толкова силно, че не му излизаха от ума. След като вечеряха и легнаха да спят, той не можа да мигне. Питаше се как ли да се помири с Франк, докато най-сетне му хрумна една идея, която той смяташе за блестяща, макар че едва ли можеше да измисли нещо по-глупаво. Франк се оплака от жажда и беше готов да плати три марки за няколко глътки вода. Ами ако самият той, канторът, утолеше жаждата му? Това сигурно щеше да го трогне, още повече че набавянето на вода беше не само трудно, но дори и опасно. Долу през пролома течеше реката, а той имаше кожена чаша за вода. Вярно, че беше забранено да се слиза долу. Ако искаше да изпълни намерението си, това трябваше да стане тайно. Канторът се понадигна и внимателно се ослуша. Всички спяха с изключение на Дик Стоун, който бе на пост и в момента се намираше при конете.

Емеритусът си беше подложил седлото вместо възглавница. В кобурите му се намираше и кожената чаша. Той я извади и пълзейки, безшумно се отдалечи. Решението му бе продиктувано от две причини: първо, да се помири с Франк и второ, защото самият той имаше желание поне веднъж да бъде „герой на Запада“. Мисълта да се промъкне до неприятеля и да донесе вода, го изпълваше с гордост. Как ли щяха да се смаят, когато му се удадеше успешно да изпълни плана си! Успешно ли? Та нима изобщо имаше някаква друга възможност? Разбира се, че не, стига да проявеше необходимата предпазливост.

И тъй, той продължи да пълзи все по-нататък и по-нататък, докато най-сетне сметна, че Дик Стоун не може вече нито да го види, нито да го чуе. Тогава се изправи и пипнешком закрачи напред. Скоро започна спускането в пролома и едва след това дойдоха истинските трудности. Той се обърна и бавно взе да се спуска надолу, пълзейки на четири крака, и то наопаки, с краката напред, като внимателно опипваше с тях терена. Можеше да премести единия си крак едва след като с другия бе разучил какво има на земята зад него. Наоколо се намираха остроръбести камъни и трънливи храсталаци, на които си изподра ръцете, но не обърна внимание на това. Колкото повече напредваше, толкова по-силно ставаше желанието му да доведе начинанието си до успешен край. От време на време губеше опора под краката си и се пързаляше два-три метра надолу по корем. Естествено това не минаваше безшумно, но увлечен от трескавото си усърдие, той не чуваше нито търкалянето на подритнатите камъни, нито пращенето и пукането на счупените клони.

По едно време емеритусът забеляза светлината на лагерните огньове. Помисли, че вече е спечелил играта, и припряно забърза все по-нататък и по-нататък. Все повече се приближаваше до огньовете. Той не видя, че привлече вниманието на насядалите край тях хора. Пет-шест индианци, които доловиха шума, скочиха на крака и бързо се втурнаха към мястото, откъдето идваше. После се спряха и зачакаха. Канторът дишаше толкова тежко, че те го чуваха съвсем ясно.

— Уф! — прошепна единият от тях. — Това не е животно, а човек!

— Дали са неколцина? — попита друг.

— Не, сам е. Ще го заловим жив. Канторът се озова вече съвсем близо до тях. Те се наведоха, за да могат по-добре да го различават на фона на пламтящите огньове. След като се убедиха, че наистина е сам, протегнаха ръце към него. Щом усети как внезапно го сграбчиха, той така се изплаши, че не издаде нито звук, макар да се опита да извика. Подвикнаха му няколко думи, които не разбра, но затова пък толкова по-добре разбра езика на ножа, допрял се до гърдите му. И през ум не му мина да се отбранява. Когато го помъкнаха със себе си, канторът ги последва, без каквато и да било съпротива. Човек лесно може да си представи какво вълнение породи появяването му в лагера, но това вълнение не предизвика никакъв шум. До лагера се беше промъкнал един бял и го бяха заловили. Не беше възможно да се е намирал сам в околността. Сигурно е имал спътници, които са наблизо. Следователно налагаше се да избягват всякакъв шум.

Индианците незабавно образуваха около кантора кръг, но никой от тях не проговори. До него в центъра на кръга стоеше вождът Мокаши. Преди всичко той направи онова, което всеки благоразумен предводител е длъжен да направи — изпрати няколко съгледвачи, за да претърсят околността на лагера. После попита пленника за името му и неговите намерения. Канторът не разбра нито една дума и за да каже онова, което смяташе за необходимо, си послужи с немски. Тогава вождът се обади:

— Той не знае нашия език и ние не разбираме неговия. Нека го покажем на тримата пленени бледолики, може би те го познават.

Кръгът на индианците се разтвори и отведоха емеритуса при огъня, където лежаха пленниците. Щом го видяха, Полър изненадано възкликна:

— Немският кантор! Откаченият тип! Тоя умопобъркан човек сигурно е избягал от пуеблото, където беше пленен.

Той изрече тези думи на обичайната смесица от английски и индиански, която канторът не разбираше. Но все пак емеритусът се досети, че казаното го засяга, и след като позна някогашния водач на преселниците, служейки си с немски език, който Полър владееше, канторът възкликна:

— Е-хей! Та това е нашият пътеводител, нашият „dux“ , както би се изразил един композитор. И на всичко отгоре със завързани крайници! Господин Полър, как се озовахте в туй неприятно положение? Естествено страшно се радвам пак да ви видя.

— Тези негодници ни плениха — отговори му скаутът, разбира се, на немски.

Но ето че вождът бързо се намеси и заплашително им каза:

— Забранявам ви да говорите така, че да не ви разбирам! Или искате да забием ножовете си в телата ви? Познаваш ли този човек?

— Да.

— Кой е той?

— Идва от Германия.

— Германия ли? Това не е ли онази страна, където е роден Олд Шетърхенд?

— Да.

— Значи навярно и той е прочут ловец?

— Не. Той не умее да си служи с оръжия. Иска да съчинява музика и да пее. Той е луд.

След тези думи вождът вече далеч не гледаше кантора толкова враждебно. Съществуват някои нецивилизовани народи, които не само че не се отнасят към умопобърканите хора съжалително или презрително, но дори им засвидетелствуват уважение. Те са на мнение, че лудият е завладян от някакъв дух, от някакво неземно същество. Доста индиански племена споделят тези възгледи и не се осмеляват да посегнат на никой умопобъркан, дори ако се числи към народ, с който са в неприятелски отношения. Ето защо вождът продължи да разпитва:

— А ти сигурен ли си, че този човек не е с всичкия си?

— Съвсем съм сигурен. — отвърна Полър, комуто хрумна мисълта, че може би ще извлече някаква полза от това обстоятелство. — Нали дълго яздих заедно с него и спътниците му.

— А кои бяха те?

— Също немци, прехвърлили океана, за да купят земя, която принадлежи на червенокожите мъже.

— Това им е внушено от злия дух, защото закупят ли земя, тя ще е заграбена от нас, обаче няма ние да получим парите, а крадците на нашата собственост. Всеки, който дойде в тази област да купува земя, е наш враг. И този човек ли желае да притежава парче земя?

— Не. Той иска да опознае червенокожите мъже и герои, а после ще се завърне в родината си, за да пее песни за тях.

— Тогава той съвсем не е опасен за нас. Ще му разреша да пее колкото иска. Къде са неговите спътници?

— Не знам.

— Ами попитай го!

— Не мога.

— Защо?

— Защото ти ни забрани да приказваме думи, които не разбираш. А той говори само езика на своята страна. Значи на този език би трябвало да разговарям с него и в такъв случай, както ти спомена, ще ме наръгате с ножовете си.

— Ако това е истина, действително се налага да разговаряш с него на родния му език. Разрешавам ти.

— Умно постъпваш, защото предполагам, че така чрез мен ще научиш много важни неща.

