Чингиз Айтматов
Денят по-дълъг е от век…

От автора

Всеки знае, че трудолюбието е задължително мерило за стойността на един човек.

В този смисъл Едигей Жанеелдин, или както още го наричат познатите му, Бураний Едигей, е действително истински труженик. Той е един от онези, върху които, както казват хората, се крепи земята. Свързан е с епохата си, доколкото мога да твърдя, съвсем здраво и това е неговата същност — той е син на своето време.

Ето защо, когато се занимавах с проблемите, засегнати в романа, за мен беше важно да видя света чрез неговата съдба — съдбата на фронтовака, а и на железничаря. И се опитах да го сторя, доколкото ми бе възможно. Образът на Бураний Едигей е израз на отношението ми към основния принцип на социалистическия реализъм, чийто главен обект за изследване е бил и си остава човекът на труда.

Далеч съм обаче от мисълта да абсолютизирам самото понятие „труженик“ единствено защото той е „прост, обикновен човек“, усърдно оре земята или пасе добитък. В сблъскването на вечното и преходното в живота човекът-труженик е интересен и важен дотолкова, доколкото представлява някаква личност, доколкото е голям духовният му багаж, доколкото е изразител на своето време. Именно затова се опитах да поставя Бураний Едигей в центъра на вълнуващите ме проблеми, в центъра на съвременния ми свят.

Бураний Едигей е труженик не само по природа и по характера на своите занимания. Той е човек с трудолюбива душа. А човекът с трудолюбива душа си задава въпроси, на които другите имат винаги готов отговор, затова вършат лениво работата си дори когато я вършат добре, и живеят само като консуматори.

А трудолюбивите хора като че ли ги свързва някакво братство — винаги умеят да се разпознават помежду си и да се разберат, ако пък не се разберат, то да се замислят. Нашето време им дава толкова храна за размисъл, както никое друго време до сега не им е давало. Нишката на човешката мисъл се е устремила вече от Земята към Космоса.

Вероятно най-трагичното противоречие в края на XX век се крие в това, че човешкият гений е безграничен, а не може да се реализира поради създадените от империализма политически, идеологически и расови бариери.

В днешните условия, когато са налице не само техническите възможности за сигурно излизане в Космоса, но когато икономическите и екологичните нужди на човечеството властно изискват тази възможност да се осъществи, подклаждането на вражди между народите, разпиляването на материални ресурси и мисловна енергия за надпревара във въоръжаването е най-чудовищното от всички престъпления срещу човека.

Само отслабването на международното напрежение може да се смята за прогресивна политика днес. Няма в света по-отговорна задача от тази.

Ако човечеството не се научи да живее в мир, то ще загине. Атмосферата на взаимно недоверие, напрежение и конфронтация е една от най-сериозните заплахи за спокойния и щастлив живот на човечеството.

Хората могат да бъдат търпими един към друг, но не могат да мислят еднакво, оставайки при това хора, запазвайки човешките си качества. Още от древността и до наши дни желанието да лиши човека от неговата индивидуалност е съпътствало целите на имперските, империалистическите, хегемонистичните претенции.

Човекът без спомени за миналото, изправен пред необходимостта отново да определи мястото си в света, човекът, лишен от историческия опит на своя народ и на другите народи, се оказва извън историческата перспектива и е годен да живее само ден за ден.

Достатъчно е да си припомним „културната революция“ в Китай, манипулациите със съзнанието на народа, свели диалектиката на сложното многообразие в живота до равнището на няколко цитата от така наречените червени книжки на Мао, да си припомним съдбата на народа с най-древни традиции при днешната хегемонистична политика на китайското ръководство, за да се убедим във връзката между тези явления. Колкото и парадоксално да изглежда това, но и други неща са взаимно свързани: отричането — или фалшифицирането — на миналото и самодоволният високомерен шовинизъм, който има нужда да издигне около себе си китайска стена, защото само зад нея може да се поддържа митът за превъзходството на един народ над всички други.

Както в предишните си произведения, така и този път аз се опирам на легендите и митовете, на преданията, като опит, оставен ни в наследство от миналите поколения. И същевременно за първи път в писателската си практика прибягвам до използването на фантастичен сюжет. Както едното, така и другото не е самоцел за мен, а метод на размисъл, един от начините за познание и интерпретация на действителността.

Разбира се, събитията при описаните контакти с извънземната цивилизация и всичко случило се във връзка с това не почива на абсолютно никаква реална почва. Никъде не съществуват в действителност сарозекски и невадски космодруми. Цялата „космологична“ история е измислена от мен с една-единствена цел — да заостря в парадоксална, хиперболизирана форма ситуацията, пълна с потенциални опасности за хората на земята.

Колкото до значението на фантастичната измислица, още Достоевски е писал: „Фантастичното в изкуството има граници и правила. Фантастичното трябва до такава степен да се доближава до реалното, че почти да му повярвате.“ Достоевски е формулирал точно закона за фантастичното. И наистина и митологията на древните хора, и фантастичният реализъм на Гогол, Булгаков, Маркес или научната фантастика — всички те, въпреки цялото си различие, са убедителни именно поради своето докосване до реалното. Фантастичното подсилва някои страни в реалното и след като определи „правилата за игра“, ги показва философски обобщено, стараейки се да разкрие до крайна степен потенциала в развитието на избраните от него черти.

Фантастичното е метафора на живота, която ни дава възможност да го видим под нов, неочакван ъгъл. Метафорите станаха особено необходими в нашия век не само поради нахлуването на научно-техническите постижения в областта на довчерашната фантастика, но по-скоро, защото е фантастичен светът, в който живеем, който е разкъсван от противоречия — икономически, политически, идеологически, расови.

И така, аз искам сарозекските метафори в моя роман още веднъж да напомнят на трудещия се човек, че той е отговорен за съдбата на планетата…

Наместо тялото ми ето тази книга, наместо моята душа е словото…

Григор Нарекаци, „Книга на скръбта“, X век

I

Голямо търпение бе необходимо при търсенето на плячка по изсъхналите дерета и оголелите падини. Като проследяваше заплетените до главозамайване лъкатушни пътечки на дребните земеройни животинки, ту трескаво разравяйки някоя дупка на лалугер, ту дебнейки скрития под склона на стара ровина дребничък тушканчик^[1], кога най-сетне ще изскочи на открито, за да може набързо да го сграбчи, тръгналата на лов гладна лисица бавно и неотклонно се приближаваше към железопътната линия, към онази тъмнееща равна и дълга насипна върволица в степта, която я привличаше и едновременно плашеше, по която ту в едната, ту в другата посока профучаваха с тежък грохот влаковете, оставяйки с дима и сгурията силни дразнещи миризми, гонени по земята от вятъра.

Привечер лисицата легна край телеграфната линия в дъното на една долчинка, сред островче от кичест и висок конски киселец, и свита на жълтеникаворижа топка до тъмночервените, гъсто осеменени стъбла, търпеливо зачака нощта, като нервно мърдаше с уши и постоянно се ослушваше в тънкото свистене на вятъра по земята, в остро шумолящите мъртви треви. Телеграфните стълбове бръмчаха също така тягостно. Но лисицата не се боеше от тях. Стълбовете винаги си стоят на място, те не могат да преследват. Оглушителният грохот на преминаващите час по час влакове обаче я караше всеки път разтревожено да трепва и още по-силно да се свива. По звънтящата земя тя усещаше с цялото си крехко телце, с ребрата си тази чудовищна сила на тежестта, смазваща земята, и бясното движение на композициите и въпреки това, преодолявайки страха и отвращението си към чуждите миризми, не напускаше долчинката, чакаше своя час, когато с настъпването на нощта по линиите ще стане по-спокойно.

Тя идваше тук съвсем рядко, само когато беше много гладна…

В промеждутъците между влаковете в степта внезапно настъпваше тишина, като след срутване, и в тази абсолютна тишина високо горе във въздуха лисицата долавяше някакъв тревожен и неясен звук, който витаеше над здрачената степ, едва доловим, безпричинен. Беше игра на въздушните течения, предвещаваше скорошна промяна на времето. Зверчето инстинктивно го усещаше и тъжно замираше, застиваше неподвижно, искаше му се високо да завие, да заджавка от смътно предчувствие за някаква обща опасност. Но гладът заглушаваше дори този предупредителен сигнал на природата.

Като лижеше подбитите си от тичане възглавнички на лапите, лисицата само тихичко изскимтяваше от време на време.

Напоследък вечер ставаше студено, наближаваше есента. А нощем земята бързо изстиваше и призори степта се покриваше с белезникав като сол тънък пласт слана. Оскъдно, нерадостно време идваше за степния звяр. Дори малкото животни, които се срещаха през лятото по тези места, бяха изчезнали — пръснаха се, едни в топлите краища, други по дупките си, трети бяха отишли да зимуват в пясъците. Сега всяка лисица се грижеше сама за прехраната си, като обикаляше степта съвсем самотна, сякаш лисичият род се бе затрил. Тазгодишното поколение бе пораснало вече и се пръсна в различни посоки, а до любовния период имаше още време, когато през зимата лисиците ще започнат да се събират отвсякъде за нови срещи, когато самците ще се счепкват в схватки с такава сила, с каквато е надарен животът, откакто свят светува… Когато настъпи нощта, лисицата излезе от долчинката. Изчака, ослушвайки се, и заситни към железопътния насип, където безшумно запритичва ту на едната, ту на другата страна на линията. Търсеше остатъци от храна, които пътниците изхвърляха от прозорците на вагоните. Дълго трябваше да тича по склоновете на насипа, душейки най-различни предмети, дразнещи и с отвратителна миризма, докато не попадне на нещо поне малко годно за ядене. Целият път на влаковете бе замърсен с парчета хартия, смачкани на топка вестници, счупени бутилки, угарки, изкривени консервни кутии и други безполезни боклуци. Особено зловонна миризма излизаше от гърлата на оцелелите бутилки — вонеше на нещо упоително. След като на два пъти и се зави свят, лисицата избягваше вече да вдишва тези спиртни изпарения. Пръхтеше и веднага отскачаше встрани.

А онова, което търсеше, за което толкова дълго се бе готвила, преборвайки страха си, сякаш напук не попадаше на пътя й. И с надежда, че все пак ще успее да похапне нещо, лисицата неуморно тичаше по линията и току сновеше от единия до другия скат на насипа.

Но изведнъж, както тичаше, замря с леко вдигната предна лапичка, сякаш стресната от нещо. Разтапяйки се в слабата светлина на високата мъглива луна, тя стоеше между релсите като призрак, без да помръдне. Тревожният далечен тътен, който я бе накарал да наостри уши, не изчезваше. Засега бе твърде далеч. Все така вирнала опашка, лисицата нерешително пристъпи от крак на крак, готова да избяга от линията. Но вместо това изведнъж се разбърза, заспъва по склоновете на насипа, все още с надежда, че ще намери нещо, с което би могла да се подкрепи. Усещаше, че още малко и ще попадне на някаква находка, макар в далечината непрекъснато да нарастваше със страшен устрем грохотът от звън на желязо и тракането на стотици колела. Лисицата се забави само няколко секунди и това бе достатъчно да се защура и запремята като обезумяла пеперуда, когато изведнъж от завоя я шибнаха късите и дълги светлини на двата скачени локомотива, когато от ослепителната светлина на мощните прожектори степта за миг побеля и мъртвешката й сухота безжалостно се оголи. А влакът застрашително приближаваше по релсите. Разнесе се остра миризма на изгоряло и прах, вдигна се вихрушка.

Лисицата се втурна стремглаво да бяга, като постоянно се обръщаше и залягаше от страх. А чудовището с препускащите светлини дълго още громолеше и тракаше с колела. Лисицата скачаше и пак хукваше с всички сили…

После си отдъхна и железопътната линия отново я примами, там тя можеше да утоли глада си. Но отпред по линията пак се зададоха светлини и пак два локомотива теглеха дълга товарна композиция.

Тогава лисицата се отправи в степта, като реши да обиколи и да излезе при железопътната линия на такова място, където не минават влакове…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток. А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток.

 

В полунощ някой дълго и упорито се мъчеше да стигне до стрелочната будка, да дойде при него, отначало вървеше направо по траверсите, после, когато отсреща се показа влак, слезе от насипа и тръгна с усилие, сякаш си пробиваше път в снежна буря, засланяйки се с ръце от вихъра и прахта, вдигнати като ураган изпод колелата на бързия товарен влак — беше дадена зелена улица на специална композиция — влак с особено предназначение, който по-късно се отклоняваше по отделна линия към затворената зона на Саръ-Озеки-1, там си имаше специална пътна служба, с една дума, отиваше на космодрума, затова беше целият покрит с брезенти и придружен с военна охрана на платформите. Едигей веднага позна жена си и разбра, че не току-така бърза да дойде при него, че затова има някаква много сериозна причина. В същност така и излезе. Но според служебните задължения той нямаше право да напуска мястото си, докато не отмине последният вагон с кондуктора на откритата площадка. Двамата си подадоха сигнал с фенерчетата, че всичко по линията е наред, и чак тогава, почти оглушен от продължителния шум, Едигей се обърна към жена си, току-що стигнала при него:

— Какво има?

Тя тревожно го погледна и размърда устни. Едигей не чу, но разбра — така си и мислеше.

— Ела да отидем на завет. — Той я поведе към будката.

Но в този миг, кой знае защо, преди да чуе от устата й онова, което сам вече предполагаше, той бе поразен от нещо съвсем друго. Макар да беше забелязвал и преди, че стареят, сега, когато видя как жена му се е задъхала от бързане, как мъчително тежко хъркат и свирят гърдите й и как неестествено високо се вдигат мършавите й рамене, изпита жалост към нея. Силната електрическа светлина в малката чисто белосана стрелочна будка изведнъж рязко открои неизгладимите вече бръчки по синкаво потъмнелите бузи на Укубала (а някога лицето й бе приятно мургаво, с равен пшеничен оттенък, и очите й винаги горяха с черен блясък), пък и тази щърба уста, която за сетен път доказва, че жената, дори да е преминала разцвета си на жена, съвсем не бива да е беззъба (отдавна трябваше да я заведе в града да й сложат ония там метални зъби, сега всички, и старо, и младо, ходят с такива), и при това побелелите, като сняг вече бели кичури коса, разпилени по лицето изпод смъкнатата забрадка, болезнено свиха сърцето му. „Ех, колко си ми остаряла“ — съжали я той в себе си с мъчително чувство за някаква лична вина. И затова още повече се преизпълни с мълчалива благодарност, появила се за всичко изведнъж, за всичко, което бяха преживели заедно в продължение на многото години, и най-вече за това, че тя дотича сега посред нощ, в най-далечната точка на кантона от уважение и чувство за дълг, защото знаеше колко важно е за Едигей, дотича да му каже за смъртта на клетия стар Казангап, самотен старец, умрял сам в опустялата си глинена къщурка, дотича, защото съзнаваше, че само Едигей единствен на света ще вземе присърце смъртта на този изоставен от всички човек, макар да не му се пада нито брат, нито сват.

— Седни, поеми си дъх — каза Едигей, когато влязоха в будката.

— И ти седни — каза му тя.

Седнаха.

— Какво се е случило?

— Казангап умря.

— Кога?

— Ами току-що се отбих — как е, мисля си, може да има нужда от нещо човекът. Влизам, вътре свети, а той си лежи, само брадата му някак вирната, стърчи нагоре. Отивам при него. Казаке, викам му, Казаке, да ви дам топъл чай, а той вече свършил. — Гласът й секна, сълзи се появиха на зачервените й изтънели клепки, Укубала изхлипа и тихо заплака. — Виж какво стана накрая. Такъв човек беше! Пък като умря, нямаше кой да му затвори очите! — вайкаше се и плачеше тя. — Кой можеше да го помисли! Тъй си умря човекът… — Искаше да каже — като куче на пътя, но премълча, нямаше смисъл да уточнява, и без това беше ясно.

Слушайки жена си, Бураний Едигей, така го наричаха в цялата околност, а той работеше на кантона Боранлъ-Бураний още от времето, когато се върна от фронта, седеше мрачен на пейката, сложил тежките си, като чепати пънове ръце на коленете. Козирката на износената и твърде омазнена железничарска фуражка засенчваше очите му. За какво ли мислеше той?

— Какво ще правим сега? — промълви жена му.

Едигей вдигна глава и я погледна с горчива усмивка.

— Какво ще правим? Ами каквото се прави в такива случаи! Ще го погребваме. — Той се надигна, сякаш бе взел вече решение. — Виж какво, жена, връщай се по-скоро. А сега слушай какво ще ти река.

— Слушам.

— Събуди Оспан. Не гледай, че е началник на кантона, няма значение, пред смъртта всички са равни. Кажи му, че Казангап умря. Четиридесет и четири години работи човекът на кантона. Оспан може да не е бил още роден, когато Казангап е започнал тук работа и тогава дори куче, а камо ли човек не можеха да примамят за никакви пари в сарозеките. А колкото влакове са минали оттук през живота му — космите на главата ни няма да стигнат… Нека помисли. Тъй му кажи. И още нещо слушай…

— Слушам.

— Събуждай всички наред. Чукай по прозорците. Колко хора сме — осем къщи, на пръсти се броим… Дигай всички на крак. Никой не бива да спи сега, когато умря такъв човек. Дигай всички на крак.

— Ами ако вземат да се карат?

— Наша работа е да съобщим на всекиго, пък после нека се карат. Кажи им, че аз съм ти наредил да ги будиш. Трябва да имат съвест. Чакай!

— Какво още?

— Прескочи първо до дежурния, днес Шаймерден е диспечер, разправи му, кое как е и му кажи да помисли какво да правим. Тоя път може би ще ми намери заместник. Ако има нещо, да се обади. Нали ме разбра, тъй му кажи.

— Ще му кажа, ще му кажа — отговори Укубала и се сепна, като че изведнъж се сети за най-важното, непростимо забравено от нея. — Ами децата му! Я гледай ти! На тях най-напред трябва да им пратим вест, че то бива ли? Баща им умря…

При тези думи Едигей се намръщи сдържано, стана още по-суров. Не отговори.

— Каквито и да са, ама децата са си деца — продължаваше Укубала с оправдателен тон, знаейки, че на Едигей му е неприятно да слуша това.

— Знам де — махна с ръка той. — Че да не съм малоумен? Там е работата я, бива ли без тях, макар че, ако беше моя воля, не бих ги пуснал да припарят!

— Едигей, това не е наша работа. Нека дойдат и лично си го погребват. После цял живот няма да се отървеш от приказки…

— Аз да не би да им преча? Да идват.

— Ами ако синът му не свари да дойде от града?

— Ще свари, стига да иска. Завчера още, когато бях на гарата, сам му бих телеграма, така и така, санким, баща ти е на умиране. Че какво повече! Смята се за умен, трябва да разбере кое как е…

— Ех, щом е тъй, пак е добре — неопределено се примири тя с доводите му и все още заета с някаква своя мисъл, която я тревожеше, проговори: — Хубаво беше с жена си да дойде, все пак свекър си погребва, а не кого да е…

— Туй вече сами да го решават. Как ще им даваме акъл, не са малки деца я.

— Да, то се знае — все още с колебание се съгласи Укубала.

Замълчаха.

— Хайде, не се бави, тръгвай — напомни й Едигей.

Жена му обаче искаше да каже още нещо:

— Ами дъщеря му, злочестата Айзада, живее на гарата с децата и мъжа си, оня пиян непрокопсаник, и тя трябва да свари за погребението.

Едигей неволно се усмихна, потупа жена си по рамото.

— Ех, сега ще вземеш да се косиш за всички… Айзада е на две крачки оттук, заранта ще прескочи някой до града и ще й каже. Ще дойде, то се знае. Ти, жена, разбери едно — и от Айзада, още повече пък от Сабитжан, макар да е син, мъж, няма да има полза. На, ще видиш, ще дойдат те, къде ще ходят, ама ще седят като чужди гости, а ще го погребваме ние, тъй излиза то… Иди да вършиш, каквото ти рекох.

Жена му тръгна, после спря нерешително и пак тръгна. Тогава пък я повика Едигей:

— Да не забравиш най-напред при дежурния, при Шаймерден, да идеш, нека ми прати заместник, а нататък ще си го отработя. Покойният лежи в празна къща и никой няма при него, бива ли тая работа… Тъй му речи…

Жена му кимна и продължи. През това време на дистанционното табло забуча, замига с червена светлина сигнализаторът — към кантона Боранлъ-Бураний идваше нова композиция. По нареждане на дежурния трябваше да я приемат на резервната линия, за да пропуснат насрещния влак, който беше в началото на кантона, само че при стрелката откъм противоположния край. Обикновена маневра. Докато влаковете се разминаваха по линиите си, Едигей се обръщаше сегиз-тогиз към отдалечаващата се по края на платното Укубала, сякаш бе забравил да й каже още нещо. За казване, то се знае, имаше какво да й каже, малко ли работа се отваря при погребение, за всичко изведнъж не можеш да се сетиш, но той се обръщаше за друго, просто защото именно сега бе забелязал с огорчение колко се е състарила и прегърбила жена му напоследък и това много биеше на очи в жълтеникавата мъгла от слабото осветление по платното.

„Значи, старост ни наляга вече — мина му през ума. — Ей го, доживяхме, доживяхме да станем дядо и баба!“ И макар да не се оплакваше от здравето си, як беше още, ама доста годинки бе натрупал, шейсет, та и още една отгоре, шейсет и една навърши вече. „Току-виж, след година-две рекат и в пенсия да изляза“ — каза си Едигей с лека насмешка. Но той знаеше, че няма толкова скоро да се пенсионира, че из тия краища не е така лесно да му се намери заместник — надзорник на линиите, ремонтен работник, случваше се понякога да бъде и стрелочник, когато се разболее някой или излезе в отпуск. Освен ако някой се съблазни от надбавките за отдалеченото и безводно място. Ама едва ли. Върви, че намери такива сред сегашната младеж.

За да живееш на кантон в сарозеките, трябва да имаш здрав дух, иначе ще загинеш. Степта е огромна, а човекът — малък. Степта е безучастна, на нея й е все едно — зле ли си, добре ли си, приемай я такава, каквато е, а на човека не му е все едно, кое как е на света, и той се тормози, измъчва се, мисли, че на някое друго място, сред други хора, ще си намери късмета, че тук е по грешка на съдбата… И затова чезне пред лицето на голямата сурова степ, изпразва се духом, като акумулатора от мотоциклета-триколка на Шеймерден. Той все го пази, сам не го кара и на другите не дава. И така си стои машината без работа, а когато потрябва — не се пали, изтощена й е силата. Тъй е то и с човека на сарозекските кантони: не се ли приобщи към работата, не пусне ли корени в степта, не свикне ли с живота — трудно ще издържи. Някои пътници, като гледат на минаване от прозорците на вагоните, хващат се за главата — божичко, как живеят тук хора?! Наоколо само степ и камили! Ами тъй на — живеят, на кой колкото му стигне търпение. Три, най-много четири години да остане — и таман^[2]: взема си парите и заминава някъде по-надалеч… На Боранлъ-Бураний само двамина пуснаха корени за цял живот — Казангап и той — Бураний Едигей. А колко народ идва междувременно! За себе си трудно може да съди, живееше, не се предаваше, а Казангап изкара тук четиридесет и четири години и не защото беше по-глупав от другите. Едигей не би сменил Казангап и за десет други… Няма го сега, няма го вече Казангап…

Влаковете се разминаха, единият отиде на изток, другият на запад. Опустяха за известно време коловозите на Боранлъ-Бураний. И моментално всичко наоколо се оголи — сякаш звездите на тъмното небе грейнаха по-силно, по-ярко и вятърът заприпка по-весело по склоновете на насипа, по траверсите, по чакълестата настилка между релсите, които леко звънтяха и потракваха.

Едигей не се прибра в будката. Замисли се и се подпря на стълба. Далече напред, отвъд железопътната линия, различи смътните силуети на изкараните на паша камили. Те стояха под лунната светлина неподвижно застинали, изчакваха да мине нощта. И сред тях Едигей съгледа своя двугръб едроглав самец — най-силният може би в сарозеките, бързоходен, с прякор като на стопанина си — Бураний Каранар. Едигей се гордееше с него, рядко силно животно, макар че не беше лесно да се оправя с него, защото Каранар си остана атан — самец, — Едигей не го кастрира като малък, а после го остави така.

Покрай другата работа за утрешния ден Едигей си науми, че трябва на заранта отрано да прибере Каранар в къщи, за да го оседлае. Ще се наложи да идат с него до гробището. И още най-различни други грижи му идваха наум.

А жителите на кантона засега спокойно спяха. Прислонилите се от едната страна на линиите малки гарови служби, къщите с еднакви двускатни покриви от етернитови плочи, това бяха шест панелни постройки, изградени от железопътното ведомство, къщата на Едигей, която сам си беше построил, паянтовата къщурка на покойния Казангап и най-различните домашни зидани пещи, пристройки, тръстикови кошари за добитъка и други необходими съоръжения, в центъра вятърната водна помпа, универсална, хем електрическа, хем при случай ръчна, появила се тук през последните години — това бе всъщност цялото селце Боранлъ-Бураний.

Ето го цяло-целеничко край голямата железопътна линия, сред необятната Саръ-Озекска степ, едно малко свързващо звено в разклонената, също като кръвоносни съдове, система от други кантони, гари, железопътни възли, градове. Цяло-целеннчко, съвсем оголено за всички ветрове на земята, най-вече за зимните, когато се вдигнат сарозекските виелици, затрупвайки къщите с преспи до прозорците, а линията — с планини от сбит замръзнал сняг… Тъкмо затуй се наричаше тоя кантон в степта Боранлъ-Бураний^[3], имаше скачен и двоен надпис: Бораплъ — на казахски, Бураний — на руски…

Едигей си спомни, че преди да докарат на железопътните участъци най-различни снегорини — и с разбиващи снега струи, и с надлъжни приспособления, които го изхвърлят настрани, и други, — случваше се те с Казангап да се борят с преспите по линиите, може да се рече, не на живот, а на смърт. А като че беше съвсем наскоро. През петдесет и първа, петдесет и втора година — какви люти зими бяха. Може би само на фронта се е случвало да се даде животът за еднократно дело — за една атака, за една граната под танка… Тъй беше и тук. Макар че никой не те убива. Но за това пък сам се убиваш. Колко преспи прехвърлиха на ръка, изтеглиха с влачила и дори с чували изнасяха снега горе, това се случваше на седмия километър, там линията минава по ниското през един пресечен хълм, и всеки път си мислеха, че това е последната схватка с разбеснялата се виелица и че заради това може, без да му мислят, да пратят живота си по дяволите, само и само да не чуват как реват локомотивите в степта — само път да им дадат!

Но онези снегове се стопиха, онези влакове отминаха, онези години си отидоха… Никой не се интересува сега от това. Било — не било. Сегашните железопътни работници, шумни типове от контролно-ремонтните бригади, които пристигат тук от време на време, не че не вярват, ами не разбират, умът им не може да го побере как е могло да бъде така: сарозекски преспи — и да ги разчистват само няколко души с лопата! Чудеса! А някои от тях направо им се смеят: за какво е било необходимо това — с такова тегло да се нагърбят, защо е трябвало да се закопават сами, за какъв дявол! Нас да ни накарат — за нищо на света! Да вървят по дяволите, ще се вдигнем — и на друго място, в краен случай на някой строеж ще идем или другаде, където всичко си е, както му е редът. Толкова и толкова сме изработили — толкова и толкова плащай. Случи ли се бърза извънпланова работа — събирай хората, гони извънредни… За балами са ви взели, старчета, и балами ще си умрете!…

Когато се намираха такива „съдници“, Казангап не им обръщаше внимание, сякаш думите им не го засягаха, само се усмихваше, като че знаеше нещо повече, недостъпно за тях, а Едигей — той не издържаше, случваше се да избухне, спореше, само нервите си късаше.

А нали и те с Казангап си бяха приказвали сегиз-тогиз за онова, с което се подиграваха сега ония типове от контролно-ремонтните бригади, за още много други неща си бяха приказвали и по-рано, когато тия умници навярно са тичали още без гащи, а те тогава обсъждаха вече своето житие-битие, доколкото им стигаше разбиране, пък и по-късно, нали от много време бяха заедно — от четиридесет и пета година, и най-вече след като се пенсионира Казангап, ама тогава се получи някак лошо: той замина да живее в града при сина си и след два-три месеца се върна. За много неща бяха приказвали тогава, кое и как е то на света. Мъдър човек беше Казангап. Има за какво да си го спомняш… И Едигей изведнъж осъзна съвсем ясно, с остър пристъп на горчивина, че отсега нататък му остават само спомените…

Едигей побърза да влезе в будката, когато чу да щраква включеният микрофон на телефонната свръзка с кантона. Проклетото устройство зашумоля, засъска като буря, преди да се чуе гласът.

— Едике, ало, Едике — изхриптя Шаймерден, дежурният по кантон, — чуваш ли ме? Обади се!

— Чувам те!

— Чуваш ли?

— Чувам де, чувам!

— Как ме чуваш?

— Като от оня свят!

— Защо като от оня свят?

— Ами тъй!

— А-а… Значи, старият Казангап таковата…

— Какво таковата?

— Ами умря, значи. — Шаймерден се мъчеше да намери подходящи за случая думи. — Е, как да го кажа? Ще рече, завърши, таковата, е, такованката, своя път.

— Да — късо отговори Едигей.

„Виж го ти какъв хайван без мозък — помисли си той, — дори за смъртта не може да продума като човек.“

Шаймерден млъкна за малко. Микрофонът още по-силно запращя, заскърца, зашумоля от дишането му. После Шаймерден пак изхриптя:

— Едике, миличък, само че ти, таковата, не ме баламосвай. Щом като е умрял, какво да правим сега… Нямам хора. Защо ти е притрябвало да седиш при него? Аз мисля, че покойният, таковата, няма да се вдигне от това…

— А пък аз мисля, че нищо не разбираш! — възмути се Едигей. — Какво значи, не ме баламосвай! Ти си тук за втора година, а ние с него трийсет години сме работили заедно, помисли само. Човек умря при нас, не бива, никъде не е прието да се оставя покойникът сам.

— А отде ще знае, таковата, дали е сам, или не е?

— Затуй пък ние знаем!

— Добре де, не се карай, таковата, не се карай, старче!

— Аз ти обяснявам.

— И какво искаш? Хора нямам. Какво ще правиш там, и без това сега е нощ.

— Ще се моля. Ще глася покойника. Молитви ще чета.

— Ще се молиш ли? Ти, Бураний Едигей?

— Да, аз. Знам молитви.

— И таз добра — шейсет години, таковата, съветска власт.

— Абе я ги остави тия работя, какво общо има тук съветската власт! Хората се молят за умрелите, откак свят светува. Човек е умрял, а не добиче!

— Добре де, моли се, таковата, само не дигай врява. Ще пратя да извикат Едилбай, ако се съгласи, ще дойде, таковата, да те замести… А сега, хайде, че сто и седемнайсети наближава, готви го за втора резервна…

И с тези думи Шаймерден прекъсна разговора, изщрака ключът на телефонната свръзка. Едигей побърза да отиде на стрелката и докато си вършеше работата, мислеше дали Едилбай ще се съгласи, дали ще дойде. И когато видя, че прозорците на някои къщи ярко светнаха, той се обнадежди — хората имат съвест. Кучетата се разлаяха. Значи, жена му събужда, вдига на крак боранлъчани.

През това време сто и седемнадесети влезе по резервната линия. От другия край дойде нефтена композиция — само цистерни. Разминаха се, единият продължи на изток, другият — на запад.

Беше вече към два часа през нощта. Запламтяха звездите по небето, ярко се открояваше всяка звезда. И луната засвети над сарозеките малко по-ярко, изпълваше се с някаква нова, постепенно преливаща сила. А под звездното небе се простираха надалече необятните сарозеки, различаваха се само силуетите на камилите — а сред тях двугърбият великан Бураний Каранар — и смътните контури на най-близките заслони, всичко друго от двете страни на железопътната линия чезнеше в нощната безбрежност. И вятърът не спеше, продължаваше лекичко да свири, шумолеше с боклука наоколо.

Едигей ту влизаше, ту излизаше от будката, чакаше дали няма да се покаже Едилбай по линията. И тогава съзря встрани някакво зверче. Оказа се лисица. Очите й светеха като две зеленикави мигащи огънчета. Тя стоеше унило под телеграфния стълб, без да има намерение да се приближи или да избяга.

— Ти що щеш тук! — възкликна Едигей и шеговито я заплаши с пръст. Лисицата не се уплаши. — Чакай да видиш! Ще те науча аз! — И тропна с крак.

Лисицата отскочи малко по-нататък и седна на задните си крака, обърната към него. Гледаше го втренчено и скръбно, както му се стори, без да сваля очи дали от него, или от нещо друго около него. Какво е могло да я примами тук, защо е дошла? Дали електрическите светлини са я привлекли, или от глад е дошла? Странно се стори на Едигей поведението й. А защо да не я претрепе с някой камък, щом като е такава работата, щом като плячката сама му се навира в ръцете. Едигей взе пипнешком от земята един по-голям камък. Премери се, замахна и отпусна ръка. Изтърва камъка в краката си. Дори пот го изби. Гледай ти, какво ли само не му идва в главата на човек! Някаква глупост! Когато се приготви да убие лисицата, изведнъж си спомни, че някой разправяше, дали от ония типове от ремонтните бригади, дали фотографът, с когото си приказваха за бога, или друг, ама не бе, Сабитжан разправяше, мътните да го вземат, вечно ще има разни чудеса при него, само и само да го зяпат в устата, само да смае хората. Сабитжан, синът на Казангап, разправяше за преселването на душите след смъртта.

Ама пък изучиха за беля един празен дърдорко. На пръв поглед, ще речеш, свестен човек. Всичко знае, всичко е чувал, само че малка файда има от всичкото. Учиха го, учиха го по интернати, по институти, а излезе нищо и никакъв човек. Обича да се хвали, да пие, майстор е на тостовете, ама за работа не го търси. Развейпрах, с една дума, затова не струва в сравнение с Казангап, макар и да се перчи с дипломата си. Не, не излезе човек, не прилича синът на бащата. Ама какво да го правиш, като е такъв, пусни го да живее, както си иска.

Та веднъж той разправяше, че в Индия вярвали в някакво учение, според което, щом човек умре, душата му се преселва в някоя жива твар, каквато и да е, ако ще дори и мравка. И се смятало, че всеки човек някога, още преди раждането си, е бил птица, някакъв звяр или насекомо. Затуй при тях било грехота да се убива каквото и да е животно, дори змия, кобра, срещне ли я на пътя, няма да я закачи, а само ще се поклони и ще й стори път.

Какви ли чудеса няма по света! Ама колко е вярно, кой го знае. Свят голям, а на човек не му е дадено всичко да знае. Та му мина през ум, когато искаше да убие с камък лисицата: ами ако сега в нея е душата на Казангап? Ами ако Казангап, след като се е вселил в лисицата, е дошъл при своя най-добър приятел, защото след смъртта в къщурката му е пусто и тъжно?… „Трябва нещо да съм мръднал! — укоряваше се той. — И как може да ми идват такива работи в главата? Тюх да му се не види! Съвсем оглупях!“

И все пак, като пристъпваше внимателно към лисицата, взе да й говори, сякаш можеше да го разбере:

— Хайде, върви си, не ти е тук мястото, върви си в степта. Чуваш ли? Хайде, върви си. Само че не натам — там има кучета. Хайде, със здраве, върви си в степта.

Лисицата се обърна и побягна в ситен тръс. Извърна веднъж-дваж пъти глава и изчезна в мрака.

През това време в кантона влезе нова железопътна композиция. Потраквайки с колела, влакът постепенно забави ход, обгърнат от трепкащата мъгла на движението — облаци ситен прах над вагоните. Когато спря, от локомотива, който сдържано боботеше на празни обороти, се подаде машинистът:

— Хей, Едике, Бураний, ассалам-алейкум!

— Алеким-ассалам!

Едигей вдигна глава, за да разгледа по-добре кой би могъл да бъде. По тая линия всички се познаваха. Свое момче излезе. По него именно заръча Едигей да съобщят на Айзада в Кумбел, възловата гара, където живееше, за смъртта на баща й. Машинистът с готовност се съгласи да изпълни молбата от уважение към паметта на Казангап, още повече, че на Кумбел се сменяха влаковите бригади, дори обеща на връщане да вземе Айзада със семейството й, ако тя успее да се приготви дотогава.

Младежът бе сериозен човек. Едигей почувства дори облекчение. Значи, една работа е свършена.

Влакът тръгна след няколко минути и когато Едигей се сбогуваше с машиниста, видя един дълъг като върлина мъж да идва към него по края на платното, успоредно на набиращия скорост влак. Едигей се загледа — беше Едилбай.

