Агата Кристи
Аферата в Стайлс (9)

ГЛАВА 9
Доктор Бауърстейн

До този момент още не бях имал възможност да предам на Лорънс думите на Поаро. Но когато излязох да се поразходя из ливадата, все още ядосан на приятеля си заради неговата високомерност, зърнах Лорънс на игрището за крокет. Той побутваше насам-натам две много стари топки с една още по-стара палка.

Мина ми през ума, че сега е много удобен момент да му предам посланието на Поаро, за да не се налага приятелят ми да го прави сам. Наистина не разбирах добре какво се крие в тези думи, но се блазнех от мисълта, че от отговора на Лорънс, а може би и от някои мои въпроси щях да узная нещо повече. Приближих се към него и кимнах за поздрав.

— Търсех ви — казах аз с голяма доза неискреност.

— Така ли?

— Да. Всъщност имам да ви предам нещо от Поаро.

— Да?

— Заръчал ми е да ви видя насаме — казах аз с много снишен глас, но без да изпускам Лорънс от крайчеца на окото си. Винаги съм имал успех със създаването на, както се казва, определена атмосфера.

— Е, и?

Не забелязах и следа от промяна по смуглото му, меланхолично лице. Предусещаше ли какво се готвех да му кажа?

— Чуйте какво ми предаде Поаро — снижих глас дори още повече. — „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен!“

— Какво, за бога, означава това? — изгледа ме Лорънс доста безразлично.

— Не знаете ли?

— Нямам никаква представа. А вие?

Принуден бях да поклатя отрицателно глава.

— Каква друга чашка за кафе?

— Не зная.

— Ако иска да научи нещо за кафени чаши, по-добре да попита Доркас или някоя от останалите прислужнички. Това е тяхна работа, а не моя. Не зная нищо за кафени чаши, освен това, че имаме едни, които никога не се използуват и които са истинска мечта! Стара устърска изработка. Вие не сте ценител на подобни неща, нали, Хейстингс?

Поклатих глава.

— Голям пропуск. Прекрасен старинен порцелан — истинско удоволствие е да го докоснеш, или дори само да го гледаш.

— Е, добре, какво да кажа на Поаро?

— Кажете му, че нямам понятие за какво говори. Все едно, че е казал нещо на китайски.

— Добре.

Тъкмо се запътвах обратно към къщата, когато той ме повика.

— Вижте, какъв беше краят на думите му? Ще ми го повторите ли?

— „Намерете другата чашка за кафе и тогава можете да бъдете спокоен.“ Наистина ли не знаете какво означава това? — попитах го съвсем искрено.

Той поклати глава.

— Не — отвърна той замислено, — не зная. Стига да знаех…

Откъм къщата долетя ударът на гонга и ние влязохме вътре заедно. Джон беше поканил Поаро да остане за обяд и той вече се беше настанил на масата.

Сякаш по силата на мълчаливо съгласие никой не отваряше дума за трагедията. Разговорите се водеха около войната и други странични теми. Но след като поднесоха сиренето и бисквитите и Доркас излезе от стаята, Поаро внезапно се наведе към мисис Кавендиш.

— Извинете ме, мадам, че ще ви върна към неприятни спомени, но в главата ми се върти една идейка — „идейките“ на Поаро бяха станали вече нарицателни — и бих желал да ви задам няколко въпроса.

— Въпроси към мен? Разбира се.

— Наистина сте много любезна, мадам. Искам да ви попитам следното: според вас свързващата врата между стаите на мисис Ингълторп и мадмоазел Синтия е била залостена, така ли?

— Наистина беше залостена — отвърна Мари Кавендиш доста изненадана. — Така казах и пред журито.

— Залостена?

— Да. — Тя изглеждаше объркана.

— Имам предвид — поясни Поаро, — че сте сигурна в това и че не е била само заключена?

— А, сега разбирам какво искате да кажете. Не, не зная. Казах залостена в смисъл, че не можах да я отворя, но предполагам, че всички врати са били залостени отвътре.

— И все пак, що се отнася до вас, възможно е вратата да е била и само заключена, не е ли така?

— О, да.

— Вие самата забелязахте ли, когато влязохте в стаята на мисис Ингълторп, дали вратата е залостена или не?

