Агата Кристи
Аферата в Стайлс (13)

ГЛАВА 13
Поаро обяснява

— Поаро, стари разбойнико — извиках аз, — идваше ми да ви удуша! Какво имахте предвид, като ме измамихте така жестоко?

Седяхме в библиотеката. Бяха изминали няколко дни, изпълнени с напрежение. На долния етаж Джон и Мари отново бяха заедно, докато Алфред Ингълторп и мис Хауърд се намираха в полицията. Най-сетне имах Поаро само за себе си и очаквах да задоволя все още изгарящото ме любопитство.

Поаро помълча известно време, но най-сетне каза:

— Аз не ви измамих, mon ami. В най-лошия случай ви оставих сам да се измамите.

— Добре, но защо?

— Е, трудно е да се обясни. Вижте какво, приятелю, по природа вие сте толкова честен, изражението ви е толкова прозрачно, че просто е невъзможно да скриете чувствата си! Ако бях ви разкрил идеите си, още при първата ви среща с мистър Алфред Ингълторп този хитър джентълмен щеше — според вашия така изразителен идиом — „да надуши плъх“! И тогава — bon jour на шанса ни да го заловим!

— Мисля, че притежавам повече дипломатичност, отколкото вие допускате.

— Приятелю — с умоляващ глас каза Поаро, — за бога, не се гневете! Помощта ви беше просто неоценима. Именно вашата прекрасна природа ме накара да се спра.

— Да — промърморих аз, вече малко умилостивен, — но все пак можехте да ми подскажете нещо.

— Но аз го направих, приятелю. На няколко пъти. Само че вие не го разбрахте. Спомнете си, казвал ли съм ви някога, че смятам Джон Кавендиш за виновен? Не ви ли казвах точно обратното — че той почти със сигурност ще бъде оправдан?

— Да, но…

— И не говорих ли веднага след това колко трудно ще е да се предаде престъпникът на правосъдието? Не ви ли стана ясно, че имах предвид две напълно различни личности?

— Не — отвърнах аз, — не ми стана ясно.

— Добре тогава — продължи Поаро, — а в началото не ви ли повторих на няколко пъти, че не желаех мистър Ингълторп да бъде арестуван тогава? Това трябва да ви е подсказало нещо.

— Искате да кажете, че сте го подозирали още оттогава?

— Да. Да започнем с това — който и да има изгода от смъртта на мисис Ингълторп, най-голяма изгода би имал съпругът й. Това беше напълно ясно. Когато отидох за пръв път в Стайлс с вас, нямах представа как е било извършено престъплението, но след като поопознах мистър Ингълторп, предположих, че ще е изключително трудно да се открие нещо, което да се свърже с него. Когато пристигнах в имението, веднага разбрах, че завещанието го е изгорила мисис Ингълторп; и тук отново не можете да се оплачете, приятелю, защото направих големи усилия, за да ви внуша значението на този огън в спалнята посред лято.

— Да, да — казах нетърпеливо. — Продължавайте.

— Е, приятелю, както вече казах, мнението ми относно вината на мистър Ингълторп доста се по-разклати. В действителност срещу него имаше толкова много улики, че бях склонен да повярвам в неговата невинност.

— Кога променихте мнението си?

— Когато установих, че колкото повече усилия полагах да го оневиня, толкова повече усилия полагаше пък той, за да бъде арестуван. А когато открих, че Ингълторп няма нищо общо с мисис Рейкс и че всъщност човекът с интереси в тази област е Джон Кавендиш, вече бях съвсем сигурен.

— Но защо?

— Ами просто заради следното — ако Ингълторп имаше връзка с мисис Рейкс, то мълчанието му беше напълно понятно; когато обаче разбрах, че цялото село знае за Джон Кавендиш и за слабостта му към хубавичката съпруга на фермера, тогава мълчанието му придоби друго обяснение. Беше глупаво да се преструва, че се бои от скандал, защото такъв просто нямаше откъде да се измисли. Това негово поведение ме накара Да се замисля и постепенно стигнах до извода, че Алфред Ингълторп иска да бъде арестуван. Eh, bien! От този момент нататък аз пък твърдо реших, че той не трябва да бъде арестуван.

