Агата Кристи
Аферата в Стайлс (2)

ГЛАВА 2
Шестнадесети и седемнадесети юли

Бях пристигнал в Стайлс на 5 юли. Сега пристъпвам към случилото се на 16 и 17 от същия този месец. За удобство на читателя ще преразкажа тогавашните събития по възможно най-точен начин. Впоследствие те бяха разкрити на процеса в резултат на дълги и отегчителни кръстосани разпити.

Няколко дни след заминаването на Ивлин Хауърд получих писмо от нея, в което тя ми съобщаваше, че започнала работа като медицинска сестра в голямата болница в Мидлингам — индустриален град на около петнадесет мили от Стайлс, — като същевременно ме молеше да й се обадя, ако мисис Ингълторп покажеше някакво желание за сдобряване.

Единственото нещо, което помрачаваше покоя на мирните ми дни, беше необичайното, а според мен и абсолютно необяснимо предпочитание на мисис Кавендиш към компанията на доктор Бауърстейн. Не мога да си представя какво виждаше тя у него, но постоянно го канеше в имението, като често излизаха заедно на дълги разходки. Длъжен съм да призная, че ми беше изключително трудно да открия в него нещо привлекателно.

Шестнадесети юли се падаше в понеделник. Беше ден на шумна бъркотия. Прочутата разпродажба се бе състояла в събота и във връзка с това събитие вечерта предстоеше забава, на която мисис Ингълторп трябваше да рецитира поема за войната. Цяла сутрин всички бяхме заети с подреждането и украсяването на селската зала, където щеше да бъде събитието. Обядвахме късно и си направихме следобедната почивка в градината. Забелязах нещо необичайно в поведението на Джон. Стори ми се много развълнуван и неспокоен.

След чая мисис Ингълторп отиде да си полегне преди вечерната си проява, а аз поканих Мари Кавендиш на тенис.

Някъде към седем без четвърт мисис Ингълторп ни извика да не закъсняваме, понеже щяхме да вечеряме по-рано тази вечер. Всички се засуетихме, за да се приготвим навреме; и преди да привърши вечерята, колата вече чакаше пред вратата.

Забавата премина при голям успех, като рецитацията на мисис Ингълторп предизвика бурни аплодисменти. Имаше и няколко живи картини, в които взе участие и Синтия. Тя не се върна с нас, понеже беше поканена на вечеря от приятелките си, с които се бе появила в живите картини.

На следното утро мисис Ингълторп остана в леглото до закуска, тъй като беше доста уморена; ала към 12.30 се появи в най-бодро настроение и ни повлече заедно с Лорънс на празничен обяд.

— Такава очарователна покана от мисис Ролестън. Тя, знаете, е сестрата на лейди Тадминстър. Ролестънови са дошли тук заедно, с Уилям Завоевателя — едни от най-старите фамилии.

Мари се бе извинила под претекста за ангажимент с доктор Бауърстейн.

Обедът премина много приятно, а когато си тръгнахме, Лорънс предложи на връщане да минем през Тадминстър, което се намираше на не повече от миля встрани от пътя ни, и да посетим Синтия в нейната аптека. Мисис Ингълторп отвърна, че това е прекрасна идея, ала тъй като й се налагало да напише няколко писма, щяла да ни остави там, а после можело да се върнем заедно със Синтия в двуколката.

Портиерът на болницата ни задържа, защото му се бяхме сторили подозрителни, докато не се появи Синтия, за да гарантира за нас. В дългите си бели дрехи тя изглеждаше много сдържана и симпатична. Заведе ни в своята светая светих и ни представи на колежката си — личност, която внушаваше страхопочитание и към която Синтия весело се обръщаше с името „Нибс“.

— Колко много шишета! — възкликнах аз, като обгърнах с поглед стаичката. — Наистина ли знаете какво има във всяко от тях?

— Кажете нещо оригинално — изпъшка Синтия. — Няма човек, който да дойде тук и да го пропусне. Вече сме замислили да дадем награда на първия, който не каже: „Колко много шишета!“ Зная и какво е следващото, което ще кажете: „Колко души сте отровили?“

Признах се за виновен със смях на уста.

