Агата Кристи
Аферата в Стайлс (6)

ГЛАВА 6
Установяване причините за смъртта

В интервала преди събирането на журито за съда Поаро не подгъна крак. На два пъти той се усамотява с мистър Уелс. Правеше и дълги разходки из околността. Доста се дразнех от това, че не ми се доверява какво върши, още повече, че нямах и най-малката представа с какво се е заел.

Допуснах, че може би ходи до фермата на Рейкс, за да научи нещо; и така, когато в сряда вечерта не го заварих в Лийстуейс Котидж, запътих се натам с надеждата да го срещна. Но от него нямаше и помен, а аз не посмях да отида в самата ферма. Когато са тръгвах, натъкнах се на един местен старец, който ми се усмихна по селски хитро.

— Вий нъл сти от имениито? — попита той.

— Да. Търся един приятел, който според мен е дошъл насам.

— Един такъв дребнечък? Дето маха с ръце, кат говори? От ония билгийцити от селото?

— Да — казах аз нетърпеливо. — Значи е идвал насам, така ли?

— О, да, идва я, как да не е идвал. Че и повече от еднажки. Приятел ви е, а? Абе вие джентлемените от имението сте опасна работа! — И той се ухили още по-широко отпреди.

— Защо, да не би джентълмените от имението да идват често насам? — попитах аз колкото се може по-безгрижно.

Той ми смигна свойски.

— Има един, гуспудине. Няма да казваме обаче имена, нъл тъй? Широка душа има той. Моля, моля, сър, сигурен съм.

Тръгнах веднага. Ивлин Хауърд имаше право тогава и аз изпитах остро отвращение, когато помислих как Алфред Ингълторп е проявявал широката си душа с парите на друга жена. Дали онова циганско личице не беше в дъното на престъплението или всичко почиваше на по-низката страст към парите? Вероятно бяха замесени и двете неща по равно.

Имаше един пункт, по който Поаро се беше вманиачил по необясним начин. На няколко пъти вече ми споменаваше, че Доркас трябва да е сгрешила при определянето на времето на кавгата. Той й бе повторил неколкократно, че е било четири и половина, а не четири, когато е чула гласовете.

Доркас обаче беше непреклонна. Цял час, а може би и повече, бил изминал от времето, когато тя чула гласовете и момента, когато занесла чая на господарката си.

Съдът за установяване причините за смъртта се състоя в петък в селото, в пивницата Стайлайтс Армс. Поаро и аз седяхме един до друг, тъй като от нас не се изискваше да даваме показания.

Предварителните формалности минаха по реда си. Журито огледа тялото, а Джон Кавендиш го идентифицира.

Последваха въпроси към него и той обясни как се е събудил в ранните часове на утрото, както и обстоятелствата около смъртта на майка си.

После дойде ред на медицинските показания. Всички затаиха дъх и впериха очи в прочутия специалист от Лондон, известен като един от най-големите живи авторитети по въпросите на токсикологията.

С няколко думи той резюмира резултатите от аутопсията. Като се махнеше медицинската фразеология и термини, всичко се свеждаше до това, че мисис Ингълторп бе починала в резултат на отравяне със стрихнин. Съдейки по извлеченото количество, тя вероятно е поела не по-малко от три-четвърти гран^[1] стрихнин, може би и цял гран а дори и малко повече.

— Възможно ли е да е поела отровата случайно? — попита коронерът.

— Смятам го за твърде невероятно. За разлика от някои други отрови, стрихнинът не се използува за домашни цели, а има и ограничения за продажбата му.

— Възможно ли е от вашите резултати да посочите как е била поета отровата?

— Не.

— Пристигнали сте в Стайлс преди доктор Уилкинс, нали така?

— Така е. Срещнах колата точно при портата до къщичката на пазача и тогава хукнах натам по най-бърз начин.

— Ще ни разкажете ли какво се случи след това?

— Влязох в стаята на мисис Ингълторп. Заварих я в типичните при тетанус конвулсии. Тя се обърна към мен и изпъшка: "Алфред… Алфред…

— Възможно ли е стрихнинът да е бил в кафето, което съпругът й е занесъл след вечеря?

— Възможно е, но стрихнинът е много бързо действуваща отрова. Симптомите се проявяват час или два след неговото приемане. Има случаи, когато действието му се забавя от определени обстоятелства, но тук нямаме доказателство за подобни неща. Предполагам, че мисис Ингълторп е изпила вечерното си кафе някъде към осем часа, докато симптомите се проявяват едва в ранните часове на сутринта, което пък от своя страна сочи, че стрихнинът е бил поет доста по-късно през нощта.