— Важни неща ли?

— Преселниците, към чиято група се числи и той, не са сами. Заедно с тях пътуват и прочути ловци, а те може би са вече нейде наблизо. Дори мисля, че сигурно са наоколо, защото не мога да проумея как този човек, който нищичко не разбира и при това е луд, би съумял съвсем сам да се озове в тази местност.

— Уф! Прочути ловци! Да не би да имаш предвид бледолики?

— Да. .

— Кои?

— Сам Хокинс, Дик Стоун, Уил Паркър, Дрол, Хобъл Франк, а може би и някои други.

— Уф, уф, уф! Все прославени имена. Вярно, че тези мъже никога не са били наши врагове, но сега, когато бойният томахок е изровен, трябва да сме десетократно по-предпазливи. Искам да науча къде се намират те. Но внимавай да не ме излъжеш! Щом от устата ти излезе някоя лъжа, всички сте загубени!

— Не се безпокой! Ти се отнесе към нас враждебно, но въпреки това ще ти докажа, че сме ваши приятели. Дори веднага мога да ти дам едно доказателство, като ти разкрия, че положихме доста усилия да обезвредим тези бледолики мъже, което е от полза и за вас.

— И как успяхте да го направите?

— Подмамихме ги в пуеблото на вожда Ка Маку.

— Уф! Ка Маку е наш брат. Те отидоха ли при него?

— Да. Той ги плени всичките, белите ловци и преселниците заедно с техните жени и деца.

— Също и този умопобъркан човек?

— Да.

— А ето че той сега е при нас! Не е възможно сам да е изминал такъв дълъг път. Трябва да узная какви хора го придружават и къде се намират в момента.

— Да го разпитам ли?

— Да, но гледай да не ме излъжеш! Каквото и да ми кажеш, няма да ти повярвам на нито една дума, преди сам да съм се убедил кое е истина и кое не е.

Тогава Полър се обърна към кантора и го подкани да му разкаже всичко.

След като се опъва известно време, емеритусът започна да го осведомява за всичко, каквото му беше известно. Доскорошният водач на преселниците с учудване научи за присъствието на Винету и Олд Шетърхенд. Разказът на кантора бе прекъснат от вожда, защото той бе обзет от подозрения. Беше решил да сложи край на продължителния им диалог, от който не разбираше нито дума. Полър го успокои, като го увери:

— Но сега узнавам много важни за теб неща. Трябва да разпитам този луд, а това изисква доста време, защото разумът му почти съвсем го е напуснал. И тъй, остави ме да говоря с него. После сам ще разбереш, че постъпвам като ваш приятел.

Най-сетне канторът свърши разказа си. Когато Полър узна всичко, той се обърна към вожда:

— Първо ще научиш най-важното. Горе на височината се намират двамата най-прочути мъже на Дивия запад. Ще отгатнеш ли кого имам предвид?

— Може би Олд Шетърхенд?

— Да.

— И Винету, вождът на апачите?

— И него.

— Уф, уф! Истината ли казваш?

— Да. Дошли са, за да ви нападнат.

— Тогава ще трябва да умрат. Откъде идват, къде са се скрили сега и колко хора водят със себе си?

Полър подробно го осведоми, защото и през ум не му мина да излъже и заблуди вожда. Разчиташе на благодарността на индианците. Най-изтъкнатите им воини стояха наблизо и чуха думите на Полър. Когато бившият скаут нямаше какво повече да каже, Мокаши постоя замислено със забит в земята поглед, а после се обърна към хората си и им рече:

— Моите братя чуха какво ни разказа този бледолик. Но езиците на белите са раздвоени, на единия от върховете им живее измамата, а на другия притворството. Трябва сами да се убедим дали ушите ни са чули истината, или лъжата. Затова нека разузнавачите, които избера сега, се изкачат горе.

Той тръгна от огън на огън, за да определи воините, които смяташе за способни незабелязано да се промъкнат до хора като Винету и Олд Шетърхенд. После съгледвачите, въоръжени само с ножовете си, поеха по своя опасен път. След това вождът се върна пак при Полър и посочвайки към кантора, каза:

— Тъй като този бледолик е обладан от дух, който не желае нищо друго, освен да пее, ние няма да му сторим нищо лошо. Няма да го връзваме и ще може свободно да се разхожда из лагера ни. Но ако му хрумне да бяга, ще получи куршум. Кажи му го!

Естествено Полър се подчини. Щом емеритусът чу думите му, тържествуващо възкликна:

— Ето, видяхте ли, че бях прав? За един апостол на изкуството не съществува никаква опасност. Музите ме закрилят. Запомнете, че ние, композиторите, не сме обикновени хора!

Полър се ядоса на това голямо самочувствие и отговори:

— В този случай и дума не може да става за вашите музи. Да, наистина сте под особена закрила, но тя е съвсем друга.

— Тъй ли? Че каква ли е тя?

— Закрилата на лудостта.

— Лу… дост… та? Мога ли да попитам какво искате да кажете?

— Защо не? Никой индианец не причинява зло на умопобърканите и затова имате възможност да се разхождате наоколо почти съвсем свободно.

— Умопобърканите ли? Да се разхождам? Да не би да искате да кажете, че…

Той замлъкна и втренчи поглед в лицето на Полър.

— Да, точно това искам да кажа — кимна бившият скаут.

— Че … че ме смятат за умопобъркан?

— Сигурно, съвсем сигурно е така!

— Ама защо, по каква причина?

— Защото не могат да проумеят как един разумен човек ще прекоси океана и ще тръгне за Дивия запад само за да се срещне с различни хора, които да го въодушевят за някакви си музикални измишльотини.

— Музикални измишльотини? Много ви моля, господин Полър, изразявате се съвършено неправилно. С „музикални измишльотини“ се занимават кръчмарските цигулари или латернаджиите, а аз съм композитор. Ще композирам героична опера в дванайсет действия и вие също ще имате честта да се появите в нея.

— Много благодаря, но ви моля да не ме включвате! Всъщност индсманите май имат право, защото, ако искам да бъда искрен, трябва да ви кажа, че на вас действително нещо ви хлопа, и то как!

— Какво? Наистина ли мислите така?

— Да. Не бива да ми се сърдите, защото сред индианците минава за голяма чест да те вземат за луд.

— Благодаря за такава чест, много благодаря! Предпочитам да лежа като вас вързан на земята, но да ме смятат за разумен човек. Кажете го на вожда!

— Нямам подобно намерение. Обстоятелството, че можете свободно да се разхождате из лагера, може да ни е изключително полезно. Но не злоупотребявайте с него и гледайте да не ви хрумне идеята да се отдалечите! Ще ви убият на място.

— Ами! Никой няма и да си помисли такова нещо. Аз съм под закрилата на изкуството.

— По дяволите, я зарежете това ваше изкуство! Нямам нищо против да мислите каквото си щете, но помислете също и за онези, на които можете да бъдете полезен! Виждате ли как вождът гледа към нас, как ни наблюдава? Не бива да разговаряме твърде дълго, иначе ще го обземат подозрения. Но отсега нататък обръщайте повече внимание на поведението ми. Направя ли ви знак, значи имам нещо да ви съобщя. Тогава ще се приближите към мен колкото е възможно по-непринудено, изобщо няма да ме поглеждате и ще останете наблизо, докато чуете какво искам да ви кажа. Сигурно ще е от голяма полза за приятелите ви. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че ни най-малко, господин Полър. Наистина ние, апостолите на изкуството, витаем из по-висши сфери и по-късно влизаме в историята, както и в съкровищницата, която е собственост на идните поколения, но аз съвсем не съм се възгордял и ако в обикновения живот мога да бъда полезен някому, в никакъв случай не отказвам да сляза от моя пиедестал.

