Агата Кристи
Аферата в Стайлс (4)

ГЛАВА 4
Поаро разследва

Къщата, в която бяха настанени белгийците, се намираше недалеч от входа на парка. Човек би могъл да спести доста време, ако тръгнеше по тясната пътечка през тревата, която растеше покрай извивките на алеята за коли. Затова и избрах този път. Намирах се вече близо до къщичката на пазача, когато вниманието ми беше привлечено от бягащата към мен фигура на човек. Това беше мистър Ингълторп. Къде ли беше ходил? Как смяташе да обясни отсъствието си?

Той ме заговори развълнувано:

— Боже господи! Това е ужасно! Клетата ми съпруга! Току-що научих какво е станало.

— Къде бяхте вие? — попитах аз.

— Денби ме задържа снощи до късно. Свършихме едва към един часа. Чак тогава забелязах, че все пак съм забравил да взема ключа за външната врата. Не исках да будя никого, затова останах да спя при Денби.

— Как научихте за станалото? — попитах аз.

— Уилкинс се отби при Денби, за да му съобщи. Бедната ми Емили! Тя бе толкова самопожертвувателна, такъв благороден характер. Милата, тя надцени силите си.

В този момент изпитах неудържимо отвращение към него. Какъв завършен лицемер бе този човек!

— Трябва да тръгвам — казах аз, като благодарих на това, че не ме попита къде отивам.

След няколко минути вече чуках на вратата на Лийстуейс Котидж.

Никой не ми отговори и аз нетърпеливо почуках пак. Над мен внимателно се отвори прозорец и Еркюл Поаро погледна оттам.

Когато ме видя, той нададе вик на изненада. Набързо му съобщих за трагичната случка и заявих, че се нуждая от помощта му.

— Почакайте да ви отворя, приятелю, и ще ми разказвате, докато се обличам.

След малко той ми отвори и аз го последвах в стаята му. Там той ме настани на един стол и аз разказах цялата история, без да скривам нищо или да пропускам факти, независимо колко незначителни са те, докато той натъкми тоалета си до най-малките подробности.

Разказах му как се събудих, за последните думи на мисис Ингълторп, за отсъствието на съпруга й, за кавгата от предния ден, за откъса от разговора между Мари и нейната свекърва, който бях чул, за по-раншната кавга между мисис Ингълторп и Ивлин Хауърд, както и за намеците на последната.

Далеч не се изказвах така ясно, както ми се искаше. Повторих се на няколко пъти, а от време на време трябваше да се връщам назад за подробности, които бях забравил. Поаро ми се усмихна любезно.

— Умът е объркан, да? Не е ли така? Не бъдете припрян, mon ami. Вие сте развълнуван; вие сте възбуден — но това е напълно естествено. След малко, като се поуспокоим, ще подредим фактите както трябва, всеки на мястото му. Ще ги изследваме, ще ги отхвърляме. Важните ще поставим на една страна; а неважните — фюит! — Той изкриви херувимоподобното си лице и много комично изпусна въздух през свитите си устни: — Ще ги издухаме!

— Много добре — казах аз, — но как ще определим кое е важно и кое — не? Това винаги ми се е струвало най-трудното.

Поаро енергично поклати глава. В момента той оправяше мустаците си с най-нежна грижовност.

— Не е така. Voyons!^[1] Един факт води към друг — и така вървим напред. Следващият дали ще по-падне на мястото си? A merveille! Чудесно! Можем да продължим. А този дребен факт сега? Не! А, това е любопитно! Нещо липсва — брънка от веригата, която не е на мястото си. Изследваме. Търсим. И тогава този дребен и любопитен факт, това незначително детайл че, което не иска да си намери мястото в нашата верига, го поставяме тук! — Той направи живописен жест с ръка. — Той е важен! Той е поразителен!

— Д-д-а…

— А! — Поаро така яростно размаха пръст пред лицето ми, че аз се отдръпнах. — Внимание! Тежко на детектива, който казва: „Това е нещо дребно, то не е от значение. Щом не иска да пас-. не във веригата, да го забравим.“ По този път ви очаква само объркването! Всичко е от значение.

— Зная. Винаги сте ми го казвали. Именно затова се опитах да вникна във всички подробности, независимо дали ми изглеждаха важни или не.

— Доволен съм от вас. Имате добра памет и ми предадохте фактите достоверно. А за реда, по който ми ги изброихте — не казвам нищо. Ама наистина той беше достоен за съжаление! Но аз ви разбирам — вие сте разтревожен. На това отдавам и обстоятелството, че пропуснахте един факт от неимоверно голямо значение.

