Агата Кристи
Аферата в Стайлс (3)

ГЛАВА 3
Нощта вя трагедията

За да бъде тази част от разказа ми по-ясна, прилагам следния план на горния етаж на Стайлс. За стаите на прислугата се влиза през врата „В“. Те нямат връзка с дясното крило, където се помещават стаите на Ингълторпови.

Трябва да е било полунощ, когато ме събуди Лорънс Кавендиш. Държеше свещ в ръката си, а по изражението на лицето му разбрах веднага, че се е случило нещо сериозно.

— Какво има? — попитах аз, като се изправих в леглото и се опитвах да събера пръснатите си мисли.

— Страхуваме се, че майка ни е много зле. Изглежда има някакъв пристъп. За нещастие се е заключила отвътре.

— Идвам веднага.

Скочих от леглото и след като наметнах един халат, последвах Лорънс по коридора и галерията до дясното крило на сградата.

Към нас се присъедини и Джон Кавендиш, а наоколо бяха и един-двама от прислугата, които стояха така, сякаш си бяха глътнали езиците. Лорънс се обърна към брат си:

— Какво смяташ да правим?

Стори ми се, че никога преди това нерешителността на характера му не се бе проявявала толкова явно.

Джон силно раздруса дръжката на вратата на мисис Ингълторп, но без резултат. Сигурно беше заключена или залостена отвътре. Цялата къща вече беше на крак. Откъм стаята се носеха неимоверно обезпокоителни звуци. Нещо трябваше да се направи.

— Пробвайте вратата на мистър Ингълторп, сър — извика Доркас. — О, бедната ми господарка!

Изведнъж осъзнах, че Алфред Ингълторп не беше с нас, че той единствен не беше дал признаци за присъствие. Джон отвори вратата на стаята му. Беше напълно тъмна, но зад него вървеше Лорънс със свещ в ръка и на слабата и светлина видяхме, че леглото не беше разваляно и че нямаше признака стаята да е била обитавана.

Веднага отидохме до междинната врата. Оказа се, че и тя е залостена от другата страна. Какво можеше да се направи?

— Боже господи, сър — извика Доркас, кършейки ръце. — Какво ще правим?

— Предполагам, че, трябва да насилим вратата и да я разбием. Няма да е лесно обаче. Една от вас да събуди Били и да го прати веднага за доктор Уилкинс. А сега ще трябва да се заемем с вратата. Само за минутка — няма ли друга врата към стаята на мис Синтия?

— Да, сър, но тя винаги е залостена. Никога не сме я отваряли.

— Я да отидем да видим.

Той се втурна надолу по коридора към стаята на Синтия. Мари Кавендиш беше там и разтърсваше девойката — която трябваше да има необикновено дълбок сън, — и се опитваше да я разбуди.

След минута-две той се върна.

— Безнадеждна работа. И тя е залостена. Трябва да разбием вратата. Струва ми се, че тази е малко по-податлива от другата в коридора.

Засилихме се и опряхме рамене във вратата. Касата и беше стабилна и дълго време не помръдваше, но най-сетне усетихме, че започна да поддава и след още малко, с оглушителен трясък, тя се отвори.

Строполихме се вътре един върху друг, като Лорънс все още стискаше свещта. Мисис Ингълторп лежеше върху леглото, цялото й тяло се гърчеше от силни конвулсии, при една от които тя явно бе обърнала близката масичка. Щом влязохме, ръцете й се отпуснаха и тя падна върху възглавниците.

Джон прекоси стаята и запали газта. След това изпрати Ани, една от прислужниците, до трапезарията за бренди. После отиде при майка си, докато аз отварях вратата към коридора.

Обърнах се към Лорънс, за да му кажа, че възнамерявам да се оттегля, понеже едва ли вече ще имат нужда от мен, но думите замръзнаха върху устните ми. За пръв път в живота си виждах такова призрачно изражение върху човешко лице. Беше бял като платно, свещта в ръката му капеше по килима, а погледът му, вцепенен от ужас или някакво подобно чувство, бе втренчен над главата ми в някаква точка на отсрещната стена. Сякаш бе видял нещо, което го бе превърнало в камък. Инстинктивно проследих посоката на погледа му, но не видях нищо необичайно. Пепелта в камината, която тлееше слабо и предметите по плочата й отгоре бяха напълно невинни неща.

Остротата на пристъпите на мисис Ингълторп като че ли бе преминала. Тя вече можеше да говори, макар и на пресекулки.