— Мисис Ингълторп е имала навика да пие чаша какао посред нощ. Възможно ли е стрихнинът да е бил поднесен с него?

— Не, аз лично взех проба от останалото в чашката какао и го изследвах. В него не открих стрихнин.

Чух Поаро да хихика тихо до мен.

— Откъде разбрахте? — попитах аз.

— Слушайте.

— Мога да заявя — продължи докторът, — че бих се изненадал при друг резултат.

— Защо?

— Просто защото стрихнинът има необикновено горчив вкус. Той може да се усети в разтвор едно на 70 000 и може да бъде прикрит единствено от силно ароматни вещества. Какаото е твърде слабо, за да заличи вкуса му.

Член на журито поиска да узнае дали същото съображение важи и за кафето.

— Не. Кафето притежава собствен горчив вкус и затова би могло да прикрие вкуса на стрихнина.

— Значи сте на мнение, че отровата е била сложена в кафето, но по някакви неизвестни причини нейното въздействие се е забавило.

— Да, но тъй като чашата е строшена на малки парченца, не е възможно да се изследва съдържанието й.

С това приключиха показанията на доктор Бауърстейн. Доктор Уилкинс го подкрепи по всички пунктове. На въпроса дали може да се допусне самоубийство, той отговори отрицателно с абсолютна категоричност. Покойницата, каза той, страдала от слабо сърце, но иначе се радвала на отлично здраве и притежавала бодро и уравновесено разположение на духа. Според него тя би била един от последните хора, които биха посегнали на живота си.

Дойде редът на Лорънс Кавендиш. Показанията му бяха доста маловажни, понеже бяха просто повторение на казаното от брат му. Тъкмо когато всички очакваха неговото оттегляне, той замълча, а после каза доста нерешително:

— Мога ли да добавя нещо?

Той погледна неодобрително към коронера, който бързо отвърна:

— Разбира се, мистър Кавендиш. Ние сме тук, за да се доберем до истината и приветствуваме всичко, което може да хвърли допълнителна светлина.

— Това е просто една моя идея — обясни Лорънс. — Разбира се, може и да греша, но все още ми се струва, че смъртта на майка ми може да се отдаде на естествени причини.

— Как мислите да го докажете, мистър Кавендиш?

— Малко преди смъртта си майка ми беше започнала да взема тоник, съдържащ стрихнин.

— А! — възкликна коронерът,

Членовете на журито се раздвижиха заинтригувани.

— Предполагам — продължи Лорънс, — че е имало случаи, когато ефектът от натрупването на лекарството, приемано известно време, е довеждал до смърт. А не е ли възможно също така тя случайно да е поела свръхдоза от лекарството си?

— За пръв път чуваме, че покойната е вземала стрихнин преди смъртта си. Много сме ви признателни, мистър Кавендиш.

Отново повикаха доктор Уилкинс, който отхвърли идеята с насмешка.

— Това, което казва мистър Кавендиш, е абсолютно невъзможно. Всеки лекар ще ви каже същото. В известен смисъл стрихнинът е отрова, която има такъв кумулативен ефект, но е невъзможно да доведе до смърт по този начин. Трябваше да има дълъг период на хронични симптоми, което веднага щеше да привлече вниманието ми. Цялото твърдение е абсурдно.

— А второто предположение? Че мисис Ингълторп по невнимание е взела свръхдоза?

— Три, дори четири дози не биха довели до смърт. Мисис Ингълторп винаги поръчваше да й приготвят по-голямо количество лекарство, тъй като тя се обслужваше от аптеката на Куут в Тадминстър. Трябвало е да погълне почти цялото шише, за да може да се обясни количеството, което установихме при аутопсията.

— Значи вие смятате, че можем да пренебрегнем тоника като евентуална причина за смъртта й?

— При всички случаи. Подозрението е нелепо.

Същият член на журито, който се беше обадил преди, попита дали аптекарят, който е приготвил лекарството, не е сбъркал.

— Това, разбира се, е възможно винаги — отвърна лекарят.

Ала Доркас, която беше следващата призована свидетелка, разпръсна дори и тази възможност. Лекарството не било приготвяно скоро. Напротив, мисис Ингълторп взела последната доза в деня на смъртта си.

Така въпросът за тоника бе окончателно отхвърлен и коронерът продължи със задълженията си. След като чу разказа на Доркас как е била събудена от яростното биене на звънеца на господарката си и как след това наскачала цялата къща, той премина към въпроса за кавгата от предния следобед.