— С-с-струва ми се, че беше.

— Но не сте я видели?

— Не. Просто не обърнах внимание.

— Аз обаче обърнах — внезапно се намеси Лорънс. — Случайно забелязах, че беше залостена.

— А, това решава проблема. — Поаро имаше съкрушен вид.

Не можах да се въздържа от известно злорадство, тъй като една от неговите „идейки“ беше опряла на камък.

След обяда Поаро ме помоли да го придружа до дома му. Приех поканата доста сдържано.

— Ядосан сте, нали? — загрижено ме попита той, когато навлязохме в парка.

— Никак — отвърнах хладно.

— Много добре. Сваляте голям товар от плещите ми.

Това обаче не беше според моите очаквания. Надявах се, че ще се впечатли от сдържаното ми поведение. Но независимо от всичко все пак направи опит да усмири справедливото ми негодувание. Веднага омекнах.

— Предадох думите ви на Лорънс — казах аз.

— И какво отвърна той? Беше ли напълно объркан?

— Да. Съвсем сигурен съм, че нямаше и представа какво искате от него.

Предполагах, че Поаро ще покаже разочарование; за моя изненада обаче той отговори, че е очаквал точно това и че е много доволен. Само гордостта ми ме възпря да го засипя с въпроси. Поаро смени темата.

— Мадмоазел Синтия не дойде на обяд днес? Знаете ли защо?

— В болницата е. От днес отново е на работа.

— А, тя е една трудолюбива млада дама. При това и симпатична. Прилича на картини, които съм виждал в Италия. Много ми се иска да посетя тази нейна аптека. Как мислите, дали ще ми я покаже?

— Сигурен съм, че много ще се зарадва. Аптеката й е малка и приятна.

— Всеки ден ли ходи там?

— Почива в сряда, а в събота се връща за обяд. Това са почивните й дни.

— Ще ги запомня. Жените в днешно време вършат огромна работа, а мадмоазел Синтия е умна — о, да, тази млада дама е надарена с ум.

— Да, смятам че е държала много труден изпит.

— Няма съмнение. В края на краищата това е много отговорна работа. Предполагам, че там имат доста силни отрови?

— Да, тя ни ги показа. Държат ги заключени в един шкаф. Сигурно трябва много да внимават. На излизане от стаята винаги прибират ключа.

— О, да, наистина. Този шкаф близо до прозореца ли е?

— Не, точно в другата част на стаята. Защо?

Поаро сви рамене.

— Просто се питах. Това е всичко. Ще влезете ли?

Бяхме стигнали дома му.

— Не. Като че ли ще се връщам. Ще мина по дългия път през гората.

Гората край Стайлс е много красива. След разходката из открития парк беше приятно да крачиш лениво през сенчестите поляни. Нямаше почти никакъв ветрец, птичето чуруликане беше едва доловимо. Повървях още малко и най-сетне се проснах в основата на голяма стара бреза. Цялото ми същество беше пропито от любов и благоразположение към човечеството. Простих дори на Поаро за смешната му потайност. Спокойствието на заобикалящата ме природа покори и мен. Прозях се.

Спомних си за престъплението, но то ми се стори като нещо нереално и далечно.

Отново се прозях.

Възможно е, помислих си аз, то никога да не се е случвало. Разбира се, всичко е било един лош сън. Истината всъщност беше тази, че Лорънс бе убил Алфред Ингълторп с палка за крокет. Смешно беше обаче Джон да вдига такъв шум за това и да вика: „Казвам ти, че тази няма да я бъде!“

Изведнъж се сепнах и се събудих.

Веднага осъзнах, че съм се озовал в изключително неловка ситуация, защото само на десетина метра от мен Джон и Мари Кавендиш се бяха изправили един срещу друг и явно се караха. Освен това беше ясно, че те не подозират за моето присъствие наблизо, защото преди да помръдна или кажа нещо, Джон повтори думите, които ме бяха разбудили:

— Казвам ти, Мари, че тази няма да я бъде.

Мари отговори сдържано и хладно:

— С какво право осъждаш моите действия?

— Цялото село ще говори! Няма и два дни, откакто погребахме майка ми, а ти се мотаеш наоколо с онзи.

— О — сви тя рамене, — значи имаш предвид само селските клюкарки!