— Само ако знаехте колко лесно е да отровиш някого по погрешка, нямаше да се шегувате с това. Хайде да пием чай. Онзи шкаф е пълен с най-различни тайни. Не, Лорънс, това е шкафът с отровите. Големия шкаф там, точно той.

Пихме чай в бодро настроение, а след това помогнахме на Синтия да измие съдовете. Тъкмо оставяхме последната лъжичка, когато на вратата се почука. Лицата на Синтия и Нибс изведнъж се вкамениха в строги и сурови изражения.

— Влез — каза Синтия с остър и делови тон.

Появи се младичка и доста поуплашена санитарка и подаде някакво шише на Нибс, която я насочи с ръка към Синтия, изричайки енигматичните думи:

— В действителност можете да смятате, че днес не съм тук.

Синтия пое шишето и го огледа със строгостта на съдия.

— Трябвало е да се изпрати още сутринта.

— Сестрата много съжалява. Просто е забравила.

— Не е зле сестрата да прочита нарежданията на вратата от време на време.

От изражението на младичката санитарка разбрах, че не съществуваше и най-малката вероятност тя да поеме риска да предаде тези думи на ужасната „Сестра“.

— Което означава, че не може да се приготви преди утре сутринта — заключи Синтия.

— Няма ли някаква възможност да го получим тази вечер?

— Както добре знаете — великодушно каза Синтия — ние сме много заети, но ако ни остане малко време, ще го приготвим.

Санитарката се оттегли, а Синтия бързо взе една стъкленица от лавицата, напълни шишето и го постави отвън, на масичката до вратата.

Аз се разсмях.

— Трябва да се поддържа дисциплината, така ли?

— Точно така. Елате на нашата малка тераса. От нея можете да видите всички външни отделения.

Последвах Синтия и приятелката й навън и те ми показаха различните отделения. Лорънс не дойде, но след няколко минути Синтия го повика през рамото си да се присъедини към нас. После хвърля поглед към часовника си.

— Нямаме друга работа, нали, Нибс?

— Не.

— Чудесно. Значи можем да заключваме и да си вървим.

В онзи следобед видях Лорънс в съвсем друга светлина. В сравнение с Джон той беше личност, която много трудно се поддаваше на опознаване. Беше антипод на брат си в почти всяко отношение, необикновено свенлив и затворен. При все това поведението му излъчваше определено очарование и си помислих, че ако човек го опознае наистина добре, би могъл да изпита към него и по-дълбоки чувства. У Синтия също имаше определена смутеност, а и тя на свой ред се стесняваше от него. Но в онзи Следобед те и двамата бяха много весели и бъбреха помежду си като две деца.

Докато карахме през селото се сетих, че ми трябват няколко марки, затова спряхме пред пощата.

На излизане от сградата се сблъсках с дребно човече, което тъкмо връхлиташе навътре. Отдръпнах се, за да се извиня, когато внезапно, със силно възклицание, той ме сграбчи в прегръдките си и ме целуна сърдечно.

— Mon ami Хейстингс! — провикна се той. — Но това наистина е mon ami Хейстингс!

— Поаро! — възкликнах аз. Обърнах се към двуколката. — Това е много приятна среща за мен, мис Синтия. Това е моят стар приятел мосю Поаро, когото не съм виждал от години.

— О, ние познаваме мосю Поаро — весело отвърна Синтия. — Но не знаехме, че ви е приятел.

— Да, наистина — каза Поаро със сериозен глас. — Познавам мадмоазел Синтия. Присъствието си тук дължа на благородството на добрата мисис Ингълторп. — След като го изгледах изпитателно, той додаде: — Да, приятелю, тя бе така любезна да предложи гостоприемство на седмина мои съотечественици, които, уви, са били принудени да напуснат собствената си родина. Ние, белгийците, винаги ще ся спомняме за това с благодарност.