— Какво? — попитах аз.

— Не ми казахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи.

Вторачих се в него. Несъмнено войната бе сторила нещо непоправимо с мозъка на този човечец. Той грижливо изчеткваше палтото си, преди да го сложи и като че ли беше напълно погълнат от това занимание.

— Не си спомням — отвърнах аз. — А и във всеки случай не виждам…

— Не виждате ли? Но това е от първостепенно значение.

— Не виждам защо — казах аз доста раздразнено. — Доколкото мога да си спомня, тя не яде много. Изглеждаше разтревожена и явно това бе убило апетита й. Нещо съвсем естествено.

— Да — замислено каза Поаро. — Съвсем естествено.

Той отвори едно чекмедже и след като извади малко куфарче, се обърна към мен.

— Вече съм готов. Ще отидем в имението и ще проучим нещата на място. Извинете, mon ami, облекли сте се набързо и връзката ви е накриво. Позволете. — С умело движение той я поправи.

— Са y est!^[2] Е, ще вървим ли?

Поехме забързано към селото и свърнахме покрай портата при къщичката на пазача. Поаро се спря за миг и жаловито изгледа прекрасния парк, чиято трева все още блестеше под утринната роса.

— Каква красота, каква красота, а сега клетото семейство е потънало в скръб и се разкъсва от мъка.

При тези думи той ме изгледа изпитателно и аз се улових, че се изчервявам под продължителния му поглед.

Наистина ли семейството се разкъсваше от мъка? Беше ли мъката по смъртта на мисис Ингълторп толкова голяма? Осъзнавах, че в атмосферата се чувствуваше липсата на определени емоции, очаквани в подобни случаи. Покойницата не бе притежавала дарбата да предизвиква любов. Смъртта й предизвика шок и болка, но едва ли за нея щяха да жалеят дълбоко.

Поаро сякаш прочете мислите ми. Той нерадостно поклати глава.

— Като че ли сте прав — каза той. — Не е както при кръвна връзка. Вниманието и щедростта й към двамата Кавендиш не са могли да заместят родната им майка. Кръвта вода не става — запомнете го от мен, — кръвта вода не става.

— Поаро — казах аз, — кажете ми защо се интересувахте дали мисис Ингълторп се е нахранила добре снощи? Това не ми дава покой, а не мога да видя връзката със случая.

Той помълча за минутка-две докато вървяхме един до друг, но най-после каза:

— Нямам нищо против да ви кажа, макар че, както ви е известно, не обичам да давам обяснения преди всичко да е свършило. В момента се твърди, че мисис Ингълторп е починала в резултат на отравяне със стрихнин, вероятно поставен в кафето й.

— И какво?

— Та кога поднесоха кафето?

— Към осем часа.

— Значи го е изпила между осем и осем и половина — във всеки случай не по-късно. Стрихнинът, знаете, действува доста бързо. Влиянието му би се почувствувало много скоро, вероятно още след час. А при мисис Ингълторп симптомите се проявяват чак към пет сутринта — цели девет часа! Обаче ако някъде по времето, когато е приета отровата, се поеме и обилно ядене, това би забавило действието й, макар и не до такава степен. И все пак това е възможност, която трябва да се вземе предвид. Но пък според вас тя е яла съвсем малко и все пак симптомите не се проявяват чак до сутринта! Това вече е нещо много любопитно, приятелю. При аутопсията може да се появи някакво обяснение. А междувременно не бива да го забравяме.

Когато наближихме къщата, Джон излезе и ни посрещна. Лицето му изглеждаше уморено и изтормозено.

— Ужасна работа, мосю Поаро — каза той. — Хейстингс навярно вече ви е обяснил, че не желаем случаят да се разчува, нали?

— Разбирам ви отлично.

— Вижте, засега всичко е само подозрения. Нямаме нищо, на което да се опрем.

— Точно така. Трябва да сме много предпазливи.

Джон се обърна към мен, извади табакерата си и запали цигара.

— Знаете ли, че онзи Ингълторп се върна?

— Да. Видях го.

Джон хвърли кибритената клечка в близката леха с цветя — действие, което подложи на прекалено голямо изпитание чувствата на Поаро. Той я взе и грижливо я зарови.

— Трудно е да се научи човек как да се отнася с него.

— Тази трудност няма да продължи дълго — тихо се обади Поаро.

Лицето на Джон придоби недоумяващ вид, тъй като явно не успя да проумее смисъла на тези загадъчни думи. Той ми подаде двата ключа, които бе получил от доктор Бауърстейн.