— Не само тях. Достатъчно се е мотал пред очите ми. Освен това е и полски евреин.

— Няколко капки еврейска кръв съвсем не са нещо лошо. Те са чудесен лек против — тя вдигна поглед към него — типичната английска глупост.

Очите й горяха, гласът й беше леден. Съвсем не се учудих, когато видях лицето на Джон да се покрива с дълбока червенина.

— Мари!

— Да? — Тонът й беше същият. Умоляващите нотки бяха вече изчезнали от гласа му.

— Означава ли това, че ще продължиш да се виждаш с Бауърстейн въпреки изричното ми неодобрение?

— Ако реша.

— Отказваш да ми се подчиниш?

— Не, просто не признавам правото ти да съдиш моите действия. А нима самият ти нямаш приятели, които аз не одобрявам?

Джон се стъписа. Руменината бавно напусна лицето му.

— Какво имаш предвид? — попита той плахо.

— Виждаш ли! — каза Мари, без да повишава глас. — Сега наистина ти е ясно, че нямаш никакво право да ми диктуващ какви приятели да си избирам, нали така?

Джон я погледна умоляващо, а лицето му придоби съкрушен вид.

— Нямам право ли? Наистина ли нямам право, Мари? — гласът му потрепери при тези думи. Той протегна ръце към нея. — Мари…

За момент ми се стори, че тя се разколеба. Лицето й смекчи изражението си, но веднага след това тя се отдръпна почти грубо от него.

— Никакво право!

Тя вече беше тръгнала, когато Джон се хвърли напред и я сграбчи за ръката.

— Мари — гласът му сега беше много кротък, — обичаш ли този Бауърстейн?

Тя се поколеба за миг, а след това по лицето й се появи особено изражение, древно като света, и все пак с нещо младенческо и вечно в него. Така би се усмихнал някой египетски сфинкс.

Тя спокойно освободи ръката си и проговори през рамо.

— Може би — отвърна тя; после бързо напусна малката поляна, оставяйки Джон да стърчи там, сякаш се беше превърнал на камък.

Направих две-три крачки напред и нарочно стъпих върху няколко сухи клонки, които изпукаха, за да може Джон да ме забележи. Той се обърна. За щастие изобщо не допусна, че до този момент съм бил някъде наблизо.

— Здравейте, Хейстингс. Изпратихте ли приятеля си? Странно човече е той! Всъщност струва ли като детектив, как мислите?

— Смятаха го за един от най-добрите по негово време.

— Е, значи трябва да има нещо в него тогава. Какъв проклет свят, все пак!

— Така ли мислите? — попитах аз.

— Господи, ами да! Да вземем цялата тази ужасна работа. Хора от Скотланд Ярд сноват из къщата като щурави! Не знаеш откъде ще ти изскочат в следващия момент. Вестниците пък са пълни с какви ли не заглавия — дяволите да ги вземат всички журналисти, това казвам аз! Можете ли да си представите — тази сутрин пред къщичката на пазача се беше събрала цяла тълпа зяпачи! Сякаш тук е някакъв безплатен музей на мадам Тюсо, пълен с восъчните фигури на престъпници. Работата става дебела, не мислите ли?

— Не се тревожете, Джон! — опитах се да го успокоя аз. — Това няма да продължи вечно.

— А дали няма, а? За нас може да продължи толкова дълго, че вече никога да не погледнем хората в очите.

— О, не, вие просто сте станали болезнено чувствителен по този въпрос.

— Как няма да ти се отровят мислите, щом където и да отидеш, постоянно те дебнат журналисти или пък те зяпат разни идиоти с увиснали долни устни! На има и по-лошо.

— Какво?

Джон снижи глас:

— Замисляли ли сте се, Хейстингс — за мен това е просто кошмар, — кой може да го е извършил? Понякога се питам дали не е било нещастен случай. Защото… защото… кой би могъл да го стори? Сега вече Ингълторп е извън подозрение и в такъв случай няма друг; искам да кажа няма друг освен… освен някой от нас.