 

Докато Едигей предаде смяната, докато двамата с Едилбай Дългия си поприказваха за случилото се, потъгуваха, разказаха си спомени за Казангап, на Боранлъ-Бурний влязоха и се разминаха още два влака. И когато Едигей си тръгна за в къщи, след като се освободи от всичките си задължения, по пътя се сети, че одеве забрави да науми на жена си, по-точно да се посъветва с нея що да сторят, как да пратят вест на дъщерите си и зетьовете за смъртта на стария Казангап. Двете омъжени дъщери на Едигей живееха в съвсем друга посока — край Къзъл-Орда. Голямата — в совхоз за отглеждане на ориз, мъжът й беше тракторист. Малката живееше отначало на една гара край Казалинск, после се премести със семейството си в същия совхоз, да бъде по-близо до сестра си, мъжът й работеше като шофьор. И макар че Казангап не им се падаше роднина, на чието погребение трябва непременно да присъстват, Едигей смяташе, че те го чувстват по-скъп от всеки друг роднина. Дъщерите му се родиха в Боранлъ-Бураний и израснаха пред очите на Казангап. После отидоха да учат в железничарския интернат в Кумбел, където ги водеха поред ту сам Едигей, ту Казангап. Спомни си Едигей момичетата. Спомни си как ги водеше у дома за ваканция или ги връщаше след ваканция с камила. Малката се качваше отпред, бащата по средата, голямата — отзад и потегляха тримата. За около три часа, а през зимата и за малко повече, Каранар изминаваше в стремителен тръс пътя от Боранлъ-Бураний до Кумбел. А когато Едигей нямаше време, водеше ги Казангап. Той им беше като баща. Едигей реши на заранта да им прати телеграма, пък те, както сварят… Нека знаят, че го няма вече стария Казангап…

 

После си помисли, че на заранта първата му работа е да прибере от паша Каранар, ще му трябва много. Не е просто нещо да умре човек, а да го погребеш, както си му е редът на този свят, пак не е лесно… Винаги излиза, че едно няма, друго няма, че всичко на бърза ръка трябва да намираш, като почнеш от савана и свършиш с дървата за помена.

В този миг нещо се люшна във въздуха, напомни му като едно време на фронта далечен удар от мощна взривна вълна и земята потрепери под краката му. Той видя право пред себе си как далече в степта, приблизително там, където беше разположен, доколкото знаеше, сарозекският космодрум, излита в небето нещо, цялото обвито в пламъци, като растящ във висините огнен смерч. Едигей замръзна на мястото си — в космоса излиташе ракета. Никога още не беше виждал такова нещо. Като всички сарозекци знаеше за съществуването на космодрума Саръ-Озеки-1, който се намираше на около четиридесет или на малко по-малко километри оттук, знаеше, че дотам има отделно железопътно отклонение от гара Тогрек-Там и дори хората разправяха, че в оная част на степта се появил голям град с големи магазини, постоянно слушаше по радиото, чуваше в разговори, четеше по вестници за космонавтите и космическите полети. Всичко това ставаше някъде наблизо, във всеки случай на концерта на самодейците в областния град, където живее Сабитжан, а тоя град е къде-къде по-далече — на около ден и половина път с влака, — дечицата пееха една песничка, в която се казва, че те са най-щастливите деца на света, защото чичковците космонавти излитат в космоса от тяхната земя; но тъй като всичко около космодрума се смяташе за затворена зона, Едигей, който живееше все пак малко по-близо до тези места, се задоволяваше с онова, което чуваше и научаваше по други пътища. И ето сега за първи път виждаше с очите си как ракетата стремително се вдига в тъмните звездни висини сред бушуващ пламък, озарявайки всичко наоколо с трепкащи отблясъци светлина. Сърцето му се сви — мигар сред онези огньове седи човек? Един или двама? И защо, след като живее тук постоянно, никога по-рано не е виждал момента на излитане, а колко ракети вече се вдигнаха в космоса, броя им ще объркаш. Може тогава космическите кораби да са излитали денем. От слънцето едва ли ще различиш нещо на такова разстояние. Ами тоя защо се е юрнал през нощта? Значи, бърза или така трябва? А може, като се вдига от земята през нощта, после изведнъж да попада горе в ден? Един път Сабитжан разправяше, като че ли сам лично е ходил там, че уж в космоса на всеки половин час денят и нощта се сменят. Трябва да го поразпита. Той всичко знае. Много му се ще на тоя Сабитжан да минава за всезнаещ и за важна клечка. Е, все пак в областния град работи. Ама да не се преструва поне. За какво? Какъвто си, такъв бъди. „Аз бях с еди-кой си, с един голям човек, на еди-кого си това и това рекох.“ Пък Едилбай Дългия разправяше — случило се веднъж да иде при него в службата. Само тича, каже, наш Сабитжан в приемната от телефоните до вратата на кабинета и току сварва само да рече: „Слушам, Алжапар Кахарманович! Тъй вярно, Алжапар Кахарманович! Веднага, Алжапар Кахарманович!“ А оня, каже, си седи в кабинета и ги подкарва всички с копчетата. Така и не можахме да си поприказваме свястно… Ей го такъв, каже, излезе нашият миличък боранлънски земляк. Зарежи го… Жалко само за Казангап. Нали много страдаше за сина си. До последния ден не рече лоша дума за него. Дори се пресели в града при сина и снахата да живее, нали те го накараха, сами го отведоха, а какво излезе… Е, това е вече друго…

С такива мисли си отиваше Едигей през онази глуха нощ, след като изпрати с поглед космическата ракета, докато тя не изчезна съвсем. Дълго следи с очи това чудо. И когато огненият кораб, смалявайки се все повече и повече, се гмурна в черната бездна, след като се превърна в бяла мъглива точица, той поклати глава и тръгна, вълнуван от странни противоречиви чувства. Възхитен от видяното, в същото време съзнаваше, че това за него е нещо странично, будещо и удивление, и страх. При това неочаквано си спомни лисицата край железопътната линия. Кой знае какво й е било сега, когато я е заварил в голата степ тоя смерч в небето. Навярно не е знаела къде да се дене…

Но той, Бураний Едигей, свидетелят на нощното излитане на ракетата в космоса, не подозираше, пък и не му се полагаше да знае, че това беше екстрено аварийно излитане на космически кораб с космонавт — без каквито и да било тържества, журналисти и рапорти, въз връзка с извънредното произшествие в космическата станция „Паритет“, която повече от година и половина се намираше по съвместна американо-съветска програма в орбита, условно наречена „Трамплин“. Откъде можеше да знае Едигей всичко това? Не подозираше дори, че събитието ще засегне и него, живота му, и то не просто поради неразривната връзка на човека и човечеството в тяхното всеобщо значение, а съвсем конкретно и пряко. Не знаеше той и не можеше да предположи, че известно време след кораба, стартирал от Саръ-Озеките, на другия край на планетата, в Невада, излетя от космодрума американски кораб със същата задача, към същата станция „Паритет“, в същата орбита „Трамплин“, само че с обратна посока на въртене.

Корабите бяха спешно изпратени в космоса по команда, получена от научноизследователския самолетоносач „Конвенция“, който бе плаващата база на Обединения съветско-американски център за управление на програмата „Демиург“.

Самолетоносачът „Конвенция“ се намираше в района на постоянното си местопребиваване — в Тихия океан, южно от Алеутските острови, в квадрат приблизително еднакво отдалечен от Владивосток и Сан Франциско. Обединеният център за управление — Общенупр — напрегнато следеше през това време за влизането на двата кораба в орбита „Трамплин“. Засега всичко вървеше успешно. Предстояха маневри за съединяване с комплекса „Паритет“. Задачата бе много сложна, скачването не трябваше да стане последователно, едно след друго с необходимия пореден интервал, а едновременно и съвършено синхронно откъм две противоположни страни.

Повече от дванадесет часа „Паритет“ не реагираше на сигналите от Обединения център за управление на „Конвенция“, не реагираше и на сигналите от корабите, тръгнали да се скачат с него… Предстоеше да се изясни какво е станало с екипажа на „Паритет“.

II

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

От двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете се движеха от изток на запад и от запад на изток…

 

От кантона Боранлъ-Бураний до родовото найманско гробище Ана-Бейит имаше най-малко трийсетина километра встрани от железопътната линия, и то, ако се тръгне направо, на око по сарозеките. Ако пък човек не иска да рискува, за да не се заблуди случайно в степта, най-добре е да тръгне по обикновения път, който през цялото време върви успоредно на железопътната линия, но тогава разстоянието до гробището още повече се увеличава. Ще трябва да направи едно голямо отклонение до завоя от Кайсъксайската падина към Ана-Бейит. Друг изход няма. Така че в най-добрия случай излизат трийсет версти на отиване и още толкова на връщане. Но освен самия Едигей никой от сегашните боранлъчани не бе наясно всъщност как трябва да се стигне там, макар за чуване и да бяха чули за старинния Бейит, за който се разказваха най-различни истории, дали истински или измислени, но на тях самите засега не им се беше случвало да ходят там. Не бе възниквала такава нужда. През всичките тия години това беше първият случай в Боранлъ-Бураний, железничарското селце от осем къщи, когато умираше човек и предстоеше погребение. Преди няколко години умря ненадейно едно момиченце от астма и родителите му го откараха да го погребат в родния си край, в Уралска област. А жената на Казангап, старата Букей, почиваше в гробището на гара Кумбел — умря преди няколко години в тамошната болница, та решиха тогава в Кумбел да я погребат. Нямаше смисъл да докарват покойната в Боранлъ-Бураний. А Кумбел е най-голямата гара в Саръ-Озеките, при това дъщерята Айзада живее там, и зетят, макар да е безпътен и пияница, ама все пак свой човек е. Та те, значи, ще наглеждат гроба. Но тогава беше жив Казангап, той сам решаваше как да постъпи.

 

А сега мислеха и размисляха какво да правят.

Едигей обаче настояваше на своето.

— Абе я оставете тия неджигитски приказки — възпря той младите. — Такъв човек ще го погребем на Ана-Бейит, където лежат дедите ни. Там, където завеща сам покойният. Хайде да преминем от думи към дела, трябва да се готвим. Предстои ни дълъг път. Утре заранта тръгваме на ранина…

Всички разбираха, че Едигей има право да взема решение. Затова се съгласиха. Наистина Сабитжан се опита да възрази. Той пристигна същия ден с попътен товарен влак, пътническите тук не спираха. И това, че дойде за погребението на баща си, макар да не знаеше жив ли е още, или не, дори само това разчувства и зарадва Едигей. Имаше и мигове, когато те се прегърнаха и плакаха, свързани от общата мъка и скръб. После Едигей се чудеше сам на себе си. Притискайки Сабитжан до гърдите си, той плачеше, не можеше да се овладее и все повтаряше, хълцайки „Добре, че дойде, миличък, добре, че дойде!“ — сякаш идването му можеше да възкреси Казангап. И защо се разплака Едигей така, сам не можеше да разбере, никога не беше му се случвало такова нещо. Дълго плакаха те на двора, пред вратата на осиротялата къщурка на Казангап. Нещо бе подействало на Едигей. Спомни си, че Сабитжан бе израсъл пред очите му, малко момче беше, любимец на баща си, водеха го в кумбелското училище-интернат за деца на железничари, случеше ли се свободно време, наминаваха да го видят ту с някой попътен влак, ту с камили. Как е в общежитието, дали не го е огорчил някой, дали не е сторил някоя пакост, пък и как е с учението, какво говорят учителите за него…

А колко пъти след ваканция са го водили с камила, увит в шуба, през затрупаните със сняг сарозеки, в мраз и виелица, само и само да не закъснее за занятията.

Ех, невъзвратими дни! И всичко туй отмина, отплува като сън. И ей го на, стои сега пред него зрял мъж, който само смътно му напомня за онуй момче от детството, усмихнато и ококорено, а сега е с очила, със смачкана шапка и раздърпана вратовръзка. Работи в областния град и много му се ще да има вид на важна клечка, на голям началник, а животът е коварно нещо, не е толкоз лесно, както сам често се оплакваше, да станеш началник, ако нямаш добра подкрепа, познанства или роднински връзки, а пък той кой е — син на някой си Казангап от някакъв си кантон Боранлъ-Бураннй. Ех, завалията! Ама сега и такъв баща си няма, и най-лошият жив баща е хиляди пъти по-добър от прославения, но мъртъв, ама сега и такъв си няма…

А после сълзите секнаха. Хванаха се на приказки, на работа. И тогава се разбра, че синчето, мило и всезнаещо, не е дошло баща си да погребва, а само да отбие номера, да го закопае как да е и по-скоро да си иде. Сабитжан започна такива мисли да изказва — защо да се влачим толкоз надалече, на Ана-Бейит, я виж какъв простор е наоколо — безлюдната степ на Саръ-Озеките почва от прага на къщата, та чак до края на света. Ами че може да изкопаят гроб някъде наблизо, на някое хълмче край линията, и да си лежи старият кантонер, да слуша как минават влаковете по участъка, на който е работил цял живот. Дори припомни подходяща за случая стара поговорка: „Закопай по-бързо мъртвия, за да се избавиш от мъката по него“. Защо да проточват работата, защо да умуват, не е ли все едно къде ще го заровят сега, колкото по-бързо се върши работата, толкоз по-добре.

Разсъждаваше така, а като че търсеше оправдание, уж в службата го чакала спешна работа, а времето е съвсем малко, пък то се знае, какво го е грижа началството дали е далече, или е близо гробището, наредено е да се яви на работа в еди-кой си ден, в еди-кой си час, и толкоз. Началството си е началство и градът — град.

Едигей изруга себе си, нарече се стар глупак. Хвана го срам, съжали, че се бе разплакал така, разчувстван от идването на тоя тип, макар и син на покойния Казангап. Стана от мястото си — седяха петима на старите траверси, поставени вместо пейки до стената — и трябваше да събере доста сили, само да не се изтърве в такъв ден и да му наговори пред хората обидни, оскърбителни неща. Пощади паметта на Казангап, Само рече:

— То се знае, място наоколо бол, колкото щеш. Само че не знам защо, ама хората не заравят близките си, където им падне. Сигурно не е току-тъй. А иначе на никого не му се свиди земята. — И замълча, мълком го изслушаха и боранлъчани. — Решавайте, мислете, пък аз ще ида да видя как вървят там работите.

И тръгна с потъмняло и враждебно лице, да е по-далеч, да не стане беля. Веждите му се сключиха. Суров беше той, избухлив — бяха му измислили прякор Бураний, защото и по характер приличаше на буря. Например и сега, ако бяха насаме със Сабитжан, щеше да му наприказва в безсрамните очи всичко, което заслужава. Ама тъй, че да го помни цял живот! Само че не му се щеше да подхваща женски приказни. Жените, виж, шушукат, възмущават се — дошло синчето като гостенин да погребва баща си. С празни ръце в джобовете. Пакетче чай поне да беше донесъл, да не говорим вече за другото. Пък и жена му, градската снаха, можеше да уважи свекър си, да дойде, да поплаче и да понарежда, както си е прието. Ни срам, ни съвест има. Когато старецът беше жив и имотен — чифт дойни камили, близо петнайсет овци с агнета, — тогава беше добър. Тя тогава идваше, докато не го накара всичко да продаде. Отведе го уж при тях да живее, а те взеха, че си накупиха мебели и кола наведнъж, пък сетне старецът им стана непотребен. Сега и носа си не показва. Искаха жените да вдигнат гюрултия, ама Едигей не позволи. Да не сте посмели, рече, в такъв ден уста да отворите, пък и не е наша работа, сами да се оправят…

Той тръгна към кошарата, край нея стоеше вързан докараният от паша Бураний Каранар, който сърдито надигаше глас. Ако не се смятат двата пъти, когато Каранар идва със стадото да пие вода от кладенеца при помпата, той почти цяла седмица се разхожда и деня, и нощя на воля в степта. Разхайти се злодеят му неден и сега си изразява недоволството — свирепо разтваря зъбата муцуна и реве, колкото му глас държи: пак старата песен-неволя и с нея трябва да свиква.

Едигей отиде при него ядосан след разговора със Сабитжан, макар предварително да си знаеше, че така ще стане. Излизаше, че Сабитжан им прави услуга, като присъства на погребението на родния си баща. Това за него беше бреме, от което гледаше по-бързо да се отърве. Не взе Едигей да хаби думи на вятъра, не си струваше, и без друго трябваше да върши всичко сам, пък ей го на, и съседите не останаха със скръстени ръце. Всички, които не бяха заети на линията, помагаха в подготовката за утрешното погребение и помена. Жените събираха съдове по къщите, лъскаха самоварите, месеха тесто и сложиха вече да пекат хляб, мъжете носеха вода, режеха на дърва изживелите времето си стари траверси — в голата степ топливото е винаги най-първа необходимост, както водата. И само Сабитжан се мотаеше наоколо, отвличаше ги от работа, разприказвал се за едно-друго, кой на каква длъжност бил в областта, кого уволнили, кого повишили. А това, че жена му не дойде да погребе свекър си, това никак не го смущаваше. Чудна работа, ей богу! Тя, видите ли, имала някаква конференция, а на тая конференция трябвало да присъстват някакви си задгранични гости. За внуците и дума не отваря. Те там се борят за бележки и редовно посещават училището, та да получат възможно най-добрата диплома за постъпване в институт. „Какви хора се навъдиха, господи, какъв народ! — негодуваше в себе си Едигей. — За тях всичко друго на света е по-важно освен смъртта!“ И това не му даваше мира: „Щом смъртта за тях е нищо, излиза, че и животът няма цена. Какъв смисъл има тогава, как и за какво живеят те там?“

В яда си Едигей се скара на Каранар:

— Ти какво си се разкрещял бе, крокодил такъв? Какво си вирнал глава и крещиш, като че сам господ-бог ще те чуе? — Едигей го наричаше „крокодил“ само в крайни случаи, когато вече съвсем излизаше от кожата си. Железничарите от ремонтните бригади измислиха този прякор на Бураний Каранар заради зъбатата муцуна и злия му нрав. — Ти ще ми викнеш, крокодил такъв, ама всички зъби ще ти изпотроша!

Бураний Каранар трябваше да се оседлае и Едигей, пристъпвайки към работа, малко по-малко се успокои, омекна. Взе да му се любува. Красив и як беше неговият самец. Главата му с ръка не можеш да достигнеш, макар че Едигей беше доста висок. Едигей улучи сгоден момент, сведе врата на Каранар и като потупваше с дръжката на камшика мазолестите му колене и подвикваше строго, накара го да легне. С гръмки протести самецът все пак се подчини на волята на стопанина си и когато най-сетне подви крака, прилегна с гърди на земята и се укроти, Едигей започна работа.

Да оседлаеш камила както трябва, е голяма работа, все едно да построиш къща. Всеки път се прави ново седло, иска се умение, пък и доста сили, особено ако оседлаваш такава грамада като Каранар, Каранар, тоест Черния нар^[4] — не носеше току-тъй това име. Той имаше черна рошава глава с черна, дълга чак до гривата, буйна брада, вратът в долната част беше целият в черни валма, увиснали до коленете в гъста неподстригана грива — главното украшение на самеца, — и две жилави гърбици, щръкнали като черни кули на гърба му. И като завършек на всичко това крайчецът на подрязаната опашка беше черен. А всичко останало — горната част на врата, гърдите, хълбоците, краката, коремът — беше светло, със светлокестеняв косъм. Тъкмо това беше красотата на Бураний Каранар, с това се славеше — с телосложение и косъм. Пък и той самият беше по това време в пълната си атаповска зрелост — беше подкарал тридесетата си година.

Камилите живеят дълго. Навярно затова раждат малките си на петата година, а после само на две години веднъж и износват плода в утробата си по-дълго от всички други животни — дванайсет месеца. Най-важното е малкото да се гледа през първата година и половина, да се опази от простуда, от течението в степта, а после си расте с всеки изминал ден и тогава вече от нищо не се бои — ни от студ, ни от жега, ни от липса на вода…

Едигей разбираше от тия работи — винаги поддържаше Бураний Каранар в ред. Първият признак за здраве и сила бе, че черните му гърбици стърчаха като чугунени. Едно време Казангап му подари Каранар още като сукалче, мъничък и пухкав като пате, това беше в първите години, когато Едигей се върна от фронта и се засели на кантона Боранлъ-Бураний. Пък и Едигей беше още млад — къде ти! За знаене не знаеше, че ще остане тук до старини. Някой път, като погледне ония снимки, и сам не вярва на очите си. Здравата се е променил — посивя. Дори веждите му, и те побеляха. То се знае, и в лице не беше съшият. А в тяло, виж, не беше наедрял, както се случва на тая възраст. От само себе си някак се получи — отначало пусна мустаци, после брада. А сега като че изобщо не може без брадата, все едно, че гол ходи. Може да се каже, цяла епоха мина от онова време.

Ето и сега, докато оседлаваше легналия на земята Каранар и му подвикваше или замахваше с ръка, защото Каранар стои, стои, пък току се озъби и изреве като лъв, въртейки черната си рошава глава на дългия врат, Едигей между другото си припомняше какво и как беше през ония години. И ядът му минаваше…

Дълго се въртя около седлото, все току наместваше, подреждаше такъма. Този път, преди да нагласи седлото, наметна Каранар с най-хубавия празничен чул, който беше старинна изработка, с дълги разноцветни пискюли, с килимена шарка. Едигей в същност не помнеше вече кога за последен път е пременявал Каранар с този рядък такъм, който Укубала ревниво пазеше. Сега се падна такъв случай…

Когато Бураний Каранар беше оседлан, Едигей го накара да се изправи и остана много доволен. Дори изпита гордост от работата си. Каранар имаше внушителен и величествен вид с чула, с пискюлите и майсторски подреденото между двете гърбици седло. Нека де, нека се полюбуват младите, най-вече Сабитжан, нека разберат, че погребението на един достойно живял човек не е бреме, не е пречка, а голямо, па макар и скръбно събитие, за което трябва да си има съответни почести. При някои свири музика, окачват знамена, при други гърмят с пушки, при трети хвърлят цветя и носят венци…

А той, Бураний Едигей, ще яхне утре заранта пременения с чула Каранар и ще поведе шествието към Ана-Бейит, ще изпрати Казангап до последното му вечно жилище… И през целия път ще си мисли за него, докато прекосява необятните пустинни сарозеки. И с мисли за него ще го погребе в родовото гробище, както се бяха уговорили. Да, имаха такава уговорка. Далече ли, близко ли трябва да се ходи, ама трябва да изпълни волята на Казангап, никой няма да го разубеди, дори родният син на покойния…

Нека всички знаят, че тъй е редното и за тази цел неговият Каранар е готов — оседлан и подреден с такъма.

Нека всички видят. Едигей хвана Каранар за юздата и го поведе от кошарата покрай всички къщи, после го върза при къщурката на Казангап. Нека всички видят. Не може той, Бураний Едигей, да не удържи думата си. Само че нямаше смисъл да го доказва. Докато Едигей се занимаваше с оседлаването, Едилбай Дългия улучи сгоден момент и извика Сабитжан настрана:

— Да вървим на сянка да си поговорим.

Разговорът им беше кратък. Едилбай не се хвана да го предумва, а рече направо:

— Виж какво, Сабитжан, благодари на господа, че има на света човек като Бураний Едигей, приятел на баща ти. И не ни пречи да погребем човека, както си му е редът. Ако бързаш, не те спираме. Аз ще хвърля една шепа пръст повече и за тебе!

— Той ми е баща и сам зная… — започна Сабитжан, но Едилбай не му даде да се доизкаже:

— То баща ти си е твой, ама ти не си свой.

— Е, щом казваш — взе да бие отбой Сабитжан. — Добре, хайде да не се разправяме в такъв ден. Нека бъде Ана-Бейит, няма значение, просто си мислех, че е някак далечко…

С това разговорът им приключи. И когато Едигей, след като върза Каранар на лично място, да го видят всички, върна се и рече на боранлъчани: „Абе зарежете тия неджигитски приказки. Такъв човек трябва да се погребе в Ана-Бейит…“ — то никой не му възрази, всички мълчаливо се съгласиха…

Вечерта и нощта прекараха всички заедно, по съседски, навън пред къщата на умрелия, още повече, че и времето беше подходящо за това. След жегата през деня привечер настъпи рязката предесенна прохлада на сарозеките. Падна здрач, всичко наоколо потъна в дълбока тишина… И вече по тъмно приключиха да дерат и кормят заклания за утрешния помен овен. А сега пиеха чай край димящите самовари и си приказваха за едно-друго… Почти всички приготовления за погребението бяха свършени и сега оставаше само да изчакат утрото, за да тръгнат към Ана-Бейит. Тихо и спокойно минаваха тези вечерни часове, тъй както си е редно при смъртта на стар човек, защото какво има толкоз да се скърби…

А на кантона Боранлъ-Бураний както обикновено идваха и отминаваха влакове — срещаха се от изток и от запад и се разделяха на изток и на запад…

Така минаваше вечерта преди тръгването за Ана-Бейит и всичко щеше да свърши добре, ако не беше един неприятен случай. Междувременно с попътен товарен влак пристигна за погребението на бащата и Айзада с мъжа си. И още щом извести появяването си с високи ридания, жените я наобиколиха и също избухнаха в плач. Най-дълбоко й съчувстваше Укубала, тръшкаше се заедно с нея, жалеше я. Високо плачеха и нареждаха. Едигей се опита да успокой Айзада: „Какво, рече й, да правим сега, умрелият си е умрял, зер няма да умрем заедно с него, трябва да се примирим със съдбата.“ Но Айзада не спираше.

И както се случва обикновено — смъртта на бащата стана повод Айзада да си изплаче, да си излее пред хората сърцето, всичко онова, което отдавна не е могло открито да се излее в думи. Раздърпана и подпухнала от плач, тя ридаеше високо, обръщаше се към покойния си баща, горчиво, по женски, се оплакваше от злочестата си съдба, че няма кой да я разбере, добра дума да й каже, че от младини не е случила в живота, мъжът й е пияница, децата от сутрин до вечер се пилеят из гарата без контрол и строгост, затова са станали хулигани, а утре може и бандити да станат, влакове да почнат да грабят, ей го на, големият взе да пие вече, и милиция идва да я предупреди — скоро работата ще стигне до прокуратурата. А какво може да стори тя сама, шест деца са! А баща им хич пет пари не дава…

А той наистина хич пет пари не даваше, седеше си отпуснат и разстроен настрани, с тъжно лице, все пак на погребението на тъста си беше дошъл, и мълчаливо си пушеше миризливите долнокачествени цигари. Не му беше за първи път. Знаеше си: жената ще пописка, ще пописка, пък ще се умори… Но тогава съвсем не на място се намеси братът — Сабитжан. С това всъщност се започна. Сабитжан взе да упреква сестра си: къде се е чуло и видяло такова държание, защо е дошла — баща си ли да погребва, или себе си да срами? Така ли подобава на една казахска дъщеря да оплаква почтения си баща? Нима големите жалби на казахските жени не са се превръщали в легенди и песни за потомците векове наред? От тези жалби само мъртвите не са се вдигали, а всички живи наоколо са проливали реки от сълзи. Умрелият е бил възхваляван и всички негови достойнства са били превъзнасяни до небесата — ето как са оплаквали жените едно време. А тя? Захванала тук някаква сирашка жалба, колко нещастна била в живота!

Айзада сякаш само това и чакаше. Че като писна тя с нова сила и ярост. Ах ти, умнико, колко учен се извъди! Ти, казва, първо жена си научи. Тия красиви думи първо на нея ги втълпи! Че защо не дойде тя да ни покаже хвалебствено оплакване… Пък и нямаше да сбърка, ако беше уважила заслужено баща ни, защото тя, лисицата му недна, и ти, мизернико под чехъл, обрахте, ограбихте стареца до шушка. Моят мъж, какъвто и алкохолик да е, ама е тук, а къде е твоята умна-разумна женичка?

Тогава Сабитжан се развика на мъжа й да я накара да млъкне, а той неочаквано побесня и се нахвърли да го души…

С големи мъки успяха боранлъчани да укротят разлуделите се роднини. На всички им стана неприятно и срамно. Едигей много се разстрои. Знаеше ги кой колко струва, ама такъв обрат не бе очаквал и ядосано ги предупреди от строго по-строго, ако не се уважавате, рече, помежду си, поне паметта на баща си не позорете, инак на никой няма да разреша да остане, нищо не ме интересува, сърдете се на себе си…

Да, ей такава на лоша история се получи вечерта преди погребението. Много мрачен беше Едигей. И отново се сключиха строго веждите на мрачното му чело, и отново го заизмъчваха въпроси — откога и защо те, децата им, са станали такива? Мигар за това мечтаеха с Казангап, когато в студ и жега ги водеха в кумбелския интернат, само и само да ги изучат, да станат хора, та да не стоят да мръзнат на някой кантон в сарозеките, да не проклинат сетне съдбата си: ей го, значи, ще рекат, бащите ни не се погрижиха за нас. А всичко излезе наопаки… Защо, какво им попречи да станат хора, от които да не ти се отвръща сърцето?…

И пак Едилбай Дългия помогна, прояви житейски усет, с което твърде много облекчи положението на Едигей през тази вечер. Той, виж, разбираше какво му беше на Едигей. Децата на умрелия родител са главните лица на неговото погребение, тъй си е наредено на света. И няма къде да ги денеш, няма къде да ги отстраниш, каквито и безсрамници и негодници да са.

Едилбай покани мъжете в дома си, за да заглади някак разстроилия всички скандал между брата и сестрата. Какво, рече, ще броим звездите по небето, хайде да вървим да пием чай, да поседим у дома…

В къщата на Едилбай Дългия Едигей попадна сякаш в друг свят. И по-рано се беше отбивал като съсед на приказки и всеки път оставаше доволен, сърцето му се пълнеше с радост за семейството на Едилбай. А днес му се искаше да остане тук по-дълго, изпитваше такава нужда, сякаш в този дом да си възвърне някакви изгубени сили.

И Едилбай Дългия беше железничар като другите, не вземаше повече пари от тях, наемаше като всички едната половина на панелната къщичка от две стаи и кухня, ама съвсем друг живот цареше тук — чисто, уютно, светло. Същият чай, който правеха и другите, се струваше на Едигей в чашите на Едилбай като прозрачен восъчен мед с вощината. Жената на Едилбай беше и на външност хубава, и на къщата стопанка, пък и децата му деца… „Ще поживеят в сарозеките, колкото могат, мислеше си Едигей, а сетне ще идат някъде на по-хубаво. Много жалко ще бъде, когато си заминат оттук…“

Едигей свали кирзовите си ботуши още на вратата и седна във вътрешната стая, подвил крака, по чорапи, и за първи път през този ден усети, че е уморен и гладен. Опря гръб на дъсчената стена и притихна. А наоколо край ниската масичка насядаха другите гости и взеха тихо да си приказват за разни неща.

Истинският разговор се завърза малко по-късно, странен разговор. Едигей бе забравил вече за космическия кораб, който стартира снощи. А ето че ония, дето разбираха от това, рекоха нещо, което го накара да се позамисли. Не че направи някакво откритие за себе си, просто се учуди на техните разсъждения и на своето невежество в тия работи. Но същевременно не се укоряваше вътрешно — всички тези космически полети, които толкова занимаваха другите, бяха за него нещо твърде далечно, почти вълшебно и чуждо. Ето защо и отношението му към всичко това бе някак боязливо и почтително, както към появата на някаква могъща безлична воля, която в най-добрия случай има право да вземе само под внимание. И все пак гледката на излитащия в космоса кораб го бе потресла и възхитила. Тъкмо за това се заприказваха в дома на Едилбай Дългия.

Отначало седяха и пиеха шубат — кумис от камилско мляко. Превъзходен шубат, разхладителен, пенлив, леко опияняващ. Железничарите от контролно-ремонтните бригади често пъти бая си пийваха от него, наричаха го сарозекско пиво. А към горещото мезе имаше сега и водка. Обикновено в такива случаи Бураний Едигей изобщо не отказваше, пиеше за компания, но този път не взе и глътка в уста и с това, както си мислеше, показа и на останалите да разберат, че не ги съветва да се увличат — утре ги чака тежък ден, дълъг път. Безпокоеше го, че другите, най-вече Сабитжан, се запиха, след водката се наливаха с шубат. Шубатът и водката вървят добре, като двойка добри коне, впрегнати в една каруца — повдигат ти настроението. А днес това беше излишно. Ама как да речеш на възрастни хора да не пият? Сами трябва да си знаят мярката. Успокояваше го поне това, че мъжът на Айзада се възпираше засега да пие водка, то на алкохолика колко му трябва, из един път ще го удари, ала той пиеше само шубат, види се, все пак разбираше, че ще е прекалено — на погребението на тъста си да се въргаля кьоркютук пиян. Ама докога ще издържи, един господ знае.

Така седяха те на приказки за най-различни работи, когато Едилбай, който ги гощаваше с шубат — а ръцете му едни дълги-дълги, разтварят се и се затварят като челюсти на екскаватор, — се сети изведнъж, подавайки през масата пълната чаша на Едигей:

— Едике, снощи, когато ви смених на дежурството, едва-що се отдалечихте и нещо така тресна във въздуха, че чак залитнах. Погледнах, а то ракета тръгнала от космодрума в небето! Огромна! Колкото аръш! Видяхте ли я?

— И още как! Чак зяпнах! Каква сила! Цялата в огън и все нагоре върви, нагоре, свършване няма. Страх ме хвана. От колко време вече живея тук, никога не съм виждал такова нещо.

— Да, и аз за първи път видях с очите си — призна Едилбай.

— Ех, щом и ти си видял за първи път, то такива като нас още по-малко биха могли да видят — реши Сабитжан да се пошегува за ръста му.

Едилбай Дългия само бегло се усмихна.

— Мен ме остави — махна той с ръка. — Гледам и не вярвам на очите си — непрекъснат огън бумти във висините! Е, мисля си, още някой е тръгнал в космоса. Добър му път! И бързо-бързо взех да въртя копчето на транзистора, нали винаги го вземам със себе си. Сега, мисля си, навярно има предаване по радиото. Обикновено предават направо от космодрума. И по случай радостното събитие дикторът говори като на митинг. Чак тръпки ти полазват по гърба! Много ми се щеше, Едике, да разбера кой е, кого видях с очите си да излита. Ама така и не разбрах.

— А защо? — изпреварвайки всички, каза учудено Сабитжан, като многозначително и важно вдигна вежди. Започнал бе вече да се напива. Беше потен и зачервен.

— Не знам. Нищо не съобщиха. „Маяк“ през цялото време беше на станция, една дума не споменаха дори…

— Не може да бъде! Тук има нещо друго! — предизвикателно изказа съмнение Сабитжан, бързо отпивайки глътка водка с шубат. — Всеки полет в космоса е световно събитие… Разбираш ли? Това е престижът ни в науката и политиката!

— Не знам. Слушах специално и последните новини, и прегледа на вестниците слушах…

— Хм! — поклати глава Сабитжан. — Ако си бях на място, в службата, щях непременно да знам. Обидно е, дявол да го вземе. А може пък тук нещо да не е в ред?

— Кой го знае кое тук е в ред, кое не е, само че на мен лично ми е обидно, бога ми — чистосърдечно каза Едилбай Дългия. — За мен този космонавт е нещо като свой човек. Пред очите ми излетя. А може, мисля си, някое от нашите момчета да е тръгнало. Каква радост ще бъде. Току-виж, се срещнем някъде, все пак би било приятно…

Сабитжан бързо го прекъсна, възбуден от някаква догадка:

— А-а, разбирам! Пуснали са безпилотен кораб. За експеримент, значи.

— Как така? — погледна го под око Едилбай.

— Ами експериментален вариант. Разбираш ли, това е проба. Безпилотен кораб е излетял да се скачи с друг или да влезе в орбита и засега не се знае какво и как ще излезе. Ако всичко мине сполучливо, ще съобщят и по радиото, и във вестниците. Ако не, може и да няма съобщение. Просто научен експеримент.

— Аз пък мислех — Едилбай огорчено се почеса по челото, — че жив човек е полетял.

Всички се умълчаха малко разочаровани от обяснението на Сабитжан и може би разговорът щеше да приключи с това, само че Едигей неволно го прехвърли в тази област.

— Значи, както разбирам, джигити, в космоса е отишла ракета без човек? Ами че кой я управлява?

— Как кой? — изумено плесна ръце Сабитжан и тържествуващо погледна невежия Едигей. — Там, Едике, всичко става по радиото. По команда от Земята, от Центъра за управление. Всички неща се управляват по радиото. Разбираш ли? Дори и да има космонавт на борда, въпреки това полетът на ракетата се ръководи по радиото. А космонавтът трябва да получи разрешение, за да предприеме нещо сам… Това, драги кокетай^[5], не ти е да яздиш Каранар по сарозеките, всичко там е много сложно…

— Виж ти какво било — неясно издума Едигей.