— Покажете на мосю Поаро всичко, което пожелае да види.

— Стаите са заключени, така ли? — попита Поаро.

— Доктор Бауърстейн сметна това за необходимо.

Поаро кимна замислено.

— Което означава, че е много сигурен. Е, добре, това опростява нашата задача.

 

Спалнята на мисис Ингълторп:

А — Врата към коридора

В — Врата към стаята на мистър Ингълторп

С — Врата към стаята на Синтия

Качихме се заедно до стаята, в която се бе случила трагедията. За удобство прилагам план на стаята и по-важните мебели и предмети в нея.

Поаро заключи вратата отвътре и пристъпи към щателен оглед на стаята. Той отскачаше от един предмет до друг с пъргавостта на скакалец. Аз останах до вратата, за да не залича някоя следа. Поаро обаче явно далеч не оцени по достойнство това мое бездействие.

— Какво ви става, приятелю? — подвикна той. — Защо стоите там като — как казвате вие — като затънало в блато прасе?

Обясних му, че се страхувам да не залича стъпките.

— Какви стъпки? Що за идея? Ами че в тази стая практически е марширувала цяла армия! Какви следи очаквате да открием? Елате насам, моля ви, и ми помогнете в огледа. Ще си оставя някъде куфарчето, докато ми потрябва.

Постави го върху малката кръгла масичка до прозореца, което обаче се оказа неподходящо място — повърхността й беше нестабилна, поради което тя се наклони и куфарчето се озова на пода.

— En voila une table!^[3] — извика Поаро. — Ах, приятелю, човек може да живее в огромен дом и пак да няма всички удобства.

След това морализаторско изказване той отново поднови огледа си.

Известно време вниманието му беше привлечено от виолетова кутия за писма, която се намираше върху писалището и чието ключе беше в ключалката. Той извади ключето и ми го подаде да го огледам. Аз обаче не забелязах нищо особено в него. Беше обикновено ключе от типа „Йейл“, а през ухото му беше прекарано парче усукана тел.

След това той разгледа рамката на вратата, която бяхме разбили, уверявайки се, че резето наистина е било поставено. После отиде до отсрещната врата, която водеше към стаята на Синтия. Тази врата, както му бях казал, беше също залостена. Независимо от това той си направи труда да освободи резето, като я отвори и затвори няколко пъти; това той извърши по най-внимателен начин, като се стараеше да не вдига никакъв шум. Внезапно нещо в резето прикова вниманието му. Той го огледа грижливо, а после, след като чевръсто извади чифт пинсети от куфарчето си, взе с тях нещо дребно и отново много грижливо го сложи в малък плик.

Върху скрина с чекмеджетата имаше поднос със спиртна лампа и малка купичка върху нея. Купичката все още съдържаше малко количество тъмна течност, а до нея имаше чинийка с вече празна чаша.

Учудих се на собствената си ненаблюдателност, понеже не ги бях видял. Това можеше да бъде важна следа. Поаро деликатно потопи пръста си в течността, а после предпазливо го близна. По лицето му се изписа гримаса.

— Какао със… струва ми се… с малко ром.

После отиде до нещата по пода, паднали от обърнатата до леглото масичка. Там се търкаляха нощна лампа, няколко книги, кибритени клечки, връзка ключове и парченцата на чаша за кафе.

— А, това е любопитно — каза Поаро.

— Трябва да призная, че не виждам нищо чак толкова любопитно.

— Не виждате ли? Погледнете лампата — шишето е счупено на две места и те лежат там, където са паднали. Докато чашката за кафе просто е направена на сол.

— Е — отвърнах малко отегчено, — сигурно някой е стъпил отгоре й.

— Точно така — каза Поаро със странен глас. — Някой е стъпил отгоре й.

Той се надигна от пода и бавно отиде до камината, където известно време проследяваше с пръсти очертанията на предметите по горната и плоча — това означаваше, че нещо го вълнува.

— Mon ami — обърна се той към мен, — някой е стъпил върху тази чаша, за да я направи на сол и причината за това е или защото тя е съдържала стрихнин, или, което пък е още по-сериозно, че не е съдържала стрихнин!

Не отвърнах нищо. Бях объркан, но знаех, че е безсмислено да го моля за обяснение. След няколко минути той отново поднови огледа си. Вдигна връзката ключове от пода и след като ги повъртя малко из пръстите си, избра един много лъскав, който той изпробва в ключалката на виолетовата кутия за писма. Ключето стана и той отвори кутията, но след моментно колебание я затвори и заключи, а после пъхна връзката клюнове, заедно с онова ключе, което заварихме в ключалката, в джоба си.