Поаро беше дребно човече с необикновена външност. Едва ли беше по-висок от метър и шестдесет, но в осанката му имаше силно изявено достойнство. Главата му наподобяваше яйце и той винаги я накланяше на една страна. Имаше сиви мустаци, които носеше по военному. Спретнатостта на дрехите му беше просто невероятна. Струва ми се, че една прашинка би му причинила повече болка, отколкото огнестрелна рана. При все това този чудат наконтен човечец, който, със съжаление забелязах, сега накуцваше, навремето се е славел като един от най-почитаните служителя на белгийската полиция. Детективският му нюх е бил толкова непогрешим, че благодарение на него той бе постигал невероятни успеха, разкривайки най-заплетените случаи на своето време.

Посочи ми скромния дом, обитаван от него и неговите съотечественици и аз обещах скоро да го посетя. След това той със замах вдигна шапката си за поздрав към Синтия и ние потеглихме.

— Много мил човечец — каза Синтия. — Не знаех, че го познавате.

— Отдавали сте гостоприемство на една знаменитост, без да го съзнавате — отвърнах аз.

По целия път към имението им разказвах за различните подвизи и победи на Еркюл Поаро.

Завърнахме се в чудесно настроение. Тъкмо влязохме в преддверието и мисис Ингълторп отвори вратата на будоара си. Беше зачервена и имаше разтревожен вид.

— О, вие ли сте това — каза тя.

— Случило ли се е нещо, лельо? — попита Синтия.

— Абсолютно нищо — отсече мисис Ингълторп. — Какво да се е случило?

След това тя зърна прислужницата Доркас да влиза в трапезарията и й извика да донесе няколко марки в будоара.

— Да, госпожо. — Възрастната прислужница се поколеба, но все пак добавя нерешително: — Няма ли да е по-добре да си легнете, госпожо? Изглеждате преуморена.

— Може да си права, Доркас… Да… Не… не сега. Трябва да довърша някоя писма преди да отнесат пощата. Запали ли камината в стаята ми, както тя казах?

— Да, госпожо.

— Тогава ще си легна веднага след вечеря.

Тя отново се прибра в будоара, а Синтия я изгледа втренчено.

— Боже господи! Чудя се какво ли е станало? — обърна се тя към Лорънс.

Той като че ли не я чу, защото без да каже дума се обърна на пети и излезе навън.

Предложих кратка игра на тенис преди вечеря и след като Синтия прие, изтичах на горния етаж, за да си взема ракетата.

Мисис Кавендиш слизаше надолу по стълбището. Възможно е така да ми се е сторило, но тя също имаше особен и разтревожен вид.

— Как мина разходката с доктор Бауърстейн? — попитах аз, опитвайки се да звуча колкото е възможно по-безразлично.

— Не отидох — бе краткият отговор. — Къде е мисис Ингълторп?

— В будоара.

Ръката и сграбчи парапета, след това тя като че ли събра сили за някакво изпитание, спусна се надолу покрай мен, прекоси преддверието към будоара, влезе там и затвори вратата зад себе си.

Когато няколко минути по-късно подтичвах към корта, минах покрай отворения прозорец на будоара и нямах друг избор, освен да чуя следния откъс от диалог. Мари Кавендиш говореше с гласа на жена, която отчаяно се мъчи да сдържи нервите си:

— Значи няма да ми го покажете?

На което мисис Ингълторп отвърна:

— Мила Мари, то няма нищо общо с това.

— Тогава ми го покажете.

— Уверявам ви, че то не е това, което си мислите. Не ви засяга ни най-малко.

На което Мари Кавендиш отговори с нарастваща горчивина в гласа:

— Разбира се, трябваше да се сетя, че ще го прикривате.

Синтия ме очакваше и нетърпеливо ме посрещна с думите:

— Боже мой! Станала е ужасна кавга! Доркас ми разказа всичко.

— Каква кавга?

— Между леля Емили и оня! Дано сега да е проумяла що за стока е той!

— Значи Доркас е била там, така ли?

— Разбира се, че не. Просто „случайно е минавала покрай вратата“. Било е истински цирк! Ах, ако знаех за какво е цялата работа!