— Почакайте малко. Не виждам защо е искал да го арестуват?

— Защото, mon ami, законът във вашата страна гласи, че ако човек веднъж вече е оправдан, той не може да бъде съден повторно за същото престъпление. Аха, доста хитра е била тази негова идея! Явно е, че този човек притежава определена методичност. Вижте какво, той е знаел, че в неговото положение той непременно ще бъде заподозрян, затова е измислил изключително находчивата идея да подготви достатъчно изфабрикувани улики срещу себе си. Желаел е да бъде арестуван. Тогава е щял да представи непоклатимото си алиби — и хоп, отървава се завинаги!

— Но аз все още не разбирам как е могъл да докаже алибито си и същевременно да отиде до аптеката?

Поаро ме изгледа с изненада.

— Но как е възможно това? Приятелю! Нима още не сте проумели, че в аптеката отива мис Хауърд?

— Мис Хауърд?

— Ама разбира се. Че кой друг? За нея е било най-лесно. Тя е достатъчно висока, гласът й е дълбок и малко мъжки; освен това не забравяйте, че те са братовчеди с Ингълторп и между тях има известна прилика, особено в осанката и походката. Било е много просто. Умници са те двамата!

— Все още не ми е ясно какво е станало с бромидните прахчета — обадих се аз.

— Bon! Ще се опитам да ви пресъздам картината възможно най-добре. Склонен съм да мисля, че в основата на цялата афера стои мис Хауърд. Помните ли как веднъж тя спомена, че баща й е бил лекар? Възможно е тя да му е приготвяла лекарствата, а може да е взела идеята от някой от многобройните учебници на мадмоазел Синтия, когато тя е четяла за изпита си. Във всеки случай е знаела, че добавянето на бромид към разтвор, който съдържа стрихнин, причинява утаяването на последния. Навярно идеята й е дошла в ума съвсем внезапно. Мисис Ингълторп е имала кутийка с бромидни прахчета, които вземала понякога преди лягане. Нима е имало нещо по-лесно от това скрито да разтвориш едно-две от тях в шишето с лекарството на мисис Ингълторп, когато то пристигне от аптеката на Куут? Практически рискът е сведен до нула. Трагедията няма да се случи по-рано от две седмици. Ако някой е видял единия или другия да докосват шишето с лекарството, то това ще бъде забравено дотогава. Мис Хауърд вече ще е изиграла кавгата си и ще е напуснала дома. Промеждутъкът от време, както и отсъствието й ще елиминират всякакви подозрения. Да, идеята е доста умна! Ако бяха оставили нещата дотук, възможно е било престъплението да не се свърже с тях. Само че те не се задоволиха само с това. Опитаха се да бъдат още по-умни — и тук сгрешиха.

Поаро подръпна от малката си цигара, вперил поглед в тавана.