— Нямам право да преглеждам тези книжа. Това обаче трябва да се направи и то веднага!

После той огледа внимателно чекмеджетата на умивалника. Когато пресичаше стаята към прозореца отляво, той отдели особено внимание на кръгло петно, едва различимо върху тъмнокафявия килим. Коленичи и го разгледа щателно — дори се наведе да го помирише.

Накрая сипа няколко капки от какаото в епруветка и грижливо я затвори. Следващото нещо, което направи, бе да извади един бележник.

— В тази стая открихме — каза той, записвайки трескаво — шест интересни неща. Да ви ги изброя ли или вие ще го направите?

— О, избройте ги вие.

— Много добре. Първо — чашка за кафе, която е била направена на сол; второ — кутия за писма с ключе; трето — петно на пода.

— То може да е старо — прекъснах го аз.

— Не е, защото все още е влажно и мирише на кафе. Четвърто — парченце тъмнозелен плат, не повече от няколко влакънца, но все пак личи, че е плат.

— А! — извиках аз. — Значи това сложихте в плика.

— Да. То може да се окаже парченце от някоя дреха на мисис Ингълторп и следователно без значение. Ще видим. И пето — това! — С театрален жест той посочи към петно от разтопена свещ близо до писалището. — То трябва да е от вчера, иначе всяка добра прислужница щеше веднага да го почисти с попивателна хартия и гореща ютия. Веднъж една от най-хубавите ми шапки… но това не засяга случая.

— Навярно е направено снощи. Всички бяхме много развълнувани. А може и самата мисис Ингълторп да е разляла свещта си.

— Само една свещ ли внесохте в стаята?

— Да. Носеше я Лорънс Кавендиш. Той обаче беше много разтревожен. Като че ли тогава той видя нещо тук — и аз посочих към полицата над камината, — от което напълно се вцепени.

— Това е интересно — бързо каза Поаро. — Да, това ми подсказва нещо — погледът му бързо обходи цялата стена, — но това голямо петно не е от неговата свещ, защото петното е бяло, а свещта на мосю Лорънс, която още се намира на тоалетката, е била розова. От друга страна мисис Ингълторп не е имала свещник в стаята си, а само нощна лампа.

— Какъв е вашият извод тогава?

На което моят приятел отвърна доста непочтително, като ме призова да използувам собствените си природни дадености.

— А шестото нещо? — попитах аз. — Сигурно е какаото, което взехте в епруветката.

— Не — замислено отвърна Поаро. — Имах намерение то да бъде шестото, но се отказах. Не, шестото нещо засега ще запазя само за себе си.

Той хвърли бърз поглед из стаята.

— Струва ми се, че няма какво повече да правим тук, освен… — той се загледа в изстиналата пепел на камината. — Огънят гори и унищожава. Но случайно, може би съвсем случайно.., я да погледнем!

Застанал на четири крака, той сръчно започна да придърпва пепелта навън от скарата, като внимателно си служеше с пръсти. Изведнъж нададе кратък вик.

— Пинсетите, Хейстингс!

Бързо му ги подадох и той умело измъкна с тях парченце овъглена хартия.

— Ето, mon ami! — извика той. — Какво ще кажете за това?

Огледах парчето хартия отблизо. Ето как точно изглеждаше то:

Бях озадачен. Хартията беше доста дебела и съвсем не приличаше на обикновена. Изведнъж ме споходи идея.

— Поаро! — извиках аз. — Това е част от завещание!

— Точно така,

Погледнах го малко изпитателно,

— Не сте ли изненадан?

— Не — мрачно отвърна той. — Очаквах го.

Върнах му парчето хартия и го наблюдавах как го поставя в куфарчето си със същата методична грижливост, с която се отнасяше към всичко. Мислите се блъскаха в главата ми. Какво беше това завещание, което така усложняваше нещата? Кой го беше унищожил? Човекът, който беше разлял свещта на пода? Очевидно. Но как е влязъл? Всички врати бяха залостени отвътре.

— А сега, приятелю — каза Поаро, — ще си вървим. Бих искал да задам няколко въпроса на прислужницата Доркас, нали така се казваше тя?

Минахме през стаята на Алфред Ингълторп и Поаро се позабави достатъчно, за да направи кратък, но доста изчерпателен оглед. Излязохме през неговата врата, като заключихме нея и тази на мисис Ингълторп както преди.

Заведох го до будоара, който бе пожелал да види, а аз отидох да потърся Доркас.

Когато обаче се върнах с нея, будоарът беше пуст.