Да, наистина, подобен кошмар би бил предостатъчен за всеки нормален човек! Един от нас ли? Но да, разбира се, освен ако…

Изведнъж ми хрумна нова идея. Бързо я обмислих. Започна да ми просветва. Тайнствените дела на Поаро, неговите подмятания — всичко си идваше на място. Какъв глупак съм бил да не се сетя по-рано за тази възможност, а и какво облекчение ще донесе тя за всички нас.

— Не, Джон — казах аз, — не е някой от нас. Как може да го допускате?

— Да, зная, и все пак кой друг остава?

— Не се ли досещате?

— Не.

Огледах се внимателно и почти пошепнах:

— Доктор Бауърстейн!

— Невъзможно!

— Съвсем не е невъзможно.

— Но какъв интерес, за бога, ще има той от смъртта на майка ми?

— На това не мога да ви отговоря — признах аз, — но ще ви кажа следното: и Поаро мисли така.

— Поаро? Наистина ли? Откъде знаете?

Разказах му за силното вълнение, в което изпадна Поаро при новината, че доктор Бауърстейн е бил в имението през фаталната нощ и добавих:

— Той на два пъти повтори: „Това променя всичко.“ Оттогава не съм спрял да мисля. Спомняте ли си как Ингълторп каза, че оставил кафето в преддверието? Точно тогава пристигна и Бауърстейн. Не е ли възможно докато са минавали с Ингълторп през преддверието, той да е пуснал нещо в кафето?

— Х-м — каза Джон. — Това би било твърде рисковано.

— Да, но все пак възможно.

— А откъде би могъл да знае, че това е нейното кафе? Не, стари приятелю, мисля, че не се получава.

Но аз си спомних още нещо.

— Прав сте. Само че просто не е било направено така. Слушайте. — И му разказах за какаото, което Поаро бе отнесъл за анализ.

Джон ме прекъсна по същия начин, по който бях прекъснал Поаро.

— Ама вижте, нали Бауърстейн вече го е анализирал?

— Точно там е проблемът. До този момент и аз не проумявах защо. Не разбирате ли? Именно защото го е анализирал Бауърстейн — в това е цялата работа! Ако убиецът е Бауърстейн, за него няма да е никакъв проблем да подмени пробата с обикновено какао и да изпрати него за анализ. И тогава, разбира се, няма да открият никакъв стрихнин! Никой обаче няма да заподозре Бауърстейн или да помисли за нова проба — никой, освен Поаро — добавих аз с малко позакъсняло признание.

— Да, ами какво ще кажете за горчивия вкус, който какаото не може да прикрие?

— По този въпрос разполагаме само с неговата дума. Има и други възможности. Той е всепризнат като един от най-големите токсиколози в света…

— Като един от най-големите какво? Повторете го, моля.

— Той знае за отровите повече от почти всеки друг — обясних аз. — Според мен сигурно е открил начин да направи стрихнина безвкусен. А може изобщо да не е било стрихнин, а някакво лекарство, което никой не е чувал и което предизвиква същите симптоми.

— Х-м, да, като че ли е възможно — каза Джон. — Ама я почакайте — как ще се е добрал до какаото? То не е било на долния етаж, нали така?

— Вярно, не е било — неохотно се съгласих аз.

Тогава внезапно една ужасна възможност премина през ума ми. Надявах се и се молех с всички сили Джон да не се сети за същото. Погледнах го с крайчеца на окото си. Смръщеното чело издаваше объркаността му и аз с облекчение поех дълбоко въздух, защото ужасната мисъл в главата ми беше следната: възможно е някой да е помагал на доктор Бауърстейн.

И все пак това бе против всякаква логика! Не можеше една красива жена като Мари Кавендиш да е убийца. Но нима историята не познаваше красиви отровителки?

Изведнъж си припомних онзи първи разговор по време на чая в деня на пристигането ми, припомних си и искрата в погледа й, когато каза, че отровата е женско оръжие. Колко оживена бе тя през вечерта на онзи фатален вторник! Да не би мисис Ингълторп да бе открила нещо между нея и Бауърстейн и да я е заплашила, че ще каже на съпруга й? Дали престъплението не е било извършено, за да се спре подобно разобличаване?

В този момент си спомних и загадъчния разговор между Поаро и Ивлин Хауърд. Дали нямаха точно това предвид? Дали това не беше онази чудовищна възможност, която Ивлин дори не се и опитваше да допусне?