Показанията на Доркас по този пункт бяха в основни линии това, което ние с Поаро вече бяхме чували, затова няма да ги повтарям тук.

Следващата свидетелка беше Мари Кавендиш. Тя стоеше много изправена и говореше с нисък, ясен и напълно овладян глас. В отговор на въпроса на коронера тя му разказа как будилникът й я събудил както обикновено в четири и половина и как тя тъкмо се обличала, когато звукът от падането на нещо тежко я уплашил.

— Това сигурно е била масичката до леглото? — обади се коронерът.

— Отворих вратата — продължи Мари — и се заслушах. След няколко минути се чу силен звънец. Доркас дотича долу, събуди съпруга ми и ние всички отидохме до стаята на свекърва ми, но вратата й беше заключена…

Коронерът я прекъсна:

— Струва ми се, че наистина няма защо да ви притесняваме повече по този въпрос. Известно ни е всичко, което се е случило след това. Но ще ви бъда признателен, ако ни кажете какво сте дочули от кавгата от предния ден.

— Аз?

В гласа й се долови обида. Тя вдигна ръка и поправи дантелата на яката си, като леко извърна глава настрани. Съвсем спонтанно през ума ми премина мисълта: „Тя печели време!“

— Да. Доколкото зная — продължи коронерът, добре разчленявайки думите си, — вие сте седели с книга в ръка на пейката под продълговатия прозорец на будоара. Така е, наля?

Това беше ново за мен, а след като погледнах към Поаро, разбрах, че е новост и за него.

Преди тя да отговори, почти интуитивно почувствувах една миниатюрна пауза, някакво неуловимо колебание:

— Да, така е.

— И прозорецът на будоара е бил отворен, нали?

Несъмнено лицето й пребледня, когато отговори:

— Да.

— Значи е била невъзможно да не чуете гласовете вътре, още повече, че там разгневени хора са говорели на висок глас. В действителност от вашето място трябва да се е чувало по-добре отколкото от преддверието.

— Възможно е.

— Ще повторите ли какво сте чули от кавгата.

— Наистина не си спомням да съм чула нещо.

— Да не искате да кажете, че не сте чули гласове?

— О, чувах гласове, но не чувах какво си говорят. — По страните й изби лека руменина.

Коронерът не се отказваше.

— И не си спомняте нищо? Нищо, така ли мисис Кавендиш? Нито една изпусната дума или фраза, които да ви наведат на мисълта, че това наистина е бил личен разговор?

Тя замълча, сякаш за да размисли, като външността й остана неизменно спокойна.

— Да, спомням си. Мистър Ингълторп каза нещо — не си спомням точно какво — нещо за причиняване на скандал между съпруг и съпруга.

— А! — облекчено се облегна назад коронерът. — Това съвпада с чутото от Доркас. Но извинете ме, мисис Кавендиш — макар и да сте разбрали, че това е личен разговор, вие не се отдалечихте, така ли? Останахте на пейката?

Когато светлокафявите очи се вдигнаха нагоре, улових в тях моментно проблясване. Бях сигурен, че в този момент би разкъсала дребничкия адвокат на парченца заради тези негови инсинуации, но тя отговори съвсем спокойно:

— Не. Чувствувах се добре на пейката. Просто се концентрирах върху книгата си.

— И това е всичко, което можете да ни кажете?

— Да, всичко.

Разпитът приключи, но се съмнявах, че коронерът е напълно доволен от него. У него навярно бе останало подозрението, че ако пожелаеше, Мари Кавендиш би могла да каже повече.

След това бе повикана Ейми Хил, магазинерка, която потвърди, че на седемнадесети, следобед, е продала формуляр за завещание на Уилям Ърл, помощник-градинар в Стайлс.

После бяха призовани Уилям Ърл и Манинг които потвърдиха, че са се подписали като свидетели на някакъв документ. Манин определи времето около четири и половина, докато Уилям беше на мнение, че е било доста по-рано.

След тях дойде Синтия Мърдок. Показанията й обаче бяха скромни. Тя не бе видяла нищо от трагедията до момента, в който беше събудена от мисис Кавендиш.

— И не сте чули падането на масичката?

— Не, спала съм дълбоко.

Коронерът се усмихна.

— Хората с чиста съвест спят дълбоко — отбеляза той. — Благодаря ви, мис Мърдок, това е всичко.

— Мис Хауърд.