— Поаро — извиках аз, — къде сте?

— Тук съм, приятелю.

Той бе излязъл навън през френския прозорец и стоеше, явно потънал във възхищение, пред различните по форма лехи с цветя.

— Възхитително! — промърмори той. — Възхитително! Каква симетрия! Погледнете този полумесец; и онези карета там — прелестта им радва окото. А и растенията са на идеално разстояние едно от друго. Скоро са били оформяни, нали така?

— Да, струва ми се, че вчера следобед работиха по тях. Но влезте вътре, довел съм Доркас.

— Eh bien, eh bien! Не ми се сърдете, че за минутка предоставих малко удоволствие за очите си.

— Да, но тук имаме по-важна работа.

— А откъде сте сигурен, че тези прекрасни бегонии не са също толкова важни?

Повдигнах рамене. Когато решеше да се държи така, човек не можеше да спори с него.

— Не сте съгласен? Но такива неща са ставали. Е, добре, ще влезем и ще разпитаме храбрата Доркас.

Доркас стоеше в будоара със скръстени отпред ръце, а сивата й, остра коса стърчеше изпод бялото боне. Тя беше самото олицетворение на добрата старомодна прислужница.

Отначало в отношението и към Поаро се долавяше подозрителност, но той веднага я покори.

— Моля ви да седнете, мадмоазел.

— Благодаря, сър.

— С вашата господарка сте от дълги години, нали така?

— Десет години, сър.

— Дълъг период и много предана служба. Бяхте много привързана към нея, нали?

— Тя беше добра господарка към мен, сър.

— Значи нямате нищо против да отговорите на няколко въпроса. Задавам ви ги с пълното одобрение на мистър Кавендиш.

— Разбира се, сър.

— Тогава ще започна, като ви питам какво стана вчера следобед. Господарката ви имаше кавга?

— Да, сър. Но не зная дали трябва… — Доркас се поколеба.

Поаро я изгледа настойчиво.

— Драга Доркас, необходимо ми е да зная всяка подробност от тази кавга, при това колкото се може по-обстойно. Не мислете, че издавате тайните на господарката си. Господарката ви вече не е жива, а ако искаме да отмъстим за нея, тогава трябва да узнаем всичко. Вече не можем да я върнем, но ако има престъпление, тогава ще искаме да предадем убиеца на правосъдието.

— Амин! — яростно изрече Доркас. — И без да казвам имена, в този дом има едного, когото никой от нас не може да понася! Проклет да е денят, в който той прекрачи този праг.

Поаро изчака възмущението й да поутихне, а след това, връщайки се отново към деловия си тон, попита:

— Та какво ще ми кажете за кавгата? Какво чухте от нея в началото?

— Вижте, сър, вчера случайно минавах отвън покрай преддверието…

— Кога беше това?

— Не мога да кажа точно, сър, но беше доста преди пет часа. Може да е било четири, може да е било и малко след четири. Та както казах, сър, минавах покрай преддверието, когато чух сърдити гласове да викат оттам. Нямах намерение да подслушвам, но… така се случи. Спрях се. Вратата беше затворена, но господарката говореше много високо и ясно я чух да казва: „Ти ме излъга, ти ме измами“ — каза тя. Не чух какво каза мистър Ингълторп. Той говореше доста по-тихо от нея, но тя му отговори: „Как смеещ? Аз съм те обличала и хранила! Всичко дължиш на мен! Така ли ми се отплащаш? Като позориш името ни?“ Пак не се чу какво каза той, но тя продължи: „Каквото и да кажеш, това няма да промени нещата. Знам какво да направя. Вече реших. Не си мисли, че страхът да не се разчуе или пък скандалът между мъж и жена ще ме спрат.“ После ми се стори, че ще излизат и затова бързо се махнах.

— Сигурна ли сте, че това е бил гласът на мистър Ингълторп?

— О, да. Че на кой друг може да е бил?

— Е, и какво стана после?

— След известно време се върнах в преддверието, но всичко беше утихнало. В пет мисис Ингълторп позвъни и ми заръча да й занеса чаша чай, без никакви закуски, в будоара. Изглеждаше ужасно — цялата пребледняла и разтревожена. „Доркас — каза ми тя, — преживях голям ужас.“ „Много съжалявам, мадам — казах аз. — Чаша хубав чай ще ви дойде много добре, мадам.“ Тя държеше нещо в ръката си. Не знам дали беше писмо или само лист хартия, но там имаше нещо написано, а тя не отделяше очи от него, сякаш не можеше да повярва на очите си. Тя си прошепна нещо, сякаш беше забравила, че съм там: „Две думи — и всичко вече е различно.“ А след това ми казва: „Никога не се доверявай на мъж, Доркас, те не го заслужават!“ После излязох и й донесох чаша силен чай, а тя ми благодари и ми казва, че щяла да се почувствува по-добре след чая. „Не зная как да постъпя ми каза тя. — Скандалът между съпруг и съпруга е нещо ужасно. Доркас, ще се помъча да го потуля, ако мога.“ Точно тогава влезе мисис Кавендиш и тя млъкна.