На Полър много му се искаше да отговори нещо грубо, обаче сметна за по-уместно да се въздържи и каза:

— Обезоръжили са ви, затова гледайте тайно да се докопате до един нож! Надявам се, че сте достатъчно хитър и съобразителен, за да изпълните това мое желание.

— Хитър ли? И още как! Абсолютно невъзможно е да съществува композитор, който да не е хитър и находчив. Ами за какво ви е нож?

Този въпрос съвсем не свидетелствуваше за хитрост и находчивост и на Полър много му се искаше да му го каже, но се опасяваше да не го обиди и затова му обясни:

— За да се освободя и да освободя също и вашите спътници.

— Но те не са пленени.

— Добре ми е известно, обаче човек никога не знае какво може да се случи. Не казах на вожда истината, но въпреки това не е изключено благодарение на най-дребната случайност съгледвачите му да попаднат на вярната следа. И тогава като нищо е възможно приятелите ви да бъдат заловени, ако не им се случи и нещо още по-лошо. В такъв случай ще могат да бъдат спасени само ако тайно ми набавите нож. В момента нямам време да ви обяснявам с подробности защо ми е необходим. Не бива да водим дълги разговори. И тъй, ще ми помогнете или не?

— Да. Щом така мога да бъда полезен на приятелите си, за мен няма кой знае какво значение, ако веднъж вляза в ролята на джебчия и открадна от индианците един нож.

Полър имаше право, защото в този момент вождът стана на крака и се приближи с намерение да раздели двамата. Но вниманието му бе отвлечено, тъй като съгледвачите се завърнаха. Съобщиха му, че всичко е точно така, както им го бе описал Полър.

— Има късмет! — обади се Мокаши. — Ако ни беше излъгал, още тази нощ щяхме да го убием. Той предаде бледоликите и сигурно си мисли, че в замяна на това ще бъда милостив към него, но се заблуждава, защото предателят е по-презрян и от най-презрения неприятел.

Вождът накара съгледвачите да му опишат с най-големи подробности всичко каквото бяха видели и после каза:

— Ще ги изненадаме, докато спят, и навярно изобщо няма да има нужда да се бием. Върху всеки един от тях ще се нахвърлят по двама наши воини, върху Винету обаче трима, а върху Олд Шетърхенд четирима. Ще определим трима и за застаналия на пост бледолик, за да го повалим бързо и безшумно. Пушките си ще оставим тук, ще вземем само ножовете и томахоките, както и ремъци, за да вържем пленниците. Такива велики и прочути воини не се убиват веднага, защото, ако ги заловим и отведем при нашето племе, ще се покрием с голяма слава, а позорът за тях ще бъде толкова по-голям, тъй като ще паднат в ръцете ни без борба и без да получат нито една рана.

Той избра от хората си най-силните и най-надеждните и се отправи с тях към лагера на белите. Луната се бе издигнала над пролома, но нейната бледа и слаба светлина не проникваше през короните на дърветата, между които в този миг изчезна отрядът от избрани воини, за да поеме предпазливо и безшумно по стръмния склон.

Горе цареше дълбока тишина и спокойствие. Допреди няколко минути на пост бе стоял Ши Со, но вече беше сменен от Дрол. За да не задреме след уморителната и напрегната езда, белият ловец започна да крачи нагоре-надолу бавно и безшумно. Всички други спяха здраво. Изключение правеше само Хобъл Франк. Той бе имал тревожен и изнервящ сън, по време на който се беше карал с кантора, и то така, че накрая се втурна към него, за да го сграбчи. Но точно тогава се събуди. Отвори очи и видя над себе си бледата луна. Зарадва се, че кавгата му с кантора е била само сън. Обърна се на другата страна, за да хвърли един поглед към емеритуса, легнал да спи недалеч от него… но този човечец не беше вече там. Дали не си бе потърсил нейде другаде място за спане? Не изглеждаше много вероятно. Франк седна и се огледа наоколо. Никъде не го видя. Преброи спящите хора. Един липсваше. Тогава Хобъл Франк събуди съседа си, Сам Хокинс, и му прошепна:

— Сам, не се сърди, че те компенсирам от сън. Не виждам кантора. Къде ли може да се е дянал? Да събудя ли и другите?

Сам се прозя и също тъй тихо му отговори:

— Да ги будиш ли? Не, всички се нуждаят от сън. Но тъй като мен вече ме събуди, а и ти си се разсънил, нека двамата сами оправим тази работа. Тоя непредпазлив човек сигурно пак се е запилял нанякъде, за да може необезпокоявано да си блъска главата над своята знаменита опера. Ела да го потърсим!

— В каква посока?

— Във всеки случай едва ли е рискувал да навлезе в гората и да се спусне надолу, където бивакуват индианците.

— Не, сигур се е филтрирал извън лагера там наляво и е навлязъл в равнината, за да възпее луната от друга безпереспектива. Нека тръгнем на тази страна. Ще вземем ли пушките си? Едва ли ще ни потрябват.

— Дали ще ни потрябват, или не е все едно, уестманът никога не зарязва пушката си. Непременно ще взема моята Лиди.

Преди да се отдалечат, те попитаха и Дрол дали е забелязал нещо. След като ловецът разбра, че емеритусът е изчезнал, ги увери:

— Сигурно е тръгнал, преди още да застана на пост. Побързайте да го намерите, иначе като нищо ще направи някоя щуротия.

— Все ще го доведем, ако не се лъжа — каза Сам. — Ако опишем полукръг, непременно ще се натъкнем на следите му. Вярно, че луната не свети кой знае колко силно, но мисля, че въпреки това ще го забележим. Спипаме ли го, този път лошо му се пише.

Хокинс и Франк повървяха известно време на запад покрай гората, а после, връщайки се на изток, описаха полукръг, в чийто център остана техният лагер. Бяха принудени да вървят ниско приведени, за да могат да различават оставените следи. Тъй като никъде не видяха търсения от тях човек, те решиха, че се е отдалечил твърде много от бивака им.

Дрол ги проследи с поглед, докато изчезнаха. Ето защо не успя да забележи, че в същия момент от гората излязоха трима индианци и с безшумни стъпки се отправиха към него. Внезапно той усети как две ръце го стиснаха за гърлото. Понечи да извика, но от устата му се изтръгна само кратко хъркане. А после един удар с томахок го просна на земята в безсъзнание.

Сам Хокинс и Хобъл Франк изминаха около две трети от пътя си, без да открият никакви следи от емеритуса, когато изведнъж дочуха силния боен вик на Винету, а само миг по-късно проехтя и гласът на Олд Шетърхенд:

— Ставайте, врагът е…

Той не можа да продължи и думите му замряха в задавено хъхрене, достигнало чак до двамата.

— Господи, нападнали са ни! Бързо да се връщаме! — извика Франк и се обърна, за да се втурне към лагера. Но Сам го сграбчи за ръката и го задържа.

— Ти да не си луд! — прошепна му той. — Я чуй! Всичко свърши. Нищо повече не можем да направим.

В този миг проехтя многогласен индиански победен рев. Хобъл Франк направи опит да се отскубне и възкликна:

— Трябва да отида, трябва! Нима ще позволим да изколят приятелите ни, без да се опитаме да им помогнем?

— По-тихо, по-тихо, вестителю на нещастия! — предупреди го Сам. — Аз ти казвам, че ще можем да им бъдем полезни само ако стоим по-далеч от лагера. Изобщо не е имало борба. Нападнали са ги по време на сън. А това може да ни успокои.

— Да ни успокои ли? Ти с всичкия ли си си? Това, че приятелите ни са нападнати, трябвало да ни успокои! И да не им се притека на помощ? Пусни ме. иначе може да пронижа с някой куршум твоята френология ((гр.) — Лъженаучна теория за разпознаване характера на човека по формата на черепа му. Б. пр.)!