Мис Хауърд показа писмото, което мисис Ингълторп й е била написала вечерта на седемнадесети. Разбира се, Поаро и аз вече го бяхме виждали. За нас то не добави нищо ново към знанията ни за трагедията. Това е неговото факсимиле:

Писмото беше предадено на журито, което го огледа внимателно.

— Боя се, че не ни е от голяма помощ — въздъхна коронерът. — Тук не се споменава нито едно събитие от следобеда.

— Ясно като бял ден — отвърна мис Хауърд лаконично. — Показва, че клетата ми стара приятелка е разбрала как са се подиграли с нея!

— В писмото не се споменава нищо подобно — отвърна коронерът.

— Не, защото бедната Емили никога не е можела да приеме, че греши. Но аз я познавам. Тя искаше да се върна. Само че не искаше да признае, че имах право. Искаше да го позаобиколи. Повечето хора правят така. Само че аз не вярвам в това.

Мистър Уелс се усмихна леко. Усмивки се появиха по лицата и на неколцина членове на журито. Явно мис Хауърд беше популярна личност.

— Във всеки случай цялата тази глупост е само губене на време — продължи дамата, като, пренебрежително изгледа журито отгоре до долу. — Само приказки и приказки! Докато през цялото време знаем много добре…

Коронерът я прекъсна, почти агонизирайки от страх:

— Благодаря, мис Хауърд, това е всичко.

Сигурно е въздъхнал с облекчение, когато тя показа готовност да се съобрази с него.

След това дойде сензацията на деня. Коронерът повика Албърт Мейс, помощник-аптекаря. Това беше нашият развълнуван млад приятел с бледото лице. В отговор на въпросите на коронера той обясни, че е квалифициран фармацевт, но че е отскоро в тази аптека, тъй като предишният помощник бил призован в армията.

След това въведение коронерът започна по същество.

— Мистър Мейс, продавали ли сте скоро стрихнин на лица, които не са имали право да го закупят?

— Да, сър.

— Кога е било това?

— Миналия понеделник вечерта.

— Понеделник ли? Не вторник?

— Да, сър, понеделник, шестнадесети.

— Можете ли да ни кажете на кого сте го продали?

В залата бе настанала такава тишина, че не се чуваше даже дишането на хората.

— Да, сър. На мистър Ингълторп.

Всички погледи се насочиха към мястото където, неподвижен и вдървен, седеше Алфред Ингълторп. Когато уличаващите думи излязоха от устата на младежа, той леко се сепна. Помислих си, че може би ще се надигне от стола си, но той продължи да седи, макар по лицето му да се изписа добре изигран израз на изненада.

— Сигурен ли сте в това, което казвате? — строго попита коронерът.

— Съвсем сигурен, сър.

— Да не би да имате навика да продавате стрихнин на когото ви падне?

Младежът буквално повяхна под смръщения поглед на коронера.

— О, не, сър… Разбира се, че не. Но като видях, че това е мистър Ингълторп от имението, си рекох, че в това няма нищо страшно. Той ми каза, че му е нужен, за да отрови някакво куче.

Вътре в себе си му съчувствувах. Това беше обикновена проява на човешката природа — да направиш услуга на човек от „имението“, — особено когато тя би могла да доведе до евентуална промяна в социалното ти положение, до връзка с местните големци.

— Не е ли прието всеки, който купува отрова, да се подписва във вашата книга?

— Да, сър. Мистър Ингълторп се подписа.

— Носите ли книгата със себе си?

— Да, сър.

Книгата беше предоставена, а след това, с няколко строги думи на укор, коронерът освободи злощастния мистър Мейс.

После, насред пълна тишина, беше призован Алфред Ингълторп. Съзнаваше ли той колко близо до шията му се бе спуснала примката?

Коронерът се насочи направо към въпроса.

— Миналия понеделник вечерта купували ли сте стрихнин с намерението да тровите куче?

Ингълторп отвърна съвършено спокойно:

— Не, не съм. В Стайлс няма куче, ако не се брои едно дворно овчарско куче, което е в отлично здраве.

— Значи напълно отричате да сте купували стрихнин от Албърт Мейс миналия понеделник?

Да.

— И това ли ще отречете?

Коронерът му подаде аптекарския регистър с подписа му.

— Да, разбира се. Почеркът е съвсем различен от моя. Сега ще ви покажа.

Той извади стар плик от джоба си и се подписа на него, след което го подаде на журито. Подписът наистина беше съвсем различен.