— Все още ли държеше писмото, онзи лист, в ръка?

— Да, сър.

— Какво обикновено би направила с него след това?

— Ами не зная, сър. Предполагам, че е щяла да го заключи в онази нейна виолетова кутия.

— Там ли държеше обикновено важните си книжа?

— Да, сър. Сваляше я със себе си всяка сутрин, а вечер пак си я прибираше горе.

— Кога загуби ключа й?

— Нямаше го вчера по обяд и тя ми каза да го потърся внимателно. Много се беше притеснила заради него.

— Но тя имаше втори ключ, нали?

— О, да, сър.

Доркас гледаше Поаро с голяма доза любопитство, а ако трябва да кажа истината — аз също. Какъв беше този загубен ключ? Поаро се усмихна.

— Няма значение, Доркас. Просто работата ми е да узнавам неща. Това ли е загубеният ключ?

Той извади от джоба си ключа, който бе намерил в кутията за писма на горния етаж.

Очите на Доркас като че ли щяха да изскочат от орбитите си.

— Той е, сър, няма лъжа. Но къде го намерихте? Търсих го навсякъде.

— А, работата е там, че вчера той не е бил на същото място, където беше днес. А сега да преминем на друга тема — има ли вашата господарка в гардероба си тъмнозелена рокля?

Доркас се сепна от неочаквания въпрос.

— Не, сър.

— Сигурна ли сте?

— О, да, сър.

— Има ли някой в къщата зелена рокля?

Доркас се замисли.

— Мис Синтия има зелена вечерна рокля.

— Светлозелена или тъмнозелена?

— Светлозелена, сър, нещо като шифон, така му викат.

— А, не ми трябва това. И никой друг ли няма нещо зелено?

— Не, сър, не си спомням.

Лицето на Поаро не го издаде с нищо дали е разочарован или напротив. Той просто заяви:

— Добре, да оставим това и да продължим. Имате ли причина да мислите, че снощи господарката ви е взела прах за сън?

— Не, снощи не, сър. Знам го със сигурност.

— Откъде сте толкова уверена?

— Защото кутийката беше празна. Тя взе последния преди два дни, а нямаше приготвен нов.

— Сигурна ли сте в това?

— Абсолютно, сър.

— Тогава всичко се изяснява! Между другото, господарката ви не ви ли накара да подписвате някакви книжа вчера?

— Да подписвам книжа ли? Не, сър.

— Когато мистър Хейстингс и мистър Лорънс се върнали снощи, те заварили господарката ви да пише писма. Предполагам, че не можете да ми кажете за кого са били предназначени тези писма?

— Боя се, че не мога, сър. Вечерта не бях тук. Може би Ани ще ви каже, макар тя да е много небрежна. Снощи например тя не раздигна чашите от кафе. Така става, когато ме няма да я наглеждам.

Поаро вдигна ръка.

— Понеже не са раздигнати, оставете ги по местата им още малко, Доркас, моля ви. Бих искал да ги огледам.

— Добре, сър.

— Кога излязохте снощи?

— Към шест, сър.

— Благодаря, Доркас, това е всичко, което исках да ви питам. — Той се надигна и отиде до прозореца. — Възхищавам се от тези цветни лехи. Впрочем колко градинари работят тук?

— Сега са само трима, сър. Преди войната имахме пет, а тогава имението се поддържаше като истински дом на джентълмен. Тогава да го бяхте видели, сър. Истинска прелест. Ама сега тук са само старият Манинг, младият Уилям и една от модерните жени, дето ходят с бричове и тям подобни. Ех, ужасни времена настанаха.

— Добрите времена ще се върнат пак, Доркас. Поне така се надяваме. А сега ще ми изпратите ли Ани?

— Да, сър. Благодаря, сър.

— Откъде разбрахте, че мисис Ингълторп взима сънотворно? — попитах аз с живо любопитство, докато Доркас напускаше стаята. — Ами за ключовете — за изгубения ключ и за дубликата?