Той се сборичка със Сам. Но Хокинс го държеше здраво и взе да го поучава:

— Не забравяй лунната светлина! Враговете ще ни видят, като се приближаваме, и ще ни застрелят, преди да успеем да си помръднем и малкото пръстче за нашите приятели. Нищо лошо не им се е случило именно защото са нападнати и пленени по време на сън. Сега лежат вързани един до друг и ако подхванем умно нещата, навярно ще можем да ги спасим.

— Да ги спасим? Това звучи по-приятно за слуха ми. Бих жертвал живота си, за да ги освободя.

— Да се надяваме, че това няма да е необходимо. Сега се радвам, че ти ме събуди да търсим кантора. Ако не се бяхме отдалечили от лагера, ние също щяхме да лежим при нашите спътници с вързани ръце и крака. А така сме свободни и доколкото познавам стария Сам Хокинс, той няма да миряса, преди те да са се измъкнали от плен, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Хобъл Франк все още не се чувстваше съвсем убеден в правотата на думите му. Той беше силно развълнуван и стоеше внимателно заслушан в шумовете с приведено напред тяло, сякаш бе готов всеки миг да хукне към лагера. Ето защо Хокинс продължаваше здраво да го държи и да го увещава, докато най-сетне Франк се успокои. Тогава Сам го повлече след себе си. Щом достигнаха гората, продължиха да се примъкват покрай нея в непрогледната сянка на дърветата. Не се бяха отдалечили още кой знае колко, когато изведнъж спряха, защото проехтя силен вик:

— Уста арку етенте! — Ей, вие, мъже, качете се горе!

— Стой — прошепна Хокинс. — Хората, които вождът извика, ще се изкатерят ей по този склон и ако продължим да вървим в същата посока, ще налетим на тях. Я чуй!

Гласът на вожда беше достигнал долу до реката. Скоро двамата доловиха търкалянето на камъни, чупенето и пращенето на клони, както и шума от стъпките на много крака. Тъй внезапно нападнатите и пленени бледолики трябваше да бъдат откарани долу в пролома, а за тази работа бяха необходими повече индианци от онези, които се намираха горе. За да се транспортират хора като току-що пленените не бяха достатъчни петдесет или шейсет воини. Освен това трябваше да отведат долу конете им и да отнесат всички вещи, които им бяха отнели.

Настана голяма суматоха, един през друг различни гласове заповядваха, питаха и отговаряха. После двамата притаили се ловци дочуха тропот от конски копита и шум от човешки стъпки. Видяха покрай тях да минава дълга върволица от хора и коне. Тъй като луната ги осветяваше, можаха ясно да различат отделните човешки силуети. Всичките им приятели бяха с вързани ръце и крака, като ремъците на краката им позволяваха да правят малки крачки. Никой не липсваше освен канторът. Винету, както и Олд Шетърхенд, вървяха между четирима яки, широкоплещести индианци.

Щом колоната отмина, Хобъл Франк заплашително вдигна юмрук и каза:

— Как ми се иска да разкъсам тези червенокожи негодници на парчета, и то така, че да се разхвърчат из въздуха като перушина! Ама аз все ще съумея да им отворя очите, та да разберат какво представлява Хобъл Франк, когато гневно се разлюти и люто се разгневи! Ей на, отидоха си, а ний стоим тук като два счупени чадъра и сякаш сме пуснали корени в земята. Амче няма ли да тръгнем подир тях?

— Няма.

— И защо не?

— Защото така само ще заобикаляме. Заради транспортирането на пленниците те са принудени да изберат най-удобния път и затова тръгнаха по продължение на възвишението. После на някое подходящо място ще се спуснат надолу. А ние ще се промъкнем по склона право до там, откъдето те са се изкачили, за да ни нападнат.

— Ами след това?

— След това ще видим какво ще правим.

— Добре, тогава напред. Сам! Сърбят ме ръцете да сграбча тези негодници за гръцмуля.

Бавно и предпазливо двамата започнаха да се спускат в пролома. Когато се озоваха долу, промъкването им бе улеснено от горящите огньове, по които се ориентираха. Те пълзяха през гората малко над индианския бивак, докато се добраха до едно място, където две високи и тънки каменни плочи се опираха една о друга така, че образуваха нещо като полска колиба или навес, под който двама души можеха криво-ляво да се подслонят. Отпред растяха няколко ниски конифери (Конифери — шишаркови, иглолистни растения (Coniferae). Б. пр.), чиито долни клони закриваха входа. Хобъл Франк и Сам пропълзяха вътре и легнаха по такъв начин, че главите им се озоваха под короните на дръвчетата и двамата можеха да гледат между стволите им.

След като се настаниха колкото можеха по-добре, Франк сръга с лакът своя другар и му пошепна:

— Видя ли, че голямата ми ясновидска дарба не ме излъга? Ей го къде седи край огъня оня загубеняк. Значи наистина той ни е издал, тоя емеритикус в дванайсет действия!

— Да, прав беше, действително е бил той.

— Не ми изглежда да е пленен. Защо ли не са го вързали?

— И за мен е необяснимо.

— А виждаш ли кой лежи ей там?

— А-а, Краля на петрола! Другите двама сигурно са Бътлър и Полър.

Освен тях Сам и Франк успяха да преброят около сто и петдесет индианци. Следователно също толкова хора се бяха изкачили горе, за да пленят белите и после да ги доведат в лагера. По брега на реката спяха или пасяха конете. Оглавниците и юздите им бяха свалени, а седлата струпани на няколко купчини. В момента всички лагеруващи индианци бяха скочили на крака и очаквателно гледаха нагоре из пролома. Оттам проехтяха победоносни ревове и те им отговориха. Споменатата преди малко колона се приближаваше към бивака.

Отначало се появи малък отряд червенокожи, последван от Олд Шетърхенд и Винету с техните осем пазачи. На тези двама мъже изобщо не им личеше, че са пленени или че се чувстват унизени. Те пристъпваха изправени, с гордо вдигнати глави и с открити бдителни погледи оглеждаха лагера и хората, застанали или налягали край огньовете. И поведението на останалите уестмани не издаваше униние, обаче очите на немските преселници страхливо шареха наоколо, а още по-сломен вид имаха жените им, които полагаха големи усилия да накарат децата да преглътнат сълзите си. Изключение правеше само госпожа Розали Еберсбах. Тя също беше вързана, но гордо крачеше с ремъци на краката и се оглеждаше с направо предизвикателно изражение на лицето.

Навярно едва сега канторът най-сетне взе да проумява каква грешка беше извършил. След като донякъде си изясни положението, той се приближи до Олд Шетърхенд и му каза:

— Господин Франк се оплака, че е жаден, и затова се спуснах към реката. Исках тайно да го зарадвам и…

— Мълчете! — сряза го ловецът.

Няколко индианци дръпнаха емеритуса настрани, за да не разговаря със спътниците си. Нихорасите образуваха кръг около пленниците. В средата му застана вождът им заедно с най-изтъкнатите воини и обръщайки се към Винету, той каза:

— Винету, вождът на апачите, дойде, за да ни убие. Затова той ще умре на кола на мъченията.

— Пфу!

Апачът му отговори само с тази единствена дума и после седна на земята. Той бе твърде горд, за да се защитава. Вождът на нихорасите гневно смръщи вежди и предпочете да заговори Олд Шетърхенд:

— Всички бели мъже ще умрат заедно с апача. Бойната секира е изровена, а те имаха намерение да ни убият.

— Кой ти каза? — попита го Олд Шетърхенд.

— Ей този човек.

При тези думи той посочи към кантора.

— Но той си служи с език, който ти не разбираш. Как си могъл да разговаряш с него?

Вождът показа с пръст към Полър и отвърна:

— С помощта на този, който ми беше преводач.