Бураний Едигей не можеше да разбере самия принцип за управление по радиото. В неговите представи радиото е думи, звуци, долитащи по етера от далечни разстояния. Но как може да се управлява така един бездушен предмет? Ако вътре в предмета има човек, тогава друга работа: той изпълнява напътствия — направи така, направи онака. Едигей искаше да поразпита за всичко, ама реши, че не си заслужава. Кой знае защо, сърцето му се противеше. Премълча. С твърде снизходителен тон предлагаше Сабитжан познанията си. Ето, значи, вие нищо не разбирате, а на всичкото отгоре ме смятате за нищожество, и зет ми, последен алкохолик, дори се нахвърли да ме души, ама аз повече от всички ви разбирам тия работи. „Е, много ти здраве! — помисли си Едигей. — Затуй те учихме цял живот. Все пак трябва да знаеш нещо повече от нас, неуките.“ Хрумна му още и мисълта: „Какво ли, ако такъв човек получи власт — ами че той ще изтормози всички, ще кара подчинените му да се правят на професори, а другите в никой случай няма да ги търпи. Сега дето е дребна риба, търчи насам-натам и пак му се ще всички в устата да го зяпат, поне тук, в сарозеките…“

А Сабитжан може би наистина си беше поставил за цел да смая, да срази боранлъчани, вероятно, за да си вдигне по този начин цената в очите им след позорния скандал със сестра си и зет си. Решил бе да ги умори с думи, да им отвлече вниманието. И почна да им разказва за невероятни чудеса, за научни постижения, а в същото време си пийваше водка, половин глътка, после още половин, и веднага след нея — шубат. Това още повече го разпалваше и той взе да приказва такива чудесии, че клетите боранлъчани не знаеха вече на, кое да вярват и на кое не.

— Ето, преценете сами — говореше той, като оглеждаше всички с пламнал хипнотизиращ поглед през проблясващите очила, — ние, ако го съзнаваме, сме най-щастливите хора в историята на човечеството. Ти например, Едике, си най-старият между нас. Знаеш какво е било преди и какво е сега. Защо го казвам. Едно време хората са вярвали в богове. В древна Гърция те са живеели уж на планината Олимп. Ама какви богове са били те?! Някакви глупаци. И какво са могли? Не са се погаждали помежду си и с това именно са се прочули, а да променят човешкия живот, не са могли, пък и не са мислили за това. Тях в същност ги е нямало, тия богове. Само митове са това. А нашите богове — те живеят до нас, ей тук на космодрума, на наша сарозекска земя, с което се гордеем пред целия свят. Никой от нас не ги вижда, никой не ги познава, пък и не се полага на всеки срещнат Миркинбай-Ширкинбай да се здрависва с тях: здравей, значи, как си? Но те са истински богове. Е, та ти, Едике, се чудиш как се управляват по радиото космическите кораби. Това е вече дреболия, изминат етап! Там действа апаратура, машини с програма. А ще дойде време, когато с радио ще управляват и хората, като онези автомати. Разбирате ли — хората, всички поголовно, и мало, и голямо. Има вече такива научни данни. Науката е постигнала и това, изхождайки от висши интереси.

— Чакай, чакай, как да се разбира — изведнъж висши интереси! — прекъсна го Едилбай Дългия. — Туй кажи, че нещо хич не мога да го проумея. Излиза, че всеки от нас ще трябва постоянно да си носи малък радиоприемник, като транзистора, за да чува командата? Ами туй вече го има навсякъде!

— И таз добра! Нима за това става въпрос? Глупости, детски играчки! Никой нищо няма да носи. Ако ще гол да ходи. Само невидими радиовълни — така наречените биотокове — ще въздействат постоянно върху съзнанието ти. И къде ще се денеш тогава?

— Така ли било?

— А ти какво мислиш! Човек ще върши всичко по програма от центъра. Той си въобразява, че живее и действа сам по своя собствена воля, а всъщност ще прави всичко по указания от горе. И то под строг ред. Трябва да пееш — идва сигнал — и почваш да пееш. Трябва да танцуваш — идва сигнал — и почваш да танцуваш. Трябва да работиш — ще работиш, и още как! Кражби, хулиганство, престъпления — всичко ще се забрави, само в старите книги понякога ще четем за това. Защото всичко в поведението на човека ще бъде предвидено — всички постъпки, всички мисли, всички желания. Например, да речем, в света сега има демографски взрив, тоест твърде много хора са се наплодили, няма с какво да се хранят. Какво трябва да се направи? Да се съкрати раждаемостта. С жена си ще имаш работа само когато ти дадат сигнал за това, изхождайки от интересите на обществото.

— Висшите интереси ли? — не без ехидство уточни Едилбай Дългия.

— Точно така, преди всичко интересите на държавата.

— Ами ако аз без тия интереси поискам онуй същото с жената, тогава как?

— Едилбай, миличък, нищо няма да излезе. Такава мисъл няма да ти дойде в главата. И най-голямата красавица да ти покажат, няма дори да я погледнеш. Защото ще ти включат отрицателни биотокове. Така че и в тая работа ще въведат пълен ред. Бъди сигурен. Или да вземем военното дело. Всичко ще бъде по сигнал. Трябва да се хвърлиш в огъня — хвърляш се, трябва с парашут да скочиш — скачаш, окото ти не мигва, трябва да се пъхнеш с атомна мина под танк — моля, момент само. Защо, ще попитате вие? Подаден е биоток за безстрашие — и край, никакви страхове няма човек… Не ти е работа.

— Ох, че те бива да лъжеш! Ама ги плещиш! На какво са те учили толкоз години? — искрено се чудеше Едилбай.

Другите открито се подсмиваха, въртяха се на местата си, клатеха глава, виж, значи, как ни баламосва момчето, но въпреки това продължаваха да го слушат — дяволии плещи, ама забавни, нечувани, всички разбираха, че както си попийва водката с шубат, вече доста го е хванало и какво да му придирят, нека си дрънка. Чул някъде нещо човекът, а кое е истина, кое лъжа, има ли смисъл да си блъскат главата. Да, но Едигей изведнъж го достраша — не току-тъй се е разграчил нашият дърдорко, разтревожи се той, все някъде го е прочел или чул с крайчеца на ухото, нали всичко узнава начаса, къде какво не е в ред. Ами ако наистина има такива хора, при това големи учени, които ламтят да ни управляват като богове?…

А Сабитжан ги редеше едно след друго на провала, толкоз повече, че още го слушаха. Зениците му под запотените очила се бяха разширили като котешки очи на тъмно, а той все току си сръбваше ту водка, ту шубат. Сега, размахвайки ръце, разказваше едни врели-некипели за някакъв Бермудски триъгълник в океана, където тайнствено изчезвали корабите и прелитащите над това място самолети.

— Например един от нашите в областта все правеше постъпки да замине в чужбина. И какво толкоз има там, голяма работа! Е, и тръгна да си троши главата. Измести други, замина някъде със самолет през океана, дали в Уругвай или Парагвай — и свършено. Точно над Бермудския триъгълник самолетът изчезнал и помен не останал. Няма го, и толкоз! Затова, приятели, защо да молим, да тичаме за разрешение, да изместваме някого, ще минем и без бермудските триъгълници, живи и здрави да сме си на собствена земя. Да пием за наше здраве!

„Ей го на, започна вече! — изруга наум Едигей. — Сега ще си запее любимата песен. Ох, тоя човек е цяло наказание! Пийне ли, спирачки няма!“ Така излезе.

— Да пием за наше здраве! — повтори Сабитжан, като оглеждаше околните с мътен, блуждаещ поглед, но все още се мъчеше да придаде на лицето си някаква многозначителна важност. — А нашето здраве е най-голямото богатство на страната. С други думи, здравето ни е държавна ценност. Това е то! Не сме ние толкоз обикновени, държавни хора сме ние! Искам още да кажа…

Бураний Едигей рязко се изправи, без да го изчака да си довърши тоста, и излезе. Като срита в тъмното пред вратата нещо, което издрънча — дали някоя празна кофа или друго, замотало му се в краката, — набързо си обу ботушите, изстинали междувременно навън, и си тръгна за в къщи огорчен и ядосан. „Ех, горкият Казангап! — нечуто застена той, като хапеше мустаци от обида. — На какво прилича това — и смъртта за него не е смърт, и скръбта — скръб! Седи, пие си като на вечеринка и пет пари не дава! Измислил тая щуротия за държавното здраве и тъй на, всеки път я повтаря. Е, дай боже утре всичко да спазим, както му е редът, достойно, пък щом мине погребението и първия помен направим, кракът му вече няма да стъпи, ще се избавим от него, на кого е притрябвал тук и кой от нас му трябва на него?“

И все пак, както излезе, бая се заседяха в къщата на Едилбай Дългия. Наближи полунощ. Едигей вдишваше с пълни гърди студения въздух на нощните сарозеки. На другия ден времето обещаваше да бъде както обикновено, ясно и сухо, доста горещо. Винаги е така. Денем е горещо, а нощем стегне студ, чак те втриса. Затуй са сухи степите наоколо — тежко е на растенията да се нагодят. Денем се стремят към слънцето, разтварят чашки, жадни са за влага, а нощем студът ги убива. И оцеляват само ония, дето свикват. Най-различни тръни, на много места пелин, а по края на урвите растат на снопове разни треви, може да се косят за сено. Геологът Елизаров, стар приятел на Бураний Едигей, често разправяше, направо му описваше картина, че едно време тук е имало тучни ливади, климатът бил друг, падали са три пъти повече дъждове.

Е, то се знае, затуй и животът е бил друг. Стада и табуни са бродили по сарозеките. Навярно туй е било отдавна, може би преди още да дойдат тук ония свирепи пришълци — жуанжуаните, чиито следи се губят във вековете, само слухът за тях е останал. А иначе как е могъл да се побере толкова народ в сарозеките. Не току-тъй Елизаров разправяше, че сарозеките са забравената книга от миналото на степта… Той смяташе, че историята на гробището Ана-Бейит също не е случайна. Има някои учени, които признават за история само написаното на хартия. Ами ако в онуй време книги още не са се писали, тогаз какво?…

Заслушан в грохота на минаващите през кантона влакове, Едигей по някаква странна аналогия си спомни бурите в Аралско море, на чийто бряг се роди, израсна и живя до започването на войната. Нали и Казангап беше аралски казах. Тъкмо туй ги сближи, когато се заселиха край железопътната линия, често тъгуваха в сарозеките за своето море, а малко преди смъртта на Казангап, през пролетта, двамата заминаха за Арал, излиза, че старецът отиде да се сбогува с морето. Ама по-добре да не бяха ходили. Само дето се разстроиха. То, както излезе, морето си отиваше. Десетина километра вървяха по предишното дъно, само пясък и глина, докато стигнат водата. И тогаз Казангап рече: „Що е земя наоколо — все аралско море беше. И то сега изсъхва, а какво да приказваме за човешкия живот.“ И още рече: „Ти ме погреби в Ана-Бейит, Едигей. А с морето се виждам за последен път!…“

Бураний Едигей обърса с ръкав появилата се сълза, изкашля се, за да прочисти гърлото си, да не му е дрезгав гласът от скръбта, и тръгна към къщурката на Казангап, където седяха, спазвайки траура, Айзада, Укубала и с тях другите жени. Боранлъчанки идваха ту една, ту друга покрай другата работа, за да поседят и да помогнат с нещо, ако потрябва.

На минаване покрай кошарата Едигей се поспря до чепатия кол, забит в земята, до който стоеше готовият Бураний Каранар, оседлан и пременен със старинния чул с пискюли. На лунната светлина той изглеждаше огромен, могъщ, невъзмутим като слон. Едигей не се стърпя и го потупа по хълбока.

— Ама че си ми як!

Вече на прага, кой знае защо, без да може дори сам да си обясни, Едигей си спомни вчерашната нощ. Как дойде при линията онази лисица от степта, как не посмя и се отказа да я убие с камък и после, когато си тръгна към къщи, как от космодрума в далечината излетя огненият кораб към черната бездна…

III

По същото време в Тихия океан, в северните му ширини, беше вече утро, към осем часа сутринта. Ослепителното слънце щедро разливаше лъчи над безбрежната, притихнала и блестяща водна шир. И освен вода и небе наоколо нямаше нищо друго. Но именно тук, на борда на самолетоносача „Конвенция“ се разиграваше засега никому неизвестна извън пределите на кораба световна драма във връзка с необикновения за историята на усвояването на космоса случай в американо-съветската орбитална станция „Паритет“.

Самолетоносачът „Конвенция“ — научно-стратегическият щаб на Обединения център за управление в съвместната планетологична програма „Демиург“, — който незабавно прекъсна по същата причина всякаква връзка със света, не беше променил постоянното си положение в Тихия океан, южно от Алеутските острови, а, напротив, още по-точно се координира в този район на съвсем еднакво по въздуха разстояние между Владивосток и Сан Франциско.

И на самия кораб станаха някои промени. По указание на Генералните съръководители на програмата — американския и съветския — двамата дежурни оператори от блока за космическа връзка — единият съветски, другият американски — приели информацията за извънредното произшествие в „Паритет“, бяха временно, обаче строго изолирани, за да се предотврати изтичането на информация за случая…

Сред персонала на „Конвенция“ бе въведено положение на бойна готовност, макар че корабът нямаше нито военно предназначение, още повече пък въоръжение и се ползваше със статуквото за международна неприкосновеност по специалното решение на ООН. Това беше единственият невоенен самолетоносач в света.

Към единадесет часа сутринта се очакваше да пристигнат на „Конвенция“ с интервал от пет минути отговорните комисии от двете страни, упълномощени с безусловното право да вземат екстрени решения и практически мерки, каквито сметнат за необходими в интересите на безопасността на своите страни и на света.

И така, в същото време самолетоносачът „Конвенция“ се намираше в открит океан, южно от Алеутите, на съвсем еднакво разстояние между Владивосток и Сан Франциско. Изборът на мястото не бе случаен. Този път се проявиха изключително, с цялата си очебийност характерната прозорливост и предвидливост на създателите на програмата „Демиург“, защото дори местоположението на кораба, върху който се реализираше съвместно разработеният план за планетологични проучвания, отразяваше принципите за пълното равноправие, за абсолютно паритетните начала на това уникално научно-техническо международно сътрудничество.

С цялото си съоръжение, обзавеждане и енергийни запаси самолетоносачът „Конвенция“ принадлежеше поравно на двете страни, така че беше кооперативен кораб на държавите-участнички. Той имаше пряка и едновременно действаща радио-телефонно-телевизионна връзка с Невадския и Сарозекския космодруми. Върху самолетоносача бяха на база осем, по четири от всяка страна, реактивни самолети, които редовно осъществяваха всички транспортни превози и прехвърляния, необходими на Обединения център за управление в неговите ежедневни връзки с континентите. На „Конвенция“ имаше двама паритет-капитани — съветски и американски: паритет-капитан 1–2 и паритет-капитан 2-1; всеки от тях беше главен по време на дежурство. Целият екипаж на кораба бе съответно дублиран — помощник-паритет-капитани, щурмани, механици, електротехници, моряци, стюарди…

По същата система бе изработена структурата на научно-техническия персонал на Обединения център за управление в „Конвенция“. Като се започне от Генералните съръководители на програмата от всяка страна — главните паритет-планетолози 1–2 и 2–1, всички следващи научни работници от всички специалности съответно се дублираха, представяйки в еднаква степен двете страни. Ето защо и космическата станция, която се намираше този път на най-отдалечената от земното кълбо орбита „Тамплин“, се наричаше „Паритет“, отразявайки същността на земните взаимоотношения.

Всичко това, разбира се, бе предшествано от продължителна и разнообразна подготвителна работа на научните, дипломатическите, административните институции в двете страни. Трябваше да минат доста години, докато на безбройни срещи и съвещания двете страни постигнат съгласие по всички общи и частни въпроси на програма „Демиург“.

Програмата „Демиург“ поставяше най-колосалната задача от космологичните проблеми на века: проучването на планета Хикс с цел да се използват минералните й ресурси, съдържащи немислими според земните представи запаси от вътрешна енергия. Сто тона хиксианска минерална маса, която лежи почти свободно на повърхността на звездното тяло, може да освободи при съответна обработка толкова вътрешна енергия, колкото, превърната в електричество и топлина, би била необходима на Европа за цяла година. Такъв се оказа енергийният характер на материята на Хикс, възникнала при специални условия на Галактиката под въздействие на продължителната планетна еволюция в течение на милиарди години. За това свидетелстваха пробите от почвата, нееднократно доставяни с космически апарати от повърхността на Хикс, за това говореха и резултатите от експедициите, изпратени на няколко пъти за кратко време на тази червена планета от нашата слънчева система.

А решаващ фактор в полза на проекта за усвояването на Хикс се оказа онова, което нямаше на никоя друга известна на науката планета, включително Луната и Венера — наличието на свободна вода в недрата на това толкова пустинно на вид звездно тяло. Безспорното наличие на вода на Хикс се потвърди от сондажните проби. Според изчисленията на учените под повърхността на Хикс можеше да има слой вода с дебелина от няколко километра, задържан в неизменно състояние от по-долу разположените пластове студени скални маси.

Именно наличието на такова огромно количество вода осигуряваше реалното осъществяване на програма „Демиург“. Водата в дадения случай бе не само източник на влага, но и изходен материал за синтезиране на другите елементи, необходими за поддържането на живота и нормалната функция на човешкия организъм в другопланетни условия, преди всичко на въздух за дишане. Освен това от производствена гледна точка водата играеше основна роля в технологията на първичната флотация на хиксианската порода преди натоварването й в транскосмическите контейнери.

Обсъждаше се и въпросът къде трябва да се извлече хиксианската енергия: дали на орбиталните станции в космоса и след това да се изпраща на Земята по геосинхронни орбити, или непосредствено на самата Земя. Но работата не беше бърза.

Подготвяше се вече голяма експедиция за продължителен престой на група сондажници и хидролози, които трябваше да съоръжат постоянен и автоматично управляем приток на вода от недрата на Хикс чрез система от водопроводи. Според терминологията на алпинистите орбиталната станция „Паритет“ беше главен базов лагер по пътя към Хикс. На „Паритет“ бяха монтирани вече необходимите конструкции за акостирането, товаренето и разтоварването на космическите „лодки“, които щяха да циркулират между Хикс и „Паритет“. След време, с довършването на всички блокове, в „Паритет“ можеха да бъдат настанени повече от сто души в твърде комфортни условия, включително и редовното приемане на телевизионните програми от Земята.

В това голямо космическо начинание добиването и анализът на хиксианската вода щяха да бъдат първата стъпка в една производствена дейност, за първи път приложена от човека извън пределите на неговата планета…

И този ден наближаваше. И всичко водеше към това…

На Сарозекския и Невадския космодруми приключиха последните подготовки за хидротехническата операция на Хикс. „Паритет“, намирайки се в орбита „Трамплин“, беше готов да приеме и да прехвърли на Хикс първата работна група космически пионери.

Фактически съвременното човечество бе пред прага на своята извънземна цивилизация…

Тъкмо в този момент, непосредствено преди изпращането на първата група хидролози на Хикс, двамата паритет-космонавти, които бяха на дългосрочно космическо дежурство в „Паритет“, на орбита „Трамплин“, безследно изчезнаха…

Изведнъж престанаха да отговарят на каквито и да било сигнали — нито в определеното за сеанси време, нито в друго. Впечатлението беше потискащо — освен датчиците, които редовно означаваха местоположението на станцията и канала за корекция на движението й, всички останали системи за радиотелевизионна връзка бездействаха.

Времето минаваше. „Паритет“ не отговаряше на никакви повиквания. Тревогата в „Конвенция“ растеше. Правеха се най-различни догадки и предположения. Какво ли е станало с паритет-космонавтите? Каква е причината за тяхното мълчание? Дали не са се разболели, дали не са се отровили от някаква развалена храна? И изобщо живи ли са?

Накрая бе приложено последното средство — изпратиха сигнал за включване на системите за обща пожарна тревога в станцията. Никаква реакция и на това внушаващо страх действие.

Програма „Демиург“ бе изложена на сериозна опасност. И тогава Обединеният център за управление прибягна до последната си възможност да изясни положението. Към „Паритет“ бяха екстрено изпратени за скачване със станцията два космически кораба с двама космонавти — от Невадския и от Сарозекския космодруми.

Когато синхронното скачване се осъществи, което по своя характер бе във висша степен сложна операция, първото известие, получено от проникналите в „Паритет“ космонавти-контрольори, беше зашеметяващо: след като обиколиха всички камери, лаборатории, етажи, всичко до най-забутаното кътче, те съобщиха, че не са открили паритет-космонавтите на борда на станцията. Нямаше ги — нито живи, нито мъртви…

На никого не можеше да мине такава мисъл през главата. И най-силното въображение не бе в състояние да си представи какво се е случило, къде са изчезнали така неочаквано двамата космонавти, които бяха прекарали повече от три месеца в орбиталната станция, стриктно изпълнявайки до момента всички възложени им задачи. Нали все пак не са се изпарили! Не са излезли в открития космос!

Сеансът по огледа на „Паритет“ се провеждаше при пряка радиотелевизионна връзка с „Конвенция“, с непосредственото участие на двамата Генерални съръководители — Главните паритет-планетолози. На множеството екрани в Обединения център за управление се виждаше как космонавтите-контрольори, разменяйки по някоя дума, обикалят, плувайки в безтегловност, всички блокове и помещения на орбиталната станция. Те изследваха станцията стъпка по стъпка, като същевременно постоянно докладваха за своите наблюдения. Разговорът бе записан на магнетофонна лента:

„Паритет“. Виждате ли? В станцията няма никой. Никого не открихме.

„Конвенция“. Има ли следи от някакви счупени предмети, нарушения или повреди в станцията?

„Паритет“. Не. Всичко изглежда както трябва, всичко е наред. Всичко е на мястото си.

„Конвенция“. Не забелязахте ли следи от кръв?

„Паритет“. Абсолютно никакви.

„Конвенция“. Къде и в какво състояние са личните вещи на паритет-космонавтите?

„Паритет“. Струва ни се, че всичко е на мястото си.

„Конвенция“. И все пак?

„Паритет“. Добива се впечатление, че доскоро са били тук. Книгите, часовниците, грамофонът и другите вещи — всичко е на мястото си.

„Конвенция“. Няма ли нещо писано по стената или на хартия?…

„Паритет“. Нищо подобно не ни е попадало пред очите. Макар че почакайте. Бордовият дневник е отворен на някакъв голям текст. За да не плава в безтегловност, е закрепен с щипки и е обърнат с разтворени страници към входа…

„Конвенция“. Четете какво пише там!

„Паритет“. Сега ще опитаме. Има два текста, на английски и на руски език, разположени един до друг в колонки…

„Конвенция“. Четете, защо се бавите!

„Паритет“, Заглавието е „Обръщение до земните жители“, а в скоби — обяснителна бележка.

„Конвенция“. Стоп. Не четете. Сеансът за свръзка се прекъсва. Чакайте. След известно време пак ще ви повикаме. Бъдете готови.

„Паритет“. О’кей!

На това място диалогът между орбиталната станция и Обединения център за управление беше прекъснат. След кратко съвещание помежду си Генералните съръководители на програма „Демиург“ помолиха всички да напуснат блока за космическа свръзка освен двамата дежурни паритет-оператори. Чак след това сеансът за двустранна връзка бе подновен. Ето текста, оставен от паритет-космонавтите на орбита „Трамплин“:

„Уважаеми колеги, тъй като напускаме орбиталната станция «Паритет» при твърде необикновени обстоятелства, за неопределено, по всяка вероятност безкрайно дълго време и всичко ще зависи от цяла редица фактори, свързани с нашето безпрецедентно начинание, смятаме за свой неотменен дълг да обясним мотивите на постъпката си.

Прекрасно съзнаваме, че без съмнение постъпката ни ще ви се стори не само неочаквана, но, разбира се, и недопустима от гледна точка на елементарната дисциплина. Обаче изключителният факт, с който се сблъскахме, докато бяхме на орбиталната станция в Космоса, факт, равностоен на който трудно бихме могли да си представим през цялата история на човешката култура, ни дава възможност да се надяваме поне най-малкото на разбиране…

Преди известно време сред безбройното множество радиоимпулси, идващи от космическото обкръжение и до голяма степен от самата земна йоносфера, наситена с постоянни шумове и смущения, започнахме да улавяме определен радиосигнал с висока честота, който като най-високочестотен и затова лесно отделим, се появяваше винаги в едно и също време и винаги с еднакви интервали. Отначало не му обръщахме особено внимание.

Но той продължаваше настойчиво да ни напомня за себе си, като редовно идваше от строго определена точка на Вселената и съдейки по всичко, точно ориентиран към нашата орбитална станция. Сега със сигурност знаем, че тези изкуствено насочени радиовълни са постъпвали в етера дълго време и преди нашето дежурство, третото по ред, нали «Паритет» лети по орбита «Трамплин» в далечния Космос повече от година и половина. Трудно е да се обясни защо, може би по чиста случайност, ние първи се заинтересувахме от този подаван от Вселената сигнал. Така или иначе, започнахме да наблюдаваме, да фиксираме, да изучаваме характера на това явление и постепенно, като все повече се убеждавахме, стигнахме до извода за изкуствения му произход.

Но не свикнахме много бързо с тази мисъл. Съмненията не ни напускаха през цялото време. Как можехме да твърдим за съществуването на извънземна цивилизация, като се опираме само на факта за изкуствения, както предполагахме, характер на сигнала, идващ от незнайните дълбини на вселенския свят? Възпираше ни обстоятелството, че всички предишни опити на науката, предприемани нееднократно с най-минималната задача — да се открият някакви следи от живот в най-проста форма поне на близките планети, — се оказаха, както знаем, отчайващо безплодни. Търсенето на извънземен разум се смяташе за малко вероятно, а по-късно направо за нереално, утопично занимание, тъй като с всяка нова крачка в изследването на космическите пространства тези шансове, дори в теоретичен план, ставаха все по-малко, да не кажем, че се сведоха практически до нула. Не се осмелихме да съобщим предположенията си. Нямахме намерение да оспорваме всеобщо потвърдената идея за уникалността, за безпрецедентността, единствеността на живота като биологичен феномен само на планетата Земя. Не се смятахме задължени да споделим съмненията си по този повод, тъй като такъв род наблюдения не влизаха в програмата на нашите работни задължения в орбиталната станция. Честно казано, не ни се искаше освен всичко друго да изпаднем в положението на онзи космонавт, на когото при един полет му се сторило, че чува крави да мучат, видял ливада край някаква река и стадо да пасе на нея, та оттогава започнали да го наричат Кравешкия космонавт.

А когато се яви още един случай като последно доказателство за съществуването на разумен живот освен земния, за нас беше вече късно. Бяхме преживели скок в съзнанието си, преврат в своите представи за устройството на Вселената и неочаквано открихме, че сме започнали да мислим с коренно различни категории от предишните. Качествено новото осмисляне структурата на света, откритието на ново обитаемо пространство, съществуването на още едно мощно огнище на умствена енергия ни доведоха до извода, че трябва да се въздържим за известно време и да не съобщаваме на земните жители нашето откритие, изхождайки от новите понятия за грижа за Земята. Стигнахме до това решение именно в интересите на съвременното общество.

Сега за същността на въпроса. Как се случи това?

От любопитство веднъж решихме да отговорим с радиосигнал приблизително в същия спектър на честота, насочвайки го в онази точка на Вселената, откъдето системно идваха загадъчните радиоимпулси. Стана чудо! Нашият сигнал бе незабавно приет! Той беше уловен и разбран! В отговор, на вълната, на която приемахме, заработи още един дубъл наред с предишния, а след него още един — приветствено трио, три синхронни радиосигнала от Вселената няколко часа подред носеха със себе си като тържествен марш ликуващата вест за разумни същества извън нашата Галактика, които разполагаха с най-висша способност за контакт със себеподобни същества на свръхдалечни разстояния. Това беше революция в нашите представи за космическата биология, в познанията ни за строежа на времето, пространството, разстоянията… Нима вече не сме сами във Вселената, не сме единствени по рода си в необятната пустош, нима човешкият опит на Земята не е единственото притежание на дух във Вселената?

За да проверим дали наистина сме открили извънземна цивилизация, изпратихме по радиото формулата за масата на земното кълбо, на което е възникнал и се развива сега нашият живот. В отговор получихме разшифровка — от своя страна те ни съобщаваха приблизително същата формула за масата на тяхната планета. От това направихме извод, че тази обитаема планета има доста големи размери и е с напълно подходяща притегателна сила.

Така си разменихме първите знания за физическите закони, така влязохме за първи път в контакт с извънземните носители на разум.

Другопланетните жители се оказаха активни партньори по отношение задълбочаването на нашите връзки. В резултат на техните старания контактите ни бързо се изпълваха с ново съдържание. Скоро научихме, че разполагат с летателни апарати, чиято скорост на движение е равна на скоростта на светлината. Всички тези и други неща узнавахме благодарение на това, че бяхме в състояние да обменяме мисли, отначало чрез математическите и химическите формули, а по-късно те ни показаха, че умеят и да разговарят с нас. Изясни се, че години наред, след като ние, хората, преодолявайки земното притегляне, излязохме в Космоса и си осигурихме присъствието в него, те са изучавали нашите езици чрез мощна аудиоастрономическа апаратура, която дълбоко прослушва Галактиката. Улавяйки системната радиовръзка между Космоса и Земята, те са се изхитрили чрез съпоставяне и анализ да си разшифроват значението на нашите думи и фрази. Лично се убедихме в това, когато се опитаха да разговарят с нас на английски и руски език. Това бе още едно невероятно и зашеметяващо откритие…

А сега за най-главното. Събрахме смелост да посетим тази планета с извънземна цивилизация. Горска гръд — така приблизително си разшифровахме името на тяхната планета. Жителите на Горска гръд сами ни поканиха, това е тяхна идея. И ние след дълги и сериозни размишления се решихме. Те ни обясниха, че техен летателен апарат със скорост на светлината ще стигне до нашата орбитална станция за двайсет и шест-двайсет и седем часа. За същото време те се задължават да ни върнат обратно веднага щом пожелаем. Когато запитахме как ще стане свързването, те ни обясниха, че това не е проблем, тъй като летателният апарат на Горска гръд разполага с устройство за херметично съединяване с всякакви обекти с различна конфигурация и конструкция. Изглежда, че това е някакво свойство на принципа на електромагнитното съединяване.

Решихме, че за нас ще бъде най-добре, ако техният летателен апарат се приближи до нашия люк за излизане в открит Космос, откъдето бихме могли да се прехвърлим при тях. Възнамеряваме по същия начин да се върнем, разбира се, ако пътешествието до Горска гръд завърши благополучно…

И така, оставяме на борда на «Паритет» своето послание, ако щете, обяснителна бележка, открито писмо, обръщение… Но въпросът в същност не е в това… Достатъчно трезво съзнаваме какво предприемаме и какво е бремето на отговорността, която сме поели. Съзнаваме, че съдбата е решила именно на нас да предостави уникалната възможност да извършим такава мисия за човечеството, по-възвишена от която не можем да си представим…

И все пак най-мъчително за нас бе да превъзмогнем чувството за дълг, привързаност, задължения, най-сетне дисциплина… Онова, което е вкоренено във всеки от нас от старите традиции, законите, обществените норми за морал. Напускаме «Паритет», без да го съобщим на вас, ръководителите на Обединения център за управление, и изобщо на когото и да било от земните жители, без да съгласуваме целите и задачите си с когото и да било и под каквато и да било форма не защото пренебрегваме нормите за обществения живот на Земята. Това беше за нас тема за най-мъчителни размишления. Принудени сме да постъпим така, защото не е трудно да си представим какви настроения, противоречия и страсти ще се разпалят веднага щом се раздвижат силите, които дори във всеки нов хокеен гол виждат политическа победа и превъзходство на своята държавна система. Уви, твърде добре ни е позната нашата земна действителност! Кой може да гарантира, че възможността за контакти с извънземна цивилизация няма да стане още един повод за световен конфликт между земните жители?

На Земята е трудно или почти невъзможно да стои човек настрана от политическата борба. Но докато бяхме дълго време — дни и седмици наред — в далечния Космос, откъдето земното кълбо се вижда не по-голямо от автомобилна гума, ние мислим с болка и безсилен гняв, че сегашната енергийна криза, която хвърля обществото в ярост и отчаяние, която довежда някои страни до желанието да грабнат атомната бомба, е само един голям технически проблем, стига тези страни да са в състояние да разберат кое е по-важно…

От страх да не хвърлим смут, да не усложним и без друго пълното с опасности положение на земните жители, ние се осмелихме да поемем необикновена отговорност — да излезем пред носителите на извънземен разум от името на целия човешки род, според своите убеждения и съвест. Надяваме се и чувстваме вътрешна увереност, че ще изпълним достойно доброволната си мисия.

И накрая последното. В своите размисли, съмнения и колебания ние до голяма степен бяхме загрижени да не навредим на програма «Демиург» — това най-голямо начинание в геокосмическата история на човечеството, постигнато от нашите страни след много неприятности в резултат на много години взаимно недоверие, на приливи и отливи в сътрудничеството ни. И все пак разумът възтържествува — ние добросъвестно служихме на нашето общо дело, доколкото имахме сили и способности. Но след като сравнихме едното с другото, без да имаме желание да изложим програма «Демиург» на изпитания с оглед на гореизложените опасения, взехме своето решение — напускаме временно «Паритет» с намерение, когато се върнем, да продължим дежурството си. Ако пък изчезнем завинаги или ако ръководството сметне, че сме недостойни да продължим дежурството на «Паритет», то няма да е толкова трудно да бъдем подменени. Винаги ще се намерят подходящи момчета, които ще работят не по-зле от нас.

Тръгваме в неизвестност. Води ни жаждата за знания и дълговечната мечта на човека да открие себеподобни разумни същества в други светове, за да се обедини разумът с разум. Никой обаче не знае какво крие в себе си опитът на извънземната цивилизация — добро или зло за човечеството? Ще се постараем да бъдем обективни в преценките си. Ако усетим, че нашето откритие носи в себе си заплаха и разрушение за нашата Земя, кълнем се да постъпим така със себе си, че да не навлечем на Земята никакво нещастие.

И още веднъж последно. Сбогуваме се. През нашите илюминатори виждаме Земята отстрани. Тя сияе като лъчезарен брилянт в черното море на пространството. Земята е прекрасна с невероятната си, невиждана синева и е крехка като глава на младенец. Оттук ни се струва, че всички хора, които живеят на Земята, са наши братя и сестри, без тях ние не смеем дори да си представим нашето съществуване, макар да знаем, че на самата Земя това съвсем не е така…

Сбогуваме се със земното кълбо. След няколко часа ще напуснем орбита «Трамплин» и тогава Земята ще изчезне от погледа ни, няма вече да я виждаме. Корабът от Горска гръд е вече на път. Близо е до нашата орбита. Скоро ще пристигне. Остана съвсем малко. Чакаме.

И още нещо. Оставяме писма за семействата си. Много молим всички вие, които ще имате някакво отношение към това събитие, да предадете писмата ни на съответните адреси…

 

P. S. Справка за онези, които ще дойдат на наше място в «Паритет». В бордовия дневник сме посочили приемателно-предавателния канал и честотата на радиовълните, по които влизахме в контакт с жителите от другата планета. Когато стане нужда, ще се свържем с вас по този канал и ще ви предадем съобщенията си. Доколкото можахме да разберем от състоялите се радиовръзки с жителите от Горска гръд, най-удобен и единствен начин за свръзка са бордовите системи на орбиталната станция, тъй като радиосигналите, изпратени от Вселената пряко към Земята, не стигат до повърхността й поради непреодолимата бариера — силната йонизираща зона в атмосферата на Земята.

 

Това е всичко. Сбогом. Време е да тръгваме.

Идентичен текст от обръщението е съставен на двата езика — английски и руски.

Паритет-космонавт 1–2

Паритет-космонавт 2–1

Бордът на орбиталната станция «Паритет»

Трето дежурство. 94-о денонощие“

Точно в определеното време, в единадесет часа далекоизточно време, върху палубата на самолетоносача „Конвенция“ кацнаха един след друг два реактивни самолета, в които бяха комисиите със специални пълномощия — от американска и от съветска страна.

Членовете на комисиите бяха посрещнати строго по протокола. Веднага им бе съобщено, че им се дава половин час за обяд. Непосредствено след обеда членовете на комисиите трябваше да се съберат в каюткомпанията на закрито съвещание във връзка с извънредното положение в орбиталната станция „Паритет“.

Но малко след започването съвещанието бе внезапно прекратено. Космонавтите-контрольори, които бяха на „Паритет“, предадоха на Обединения център за управление в „Конвенция“ първото съобщение, получено от паритет-космонавтите 1–2 и 2–1 от съседната Галактика, от планетата Горска гръд.

IV

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на Жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Така или иначе, ама родовото найманско гробище Ана-Бейит все пак не беше на две крачки — трийсет версти, и то ако през цялото време се върви на око, напреки по сарозеките.

Бураний Едигей стана този ден рано. Пък и не беше спал както трябва, чак на разсъмване дремна малко. А дотогава беше зает — подреждаше покойния Казангап. Обикновено това се прави в деня на погребението, малко преди изнасянето на умрелия, преди да се прочете общата молитва в къщата му — преди джаназа. А сега трябваше всичко това да се свърши през нощта, та на сутринта веднага, без да се бавят, да тръгнат на път. Едигей сам направи всичко, което се полага, ако не се смята това, че Едилбай Дългия му подаваше топла вода за измиването. Едилбай малко се плашеше от покойния, държеше се настрана. То се знае, тягостно му беше. Уж между другото Едигей му каза:

— Ти, такова, Едилбай, гледай внимателно, значи. Ще ти дотрябва в живота. Щом човек се ражда, трябва и да се погребва.