— Изработили са план да хвърлят подозрението върху Джон Кавендиш, като купят стрихнин от селската аптека и се подпишат в регистъра с неговия почерк. В понеделник мисис Ингълторп е щяла да вземе последната доза от лекарството си. Затова в понеделник Алфред Ингълторп нагласява нещата така, че да бъде забелязан от достатъчно хора на отдалечено от селото място. Преди това мис Хауърд разпространява и мислена история за него и за мисис Рейкс, за да има по-нататъшното му мълчание някакво обяснение. В шест часа мис Хауърд, дегизирана като Алфред Ингълторп, влиза в селската аптека и с историята за куче се сдобива със стрихнина и подписва Алфред Ингълторп с почерка на Джон, който предварително е изучила добре. Тъй като обаче подобно нещо не би изглеждало достоверно, ако и Джон разполага с алиби, тя му праща анонимна бележка — пак наподобявайки неговия почерк — която го откарва на усамотено място, където вероятността някой да го срещне на практика не съществува. Дотук всичко е добре. Мис Хауърд се връща в Мидлингам. Алфред Ингълторп се връща в Стайлс. Нищо не би могло да го компрометира, тъй като стрихнинът е в мис Хауърд, а той всъщност е необходим само за да се хвърли подозрението върху Джон Кавендиш. Само че се появява една пречка. Мисис Ингълторп не взема лекарството си тази нощ. Повреденият звънец, отсъствието на Синтия — нагласено от Ингълторп посредством съпругата му — всичко това отива напразно. И тогава той прави грешната си стъпка. Мисис Ингълторп отсъствува и той сяда да пише на своята съучастничка, която, вероятно се страхува той, може да изпадне в паника от провалянето на плана им. Вероятно мисис Ингълторп се е върнала по-рано, отколкото е очаквал. Заловен по този начин и доста притеснен, той бързо затваря писалището си и го заключва. Той се опасява, че ако остане в стаята, ще му се наложи да го отваря отново и тогава мисис Ингълторп ще забележи писмото, преди той да го скрие. Затова излиза и се разхожда из гората, без да допуска, че мисис Ингълторп може да отвори писалището му и да намери уличаващото го писмо. Но, както знаем, точно така става. Мисис Ингълторп го прочита и разбира вероломството на съпруга си и на Ивлин Хауърд, макар, за нещастие, изречението за бромидните прахчета да не предизвиква никаква предупредителна реакция в съзнанието й. Тя съзнава, че се намира в опасност, но не знае какво точно я грози. Решава да не казва нищо на съпруга си, а сяда и пише на адвоката си, повиквайки го на следното утро; решава и да унищожи завещанието, което току-що е приготвила. Запазва обаче фаталното писмо.

— Значи съпругът й е разбил ключалката на кутията заради това писмо, така ли?

— Да, а от огромния риск, на който се е подложил, разбираме, че напълно е осъзнавал важността му. Ако се изключи това писмо, няма нищо друго, което да го свързва с престъплението.

— Само едно не мога да разбера — защо не го е унищожил веднага щом го е взел?

— Защото не е смеел да поеме най-големия риск от всички — да го държи в себе си.

— Не разбирам.

— Погледнете ситуацията от неговия ъгъл. Установих, че той може да го е взел само в рамките на пет кратки минути — петте минути непосредствено преди пристигането ни, тъй като преди това Ани метеше стълбището и щеше да види всеки, който отива към дясното крило. Представете си сцената! Той влиза в стаята, като отключва вратата с ключ от другите врати — те всички си приличат. Спуска се към кутията — тя е заключена, а ключовете ги няма наоколо. За него това е голям удар, защото означава, че присъствието му в стаята няма да остане незабелязано, както се е надявал. Но на него му е ясно, че трябва да се рискува всичко заради това уличаващо доказателство. Той незабавно насилва ключалката с джобно ножче и преобръща листите, докато намери този, който търси. Сега обаче изниква нещо ново — той не смее да държи този лист у себе си. Може да го видят като излиза от стаята и да го претърсят. Ако намерят листа у него, съдбата му е предрешена. Сигурно в тази минута чува как мистър Уелс и Джон излизат от будоара. Трябва да действува бързо. Къде може да скрие този ужасен лист? Съдържанието на кошчето за боклук се запазва и със сигурност проверява. Няма как да го унищожи; а не трябва и да го държи в себе си. Оглежда се и вижда — какво мислите, mon ami?

Поклатих глава.

— След секунда той вече е скъсал писмото на дълги ивици и като ги прави на фитили, бързо ги напъхва сред другите фитили във вазата върху полицата над камината.

Издадох някакво възклицание.

— Никой няма да помисли да провери там — продължи Поаро. — А той ще може да се върне когато си поиска и да унищожи единствената улика срещу себе си.

— Значи през цялото време то е било във вазата с фитилите в спалнята на мисис Ингълторп, под самите ни носове? — извиках аз.

Поаро кимна.

— Да, приятелю. Там именно открих моята „последна брънка“ и това откритие дължа на вас.

— На мен?

— Да. Помните ли, когато ми казахте как ми треперела ръката, докато съм оправял предметите върху полицата над камината?