— По-добре е… много внезапно… глупаво постъпих… да се заключа.

Върху леглото падна сянка. Вдигнах очи и видях Мари Кавендиш, застанала до вратата, да обгръща с ръка Синтия. Тя като че ли подкрепяше девойката, която изглеждаше напълно замаяна и не на себе си. Лицето й беше цялото червено и тя непрекъснато се прозяваше,

— Бедната Синтия е много уплашена — тихо, но ясно каза мисис Кавендиш.

Самата тя беше облечена в бялата си роба. Значи бе по-късно, отколкото съм си мислел. Видях слабата светлина на утрото да се промъква през пердетата, а часовникът над камината показваше близо пет часа.

Сепна ме приглушен вик откъм леглото. Нещастницата бе обзета от нов пристъп на болки. Конвулсиите бяха с такава сила, че бе ужасно да се гледа. Наоколо цареше пълно объркване. Бяхме се струпали около нея, безсилни да й помогнем или облекчим по някакъв начин. Последен гърч я вдигна от леглото и тялото й се изви така, че се опирате само на главата и петите. Напразно Мари и Джон се опитваха да й дадат още малко бренди. Минутите летяха. Тялото й отново се изви в същата особена дъга.

В този момент доктор Бауърстейн решително си запроправя път сред хората в стаята. За миг той се вцепени, загледан във фигурата на леглото, а в същата минута мисис Ингълторп извика приглушено, вперила поглед в доктора:

— Алфред… Алфред… — След това се строполи неподвижна върху възглавниците.

С един скок докторът се озова до леглото и като сграбчи ръцете й, започна енергично да прилага това, което знаех, че наричат изкуствено дишане. Той издаде няколко остри нареждания на прислугата. С властен жест на ръката си отпрати всички ни до вратата. Наблюдавахме го с изумление, макар да си мислех как всички съзнавахме, че е твърде късно и че вече нищо не може да се направи. По лицето му виждах, че и той не храни голяма надежда.

Най-накрая се отказа, като мрачно поклати глава. В този момент чухме стъпки отвън и доктор Уилкинс, личният лекар на мисис Ингълторп — закръглено човече с придирчив нрав, — влетя в стаята.

С няколко думи доктор Бауърстейн обясни как случайно е минавал покрай къщичката на пазача, когато колата излязла и как се втурнал по най-бърз начин към къщата, докато колата отишла да доведе доктор Уилкинс. С отпаднал жест той посочи към фигурата на леглото.

— Мно-го тъжно. Мно-го тъжно — промърмори доктор Уилкинс. — Клетата жена. Винаги се нагърбваше с прекалено много неща, прекалено много, въпреки моите съвети. Предупреждавах я. Сърцето й съвсем не беше така здраво. „По-спокойно — казвах й, — по-спокойно.“ Ала не — желанието й да върши добри дела беше прекалено голямо. Природата се възпротиви. Природата се въз-про-ти-ви.

Забелязах, че доктор Бауърстейн внимателно наблюдава местния лекар. Все още загледан в него, той каза:

— Конвулсиите бяха с особено голяма сила, доктор Уилкинс. Съжалявам, че не бяхте тук навреме, за да се убедите сам. Бих казал, че имаха тетаничен характер.

— Аха! — умно каза доктор Уилкинс,

— Бих искал да поговоря с вас насаме — каза доктор Бауърстейн, след което се обърна към Джон: — Не възразявате, нали?

— Разбира се, че не.

Ние всички се струпахме в коридора, оставяйки двамата лекари сами, като зад себе си чух превъртането на ключа.

Бавно заслизахме по стълбището. Бях силно развълнуван. Притежавам определен талант на детектив, а поведението на доктор Бауърстейн бе изпълнило съзнанието ми с цяло ято почти налудничави помисли. Мари Кавендиш сложи ръката си върху моята.

— Какво има? Защо доктор Бауърстейн беше толкова… особен?

Погледнах я.

— Знаете ли какво мисля?

— Какво?

— Слушайте! — Огледах се, но останалите бяха достатъчно далеч от нас. Сниших гласа си до шепот: — Мисля, че е отровена! Сигурен съм, че и доктор Бауърстейн го подозира.

— Какво? — Тя се сви до стената, а зениците на очите й станаха неимоверно големи. След това тя извика толкова силно, че почти ме уплаши: — Не, това не, това не!

И като се отдели от мен, хукна нагоре по стълбите. Последвах я, защото се страхувах, че може да припадне. Открих я да се обляга на парапета, пребледняла като смъртник. Отпрати ме с нетърпелив жест.