— То аз разбирам — неуверено смънка Едилбай.

— Туй думам я. Да речем, утре умра. И какво, няма да се намери кой да ме приготви, а? Тъй ще ме хвърлите в някоя яма?

— А че защо! — смути се Едилбай, като му светеше с лампата и се мъчеше да посвикне да стои край покойника. — Без вас тук няма да е интересно, по-добре е да си живеете. А ямата ще почака.

Близо час и половина отиде за приготвянето на покойника. Затова пък Едигей остана доволен. Изми го, както се полага, изправи му ръцете и краката и ги намести, както се полага, скрои белия саван и го уви в него, без да му се свиди платното. А между другото показа на Едилбай как трябва да се крои саван. После и себе си оправи. Избръсна се гладко, подряза си мустаците. Те бяха като веждите му, гъсти, буйни мустаци. Само дето тук-таме са се прошарили. Посивя той. Не забрави и войнишките си медали, ордените и трудовите значки, излъска ги и ги закачи на сакото, да е готово за утрешния ден.

Така минаваше нощта. И все се чудеше на себе си Бураний Едигей — колко естествено и спокойно върши всичко това. А преди, ако някой му кажеше, не би повярвал, че ще му дойде отръки и това печално занимание. Значи, тъй му е било писано — съдено му е било Казангап да погребе. Съдба.

Тъй е то. Кой можеше да го помисли, когато за първи път се срещнаха на гара Кумбел. Едигей беше контузен и демобилизиран в края на четиридесет и четвърта година. Външно като че всичко му беше в ред — ръцете и краката са си на мястото, главата на раменете, ама като че не е неговата глава. Ушите му пищяха като нестихващ вятър. Направи няколко крачки — олюлее се, завие му се свят, почне да му се гади. А той целият е в пот, ту студена, ту гореща пот го облива. И от време на време езикът му не се подчинява — думичка да каже, и тя му струва усилие. Здравата го разтърси взривната вълна от немския снаряд. За убиване не го уби, а и така не се живееше. Съвсем се оклюма Едигей тогава. Млад, здравеняк на вид, а като се върне у дома на Аралското море — какво ще прави, за какво го бива? За щастие лекарят се случи добър. Дори не го лекува, само го прегледа, преслуша го, провери едно-друго, и като сега го помни — як рижав мъж с бяла престилка и кепе, светлоок, с голям нос, — весело го потупа по рамото и се засмя.

— Виждаш ли — рече, — братле, войната скоро ще свърши, инак щях да те върна след известно време в строя, още малко да повоюваш. Ама стига ти толкоз. И без теб ще дочакаме някак победата. Само че ти имай вяра — след годинка, а може и по-рано, всичко ще бъде наред, ще оздравееш, ще бъдеш здрав като бик. Аз ти го казвам, после ще има да си го спомняш. А сега се стягай, иди си в твоя край. И не бери грижа. Такива като теб сто години живеят…

Верни излязоха думите на оня рижав лекар. Точно тъй се случи. То се знае, лесно е да кажеш — годинка. Ама щом излезе от болницата — със смачкания тъничък шинел, с торба на рамо, с патерица за всеки случай — и тръгна из града, сякаш попадна в гъста непроходима гора. Главата му бучеше, краката му трепереха, пред очите му причерняваше. И какво ги интересува хората по гарите и влаковете — народ, тъпканица, който е силен, той се качва, а теб те изтикват настрани. Е, все пак стигна, довлече се. Кажи го след цял месец скитане, една нощ влакът спря на гара Аралск. „Петстотин и седми увеселителен“ се казваше оня „славен“ влак, дано господ никому никога не даде да пътува с такъв влак…

А тогава и на туй беше благодарен. Зашеметен слезе от вагона, като че от планина, спря объркано, а наоколо тъмно, очите да си извадиш, само тук-таме блещукат гаровите светлинки. Ветровито беше. И тъкмо вятърът го посрещна. Неговият роден, аралски вятър! Лъхна го в лицето дъх на море. Тогава бе наблизо, плискаше вълни до самата железопътна линия. А сега и с бинокъл не можеш го съзря…

Секна му дъхът — от степта долиташе едва доловим мирис на гнил пелин, полъхът на пробуждащата се пролет отвъд аралските простори. Ей го отново родния край!

Едигей добре познаваше гарата и селцето с кривите му улички край морския бряг. Калта се лепеше по ботушите му. Той отиваше при едни познати, за да пренощува у тях и на сутринта да потегли към своя рибарски аул Жангелди, докъдето имаше доста път. И сам не забеляза как уличката го изведе в покрайнините, на самия бряг. Тогава Едигей не се стърпя, отиде до морето. Спря на пясъка край плискащата се ивица вода. Невидимо в мрака, морето се отгатваше по неясните светли петна, по гребените на вълните, които се надигаха на шумни криволици и тутакси изчезваха. Луната беше вече предутринна — белееше като самотно петно зад един облак във висините.

Ей го, срещнаха се, значи.

— Здравей, Арал — прошепна Едигей.

И приседна на един камък, запали цигара, макар че при неговата контузия лекарите хич не му препоръчваха да пуши. Сетне заряза тоя лош навик. Ама тогава се разчувства — какво толкоз е тютюневият дим, когато не се знае как ще живее нататък! Да излизаш в морето — трябват ти здрави ръце, здрав кръст и най-важното здрава глава, за да не ти прилошее в гемията. Преди да отиде на фронта, беше рибар, а сега какъв е? За инвалид, не е инвалид, а за нищо не го бива. И най-вече главата му не я бива за рибарския занаят, то си е ясно.

Едигей се накани вече да стане, когато на брега дойде отнякъде едно бяло куче. То потичваше бавно край водата. Сегиз-тогиз се спираше и делово душеше мокрия пясък. Едигей го повика. Кучето доверчиво се приближи, спря до него и завъртя опашка. Едигей го потупа по рунтавата шия.

— Ти отде се взе, а? Как се казваш? Арстан? Жолбарс? Борибасар^[6]? А-а, ясно търсиш риба по брега. Е, браво, браво! Само че морето не изхвърля винаги умряла рибка в краката. Какво да се прави! Ще трябва да поприпкаш. Затуй си толкоз мършав. Пък аз, приятелче, се връщам у дома. От Кьонигсберг. За малко не стигнах в тоя град, тъй ме тресна преди туй един снаряд, че едвам останах жив. Пък сега, ей го на, мисля и размислям как ще я карам. Защо ме гледаш тъй? Нищичко нямам за теб. Ордени и медали… Война, приятелче, гладория навсякъде. Та инак мислиш, че ще ми се досвиди ли… А, чакай, ей тук имам бонбони, на синчето си ги нося, то сигур вече припка…

Едигей не го домързя да развърже полупразната си войнишка торба, в която носеше шепа бонбони, увити в парче вестник, забрадка за жена си, купена на черно на една гара, и два калъпа сапун, също купени от спекуланти. Имаше в торбата и един кат войнишко бельо, каиш, пилотка, резервна гимнастьорка, панталони — това беше целият му багаж.

Кучето близна бонбона от шепата му и захруска, като въртеше опашка и го гледаше внимателно и предано, с надежда в светналите очи.

— А сега сбогом.

Едигей стана и тръгна по брега. Реши вече да не безпокои хората на гарата, наближаваше да съмне и той трябваше по-скоро да потегли за своя аул Жангелди.

Едва към пладне на същия ден стигна в Жангелди, като през цялото време вървя по брега на морето. А това разстояние преди контузията го вземаше за час-два. У дома го сломи страшна вест — оказа се, че синчето му отдавна вече не е между живите. Когато Едигей замина на фронта, детето беше на половин годинка. И ей го, нямало късмет — умряло на единадесет месеца. Разболяло се от сипаница и не издържало вътрешния огън, изгоряло, скосило се. Решили да не пишат на бащата. Къде да му пишат на фронта и защо? През войната и без друго има толкоз мъка и страдания. Остане ли жив — ще узнае, когато си дойде, ще потъгува, ще го преживее, отсъдили роднините, както те си разбират, и придумали Укубала да не му съобщава за това. Млади сте, рекли, ей го, войната ще свърши и, дай боже, ще си народите още деца. „Скърши ли се клонка — няма страшно, важното е дънерът на чинара да остане цял.“ Имало и други съображения, неизказани гласно, ама ясни за всички: ако се случи нещо, войната си е война, ако куршум го срази, поне с надежда да се прости в последния миг с белия свят, потомък си имам в къщи, значи, родът няма да свърши с мен…

А Укубала за всичко упрекваше само себе си. Съсипваше се от плач в прегръдките на мъжа си, когато той се върна. Нали бе чакала този ден с надежда и с непретръпнала болка, изтерзана във виновно очакване. Разказваше, цялата обляна в сълзи, че бабичките веднага я предупредили: детето, рекли, има сипаница, това е коварна работа, трябва по-топло да го увиеш в юргани от камилска вълна, да го държиш съвсем на тъмно и да му даваш непрекъснато студена водичка, пък сетне, както бог реши, издържи ли огъня, ще оживее. А тя, несретната бейбак^[7], не послушала бабичките от аула. Помолила съседите да й дадат каруца и повела болното дете на гарата при докторката. А когато стигнала в Аралск с онази раздрънкана каруца, вече било късно. Изгоряло момченцето по пътя. Докторката здравата я нахокала. Трябвало е, рекла, да послушаш бабичките…

Такива новини посрещнаха Едигей в къщи още щом прекрачи прага. Вкамени се, почерня от мъка тогава. Никога не беше предполагал по-рано, че така силно ще затъгува по бебето, по своя първороден син, не можа и да му се порадва както трябва. И за това още по-болезнено усещаше загубата. Не можеше изобщо да забрави детската усмивка, беззъба, светла, доверчива, и при спомена за нея сърцето дълго го болеше.

От това именно започна. Омразен стана аулът за Едигей. Едно време тук, на песъчливо-глинестия хълм на брега, имаше петдесетина къщи. С аралска риба се прехранваха. Имаше задруга. С това живееха. А сега бяха останали само десет къщи на стръмния бряг. И нито един мъж — войната всички ги помете. Само старци и деца, пък и те на пръсти се брояха. Мнозина от тях се бяха разпилели по колхозните скотовъдни аули, за да не умрат от глад. Задругата се беше разтурила. Нямаше кой да излиза в морето.

И Укубала беше имала възможност да замине при близките си, родом бе от степните племена. Идвали при нея роднини да я вземат. Ще изчакаш, рекли, смутните години при нас, а щом се върне Едигей от фронта — никой няма да те задържи, веднага ще си идеш в твоето рибарско селце Жангелди. Но Укубала категорично отказала: „Тук ще почакам. Синчето си загубих. Ако той се върне жив, поне жена си да завари в къщи да го чака. Не съм сама тук, има старци и деца, ще им помагам и заедно все някак ще изкараме.“

Правилно бе постъпила тя. Само че Едигей от първите дни взе да приказва, че не може да стои без работа тук, край морето. Пък и прав беше. Роднините на Укубала, дошли да го видят, им предлагаха да се преместят при тях. Ще поживееш у нас край стадата в степта. Пък сетне ще вземеш да заякваш и ще се хванеш с някаква работа, поне добитък ще можеш да пасеш… Едигей им благодареше, но не се съгласяваше. Разбираше, че ще им бъде в тежест. Да погостуваш ден-два у близки роднини на жена си — иди-дойди. Ама сетне, щом не си добър работник, кому си дотрябвал.

И тогава решиха с Укубала да рискуват. Решиха да идат на железопътната линия. Мислеха, че все ще се намери някоя подходяща работа за Едигей — я охрана някаква, я пазач, или да вдига и да спуска бариерите на някой прелез. Нали трябва да се помогне на един инвалид от фронта.

С тези надежди тръгнаха те през пролетта. Млади бяха, още с нищо необвързани. На първо време нощуваха по разни гари. Но така и не успяваха да намерят нещо подходящо. А с подслона бяха още по-зле. Спяха, където заварят, преживяваха с най-различна работа по железопътната линия. Тогава Укубала спасяваше положението — здрава и млада, всъщност повечето тя работеше. Като мъж на вид уж здравеняк, Едигей се наемаше някъде да товари или да разтоварва, а истинската работа я свършваше Укубала.

И така веднъж се озоваха, вече в средата на пролетта, на големия железопътен възел гара Кумбел. Разтоварваха въглища. Вагоните пристигаха по резервните линии направо в задния двор на складовете. Тук стоварваха въглищата първо на земята, за да се освободят по-бързо вагоните, а сетне ги извозваха с ръчни колички нагоре и ги изсипваха на купища, огромни като къщи. Запаси за цяла година. Прекалено тежка, прашна и мръсна беше работата. Ама пък трябваше да се живее. Едигей товареше с голяма лопата тия въглища на количката, а Укубала я откарваше нагоре по дъските, там я обръщаше и пак се връщаше долу. Едигей отново пълнеше количката с въглища и отново Укубала като товарен кон изкачваше нагоре с последни сили непоносимо тежкия за жена товар. Денят се затопляше все повече и повече, ставаше горещо и от тази жега и ситния въглищен прах на Едигей му призляваше, почваше да му се повдига. Усещаше как бързо му намаляват силите. Така му се искаше да се строполи направо върху купчината въглища и никога да не стане. Но най-вече го съсипваше това, че жена му трябваше, задъхвайки се в черния прахоляк, да върши вместо него мъжката му работа. Тежко му беше да я гледа. От глава до пети цялата в черен въглищен прах, само бялото на очите и зъбите проблясват. И плувнала в пот. Черната от въглищата пот се стичаше на мръсни вадички по шията, гърдите и гърба. Ако беше с предишните сили, мигар би допуснал такова нещо! Сам щеше да пренесе десет вагона от тия проклети въглища, само да не гледа мъките на жена си.

Когато напускаха запустелия си рибарски аул Жангелди с надеждата, че за Едигей като ранен фронтовак ще се намери някоя подходяща работа, те не бяха предвидили едно: че такива фронтоваци имаше под път и над път. И всички трябваше да се приспособяват отново към живота. Пак добре, че Едигей си беше с ръце и с крака. Ами колко сакати — безръки, безноги, с патерици и протези — обикаляха тогава по железопътните линии. През дългите нощи, когато двамата, сврени в ъгъла на някое претъпкано и смрадливо гарово помещение, изчакваха да мине нощта, Укубала предварително молеше съседите за извинение и отправяше безмълвни благодарности към бога, че мъжът й е до нея, че не е осакатен от войната дотолкова, та да бъде страшно и безизходно. Защото онова, което виждаше по гарите, я хвърляше в ужас и я караше да страда. Безкраки, безръки, смазани и съсипани хора с доизносвани шинели и най-различни дрипи, с инвалидни колички, с патерици, с придружители, бездомни и объркани се скитаха по влаковете и гарите, нахълтваха в столовете и бюфетите, разкъсваха сърцето с пияните си крясъци и плачове… Какъв живот чакаше всекиго от тях, с какво можеше да се замени с нищо незаменимото? И само защото подобно нещастие я бе отминало, а можеше и да не я отмине, защото мъжът й се върна, макар и контузен, ама не сакат, Укубала бе готова да работи вместо всички най-тежката работа на света. И не роптаеше, държеше се, не се издаваше дори когато нямаше сили да се помръдне, когато на всяко търпение сякаш му идваше краят.

На Едигей обаче не му ставаше по-леко от това. Трябваше нещо да предприеме, трябваше някак по-сигурно да си уредят живота. Няма вечно да се скитат. И все по-често му минаваше през ум: ами ако си рече „таубакел“^[8] и отидат в някой град, пък сетне какъвто им бъде късметът? Нека само здравето да му се върне, само да се съвземе от тая проклета контузия. Тогава все пак ще има сили да се бори, да се брани… То се знае, всичко можеше да се случи и в града, след време можеше и да се приспособят, да станат граждани като мнозина, ама съдбата бе решила друго. Да, тогава наистина се намеси съдбата, как иначе може да се обясни тоя случай…

През ония дни, когато обикаляха немили-недраги из гара Кумбел и се хванаха да разтоварват вагони с въглища, веднъж при складовете дойде някакъв казах с камила, пристигнал от степта може би по работа. Така поне изглеждаше на вид. Непознатият спъна камилата да попасе на съседното празно място и като се оглеждаше загрижено, тръгна с една празна торба под мишница.

— Хей, братле — обърна се той към Едигей, когато минаваше край него, — бъди така добър да я понаглеждаш, децата да не я закачат. Имат лошия навик да дразнят добичето. Пък за развлечение може и да го развържат. А аз ей сега ще се върна, ще прескоча за малко до едно място.

— Върви, върви, ще я наглеждам — обеща Едигей, като гребеше с лопатата въглища и се бършеше с черен, натежал от пот парцал.

Потта се лееше от лицето му непрекъснато. Едигей и без друго се въртеше при купа въглища, за да товари количката, какво му струваше да наглежда покрай другото гаровите палавници да не закачат камилата. Веднъж вече им видя лудориите — дотолкова разяриха животното, че то започна злобно да реве в отговор, взе да ги плюе и ги подгони. А те само се забавляваха и като първобитни ловци, наобиколили с дивашки викове плячката, биеха добичето с камъни и пръчки. Бая си изпати клетата камила, докато се върне стопанинът й…

И този път, като за беля, изневиделица дотичаха цяла сюрия босоноги кресливи дечурлига да играят на футбол. И взеха да ритат топката с всички сили срещу спънатата камила. Камилата бяга от тях, а те по нея и я бъхтят с топката по хълбоците, едни по-силно, други по-ловко. Който уцели — крещи от радост, като че ли е вкарал гол.

— Хей, вие, я се махайте оттук, не закачайте добичето! — размаха лопатата Едигей. — Че ей сега ще ви дам да разберете!

Децата се отдръпнаха, навярно помислиха, че това е стопанинът, а може би товарачът на въглища имаше твърде заплашителен вид, току-виж, на всичкото отгоре е и пиян, тогава ще си изпатят, и побягнаха да ритат топката на друго място. Не знаеха, че могат на воля и безнаказано да измъчват камилата, Едигей само за очи ги сплаши с лопатата, а всъщност такъв, какъвто беше тогава, никога не би могъл да ги настигне. Всяка лопата въглища, хвърлена в количката, му струваше големи усилия. Никога не беше мислил, че е толкова лошо, толкова унизително да си слаб и болен, да не те бива за нищо. Постоянно му се виеше свят. И потта го измъчи. Едигей плуваше във вода, изнемогваше, задушаваше се от въглищния прах, черна остра влага притискаше гърдите му. Укубала непрекъснато се стремеше да поеме по-голямата част от работата, за да си отдъхне той, да поседи настрана, а през това време тя сама товареше количката и я качваше горе на купа. Ала Едигей не можеше да гледа спокойно как тя се измъчва, отново ставаше и залитайки, се хващаше за работа…

Непознатият, който помоли да наглежда добичето му, скоро се върна с някакъв багаж на гърба. Натовари го на камилата и вече готов да потегли на път, дойде при него да разменят по някоя дума. Някак изведнъж се разприказваха. Този човек в същност беше Казангап от кантона Боранлъ-Бураний…

Излязоха земляци. Казангап спомена, че и той е родом от аралските крайбрежни аули. Това бързо ги сближи.

Тогава нито един от двамата не подозираше, че тази среща ще предопредели целия по-нататъшен живот на Едигей и Укубала. Просто Казангап ги придума да отидат с него на кантона Боранлъ-Бураний, там да живеят и да работят. Има такъв тип хора, които ти вдъхват доверие още при първата среща. Нищо особено нямаше в Казангап, напротив, самото му простодушие показваше, че е човек, добил мъдростта и опита си от тежки уроци. По външност беше най-обикновен казах с избелели износени дрехи, приели удобна за него форма. Панталоните си от щавена козя кожа също не носеше напразно — те бяха удобни за езда на камила. Но той знаеше и цената на вещите — сравнително новата железничарска фуражка, която украсяваше голямата му глава, се пазеше очевидно за официални случаи и хромовите ботуши, носени години наред, бяха старателно закърпени и подшити с обущарски конец на много места. Загрубялото на силното слънце и постоянния вятър кафяво лице и коравите, жилести ръце показваха, че е кореняк от степта, работлив човек. Преждевременно прегърбените му от труд рамене бяха доста свлечени, затова вратът му изглеждаше дълъг, източен като на гъсок, макар че беше среден на ръст. Чудни очи имаше Казангап — кафяви, засмени, умни и внимателни, с ветрило от бръчици, защото постоянно ги присвиваше.

По онова време Казангап бе вече към четиридесетгодишен. Ала сигурно изглеждаше така, защото късо подстриганите като четчици мустаци и малката тъмнокафява брадичка му придаваха черти на жизнена зрелост. Но най-голямо доверие внушаваше с разсъдливите си приказки. Укубала веднага се преизпълни с уважение към тоя човек. И всичко, което говореше той, беше на място. А говореше умни неща. Щом, вика, се е случила такава беля и контузията си стои още в теб, защо да си съсипваш здравето. Аз, вика, веднага забелязах, Едигей, че пряко сили вършиш тая работа. Не си закрепнал още за такива неща. Едва си влачиш краката. Сега трябва да си някъде на по-леко, на свеж въздух, да пиеш прясно мляко в изобилие. Ей го на, при нас на кантона до немай-къде трябват хора за поддръжка на линиите. Новият началник всеки път отваря дума: ти, вика, си отдавна тук, извикай при нас подходящи хора. А де ги тез подходящи хора? Всички са на фронта. А ония, дето са се върнали, намират и по другите места много работа. То се знае, при нас животът не е рай. На тежко място живеем — наоколо са сарозеките, безводен пущинак. Един път в седмицата докарват вода в цистерна. Пък някога се случи и да закъснее. Стават и такива работи. Тогава трябва да ходим до далечните кладенци в степта и с мехове да караме вода, от заранта тръгнеш, чак вечерта се върнеш. И все пак, рече Казангап, по-добре да си в сарозеките, откъснат от света, отколкото да се блъскаш тъй по разни места. Ще имаш покрив над главата, постоянна работа, ще ти покажем, ще те научим кое как трябва да го правиш, пък и собствено стопанство може да си стъкмиш. Зависи как ще го подхванеш. Двамата добре ще припечелвате за прехрана. Пък сетне здравето ще ти се възвърне и времето ще покаже, дотегне ли ви — ще идете някъде на по-хубаво…

Ей такива неща им каза той. Едигей помисли, поразмисли и се съгласи. И същия ден тръгнаха с Казангап за сарозеките, за кантона Боранлъ-Бураний, па и тогава нямаше какво толкоз да стягат. Събраха си нещицата и потеглиха на път. Нищо не им струваше да си опитат и там късмета. А както излезе сетне, това им е била съдбата.

За цял живот запомни Едигей тоя път по сарозеките от Кумбел до Боранлъ-Бураний. Отначало вървяха успоредно на железопътната линия, но малко по малко се отклониха и тръгнаха настрани по хълмовете. Казангап обясни, че така накосо спестяват близо десет километра, защото на това място железопътната линия прави голяма дъга, за да заобиколи дъното на голям такир — пресъхнало някогашно солено езеро. Сол и блатна влага избиват от недрата на такира и до ден-днешен. Всяка пролет тази солена равнина се пробужда — заблатява се, размеква се и става труднопроходима, а към лятото се покрива с дебел пласт сол и се втвърдява като камък до следващата пролет. Казангап знаеше за това старо солено езеро, за което им разказваше, от думите на геолога по сарозеките Елизаров — с него Бураний Едигей стана по-късно голям приятел. Умен човек беше тоя Елизаров.

А Едигей, който по това време не беше още Бураний Едигей, а само един случайно срещнат за местния железничар аралски казах, ранен фронтовак с неуреден живот, споделил мъката си с Казангап, отиваше с жена си да търси работа и пристанище на незнайния кантон Боранлъ-Бураний, без да предполага, че ще остане там за цял живот.

Огромните и безгранични, раззеленили се за малко сарозекски простори зашеметиха Едигей. И при Аралско море имаше много степи, достатъчно е да си спомниш само Устюртското плато, ама такава необятна пустош му се случваше да види за първи път. И както по-късно разбра Едигей, с мълчанието на сарозеките може да остане насаме само оня, който е в състояние да съчетае величието на пустинята със собствения си дух. Да, сарозеките са необятни, но живата човешка мисъл може да обхване и това. Мъдър беше Елизаров, умееше да обясни онова, което скрито назрява в смътни догадки.

Кой знае как щяха да се почувстват Едигей и Укубала с навлизането в сарозеките, ако не беше Казангап, който уверено крачеше отпред, водейки за юзда камилата. А Едигей яздеше сред другия багаж. То се знае, че Укубала трябваше да се качи, а не той. Но Казангап и най-вече именно Укубала го предумаха, почти го заставиха да яхне камилата: „Ние сме здрави, а ти сега трябва да си пестиш силите, недей да спориш, не ни бави, дълъг път ни чака…“ Камилата беше млада, слабичка още за голям товар, затуй двамата вървяха пеша, а третият яздеше. Де да беше това сегашният му Каранар, и тримата спокойно щяха да се качат и много по-бързо щяха да стигнат — за три и половина-четири часа бърз тръс. А тогава се добраха до Боранлъ-Бураний чак късно през нощта.

Но пътят мина незабелязано в приказки и разглеждане на непознатите места. Казангап им разправяше за тукашното житие-битие — разправяше им как попаднал в сарозекския край, как станал железничар. Не беше много стар на години, излиза, че тогава, преди края на войната, е почвал трийсет и шестата си година. Родом беше от аралските казахи. Неговият аул Бешагач се намираше на трийсет километра от Жангелди по брега на морето. Макар че Казангап бе напуснал своя Бешагач отдавна, преди много години, нито веднъж не се беше връщал там. Имаше причини за това. Оказва се, че баща му бил изселен около ликвидирането на кулачеството като класа и скоро умрял по пътя на връщане от заточението, когато се изяснило, че не е никакъв кулак, че е станал жертва на престараване и напразно, а по-вярно, погрешно са се отнесли толкова сурово с такива средни стопани като него. Дали отбой, ама било вече късно. Цялото семейство — братята и сестрите — се разпиляло през това време кой накъде види, само да е по-надалеч. И оттогава като че вдън земя потънали. Особено старателните активисти постоянно се мъчели да принудят Казангап, който бил тогава съвсем млад, да се изкаже на събрание против баща си, да заяви пред всички, че горещо поддържа линията, че баща му справедливо е бил осъден като чужд елемент, че се отрича от такъв баща и че за такива класови врагове като баща му няма място на света и те навсякъде трябва да бъдат унищожавани.

Казангап бил принуден да замине много надалече, за да избегне тоя позор. Цели шест години работил в Бетпак-Дал — Гладната степ край Самарканд. По онова време започнало разработването на оная земя, с векове непипната, за да се насадят памучните плантации. Имало голяма нужда от хора. Живеели в бараки, копаели канавки. И копач бил Казангап, и тракторист, и бригадир, дори почетна грамота получил за ударен труд. И там именно се оженил. По онова време в Гладната степ идвали на печалба хора от всички краища. Така на Бетпак-Далинския обект пристигнала от селата край Хива каракалпачката Букей заедно със семейството на брат си. Излиза, че им било съдено, на нея и на Казангап, да се срещнат. Оженили се в Бетпак-Дал и решили да се върнат в родния край на Казангап, на Аралско море, при свои хора, на своя земя. Само че не обмислили всичко докрай. Дълго пътували с максими^[9], прехвърляли се на много гари и когато слезли да направят още едно прехвърляне на Кумбел, Казангап срещнал случайно свои аралски земляци и разбрал от приказките им, че не бива да се връща в Бешагач. Оказало се, че там продължават да се разпореждат същите крайно настроени хора. При това положение Казангап се отказал от намерението да се връща в своя аул. Не защото се страхувал от нещо, сега си имал грамота от Узбекистан. Не му се искало да вижда тия хора, тържествуващи в злобата си към него. За момента всичко им се разминало и той не можел след случилото се спокойно да ги поздравява и да се прави, че нищо не е било!

Казангап не обичаше да си спомня това и не можеше да разбере, че освен него всички вече бяха престанали да мислят за тия неща. През дългите години, изминали след пристигането им в сарозеките, само на два пъти даде да се разбере, че нищо не е забравено. Първия път синът му здравата го ядоса, а втория — Едигей непохватно се пошегува.

При едно от идванията на Сабитжан тримата седяха на чай и си приказваха, слушаха новините от града. Между другото Сабитжан разправяше, като се подсмиваше, че казахите и киргизите, забегнали през годините на колективизацията в Синдзян, сега отново се завръщат. Китай яко ги притиснал там в комуните, забранили на хората да ядат в къщи, само от общия казан, три пъти на ден и мало, и голямо се реди на опашки с купичка в ръка. Китайците така ги подредили, че те зарязват целия си имот и бягат оттам като попарени. Кланят се до земята, само да ги пуснат да се върнат.

— Какво хубаво има тук? — намръщи се Казангап и устните му затрепериха от гняв. Съвсем рядко се случваше такова нещо с него и също така рядко, да не рече човек — почти никога, не приказваше с такъв тон на сина си, когото обожаваше, учеше, глезеше, уверен, че ще стане голям човек. — Защо се смееш на това? — добави той глухо, като все повече се дразнеше от нахлулата в главата му кръв. — Ами че туй е хорско нещастие.

— Как иначе да говоря? Гледай ти чуден човек! — възрази Сабитжан. — Както си е, така го казвам.

Бащата нищо не отговори и отстрани чашата чай.

Мълчанието му ставаше непоносимо.

— И изобщо на кого се сърдиш? — учудено сви рамене Сабитжан. — Не разбирам. Още веднъж те питам — на кого се сърдиш? На времето — то е неуловимо. На властта — нямаш право.

— Знаеш ли, Сабитжан, моя работа е онова, което е по силите ми, тъй мисля аз. В чужди работи не се меся. Ама едно запомни, сине, мислех, че вече си го разбрал, тъй че го запомни. Само на бога не можеш да се сърдиш, ако ти прати смърт, значи, дошъл е краят на дните ти, затуй си се родил — а за всичко друго на земята има и трябва да има отговорност! — Казангап стана от мястото си и без да погледне никого, сърдито и мълчаливо излезе от къщи, отиде някъде…

А другия път, много години след напускането на Кумбел, след като се заселиха и свикнаха с живота на Боранлъ-Бураний, след като се родиха и израснаха децата им, една вечер, когато вкарваха добитъка в кошарата, това беше през пролетта, Едигей се пошегува, гледайки развъдилите се овци и агнета…

— Забогатяхме с тебе, Казаке, време е пак да ни разкулачват!

Казангап му хвърли остър поглед, дори мустаците му настръхнаха.

— Мери си приказките!

— Ти от шега не разбираш ли бре, човек?

— С това няма шега.

— Стига вече, Казаке. Сто години минаха…

— Там е работата я. Имота да ти вземат — няма да пропаднеш, все ще преживееш. Ама остане ли душата ти потъпкана, туй с нищо не можеш да го заличиш…

Но тогава, когато вървяха по сарозеките от Кумбел за Боранлъ-Бураний, имаше още много време до тия разговори. И никой още не знаеше как и с какво ще завърши отиването им на кантона Боранлъ-Бураний, много ли, малко ли ще останат, ще свикнат ли там, или пак ще хванат нанякъде по света. Чисто и просто си приказваха за живота и от дума на дума, покрай другото Едигей полюбопитства как тъй е станало, че Казангап не е отишъл на фронта или пък са му открили някоя болест?

— Здрав съм, слава богу — отговори Казангап, — никакви болести не съм имал и щях да воювам не по-зле от другите. Ама тук всичко стана другояче…

След като Казангап решил да не се връща в Бешагач, останали те с Букей на гара Кумбел, нямало къде да се дянат. Да отидат пак в Гладната степ, трябвало много път да бият, пък и защо, тогава нямало смисъл да си заминават оттам. И на Арал се отказали да ходят. А началникът на гарата, добър човек, ги забелязал тях, милите, и след като ги поразпитал откъде са и какво смятат да правят, качил ги на попътен товарен влак до кантона Боранлъ-Бураний. Там, рекъл, има нужда от хора, разгеле, вие сте подходяща двойка. Написал бележка до началника на кантона. И не сбъркал. Колкото и тежко да се оказало там, дори в сравнение с Гладната степ — пълно било с хора, кипяла работа, — колкото и страшно да било в безводните сарозеки, но малко по малко свикнали, приспособили се и заживели. Лошо, хубаво, ама поне сами са си господари. Двамата се числели като надзорници на линиите, макар че се налагало да вършат всякаква друга работа на кантона. Тъй започнал в същност съвместният живот на Казангап и на младата му жена Букей на кантона Боранлъ-Бураний сред безлюдните сарозеки. Наистина те на два пъти решавали с малкото спестени пари да се преместят другаде, по-близо до гарата или до града, ама докато се наканят, започнала войната.

И тръгнали ешелони през Боранлъ-Бураний — на запад с войници, на изток — с евакуирани, на запад с жито, на изток с ранени. Дори на такъв далечен и затънтен кантон като Буранлъ-Бураний веднага се почувствало колко рязко се променил животът във всяко отношение…

Един през друг реват локомотивите да им отворят семафорите, а насреща им още толкова свирки се чуват… Траверсите не издържали натоварването и се разкривявали, преждевременно се износвали релсите и се деформирали от тежестта на препълнените вагони. Едва успявали да подменят платното на едно място, когато спешно се налагал ремонт на друго…

И край нямало — откъде само се вземала тази неизброима човешка рат, ешелон след ешелон преминавали за фронта денем и нощем, седмици, месеци, а сетне години наред. И все на запад — там, където световете се бяха счепкали не на живот, а на смърт…

След известно време дошъл ред и на Казангап. Извикали го да воюва. От Кумбел му предали повиквателната — да се яви на сборния пункт. Началникът на кантона се хванал за главата, завайкал се — вземат му най-добрия работник, и без друго на Боранлъ-Бураний са двама души и половина. Но какво можел да направи, кой се интересувал, че пропускателната възможност на кантона не е разтегателна… А локомотивите реват пред семафорите… Ще му се изсмеят, ако каже, че спешно трябва да се монтира още една резервна линия. Кой мисли сега за това — врагът е край Москва…

И на прага била вече първата военна зима, подранила с мрака и мъглите, пронизваща от студ. А вечерта преди оная заран паднал сняг. Завалял през нощта. Първо започнал на редки снежинки, а сетне се посипал обилно и усърдно на гъсти парцали. И сред дълбоката тишина на сарозеките, по равнини, хълмове и падини легнал безбрежен покров от чиста небесна белота. И веднага се разшавали, леко заиграли с неслегналата се още покривка сарозекските ветрове. Това били първите пробни ветрове, които по-късно ще се развихрят, ще зафучат, ще вдигнат силни виелици. И какво ще стане тогава с тъпичката нишка на линията, която като жилка на слепоочие пресича от единия край до другия Междинните земи на големите жълти степи. Жилката пулсира — влаковете се движат на върволица в едната и в другата посока…

Същата заран Казангап заминавал за фронта. Заминавал сам, без тържествено изпращане. Когато излезли от къщи, Букей се спряла, рекла, че й се завило свят от снега. Казангап поел от ръцете й пеленачето. По това време Айзада била вече родена. И тръгнали те, може би за последен път оставяйки след себе си една до друга дири по снега. Но не Букей изпращала Казангап, а той я довел накрая до стрелочната будка, преди да се качи на попътния товарен влак за Кумбел. Сега Букей оставала стрелочница на негово място. Тук се сбогували. Всичко, което трябвало да бъде казано, било казано и изплакано още през нощта. Локомотивът бил вече под пара. Машинистът подканял Казангап да бърза, викал го да се качи. А веднага щом Казангап се качил при него, локомотивът продължително изсвирил, потеглил и набирайки скорост, потраквайки с колела по сглобките, минал през стрелката, където, след като им дала път, стояла Букей, ниско пребрадена с кърпа, препасана с колан, с мъжовите си ботуши, с флагче в едната ръка и с бебето в другата. За последен път си махнали… Мярнало се лице, поглед, ръка, семафор…

А влакът през това време се носел вече, огласявайки с грохота си снежната тишина на сарозеките, които мълчаливо прииждали и мълчаливо отминавали от двете страни като бял сън. Вятърът нахлувал в локомотива, прибавяйки към силния мирис на сгурия свежия дъх на първия сняг в степта… Казангап се мъчел по-дълго да задържа в гърдите си зимния полъх от сарозекските простори и разбрал, че отсега нататък тази земя не му е безразлична…

На Кумбел ставало изпращането на мобилизираните. Всички се строили в редици, взели да ги извикват по име, след което ги разпределяли по вагоните. Тогава се случило нещо странно. Когато Казангап тръгнал с колоната да се качи на влака, един от сътрудниците на военния комитет ги застигнал по пътя.

— Асанбаев Казангап! Кой тук е Асанбаев? Да излезе от строя! Да дойде с мен!

Както било наредено, тъй постъпил Казангап.

— Аз съм Асанбаев!

— Документите!… Точно така. Същият. А сега ела с мен.