— Да, но не виждам…

— Вие — не, но аз видях. Знаете ли, приятелю, спомних си, че сутринта, когато бяхме там, аз подредих всички предмети на полицата. А щом веднъж са оправени, няма да има нужда да се оправят отново, освен ако междувременно някой не ги е размествал.

— Боже господи — промърморих аз, — значи това е обяснението на странното ви поведение. Тогава хукнахте към Стайлс и го намерихте все още там?

— Да, това беше надбягване с времето.

— Но аз все пак не разбирам как е могъл Ингълторп да постъпи така глупаво и да го остави там, когато е имал отлични възможности да го унищожи?

— Не, не е имал такава възможност. Аз се погрижих за това.

— Вие?

— Да. Помните ли как ме укорявахте, че съм посветил всички от семейството по въпроса?

— Да.

— Е, приятелю, разбрах, че имам само един-единствен шанс. Тогава не бях сигурен дали Ингълторп е престъпникът или не, но ако беше, допуснах, че няма да държи писмото в себе си, а ще го е скрил някъде; ако спечелех симпатията на останалите членове на семейството, навярно щях да предотвратя унищожаването му. Спрямо него вече имаше подозрения и щом оповестях въпроса на всеослушание, аз спечелвах на своя страна десетина любители-детективи, които щяха да го наблюдават неотклонно, а тъй като той щеше да съзнава това, не би прибягнал до унищожаване на документа. По този начин той бе принуден да напусне дома, оставяйки писмото във вазата над камината.

— Но несъмнено мис Хауърд е имала отлични възможности да му помогне.

— Да, но мис Хауърд не е знаела за съществуването на писмото. В съответствие с предварителния им план тя не говореше на Алфред Ингълторп. За пред останалите те бяха смъртни врагове и не са смеели да рискуват с евентуална среща до окончателното осъждане на Джон Кавендиш. Аз, разбира се, наблюдавах мистър Ингълторп, като се надявах, че рано или късно той ще ме заведе до тайника си. Но той беше прекалено умен, за да се остави на случайността. Писмото беше на безопасно място — щом никой не го е потърсил там през първата седмица, вероятността да го открият по-нататък е ставала все по-малка. Ако не беше вашата щастлива забележка, може би никога нямаше да го предадем на правосъдието.

— Сега разбирам. Кога обаче заподозряхте мис Хауърд за пръв път?

— Когато разбрах, че излъга пред журито за писмото, което е получила от мисис Ингълторп.

— Защо? Какво е излъгала?

— Виждали ли сте писмото? Спомняте ли си общия му вид?

— Да, горе-долу.

— Тогава сигурно помните, че мисис Ингълторп пише много отчетливо и че оставя голямо разстояние между думите. Но ако погледнете датата в горната част на листа, ще забележите, че „17 юли“ доста се отличава в това отношение. Разбирате ли ме?

— Не — признах аз, — не разбирам.

— Значи не виждате, че писмото не е било писано на 17, а на 7 — деня след заминаването на мис Хауърд? Единицата е била написана преди седмицата, за да се получи „17“.

— Но защо?

— Точно това се питах и аз. Защо мис Хауърд ще крие писмото, написано на 17 юли и ще показва вместо него подправеното? Защото не е искала да покаже писмото от 17 юли. И отново — защо? И тогава веднага в мен се роди подозрение. Спомняте си думите ми, че човек трябва да се пази от хора, които не казват истината, нали?

— Но нали все пак — извиках аз — след това ми посочихте две причини, поради които мис Хауърд не е можела да извърши престъплението!