Да, нещата идваха на мястото си.

Не случайно мис Хауърд бе предложила всичко да се „потули“. Сега разбрах онова нейно изречение, което остави недовършено: „Но самата Емили…“ Дълбоко в душата си се съгласих с нея. Нима мисис Ингълторп нямаше да предпочете смъртта и да остане ненаказана, отколкото да се опозори името Кавендиш?

— Има и още нещо — внезапно се обади Джон и аз трепнах гузно от неочаквания звук на гласа му. — Нещо, което ме кара да се съмнявам в истинността на твърдението ви.

— Какво е то? — попитах аз, благодарен, че е изоставил въпроса как е била поставена отровата в какаото.

— Ами фактът, че Бауърстейн настоя за аутопсия. Не е трябвало да го прави. Уилкинс щеше спокойно да определи като причина за смъртта сърдечен удар.

— Да — отвърнах аз с известно съмнение. — Само че не можем да бъдем сигурни. Възможно е в края на краищата да е решил, че така е по-безопасно. Ами ако някой проговореше по-късно? След това от вътрешното министерство щяха да наредят да се направи ексхумация. Тогава цялата работа би излязла на бял свят и той е щял да се озове в неловко положение, защото кой ще повярва, че човек с неговата репутация е бил подлъган да припише случая на сърдечно заболяване.

— Да, възможно е — съгласи се Джон. — И все пак — добави той, — да пукна, ако мога да проумея какъв мотив може да е имал той!

Аз потреперих.

— Вижте какво — казах аз, — може и да не съм прав. А освен това всичко трябва да си остане само между нас.

— Но, моля ви се, това се разбира от само себе си.

Понеже докато разговаряхме, не бяхме преставали да се движим, при тези думи влязохме в парка през малката порта. Чухме гласове и видяхме, че чаят беше сервиран под явора също както в деня на пристигането ми.

Синтия се беше върнала от болницата и аз поставих стола си до нея, като и казах, че Поаро желае да посети аптеката.

— Разбира се! С удоволствие ще му я покажа. Най-добре е да дойде някой ден на чай. Ще се уговорим с него. Толкова е мил! И е много забавен. Онзи ден ме накара да сваля брошката от връзката си и да я закопчея отново, само защото била поставена накриво.

Засмях се.

— Той е маниак на тази тема.

— Така е, нали?

Помълчахме минута-две, а след това, поглеждайки към Мари Кавендиш, Синтия почти ми пошепна:

— Мистър Хейстингс.

— Да?

— След чая искам да поговоря с вас.

Погледът й към Мари отново разпали мислите ми. Сетих се, че между двете едва ли съществуваше голяма симпатия. За пръв път ми мина мисълта за бъдещето на девойката. Мисис Ингълторп не я бе предвидила в завещанието си, но си мислех, че Джон и Мари вероятно щяха да настояват тя да остане тук — във всеки случай поне до края на войната. Знаех, че Джон има слабост към нея и че би я пуснал да си замине с голямо съжаление.

Джон, който бе влязъл в къщата, се появи отново. Добродушното му лице беше смръщено от необичайно силен гняв.

— Дяволите да ги вземат тези детективи! Не мога да разбера какво искат! Обърнали са наопаки всички стаи в къщата. Това вече е прекалено! Сигурно са използували, че ни няма. Ще ми плати този Джап, щом го срещна следващия път!

— Врат си носовете навсякъде! — изсумтя мис Хауърд.

Лорънс подхвърли, че те трябвало да си дават вид на хора, които уж вършат някаква работа.

Мари Кавендиш не каза нищо.

След чая поканих Синтия на разходка и ние се запътихме към гората.

— Е? — попитах аз, когато вече се бяхме скрили зад листата на дърветата.

С въздишка Синтия се просна на тревата и захвърли шапката си настрани. Лъчите на слънцето, които се процеждаха през короните на дърветата, превръщаха кестенявата й коса в искрящо злато.

— Мистър Хейстингс, вие винаги сте толкова мил и знаете толкова много.

В този момент осъзнах колко чаровна девойка всъщност бе тя! Много по-очарователна от Мари, която никога не бе изричала подобни думи.

— Е? — попитах я отново съвсем внимателно, тъй като тя се колебаеше.

— Искам да ви помоля за съвет. Как да постъпя?

— Как да постъпите ли?

— Да. Вижте, леля Емили винаги ми е казвала, че ще бъда осигурена. Предполагам, че е забравила или поне не си е мислела, че ще умре — във всеки случай, аз не съм осигурена! И не зная какво да правя. Смятате ли, че трябва веднага да си замина?

— Боже господи, в никакъв случай! Сигурен съм, че никой не го желае.

Синтия се поколеба за миг, скубейки стръкове трева с нежните си ръце. После каза:

— Мисис Кавендиш го желае. Тя ме мрази.

— Мрази ви? — подскочих аз от изненада. Синтия кимна.

— Да. Нямам представа защо, но не може да ме понася. И той не може.

— Сега вече зная, че грешите — топло й отвърнах аз. — Тъкмо обратното — Джон много ви обича.

— О, Джон — да. Аз имах предвид Лорънс. Не че ми пука дали Лорънс ме мрази или не. И все пак е ужасно, когато никой не те обича, нали?

— Но те ви обичат, мила Синтия — сериозно я уверих аз. — Убеден съм, че грешите. Вижте, имате Джон… и мис Хауърд…

Синтия кимна доста мрачно.

— Да, струва ми се, че на Джон съм му симпатична; и на Иви, разбира се, защото въпреки грубостта и отвън, тя би сторила и на мравката път. Само че Лорънс разговаря с мен единствено когато няма накъде, а Мари дори и не може да си наложи да бъде любезна с мен. Тя иска Иви да остане, дори я моли, но мен не ме иска и… и… не зная какво да правя. — Изведнъж бедното дете избухна в плач.

Не зная какво ме обзе в онзи миг. Навярно бях пленен от красотата на тази девойка, седнала на тревата, чиито коси блестяха като злато под лъчите на слънцето; навярно ми подействува чувството на облекчение, че съм срещнал човек, така очевидно несвързан с трагедията; навярно бях подтикнат от искрената жал за нейната младост и самота. Както и да е, пристъпих напред и като поех дребничката й длан, продумах с неумел глас:

— Станете моя жена, Синтия.

Несъзнателно бях налучкал най-силното лекарство за нейните сълзи. Тя веднага се надигна, издърпа ръката си и каза, както ми се стори, не без известна студенина:

— Не ставайте глупав!

Това ме раздразни малко.

— Не постъпвам глупаво. Окажете ми тази чест и ми станете съпруга.

За моя голяма изненада Синтия избухна в смях и ме нарече „мил глупчо“.

— Страшно сте мил — каза тя, — но сам знаете, че не го искате!

— Искам го, разбира се. Имам…

— Няма значение какво имате. В действителност вие не искате, не го искам и аз.

— Е, разбира се, това решава въпроса — отвърнах суховато. — Но не виждам нищо смешно. В едно предложение за женитба няма нищо смешно.

— Да, наистина — каза Синтия. — Може пък някой да го приеме следващия път. Довиждане, вие много ме ободрихте!

И с последен изблик на необуздано веселие тя изчезна между дърветата.

Когато мислите ми се върнаха към разговора, оцених го като изключително неудовлетворителен.

Внезапно ми хрумна да сляза до селото и да потърся Бауърстейн. Някой трябваше да държи този човек под око. Същевременно щеше да бъде съвсем мъдра постъпка да се отклонят евентуалните му подозрения, че може да е заподозрян. Спомних си как Поаро бе разчитал на моята дипломатичност. И така, запътих се към къщичката, на чийто прозорец имаше бележка с надпис „Апартаменти“ и в която той беше на квартира, и почуках на вратата.

Отвори ми възрастна жена.

— Добър ден — поздравих любезно. — У дома ли е доктор Бауърстейн?

Тя ме изгледа втрещено.

— Че не сте ли чули?

— Какво да чуя?

— Ами за него.

— Какво за него?

— Ами него го няма вече.

— Няма то вече? Да не е умрял?

— Не, прибраха го полицаите.

— Полицаите? — почти онемях аз. — Да не искате да кажете, че са го арестували?

— Да де, така май казаха и…

Не чаках да чуя нищо повече. Хукнах нагоре по улицата, за да открия Поаро.