Тръгнали те обратно към гарата, където бил сборният пункт, а оня човек му рекъл:

— Виж какво, Асанбаев, връщай се у дома. Тръгвай си. Разбра ли?

— Разбрах — отговорил Казангап, макар че нищо не бил разбрал.

— В такъв случай тръгвай, не се мотай тук. Свободен си.

Казангап стоял съвсем объркан сред гълчащата тълпа от изпращачи и мобилизирани. Отначало дори се зарадвал на тоя обрат на нещата, а после изведнъж му станало нетърпимо горещо от догадката, мярнала се дълбоко в съзнанието му. Ето значи какво било то! И взел да се провира през блъсканицата към кабинета на началника.

— Ти къде бре, къде се вреш? — завикали ония, които също искали да влязат при началника.

— Спешна работа имам! Ешелонът ми тръгва, спешна работа имам! — И успял да влезе.

В задимената, пълна със синкава мъгла стая, сред телефони, книжа и тълпа от хора, прошарен мъж с пресипнал глас вдигнал разкривеното си от умора лице към Казангап, когато той се проврял до него.

— Ти какво искаш, по какъв въпрос идваш?

— Не съм съгласен.

— С какво не си съгласен?

— Баща ми беше оправдан като жертва на крайни мерки. Той не е кулак! Проверете си всички книжа! Оправдан е като средняк.

— Чакай, чакай! В същност ти какво искаш?

— Ако не ме вземате по тая причина, значи, е неправилно.

— Слушай, я не ми говори врели-некипели. Кулак, средняк — кой мисли сега за това! Ти откъде се взе? Кой си ти?

— Асанбаев от кантона Боранлъ-Бураний.

Началникът взел да проверява списъците.

— Тъй да беше рекъл. Само ми мътиш главата. Средняк, бедняк, кулак! Ти не подлежиш на мобилизация! По грешка са ти пратили повиквателна. Има заповед лично от другаря Сталин — железничарите да не се закачат, всички остават по местата си. Хайде, не ми пречи сега, бягай на кантона и си върши работата…

 

Залезът ги завари някъде по пътя, недалече от Боранлъ-Бураний. Сега пак отиваха към железопътната линия, чуваха се вече сигналите на минаващите в едната и другата посока влакове и можеха да се различат влаковите композиции. Отдалеч сред сарозеките те изглеждаха като играчки. Слънцето бавно гаснеше отзад, лъчите му осветяваха и същевременно засенчваха голите падини и хълмовете наоколо и заедно с това над земята неуловимо се зараждаше здрачът, който постепенно обагряше, насищаше въздуха със синева и изстиващ дъх на пролетна земя, запазила още остатъци от зимната влага.

— Ето го нашия Боранлъ! — посочи с ръка Казангап и се обърна към Едигей на камилата и доситнилата при него Укубала. — Сега малко остана, скоро ще стигнем, ако е рекъл господ. Ще си починете.

Отпред, където линията правеше едва забележим завой, на пустинната равнина се гушеха няколко къщурки, а на резервната линия чакаше отварянето на семафора една влакова композиция. И от всички страни голо поле, с полегати хълмове — ням, безграничен простор, степ и само степ…

Сърцето на Едигей се сви — кореняк от крайморските степи, свикнал с аралските пустини, той не бе очаквал такова нещо. От синьото, вечно променливо море, на чийто бряг израсна, бе попаднал в мъртва пустош! Как ще живее тук?!

Укубала, която вървеше до него, сложи ръка на крака му и измина няколко крачки, без да я махне. Той разбра. „Нищо — утешаваше го тя, — важно е здравето да ти се върне. Пък после ще поживеем и ще видим…“

Така наближаваха те мястото, където им предстоеше, както се оказа по-късно, да прекарат дълги години — целия остатък от живота си.

Скоро слънцето залезе и вече по мрак, когато ярко и отчетливо се откроиха в сарозекското небе множество звезди, те стигнаха в Боранлъ-Бураний.

Няколко дни живяха у Казангап. После се отделиха. Дадоха им стая в тогавашната барака за железничарите и така започна животът им на новото място.

Въпреки всички несгоди и тягостната, особено в началото, пустош на сарозеките Едигей беше възхитен от две неща — въздухът и камилското мляко. Въздухът бе с кристална чистота, трудно би могло да се намери такъв девствен свят, а мляко осигури Казангап, подари им една от двете си камили.

— Ние тук с жената поразмислихме едно-друго — рече той, — мляко си имаме достатъчно, пък вие вземете да доите нашата Белоглавка. Млада камила е, дойна, за втори път ражда. Сами я гледайте, сами я стопанисвайте. Внимавайте само да не уморите сукалчето. И то е ваше. Така решихме с жената — давам ти го, Едигей, за развъд, за начало. Опазиш ли го, стадо ще пръкне около него. А намислите ли внезапно да заминете — ще го продадеш, пари ще вземеш.

Рожбата на Белоглавка, черноглавото дребничко камилче с малки тъмни гърбички бе излязло на бял свят само преди седмица и половина. И такова едно трогателно окато — огромните му влажни опулени очи сияеха с детска ласка и любопитство. Понякога то започваше смешно да припка, да подскача, да лудува около майка си и когато останеше само в кошарката, да я вика с почти човешки жален гласец. Кой можеше да си помисли, че това е бъдещият Бураний Каранар. Същият онзи неуморим и як Каранар, който след време щеше да се прочуе в окръга. С него щяха да бъдат свързани много събития в живота на Бураний Едигей. А тогава сукалчето имаше нужда от постоянни грижи. Силно се привърза към него Едигей. През всичкото си свободно време се занимаваше с него. И преди, още на Арал, имаше опит в това отношение, който сега му послужи много. Към зимата малкият Каранар забележимо израсна и тогава с настъпването на студовете му ушиха малък топъл чул, който се завързваше под корема. С него беше много смешен — само главата, вратът, краката и двете гърбички стърчаха отвън. В това облекло той ходи цяла зима и началото на пролетта — По цели дни и нощи в степта, под открито небе.

Към зимата на същата година Едигей усети, че силите му постепенно се възвръщаха. Дори не забеляза кога престана да му се вие свят. Малко по малко изчезна и постоянният писък в ушите, престана да се облива в пот при работа. А в средата на зимата, когато се трупаха големи преспи на линията, можеше вече наравно с всички да отива на разчистването. По-късно толкова заякна, нали беше млад, пък и енергичен по природа, че дори забрави колко зле му е било съвсем доскоро, как едвам е влачил крака. Сбъднаха се думите на рижобрадия доктор.

В мигове на умиление Едигей прегръщаше камилчето през врата, галеше го и закачливо му приказваше!

— Ние с теб сме нещо като млечни братя. Я виж как израсна ти с млякото на Белоглавка, пък аз май че се избавих от оная немощ след контузията. Дай боже да е завинаги. Разликата е само в това, че ти сука от вимето, пък аз я доях и си правех шубат…

След много години, когато Бураний Каранар достигна такава слава в сарозеките, че специално идваха някакви хора да го снимат, а това бе вече когато войната се забрави, децата ходеха на училище, на кантона си имаха вече собствена водна помпа и проблемът за водата бе напълно разрешен, а Едигей беше вдигнал вече къща с железен покрив — с една дума, когато животът след толкова лишения и мъки най-сетне тръгна по своя достоен, нормален за човека път, тогава имаха те с Казангап един разговор, който Едигей дълго след това не можа да забрави.

То се знае, идването на фоторепортерите, така се представиха сами, беше рядък, ако не единствен случай в историята на Боранлъ-Бураний. Чевръстите и приказливи фоторепортери, а те бяха трима, излязоха щедри на обещания — дошли сме, викат, за да поместим във всички вестници и списания снимките на Бураний Каранар и неговите стопани. Глъчката и суетнята наоколо не харесваха много на Каранар — той раздразнено ревеше, скърцаше със зъби и недостъпно вдигаше глава, за да го оставят на мира. Налагаше се репортерите постоянно да молят Едигей да укротява своя самец, да го обръща ту тъй, ту инак. А Едигей пък от своя страна всеки път викаше децата, жените и самия Казангап, та, тъй да се каже, да се снимат всички заедно, а не само той, смяташе, че така е по-добре. Фоторепортерите охотно се примиряваха с това и щракаха с всевъзможни апарати. Коронният номер беше, когато върху Бураний Каранар се качиха всички деца, две на врата му и още пет на гърба, а по средата Едигей — вижте, значи, каква хала! Ех, че олелия и смях беше! Ама сетне репортерите признаха, че за тях е важно да снимат атана сам, без хора. Моля ви се, иска ли питане!

И взеха те да снимат Бураний Каранар, целеха се в него ту отпред, ту отстрани, ту отблизо, ту отдалеч, както можеха и както знаеха, сетне с помощта на Едигей и Казангап започнаха да го мерят — измериха височината в холката, гръдната обиколка, обиколката на глезените, дължината на трупа, всичко записваха и се възхищаваха:

— Великолепен бактериан! Отлична проява на гените! Класически тип на бактериан! Какви мощни гърди, отличен екстериер!

То се знае, драго му беше на Едигей да чува такива преценки, ама се наложи да запита какво значат тия непознати думи, „бактериан“, да речем. Излезе, че туй е научното име на древната порода двугърби камили.

— Значи, той е бактериан, а?

— Чистокръвен. Като диамант.

— А защо са ви всички тия мерки?

— За научни данни.

Колкото до вестниците и списанията, то се знае, че ония фоторепортери хвърлиха прах в очите на боранлъчани, за по-голяма важност, но след половин година изпратиха с бандеролна пратка учебник по камиловъдство за зоотехническите факултети, върху корицата се кипреше класически бактериан — Бураний Каранар. Изпратиха и цяла купчина снимки, някои от тях цветни. Дори по снимките можеше да се съди — щастливо, радостно време беше тогава. Следвоенните несгоди бяха останали назад, децата не бяха излезли още от детските години, възрастните бяха всички живи и здрави и старостта беше още далеч.

Оня ден в чест на гостите Едигей закла едно шиле и уреди славно пиршество за всички боранлъчани. Пълно беше с шубат, водка и най-различни яденета. По онова време на кантона идваше подвижен магазин-вагон на ОРЕ^[10], с който докарваха всичко, каквото ти душа поиска. Пари само да имаш. Най-различните му там раци, черен и червен хайвер, риби от всякакъв вид, коняци, колбаси, бонбони и прочее, и прочее. И гледай ти, когато имаха всичко, не купуваха много. Защо им беше да вземат излишно? А сега тоя подвижен магазин отдавна вече го няма…

Славна гощавка излезе тогава, пиха дори за Бураний Каранар. И от дума на дума стана ясно, че гостите са чули за Каранар от Елизаров. Той им разказал, че има в сарозеките приятел, Бураний Едигей, който е стопанин на най-красивата камила в света — Бураний Каранар. Ех, Елизаров, Елизаров! Прекрасен човек, познавач на сарозеките, учен… Когато дойдеше Елизаров в Боранлъ-Бураний, тогава се събираха тримата с Казангап, какво ли не си приказваха по цели нощи…

На оная гощавка разказаха на гостите ту Казангап, ту Едигей, като се допълваха един друг, сарозекското предание за прародителката на тукашната порода камили, за прочутата белоглава камила Акмая и за нейната не по-малко прочута стопанка Найман-Ана, която почива в гробището Ана-Бейит. Ето, значи, откъде иде потеклото на Бураний Каранар! Боранлъчани се надяваха, че може в някой вестник да пишат за тая старинна история. Гостите ги изслушаха с интерес, но, види се, решиха, че това е някаква местна легенда, предавана от поколение на поколение. А Елизаров беше на друго мнение. Той смяташе, че легендата за Акмая може съвсем вярно да отразява онова, което е било, както той го рече, през оная историческа действителност. Той обичаше да слуша такива работи, пък и сам знаеше не по-малко предания от миналото на степта…

Изпратиха гостите чак привечер. Доволен и горд беше Едигей. Тъкмо затуй го изтърси, без да помисли. Нали все пак си беше пийнал с гостите. Но речена дума — хвърлен камък.

— Казаке, я си признай — обърна се той към Казангап, — сложи си ръка на сърцето, не съжаляваш ли, че си ми подарил Каранар още като сукалче?

Казангап го погледна с усмивка. Види се, не беше очаквал такова нещо. И като помълча малко, отговори:

— Хора сме, то се знае. Ама знаеш ли, има такъв закон, от дедите ни още изречен: мал иеси кудайдан^[11]. Божа работа. Тъй било писано. Именно твой да бъде Каранар и ти негов стопанин. Ако беше попаднал, да допуснем, в други ръце, кой знае какво щеше да излезе от него, можеше и да не оживее, да умре, и знам ли още какво можеше да се случи, можеше да падне от някоя урва. На теб е трябвало да принадлежи. Пък аз и по-рано съм имал камили, и то хубави камили. От същата майка, от Белоглавка, от която е Каранар. На теб той ти е единствен, подарен… Дай боже сто години да ти служи. Само че няма защо да мислиш така…

— Прощавай, Казаке, прощавай — засрами се Едигей и съжаляваше, че бе изтърсил такава глупост.

И като продължение на разговора им Казангап сподели наблюденията си. Според преданието златната самка Акмая родила седем камилчета — четири женски, три мъжки. И оттогава всички женски се раждат светли, белоглави, всички мъжки наопаки, черноглави, а тялото им с кафяв косъм. Тъкмо затуй Каранар се е родил такъв. От белоглава майка черен мъжкар. Това е първият белег за неговия произход от Акмая и оттогава кой го знае колко години са минали, двеста, триста, петстотин или повече, но в сарозеките родът на Акмая не изчезва. И няма-няма, пък излезе такъв самец-съртан^[12] като Бураний Каранар. Едигей просто е имал късмет. За негово мъжко щастие се е родил Каранар и е попаднал в негови ръце…

А когато дойде време да решават какво да правят с Каранар — да го скопят или да го вържат със синджири, защото взе страшно да лудува, не допускаше хора при себе си, бягаше, пилееше се някъде дни наред — Казангап направо рече, когато Едигей му поиска съвет:

— Твоя работа. Искаш ли да ти е мирна главата, скопи го. Искаш ли слава, не го закачай. Ама тогава ще поемеш всичко на гърба си, ако се случи нещо. Стигнат ли ти сили и търпение — изчакай, ще полудува година, две, три, а сетне ще те гледа в очите.

И така, Едигей не пипна Бураний Каранар. Не, нема̀ сърце, ръката му не се вдигна. Остави го самец. Но имаше моменти, когато се обливаше с кървави сълзи…

V

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките. Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Рано сутринта всичко бе готово. Сложиха добре увитото в дебела плъст тяло на Казангап, опасано с върви и покрита глава, в ремаркето на трактора, чието дъно предварително бе застлано със стърготини, талаш и един пласт чисто сено. Трябваше да не се бавят много с тръгването, за да успеят привечер, не по-късно от пет-шест часа, да се върнат от гробището. Трийсет километра натам и още толкова насам, пък и самото погребение — и ей го, излиза, че ще трябва да правят помена някъде чак около шест часа вечерта. С тая сметка тръгваха на път, за да сварят да се върнат за помена. Всичко бе вече готово. Като държеше за юздата оседлания и нагизден от вечерта Каранар, Бураний Едигей току подканяше хората да бързат. И все се туткат. А той, макар да не беше спал цяла нощ, изглеждаше стегнат, съсредоточен, макар и леко посърнал. Гладко обръснат, с посивели вежди и мустаци, Едигей беше в най-хубавата си премяна — хромови ботуши, кадифен възширочък брич, черно сако с бяла риза и с официалната си железничарска фуражка на главата. На гърдите му проблясваха всички бойни ордени, медали и дори трудовите значки за ударник на петилетките. Всичко това му отиваше и му придаваше внушителен вид. Такъв именно би трябвало да бъде Бураний Едигей на погребението на Казангап.

За изпращането се събраха всички боранлъчани: и мало, и голямо. Трупаха се около ремаркето, чакаха тръгването. Жените не преставаха да плачат. Някак естествено се получи, Бураний Едигей каза на събралите се:

— Сега ние потегляме за Ана-Бейит, най-почитаното старинно гробище в сарозеките. Покойният Казангап-ата го заслужава. Сам ни завеща там да го погребем. — Едигей се замисли какво още да каже: — Та, значи, свършиха се водата и солта, предопределени му от съдбата. Тоя човек работи на нашия кантон точно четиридесет и четири години. Може да се каже — цял живот. Когато е започвал работа тук, не е имало дори водна помпа. С цистерна са карали вода за цяла седмица. Тогава не е имало снегорини и други машини, каквито има сега. Не е имало и такъв трактор, на какъвто ще го откараме сега да го погребем. Ама влакове пак са вървели и пътят им е бил винаги готов. Той изживя с честен труд годините си на Боранлъ-Бураний. Добър човек беше. Всички го познавате. А сега ние тръгваме. Няма с какво и няма защо всички да ходим дотам. Пък и нямаме право да оставяме линията. Ще идем шестима. И всичко ще направим, както подобава. Вие ни чакайте и се гответе, когато се върнем, всички да се съберем за помена, каня ви от името на неговите деца — ей ги — син му и дъщеря му…

Макар че Едигей не бе го предвидил, в същност се получи нещо като малък траурен митинг и така потеглиха. Боранлъчани повървяха малко след ремаркето и останаха скупчени зад къщите. Известно време още се чуваха високи ридания — плачеха и нареждаха подире им Айзада и Укубала…

Когато виковете отзад стихнаха и те, шестимата, все повече отдалечавайки се от железопътната линия, навлязоха в сарозеките, Бураний Едигей облекчено въздъхна. Сега бяха съвсем сами и той знаеше какво трябва да прави.

Слънцето вече се издигаше над земята, като щедро и радостно обливаше със светлина сарозекските простори. Все още бе прохладно в степта и нищо странично не правеше пътя им тежък. Само горе, както обикновено недостъпни, във висините се рееха два сокола и тук-таме изпърхваха изпод краката чучулиги, като подплашено цвъртяха и потрепваха с крилца. „Скоро и те ще отлетят. С първия сняг ще се съберат и ще отлетят“ — помисли си Едигей и за миг си представи как снегът вали и в тази снежна пелена птиците излитат. Кой знае защо, отново се сети за лисицата, дотичала оная нощ при линията. Дори се огледа крадешком настрани — не идва ли някъде след тях. И отново си помисли за огнената ракета, която се издигна през нощта над сарозеките и изчезна в космоса. Чудеше се той на странните си мисли, но все пак се помъчи да ги забрави. Не бе прилично в такъв час да мисли за подобни работи, макар че му предстоеше дълъг път…

Възседнал своя Каранар, Бураний Едигей оглавяваше шествието и определяше посоката към Ана-Бейит. С широка енергична стъпка тичаше под него Каранар, като все повече се увличаше от ритъма на пътя. За познавачите Каранар бе особено красив, когато се движеше. Главата му на гордо извитата шия сякаш плуваше над вълни, оставайки почти неподвижна, а краката — едни дълги и жилести, цепеха въздуха и неуморно отмерваха крачки по земята. Едигей седеше между гърбиците удобно, здраво и уверено. Доволен бе, че Каранар не чакаше да го подканят, вървеше леко и с някакъв вътрешен усет долавяше желанията на стопанина си. Ордените и медалите върху гърдите на Едигей лекичко звънтяха и проблясваха в лъчите на слънцето. Но това не му пречеше.

Зад тях идваше тракторът „Беларус“ с ремаркето. В кабината до младия тракторист Калибек седеше Сабитжан. Все пак снощи доста си пийна, докато занимаваше боранлъчани с най-различни приказки за радиоуправляемите хора и с всякакви други брътвежи, а сега беше мрачен и тих. Главата му се люшкаше от една страна на друга. И Едигей се опасяваше да не му се счупят очилата. В ремаркето до тялото на Казангап седеше умърлушен мъжът на Айзада. Той беше примижал срещу слънцето, от време на време отваряше очи и се оглеждаше. Този пропаднал алкохолик се показа тоя път от най-хубавата си страна. Нито капка не сложи в уста. Стараеше се да помага във всичко и най-вече при изнасянето на покойника — тогава подложи дори рамо да го носи. Когато Едигей му предложи да се качи на камилата зад него, той отказа. „Не — рече, — ще седя при тъста, ще изпращам от началото до края.“ Както Едигей, така и всички боранлъчани одобриха това. А при тръгването най-много и най-високо от всички плака именно той, докато се качваше в ремаркето и придържаше плъстения вързоп с тялото на покойника. „Какво пък, току-виж, му дойде акълът в главата и зареже пиенето! Какъв късмет за Айзада и за децата“ — дори си помисли с надежда Едигей.

Тази малка и странна процесия в голата степ начело с камилата, нагиздена в чул с пискюли, завършваше с колесен екскаватор „Беларус“. В кабината му пътуваха Едилбай и Жумагали. Черният като негър, нисък и набит Жумагали седеше зад кормилото. Обикновено той управляваше тая машина при различните работи по линията. Сравнително скоро се беше появил на Боранлъ-Бураний и трудно бе още да се каже за дълго ли ще остане. До него стърчеше с една глава по-висок Едилбай Дългия. През целия път двамата оживено разговаряха за нещо.

Все пак трябва да му се признае заслуженото на началника на кантона — Оспан. Той даде за погребението цялата техника, с която разполагаше кантонът. Вярно прецени младият началник — щом като ще ходят толкоз надалече и ще копаят гроба на ръка, едва ли ще сварят да се върнат до вечерта, нали трябва да се изкопае много дълбок трап и със странична ниша, по мохамедански обичай.

Отначало Бураний Едигей се озадачи малко от това предложение. Дори и през ум не можеше да му мине, че някой ще намисли да копаят гроба не със собствени ръце, а с екскаватор. При разговора с Оспан седеше, намръщил чело в размисъл, измъчван от съмнения. Но Оспан намери изход, убеди го:

— Разумно е това, Едике. За да не ви смущава нищо, започнете първо да копаете на ръка. Е, да речем, няколко лопати. Пък сетне екскаваторът ще го свърши съвсем бързо. Почвата в сарозеките е спечена като камък, сам знаете. С екскаватора ще изкопаете докъдето трябва, а накрая ще се хванете на ръка, да дооформите, така да се каже. Хем време ще спестите, хем обичая ще спазите…

И ето, колкото повече навлизаха сега в сарозеките, толкова по-дълбоко се уверяваше Едигей, че съветът на Оспан е съвсем разумен и приемлив. Дори се чудеше как сам не се беше сетил за това. Да, тъкмо тъй ще сторят, когато, дай боже, стигнат на Ана-Бейит. Както си е редно — ще изберат някое удобно място на гробището, за да сложат покойника с глава към вечната Каба, ще вземат да копаят първо с бела и лопатите, които карат в ремаркето, сетне ще пуснат екскаватора да изгребе трапа до дъно, а нишата отстрани — казанака — и ложето ще ги довършат на ръка. Така ще стане хем по-бързо, хем по-сигурно.

С това решение вървяха те сега по сарозеките и ту се появяваха на върволица по гребените на хълмовете, ту изчезваха в широките падини, ту отново се открояваха далече в равнините — отпред Бураний Едигей на Каранар, след него колесният трактор с ремаркето, след ремаркето, като някой ръбест бръмбар с дълги пипала — екскаваторът „Беларус“ с булдозерен скрепер отпред и с обърнат работен кош отзад.

Когато се обърна за последен път към изчезналия вече от погледа им кантон, Едигей едва сега съзря, за своя най-голяма изненада, червеникавия пес Жолбарс, който делово ситнеше отстрани. Че кога е успял да се лепне за тях? Я виж ти! На тръгване от Боранлъ-Бураний като че го нямаше. Ако знаеше, че ще му скрои такъв номер, щеше да го върже. Виж го ти хитреца! Щом забележи, че господарят му тръгне нанякъде с Каранар, все ще избере момент да се присламчи като спътник. Ей го на, и тоя път изникна като от земята. Много му здраве, реши Едигей. Късно бе вече да го пъди, а и нямаше смисъл да губят време заради едно куче. Нека си припка. И сякаш отгатнал мислите му, Жолбарс изпревари трактора и се нареди до Каранар, малко по-напред. Едигей му се закани с камшика. Но той дори не трепна. Сиреч късно е да го заплашват. Пък и с какво е по-лош от другите, че да му забраняват да се включи в тая работа. Гърдест, с рунтав и силен врат, с подрязани уши и умен, кротък поглед, червеникавият пес Жолбарс бе някак своеобразно красив и забележителен.

Най-различни мисли спохождаха Едигей по пътя за Ана-Бейит. Поглеждайки как слънцето се издига над хоризонта и преценявайки времето, той бе все така погълнат от спомените си за миналото. Спомняше си дните, когато двамата с Казангап бяха още млади, в разцвета на силите си, и бяха, ако става дума, най-ценните и постоянни работници на кантона, другите не се застояваха дълго на Боранлъ-Бураний; както идваха, тъй си отиваха. А те с Казангап нямаха време дъх да си поемат, защото трябваше, щат не щат, без да му мислят много, да вършат цялата неотложна работа на кантона. Сега е неудобно да си спомня това на глас — младите се смеят: стари будали, сами са се закопавали. И за какво? Да, наистина за какво? Значи, имало е за какво.

Веднъж две денонощия, без да подвият крак, се трепаха да разчистват линиите от снега. За през нощта докараха локомотив с фарове, та да осветява мястото. А снегът не престава да вали и вятърът върти вихрушка. От едната страна разчистваш, а от другата навяло пряспа. И студ — малко е да се рече: лицата и ръцете им се подуха. Качиш се в локомотива за пет минути да се посгрееш — и пак се хващаш за тази ялова сарозекска работа. Чак и колелата на локомотива бяха затрупани. Трима от новите работници си отидоха същия ден вечерта. Псуваха живота в сарозеките, та пушек се вдигаше. Ние, викат, не сме затворници; и в затворите, дето са затвори, пак ти дават време да се наспиш. И си тръгнаха, а когато на сутринта влаковете потеглиха, новаците им свирнаха от прозореца за сбогом:

— Хей, глупаци, вървете по дяволите!

И не защото тия калпазани ги наругаха, а тъй се случи — сбиха се двамата с Казангап на онова разчистване. Да, имаше и такова нещо. През нощта стана невъзможно да се работи. Снегът се сипеше, вятърът от всички страни хапеше като зло куче. Няма къде да се скриеш от него. Локомотивът пуска пара, ама от нея само мъгла се вдига. И фаровете едва-едва пробиват мрака. Когато ония тримата си отидоха, те с Казангап останаха да извозват снега с влачило. Чифт камили бяха запретнати в него. Не вървят добичетата, и на тях им е студено и противно в тая виелица. От двете страни сняг до гърди. Казангап ги тегли за устните да вървят, а Едигей ги подкарва от влачилото с бич. Блъскаха се така до полунощ. А сетне камилите се строполиха в снега, да ги убиеш, не мръдват, капнаха от умора. Какво да правят? Налага се да оставят работата, докато времето утихне. Застанаха до локомотива на завет.

— Стига, Казаке, да се качим на локомотива, пък сетне ще видим какво ще стане времето — обади се Едигей, потупвайки една о друга ръце в замръзналите ръкавици.

— Каквото е било, такова ще си остане. Нашата работа е да разчистваме линията. Карай с лопати, нямаме право да стоим със скръстени ръце.

— Не сме ли и ние хора бе?

— Не сме, защото само вълците и разните му там зверове се крият сега по дупките си.

— Ах ти, гад такъв! — кипна Едигей. — Все ти е едно дали ще пукнем, па и ти ще си пукнеш тук! — И му светна един в лицето.

Счепкаха се те, разбиха си един другиму устата. Добре пак, че огнярят скочи от локомотива и ги разтърва навреме.

Ето какъв човек беше Казангап. Сега със свещ да търсиш, няма да намериш такива като него. Няма вече казангановци. Сега последния го карат на гробището. Остана само да го приберат в земята с прощални думи, и край — амин!

При тази мисъл Бураний Едигей взе да си повтаря наум полузабравените молитви, за да подреди думите, както е прието, да възстанови по-точно в паметта си последователността на мислите, отправени към бога, защото само той единствен, незнаен и незрим, може да примири в човешкото съзнание непримиримостта между началото и края, между живота и смъртта. Навярно затуй са били съчинявани молитви. Нали няма с викане да накараш господ да те чуе, няма да го питаш защо, значи, тъй си наредил, че да се раждаме и да умираме. Тъй си живее човекът, откакто свят светува — без да е съгласен, той се примирява. И тия молитви са неизменни от време оно, и в тях се казва все същото — да не роптае човек напразно, да се утеши. Но тия думи, изгладени от хилядолетията като кюлчета злато, са най-последното от последното, което трябва да произнесе живият над мъртвия. Такъв е обредът.

Мислеше си още, че независимо дали има на света господ, или изобщо го няма, човек си спомня за него най-вече когато види зор, макар че не е хубаво тъй да се постъпва. И сигурно затуй се казва — невярващият няма да се сети за бога, докато не го заболи глава. Тъй или иначе, но молитви все пак трябва да се знаят.

И като гледаше младите си спътници на тракторите, Бураний Едигей искрено се измъчваше и съжаляваше, че никой от тях не знае поне една молитва. Ами как ще се погребват те един друг? С какви думи, обхващащи началото и края на битието, ще завършат те отиването на човека в небитие? Със „сбогом, другарю, ще те помним“ ли? Или с някаква друга глупост?

Веднъж му се случи да присъства на едно погребение в областния град. Не можа да се начуди тогава Бураний Едигей — на гробището също като на някакво събрание: пред ковчега на покойния излизаха оратори с лист в ръка и говореха все едно и също — какво е работил, как и на какви длъжности, кому е служил и как е служил, а накрая засвири музика и покриха гроба с цветя. И ни един не намери място да рече нещо за смъртта, както си е дадено то в молитвите, които увенчават познанията на хората от векове в същия ред на битие и небитие, сякаш преди туй никой на света не е умирал и сетне никой няма да умре. Те, горките, бяха безсмъртни! И тъй го рекоха, въпреки очевидното: „Отиде той в безсмъртие!“

Едигей добре познаваше местността. От гърба на Бураний Каранар виждаше всичко далече напред. Стараеше се да държат посоката към Ана-Бейит колкото може по-напряко през сарозеките и допускаше отклонения само когато тракторите трябваше да заобикалят някоя ровина.

И всичко вървеше, както бе замислено. Нито бързо, нито бавно, ама бяха прехвърлили вече една трета от пътя… Бураний Каранар тичаше в неуморен тръс и усещаше начаса желанията на стопанина си. След него, трополейки, идваше тракторът с ремаркето и след ремаркето — колесният екскаватор „Беларус“.

И все пак по пътя ги очакваха непредвидени обстоятелства, които, колкото и невероятно да звучи, имаха някаква вътрешна връзка със събитията на космодрума в Саръ-Озеките…

 

Самолетоносачът „Конвенция“ се намираше по това време на мястото си, в същия район на Тихия океан, южно от Алеутските острови, на съвсем еднакво разстояние по права линия от Владивосток и Сан Франциско. Времето в океана не се беше променило. През първата половина на деня слънцето сияеше все така ослепително над безбрежната блестяща водна шир. Нищо на хоризонта не предвещаваше някакви атмосферни промени. А всички служби на самолетоносача бяха под напрежение — в пълна работна готовност, включително самолетната група и групата за вътрешна безопасност, макар че нямаше никакви конкретни причини за това в околната среда. Причините бяха извън пределите на Галактиката.

Получените на борда на „Конвенция“ чрез орбита „Трамплин“ съобщения на паритет-космонавтите от планета Горска гръд накараха ръководителите на Обединения център за управление и членовете на комисиите със специални пълномощия да изпаднат в пълен смут. Объркването бе толкова силно, че двете страни решиха да проведат първо самостоятелни съвещания, за да обсъдят създалото се положение, преди всичко изхождайки от собствените си интереси и позиции и чак след това да се съберат на общо съвещание.

Светът още не знаеше за безпрецедентното в историята на Вселената откритие — съществуването на извънземна цивилизация на планетата Горска гръд. Дори правителствата на страните, известени по строго секретен път за самото произшествие, нямаха засега сведения за по-нататъшното развитие на събитията. Очакваха съгласуваното становище на компетентните комисии. По цялата територия на самолетоносача бе въведен строг режим — никой, включително и самолетната група, нямаше право да напуска мястото си. Никой под какъвто и да било предлог нямаше право да напуска кораба и никакъв друг плавателен съд не можеше да се приближи до „Конвенция“ в радиус от петдесет километра. Самолетите, прелитащи в този район, променяха курса си, за да не минават на по-малко от триста километра от местоположението на самолетоносача. И така, общото заседание на страните бе прекъснато и всяка комисия заедно със своите съръководители на програма „Демиург“ обсъждаше съобщенията на паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, предадени от неизвестната на науката планета Горска гръд.

Думите им долетяха от невъобразима астрономическа далечина:

„Слушайте, слушайте!

Провеждаме трансгалактично предаване за Земята!

Невъзможно е да се обясни всичко онова, което няма земно наименование. Има обаче много общи неща.

Те са човекоподобни същества, такива хора, каквито сме ние! Ура за световната еволюция! И тук тя е създала модел на хоминид по универсалния принцип! Прекрасен тип на хоминиди от друга планета. Мургава кожа, синекоси, със светлолилави и зелени очи, с бели пухкави ресници.

Видяхме ги в съвсем прозрачни скафандри, когато приближиха нашата орбитална станция. Усмихваха се от кърмата на техния кораб и ни канеха да отидем при тях. И ние прекрачихме от една цивилизация в друга.

Витловият летателен апарат се отдели от нашата станция и със скоростта на светлината, която фактически никак не се усеща вътре в кораба, ние полетяхме във Вселената, преодолявайки хода на времето. Първото нещо, което ни направи впечатление и ни донесе неочаквано облекчение, бе отсъствието на безтегловност. Засега не можем да обясним как е постигнато това. Като смесваха руски и английски думи, те произнесоха първата фраза: «Уелкъм наш Галактик!» И тогава разбрахме, че при по-голямо внимание ще можем да разменяме мисли. Тези синекоси същества, високи на ръст — близо два метра, бяха петима — четирима мъже и една жена. Жената се различаваше не с ръста си, а с чисто женските форми и с по-светлата си кожа. Всички синекоси жители на Горска гръд са доста мургави, като нашите северни араби. От първия миг още почувствахме доверие към тях.

Трима са пилоти на летателния апарат, а един мъж и жената са специалистите по земните езици. Те именно за първи път са изучили и систематизирали чрез уловените в Космоса радиосигнали английските и руските думи и са съставили земен речник. До момента на срещата ни са схванали значението на повече от две хиляди и петстотин думи и термини. В същност общуването ни започна с този лингвистичен запас. Естествено, те самите говорят на език, съвсем непонятен за нас, но по звучене подобен на испански.

Единадесет часа след тръгването ни от «Паритет» излязохме от границите на нашата слънчева система.

Преходът от една Галактика в друга стана съвсем незабелязано, без да се усети нещо особено. Материята на Вселената е еднаква навсякъде. Но отпред по пътя ни (вероятно такова е било разположението и състоянието на телата от другите системи) постепенно засия аленеещо зарево. То нарастваше, отдалечаваше се в безграничното светлинно пространство. Междувременно минахме покрай няколко планети, тъмни в момента от едната си страна и осветени от другата. Множество слънца и луни плуваха в пространството, което можехме да обгърнем с поглед.

Сякаш се пренасяхме от нощта в ден. Изведнъж попаднахме в ослепително чиста, безбрежна светлина, излъчвана от огромно мощно слънце в непознато досега небе.

— Намираме се в нашата Галактика! Ето го, свети нашият Крепител! Скоро ще се покаже Горска гръд! — съобщи лингвистката.

И наистина в необятните пространства на новата Галактика видяхме новото за нас слънце, наречено Крепител. По интензивност и размери Крепител надминаваше нашето Слънце. Между другото именно с тези качества на тукашното светило и с факта, че денонощията на Горска гръд са от двадесет и осем часа, сме склонни да обясним редицата геобиологични различия на тукашния свят от нашия.

Но за всичко това ще се опитаме да ви осведомим другия път или след завръщането ни на «Паритет», а сега споменаваме бегло няколко важни данни. Отвисоко планетата Горска гръд прилича на Земята, заобиколена е от също такива атмосферни облаци. Но отблизо, на разстояние пет-шест хиляди метра от повърхността — за нас бе направен специален обзорен полет, — се открива необикновено красива гледка: планини, хребети, хълмове, потънали в ярка зеленина, между тях реки, морета и езера, а в някои части на планетата, по-точно в краищата, на полюсите — се ширят огромни петна от мъртви пространства, там има прашни бури. Най-силно впечатление обаче ни направиха градовете и селата. Тези острови от конструкторски съоръжения сред пейзажа на Горска гръд са свидетелство за изключително високо равнище на урбанизацията. Дори Манхатън не може да се сравни с онова, което е постигнало градостроителството на синекосите обитатели на тази планета.