— Едно по едно, Хейстингс. Що се отнася до сънотворното, разбрах го по това. — Той внезапно извади малка картонена кутийка като тези, които аптекарите използуват за прахове.

— Къде я намерихте?

— В чекмеджето на умивалника в стаята на мисис Ингълторп. Това беше шестото нещо от моя списък.

— Но щом като последното прахче е взето преди два дни, предполагам, че това не е от голямо значение?

— Възможно е, но не забелязвате ли нещо необичайно в тази кутийка?

Огледах я внимателно.

— Не, мисля, че не.

— Погледнете етикета.

Прочетох написаното там:

— „Да се приема едно прахче преди лягане, ако е необходимо. Мисис Ингълторп.“ Не виждам нищо необичайно.

— Не забелязвате значи, че липсва името на аптекаря?

— Аха! — извиках аз. — Да, това е странно!

— Известно ли ви е някога аптекар да е изпращал кутийка като тази, без печат с името си?

— Не, мисля, че не.

У мен започна да се надига някакво вълнение, ала Поаро охлади ентусиазма ми с думите:

— И все пак обяснението е съвсем просто. Затова не се напрягайте, приятелю.

Дочухме скърцането на пода, което означаваше, че Ани идва насам, затова не можах да му отговоря.

Ани беше едра и симпатична девойка и явно преживяваше голямо вълнение, примесено сякаш с малко нездраво удоволствие от трагедията.

Делово и без заобикалки Поаро пристъпи веднага към същността.

— Повиках ви, Ани, защото си помислих, че вие ще можете да ми кажете нещо за писмата на мисис Ингълторп, които тя е писала снощи. Колко бяха те? Можете ли да споменете някои от имената и адресите?

Ани се замисли.

— Писмата бяха четири, сър. Едното беше до мис Хауърд, другото беше до мистър Уелс, адвоката, а за останалите две — не мога да си спомня, сър. О, да, едното от тях беше до Рос, доставчиците от Тадминстър. А за другото не си спомням.

— Помислете пак — настоя Поаро.

Ани напразно се напрягаше.

— Съжалявам, сър, но ми е изскочило от ума. Сигурно не съм го видяла.

— Няма значение — каза Поаро, без да проявява признаци на разочарование. — Сега искам да ви попитам за нещо друго. В стаята на мисис Ингълторп има купичка с малко какао в нея. Всяка вечер ли го е пиела?

— Да, сър, слагахме го в стаята й всяка вечер, а тя си го стопляше през нощта, когато й се припяваше.

— И какво беше това? Само какао ли?

— Да, сър, с мляко, с лъжичка захар и две лъжички ром.

— Кой го занасяше в стаята й?

— Аз, сър.

— Винаги ли?

— Да, сър.

— По кое време?

— Когато ходех да пускам пердетата, сър.

— Значи сте го носели направо от кухнята?

— Не, сър. Вижте сега, на газовата печка няма много място и затова готвачката го приготвя по-рано, преди да сложи зеленчуците за вечеря. След това го качвам горе, слагам го на една масичка до летящата врата и й го нося по-късно.

— Тази летяща врата е в лявото крило, нали?

— Да, сър.

— А масичката — тя отсам ли е, или от другата страна, където са стаите на прислугата?

— На отсамната страна.

— И по кое време го оставихте там снощи?

— Някъде към седем и четвърт, сър.

— А кога го занесохте в стаята на мисис Ингълторп?

— Когато ходих да затворя прозорците и да пусна пердетата, сър. Към осем часа. Още не бях свършила, когато мисис Ингълторп дойде да си легне.

— Значи между седем и четвърт и осем какаото е било на онази масичка в лявото крило?

— Да, сър. — Лицето на Ани ставаше все почервено и червено, и изведнъж тя неочаквано изрече: — И ако в него е имало сол, сър, не съм аз. Не съм му слагала никаква сол.

— Защо мислите, че в него е имало сол? — попита Поаро.

— Ами защото я видях по подноса, сър.

— Видели сте сол върху подноса?

— Да. Приличаше на готварска сол. Нямаше я, когато качвах нагоре подноса, но когато отидох да го занеса в стаята на господарката, я видях веднага. Трябваше да го върна долу и да накарам готвачката да приготви нова напитка. Само че много бързах, защото Доркас я нямаше, а аз си помислих, че сигурно на какаото му няма нищо и че солта се е разсипала само по подноса. Избърсах я с престилката си и го занесох в стаята.