— Как ще обясните тогава показанията на мистър Мейс?

Алфред Ингълторп отвърна невъзмутимо:

— Мистър Мейс навярно греши.

Коронерът се поколеба за минутка, а после каза:

— Мистър Ингълторп, бихте ли ни казали, заради протокола, къде бяхте вечерта в понеделник, шестнадесети?

— Не мога да си спомня… наистина.

— Но това е несериозно, мистър Ингълторп — каза коронерът. — Помислете пак.

Ингълторп поклати глава.

— Не мога да ви кажа. Като че ли бях излязъл на разходка.

— В каква посока?

— Наистина не мога да си спомня.

Лицето на коронера стана още по-свъсено.

— Имаше ли някой с вас?

— Не.

— Срещнахте ли някого по пътя си?

— Не.

— Жалко — сухо каза коронерът. — Не ми остава нищо друго, освен да направя извода, че не желаете да кажете къде сте били по времето, когато мистър Мейс ви е разпознал при влизането ви в аптеката, за да купите стрихнин.

— Ако желаете да мислите така — да.

— Бъдете по-внимателен, мистър Ингълторп.

Поаро не можеше да застане на едно място.

— Sacre!^[2] — измърмори той. — Този глупак наистина ли иска да го арестуват?

Ингълторп действително създаваше лошо впечатление. Несъстоятелните му отричания не биха убедили дори и дете. Коронерът обаче бързо премина към следващия въпрос и Поаро въздъхна с облекчение.

— Имахте ли някакъв спор със съпругата си във вторник следобед?

— Моля за извинение — прекъсна го Алфред Ингълторп, — но явно са ви информирали неправилно. Не съм се карал със скъпата си съпруга. Цялата тази история е напълно невярна. Аз не бях в къщата през целия следобед.

— Може ли някой да го потвърди?

— Имате честната ми дума — надменно каза Ингълторп.

Коронерът не си направи труда да отговори.

— Има двама свидетели, които могат да се закълнат, че са чули препирнята ви с мисис Ингълторп.

— Тези свидетели грешат.

Бях озадачен. Този човек говореше с такава увереност, че аз се стъписах. Погледнах към Поаро. По лицето му беше изписан ликуващ израз, който не можех да проумея. Беше ли най-сетне убеден във вината на Алфред Ингълторп?

— Мистър Ингълторп — каза коронерът, — тук чухте да повтарят последните думи на съпругата ви. Можете ли да предложите някакво обяснение за тях?

— Разбира се, че мога.

— Можете?

— Струва ми се много просто. Стаята е била слабо осветена. Доктор Бауърстейн е с моята височина и фигура и, също като мен, носи брада. В полумрака, а и при страданията, които е изпитвала, клетата ми съпруга го е взела за мен.

— А! — промърмори Поаро на себе си. — Но това е чудесна идея!

— Мислите ли, че е вярно?

— Не съм казал такова нещо. Но наистина е умно предположение.

— Вие възприемате последните думи на съпругата ми като обвинение — продължаваше Ингълторп, — докато те, напротив, са били зов към мен.

Коронерът размисли за момент, а после каза:

— Струва ми се, мистър Ингълторп, че вие сам сте налели кафето и сте го занесли на съпругата си в оная вечер, нали така?

— Да, аз го налях. Само че не съм го носил аз. Имах намерение да го направя, но ми съобщиха, че на входната врата ме търси някакъв приятел и тогава оставих кафето на масичката в преддверието. Когато се върнах след няколко минути, него вече го нямаше.

Това твърдение можеше да бъде както вярно, така и невярно, но то сякаш с нищо не подобряваше положението на Ингълторп. При всички случаи е имал предостатъчно време, за да сложи отровата.

В този момент Поаро ме сбута леко, сочейки към двама души, седнали един до друг до вратата. Единият беше дребен и мургав човечец с остри черти и с физиономия на невестулка, а другият беше висок и рус.

Направих недоумяващ жест към Поаро Той ми пошепна в ухото:

— Знаете ли кой е онзи дребничкият?

Поклатих глава

— Това е инспектор Джеймс Джап от Скотланд Ярд — Джими Джап. Другият също е от Скотланд Ярд. Събитията се развиват бързо, приятелю.

Внимателно огледах двамата мъже. В тях наистина не видях нищо полицейско. Никога не бих ги заподозрял, че са служители на Скотланд Ярд.

Все още ги оглеждах, когато ме сепна обявяването на присъдата.

— Предумишлено убийство, дело на неизвестно лице или лица.