Според нас и самите жители на Горска гръд са особен феномен на разумни същества във Вселената. Периодът на бременност при тях е единадесет тукашни месеца. Продължителността на живота е голяма, макар че те смятат именно продължението на живота за главен проблем в тяхното общество и смисъл на съществуването си. Те живеят средно до сто и тридесет-сто и петдесет години, а някои стигат и до двеста. Населението на планетата е над десет милиарда.

Сега не сме в състояние да изложим поне донякъде систематизирано всичко във връзка с начина на живот при синекосите и постиженията на дадената цивилизация. Затова ви съобщаваме фрагментарно онова, което най-много ни порази в този свят.

Те могат да получават енергия — слънчева или по-скоро крепителна, превръщат я в топлинна и електрическа с висок коефициент на полезно действие, нещо, което надминава нашите хидротехнически методи, а също така, изключително важен факт, синтезират и енергия от разликата между дневните и нощните температури на въздуха.

Те знаят да управляват климата. По време на обзорния полет над планетата летателният апарат разсейваше с някакви лъчи облаците и мъглите по местата, където бяха натрупани. Узнахме, че могат да влияят върху движението на въздушните маси и водните течения в моретата и океаните. С това именно регулират процеса на овлажняване и температурния режим на повърхността на планетата.

Пред тях обаче стои колосален проблем, с какъвто, доколкото знаем, не сме се сблъсквали още на Земята. Те не страдат от суша, тъй като са в състояние да управляват климата. Засега не познават недостиг в производството на хранителни продукти. И това е при такъв огромен брой население, който надминава повече от два пъти човешкия род на Земята. Но голяма част от планетата става постепенно негодна за живот. По тези места умира всичко. Това е проявата на така нареченото вътрешно изсъхване. При нашия обзорен полет видяхме прашни бури в югоизточната част на Горска гръд. В резултат на някакви страшни реакции в недрата на планетата — може би сродни с нашите вулканични процеси, но, изглежда, под формата на някакво бавно разсеяно лъчево изригване — почвата на повърхността се разрушава, губи структурата си, в нея изгарят всички почвообразуващи вещества. В тази част на Горска гръд една пустиня, колкото Сахара, настъпва с всяка изминала година крачка по крачка към жизненото пространство на синекосите жители. За тях това е най-голямото бедствие. Те не са още в състояние да контролират процесите в недрата на планетата. Хвърлили са най-добрите сили и огромни научни и материални средства за борба с това страшно явление на вътрешно изсъхване. Те нямат Луна в тяхната галактична система, но знаят за съществуването на нашата Луна и дори вече са я посещавали. Предполагат, че и тя може би е претърпяла нещо подобно. Малко се позамислихме, когато научихме за това посещение — нали все пак Луната не е толкова далече от Земята. Готови ли сме за такава среща? И какви последици може да има — както външни, така и вътрешни? Дали хората няма да помислят, че са загубили много в своето интелектуално развитие поради вечните дрязги на Земята?

В момента сред научните кръгове на Горска гръд се води общопланетна дискусия — дали трябва да се разширят усилията при опитите да открият тайната на вътрешното изсъхване и да търсят начини да спрат тази потенциална катастрофа, или своевременно да открият във Вселената друга планета, която да отговаря на жизнените им потребности и постепенно да започнат масово преселване на новото място, за да пренесат и възродят цивилизацията от Горска гръд. Засега още не се знае накъде, към каква нова планета са устремени техните погледи. Във всеки случай те могат да живеят на старата още милиони и милиони години, поразителен обаче е фактът, че са се замислили вече за толкова далечно бъдеще и са обхванати от такъв ентусиазъм и енергия, сякаш проблемът пряко засяга сегашните жители. Възможно ли е никому да не е хрумвала подличката мисъл: «След нас ако ще и трева да не расте.» Досрамя ни, че самите ние си помислихме подобно нещо, когато узнахме каква голяма част от общопланетния доход се изразходва в програмата за предотвратяване на вътрешното изсъхване в недрата. Те се опитват да сложат преграда на разстояние от хиляди километри — по цялата граница на бавно пълзящата пустиня, — пробиват със сонди свръхдълбоки отвори и вкарват в недрата неутрализиращи вещества с дълготрайно действие, които според техните предположения ще окажат нужното влияние върху ядрените реакции в планетата.

Много естествено, че при тях има и трябва да има проблеми в обществения живот, всичко онова, с което от край време се измъчва човешкият разум, носейки тежкия си кръст — проблеми от нравствено-етичен, интелектуален характер. Съвсем очевидно е, че общественото битие на повече от десет милиарда жители не протича така леко, независимо от постигнатото благоденствие. Но най-изненадващото при това е, че те не познават държавата като такава, не познават оръжието, не знаят какво значи война. Ние сме затруднени да им ги обясним — може би са имали в историческото си минало и войни, и държави, и пари, и всички съпътстващи ги категории на обществени отношения, но при дадения етап на развитие нямат представа за такъв институт на насилието като държавата и такава форма на борба като войната. Ако се наложи да им обясняваме характера на нашите безкрайни войни на Земята, дали това няма да им се стори безсмислено, или нещо повече, варварски начин за разрешаване на въпросите?

Целият им живот почива на съвсем други начала, не съвсем понятни и не съвсем достъпни за нас според нашия земен стереотип на мислене.

Стигнали са до такова равнище на колективно планетарно съзнание, което безусловно изключва войната като средство за борба, а това дава основание да се предполага, че тази форма на цивилизация е вероятно най-напредналата в границите на цялото мисловно пространство във Вселената. Може би са стигнали онази степен на научно развитие, когато хуманизирането на времето и пространството се превръща в главен смисъл на жизнената дейност при разумните същества и с това именно се продължава световната еволюция в нейната нова, висша, крайна фаза.

Нямаме намерение да сравняваме несравними неща. След време и хората на нашата Земя ще постигнат такъв голям прогрес, пък и сега вече имаме с какво да се гордеем, но все пак не ни напуска угнетяващата мисъл: ами ако нашето човечество живее в трагично заблуждение, уверено, че уж историята е история от войни? Ако този път на развитие е поначало грешен, задънен, безизходен? В такъв случай накъде вървим и до какво ще ни доведе това? И ще съумее ли човечеството да намери в себе си мъжество да го признае, за да избегне един тотален катаклизъм? След като станахме по волята на съдбата първите свидетели на извънземен обществен живот, ние изпитваме сложни чувства — страх за бъдещето на земните хора и същевременно надежда, тъй като в света има пример за голямо общежитие, чието постъпателно движение лежи извън онези форми на противоречия, които се разрешават с войни…

Жителите на Горска гръд знаят за съществуването на Земята в свръхдалечни за тях граници на Вселената. Те горят от желание да влязат в контакт с нас не само от естествена любознателност, но и както смятат, преди всичко, за да възтържествува феноменът на разума, да се обмени опит между цивилизациите и да се открие нова ера в мисълта и духа на носителите на интелект във Вселената.

Във всичко това те ще предвидят нещо много повече, отколкото би могло да се помисли. Интересът им към земните хора е продиктуван още и от това, че те виждат в обединените усилия на тези два клона от световния разум основен път да се осигури безкраен живот в природата, като се има пред вид, че всяка енергия неминуемо деградира и всяка планета е обречена след време на гибел… Те са загрижени от проблема «краят на света» милиарди години предварително и отсега още разработват космологични проекти за създаване на нова база за общуване между всичко живо във Вселената…

Имайки на разположение летателни апарати със скорост на светлината, те биха могли още сега да посетят Земята. Но не желаят да го правят без съгласието и покана от самите земни жители. Не искат да се натрапят като неканени гости. При това ни дадоха да разберем, че отдавна търсят повод да се запознаят с нас. Още от времето, когато нашите космически станции станаха дълговременно пребиваващи обекти в орбита, те са разбрали, че наближава моментът на срещата и че трябва да проявят инициатива. Старателно са се готвили и са чакали удобен случай. Този случай се падна на нас, тъй като ние се бяхме озовали в междинна среда — на орбиталната станция…

Естествено пристигането ни на тяхната планета направи сензация. Във връзка с това в етера бе включена система за глобален телевизионен контакт, който се използва само при големи празници. В осветеното около нас пространство виждахме като наяве, съвсем близо до нас, лица и предмети, които се намираха на хиляди и хиляди километри, същевременно можехме да общуваме взаимно — да се гледаме в очите, да се усмихваме, да си стискаме ръка, да разговаряме с радостни и бурни възклицания и смях, сякаш това ставаше чрез непосредствен контакт. Колко красиви са жителите на Горска гръд и колко различни са те помежду си, дори цветът на косата варира от тъмносин до ултрамарин, а старците им, излиза, че побеляват като нашите. Имат и най-различни антропологични типове, представители на разни етнически групи.

За всичко това и за още много други неща, не по-малко изумителни, ще ви разкажем след завръщането си на «Паритет» или на Земята. А сега за най-важното. Жителите на Горска гръд ни молят да предадем чрез системата за свръзка на «Паритет» желанието им да посетят нашата планета в момент удобен за земните хора. А дотогава предлагат да съгласуваме програма за създаването на междугалактична станция, която да служи на първо време като място за предварителните срещи, а по-нататък да се превърне в постоянна база по пътя при взаимните посещения. Обещахме да съобщим тези предложения на хората от нашата планета. Но във връзка с това ни вълнува нещо друго.

Готови ли сме ние, жителите на Земята, за подобни междугалактични срещи, достатъчно ли сме съзрели за това като мислещи същества? Ще съумеем ли при нашето разединение и съществуващи противоречия да се представим в единство, сякаш упълномощавайки сами себе си от името на целия човешки род, от името на цялата Земя? Молим, за да се избегне ново разпалване на съперничество, на борба за лъжлив приоритет, да предадете този въпрос за разрешаване само в ООН. Същевременно апелираме да не се злоупотребява с правото на вето, може би този път, като изключение, трябва да се анулира това право. Тъжно и тежко ни е да мислим за такива работи, когато се намираме в друга Галактика, но ние сме земни хора и познаваме своя роден кът — планетата Земя.

Накрая за себе си, още веднъж за нашата постъпка. Съзнаваме какво недоумение и по-късно какви екстрени мерки е породило изчезването ни от орбиталната станция. Дълбоко съжаляваме, че станахме причина за толкова тревоги. Но това бе уникалният случай в световната история, когато не можехме, нямахме право да се откажем от най-великото дело на своя живот. Макар и подчинени на строг устав, ние бяхме длъжни заради подобна цел да го престъпим.

Нека това остане за сметка на съвестта ни и си понесем заслуженото наказание. Но засега забравете това. Разберете! Изпращаме ви сигнал от Вселената. Обаждаме ви се от неизвестна досега звездна система — на светилото Крепител. Синекосите жители на Горска гръд са творци на най-високата съвременна цивилизация. Срещата ни с тях може да породи глобални промени в целия ни живот, в съдбините на целия човешки род. Ще се решим ли ние на тази среща, като се съобразяваме естествено преди всичко с интересите на Земята?…

Другопланетните жители с нищо не ни заплашват. Поне такова ни е впечатлението. Но възприемайки техния опит, ние бихме могли да извършим преврат в нашето битие, като се почне от метода за получаване на енергия от околната материална среда и се стигне до умението да живеем без оръжие, без насилие, без войни. Последното ще ви се стори нелепо, дори на думи, но ние тържествено ви уверяваме, че именно така е уреден животът на разумните същества от планета Горска гръд, че именно такова съкровено съвършенство са постигнали те, населявайки подобен геобиологичен кът от Вселената, еднакъв по маса с нашата Земя. Като носители на високоцивилизован начин на мислене, те са готови да влязат в контакт със своите събратя по разум, със земните хора, във форма, която ще отговаря на нуждите и престижа на двете страни.

Възхитени и потресени от откритието на извънземна цивилизация, ние все пак жадуваме по-скоро да се върнем, за да разкажем на хората всичко онова, на което станахме свидетели, след като се озовахме в друга Галактика, на една от планетите в системата на светилото Крепител.

Имаме намерение след двадесет и осем часа, тоест едно денонощие след настоящия сеанс на радиовръзка, да излетим обратно към нашия «Паритет». А когато пристигнем там, ще бъдем изцяло на разположение на Обединения център за управление.

Засега довиждане, преди тръгването ни за слънчевата система ще ви съобщим времето, по което ще пристигнем на «Паритет».

С това завършваме нашата първа информация от планетата Горска гръд. Доскорошна среща. Най-горещо молим да съобщите на семействата ни да не се тревожат…

Паритет-космонавт 1–2

Паритет-космонавт 2-1“

Самостоятелните заседания на комисиите със специални пълномощия на борда на самолетоносача „Конвенция“ във връзка с извънредното произшествие в орбиталната станция „Паритет“ завършиха с решение двете комисии в пълен състав да отидат на консултация с висшестоящите инстанции. Един самолет излетя от палубата на самолетоносача и взе курс към Сан Франциско, а другият, след няколко минути, в противоположна посока — към Владивосток.

Самолетоносачът „Конвенция“ не напускаше района на постоянното си местоположение — в Тихия океан, южно от Алеутските острови…

На кораба цареше строг ред. Всеки бе на поста си, всеки бе нащрек… И всички пазеха мълчание…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток.

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…

 

Измината е вече една трета от пътя към Ана-Бейит. Слънцето, което се издигна отначало бързо над земята, сега бе сякаш застинало в една точка над сарозеките. Значи, бе настъпило пладне. Взе да препича като по пладне.

Поглеждайки ту часовника си, ту слънцето, Бураний Едигей смяташе, че всичко засега върви добре. Продължаваше да язди в тръс отпред с камилата, след него идваше тракторът с ремаркето и след ремаркето — колесният екскаватор „Беларус“, а червеникавият пес Жолбарс тичаше малко по-встрани.

„Излиза, че главата на човек не може нито за секунда да не мисли. Гледай ти как е устроена тая пущина — щеш или не щеш, ама едната мисъл води друга и тъй си се нижат, без да имат край, навярно докато не умре човек!“ Едигей направи това насмешливо откритие, след като се усети, че през целия път постоянно мисли за нещо. Мислите му идваха една след друга, като вълни в морето. В детството си с часове бе наблюдавал как на Аралско море във ветровито време се появяват в далечината бързи игриви белопенести вълни и как прииждат с кипнали гриви, раждайки вълна от вълната. Това движение бе едновременно раждане, разрушение и ново раждане и угасване на живата плът на морето. И тогава на него, малкото момче, му се искаше да се превърне в чайка и да литне над вълните, над блестящите пръски, за да види отгоре как живее необятната вода.

Предесенните сарозеки с тяхната пронизваща сърцето тъжна голота и равномерния тропот на тичащия в тръс Каранар настройваха Бураний Едигей за попътни размисли и той им се оставяше покорно, още повече, че пътят беше дълъг и нищо не нарушаваше движението. Както винаги при дълги разстояния, Каранар се загря от тичане и сега от него лъхаше остра миризма на мускус. Този мирис удряше в носа от гривата и от врата му. „Хе, хе — усмихна се с вътрешно задоволство Едигей, — значи, си потънал в пяна! И между краката си в пяна. Ух, какъв си звяр, същински жребец! Проклет си ти, проклет!“

Мислеше си Едигей за миналите дни, за работата и събитията, когато Казангап беше още здрав и силен, и в тази верига от спомени го връхлетя ненавреме стара горчива тъга. И молитвите не помогнаха. Шепнеше ги почти на глас една след друга, преповтаряше ги пак, за да прогони, да разсее, да заглуши възвърналата се болка. Но сърцето му не се успокояваше. Помръкна Бураний Едигей и без да има защо, току взе да шиба по хълбоците усърдно тичащия в тръс Каранар, смъкна козирката над очите си и престана вече да се обръща към следващите го трактори. Нека си вървят отзад, да не изостават, какво ги засяга тях младите, зелени още, тая отдавнашна история, за която дори на жена си не бе проронил дума, но която Казангап отсъди както винаги мъдро и честно. Само той в същност можеше да я отсъди, иначе Едигей отдавна вече да е напуснал кантона Боранлъ-Бураний…

През оная година, петдесет и първа, вече съвсем накрая, през зимата, на кантона дойде едно семейство. Мъж, жена и две деца — момчета. Голямото, Даул, бе около петгодишно, а малкото — на три. Малкият се казваше Ермек. А самият Абуталип беше връстник на Едигей. Още преди войната, като ерген, учителствал в едно аулско училище, а през лятото на четиридесет и първа година още в първите дни бил мобилизиран и изпратен на фронта. Излиза, че са се оженили със Зарипа вече в края на войната или веднага след нея. Преди идването им и тя е била учителка в долните класове. Но ето че съдбата ги беше принудила, просто беше ги запратила в сарозеките, на Боранлъ-Бураний.

Веднага стана ясно, че са се озовали в сарозекската пустош не от хубав живот. Абуталип и Зарипа бяха способни да си намерят работа и на друго място. Но, изглежда, така се бяха стекли обстоятелствата, че не бяха имали друг изход. Отначало боранлъчани смятаха, че няма да останат дълго, няма да издържат и ще хванат накъдето им видят очите. Нямаше да са първите и последните, които идват в Боранлъ-Бураний. На това мнение бяха и той, Едигей, и Казангап. Но въпреки това всички изведнъж започнаха да се отнасят с уважение към семейството на Абуталип. Порядъчни, културни хора. Изпаднали в беда. Работеха като всички — и мъжът, и жената. И траверси мъкнеха на гръб, и при разчистването на линиите мръзнеха през зимата. Изобщо работеха всичко, каквото се полагаше да върши един железничар. И трябва да се каже, че бяха хубаво и сговорно семейство, макар и нещастно, защото, както излезе, Абуталип е бил в плен при германците. По онова време уж бяха охладнели страстите от военните години. Към бившите военнопленници не се отнасяха вече като към предатели и врагове. Колкото за боранлъчани, то те не се замисляха над това. Е, бил човекът в плен, голяма работа, нали войната свърши с победа, какво ли само не се наложи да преживеят хората в тая страшна световна бъркотия. Ей го, някои и до ден-днешен скитат немили-недраги по света. Призракът на войната все още върви по петите им… Затова и боранлъчани не досаждаха много с въпроси на новодошлите, защо да тровят душата на хората, навярно и без друго много са препатили.

А след време тъй се случи, че някак неусетно се сприятелиха те с Абуталип. Умен човек беше. На Едигей му харесваше, че не беше жалък в окаяното си положение. Държеше се достойно и не се оплакваше напразно от съдбата. Не можеше да не се съобразява с онова, което става по света. Очевидно разбрал беше човекът, че тъй му било писано. И жена му, Зарипа, може би го беше осъзнала. Вътрешно примирени с неизбежното изкупление, те намираха смисъла на живота в някакво необикновено внимание и близост един към друг. Както по-късно разбра Едигей, това ги крепеше в живота, с това се защищаваха взаимно, закриляйки се един друг и децата от свирепите ветрове на времето. Особено Абуталип. Той един ден не можеше да живее далече от семейството си. Децата, синовете му, бяха за него всичко. Всяка свободна минута Абуталип се занимаваше с тях. Учеше ги да четат и да пишат, съчиняваше разни приказки, гатанки, уреждаше някакви измислени от него игри. Отначало, когато отиваха с жена си на работа, оставяха дечицата сами в бараката. Но Укубала не можеше да гледа спокойно това и започна да взема момчетата при себе си. В къщи беше по-топло, пък и по това време имаха повече удобства от новодошлите. Така именно се сближиха семействата им. Нали и Едигей имаше деца, две момиченца, връстници с момчетата на Абуталип.

Веднъж, когато се отби след работа да прибере синовете си, Абуталип предложи:

— Виж какво, Едигей, хайде да уча едновременно и твоите дъщери. Не от нямане какво да правя се занимавам толкова време с момчетата. Гледам, станаха другарчета, заедно играят. Денем у вас, а вечер нека идват у дома. Защо го казвам? Далеч от всичко, животът тук естествено е беден, така че още повече трябва да се занимавам с тях. Идват такива времена, когато ще потрябват знания още от детските години. Сегашният човек от ей такова дребосъче трябва да знае толкова, колкото преди е знаел някой дангалак. Иначе не можеш да станеш образован човек.

И Бураний Едигей разбра смисъла на онези старания на Абуталип пак по-късно, когато се случи нещастието. Тогава осъзна, че в положението на Абуталип това е било единственото, което е могъл да направи за децата си със собствени сили при боранлънските условия; Както го разбираше, той бързаше да им даде колкото може повече от себе си, сякаш искаше по тоя начин да се запечата в съзнанието им, да заживее отново в тях. Вечер, когато Абуталип се прибираше от работа, двамата със Зарипа правеха нещо като занималия — забавачница за своите синове и за дъщерите на Едигей. Децата учеха буквите, сричките, играеха, рисуваха, като се надпреварваха кой по-добре ще го направи, слушаха книжките, които им четяха родителите, и дори разучаваха всички заедно най-различни песнички. Това се оказа толкова интересно занимание, че и Едигей взе да се отбива и да наблюдава колко хубаво се получава всичко при тях. И Укубала честичко прескачаше уж по работа, а в същност да се порадва на дъщеричките си. Мило му ставаше на Едигей. Сърцето му се разтапяше. Ето какво значи образовани хора, учители! Да ти е драго да гледаш как умеят да се отнасят с децата, как могат да се превръщат в деца и в същото време да си остават възрастни. В такива вечери Едигей се стараеше да не пречи, тихо седеше настрани. А когато идваше, от прага още сваляше шапка:

— Добър вечер! Ето че и петият ви ученик дойде в детската градина.

И децата свикнаха с неговите посещения. Дъщеричките му бяха щастливи. Много се стараеха пред баща си. Едигей и Укубала поред палеха печката, за да е топло и уютно вечер за децата в бараката.

Ето такова семейство се приюти в Боранлъ-Бураимй през оная година. Но най-странното е, че на такива хора обикновено не им върви.

Нещастието на Абуталип Кутъбаев беше, че не само е бил в немски плен, но за свое щастие или нещастие, след като избягал с група военнопленници от концлагера в южна Бавария, през четиридесет и трета година попаднал при югославските партизани. Абуталип воювал в югославската освободителна армия до края на войната. Там бил ранен, там бил излекуван. Наградили го с югославски бойни ордени. За него било писано в партизанските вестници, поместена била и снимката му. Това помогнало много, когато започнали да разследват делото му в контролно-филтрационната комисия след завръщането му в родината през четиридесет и пета година. От другарите, с които избягал от концлагера, останали живи четирима, а общо били дванадесет души. И четиримата имали късмет още в такъв смисъл, че съветската контролна комисия пристигнала на място, направо в частите на югославската освободителна армия, и югославските командири дали писмени отзиви за бойните и морални качества на бившите съветски военнопленници, за участието им в партизанската борба срещу фашистите.

Изобщо след около два месеца, след многобройни проверки, разпити, очни ставки, очакване, надежди и отчаяние, Абуталип Кутъбаев се върнал в своя Казахстан, без да му бъдат отнети политическите и гражданските права, но и без онези привилегии, с които се ползват обикновено демобилизираните. Абуталип Кутъбаев не се ядосвал. Като учител по география преди войната, той пак се върнал на старата си работа. И тук, в едно училище в районния център, срещнал младата учителка от долните класове — Зарипа. Има такива случаи на взаимно щастие, рядко, но има. Среща се това в живота.

А междувременно отзвучали в света първите победни години. След триумфа и радостта се замяркали първите снежинки на „студената война“. А после зачестили. Свили се пружините в следвоенното съзнание по различни части на света, в различни болезнени точки.

В един час по география една такава пружина отскочила. Рано или късно, тъй или иначе, тук или на друго място, но това трябвало да се случи. Ако не с него, с някой друг като него.

Когато преподавал на учениците от осми клас за европейската част на света, Абуталип Кутъбаев споменал, че веднъж ги извели от концлагера в южнобаварските Алпи и ги откарали на каменоломните, където те успели да обезоръжат охраната и да избягат при югославските партизани, разказал как е прекосил през войната половин Европа, бил е по бреговете на Адриатическо и Средиземно море, добре познава онази природа, бита на местното население и че е невъзможно всичко това да се опише в учебник. Като учител смятал, че именно така обогатява предмета си — с живите впечатления на очевидец.

Показалката му обикаляла по синьо-зелено-кафявата географска карта на Европа, окачена върху училищната дъска, проследявала възвишения, равнини, реки и все току докосвала ония места, които постоянно сънувал нощем, където се водели боеве дни наред, много лета и зими, и може би показалката докоснала и онази неразличима точка, където пролял кръв, когато внезапно ударил отстрани вражески автоматен откос и той бавно се свлякъл по склона, обагряйки с кръв тревата и камъните, онази алена кръв би могла да залее цялата учебна карта и дори за миг му се сторило, че алената кръв се стича по картата, а тогава му се завило свят и му причерняло пред очите, планините се прекатурвали и събаряли и той закрещял за помощ, викал другаря си — поляк, с когото заедно избягали предишното лято от баварските каменоломни: „Казимир! Казимир!“ Но Казимир не чувал, защото Абуталип само мислел, че крещи с всички сили, а в същност не бил проронил нито звук и дошъл в съзнание чак в партизанската болница, след като му прелели кръв.

Докато разказвал на учениците за европейската част на света, Абуталип Кутъбаев се чудел на себе си как е възможно след всичко преживяно да говори така делово, така безразлично само за онова, което има пряка връзка с елементарната училищна география.

Но в същия момент една рязко вдигната ръка от предния чин прекъснала разказа му:

— Агай^[13], значи, сте били в плен?

Със студена бистрота се впивал в него остър поглед. Главата на юношата била леко отметната назад, той бил изпънат в стойка „мирно“ и, кой знае защо, Абуталип запомнил за цял живот зъбите му, момчето имало обратна захапка — долните зъби се издавали напред и покривали горните.

— Да, и какво?

— Тогава защо не сте се застреляли?

— А защо е трябвало да се самоубивам? И без друго бях ранен.

— Защото е недопустимо да се предавате в плен на врага, има такава заповед!

— От кого?

— От горе!

— Откъде знаеш?

— Аз всичко знам. У нас идват хора от Алма Ата, дори от Москва идваха. Значи, не сте изпълнили заповедта от горе?

— А баща ти бил ли е на фронта?

— Не, той се е занимавал с мобилизацията.

— В такъв случай трудно ще се разберем с теб. Мога само да ти кажа, че друг изход нямах.

— Въпреки това сте били длъжен да изпълните заповедта.

— А ти защо се заяждаш? — станал от мястото си друг ученик. — Нашият учител е воювал заедно с югославските партизани. Какво искаш?

— И все пак той е бил длъжен да изпълни заповедта! — твърдо настоявал първият ученик.

Тогава класът забръмчал като кошер, разкъсала се гробната тишина: „Длъжен е бил!“, „Не е бил!“, „Могъл е!“, „Не е могъл!“, „Правилно!“, „Неправилно!“. Абуталип ударил с юмрук по масата:

— Спрете разговорите! Имаме час по география! Как съм воювал и какво е ставало с мен, се знае от когото трябва и където трябва. А сега да се върнем на нашата карта!

И пак никой от класа не видял оная трудноразличима точка върху картата, където ударил отстрани нов автоматен откос и застаналият пред дъската учител с показалка в ръка бавно се свлякъл по склона, обливайки с кръвта си синьо-зелено-кафявата карта на Европа…

След няколко дни Абуталип бил извикан в районния отдел на просветата. Там му предложили без излишни приказки да подаде молба за напускане по собствено желание: един бивш военнопленник няма моралното право да учи подрастващото поколение.

Абуталип Кутъбаев трябвало заедно със Зарипа и първородния си син Даул да се премести в друг район, по-далеч от областния център. Успели да си намерят учителски места в един аул. Там посвикнали с живота, подредили си дом. Зарипа, млада и способна учителка, станала завуч. Но тогава се развили събитията от четиридесет и осма година, свързани с Югославия. Сега вече на Абуталип Кутъбаев гледали не само като на бивш военнопленник, но и като на съмнителна личност, прекарала дълго време в Югославия. И макар да доказвал, че е воювал само като партизанин с югославските другари, това не било взето под внимание. Всички разбирали и дори му съчувствали, но никой не смеел да поеме каквато и да било отговорност в това отношение. Отново бил извикан в районния отдел на просветата и отново се повторила историята с молбата за напускане по собствено желание…

След като обикалял още много пъти от едно място на друго, в края на петдесет и първа година, посред зима, Абуталип Кутъбаев се озова със семейството си в сарозеките, на кантона Боранлъ-Бураний…

 

През петдесет и втора година лятото се случи необикновено горещо. Земята изсъхна и така се напече, че сарозекските гущери не знаеха къде да се дянат, идваха, без да се плашат от хората, по праговете на къщите с отчаяно тупащи гушки и широко отворени уста — само да се скрият някъде от слънцето. А ястребите, търсейки прохлада, се издигаха бог знае в какви висини — невъзможно бе да ги съзреш с просто око. Сегиз-тогиз само се обаждаха с остри единични крясъци и сетне за дълго млъкваха в нажежената трептяща мараня.

Но службата си е служба. Влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток. Колко влака се разминаха на Боранлъ-Бураний. Никаква жега не можеше да наруши транспорта по голямата държавна магистрала.

И всичко си вървеше по реда. Трябваше да работят на линията с ръкавици. Невъзможно бе да пипнеш с голи ръце камък, а камо ли желязо. Слънцето печеше над главите им като мангал. Водата както винаги се доставяше с цистерна и докато пристигне на кантона, ставаше почти вряла. Дрехите на гърба им изгаряха за два дни. Зиме и в най-люти студове беше като че ли по-леко, отколкото в тая жега.

През тия дни Бураний Едигей се мъчеше да вдъхне малко кураж на Абуталип.

— Не винаги е такова лятото. Просто се случи такава годината — оправдаваше се той, сякаш имаше някаква вина за това. — Още петнайсетина, най-много двайсет дни — и ще поолекне, ще поспадне жегата. Да опустее макар, измъчи всички ни. Но тук у нас, в сарозеките, понякога има обрат към края на лятото, отведнъж се променя времето. И тогава цяла есен, чак до зимата е благодат — хладовина, и добитъкът почва да се гои. Чини ми се — а има такива признаци, — че и тая година ще стане така. Тъй че потрайте още малко, есента ще бъде хубава.

— Значи, гарантираш? — усмихна се съчувствено Абуталип.

— Почти, може да се каже.

— И на това сме благодарни. Виж, сега съм като в баня. Но сърцето ми се къса. Ние със Зарипа ще издържим. Колко нещо сме претърпели. Жал ми е за децата… Не мога да ги гледам…

Децата на боранлъчани чезнеха, страдаха, изпиха се в лице и нямаше къде да се скрият от задуха и убийствената жега. И нито едно дръвче нямаше наоколо, нито едно ручейче, толкова необходими за детския свят. През пролетта, когато сарозеките оживяха, когато падините и баирите наоколо се раззелениха за известно време, каква воля беше за децата. Играеха на топка, на криеница, припкаха в степта, гонеха лалугери. Драго му беше на човек да слуша как ехтят надалече техните гласчета.

Лятото погуби всичко. И палавниците се изтощиха от прекалената жега. Криеха се на сянка под стрехите и излизаха оттам само когато минаваха влакове. Това им беше развлечението — брояха колко влака са минали в едната посока и колко в другата, колко пътнически и колко товарни вагона има в тях. А когато на минаване през кантона пътническите композиции намаляваха скоростта, децата си мислеха, че тоя влак вече ще спре и засланяйки се с ръчички от слънцето, тичаха подире му запъхтени, може би с наивната надежда, че ще избягат с него от тоя ад, и на човек му се късаше сърцето да гледа с каква завист и недетска болка в очите изпращат малките боранлъчани отминаващите вагони. А пътниците в тях, разтворили докрай прозорците и вратите, също се побъркваха от задуха, вонята и мухите, но те поне бяха сигурни, че след ден-два ще се озоват там, където има реки и прохладни зелени гори.

Всички страдаха за децата през онова лято, всички възрастни, бащи и майки, но как го изживяваше Абуталип, освен Зарипа това разбираше може би само той, Едигей. Тогава именно беше първият им разговор със Зарипа. В него се поразкри още нещичко от съдбата на двамата.

Същия ден работеха на линията, подновяваха чакъла на платното. Разхвърляха го, пъхаха го в луфтовете под траверсите и релсите и с това заздравяваха свличащия се от вибрацията насип. Трябваше да вършат всичко с прекъсване, в промеждутъците, когато не минаваха влакове. Дълга и убийствена в такава жега работа. Към пладне Абуталип взе празния бидон и тръгна, както рече, за гореща вода от цистерната в глухата линия, пък и да погледне как са там децата.

Той закрачи бързо по траверсите, макар че беше силен пек. Искаше по-скоро да отиде при децата, нямаше време да мисли за себе си. Излинялата фланелка с неопределен и мръсен цвят висеше на кокалестите му рамене, на главата беше със смачкана сламена шапка, панталоните се въртяха на мършавото му тяло, а на краката си имаше скъсани работни обувки без връзки. Той вървеше, шляпайки с подметки по траверсите, без да обръща внимание на нищо. Дори не се обърна, когато зад него се показа влак.

— Хей, Абуталип, слез от линията! Абе ти оглуша ли?! — викна му Едигей.

Но Абуталип не го чу. И чак когато локомотивът изсвири, слезе надолу по насипа, но и тогава не погледна минаващата покрай него композиция. И не видя как му се закани с юмрук машинистът.

През войната и в плена Абуталип не беше побелял, то се знае, по-млад е бил, деветнадесетгодишен е отишъл на фронта като младши лейтенант. А онуй лято взе да се прошарва. Бели коси от сарозеките. И бързо се замяркаха с неканена белота ту тук, ту там в гъстата му буйна коса, преобладаваща по слепоочията, съвсем се прошариха слепоочията му. В по-добри времена би бил красив и представителен мъж, с високо чело, орлов нос, с едра адамова ябълка, волева уста и продълговати, леко дръпнати очи, добре сложен и снажен. Зарипа горчиво се шегуваше: „Не ти провървя, Абу, можеше да играеш Отело на сцената.“ Абуталип се усмихваше: „Тогава щях да те удуша като последен идиот. Хич не ти трябва!“

Забавената реакция на Абуталип при застигащия го влак разтревожи Едигей не на шега.

— Да беше му рекла, защо прави тъй — с лек упрек каза той на Зарипа. — Машинистът няма да отговаря, не бива да се ходи по линиите. Ама не е там работата. Защо рискува?

Зарипа тежко въздъхна и обърса с ръкав потта от пламналото си почерняло лице.

— Страхувам се за него.

— Защо, какво има?

— Страхувам се, Едике. Защо да крием от теб. Измъчва се той за децата и за мен. Нали когато се омъжвах, не послушах роднините си. Големият ми брат беснееше, крещеше: „Цял живот ще съжаляваш, глупачко такава! Ти не отиваш под венчило, а в нещастие отиваш, и децата ти, още неродени, и децата на твоите деца са вече обречени да бъдат нещастни. А твоят възлюбен, ако имаше глава на раменете си, не семейство трябваше да създава, а да се обеси. Това е най-добрият изход за него!“ Но ние постъпихме, както ни подсказваше сърцето. Надявахме се, че щом е свършила войната, какви сметки може да има при живите и мъртвите? Отделихме се от всички, и от неговите, и от моите роднини. А последния път, представяш ли си, брат ми собственоръчно написа заявление, че ме е предупреждавал, възразявал е против нашия брак. И че няма нищо общо с мен, а още повече с такава личност като Абуталип Кутъбаев, който е бил толкова време в Югославия. И след това пак се почна. Където и да идем да почукаме, отвсякъде ни връщаха и ето ни сега тук, по-нататък няма накъде.

Тя замълча, като ожесточено събираше дребния чакъл под траверсите. Отпред по линията отново се показа влак. Те слязоха от насипа, като взеха лопатите и носилките.

Едигей чувстваше, че трябва с нещо да помогне, когато хората са в такова положение. Но нищо не можеше да промени, нещастието бе далече зад пределите на неговите сарозеки.

— Тук живеем вече много години. И вие ще свикнете, ще се нагодите. Но трябва да се живее — наблегна той и си помисли, като я гледаше в лицето: „Да, горчив е сарозекският хляб. Когато дойдоха през зимата, беше още белолика, а сега лицето й е заприличало на пръст — отбеляза той, съжалявайки за нейната помръкваща пред очите му красота. — Каква коса имаше, прегоря, ресниците, и те се опърлиха от слънцето. Устните й се попукаха до кръв. Много й е тежко. Не е свикнала на такъв живот. Но въпреки всичко се държи и не отстъпва. Пък и сега къде да отстъпва — с две деца. И все пак юнак жена е…“

А през това време поредният влак, вдигайки неподвижния парещ въздух на вихрушка, изтрака по линията като горещ автоматен откос. Отново се качиха с инструментите на платното, за да продължат работа.

— Слушай, Зарипа — каза Едигей, като се опитваше някак да я ободри, да я примири с действителността. — То се знае, за децата тук е тежко, не споря. И мен ме боли сърцето, като ги гледам. Ама пък и тая жега няма да векува. Ще мине. И сетне, като си помислиш, не сте сами тук, в сарозеките, около вас има хора, в най-лошия случай ние сме край вас. Защо сега да се косите, щом като тъй се е обърнал животът ви.