Сетих се за смуглото лице на мисис Рейкс, както и за предупрежденията на Ивлин Хауърд, но благоразумно реших да замълча, докато Синтия обсъждаше всяка възможна хипотеза и възторжено изрази надеждата: „Леля Емили ще го прогони и никога повече няма да спомене да него.“

Исках да намеря Джон, но не го открих никъде. Явно този следобед се бе случило нещо важно. Постарах се да забравя неволно чутите от мен думи, но колкото и да се опитвах, не можех да ги прогоня напълно от съзнанието си. Какво беше разтревожило Мари Кавендиш?

Когато слязох за вечеря, заварих мистър Ингълторп в гостната. Лицето му бе безизразно както винаги и отново бях поразен от нелепата нереалност на този човек. Ингълторп бе необичайно мълчалив. Като по правило той отново обгради жена си с дребни прояви на внимание — подложи възглавничка зад гърба й — с две думи — играеше ролята на влюбения съпруг. Веднага след вечеря мисис Ингълторп отново се оттегли в будоара си.

— Донесете ми кафето тук, Мари — извика тя. — Имам пет минути преди пощата.

Двамата със Синтия седнахме до отворения прозорец на гостната. Мари Кавендиш ни поднесе кафето. Изглеждаше развълнувана.

— Нямате ли нужда от светлина, млади хора, или предпочитате здрача? — попита тя. — Ще занесеш ли кафето на мисис Ингълторп, Синтия? Ей сега ще го налея.

— Не се тревожете, Мари — каза Ингълторп.

— Аз ще го занеса на Емили.

Той го наля в излезе от стаята, като го носеше внимателно.

Лорънс го последва, а мисис Кавендиш седна при нас.

Тримата седяхме известно време в мълчание. Нощта беше великолепна, гореща и спокойна. Мисис Кавендиш си вееше леко с палмово листо.

— Прекалено горещо е — едва чуто промълви тя. — Ще има буря.

Ала уви, тези мигове на хармония са толкова кратки! Един добре познат, но дълбоко ненавиждан глас, който прозвуча откъм преддверието, сложи край на неземното ми усещане.

— Доктор Бауърстейн! — възкликна Синтия.

— Какво ли прави тук по това време?

Хвърлих ревнив поглед към Мари Кавендиш, но тя имаше съвсем невъзмутим вид, а деликатната бледност на страните й не се промени.

Малко след това Алфред Ингълторп въведе доктора, като докторът се смееше и твърдеше, че не е в подходящ вид за гостна. В действителност той представляваше доста окаяна гледка, тъй като целият беше изплескан с кал.

— Какво ви се е случило, докторе? — извика мисис Кавендиш.

— Първо трябва да ви се извиня — отвърна докторът. — Нямах намерение да влизам, но мистър Ингълторп настоя.

— А, Бауърстейн, май сте позагазили — каза Джон, влизайки откъм преддверието. — Пийнете малко кафе и ни разкажете какво се е случило.

— Благодаря. Ей сега ще ви кажа. — Той се смееше с доловима нотка на съжаление, докато разказваше как попаднал на изключително рядък вид папрат на някакво много недостъпно място и как, в стремежа си да се добере до нея, се подхлъзнал и цамбурнал най-позорно в близката локва.

— Слънцето бързо ме изсуши — добави той, — но се боя, че видът ми е ужасен.

В паузата след тези негови дума се чу гласът на мисис Ингълторп, която повиха Синтия откъм преддверието и девойката изскочи навън.

— Само ми донеси, моля ти се, кутията за писма. Аз си лягам.

Вратата към преддверието беше голяма. Бях се надигнал заедно със Синтия, а Джон беше до мен. Следователно имаше трима свидетели, които можеха да се закълнат, че мисис Ингълторп носеше кафето си в ръка, без да е пила още от него.

За мен вечерта беше напълно провалена от присъствието на доктор Бауърстейн. Струваше ми се, че този човек никога няма да си тръгне. Най-сетне обаче той се надигна и аз въздъхнах с облекчение.

— Ще ви изпратя до селото — каза мистър Ингълторп. — Трябва да видя нашия пълномощник във връзка със сметките на имението. — После се обърна към Джон. — Няма нужда да ме чакате до късно. Ще взема със себе си ключа за външната врата.