— Тогава преводачът е лъжец и мошеник. Ти ме познаваш. Нима някой има право да нарече Олд Шетърхенд враг на червенокожите мъже?

— Не, обаче сега избухна война и всеки бледолик е наш враг.

— Също и ако изобщо не ви е обидил?

— Да.

— Добре, тогава поне знаем как стоят нещата. Погледни тримата бледолики, които си пленил преди нас! Те са лъжци, измамници, крадци и убийци. Ние дойдохме в тези земи само за да ги заловим, а не за да ви досаждаме, а камо ли да се бием с вас. Предадеш ли ни ги, ние ще продължим пътя си, без да се намесваме във вашите работи!

— Уф! Нима Поразяващата ръка изведнъж е станал дете, щом изобщо му минава през ума да ни постави подобно искане? Да му предадем тези бледолики? Но те са наши, ще украсят победоносното ни завръщане и после ще умрат на кола на мъченията. Същото ще се случи с Поразяващата ръка, както и с всички, които заловихме заедно с него. Кой вожд на червенокожите мъже ще върне такива пленници! Но дори и да се съглася да го направя, Олд Шетърхенд ще поиска още куп неща от мен.

— Какви например?

— Взехме като плячка конете ви, а и останалите вещи, които имахте. Сега всичко това ни принадлежи. Но най-великолепните неща, които получихме, са Сребърната карабина на Винету, твоят прочут мечкоубиец и омагьосаната пушка, с която можеш да стреляш колкото си искаш пъти, без да е необходимо да я зареждаш. Нима няма да поискаш да ви върнем всичко, ако ви пуснем да си отидете?

— Ще поискам.

— Тогава виждаш, че имам право. Няма да ви върнем плячката, а ще задържим и вас, защото смъртта ви на кола на мъченията ще направи племето ни по-прочуто от което и да е друго племе на червенокожите мъже и след като отидем във Вечните ловни полета, ние ще се числим към най-отбраните покойници, защото вашите отлетели души ще трябва там да ни прислужват.

Въпреки вързаните си ръце Олд Шетърхенд направи един направо неподражаемо горд жест и попита:

— Пфу! Непоклатимо ли е решението ти?

— Да.

— Но ние не сме ваши врагове.

— Ние обаче ви смятаме за врагове и следователно сте такива.

— И тъй, ти каза вече последната си дума, а сега чуй и моята: вие не сте в състояние да ни задържите, ще бъдете принудени да ни върнете и плячката си. Нашите души няма да прислужват на вашите, защото, щом пожелаем, дори веднага, още в този миг, ще ви изпратим във Вечните ловни полета, където вие ще трябва да ни прислужвате вместо да е обратното. Аз казах.

Той се накани да му обърне гръб, но вождът направи още няколко крачки към него и му кресна:

— Как се осмеляваш да разговаряш тъй с мен, върховния вожд на нихорасите! Нима ние сме ваши пленници, а не вие наши? Преброй хората си, те са малцина и са вързани, а ние сме свободни, въоръжени и наброяваме повече от три пъти по десет и пак по десет храбри воини.

— Пфу! Поразяващата ръка и Винету не са свикнали да броят враговете си, а дали сме вързани, или не, ни е все едно. Нямахме желание да станем ваши неприятели, а най-миролюбиво да се разделим с вас. Ти обаче направо ни принуждаваш да сме врагове. Е, добре, приемаме предизвикателството ти. Нека бойната секира бъде изровена между мен и теб, между нас и вас. Не броят на хората ще се окаже решителен, а превъзходството на оръжията и силата на духа.

Той хвърли кратък поглед към Винету и в знак на съгласие апачът едва забележимо кимна с глава. Двамата се разбраха без думи. В гнева си вождът на нихорасите нищо не забеляза. С разтреперан от ярост глас той извика:

— Къде са ви оръжията, къде е духът, за който говориш? Вашите три прочути пушки висят ей тук, на рамото ми и…

— Духът, за който споменах, ще ти ги отнеме! — прекъсна го Олд Шетърхенд.

Още в същия миг ловецът се озова до него, вдигна вързаните си ръце и с един удар на двата си юмрука го просна на земята в безсъзнание. Винету веднага се намери зад гърба му, светкавично измъкна ножа от пояса на изпадналия в несвяст Мокаши и преряза ремъците на ръцете на Олд Шетърхенд, след което белият ловец сряза неговите. Ето че ръцете им бяха свободни. Още два замаха с ножа и ремъците от краката им паднаха на земята. Всичко това стана толкова бързо, че индианците изобщо не намериха време да се помръднат, за да им попречат. Нещо повече — те стояха като вкаменени от смайване, че двама мъже дръзват да постъпват така сред триста неприятели. За Винету и Олд Шетърхенд бе много важно да използват този миг и да осуетят всеки опит на нихорасите да се нахвърлят върху тях от всички страни. Ето защо с лявата си ръка белият ловец вдигна като перце вожда от земята, десницата му измъкна ножа и той извика:

— Отдръпнете се назад! Ако един-единствен нихорас се осмели да пристъпи крачка напред, ножът ми мигновено ще се забие в сърцето на вашия вожд! А погледнете и Винету, вожда на апачите! Искате ли с куршумите на омагьосаната ми карабина да ви прониже главите?

Винету беше грабнал карабината „Хенри“ и я държеше в ръце, готова за стрелба. Влиянието на такива личности е изключително голямо, още повече когато става дума за суеверни хора. И въпреки всичко този миг беше извънредно опасен. Ако само един-единствен нихорас проявеше смелост да премине в нападение, трябваше да го застрелят, а после никой нямаше да може да спре отмъщението на индианците и пленниците щяха да бъдат избити до крак. Все още лицата на всички бяха като окаменели от безкрайното смайване, все още никой не се осмеляваше да направи каквото и да било движение, обаче не беше изключено в следващата секунда тази магия да изгуби силата си. И ето че точно тогава двамата уестмани получиха помощ, каквато смелият ловец навярно не беше очаквал. Откъм гората проехтя силен глас:

— Назад, нихораси! Тук се намират и други бледолики. Ако не отстъпите незабавно, куршумите ни ще ви пометат. За предупреждение най-напред ще свалим перото на втория вожд. После идва ред на главите ви. И тъй, огън!

Вторият вожд, за когото ставаше дума, бе застанал близо до Олд Шетърхенд. Като отличителен белег на своя сан той носеше забодено в косата си едно орлово перо. Мрачните войнствени погледи, които хвърляше към двамата дръзки мъже, показваха повече от ясно, че няма намерение да се остави да го сплашат. Но в този миг в тъмнината на гората, от мястото, където се намираха споменатите две каменни плочи, изтрещя изстрел и куршумът отнесе перото от главата му. Това оказа мигновено въздействие. Заплахата, която той добре чу, можеше още в следващата секунда да бъде изпълнена. Първия път се целиха само в перото му, но вече ставаше въпрос за живота му. Той не подозираше, че в тъмнината се бяха притаили само двама души. Мислеше си, че понеже се държат тъй дръзко, те сигурно са мнозина. Ето защо индианецът изплашено извика и отскочи назад от огъня. Останалите нихораси последваха примера му и също тъй бързо се отдалечиха.

— Слава Богу! — прошепна Олд Шетърхенд на апача. — Спечелихме. Гласът, който чухме, е на Сам Хокинс. Хобъл Франк сигурно е при него. Прицели се във вожда, аз имам нужда от ножа, за да освободя и другите от ремъците!

Белият ловец отпусна на земята вожда, към когото Винету насочи дулото на карабината, и после се обърна към спътниците си, за да им пререже ремъците. Това стана извънредно бързо, тъй че индианците нямаха време да се решат да му попречат. Всичко взето от пленниците нихорасите бяха свалили долу. Следователно тук се намираха и оръжията, нахвърляни на куп край огъня. Белите трябваше само да се наведат, за да си вземат обратно ножовете и пушките. И ето че преди да изминат и две минути от началото на опасната сцена, всички се видяха свободни и въоръжени.

— А сега конете и после след мен в гората! — нареди Олд Шетърхенд.

Самият той улови юздите на коня си, както и юздите на жребеца на Винету, а апачът вдигна на ръце вожда на нихорасите, за да изчезне с него в посоката, откъдето се разнесе гласът на Сам Хокинс. Мястото около огъня остана празно. Индианците го зяпаха с втренчени погледи, сякаш все още не можеха да проумеят как се бяха оставили да ги изненадат по такъв начин.

Двамата герои на това светкавично освобождаване не бяха имали време и възможност да обърнат внимание на една случка, чиито последици по-късно щяха да им създадат много големи ядове. Пенсионираният кантор изведнъж се сети, че в горния джоб на жилетката си, който не беше претърсен, той носеше своето сгъваемо ножче. Искаше му се да поправи сторената от него грешка и докато погледите на всички останали бяха приковани само в Олд Шетърхенд и Винету, чудакът се приближи до Полър, седна при него и каза:

— Току-що ми хрумна, че имам джобно ножче. Ето го, давам ви го, защото ще помогнете на другарите ми.

— Чудесно, чудесно! — отвърна възхитеният Полър. — Легнете до мен и прережете ремъците на ръцете ми, но така, че никой да не забележи! А после, като ми дадете ножа, сам ще се погрижа за останалото.

— Но след това трябва да освободите и моите спътници!

— Естествено, естествено! И тъй, побързайте, побързайте!

Канторът изпълни подканата на скаута и му подаде ножа в същия момент, когато Олд Шетърхенд сам се зае да реже ремъците на белите. Щом забеляза това, емеритусът каза:

— Виждате ли какво става там! Помощта ви вече е излишна. Шетърхенд ще освободи и вас. Можете да ми върнете ножчето.

— Нямам такова намерение! — отговори Полър. — Вървете бързо при вашите хора, ние тримата веднага ще ви последваме!

Канторът се изправи на крака и щом разбра какво правеха другите по заповед на Олд Шетърхенд, също се втурна към коня си, за да го яхне и да се отдалечи заедно с тях.

В момента положението бе такова, че край огъня останаха да лежат само Бътлър, Полър и Краля на петрола. За да не стоят пред неприятелите си като съвсем лесна за улучване мишена, индианците се бяха отдръпнали в тъмнината по посока на реката, а белите се прикриха между дърветата в подножието на издигащата се нагоре стена на пролома. Оттам Олд Шетърхенд подвикна на червенокожите:

— Нека воините на нихорасите останат спокойни. При най-малкия признак на враждебност или ако някой от тях се опита да се промъкне към нас, за да разузнава, ние ще убием вожда им. Щом настъпи денят, ще започнем преговори за Мокаши. Ние сме приятели на всички червенокожи мъже и ще посегнем на вожда само ако се видим принудени да се защитаваме.

Индианците смятаха за съвсем естествено той да удържи на думата си, макар че дори и да нападнеха белите, на Олд Шетърхенд и през ум нямаше да му мине да извърши убийство. Даже и в този случай той бе на мнение, че отнемането на живота на беззащитен пленник е убийство, а вождът в момента наистина беше беззащитен, тъй като му бяха вързали ръцете и краката.

Сам Хокинс и Хобъл Франк бяха изпълзели изпод каменните плочи. По своя странен начин на изразяване Сам каза:

— Ама червенокожите джентълмени едва ли са си мислили подобно нещо! Триста такива юнаци се изплашиха от двама мъже. Де се е чуло и видяло подобно нещо! Но дори и да не бяхте успели, макар и малко по-късно, цялата работа пак щеше да приключи тъй, защото ние двамата се бяхме притаили тук, за да ви освободим, хи-хи-хи-хи!

— Да — подкрепи го Хобъл Франк, — бяхме твърдо решили да ви измъкнем. А дали индианците са десет, или триста ни беше все тая.

— Да, и двамата сте изключителни герои — обади се Олд Шетърхенд полу ядосано и полуразвеселено. — Къде се бяхте дянали? Изглежда, че вместо да спите, сте тръгнали да се разхождате, а?

— Да се разхождаме не е точната дума. Имах някакъв сън, който ме извади от душевно равновесие. Затуй се събудих и за мое учудване забелязах, че господин канторът е изчезнал. Тогаз разбудих моя скъп приятел Сам и тръгнахме, за да възстановим присъствието на отсъстващия господин. Междувременно последва нападението, което нямаше как да предотвратим. Скрихме се и видяхме как индианците ви преведоха покрай нас. После се спуснахме в пролома и се спотаихме, за да издебнем мига на подходящия момент и да ви освободим от плен. За нас бе цяло щастие, че господин емеритусът се беше нейде запилял, защото, ако не беше станало тъй, нямаше да тръгнем да го търсим и също щяха да ни пленят.

— Тук навярно се лъжете — отвърна Олд Шетърхенд. — Убеден съм, че ако този нещастник беше кротувал, изобщо нямаше да ни нападнат. Ами сега къде е? Не го виждам.

— Тук съм — обади се канторът иззад едно дърво.

— Добре! Но я ми кажете, за Бога, как ви хрумна идеята да се отдалечите от лагера?

— Исках да донеса вода, господин Шетърхенд.

— Вода! Тук, долу, от реката?

— Да.

— Просто да не повярва човек! Нима жаждата ви беше толкова голяма, та не можехте да потърпите до сутринта?

— Водата не беше за мен.

— Ами за кого?

— За моя добър приятел господин Хобъл Франк. Оплакваше се, че е жаден, а при един спор ние се скарахме. Исках да се сдобрим, като му помогна да утоли жаждата си.

— Какво безумие! Заради някаква си съвършено глупава кавга да изложите живота на всички ни на такава опасност! Ако не се намирахме сред толкова диви пущинаци, незабавно щях да ви изгоня. Но за съжаление тук не мога, защото неминуемо ще загинете.

— Аз ли? Не се заблуждавайте! Който има да изпълнява такава висша мисия, посветена на изкуството, каквато е моята със своите цели дванайсет действия, той просто не може да загине!

— Не ставайте смешен! В бъдеще всяка вечер ще съм принуден да ви връзвам, за да не можете да вършите други подобни щуротии. И щом се доберем до първото цивилизовано селище, незабавно ще ви зарежа. После нямам нищо против да търсите сюжета за прочутата си опера при когото искате и където искате. А нима успяхте да се доберете до реката?

Емеритусът отговори отрицателно и разказа всичко, каквото му се беше случило — от залавянето му, та чак докато даде ножчето си на Полър.

— Мътните го взели! — възкликна Олд Шетърхенд. — Този човек ни носи само беди, ще трябва бързо да вземем мерки онези тримата да не ни се изплъзнат. Ще рискувам да се върна при огъня и пак да ги вържа. Да се надяваме само, че на нихорасите няма да им хрумне да ме…

В този миг го прекъснаха силни крясъци, нададени от нихорасите. Когато хвърли поглед към огъня, той разбра каква е причината. Полър, Бътлър и Краля на петрола внезапно бяха скочили на крака и вече тичаха в посоката, където се намираха конете на индианците.

— Бягат, бягат! — закрещя Хобъл Франк. — Бързо на конете и подир тях, иначе…

Той не довърши мисълта си, понеже се накани незабавно да превърне думите си в дела, обаче Олд Шетърхенд го хвана здраво за ръката и му нареди:

— Стой тук и кротувай! Слушайте!

Видяха и чуха, че индианците се втурнаха към конете си, но тримата бегълци се оказаха по-бързи, защото въпреки гневните крясъци скоро съвсем отчетливо доловиха тропота на галопиращите коне, с които бандитите бягаха.

— Ето че офейкаха, отидоха, загубени са за нас во веки веков! — завайка се Франк. — Исках да ги подгоня. Защо не ми разреши?

— Защото нямаше да има никаква полза, а щеше да е и много опасно — отговори му Олд Шетърхенд.

— Опасно ли? Да не мислиш, че се боя от тримата негодници? Тогава, както изглежда, все още не ме познаваш добре!

— Имах предвид индианците. Не сме преговаряли с тях и ще трябва да сме много внимателни. Ако се бяхме втурнали да преследваме бегълците, вероятно щяхме да попаднем в ръцете на нихорасите. Ще останем скрити на това място, докато се разберем с тях.

— И ще позволим на тримата мерзавци да избягат?

— Нима щяхме да успеем да ги заловим още сега, в нощта? Ако съществува такава възможност, нека я предоставим на индианците. Слушайте! Те препуснаха подир бегълците, значи няма смисъл и ние да си правим труда.

— Ами! Човек сам най-добре си върши работата! Нихорасите няма да си дадат кой знае колко зор.

— Така само биха доказали, че са умни. Ако изчакаме да се съмне, ще можем да виждаме дирите и да ги проследим.

— А преднината, която ще имат тогава тези типове?

— Все ще я наваксаме. Няма да е трудно да ги заловим, защото няма да могат да се защитават. Те разполагат само с ножчето, което нашият хитроумен господин кантор им е дал на заем, а на него все пак не може да се гледа като на някое особено страшно и опасно оръжие.

Всички разбраха, че той е прав. Франк също го призна. След известно време отново доловиха тропот от конски копита, а после всичко притихна. Индианците се върнаха от преследването с празни ръце. Ако бяха заловили бегълците, сигурно щяха да вдигнат голяма врява.

Тъй като се очакваше следващият ден да е много напрегнат, всички трябваше отново да легнат да поспят. Само Винету и Олд Шетърхенд останаха да бодърстват, за да наблюдават нихорасите — все пак не беше изключено да предприемат опит да освободят пленения си вожд. Но през цялата нощ те се държаха спокойно и когато се зазори и хората се събудиха, видяха, че индианците седят на брега на реката. Вероятно нито един от тях не беше мигнал.

До този момент никой от белите не бе разменил и една дума с Мокаши, а и той не си бе отворил устата. Нещо повече — през цялото време вождът бе лежал все тъй неподвижно и безмълвно, сякаш ударът на Олд Шетърхенд го бе убил. Но той беше жив и с изпитателен поглед се оглеждаше наоколо. Вече бе време да му се каже какво искаха от него. Затова Олд Шетърхенд се накани да вземе думата. Винету отгатна намерението му, направи му знак, с който го помоли да мълчи, и съвсем в противоречие със своите привички, самият той се обърна към Мокаши:

— Вождът на нихорасите е силен мъж, голям ловец и много храбър воин. С една-единствена стрела е убивал и най-силния бизон. Затова го наричат Мокаши. С радост бих искал да разговарям с него като с приятел и брат и го моля да ми каже кой съм аз!

Привидно това негово желание бе твърде странно, но то не беше неоснователно и преследваше определена цел. Изглежда, Мокаши си помисли същото и ето защо с готовност отвърна:

— Ти си Винету, вождът на апачите.

— Отговорът ти е правилен. Защо не спомена някое определено племе на апачите, към което принадлежа и аз?

— Защото всички племена на този голям народ те признават за вожд.

— Така е. А ти знаеш ли към кой народ се числи племето на навахите?

— Те са апачи.

— А какви са нихорасите, които са те избрали за вожд?

— Също са апачи.

— Устата ти говори истината. Щом нихорасите, както и навахите са част от големия народ на апачите, значи са братя. Ако един баща има няколко деца, то те трябва да се обичат и взаимно да си помагат в беди, опасности и неволи, а не да се карат и даже да воюват помежду си. Ей там на югоизток живеят команчите, смъртните врагове на апачите. Всяка година воините им потеглят на поход, за да воюват срещу апачите. Ето защо племената ни би трябвало здраво да се сплотят срещу тези крадци и убийци. Но те не постъпват така, напротив, те враждуват помежду си, взаимно се избиват и после, когато е необходимо да отблъснат общия враг, се оказват твърде слаби. Замисли ли се душата ми за това, сърцето ми натежава от грижи и мъка. И нихорасите, и навахите ме наричат вожд на апачите, а те също са апачи. Затова ушите им би трябвало да се вслушат в моите думи. Ти ме плени заедно с белите ми братя, макар че не сме ви причинили никакво зло, въпреки че и аз, и ти сме от едно и също племе и от един и същ народ. Можеш ли да ми посочиш поне една причина, която да се видя принуден да призная?

— Да.

— Коя е тя?

— Сърцето ти е привързано повече към навахите, отколкото към моето племе.

— Заблуждаваш се. И едните, и другите са мои братя.

— Продал си душата си на бледоликите, а те са наши врагове.

— И това е заблуда. Обичам всички хора, независимо от цвета на кожата им, стига само да вършат добро. И съм враг на всички зли хора, без да питам дали са индианци, или бели. Секирата на войната е изровена и сега братът тръгва срещу брата, за да пролее кръвта му. Това не е хубаво, а лошо и ето защо в момента не съм ваш приятел. Но не бива да си мислите, че съм и ваш враг. Няма да помагам нито на вас, нито на навахите и ми се иска да ви посъветвам отново да заровите томахока на войната и да заживеете в мир.

— Това не е възможно. Томахокът, грабнат веднъж от ръката на воина, не бива да се оставя да бездейства, преди да е вкусил кръв. Няма да се вслушаме в никакви предложения за мир.

— И в мен ли няма да се вслушате?

— Не.

— Тогава виждам и чувам, че всички мои думи ще бъдат напразни. Винету няма навика да говори на вятъра, затова няма да кажа нищо повече. Решавайте враждите си с навахите чрез война, но внимавайте да не въвлечете в нея мен и моите бели братя! Ти се отнесе с нас като с неприятели. Нека го забравим. Но сега се намираш в ръцете ни, животът ти е в наша власт. Нима в шатрите на вашите врагове трябва да се разказва как Поразяващата ръка и Винету, само тези двама мъже, са пленили Мокаши, макар че той е бил заедно със своите триста воини? Нима трябва край всички лагерни огньове ти и твоите воини да станете за смях и подигравка? Искаш ли хората да казват за теб, че си бил принуден да освободиш дори белите жени и децата, които са се намирали в твоя власт?

Винету имаше пълно основание да му зададе тези въпроси. Несъмнено за Мокаши беше голям позор, че е пленен при такива обстоятелства, въпреки многобройния отряд от негови воини. Щяха да му поставят като условие да пусне доскорошните си пленници необезпокоявано да си отидат, в замяна на което самият той щеше да бъде освободен. Не се ли съгласеше, тогава обещанието пред никого да не споменават за позора му сигурно щеше да го направи по-сговорчив. В момента Мокаши гледаше мрачно пред себе си и мълчеше. Затова Винету продължи:

— Воините ти вече знаят, че ако ни нападнат, ще бъдеш незабавно убит. Чу ли и ти тези думи на моя брат Шетърхенд, когато ги подвикна на твоите хора?

Мокаши кимна.

— Значи си наясно какво можеш да очакваш. Но няма да загубиш живота си и свободата ще ти бъде върната. В замяна искам да ни оставите безпрепятствено да се оттеглим, както и да получим обратно всичките вещи, които ни взехте и все още не сте ни дали.

— Но те са вече наша собственост!

— Не са. Няма да оставим във ваши ръце дори игла.

— Тогава нека се стигне до битка!

— В такъв случай ти пръв ще умреш!

— Аз съм воин и не се боя от смъртта. Моите хора ще отмъстят за мен.

— Лъжеш се. Ние се намираме тук под закрилата на скалите и дърветата, а освен това никога не сме броили враговете си. Все ни е едно дали са триста, или по-малко, нали воините ти знаят какви пушки имаме. Казвам ти, че в никой случай няма да ни победите.

— Тогава нека воините ми умрат заедно с мен. Та нали и те се покриха с позора, за който ти спомена.

— Ако си умен и те ти се подчинят, петното на този позор няма да остане върху вас. Обещаваме ти никъде да не говорим за него.

При тези думи очите на Мокаши радостно просветнаха и той извика:

— Обещаваш ли ми?

— Да.

— И ще удържиш на думата си, нали?

— Нарушил ли е някога Винету дадената дума?

— Не е. Но я ми кажи как ще се отнасяте с нас след като ви пуснем да си отидете?

— Ще зависи изцяло от поведението ви към нас. Тръгнете ли отново по петите ни, за да ни нападнете, ще се отбраняваме.

— Накъде ще се отправите?

— Все още и ние не знаем.

— Може би към навахите?

— Налага се да преследваме тримата избягали пленници. Ще поемем в посоката, в която яздят и те. Ако са отишли при навахите, и ние ще отидем при тях.

— И ще им помагате ли срещу нас?

— Ще ги подканим да сключат мир, също както постъпихме и с теб. Нали вече ти казах, че не сме ваши врагове, но не сме и техни. Бързо решавай! След малко трябва да тръгнем, защото иначе бледоликите ще спечелят твърде голяма преднина.

Мокаши притвори очи, за да премисли всички "за и „против“. После отново ги отвори и заяви:

— Ще ви върнем всичко, което е било ваше, и след това можете да си вървите.

— И няма да ни преследвате?

— Няма да мислим повече за вас, но в замяна на това вие не бива никъде да споменавате как попаднах в ръцете ви!

— Съгласен съм! Готов ли е моят брат Мокаши да изпуши с нас лулата на мира, за да подкрепим това споразумение?

— Да.

— Чакай! — намеси се Олд Шетърхенд. — Моят брат Винету забрави нещо важно. Той не помисли за осемте навахи, които се намират в ръцете на нихорасите.

— Помислих — отговори апачът.

— Трябва да искаме и тяхното освобождаване.

Но при тези думи Мокаши гневно избухна:

— Какво ви засягат те? Да не са ваши пленници? Нима ги заловихме заедно с вас? Казахте, че не сте нито техни, нито наши врагове, и аз ви повярвах. Нима съм се излъгал? Проявих добра воля, що се отнася до вашите хора и вашите вещи. Но тези навахи, които са наши врагове, са ви съвсем чужди, изобщо не ви засягат и нямате никакво право да ги искате от нас. А ако въпреки всичко продължите да настоявате, ще оттегля обещанието си и нека борбата между вас и нас започне, макар да ме заплашихте, че ще бъда първият, който ще умре.

Все пак човечността подтикна Олд Шетърхенд да не отстъпва от своето искане. Винету обаче мислеше че могат да постигнат целта си и по друг начин. Затова той тайно даде знак на белия ловец и се обърна към вожда на нихорасите:

— Моят брат Мокаши е прав. Ние нямаме право да искаме от него и тези навахи, защото те не са наши спътници, но ти добре знаеш, че както на вас, тъй и на тях гледам като на мои братя и затова ще изкажа една молба в тяхна полза.

— Нека Винету говори, ще го изслушам.

— Какво възнамерявате да правите с тези пленници?

— Ще умрат на кола на мъченията също както и всички други навахи, които ни паднат в ръцете.

— Тогава те моля да не допускаш да умрат още сега.

— Ами кога?

— След като приключи битката и бойната секира отново бъде заровена.

— И без да ме молиш, ще стане така. Ти си най-прочутият вожд на апачите и следователно трябва да познаваш обичаите на всички племена. Пленниците не се измъчват по време на бойния поход, а едва след като победителите се завърнат в своите села. Тъй ще постъпим и ние.

— Знаех го. Вече се споразумяхме и по този случай ще изпушим лулата на мира.

— Тогава ме развържете и нека заедно излезем на открито пред дърветата, за да видят и воините ми, че пушим калюмета. Така ще разберат, че няма защо да се тревожат за мен и че между нас и вас е сключен мир.

Желанието му бе изпълнено незабавно. Развързаха ремъците му и после всички насядаха на открито, където предишния ден бяха горели огньовете. Там Винету натъпка с тютюн своята лула на мира, запали я и я подаде на Мокаши пръв да дръпне от нея. След това тя тръгна от ръка на ръка. Дори жените и децата трябваше поне да я сложат в уста, иначе според индианските схващания споразумението нямаше да се отнася и за тях, тъй че можеха да бъдат нападнати и дори убити, без това да даде право на когото и да било да обвини червенокожите във вероломство.

След като церемонията приключи, Мокаши подаде ръка на всички, дори и на децата, а после отиде при хората си да ги уведоми за сключената спогодба.

— Много ми се искаше да освободим и осемте навахи — каза Олд Шетърхенд. — А ето че сме принудени да ги оставим в ръцете на нихорасите.

— Нека моят брат не се безпокои за тях. Нищо лошо няма да им се случи — увери го Винету.

— Това не е чак толкова сигурно, колкото изглежда си мислиш.

— Сигурно е. Нихорасите ще бъдат принудени да освободят и тези пленници.

— Кой ще ги принуди? Навахите ли?

— Да.

— Откъде ще разберат за пленниците?

— Ние ще им кажем.

— Значи смяташ оттук да тръгнем право към навахите?

— Така ще постъпим, защото Краля на петрола е при тях.

— Хмм! Наистина има причини, които говорят в полза на това предположение. Тримата негодници нямат оръжия и не могат да убият никакъв дивеч. Липсва им и огниво. Ще гладуват и ще се видят принудени да отидат при хора, а натам, накъдето са тръгнали, други хора освен навахите няма. Разбира се, никой не знае как те ще ги посрещнат.

— Сигурно добре.

— Съмнително е, макар и твърде възможно. Ако кажат, че са врагове на нихорасите и са били техни пленници, но са им избягали, тогава ще ги приемат горе-долу приятелски.

— Нека моят брат не забравя, че могат да кажат и други неща. Ще споменат за съгледвачите на навахите и може би ще разкажат, че предводителят им Касти-тине е убит от нихорасите. Могат да хвърлят вината също върху теб или мен и да съчинят какво ли не, само и само да спечелят благоразположението на навахите.

— И да поискат от тях помощ — оръжия и всичко каквото им е необходимо. Мислиш ли, че навахите ще изпълнят желанията им?

— Зависи какво ще им разкажат. Нитзас-ини, великият вожд на навахите, е много умен човек. Преди да им повярва, той ще провери всяка дума, която чуе от устата им. Но я погледни към нихорасите! Те възсядат конете си.

Мокаши беше съобщил на хората си, че е сключил мир. Те не бяха кой знае колко съгласни, но трябваше да се подчинят, защото споразумението бе подпечатано с изпушването на калюмета. Ядосани от този съвсем не бляскав край на това приключение, те нямаха никакво желание да остават повече тук и да гледат белите. Затова се метнаха на конете си и препуснаха. Неколцина от тях останаха, за да донесат всички предмети, които преселниците имаха още да получават. Вярно, че някои дребни вещи липсваха, но стойността им бе толкова незначителна, че не си заслужаваше да отварят дума за тях. Защо да споменават такива дреболии, когато само малко преди това ставаше въпрос за съвсем по-други неща — за живот и смърт!