— Именно това му казвам и аз, Едике. Нали по всякакъв начин се старая да не изтърва някоя излишна дума. Разбирам какво му е.

— И правилно постъпваш. Туй исках да ти река, Зарипа. Случай чаках. Пък и сама си знаеш. Просто тъй ми дойде на дума. Извинявай.

— Случва се понякога, разбира се, да стане нетърпимо. И себе си жаля, и него жаля, а децата най-много. Макар че няма никаква вина, чувства се виновен, че ни е довел тук. И нищо не може да се промени. Не ще и дума, в нашия край, сред Алатауските планини и реки животът е съвсем друг, и климатът е различен. Поне децата ако можехме да изпратим там през лятото. Но при кого? Нямаме си старци, рано измряха. Братя, сестри, роднини… И тях трудно можеш да ги съдиш, на тях пък хич не им трябват. И по-рано ни избягваха, а сега съвсем. Защо са им нашите деца? И ето мъчим се, страхуваме се, че за цял живот ще заседнем тук, макар че не го споменаваме открито. Но нали виждам как се тормози. Какво ни чака занапред, един господ знае…

Настъпи тягостно мълчание. А после вече не се върнаха към тоя разговор. Работеха, пропускаха влаковете по линията и пак се хващаха за работа. Пък и какво друго им оставаше? Как можеше да ги утеши, как да им помогне в нещастието? „То се знае, до просешка тояга няма да стигнат — мислеше си Едигей, — ще има с какво да преживяват, и двамата работят. Никой уж не ги е заточавал тук насила, пък нямат никакъв изход. Нито утре, нито вдругиден.“

И се чудеше Едигей на себе си, на яда си и огорчението си за това семейство, като че тяхната история го засягаше лично. Какви са му те? Нали можеше да си рече — не ги разбира тия неща, какво в същност го интересуват? Пък и кой е той, че да нарежда и да разпорежда за неща, които не са му работа? Труженик от степта, такива като него брой нямат по света, та той ли ще роптае, ще се възмущава, ще тревожи съвестта си с въпроси, кое е справедливо и кое несправедливо в живота. Ами че нали сигурно там, откъдето иде всичко, знаят хиляди пъти повече от него, Бураний Едигей. Там са по-добре запознати с нещата, отколкото той в сарозеките. Негова ли грижа е това? И все пак не можеше да се успокои. Кой знае защо, повече му беше жал за нея, за Зарипа. Учудваше го, възхищаваше го нейната преданост, издръжливост, отчаяна борба с несгодите. Тя му приличаше на птица, която се мъчи с криле да заслони гнездото си от бури. Нали друга на нейно място ще поплаче и ще се покори, ще сведе глава пред роднините си. А тя се разплаща наравно с мъжа си заради миналото от войната. И тъкмо това обстоятелство най-много и въпреки всичко безпокоеше Едигей, нали той самият с нищо не можеше да защити нито децата, нито мъжа й… По-късно имаше мигове, когато горчиво съжаляваше, че съдбата бе решила да засели това семейство в Боранлъ-Бураний. Защо му бяха тия вълнения? Да не беше чул, да не беше узнал всичко това, би си живял спокойно както преди…

VI

Към втората половина на деня в Тихия океан, южно от Алеутските острови се появиха вълни. Югоизточният вятър, който долетя от низините на американския континент, постепенно набираше сила и определяше, фиксираше посоката си. И водата в необятния открит простор се раздвижи, тежко се залюля и разплиска, като все по-често вдигаше вълните на редици, на високи прагове една срещу друга. Това предвещаваше ако не буря, то продължително вълнение.

За самолетоносача „Конвенция“ тези вълни не бяха опасни в открит океан. При друг случай дори нямаше да промени положението си. Но тъй като всеки момент се очакваше на палубата да кацнат самолетите, с които спешно се завръщаха комисиите със специални пълномощия след консултация с висшестоящите инстанции, самолетоносачът предпочете да се обърне срещу вятъра, за да намали страничното люлеене. Всичко мина нормално. Отначало кацна самолетът от Сан Франциско, а след него — от Владивосток.

Комисиите се върнаха в пълен състав, еднакво мълчаливи и загрижени. След петнадесет минути те седяха вече около масата на закрито съвещание. Пет минути по-късно в Космоса бе изпратена бърза шифрована радиограма до орбиталната станция „Паритет“, която трябваше да бъде предадена до паритет-космонавтите 1–2 и 2–1 в галактиката на Крепител: „До космонавтите-контрольори 1–2 и 2–1 на орбиталната станция «Паритет». Предупредете паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, намиращи се извън границите на слънчевата система, да не предприемат нищо. Да останат на място до специалните указания на Обединения център за управление.“

След това, без да губят нито миг, комисиите пристъпиха към излагането на своите позиции и предложенията на страните си за разрешаването на космическата криза…

Самолетоносачът „Конвенция“ стоеше срещу вятъра, сред безкрайно прииждащите тихоокеански вълни. Никой в света не знаеше, че в момента на борда му се решава съдбата на цялата планета…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А двете страни на железопътната линия се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Оставаха още два часа път до гробището Ана-Бейит. Погребалната процесия се движеше из сарозеките в същия ред. Най-отпред яздеше Бураний Едигей и определяше посоката. Неговият Каранар вървеше все така начело с енергична и неуморна крачка, следваха го тракторът с ремаркето, в което до покойния Казангап седеше самотно и търпеливо зет му, мъжът на Айзада, и най-отзад — екскаваторът „Беларус“. А отстрани, като ту избързваше напред, ту изоставаше, ту спираше по някаква важна причина, тичаше все така делово и уверено червеникавият гърдест пес Жолбарс.

Слънцето припичаше, издигаше се към зенита. Назад бе останала по-голямата част от пътя, а след всяка върволица от хълмове огромните сарозеки излагаха пред погледа на пътниците нови и нови голи земи, които се простираха чак до линията на хоризонта. Необятен беше степният простор. Някога по тези места са живели с лоша слава жуанжуаните — пришълци, заграбили за дълго време почти цялата сарозекска област. Живели са по тези места и други чергарски народи и между тях е имало постоянни войни за пасбища и кладенци. Ту едните вземали надмощие, ту другите. Но въпреки това и победителите, и победените останали в сарозеките, едните стеснили, другите разширили своите територии. Елизаров казваше, че като жизнено пространство сарозеките са си заслужавали тая борба. Тогава тук са падали повече дъждове както през пролетта, така и през есента. Имало е достатъчно трева за много стада едър и дребен добитък. Тогава по тия места са минавали търговци и е имало тържища. Но по-късно климатът рязко се променил — престанали да валят дъждове, пресъхнали кладенците, изгубила се пашата. Разпръснали се дошлите в сарозеките народи и племена кой накъдето види, а жуанжуаните изобщо изчезнали. Тръгнали към Едил, така се наричала тогава Волга, и следите им се загубили в оня край. Никой не знаел откъде са дошли и никой не узнал къде са се дянали. Говорело се, че ги застигнало проклятие — когато през зимата минавали вкупом Едил, ледът на реката изведнъж се разцепил и всички заедно с табуните и стадата изчезнали под леда…

Кореняците в сарозеките — казахските номади, и в ония времена не напуснали своя край, останали по местата, където могли да намират вода от наново издълбаните кладенци. Но най-оживеното за сарозеките време съвпада със следвоенните години. Появиха се автомобилни водовози. Един водовоз, ако шофьорът добре познава местността, можеше да обслужи три-четири временни животновъдни лагера. Арендаторите на пасищата в сарозеките — колхозите и совхозите от съседните области — намисляха вече да уредят постоянни бази в сарозеките за лагерно животновъдство. Крояха, пресмятаха какви ще бъдат разходите на стопанствата за такива сгради. И добре, че не избързаха. Съвсем неусетно в околностите на Ана-Бейит изникна град без име — Пощенска кутия. Точно тъй го казваха — отидох в Пощенската кутия, бях в Пощенската кутия, купихме от Пощенската кутия, видях в Пощенската кутия… Пощенската кутия растеше, застрояваше се, затваряше се за странични хора. Асфалтиран път свързваше този град от едната страна с космодрума, а от другата — с железопътната гара. С това именно започна новото индустриално заселване на сарозеките. От цялата минала история на този край бе останало в същност гробището Ана-Бейит на двата разположени един до друг, като камилски гърбици, хълмове-близнаци — Егиз-Тюбе, най-почитаното място за погребение в цялата сарозекска област. В старо време понякога са докарвали да заравят тук покойниците си от толкова далечни места, че се налагало хората да нощуват в степта. Затова пък потомците на погребаните в Ана-Бейит с право се гордеели, че са оказали особено уважение към паметта на прадедите. Тук били погребвани най-уважаваните и най-известните сред народа хора, които дълго са живели, много са знаели, заслужено са получили широка слава с думи и дела. Елизаров, той всичко разбираше, наричаше това място сарозекски пантеон.

Натам именно отиваше сега странната, придружена от куче, погребална процесия — камилата и двата трактора — от железопътния кантон Боранлъ-Бураний…

Гробището Ана-Бейит имаше своя история. Преданието започва с това, че жуанжуаните, които заграбили сарозеките през миналите векове, се отнасяли изключително жестоко с пленените воини. При случай ги продавали като роби в съседните краища и това се смятало щастлив изход за пленника, защото продаденият роб рано или късно имал възможност да избяга при своите. Чудовищна участ очаквала ония, които жуанжуаните оставяли за свои роби. Те погубвали паметта им със страшни изтезания — слагали върху главата на жертвата шири. Обикновено такава била съдбата на младежите, пленени в бой. Първо обръсвали гладко главите им, като старателно изстъргвали всяко косъмче до корен. В момента, когато завършвало бръсненето, опитни колячи-жуанжуани убивали наблизо някоя по-едра камила. При одирането на кожата отделяли първо най-тежката и плътна част от врата. Разрязвали я на парчета и веднага, още топли, нахлузвали тия парчета върху бръснатите глави на пленниците, кожата моментално залепвала като пластир — подобно на съвременните плувни шапки. Това в същност означавало да се сложи шири. Подлаганият на такава процедура или умирал, без да издържи мъките, или оставал за цял живот без памет, превръщал се в манкурт — роб, който не помни миналото си. Кожата на врата на една камила стигала за пет-шест шири. След поставянето на шири всеки обречен бил оковаван в дървена шийна пранга, за да няма възможност да стигне земята с глава. В този вид откарвали пленниците далеч от хората, за да не се чуват напразните им сърцераздирателни викове, и ги захвърляли в голата степ с вързани ръце и крака, на припек, без вода и без храна. Изтезанието продължавало няколко денонощия. Само подсилени постове на определени места охранявали пътищата дотам, в случай че някой от племето на нещастните се опита да ги спаси, докато са още живи. Но такива опити се предприемали съвсем рядко, защото в голата степ винаги се забелязва всяко движение. И ако по-късно дойде слух, че еди-кой си е превърнат от жуанжуаните в манкурт, то дори и най-близките му се отказвали да го спасят или откупят, това означавало да си върнат чучело, а не предишния човек. И само една найманска майка, която останала в преданието под името Найман-Ана, не се примирила с тая участ на сина си. За това разказва сарозекската легенда. И оттук е името на гробището Ана-Бейит — майчин упокой.

По-голяма част от захвърлените в степта на страшни изтезания загивали под сарозекското слънце. Живи оставали само един или двама манкурти от петима-шестима души. Пленниците умирали не от глад и не дори от жажда, а от нетърпимите, нечовешки мъки, причинени от съхнещата и свиваща се върху главата им сурова камилска кожа. Скъсявайки се безжалостно под лъчите на препичащото слънце, ширито се свивало и стягало бръснатата глава на роба като железен обръч. На втория ден вече започвала да расте косата на мъчениците. Понякога острите и прави азиатски коси прораствали през суровата кожа, но най-често, не намирайки излаз, космите се подвивали, забивали връхчета в кожата на главата и причинявали още по-големи страдания. При последното изпитание пленникът губел напълно разсъдъка си. Чак на петото денонощие жуанжуаните идвали да проверят дали е оживял някой от пленниците. Ако заварели жив поне един от мъчениците, смятало се, че целта е постигната. Давали му да се напие с вода, освобождавали го от прангата и след време му възвръщали силите, вдигали го на крака. Това именно бил роб манкурт, насилствено лишен от памет и затова твърде ценен, струвал колкото десетима здрави роби. Имало дори закон — в случай че при някое стълкновение бъде убит роб манкурт, определеният за него откуп бил три пъти по-голям от откупа за живота на един свободен човек от същото племе.

Манкуртът не знаел кой е, къде е роден и от кое племе е, не знаел името си, не помнел детство, баща и майка — с една дума, не съзнавал, че е човешко същество. И така, лишен от собственото си „аз“, манкуртът имал редица предимства от стопанска гледна точка. Той бил една безсловесна твар и затова абсолютно покорен и безопасен. Никога не замислял да бяга. Най-страшно за всеки робовладелец е робското въстание. Всеки роб е потенциален метежник. Манкуртът бил единствено по рода си изключение — подбудите за бунт и неподчинение му били напълно чужди. Той не познавал такива страсти. И затова не било необходимо да го пазят, да държат охрана и още повече да го подозират в тайни замисли. Манкуртът като куче признавал само своите господари. С други хора не влизал в контакт. Всичките му желания се свеждали до едно — да напълни стомаха си. Други грижи нямал. Затова пък изпълнявал всяка възложена задача със сляпо усърдие и упоритост. Обикновено манкуртите били заставяни да вършат най-мръсната и тежка работа или получавали най-досадните и тягостни задължения, които изискват идиотско търпение. Само един манкурт бил в състояние да изтърпи самотата в безкрайната пустош и тишина на сарозеките, без да се отделя от стадото камили. Той единствен отменял на такова отдалечено място много други работници. Трябвало само да му се носи храна — и тогава оставал да работи зиме и лете, без да се отегчава от дивашкия живот и без да се оплаква от лишения. Думата на господаря била за манкурта всичко. Нищо друго не искал той за себе си освен ядене и някоя дрипа, за да не мръзне в степта.

Къде по-лесно е да отсечеш главата на един пленник или да му причиниш каквато и да било друга злина, за да го сплашиш, отколкото да го лишиш от памет, да му отнемеш разума, да изтръгнеш с корен онова, което живее в човека до последния му дъх, остава си единствено негово, отива си заедно с него и е недостъпно за другите. Но чергаруващите жуанжуани, които запазили от историята си най-жестокия вид варварство, посегнали и на тази съкровена същност на човека. Те намерили начин да отнемат паметта на робите, като с това именно нанасяли на човешката природа най-тежкото от всички мислими и немислими злодеяния. Нали неслучайно, когато оплаквала сина си, превърнат в манкурт, Найман-Ана казала в дълбока скръб и отчаяние:

„Когато са изтръгвали твоята памет, когато камилската кожа е съхнела и като орех в клещи е стягала бавно главата ти, чедо мое, когато са нахлузвали този невидим обръч и очите са ти изскачали от страх, когато под бездимния сарозекски огън те е изгаряла предсмъртна жажда и не е имало капчица от небето устата ти да разкваси — стана ли за тебе слънцето, даряващо живот на всички, омразно, ослепяващо светило, най-черното от всички светила в света?

Когато от болка разкъсван диво ехтял твоят вопъл сред тази пустиня, когато си се мятал и крещял, призовавайки бога по цели дни и нощи, когато напразно си чакал помощ от небето, когато си се давил в бълвоча, който мъките изтръгвали от твоята плът, и си се гърчел в мръсотии гнусни, потекли от изтерзаното ти тяло, тръпнещо в конвулсии, когато си угасвал в това зловоние, губейки разсъдък, жилен от рояк мухи, прокле ли ти с последни сили бога, дето ни е сътворил всички нас в тоя от него изоставен свят?

Когато сянката на мрака е покривала завинаги осакатения от мъките ти разум, когато паметта ти, изтръгната насила, безвъзвратно е изчезвала с миналото, когато си забравял в диви мятания майчиния поглед, ромола на поточето край хълма, където си играеше по цели дни през лятото, когато си загубвал в умъртвеното съзнание своето и бащиното име, когато са помръквали пред взора ти ликовете на онези, сред които ти израсна, помръквало е името и на девицата, която срамежливо те даряваше с усмивка, мигар не прокле ти майка си със страшни думи, потъвайки в бездната на безразсъдство, че е дръзнала да те зачене в утробата си и на божия свят да те роди за тоя ден?…“

Легендата се отнася към времето, когато, прогонени от южните земи на чергарска Азия, жуанжуаните тръгнали на север и за дълго завладели сарозеките, водили непрекъснати войни, за да разширят владенията си и да вземат роби. Отначало те правели внезапни нашествия в съседните на сарозеките земи и вземали много пленници, включително жени и деца. Всички превръщали в роби. Но съпротивата срещу чуждите завоеватели растяла. Започнали ожесточени сблъсквания. Жуанжуаните не мислели да напускат сарозеките, а, напротив, искали да се заселят за по-дълго в тези обширни за степно скотовъдство земи. А местните племена смятали за свое право и дълг рано или късно да прогонят тези нашественици. Във всеки случай водели се големи и малки сражения с променлив успех. Но и в тези изтощителни войни имало моменти на затишие.

При едно такова затишие някакви търговци-керванджии, които докарали стоки в найманските земи, разказвали на чашка чай как са прекосили сарозекските степи, без да имат неприятности край кладенците от страна на жуанжуаните и между другото споменали, че срещнали в сарозеките млад пастир на голямо стадо камили. Търговците го заприказвали, а той излязъл манкурт. На пръв поглед изглежда здрав и през ум дори няма да ти мине какво е сторено с него. Навярно като всички други хора и той е имал едно време и дар-слово, и разум, пък и съвсем млад бил още, едва му наболи мустаци, и на външност хубавец, ама размениш ли дума с него — като че вчера е дошъл на тоя свят, не помни клетият, не знае името си, нито името на баща си, нито на майка си, нито пък какво са правили жуанжуаните с него, откъде е родом, и това не знае. Каквото и да го питаш, ще мълчи, ще отговори само с „да“ и „не“ и непрекъснато се държи за калпака, нахлупен до очите. Макар да е грехота, но хората се смеят и над нещастието. При тия думи се посмели, защото, както излиза, срещат се манкурти, при които камилската кожа на места сраствала завинаги с главата. За такъв манкурт най-лошо от всички наказания било да го сплашиш: я дай да отпорим кожата. Ще се мята като див кон, но няма да позволи да го пипнеш. Такива не си свалят калпака ни денем, ни нощем, спят с калпак на главата… И все пак, продължавали да разказват гостите, макар че е смахнат, манкуртът си върши добре работата — зорко следял, докато керванджиите не се отдалечат достатъчно от мястото, където пасе стадото камили. А един от търговците решил на сбогуване да си направи смях с тоя манкурт:

— Дълъг път ни чака. На кого да кажем много здраве, на коя хубавица, по кои места? Кажи де, не крий. Чуваш ли? Да й подарим ли забрадка от теб?

Манкуртът дълго мълчал и гледал керванджията, а сетне промълвил:

— Всеки ден гледам луната и тя ме гледа. Ала не можем да се чуем… Там седи някой…

На тоя разговор в юртата присъствала жената, която наливала чай на търговците. Тя била Найман-Ана. С това име останала в сарозекската легенда.

Найман-Ана не се издала пред непознатите гости. Никой не видял колко странно и неочаквано я поразила тая вест, как се променило лицето й. Горяла от желание по-подробно да разпита за младия манкурт, но тъкмо от това се уплашила — да узнае нещо повече от казаното. Намерила сили да премълчи, да заглуши породилата се в сърцето й тревога като писък на ранена птица… През това време събралите се заприказвали за друго, никой вече не мислел за нещастния манкурт, какви ли случаи няма в живота, а Найман-Ана все се мъчела да превъзмогне страха, който я обзел, да успокои разтрепераните си ръце, сякаш наистина била удушила в себе си онази ранена птица и само по-ниско придърпала над очите черната си траурна забрадка, която отдавна вече покривала белите й коси.

Скоро керванджиите си тръгнали по пътя. И в тая безсънна нощ Найман-Ана разбрала, че няма да намери покой, докато не открие в сарозеките оня пастир манкурт, за да се увери, че не е синът й. Тази тягостна и страшна мисъл отново съживила в майчиното сърце отдавна спотаеното в смътно предчувствие съмнение, че синът й не е загинал на бойното поле… По-добре, разбира се, два пъти да го погребе, отколкото така да се измъчва в постоянен страх, болка и съмнение.

Синът й паднал убит в сарозеките при едно сражение с жунжуаните. Година преди това загинал мъжът й. Прочут и уважаван човек бил той сред найманите. В следващия поход синът тръгнал да отмъсти за баща си. Не бивало да се оставят на бойното поле телата на убитите воини. Роднините били длъжни да ги приберат. Но се оказало невъзможно да сторят това. В тази голяма схватка, когато влезли в ръкопашен бой с врага, мнозина видели как синът й паднал върху гривата на коня, а конят, буен и подплашен от шума на битката, го понесъл нанякъде. Младият войн се смъкнал от седлото, но кракът му се закачил за стремето и той увиснал в безсъзнание, а конят, обезумял още повече от това, повлякъл в пълен галоп безжизненото му тяло в степта. За нещастие хукнал към вражеската страна. Въпреки ожесточения кръвопролитен бой, в който всеки трябвало да участва в сражението, двамина от племето се втурнали подире му, за да го пресрещнат навреме и да приберат тялото на убития. Но неколцина конници с плитки на главата от скрития в засада в едно дере отряд на жуанжуаните се спуснали с викове да пресекат пътя им. Единият от найманите веднага паднал убит със стрела, а другият, тежко ранен, тръгнал обратно и едва успял да стигне при своите, където рухнал на земята. Този случай помогнал на найманите да открият навреме засадата на жуанжуаните, които се готвели в най-решителния момент да им нанесат удар откъм фланга. Найманите бързо отстъпили, за да се прегрупират и отново да се хвърлят в бой. И, разбира се, никой вече не мислел какво е станало с техния млад воин, със сина на Найман-Ана… Раненият найман, оня, който успял да се прибере при своите, по-късно разказвал, че когато се спуснали да го догонят, конят, помъкнал сина й, бързо се изгубил от погледа им в неизвестна посока…

Дни наред излизали найманите да търсят тялото. Но не могли да открият нито убития, нито коня му, нито оръжието, изобщо никакви следи. Никой не се съмнявал, че е загинал. Дори ако е бил само ранен, през тези дни той щял да умре в степта от жажда или загуба на кръв. Известно време скърбели и оплаквали своя млад роднина, че останал непогребан сред пустошта на сарозеките. Това било позор за всички. Жените-оплаквачки в юртата на Найман-Ана нареждали с укор към своите мъже и братя:

— Лешояди са го изкълвали, чакали са му разнесли месата. Как смеете след всичко това да ходите като мъже с шапка на глава!

И се заредили за Найман-Ана празни дни на опустялата земя. Разбирала тя — на война хората загиват, но мисълта, че синът й останал захвърлен на бойното поле, че тялото му се търкаля непогребано в земята, не й давала мир и покой. Измъчвала се майката от непрекъснати горчиви мисли. И нямало с кого да ги сподели, за да облекчи мъката си, и нямало към кого да се обърне освен към господа бога…

За да не мисли повече за това, трябвало да се убеди с очите си, че синът й е мъртъв. Тогава кой би оспорвал волята на съдбата? Най-много я смущавало, че конят на сина й изчезнал безследно. Той не бил убит, а само избягал от уплаха. Като всеки кон от хергеле рано или късно трябвало да се върне в родните места и да довлече на стремето трупа на ездача. И тогава колкото и страшно да бъде това, тя ще се наплаче, напищи, ще се съсипе да вие над останките на чедото си и раздирайки с нокти лице, ще нарежда така за себе си, злочестата и клетата, че и на господа в небето да му стане тежко само ако да разбира от иносказания. Но затова пък никакви съмнения няма да измъчват сърцето й, тя ще се готви вече за смъртта с хладен разум, ще я очаква по всяко време, без да се вкопчва, без да се залавя дори в мислите си за живота. Но тялото на сина й не било намерено и конят му не се върнал. Съмненията измъчвали майката, макар че всички други от племето взели постепенно да забравят, защото всяка загуба след време става по-малко болезнена и е обречена на забрава… И само тя, майката, не могла да се успокои, да забрави. Мислите й се въртели все в един и същи кръг. Какво се е случило с коня, къде са изчезнали сбруята, оръжието — от тях поне косвено би могло да се разбере какво е станало със сина й. Нали имало и такава вероятност — жуанжуаните да са хванали коня нейде в сарозеките, когато, капнал от умора, той им се е оставил да го уловят. Един кон в повече, и то добре обязден, също е плячка. Какво ли са направили тогава със сина й, влачен на стремето — дали са го заровили в земята, или са го хвърлили на зверовете в степта? Ами ако е бил жив, по някакво чудо още жив? Дали са го убили и прекъснали мъките му, или са го хвърлили да издъхне в голата степ, или… Ами ако?…

Край нямали съмненията. И когато търговците споменали по време на чая за срещнатия в сарозеките млад манкурт, те не подозирали, че хвърлят искрица в измъчената душа на Найман-Ана. Стегнало й се сърцето от тревожно предчувствие. И мисълта, че това може да бъде нейният изчезнал син, все по-упорито и дълбоко засядала в ума й. Майката разбрала, че няма да се успокои, докато не потърси и открие онзи манкурт, докато не се увери, че той не е синът й.

В полустепните възвишения, край летните лагери на найманите сред скалите протичали малки поточета. Цяла нощ се вслушвала Найман-Ана в ромола на водата.

Какво й говорела тя, толкова малко съзвучна с нейната тревожна душа? Найман-Ана търсела успокоение. Искала да се наслуша, да се насити на песента на припкащата влага, преди да отиде в глухото безмълвие на сарозеките. Знаела колко опасно и рисковано е да тръгне из сарозеките сама, но никого не искала да посвети в замисленото дело. Никой не би я разбрал. Дори най-близките няма да одобрят намеренията й. Как ще търси отдавна убития си син? И ако по някаква случайност е останал жив и е превърнат в манкурт, толкоз по-безсмислено е да го търси, напразно да си къса сърцето, защото манкуртът е само външната обвивка, чучелото на предишния човек…

В нощта преди тръгването няколко пъти излизала Найман-Ана от юртата. Дълго се взирала в мрака, ослушвала се, опитвала да се съсредоточи, да събере мислите си. Среднощната луна сияела високо в ясното небе, обливайки земята с равномерна млечнобледа светлина. Множеството бели юрти, разхвърляни в подножието на хълмовете, приличали на ято едри птици, замръкнали тук, край палавите поточета. Близо до аула, при овчите кошари и малко по-нататък — в падините, където пасели конските табуни, се чувал кучешки лай и неясни човешки гласове. Но най-много се разчувствала Найман-Ана от надпяването на девойките, които бодърствали при кошарите откъм близкия край на аула. Едно време и тя била пяла такива нощни песни… Спомнила си, че откакто я довели тук като невеста, все по тия места отсядали на лагер всяко лято. Целият й живот минал по тия места: и когато били многобройно семейство и вдигали тук четири юрти наведнъж — едната за кухня, другата за гостна, а останалите две за спане, и по-късно, след нашествието на жуанжуаните, когато останала сама…

Сега и тя напускала самотната си юрта… От вечерта още се приготвила за път. Запасила се с храна и вода. Взела повече вода. Напълнила два меха за всеки случай, ако не успее веднага да открие кладенци в сарозеките. От вечерта още стояла вързана близо до юртите камилата Акмая. Нейната спътница и надежда. Щяла ли да се реши Найман-Ана да тръгне из сарозекската пустош, ако не разчитала на силата и бързината на Акмая! Същата година Акмая останала ялова, почивала след две раждания и била в прекрасна форма за езда. Мършава, с дълги силни крака, с гъвкави ходила, още неразплескани от прекомерни товари и старост, с чифт твърди гърбици и грациозно сложена на мускулестия врат красива глава, с потрепващи като криле на пеперуда нежни ноздри, дълбоко поемащи въздух при тичане, бялата камила Акмая струвала колкото цяло стадо камили. За такава бързонога хубавица в разцвета на силите всеки давал десет млади животни, за да има потомство от нея. Това било последното съкровище — златната самка, в ръцете на Найман-Ана, последният спомен от миналото богатство. Другото се разпиляло, изчезнало като прах, измита от ръцете. Дълги са ашите — поменът за загиналите, на четиридесетия ден, на годината… И за сина й, когото тръгвала да търси от предчувствие, от безкрайна мъка и скръб, също били направени вече последните помени, на които се събрал много народ, всички наймани от близките околности.

Призори Найман-Ана излязла от юртата, готова вече за път. Когато прекрачила прага, спряла, облегнала се на вратата и обгърнала със замислен поглед заспалия аул, преди да го напусне. Все още стройна, запазила миналата си красота, Найман-Ана била стегната, както се полага за далечен път. На краката с ботушки и шалвари, върху роклята — елек без ръкави, а на раменете със свободно падаща наметка. На главата имала бяла кърпа с вързани на тила краища. Така решила в своите нощни размисли — щом като се надява да види сина си жив, защо да бъде в траур. Ако пък не се сбъдне предположението й, сетне пак ще има време да се увие с вечната черна забрадка. Здрачът на утрото прикривал побелелите коси на майката и белезите от дълбоките горести по лицето й — бръчките, дълбоко набраздили печалното чело. Очите й се навлажнили в този миг и тя тежко въздъхнала. Дали е мислела, дали е предполагала някога, че ще трябва да преживее и това. Но после събрала сили. „Ашвадан ля илла хил алла“ — прошепнала тя първите думи от молитвата („господ е един“) и решително тръгнала към камилата, накарала я да коленичи. Зъбейки се по навик, за авторитет, Акмая бавно отпуснала гърди на земята. Найман-Ана бързо преметнала дисагите върху седлото, яхнала и смушкала камилата, тя се изправила на крака, изведнъж дигайки стопанката си високо над земята. Акмая разбрала — чака ги път…

Никой в аула не знаел, че Найман-Ана заминава и освен сънената прислужница, нейна етърва, която постоянно се прозявала, никой не я изпращал в този час. Найман-Ана от вечерта още й казала, че ще иде при свои торкуни — роднини по баща и майка, да им погостува и оттам, ако има богомолци, ще тръгне за къпчакските земи, на поклонение в храма на светия Ясави…

Тръгнала тя на ранина, за да не й досажда никой с въпроси. Когато се отдалечила от аула, Найман-Ана свърнала към сарозеките, чиито замъглени простори едва се долавяли в неподвижната пустош отпред…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

От борда на самолетоносача „Конвенция“ бе изпратена още една шифрована радиограма до космонавтите-контрольори на орбиталната станция „Паритет“. Те бяха предупредени със същия категоричен тон да не влизат в радиовръзка с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, които се намираха извън Слънчевата галактика, да не обсъждат възможностите и времето за тяхното връщане на орбиталната станция и да чакат занапред указанията на Обединения център за управление.

В океана имаше леко вълнение. Самолетоносачът вече осезаемо се люлееше над вълните. Вълнуваше се, играеше тихоокеанската вода покрай кърмата на гигантския кораб. И слънцето все така сияеше над морския простор, раздвижен от белопенестия безкраен кипеж на вълните. Вятърът струеше с равномерен дъх.

Всички служби на самолетоносача „Конвенция“, включително самолетната група и групите за безопасност на държавните интереси, бяха нащрек — в пълна готовност…

 

Кой ли ден вече с монотонно тихичко скимтене и едва чуто потропване на копитата тичала в тръс бялата камила Акмая по падините и равнините на необятната сарозекска степ, а стопанката й продължавала да я подкарва с камшик и насърчителни викове из горещите пустинни земи. Вечер спирали да пренощуват край някой от редките кладенци. На заранта пак тръгвали да търсят голямото стадо камили, запиляло се някъде сред сарозекския простор. Именно в тази част на сарозеките, недалеч от проточилата се на много километри червеникаво-песъчлива урва Малакумдъчап срещнали неотдавна керванджиите оня пастир-манкурт, когото Найман-Ана търсела сега. Втори ден вече обикаляла тя край Малакумдъчап, страхувайки се да не попадне на жуанжуани, но колкото и да се взирала, колкото и да кръстосвала, навсякъде виждала само гола степ и измамливи миражи. Веднъж вече се поддала на едно такова видение и изминала дълъг лъкатушен път към въздушен град с джамии и крепостни стени. Може би там е синът й, на пазара за роби? Тя ще го качи при себе си на Акмая и тогава нека се опита някой да ги настигне… Тягостно било в пустинята, затова й се привиждали такива неща.

То се знае, трудно е да намериш човек в сарозеките, човекът тук е песъчинка, но ако при него има голямо стадо, което пасе на обширно пространство, рано или късно все ще съзреш някое животно, сетне ще намериш другите, а край стадото и самия пастир. На това се надявала Найман-Ана.

Но засега нищо не била открила. И започнала вече да се страхува — дали стадото не е преместено другаде, или нещо повече, дали жуанжуаните не са го откарали за продан в Хива или Бухара. Ще се върне ли тогава оня пастир от толкова далечни краища?… Когато майката тръгвала от аула, изтерзана от скръб и съмнения, само за едно си мечтаела — да види сина си жив, макар и манкурт, какъвто и да е, макар да не помни, да не разбира нищо, но да е синът й, жив, просто жив… Малко ли е! Но колкото повече навлизала в сарозеките и наближавала мястото, където можела да намери оня пастир, срещнат наскоро от миналите с керван търговци, толкова повече се страхувала да види в сина си умствено осакатено същество, страхът я потискал, гнетял. И тогава молела бога това да не бъде той, нейният син, а друг нещастник и била готова да се примири завинаги, че синът й не е и не може да бъде жив. Че тя отива само да види тоя манкурт и да се увери, че съмненията й са напразни, че след като се увери, ще се върне и ще престане да се измъчва, ще прекара живота си, както реши съдбата… Но сетне отново се поддавала на скръбта и желанието да намери в сарозеките не някой друг, а именно сина си, каквото и да й струва това…

Разкъсвана от тези противоречиви чувства, след като превалила едни полегати хълмове, неочаквано видяла многобройно стадо камили, стотици глави, пуснато свободно да пасе в обширна долина. Кафявите гойни животни бродели сред ниските гъсти храсталаци и тръни и огризвали връхчетата им. Найман-Ана смушкала своята Акмая и стремително препуснала, в първия момент направо се задъхала от радост, че най-сетне е открила стадото, след това се уплашила, студени тръпки я побили, толкова я дострашало, че сега ще види сина си, превърнат в манкурт. Сетне пак я обзела радост й; вече престанала да съзнава какво става с нея.

Ето го стадото пасе, но къде е пастирът? Трябва да е нейде наблизо. И видяла тя в другия край на долината човек. Отдалече не могло да се види лицето му. Стоял с дълга гега в ръка, хванал за юздата една обяздена камила, натоварена с багаж, и спокойно гледал изпод нахлупения калпак приближаването на Найман-Ана.

А когато дошла съвсем близо и познала сина си, майката не разбрала как се свлякла от гърба на камилата. Сторило й се, че паднала, но умът й бил другаде.

— Сине, чедо! А пък аз те търся навсякъде! — хвърлила се тя към него, сякаш през някакъв гъсталак, който ги разделя. — Аз съм твоята майка!

Но тутакси осъзнала всичко и горчиво заридала, тъпчейки на място, със страшно разкривени, конвулсивно тръпнещи устни, мъчейки се да спре, но безсилна да се овладее. За да не се строполи на земята, тя се вкопчила в рамото на сина си, съвсем безучастен към нейните сълзи, и продължавала неутешимо да ридае, зашеметена от мъката, която отдавна била надвиснала, а сега се стоварила, погребвайки я, смазвайки я под тежестта си. Найман-Ана плачела и се взирала през сълзите, през мокрите кичури бяла коса, през треперещите пръсти, с които размазвала полепналата по пътя мръсотия по лицето си, взирала се в познатите черти на своя син и напразно се опитвала да срещне погледа му, все още очаквала, надявала се, че ще я познае, ами че нали е толкова просто и лесно — да познаеш собствената си майка.

Но идването й не му направило никакво впечатление, сякаш тя всеки ден го навестявала в степта. Дори не попитал коя е и защо плаче. По едно време свалил ръката й от рамото си и влачейки за юздата неразделната обяздена камила, тръгнал към другия край на стадото, за да провери не са ли избягали твърде надалече разигралите се млади животни.

Найман-Ана не го последвала, клекнала, хълцайки, на земята, захлупила лице в шепи и така останала, без да вдигне глава. После събрала сили и отишла при него, като се мъчела да бъде спокойна. Синът-манкурт тъпо и равнодушно я погледнал изпод ниско нахлупения калпак, сякаш нищо не е било, и като че някаква бегла усмивка се плъзнала по изпитото му, почти черно, загрубяло от ветровете лице. Но очите, с мъртъв за всичко на света поглед, останали както преди чужди.

— Седни да поговорим — казала с тежка въздишка Найман-Ана.

Седнали на земята.

— Познаваш ли ме? — попитала тя.