— Не, не, оставете ме. Искам да остана сама. Оставете ме за минута-две. Слезте при другите.

Подчиних се неохотно. Джон и Лорънс бяха в трапезарията. Приближих се до тях. Мълчахме известно време, но предполагам, че огласих мислите и на тримата, когато най-сетне наруших тишината:

— Къде е мистър Ингълторп?

Джон поклати глава.

— Не е в къщата.

Очите ни се срещнаха. Къде беше Алфред Ингълторп? Отсъствието му беше странно и необяснимо. Спомних си последните думи на мисис Ингълторп. Какво ли се криеше зад тях? Какво още щеше да ни каже, ако имаше време?

Най-сетне чухме лекарите да слизат по стълбите. Доктор Уилкинс изглеждаше важен и развълнуван, като се опитваше да прикрие някаква вътрешна екзалтация под маската на привидно спокойствие. Доктор Бауърстейн беше зад него, а по брадатото му, мрачно лице не личеше никаква промяна. Доктор Уилкинс заговори от името на двамата, като адресира думите си към Джон.

— Мистър Кавендиш, бих желал да получа вашето съгласие за аутопсия.

— Необходимо ли е това? — мрачно попита Джон. Лицето му се сгърчи от болезнена гримаса.

— Абсолютно — обади се доктор Бауърстейн.

— С това искате да кажете…?

— Че нито доктор Уилкинс, нито аз бихме издали смъртен акт при тези обстоятелства.

Джон наведе глава.

— В такъв случай нямам друг избор, освен да се съглася.

— Благодаря ви — делово отвърна доктор Уилкинс. — Предлагаме това да стане утре вечер, или по-точно довечера. — Той погледна към настъпилото утро. — Боя се, че при сегашните обстоятелства едва ли ще може да се избегне официалното установяване на причините за смъртта — тези формалности са необходими, но ви умолявам да не се разстройвате.

Настана пауза, след която доктор Бауърстейн извади от джоба си два ключа и ги подаде на Джон.

— Това са ключовете от двете стаи. Заключил съм ги и смятам, че засега ще е най-добре да останат така.

След което лекарите си заминаха.

От известно време в главата ми се въртеше една идея и почувствувах, че беше настъпил моментът за нейното оповестяване. Терзаеха ме известни опасения. Знаех, че Джон изпитва ужас от всякакъв вид разгласяване; познавах го като оптимист без проблеми, който предпочита никога да не се среща с бедата. Това означаваше, че нямаше да е лесно да го убедя в непогрешимостта на моя план. От друга страна пък ми се струваше, че на Лорънс, който беше по-артистичен и притежаваше повече въображение, можех да разчитам като на съюзник. Нямаше съмнение, че бе настъпил моментът да взема нещата в собствените си ръце.

— Джон — казах аз, — ще ви питам нещо.

— Е?

— Спомняте ли си, че ви говорих за моя приятел Поаро? Белгиецът, който живее тук? Той е бил изключително известен детектив.

— Да.

— Искам да ми позволите да го повикам, за да разследва случая.

— Как, сега ли? Преди аутопсията?

— Да, времето е предимство, ако… ако е имало нещо нередно.

— Глупости! — ядосано извика Лорънс. — Според мен Бауърстейн лежи на дъното на цялата тази бъркотия! Уилкинс не подозираше нищо такова, докато Бауърстейн не му внуши съмненията си. Но като всички специалисти и на него му хлопа нещо дъската. Негово хоби са отровите и затова ги вижда навсякъде.

Признавам, че позицията на Лорънс ме изненада. Той много рядко казваше нещо толкова разпалено за каквото и да било.

Джон се колебаеше.

— Не изпитвам същите чувства като теб, Лорънс — обади се най-сетне той. — Склонен съм да разреша на Хейстингс да действува, макар аз лично да бих изчакал малко. Не са ни притрябвали никому ненужни скандали.

— Не, не — извиках разпалено аз. — Няма защо да се страхувате. Поаро е самата дискретност.

— Добре тогава, постъпете както искате. Оставям всичко във вашите ръце. Макар че ако нещата са така, както ги мислим, случаят е повече от ясен. Господ да ми прости, ако допускам грешка!

Погледнах часовника си. Беше шест часа. Реших да не губя повече време.

Все пак си позволих да загубя пет минутки. Прекарах ги в трескаво ровичкане из библиотеката, докато не открих книга с описание на стрихниново отравяне.