— При това съвсем състоятелни причини — отвърна Поаро. — За дълго време те ми пречеха, докато не видях един важен факт — че тя и Алфред Ингълторп са братовчеди. Не е можела да извърши престъплението сама, но това не и е пречело да бъде съучастница. А другият факт беше онази нейна прекомерна ненавист. Тя е криела съвсем други чувства. Несъмнено между тях е имало някаква интимна връзка, преди той да дойде в Стайлс. Още тогава са били готови с пъкления си план — той да се ожени за тази заможна, но доста глуповата възрастна жена, да я накара да направи завещание, в което му оставя всичките си пари, а след това да постигнат целта си с едно изключително умно замислено престъпление. Ако всичко бе протекло според плана им, вероятно щяха да са напуснали Англия и да заживеят заедно с парите на клетата им жертва. Те са двама много хитри и безскрупулни люде. Докато подозренията са били насочвани към него, тя тихо е подготвяла съвсем различна denouement.^[1] Тя пристига от Мидлингам с всички компрометиращи предмети в себе си. Никой не я подозира в нищо. Никой не й обръща внимание, когато влиза и излиза от къщата. Тя скрива стрихнина и очилата в стаята на Джон. Поставя брадата в таванското помещение. По-късно ще се погрижи те да бъдат открити.

— Не виждам защо се опитаха да хвърлят вината върху Джон — обадих се аз. — Много по-лесно би било да я припишат на Лорънс.

— Да, но това не е станало преднамерено. Всички улики срещу него бяха в резултат на чиста случайност. В действителност това несъмнено много е ядосало нашите двама злосторници.

— Поведението му не беше подобаващо — отбелязах аз замислено.

— Да. Досещате се, разбира се, какво беше в основата на това?

— Не.

— Не разбрахте ли, че той подозираше мадмоазел Синтия в извършване на престъплението?

— Не — извиках аз изненадано. — Невъзможно!

— Ни най-малко. Същата идея ми дойде и на мен. Точно това имах предвид, когато попитах мистър Уелс първия път за завещанието. Съображенията ми бяха свързани с бромидните прахчета, които тя бе приготвила, както и с неподражаемите й превъплъщения в мъже, за които знаехме от Доркас. Фактически срещу нея имаше повече улики, отколкото срещу който и да е друг.

— Но вие се шегувате, Поаро!

— Не. Да ви кажа ли какво накара мосю Лорънс да пребледнее така, когато влезе пръв в стаята на майка си в онази фатална нощ? Защото докато майка му е лежала в леглото си, явно отровена, над рамото ви той видял, че вратата към стаята на мадмоазел Синтия не е залостена.

— Но той заяви, че я е видял със сложено резе! — извиках аз.

— Точно така — сухо отвърна Поаро. — И именно това затвърди подозренията ми, че не е вярно. Той прикриваше мадмоазел Синтия.

— Но защо ще я прикрива?

— Защото е влюбен в нея.

Аз се изсмях.

— А, Поаро, тук грешите! Зная със сигурност, че той съвсем не е влюбен в нея, напротив — той я мрази.

— И кой ви каза това, mon ami?

— Самата Синтия.

— La pauvre petite!^[2] И беше ли разтревожена?

— Каза, че изобщо не я е грижа.

— Което означава със сигурност, че я е грижа, при това извънредно много — отбеляза Поаро. — такива са те — les femmes!^[3]

— Това, което ми казахте за Лорънс, е голяма изненада за мен — обадих се аз.

— Но защо? Съвсем очевидно е. Нима мосю Лорънс не се вкисва всеки път, когато мадмоазел Синтия разговаря и се смее с брат му? В продълговатата му глава е влязла мисълта, че мадмоазел Синтия е влюбена в мосю Джон. Когато влиза в стаята на майка си и я вижда явно отровена, той предполага, че мадмоазел Синтия знае нещо по въпроса. Това почти го подлудява. Първо той стъпква чашката за кафе с нозе, защото си спомня, че тя се е качила при майка му предната нощ и защото решава, че не бива съдържанието й да се подлага на анализ. От него момент нататък той упорито, но съвсем безполезно поддържа теорията за „смърт от естествени причини“.

— Ами „другата чаша за кафе“?

— Подозирах, че я е скрила мисис Кавендиш, но исках да се уверя. Мосю Лорънс изобщо не се досети какво имам предвид, но след като е размислил, разбира, че ако намери някъде още една чаша за кафе, неговата любима ще бъде извън подозрение. И е бил напълно прав.

— Още едно нещо. Какво е искала да каже мисис Ингълторп с последните си думи?

— Те, разбира се, са били обвинение срещу съпруга й.