С големи усилия сдържах вълнението си. Съвсем несъзнателно Ани ни бе предоставила едно изключително важно доказателство. Как ли би зяпнала, ако узнаеше, че нейната „готварска сол“ е била стрихнин, една от най-ужасните отрови, известни на човечеството. Удивих се на спокойствието на Поаро. Умението му да се самоконтролира беше невероятно. С нетърпение очаквах следващия му въпрос, но той ме разочарова

— Когато влязохте в стаята на мисис Ингълторп, вратата към стаята на мис Синтия беше ли със спуснато резе?

— О! Да, сър, винаги е така. Тя никога не се отваря.

— Ами вратата към стаята на мистър Ингълторп? Видяхте ли дали и тя е била залостена?

Ани се поколеба.

— Не мога да кажа със сигурност, сър. Беше затворена, но не мога да кажа дали е била залостена или не.

— Когато напуснахте стаята, мисис Ингълторп постави ли резето след вас?

— Не, сър, не го направи тогава. Предполагам обаче, че го е направила по-късно. Тя обикновено се заключваше нощем. Искам да кажа заключваше вратата към коридора.

— Когато оправяхте стаята вчера, забелязахте ли разлята свещ по пода?

— Разлята свещ? О, не, сър. Мисис Ингълторп нямаше свещник, а само нощна лампа.

— Значи ако на пода е имало голямо петно от разтопена свещ, вие смятате, че не бихте пропуснали да го забележите?

— Как няма да го забележа, сър! И веднага щях да го почистя с попивателна хартия и гореща ютия, сър.

После Поаро повтори въпроса, който зададе и на Доркас:

— Господарката ви имала ли е някога зелена рокля?

— Не, сър.

— Нито наметало, плащ, нито — как му казват — спортно палто?

— Но не зелено, сър.

— А някой друг в къщата?

Ани се замисли.

— Не, сър.

— Сигурна ли сте?

— Съвсем сигурна.

— Bien! Това е всичко, което ме интересуваше. Много ви благодаря.

С малко нервен смях Ани напусна стаята по скърцащия под. Вълнението, което потисках до този момент, сега се отприщи.

— Поаро — извиках аз, — поздравявам ви! Това е велико откритие!

— Кое е велико откритие?

— Ами че отровата е била в какаото, а не в кафето! Това обяснява всичко! И понеже какаото е било изпито посред нощ, затова и влиянието на отровата се е проявило чак сутринта!

— Значи вие сте на мнение — слушайте внимателно какво ще кажа, Хейстингс, — че какаото е съдържало стрихнин?

— Ама разбира се! Какво друго може да е била тази сол върху подноса?

— Може да е било просто сол — невъзмутимо отвърна Поаро.

Свих рамене, Ако смяташе да се държи по този начин, нямаше смисъл да се спори с него. През ума ми мина мисълта, при това не за първи път, че старият Поаро наистина вече е попрехвърлил годините. А лично аз смятах, че за него е истинско щастие да се обвърже с човек, който притежава по-възприемчив ум.

Поаро ме изследваше с кроткия поглед на премигващите си очички.

— Май не сте доволен от мен, приятелю?

— Драги Поаро — отвърнах хладно, — аз не съм човек, който ще ви налага мнението си. Вие имате право на собствено виждане, а същото се отнася и за мен.

— Възхитително умозаключение — отбеляза Поаро, като енергично се изправи на крака. — С тази стая вече приключих. Чие е по-малкото бюро в ъгъла там?

— На мистър Ингълторп.

— Аха! — Той предпазливо натисна подвижната му горна част. — Заключено. Но може някой от ключовете на мисис Ингълторп да го отвори. — Той изпробва няколко, завъртайки ги насам-натам с опитна ръка, като най-накрая нададе вик на задоволство. — Voila.^[4] Ключът е друг, но ще свърши работа. — Той избута назад капака на бюрото и хвърли бърз поглед върху спретнато подредените книжа. За моя изненада той не ги разгледа, а докато затваряше бюрото, се задоволи само с одобрителната забележка: — Този мистър Ингълторп явно е извънредно методичен човек!

Според оценъчната система на Поаро „методичен човек“ беше най-доброто, което можеше да се каже за някого.

Отново почувствувах, че моят приятел вече не е предишният човек, когото познавах, защото започна да бърбори несвързано:

— В бюрото нямаше пощенски марки, но може да е имало, нали така, mon ami? Може да е имало. Да — очите му обходиха стаята, — този будоар няма какво повече да ни предложи. Не научихме кой знае какво от него. Само това.

Той измъкна от джоба си смачкан плик и го подхвърли към мен. Пликът представляваше доста любопитен документ. Предлагам неговото факсимиле: