Агата Кристи
Аферата в Стайлс (7)

ГЛАВА 7
Поаро се отплаща

На излизане от Стайлайтс Армс с леко стискане над лакътя Поаро ми даде знак да се дръпнем настрани. Разбрах намерението му. Той чакаше хората от Скотланд Ярд.

Те се появиха след няколко минути и Поаро незабавно пристъпи напред, като заговори по-ниския от двамата.

— Надали ще ме помните, инспектор Джап.

— О, ама това е Еркюл Поаро! — извика инспекторът. Той се обърна към спътника си: — Нали съм ви разказвал за мистър Еркюл Поаро? През 1904 работихме заедно — случая с фалшификатора Абъркромби, когото заловихме в Брюксел. А, това бяха прекрасни времена, мосю. А помните ли „барон“ Алтара? Какъв престъпник само, нали? Успя да се изплъзне на полицаите от половин Европа, само че ние го спипахме в Антверпен — благодарение на мистър Поаро.

Докато тези дружески спомени стопляха душите на двамата, аз се приближих и бях представен на инспектор Джап, който на свой ред представи и двама ни на своя придружител — старши инспектор Самърхей.

— Едва ли има нужда да питам защо сте тук, господа — отбеляза Поаро.

Джап смигна многозначително.

— Наистина няма. Бих казал, че случаят е съвсем ясен.

Поаро обаче отвърна с доста сериозен глас:

— По този въпрос аз съм на друго мнение.

— О, хайде и вие! — обади се за пръв път Самърхей. — Ами че цялата работа е ясна като бял ден. Онзи е заловен буквално на местопрестъплението. Направо не мога да си обясня как може да е такъв глупак!

Джап обаче внимателно следеше Поаро.

— Снижете малко мерника, Самърхей — шеговито се обади той. — С господина тук се познаваме отпреди и няма друг човек, чието мнение да зачета преди неговото. Ако не съм на много грешен път, той явно има предвид нещо сериозно. Нали така, мосю?

Поаро се усмихна.

— Да, направил съм вече известни изводи.

Самърхей все още имаше скептичен вид, но Джап продължи да гледа към Поаро.

— Нещата стоят така — каза той. — До този момент сме видели нещата само отвън. Точно в такива случаи, когато след установяването на причините за смъртта стане ясно, че, така да се каже, е имало убийство, Скотланд Ярд се оказва в неизгодно положение. Много неща зависят от това дали си бил на мястото от самото начало, а именно тук мистър Поаро ни е изпреварил. Ние нямаше да дойдем дори и сега, ако не беше фактът, че е присъствувал един съобразителен лекар, който ни уведоми чрез коронера. Само че вие сте били тук от началото и вероятно сте понасъбрали доста информация. От показанията, които се дадоха тук, излиза, че убийството на мисис Ингълторп от съпруга й е толкова истина, колкото и това, че в момента стоя пред вас и ако някой каже нещо друго, ще му се изсмея в лицето. Трябва да призная, че съм изненадан от журито, което не му отсъди „предумишлено убийство“ още сега. Може би щяха да го направят, ако не беше коронерът — той като че ли не ги насърчаваше много.

— Навярно обаче в джоба си носите заповед за арестуването му — подхвърли Поаро.

Сякаш някакъв параван — непрозрачният параван на официалния представител на властта — се спусна върху иначе изразителната физиономия на Джап.

— Може да нося, може и да не нося — сухо отбеляза той.

Поаро го изгледа замислено.

— Много бих искал, господа, той да не бъде арестуван.

— Хубава работа — обади се саркастично Самърхей.

Джап наблюдаваше Поаро с комична обърканост.

— Не можете ли да ни кажете нещо повече, Поаро? Една дума от вас за мен вече е все едно цяло изречение. Вие сте били тук, а пък Скотланд Ярд не желае да прави грешки, нали разбирате?

Поаро кимна сериозно.

— Точно така си и мислех. Е, ще ви кажа следното — възползувайте се от заповедта си и арестувайте мистър Ингълторп. Това обаче няма да ви донесе никакви лаври — обвиненията срещу него ще бъдат отменени веднага! Comme са!^[1] — И той щракна изразително с пръсти.

Лицето на Джап помръкна, макар Самърхей да изсумтя недоверчиво.

Що се отнася до мен — аз буквално бях онемял от изумление. Можех да направя само един извод — че Поаро беше полудял.

Джап извади кърпичка и започна да попива с нея челото си.

— Не смея да го направя, мистър Поаро. Аз лично бих ви повярвал, но над мен има много други, дето ще ме питат какво, по дяволите, съм искал да кажа с това? Не можете ли да ми кажете нещо в повече като доказателство?

Поаро поразмисли малко.

— Може да стане — обади се най-сетне той. — Повтарям ви, че не го желая. Правя го против волята си. Бих предпочел засега да работя „на тъмно“, но вие го казахте много правилно — думата на един белгийски полицай, чието време е отминало, не е достатъчна! А Алфред Ингълторп не трябва да бъде арестуван. Дал съм клетва за това и моят приятел Хейстингс ще го потвърди. Е, добре, добри ми Джап, веднага ли тръгвате за Стайлс?

— След около половин час. Преди това ще се видим с коронера и лекаря.

— Добре. Обадете ми се на отиване — последната къща в селото. Ще дойда с вас. В Стайлс мистър Ингълторп ще ви даде, а ако откаже — което е възможно, — тогава аз ще ви дам такива доказателства, от които ще ви стане ясно, че срещу него не може да се предяви обвинение. Договаряме ли се?

— Договаряме се — сърдечно отвърна Джап. — А от името на Скотланд Ярд искам да ви изразя признателността си, макар в момента да не мога да видя и най-малката пролука в доказателствата, но пък вие винаги сте били истинско чудо! Довиждане, мосю.

Двамата детективи се отдалечиха, като на лицето на Самърхей имаше недоверчива усмивка.

— Е, приятелю — извика Поаро преди да успея да кажа нещо, — какво мислите? Mon Dieu!^[2] Доста се поизпотих там вътре; не очаквах този човек да се окаже такъв идиот и да не каже нито дума. Това определено беше политика на малоумен.

— Хм! Има и други обяснения, освен тези за малоумието — казах аз. — Ами ако обвиненията срещу него са верни, как ще се защити другояче, освен с мълчание?

— О, по хиляди умни начини — извика Поаро. — Вижте какво — да кажем, че аз съм извършил убийството — ами че аз ще измисля поне седем убедителни истории! Сто пъти по-убедителни, отколкото категоричните откази на мистър Ингълторп.

Не се сдържах и се разсмях.

— Драги ми Поаро, сигурен съм, че ще можете да измислите и седемдесет! Но сега сериозно — независимо от това, което казахте на детективите, не можете все още да вярвате във възможността Алфред Ингълторп да е невинен, нали?

— А какво значение има дали е сега или преди? Нищо не се е променило.

— Но доказателствата са толкова убедителни.

— Да, твърде убедителни.

Влязохме през портала откъм Лийстуейс Котидж и се заизкачвахме по вече познатите стълби.

— Да, да, твърде убедителни — продължаваше да мърмори Поаро почти на себе си. — Истинските доказателства обикновено са мъгляви и неубедителни. Те трябва да се проучат — да се пресеят. Но тук цялото нещо е сякаш излято по калъп. Не, драги ми приятелю, тези доказателства са били умно изфабрикувани — толкова умно, че сами са разрушили поставената цел.

— Кое ви кара да мислите така?

— Защото докато доказателствата против него са мъгляви и неясни, то те лесно могат да се оборят. Но в желанието си да промени нещата престъпникът се е престарал и е стегнал мрежата толкова силно, че е достатъчно човек само да я среже, за да освободи Ингълторп.

Не казах нищо. След малко Поаро продължи:

— Да погледнем нещата така. Имаме работа с човек, който, да предположим, решава да отрови жена си. Можем да предположим също, че има глава на раменете си, както се казва, което означава, че в нея има нещо. Сиреч не е пълен глупак. Добре тогава, как ще постъпи той? Отива смело в селската аптека и купува стрихнин, за което се подписва със собственото си име, представяйки някаква скалъпена история за куче, която не би издържала и минутка съмнение. Не използува отровата същата нощ. Не, той чака, докато се скара жестоко със съпругата си, за което научава цялата къща и което, естествено, насочва подозренията на всички към него. Той не си подготвя никаква защита — няма и следа от алиби, макар да знае, че помощник-аптекарят обезателно ще изложи фактите. И не ме убеждавайте, че на света може да има такъв голям идиот! Само един побъркан, който иска да се самоубие, като сам си надене въжето, може да постъпи така!

— Все пак… Аз не виждам… — започнах аз.

— Нито пък аз! Казвам ви, mon ami, това ме озадачава. Мен — Еркюл Поаро!

— Но щом го смятате за невинен, как ще обясните покупката на стрихнина?

— Много просто. Той не е купувал стрихнин.

— Но Мейс го разпозна!

— Много ви моля — той е видял човек с черна брада като на мистър Ингълторп, с очила като на мистър Ингълторп и облечен в дрехите на мистър Ингълторп, които доста се набиват на очи. Той не би могъл да разпознае човек, когото навярно е виждал само от разстояние, тъй като, спомнете си, Мейс е в селото едва от две седмици, а мистър Ингълторп е посещавал главно аптеката на Куут в Тадминстър.

— Значи вие мислите…

— Mon ami, помните ли още двете неща, върху които бях наблегнал? Оставете за момент първото. Какво тогава беше второто?

— Важният факт, че Алфред Ингълторп се облича с много особени дрехи, има черна брада и носи очила — цитирах аз.

— Точно така. Да предположим тогава, че някой иска да се представи за Джон или Лорънс Кавендиш. Лесно ли ще му бъде?

— He — отвърнах замислено. — Разбира се, за един актьор…

Но Поаро ме прекъсна доста безцеремонно.

— И защо няма да му бъде лесно? Ще ви кажа, приятелю — защото и двамата са гладко избръснати. За да може успешно да мине за един от тях посред бял ден, човек трябва да е гениален актьор, притежаващ освен това и известна прилика в лице. Но в случая с Алфред Ингълторп всичко е съвсем различно. Дрехите, брадата, очилата, които крият очите му — това са очебийните черти на външния му вид. Един момент сега — какъв е първият инстинкт на престъпника? Да отклони вниманието от себе си, нали така? И как може това да се направи най-добре? Като се насочи вниманието към някой друг. В този случай има готов кандидат. Всички споделят предубеждението, че мистър Ингълторп е виновен. Това, че върху него е щяло да падне подозрението, е било предрешено; за да придобие то обаче валидност, са необходими неопровержими доказателства — такива като фактическата покупка на отровата, а това, при особената външност на мистър Ингълторп, никак не е било трудно да се постигне. Припомнете си, че младият Мейс всъщност изобщо не е разговарял с мистър Ингълторп. Откъде тогава да се усъмни, че човекът с неговите дрехи, брада и очила не е Алфред Ингълторп?

— Това е възможно — казах аз, запленен от красноречието на Поаро. — Но ако е така, защо тогава Ингълторп не казва къде е бил в понеделник в шест часа вечерта?

— Защо наистина? — попита Поаро, поукротявайки темпото. — Ако го бяха арестували, сигурно щеше да каже, но аз не искам да се стига дотам. Трябва да го накарам да проумее сериозността на положението. Явно мълчанието му крие нещо непочтено. И да не е убил жена си, той все пак си остава един мошеник, който крие нещо, макар и да не е свързано с убийството.

— Какво може да е то? — попитах на глас, повлиян от сегашните предположения на Поаро, без да се отказвам напълно от убеждението, че най-очевидният извод е и вярното разрешение.

— Не се ли сещате? — попита ухилено Поаро.

— Не, а вие?

— О, да. Преди известно време ми хрумна една идейка — и тя се потвърди.

— Не сте ми я казвали — казах аз с укоризнен тон.

Поаро разпери извинително ръце.

— Простете ми, mon ami, но вие не бяхте много възторжено настроен към идеите ми. — После добави с по-сериозен глас: — Кажете ми — не смятате ли вече, че той не трябва да бъде арестуван?

— Навярно — отвърнах не съвсем уверено, защото наистина съдбата на Алфред Ингълторп не ме вълнуваше особено много и бях на мнение, че едно сплашване ще му дойде съвсем добре.

Поаро, който ме наблюдаваше внимателно, въздъхна дълбоко.

— Е, добре, приятелю — каза той, като промени темата. — Като оставим мистър Ингълторп настрана, какво мислите за показанията на свидетелите?

— О, напълно според очакванията ми.

— Нищо ли не ви се стори по-особено?

Мислите ми литнаха към Мари Кавендиш и веднага го попитах:

— В какъв смисъл?

— Ами показанията на мистър Лорънс Кавендиш например?

Обзе ме облекчение.

— О, на Лорънс ли? Не, не мисля. Той винаги е бил малко нервен.

— Предположението, че отравянето на майка му е в резултат на нещастен случай с тоника, който е взимала — това не ви ли се видя странно, hein?

— Не бих казал. Лекарите, разбира се, го отхвърлиха с насмешка. Но подобно предположение е съвсем естествено за един лаик.

— Мосю Лорънс Кавендиш обаче не е лаик. От вас зная, че е учил медицина и че е защитил степен.

— Да, вярно е. Бях забравил. — Това доста ме сепна. — Наистина е странно.

Поаро кимна.

— Още от началото поведението му е особено. От всички в къщата той единствен би могъл да разпознае симптомите на стрихниновото отравяне и при все това виждаме, че само той поддържа теорията за естествена смърт. Ако го беше казал мосю Джон, тогава — да. Той обаче не притежава необходимите познания, а и по природа не е надарен със силно въображение. Докато мосю Лорънс — не! И днес той прави предположение, което би трябвало сам да осъзнава, че е нелепо. В това има храна за мисълта, mon ami!

— Много е объркващо — съгласих се аз.

— А после и мисис Кавендиш — продължи Поаро. — Още един свидетел, който крие нещо! Как оценяте държанието й?

— Наистина не зная какво да мисля. Изглежда невероятно тя да иска да прикрие Алфред Ингълторп. И все пак така излиза.

Поаро кимна замислено.

— Да, странно е. Едно е сигурно обаче — тя е чула много повече от онзи „личен разговор“, отколкото желае да каже.

— Но тя пък е последният човек, който може да бъде обвинен в подслушване!

— Точно така. От нейните показания научих едно — че съм сгрешил. Доркас е била съвсем права — кавгата е станала по-рано, някъде към четири часа, както твърди тя.

Изгледах го с любопитство. Не можех да проумея настойчивостта му относно този факт.

— Да, няколко доста особени неща излязоха наяве днес — продължи Поаро. — Какво, например, е правил доктор Бауърстейн извън леглото си и напълно облечен толкова рано сутринта? Удивлявам се, че до този момент никой не е коментирал този факт.

— Предполагам, че страда от безсъние — казах аз не много уверено.

— Като обяснение това е или много добро, или много лошо — отбеляза Поаро. — Обхваща всичко и не обяснява нищо. Смятам да държа нашия умник доктор Бауърстейн под око.

— Още нещо от показанията, което да ви смущава? — попитах го саркастично.

— Mon ami — отвърна сериозно Поаро, — когато видите, че хората не ви казват истината — тогава бъдете нащрек! А днес, освен ако не греша твърде много, само един, най-много двама души казаха истината, без да прикриват нещо или да се опитат да я заобиколят.

— Но моля ви, Поаро! Няма да споменавам Лорънс или мисис Кавендиш, но да вземем Джон, мис Хауърд — да не би те да не казаха истината?

— И двамата ли, приятелю? Единият — да, но двамата…

Думите му ме стреснаха неприятно. Показанията на мис Хауърд, колкото и маловажни, бяха дадени толкова прямо и без заобикалки, че и през ум не ми беше минало да подлагам на съмнение искреността й. И все пак много почитах мъдростта на Поаро, освен в случаите, когато той проявяваше своя, както го наричах пред себе си, „магарешки инат“.

— Наистина ли мислите така? — попитах аз. — За мен мис Хауърд винаги е била изключително честна, дори прямотата й често пъти е пораждала неудобство.

Поаро ме изгледа с любопитство, което не успях да проумея. Понечи да каже нещо, но се спря.

— Също и мис Мърдок — продължих аз. — В нея няма нищо прикрито.

— Вярно е. Странно е обаче това, че тя не е чула никакъв звук, макар да е спяла в съседната стая; мисис Кавендиш, която е била в другото крило на сградата, е чула ясно падането на масичката.

— Е, тя е млада и има здрав сън.

— О, да, разбира се! Това момиче трябва да е наистина прочута сънливка!

Не ми хареса тона му, но точно в този момент на прозореца се чу остро почукване и когато погледнахме натам, видяхме двамата детективи, които ни чакаха долу.

Поаро грабна шапката си, яростно засука мустаците си и след като внимателно избърса въображаема прашинка от ръкава си, ми махна да тръгна пред него по стълбите; после поехме заедно с детективите към Стайлс.

Стори ми се, че появата на двама души от Скотланд Ярд предизвика доста силен шок — особено у Джон, независимо, че след днешното решение на журито той бе осъзнал, че това е просто въпрос на време! И все пак присъствието на детективите го караше да осъзнае истината по-силно от всяко друго нещо.

Поаро си бе говорил нещо на тих глас с Джап и последният отправи следната молба — всички, с изключение на прислугата, да се съберат в гостната. Разбрах значението на този ход. Поаро се готвеше да изпълни хвалбата си.

Лично аз не бях голям оптимист. Поаро можеше да си има превъзходни причини да вярва в невинността на Ингълторп, само че човек като Самърхей щеше да иска твърди доказателства, а се съмнявах, че Поаро е в състояние да ги представи.

Не след дълго всички се събрахме в гостната и Джап затвори вратата. Поаро любезно предложи столове на всички. До един бяхме вперили погледи в хората от Скотланд Ярд. Навярно тогава осъзнахме за пръв път, че всичко това не е някакъв лош сън, а самата действителност. Бяхме чели за подобни неща, а сега бяхме участници в тази драма. Утре ежедневниците щяха да разнесат новината из цяла Англия със заглавията си: „ТАЙНСТВЕНА ТРАГЕДИЯ В ЕСЕКС“ „БОГАТА НАСЛЕДНИЦА — ОТРОВЕНА“ Щеше да има изгледи от Стайлс, снимки от рода на „Семейството напуска съда за установяването причините за смъртта“ — местният фотограф небе стоял със скръстени ръце. Все неща, за които човек бе чел стотици пъти, неща, които обикновено се случват на други, а не на теб самия. А ето, че в този дом бе извършено убийство. Пред нас се намираха „детективите, натоварени със случая“. Добре познатият израз бързо прекоси съзнанието ми в мига, преди Поаро да открие срещата.

Мисля, че всички се изненадаха, когато именно той, а не тези, които бяха тук в качеството си на официални детективи, пое инициативата.

— Mesdames и messieurs — започна Поаро с поклон, сякаш беше някаква знаменитост, която щеше да изнася лекция. Има определена причина, за да ви повикам всички тук. Тази причина е мистър Алфред Ингълторп.

Ингълторп седеше малко отделен — предполагам, че останалите несъзнателно бяха поотдръпнали столовете си по-далеч от неговия — и той трепна леко, когато Поаро произнесе името му.

— Мистър Ингълторп — обърна се Поаро направо към него, — над този дом е надвиснала тъмна сянка, сянката на убийството.

Ингълторп тъжно поклати глава.

— Клетата ми съпруга — промълви той. — Бедната Емили! Ужасно е.

— Струва ми се, мосю — каза Поаро, като изричаше отчетливо всяка свря дума, — че вие не осъзнавате напълно колко ужасно може да стане вашето положение. — Тъй като Ингълторп явно не го разбра, той добави: — Мистър Ингълторп, грози ви много сериозна опасност.

Двамата детективи се раздвижиха. От устните на Самърхей почти беше готово да се откъсне официалното предупреждение: „Каквото кажете, ще бъде използувано като доказателство против вас“. Поаро продължи:

— Разбирате ли ме сега, мосю?

— Не. Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — натъртено произнесе Поаро, — че сте заподозрян в отравяне на съпругата си.

При тези думи по редицата насядали хора премина сподавен шепот.

— Боже господи! — извика Ингълторп и подскочи на крака. — Що за чудовищна идея! Аз — да отровя скъпата ми Емили!

— Струва ми се — отново поде Поаро, изучавайки го изпитателно с поглед, — че не оценявате неблагоприятното естество на показанията, които дадохте днес. Мистър Ингълторп, сега, когато вече ви го казах, все още ли отказвате да ни съобщите къде сте били в понеделник в шест часа вечерта?

С въздишка Алфред Ингълторп се отпусна отново на стола и зарови лице в шепите си. Поаро направи няколко крачки и се надвеси над него.

— Говорете! — извика той заплашително.

С усилие Ингълторп вдигна лице нагоре. След това, бавно и преднамерено, той поклати отрицателно глава.

— Няма ли да говорите?

— Не. Не вярвам да има такова чудовищно създание, което да ме обвини в това, което казахте.

Поаро кимна замислено като човек, който вече е взел своето решение.

— Хубава работа! — каза той. — Тогава ще трябва да говоря вместо вас.

Алфред Ингълторп отново подскочи прав.

— Вие? Как така ще говорите? Та вие не знаете… — той внезапно млъкна.

Поаро се обърна с лице към нас.

— Дами и господа! Ще говоря! Слушайте! Аз, Еркюл Поаро, твърдя, че човекът, който е влязъл в аптеката и е купил стрихнин в понеделник в шест часа, не е бил мистър Ингълторп, защото точно тогава мистър Ингълторп е изпращал мисис Рейкс до дома й от една съседна ферма. Мога да ви докарам не по-малко от петима свидетели, които ще се закълнат, че са ги виждали заедно — в шест часа, а и малко по-късно, а както може би знаете, Аби Фарм, домът на мисис Рейкс, е поне на две мили и половина от селото. Алибито на мистър Ингълторп е извън всякакво съмнение!