— Драги Поаро — казах аз с въздишка. — Струва ми се, че обяснихте всичко. Радвам се, че всичко завърши така благополучно. Дори Джон и жена му се сдобриха.

— Благодарение на мен.

— Как така благодарение на вас?

— Драги приятелю, не разбирате ли, че именно процесът ги събра отново? Че Джон Кавендиш все още обича жена си — в това бях сигурен. Както и в това, че и тя го обича както преди. Само че те се бяха отдалечили един от друг. Всичко тръгнало от някакво недоразумение. Тя се омъжила за него без любов. Той го е знаел. Той, по своему, е чувствителен човек и не би й се натрапил, ако тя не го е искала. И когато той се отдръпва, любовта и се разпалва. Но те и двамата са необикновено горди и именно тази тяхна гордост ги е държала безжалостно на разстояние. Той завързал запознанство с мисис Рейкс, а тя нарочно потърсила приятелството на доктор Бауърстейн. Помните ли деня, в който арестуваха Джон Кавендиш и в който ме заварихте да обмислям едно сериозно решение?

— Да, разбрах терзанието ви тогава.

— Извинете ме, mon ami, но нищо не сте разбрали. Тогава се опитвах да реша дали веднага да отърва Джон Кавендиш. Можех да го направя, макар това да би затруднило залавянето на истинските престъпници. Те бяха в пълно неведение относно истинското ми становище до последния момент — което отчасти обяснява моя успех.

— Искате да кажете, че сте можели да спасите Джон Кавендиш от явяване пред съда?

— Да, приятелю. Но в крайна сметка взех решение в полза на „щастието на една жена“. Само голямата опасност, през която преминаха, можеше да събере отново тези две горди души.

Погледнах Поаро с нямо удивление. Каква колосална самонадеяност притежаваше този дребен човечец! Кой друг на този свят, освен Поаро, би се възползувал от процес за убийство, за да върне едно съпружеско щастие!

— Разбирам какво мислите в момента, mon ami — каза Поаро с усмивка. — Единствено Еркюл Поаро може да предприеме подобно нещо! А вие грешите, като ме укорявате. Щастието на една жена и един мъж е най-великото нещо на света.

Думите му ме върнаха към отминали събития. Спомних си как Мари лежи пребледняла и изтощена на дивана, цялата превърната в слух. Долу се звъни. Поаро отваря вратата и когато среща измъчения й поглед, кимва любезно. „Да, мадам — казва той. — Аз ви го върнах.“ Той застава настрани и докато аз излизам, виждам погледа в очите на Мари Кавендиш, докато Джон Кавендиш я обгръща с ръце.

— Навярно имате право, Поаро — съгласих се аз. — Да, това е най-великото щастие на света.

Изведнъж на вратата се почука и Синтия подаде глава.

— Аз… аз само…

— Влезте — скочих веднага на крака.

— Аз… исках само да ви кажа нещо…

— Да?

Синтия повъртя в ръце едно пискюлче, а после, като възкликна изведнъж: „Мили мои!“ се хвърли към мен и ме целуна, после целуна Поаро и отново изхвърча от стаята.

— Какво, за бога, означава това? — попитах изненадано.

Беше много приятно да те целуне Синтия, но публичността на този жест малко помрачи цялото удоволствие.

— Това означава, че е разбрала, че мосю Лорънс далеч не я мрази, както си е мислела — философски отвърна Поаро.

— Но…

— Ето го и него.

В този момент Лорънс премина покрай вратата.

— Охо! Мосю Лорънс — извика Поаро. — Май трябва да ви поздравим, нали така?

Лорънс се изчерви, а след това се усмихна неловко. Влюбеният мъж не е много приветлива гледка. Синтия обаче грееше цялата.

Аз въздъхнах.

— Какво има, mon ami?

— Нищо — отвърнах жално. — Това са две прекрасни жени!

— И нито една от тях не е ваша? — довърши Поаро вместо мен. — Няма значение. Успокойте се, приятелю. Кой знае, може би отново ще ловуваме заедно, нали? И тогава…