Манкуртът поклатил отрицателно глава.

— А как се казваш?

— Манкурт — отговорил той.

— Така те наричат сега. А помниш ли предишното си име? Спомни си истинското име.

Манкуртът мълчал. Майката виждала как се напряга да си го спомни, как от напрежение избиват едри капки пот на челото между веждите, а очите му се премрежват в трепкаща мъгла. Но, изглежда, пред него израснала непроницаема стена, която не можел да преодолее.

— А баща ти как се казваше? Ти самият кой си, откъде си родом! Знаеш ли поне къде си роден?

Не, той нищо не знаел, нищо не помнел.

— Какво са направили с теб! — прошепнала майката, устните й, без да иска, заподскачали отново и задъхвайки се от горест и гняв, тя пак заридала с напразни усилия да се овладее. Скръбта й никак не трогнала манкурта.

— Можеш да отнемеш земята на човека, можеш да му отнемеш богатството, дори живота му можеш да отнемеш — извикала тя, — но кой е измислил, кой е дръзнал да посегне на неговата памет?! О, господи, ако те има, как си могъл да внушиш такова нещо на хората? Мигар и без това не е достатъчно злото по земята?

И тогава, гледайки своя син-манкурт, тя занареждала прочутото си скръбно слово за слънцето, за бога и за себе си, което старите хора преразказват и до днес, щом се отвори дума за сарозекската история…

И тогава започнала жалбата си, която старите хора си припомнят и до днес:

Мен ботасъ олген боз мая,

тулъбън келип изкеген.^[14]

И тогава занареждала с думи, откъснати направо от сърцето, дълги безутешни вопли сред немите безкрайни сарозеки…

Но нищо не трогвало сина й, манкурта.

И тогава Найман-Ана решила не с въпроси, а с внушение да го накара да разбере кой е.

— Името ти е Жоламан. Чуваш ли? Ти си Жоламан. А баща ти се казваше Доненбай. Мигар не помниш баща си? Та той те учеше от дете да стреляш с лък. Аз съм твоята майка. Ти си мой син. Ти си от племето на найманите, разбра ли? Ти си найман…

Той изслушал с пълно безразличие всичко, което му казала, сякаш думите й били празни звуци. Навярно по същия начин слушал и песента на скакалците в тревата.

И тогава Найман-Ана попитала сина си, манкурта:

— А какво е било по-рано, преди да дойдеш тук?

— Нищо не е било — рекъл той.

— Нощ ли е било или ден?

— Нищо не е било — повторил той.

— С кого би искал да си поприказваш?

— С луната. Ама ние не се чуваме. Там седи някой.

— И какво би искал още?

— Да имам плитка като господаря.

— Дай да видя какво са направили с главата ти — посегнала Найман-Ана.

Манкуртът рязко се отдръпнал, сграбчил си калпака и вече не погледнал майката. Тя разбрала, че никога не бива да споменава за главата му.

През това време в далечината се показал мъж на камила. Идвал към тях.

— Кой е той? — попитала Найман-Ана.

— Ядене ми носи.

Найман-Ана се разтревожила. Трябвало по-скоро да се скрие, преди да я види появилият се не навреме жуанжуан. Накарала Акмая да клекне и я възседнала.

— Недей да му казваш нищо. Скоро пак ще дойда.

Синът не отговорил. Било му безразлично.

Когато яхнала камилата и тръгнала през пасящото стадо, Найман-Ана разбрала, че е направила грешка. Но било вече късно. То се знае, че жуанжуанът, който идвал към стадото, можел да я забележи върху бялата камила. Трябвало да избяга пеша, криейки се между пасящите животни.

След като се отдалечила доста от пасището, Найман-Ана влязла в едно дълбоко дере, обрасло по края с пелин. Слязла от камилата и я накарала да легне в дъното на дерето. И оттук започнала да наблюдава какво ще стане. Да, така излязло. Съзрял я оня все пак. След известно време, яздейки в тръс, се показал същият жуанжуан. Той бил въоръжен с копие и стрели. Явно бил озадачен, озъртал се настрани, недоумявал къде е изчезнал ездачът с бялата камила, когото забелязал отдалече. Не знаел накъде да тръгне. Препуснал в едната посока, сетне в другата. И последния път минал съвсем близо край дерето. Добре, че Найман-Ана се досетила да върже муцуната на Акмая. Току-виж, за беля, се обади. Скрита зад пелиновите храсти в края на дерето, майката видяла жуанжуана съвсем ясно. Той яздел рошава камила и се озъртал настрани, лицето му било подпухнало, напрегнато, на главата имал черна шапка, като лодка, с извити нагоре краища, а на гърба му се люлеела черна лъскава плитка, плетена на два зъба. Жуанжуанът се изправил на стремената, с готово копие в ръка, оглеждал се, въртял глава и очите му святкали. Той бил един от враговете, които заграбили сарозеките и взели толкова народ в робство, причинили толкова нещастия на семейството й. Но какво могла да стори тя, една невъоръжена жена, срещу тоя свиреп войн? И си мислела какъв ли живот, какви ли събития са докарали тия хора до такава жестокост и диващина — да погубват паметта на робите…

Жуанжуанът се повъртял назад-напред и бързо се отдалечил към стадото.

Свечерявало се. Слънцето залязло, но заревото още сияело над степта. После отведнъж се мръкнало. И паднала непрогледна нощ.

Найман-Ана прекарала тая нощ съвсем сама в степта, някъде недалече от своя син-манкурт. Страх я било да се върне. Може би оня жуанжуан е останал да пренощува при стадото.

И тогава й хрумнало решението да не оставя сина си в робство, да го отведе със себе си. Нека да е манкурт, нека нищо да не разбира, но по-добре да си е у дома, сред близките, отколкото пастир при жуанжуаните в безлюдните сарозеки. Тъй й подсказвало майчиното сърце. Не могла да остави кръвта си в робство. Току-виж, в родните места му се възвърне разсъдъкът и си спомни детството…

На сутринта Найман-Ана отново яхнала Акмая. Тръгнала по далечни заобиколни пътища и дълго се промъквала към стадото, което през нощта се изместило доста надалече. Когато го открила, дълго се оглеждала, няма ли някой от жуанжуаните. И само когато се уверила, че няма никой, извикала сина си по име:

— Жоламан! Жоламан! Здравей!

Синът й се обърнал, тя възкликнала от радост, но веднага разбрала, че се обърнал просто на гласа й.

И отново се опитвала Найман-Ана да му възвърне отнетата памет.

— Спомни си как се казваш, спомни си името! — молела го и настоявала тя. — Баща ти е Доненбай, мигар не помниш? А твоето име не е Манкурт, а Жоламан^[15]. Така те нарекохме, защото ти се роди на път, при един голям преход на найманите. И когато се роди, ние спряхме на лагер за три дни. Три дни пирувахме.

И макар че всичко това не правело никакво впечатление на сина-манкурт, майката продължавала да разказва с напразната надежда, че може нещо ненадейно да се пробуди в помръкналото му съзнание. Но тя се мъчела да мине през непроходима стена. И въпреки това продължавала да повтаря:

— Спомни си как ти е името? Баща ти се казва Доненбай!

После го нахранила и напоила от своите запаси и взела да му пее люлчини песни.

Песничките много му харесали. Приятно му било да ги слуша и нещо живо, някаква топлинка се появила върху застиналото му и загрубяло, почти черно лице. Тогава майката започнала да го уговаря да напусне това място, да напусне жуанжуаните и да се върне с нея в родните места. Манкуртът не можел да си представи как така ще се вдигне и ще замине нанякъде — ами стадото? Не, господарят е заповядал да не се отлъчва от стадото. Тъй е заповядал господарят. И той никъде няма да отиде…

Тогава за кой ли път вече Найман-Ана се опитвала да мине през закованата врата на погубената му памет и все повтаряла:

— Спомни си кой си? Как ти е името? Баща ти е Доненбай!

Не забелязала майката в напразните си усилия колко време минало, опомнила се чак когато на края на стадото отново се появил жуанжуанът на камила. Тоя път бил много по-наблизо и яздел бързо, като шибал камилата да тича още по-бързо. Без да губи време, Найман-Ана яхнала Акмая. И препуснала. Но от другия край се показал още един жуанжуан на камила, тръгнал да й пресече пътя. Тогава Найман-Ана, шибайки Акмая, успяла да мине между двамата. Бързоногата бяла Акмая навреме я отнесла напред, а жуанжуаните тръгнали да я преследват с крясъци, размахвайки копия. Къде можели те да стигнат Акмая. Все повече изоставали с тромавите си рошави камили, а Акмая, поемайки дълбоко въздух, се носела по сарозеките с крилете на вятъра, отнасяйки Найман-Ана от смъртоносната потеря.

Не знаела Найман-Ана, че когато се върнали, озлобените жуанжуани започнали да бият манкурта. Но в какво можели да го обвинят. Той само повтарял:

— Тя казваше, че ми е майка.

— Никаква майка не ти е тя! Ти нямаш майка. Знаеш ли защо е дошла? Знаеш ли? Иска да ти махне калпака и да ти отпори кожата от главата! — плашели те клетия манкурт.

При тези думи манкуртът пребледнял, съвсем сиво станало черното му лице. Свил глава между раменете си, сграбчил калпака с две ръце и се заоглеждал като див звяр.

— Ама ти не се бой! Дръж! — По-възрастният жуанжуан му пъхнал в ръката лък и стрели.

— Я се прицели! — По-младият хвърлил шапката си нависоко. Стрелата я пробила. — Гледай ти! — учудил се собственикът на шапката. — Ръката му още помни!

Като птица, подплашена от гнездото си, обикаляла Найман-Ана из сарозеките. И не знаела какво да прави, какво да чака. Дали сега жуанжуаните няма да откарат цялото стадо, а с него и сина й на друго място, недостъпно за нея, по-близо до голямата орда, или ще дебнат да я хванат? Губейки се в догадки, тя идвала към стадото, като заобикаляла по скрити места, и много се зарадвала, когато видяла, че двамата жуанжуани си отиват. Отдалечавали се един до друг на камилите, без да се обръщат. Майката дълго не откъсвала поглед от тях и когато изчезнали в далечината, решила да се върне при сина си. Сега искала на всяка цена да го отведе със себе си. Какъвто и да е — той не е виновен, че съдбата му е изневерила, че враговете така са се погаврили с него, но в робство тя няма да го остави. И нека, когато найманите видят как нашествениците осакатяват пленените джигити, как ги унищожават и лишават от разум, нека тогава възнегодуват и грабнат оръжие. Не става въпрос за земята. Земя има за всички. Но жуанжуанското зло не може да се търпи дори в далечно съседство…

С тези мисли се връщала Найман-Ана при сина си, като преценявала как да го предума, да го убеди да избягат още същата нощ.

Свечерявало се вече. Промъквайки се незабелязано по падини и долини с червеникавия си здрач, над необятните сарозеки се спускала още една нощ от безкрайния низ на минали и предстоящи нощи. Бялата камила Акмая бързо и леко носела стопанката си към големия табун. Лъчите на залязващото слънце откроявали силуета на майката между гърбиците на камилата. Найман-Ана била напрегната и загрижена, лицето й — бледо и строго. Белите й коси, бръчките, мислите по челото и в очите, мрачни като сарозекски здрач, били една непоносима болка… Ето, стигнала вече стадото, тръгнала между пасящите животни и се заоглеждала, но никъде не виждала сина си. Кой знае защо, обяздената камила свободно пасяла, влачейки след себе си юздата… Но сина й го нямало. Какво ли се е случило?

— Жоламан! Сине, Жоламан, къде си? — взела да го вика Найман-Ана.

Никой не се появил, никой не отговорил.

— Жоламан! Къде си? Аз съм, твоята майка! Къде си?

И докато се оглеждала разтревожено, не забелязала, че синът й, манкуртът, скрит в сянката на една камила, вече се прицелвал от коляно с опъната на тетивата стрела. Отблясъците на слънцето му пречели и той изчаквал удобен момент, за да стреля.

— Жоламан! Сине! — викала го Найман-Ана, обезпокоена, че нещо му се е случило. Обърнала се на седлото. — Не стреляй! — успяла само да викне тя и рекла да смушка бялата камила Акмая, за да я обърне с лице към него, но стрелата изсвирила късо и се забила отляво в гърдите й.

Ударът бил смъртоносен. Найман-Ана се наклонила и започнала бавно да пада, хващайки се за шията на камилата. Но преди нея от главата й паднала бялата забрадка, която се превърнала във въздуха на птица и полетяла с вик: „Спомни си кой си? Как ти е името? Баща ти е Доненбай! Доненбай! Доненбай!“

Оттогава, казват, започнала да лети нощем из сарозеките птицата Доненбай. Когато срещне пътник, тази птица кръжи наблизо и крещи: „Спомни си кой си? Кой си? Как ти е името? Името? Баща ти е Доненбай! Доненбай! Доненбай! Доненбай! Доненбай!…“

Мястото в сарозеките, където била погребана Найман-Ана, започнало да се нарича гробището Ана-Бейит — майчин упокой…

От бялата камила Акмая останало голямо потомство. Женските в рода й приличат на нея, белоглавите камили са известни в цялата област, а мъжките, обратно, раждат се черни и силни като сегашния Бураний Каранар.

Покойният Казангап, когото откарват сега да погребат на Ана-Бейит, винаги доказваше, че Бураний Каранар не е от просто потекло, началото му иде от самата Акмая, прочутата бяла камила, останала в сарозеките след гибелта на Найман-Ана.

Едигей охотно вярваше на Казангап. Защо не?… Бураний Каранар го заслужава… Колко изпитания е имал вече в добри и лоши дни — и винаги Каранар го е избавял от трудностите… Само че много зъл става, когато се разгони, а то се случва тъкмо през студовете, тогава побеснява и страшно беснее, та хем зимата беснее, хем той. Две зими наведнъж. Не можеш на глава да му излезеш в това време… Веднъж подведе Едигей, здравата го подведе и ако беше, да речем, не човек, ама, да допуснем, разумно същество, никога Бураний Едигей нямаше да му прости оня случай… Но какво ще искаш от една камила, от един самец, пощръклял в любовния период… Пък и не е там работата. Мигар можеш да се сърдиш на едно животно, това е само между другото, просто съдбата се обърна така. Какво общо има с всичко Бураний Каранар? Нали Казангап добре знаеше тая история и той я отсъди, иначе кой знае как щеше да свърши.

VII

Бураний Едигей си спомняше края на лятото и началото на есента на хиляда деветстотин петдесет и втора година с някакво чувство за отминало щастие. Като по чудо се сбъдна тогава предсказанието му. След оная страхотна жега, от която дори сарозекските гущери идваха по праговете на къщите, за да се спасят от слънцето, в средата на август времето неочаквано се промени. Отведнъж намаля нетърпимата жега и постепенно взе да се захлажда, нощем поне можеше вече спокойно да се спи. Има такава благодат в сарозеките, всяка година е различна от другите, но има. Зимите са си едни и същи. Винаги сурови, а лятото понякога е по-меко. Това се случва, когато в горните пластове на въздушните течения, както го разправяше веднъж Елизаров, ставали големи размествания, променяла се посоката на небесните реки. Елизаров обичаше да обяснява такива неща. Разправяше, че горе текат огромни невидими реки със свои брегове и разливи. Та тия реки, значи, непрекъснато обикалят и къпят земното кълбо. И Земята, цялата обвита с ветрове, си плува по своите кръгове — туй било в същност течението на времето. Интересно бе да слушаш Елизаров. Хора като него трудно се намират, човек с необикновена душа, Бураний Едигей го уважаваше, пък и той му отговаряше със същото. Да, та ще рече, тая небесна река, която понякога донася в сарозеките облекчителна прохлада в най-голямата жега, кой знае защо, хлътва надолу и като хлътне, попада на Хималаите. А Хималаите къде са, бог знае колко надалече, ама все пак в границите на земното кълбо, значи, не чак толкоз далеч. Въздушната река се блъска в Хималаите и тръгва обратно; в Индия и Пакистан не отива, там жегата си е жега, а над сарозеките се разлива на връщане, защото те, също като морето, са открито пространство, няма прегради… И тая река донася прохлада от Хималаите…

Тъй или иначе, ама оная година в края на лятото и началото на есента наистина се случи приятно време. Дъждовете в сарозеките са рядкост. Всеки дъжд може да се помни дълго. Но оня дъжд Бураний Едигей го запомни за цял живот. Отначало се заоблачи, дори беше някак необикновено, когато се закри вечно голата дълбочина на нажеженото изцъклено сарозекско небе. И взе да става душно, задухът ставаше просто нетърпим. През тоя ден Едигей беше прикачвач. На глухата линия в кантона имаше останали три платформи след разтоварването на чакъла и на новата пратка борови траверси. Още предния ден ги бяха разтоварили. Както винаги искат работата да се върши в срок, пък сетне излезе, че не трябвало чак толкоз да се бърза. Половин ден след разтоварването стояха платформите на глухата линия. А в тая работа се включиха всички — Казангап, Абуталип, Зарипа, Укубала, Букей, всички, които не бяха на дежурство, отидоха да разтоварват. Нали тогава се налагаше всякаква черна работа да вършат на ръка. Ох, какъв пек беше! Само като си помислиш, кой ли дявол ги докара тия платформи в такава жега. Но щом трябва, значи, трябва. Работеха. На Укубала й прилоша, взе да повръща. Не понасяше миризмата на напечените просмолени траверси. Трябваше да я изпратят у дома. А сетне пуснаха всички жени — в къщи децата издъхваха от жегата. Останаха мъжете, съсипаха се от работа, ама я свършиха. А на другия ден, тъкмо когато щеше да завали, празните платформи трябваше да се върнат в Кумбел с попътен товарен влак. Докато правеха маневри, за да прикачат вагоните, Едигей не можеше да диша от задуха, също като във войнишка баня. По-добре беше да припича слънце. Пък и машинистът се случи един — едва се влачи, на час по лъжичка. А ти се пъхай превит одве под вагоните. И Едигей взе, че го напсува яко. Но и машинистът не му остана длъжен. И на него не му беше весело край пещта в локомотива. Бяха пощурели от горещината. Слава богу, товарният влак замина. Откара празните платформи.

И тогава изведнъж плисна проливен дъжд. Рукна като из ведро. Един дъжд стигна за цялата суша. Земята трепна, мигом шупна в мехури и локви. И валеше тоя дъжд, валеше яростен, бесен, натрупал много влага и прохлада, ако туй е вярно, чак от снежните хребети на Хималаите… Ух, какви били тия Хималаи! Каква мощ! Едигей хукна към къщи. Защо, сам не знае. Просто тъй. Нали човек, когато някъде го завари дъждът, винаги бърза да се прибере или да се скрие под някоя стряха. Навик. Иначе защо му трябваше да се крие? Усети се и спря, когато видя пред бараката на Кутъбаеви цялото семейство — Абуталип, Зарипа и двете им синчета, Даул и Ермек, хванати за ръце да играят и скачат под дъжда. Това го потресе. Не защото те лудуваха и се радваха на дъжда. А защото, преди още да завали, Абуталип и Зарипа побързаха да си тръгнат, широко крачейки през линиите. Сега той разбра. Искали са да бъдат заедно в дъжда, с децата, цялото семейство. Никога не би му хрумнало подобно нещо. А те, къпейки се в потоците проливен дъжд, лудуваха, шумяха като прелетните гъски на Аралско море! Това беше празник за тях, отдушник от небето. Толкова се бяха затъжили, измъчили за дъжд в сарозеките. Хем радостно му стана на Едигей, хем тъжно и смешно, дожаля му за тези онеправдани души, които се хващаха за всеки светъл миг в живота на кантона Боранлъ-Бураний.

— Едигей! Хайде с нас! — закрещя през потоците от дъжд Абуталип и размаха ръце като плувец.

— Чичо Едигей! — на свой ред се спуснаха зарадвано към него момчетата.

Малкият, Ермек, едва подкарал третата годинка, любимецът на Едигей, тичаше с разперени за прегръдка ръце, с широко отворена уста, давейки се от дъжда. Очите му искряха от неописуема радост, геройство и палавост. Едигей го пое и го завъртя на ръце. Сетне не знаеше какво да прави по-нататък. Изобщо не беше имал намерение да се включва в тая семейна игра. Но тогава иззад ъгъла изскочиха с високи писъци дъщерите му — Сауле и Шарапат. Дотичаха на глъчката, която вдигаха Кутъбаеви. И те бяха щастливи. „Татко, хайде да се гоним!“ — настояха. И това премахна колебанието му. Сега всички заедно лудуваха в проливния нестихващ дъжд.

Едигей не изпускаше от ръце малкия Ермек, страхуваше се, че в бъркотията ще падне в някоя локва и ще се задави. Абуталип качи на гръб малката му дъщеря — Шарапат. И така се въртяха, забавлявайки децата. Ермек подскачаше в ръцете на Едигей, крещеше с цяло гърло и когато се задавяше, тутакси притискаше силно мократа си муцунка във врата му. Това бе толкова трогателно, на няколко пъти Едигей улови върху себе си благодарните, светнали от радост погледи на Абуталип и Зарипа, доволни, че синчето им се чувства така добре с чичо Едигей. Но и на Едигей и дъщеричките му също им беше много весело в тая лудешка игра, подхваната от семейство Кутъбаеви. Неволно той обърна внимание колко красива е Зарипа. Дъждът беше разпилял черните й коси по лицето, шията, раменете и стичайки се на вадички от главата до петите, щедро струеше по гъвкавото младо тяло на жената, като очертаваше шията, ръцете, бедрата, босите й крака. А очите й сияеха радостно и закачливо. Щастливо святкаха белите й зъби.

За сарозеките дъждът е празна работа. Снеговете постепенно се просмукват в почвата. А дъждът, колкото и проливен да е, също като живак от длан, изтича в дерета и долове. Разбушува се, вдигне шум — и край, няма го.

Само след няколко минути при тоя проливен дъжд залудуваха потоци и ручеи, пъргави, бързи, пенливи. Тогава всички запрескачаха, заприпкаха по тях, взеха да пускат легени и корита по водата. Дори големите деца, Даул и Сауле, започнаха да се возят в легените. Наложи се да сложат и малките в корита, те също заплуваха…

А дъждът продължаваше да се лее. Увлечени в плаването, те се озоваха с коритата чак под насипа на линиите в началото на кантона. В същото време през Боранлъ-Бураний минаваше пътнически влак. Хората, надвесени, кажи-речи, до пояс през широко отворените прозорци и врати на вагоните гледаха тези нещастни чудаци от пустинята. Викаха им нещо като: „Хей, гледайте да не се удавите!“ — и се заливаха от смях, свиркаха, усмихваха се. И може би наистина са представлявали необикновена гледка отстрани. Влакът отмина, къпан от проливния дъжд, отнасяйки онези, които вероятно след ден-два ще забавляват приятелите си с разказа за видяното.

Може би на Едигей нямаше да му мине подобна мисъл през ума, ако не му се стори, че Зарипа плаче. Когато се стичат по лицето обилни струи вода, трудно можеш да определиш дали човек плаче. И все пак Зарипа плачеше. Преструваше се, че се смее, че й е безумно весело, а в същност плачеше, като се мъчеше да не хълца, и прекъсваше плача с викове и смях. Абуталип разтревожено я хвана за ръка:

— Какво има? Лошо ли ти е? Да си вървим у дома.

— Не, просто съм се разхълцала — отговори Зарипа.

И отново заиграха с децата, бързайки да се наситят от даровете на случайния дъжд. Едигей се почувства неудобно. Представи си колко им е тежко може би да осъзнават, че има друг живот, отнет и недостъпен за тях, където дъждът не е събитие, където хората се къпят и плуват в чиста прозрачна вода, където има други условия, други развлечения, други грижи за децата… И за да не притесни Абуталип и Зарипа, които само заради децата естествено се преструваха на весели, продължи да поддържа играта им…

Навозиха се, наиграха се до насита и деца, и възрастни, а дъждът продължаваше да се лее. Тогава хукнаха да се прибират по домовете си. Гледайки съчувствено след Кутъбаеви, Едигей се любуваше как тичат рамо до рамо — бащата, майката, децата. И всичките мокри. Поне един ден щастие в сарозеките.

С малката дъщеря на ръце, хванал голямата, Едигей се появи на прага в къщи. Когато ги видя, Укубала плесна уплашено:

— Ох, какво се е случило? На какво приличате?

— Не се плаши, майко — успокои я Едигей и се засмя. — Когато атанът изпада в захлас, той си играе с тайлачетата^[16].

— Тъй ами, гледам, че съвсем си заприличал на него — усмихна се с укор тя. — Хайде, събличайте се, не стойте като мокри кокошки.

Дъждът престана да вали, но все още някъде из покрайнините на сарозеките продължаваше да се лее чак до зори, съдейки по среднощния глух тътен от далечни гръмотевици. На няколко пъти Едигей се будеше от тях. И се чудеше. На Аралско море се е случвало да вилнее току над главата му буря — и пак е спал. Да, ама там беше друго — там бурите са чести. Когато се събуждаше, Едигей долавяше през затворените си клепки отразените в прозорците, като трепкащо сияние, далечни, размити светкавици, припламнали по различни места в степта.

Същата нощ сънува, че е на фронта и е залегнал под стрелба. Снарядите безшумно падаха. Взривовете беззвучно изригваха и застиваха във въздуха като черни фонтани, сетне бавно и тягостно се смъкваха надолу. Един от тези взривове го изхвърли нагоре и той взе да пада много дълго, падаше с примряло сърце в зловеща празнота. След това тичаше в атака, бяха много бойци, всичките в сиви шинели, всичките хукнали в атака, но лицата им не се виждаха, като че само шинелите тичаха с автомати в ръце. И когато тия шинели закрещяха „ура“, пред Едигей на пътя изникна Зарипа, цялата мокра от дъжда, смееща се. Това бе удивително. С басмената рокличка, с разпилени коси, в потоци вода, стичащи се по лицето, тя се смееше, смееше. Едигей нямаше време да спира, знаеше, че е тръгнал в атака. „Защо се смееш така, Зарипа? Не е на добро“ — каза й Едигей. „Но аз не се смея, а плача“ — отговори му тя и продължи да се залива от смях под струите дъжд…

На другия ден Едигей искаше да разкаже тоя сън на Абуталип и Зарипа. Но се отказа, лош му се стори сънят. Защо излишно да разстройва хората…

След оня голям дъжд сарозекският пек намаля или, както го рече Казангап, свършиха се рушветите за лятото. Имаше още горещи дни, но вече по-търпими. И оттогава постепенно настъпи предесенната сарозекска благодат. Избавиха се от изтощителната жега и боранлънските деца. Живнаха, отново зазвънтяха гласчетата им. А по същото време от Кумбел съобщиха в кантона, че на гарата са докарани къзъл-ордински дини и пъпеши. И ако боранлъчани желаят, може да им изпратят част от тях или сами да дойдат и да си вземат. Тъкмо от туй се възползва Едигей. Предума началника на кантона, че трябва сами да отидат, иначе бог знае какъв боклук ще им изпратят. Началникът се съгласи. Добре, рече, заминете с Кутъбаев и изберете нещо по-свястно. Само това чакаше Едигей. Искаше му се поне за един ден да изведе Абуталип, Зарипа и децата от Боранлъ-Бураний. Пък не беше лошо и той със семейството си да се поразведри. И тръгнаха те, двете семейства с всички деца, рано заранта с един попътен влак за Кумбел. Издокарани с най-хубавите си дрехи. Чудесно беше. Децата си представяха, че отиват в някоя приказна страна. През целия път се радваха и току разпитваха: „А там растат ли дървета?“ — „Растат.“ — „И зелена трева?“ — „И зелена трева. Дори и цветя.“ — „И високи къщи има, нали, а по улиците вървят коли?“ — „А дини и пъпеши има колкото искаш, нали?“ — „А там има ли сладолед?“ — „Има ли море?“

Вятърът нахлуваше в товарния вагон, струеше с равномерен приятен полъх през открехнатата врата, преградена за всеки случай с дъска, та да не падне някое от децата, макар че точно до нея бяха седнали на празни сандъци Едигей и Абуталип. Приказваха си за най-различни неща и отговаряха на въпросите на децата. Доволен беше Бураний Едигей, че заедно пътуват, че времето е хубаво, че децата са весели, но най-много се радваше не за малките, а за Абуталип и Зарипа. Лицата им бяха светнали. Отпуснаха се хората, освободиха се поне за известно време от непрекъснатите грижи и душевния тормоз. И понеже беше в настроение, си помисли: „Може да е речено Абуталип да живее в сарозеките, както знае и колкото му стигнат сили. Дай боже!“

Драго му беше да гледа как задушевно си приказват Зарипа и Укубала за най-различни житейски работи. И са щастливи. Нали тъй е редно, колко им трябва на хората… Много му се искаше Кутъбаеви да забравят всичките несгоди, за да свикнат, да се приспособят към техния боранлънски живот, щом като друг изход нямат. Едигей беше поласкан и от това, че Абуталип седи до него, рамо до рамо, уверен, че може да разчита на него и че двамата се разбират без излишни думи, без да засягат излишно болезнени теми, за които няма смисъл да се говори просто тъй, между другото. Едигей ценеше в Абуталип ума, неговата сдържаност, но най-вече привързаността му към семейството, заради което живее, не се предава и черпи сили от това. Слушайки Абуталип, той стигаше до извода, че най-хубавото, което човек може да направи за другите, е да възпита децата си като достойни хора. И не с чужда помощ, а сам, ден подир ден, крачка по крачка, да влага в тая работа цялото си сърце, да бъде колкото може по-дълго и винаги заедно с децата си.

Ей го на, като си помисли човек, къде ли само не го пращаха Сабитжан да учи, от дете е по интернати, институти и най-различни курсове за усъвършенстване. Клетият Казангап даваше всичко, което припечели, за да го издържа в градовете, за да живее неговият Сабитжан не по-зле от другите — и каква полза? За знаене, всичко знае, ама калпавият човек си остава калпав.

Та си мислеше тогава по пътя Едигей, когато отиваха за дини и пъпеши в Кумбел, че щом като няма по-добър изход, Абуталип Кутъбаев трябва да си уреди по-добре живота в Боранлъ-Бураний. Да си създаде стопанство, да завъди добитък и да отгледа синовете си сред сарозеките, както може и колкото може. Вярно, не се хвана съвети да му дава, ама от разговора разбра, че Абуталип има такова намерение. Разпитваше как да се запаси с картофи, къде да купи за зимата валенки на жена си и децата, пък аз, рече, ще карам с ботушите. Интересуваше се още има ли в Кумбел библиотека, дават ли се книги за ползване по кантоните.

Същия ден вечерта се върнаха пак с товарен влак и донесоха пъпешите и дините, заделени от орса за боранлъчани. Децата естествено се поумориха накрая, но бяха много доволни. Видяха свят в Кумбел, накупиха им играчки, ядоха сладолед и най-различни други работи. Да, случи се едно малко произшествие в бръснарницата на гарата. Решиха да подстрижат децата. А когато дойде ред на Ермек, той нададе такива писъци и плач, че се видяха в чудо с него. Изтрепаха се да го увещават, а той се плаши, дърпа се, крещи, вика баща си. В момента Абуталип се бе отбил в съседния магазин. Зарипа не знаеше какво да прави и ту се червеше, ту бледнееше от срам. И все се оправдаваше, че от бебе още не е подстригван, жал им било — великолепна къдрава коса имаше момчето. Ермек наистина имаше чудесна коса, гъста и къдрава като на майка му, пък и въобще целият приличаше на нея: когато му измият главата и разрешат къдриците, просто да му се ненагледаш.

Накрая се стигна дотам, че Укубала разреши да отрежат косата на Сауле: гледай, значи, момиче е и пак не се бои. Това като че ли подейства някак, но щом бръснарят взе машинката, отново се вдигна врява и писък до бога, Ермек се отскубна от ръцете им и в тоя момент на вратата се показа Абуталип. Ермек се втурна към баща си. Той го вдигна и силно го притисна, разбра, че няма смисъл да мъчат детето.

— Извинете — рече той на бръснаря. — Някой друг път. Да съберем кураж и тогава… А засега ще почака, няма защо да бързаме… Друг път…

 

През извънредното заседание на комисиите със специални пълномощия на самолетоносача „Конвенция“, по взаимно съгласие от двете страни, бе изпратена още една кодирана радиограма чрез орбиталната станция „Паритет“ до паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, намиращи се на планетата с извънземна цивилизация — да не предприемат абсолютно никакви действия, да останат на място, докато получат специални указания от Обединения център за управление.

Както и преди, заседанието продължи при закрити врати. Както и преди, самолетоносачът „Конвенция“ бе на мястото си в Тихия океан, южно от Алеутските острови, на съвсем еднакво разстояние по въздуха между Сан Франциско и Владивосток.

Както и преди, никой в света не знаеше още за най-голямото междугалактично събитие — в системата на светилото Крепител бе открита планета с извънземна цивилизация, чиито разумни същества предлагат да влязат в контакт със земните хора.

На това извънредно заседание страните разискваха всичко „за“ и „против“ този толкова необикновен и внезапно изникнал проблем. Освен другите подръчни материали на масата пред всеки член от комисиите беше досието с пълния текст от посланието на паритет-космонавтите 1–2 и 2–1. Проучваше се всяка мисъл, всяка дума в документите. Всяка подробност, посочена като факт за разумния живот върху планетата Горска гръд, се обсъждаше от гледна точка на евентуалните последици, на съвместимостта или несъвместимостта с опита на земната цивилизация и с интересите на водещите страни на планетата… Никога още не бе изниквал проблем от такъв род. А въпросът трябваше да се разреши спешно…

В Тихия океан имаше, както и преди, лека буря…

 

Щом като семейство Кутъбаеви издържаха най-страшния период на лятната сарозекска жега и не си грабнаха в отчаяние багажа, не тръгнаха от Боранлъ-Бураний накъдето им видят очите, само да се махнат оттук, боранлъчани разбраха, че това семейство ще остане за дълго. Абуталип Кутъбаев явно се поободри, по-точно, приобщи се към тукашния живот. Е, то се знае, обръгна, свикна с условията на кантона. Той беше в правото си, като всеки друг, да каже, че Боранлъ е най-загубеното място в света, щом дори водата за пиене и за всички други нужди се докарва с цистерна по железопътната линия, а на който му се допие студена, прясна водица, трябва да си оседлае камилата и да иде с мехове на кладенците през девет земи в десета, нещо, което освен Едигей и Казангап никой друг не се осмеляваше да направи.

Да, тъй беше още през петдесет и втора година, та чак до шестдесета, докато не построиха на кантона дълбочинна вятърно-електрическа водна помпа. Но по онова време дори не мечтаеха още за това. И въпреки всичко Абуталип никога не проклинаше, не ругаеше нито кантона Боранлъ-Бураний, нито сарозеките. Приемаше злото като зло, доброто като добро. В края на краищата тая земя е нищо и пред никого нямаше вина. Човек сам трябва да реши ще остане ли тук да живее…

И на тая земя хората се стараеха да уредят живота си колкото може по-удобно. Когато Кутъбаеви се увериха напълно, че мястото им е тук, на Боранлъ-Бураний, и че по-нататък няма къде да идат, а трябва да се настанят по-солидно, времето започна да не им стига за домашната работа. То се знае, отработваха си всеки ден, всяко дежурство, но и през свободното време не подвиваха крак. Развъртя се, запали се Абуталип, когато се зае да стегне жилището си за зимата — иззида печката наново, уплътни вратата, натъкми рамките да паснат добре. Нямаше голям опит в тия неща, но Едигей му помагаше с инструменти и материали, не го оставяше сам. А когато взеха да копаят изба до барачката, то и Казангап се включи. Тримата направиха малка изба, изолираха стените със стари траверси, измазаха пода с глина и слама, сковаха здрав покрив, за да не хлътне случайно някое добиче. Каквото и да правеха, край тях току обикаляха, вряха им се в ръцете синчетата на Абуталип. Макар че понякога пречеха, тъй беше по-весело, по-мило. Едигей и Казангап обмисляха как да помогнат на Абуталип да си уреди стопанството и бяха пресметнали вече едно-друго. Решиха от пролетта да му отделят една дойна камила. Важното бе да се научи да дои. Нали не е крава. Камилата трябва да я доиш прав. Да се грижиш за нея в степта и най-важното да наглеждаш сукалчето, навреме да го пускаш да суче и навреме да го махаш. Не са малко грижите и за него. Трябва да знаеш кое как се прави…

Но най-много се радваше Бураний Едигей, че Абуталип не само се захвана с домакинството, не само се занимаваше редовно с децата на двете семейства, учеха ги със Зарипа да четат книжки, да рисуват, но и нещо повече — превъзмогваше бораплънската пустош и се занимаваше със себе си. Абуталип Кутъбаев беше образован човек. Просто му бе необходимо да чете книги, да си прави някакви бележки. Едигей тайно се гордееше, че има такъв приятел. Ето защо търсеше неговата близост. Нали неслучайно се сприятели и с Елизаров, геолога по сарозеките, който често идваше по тукашните места. Едигей уважаваше учените, хората с големи знания. Абуталип също знаеше много. Само че се стараеше по-рядко да размишлява на глас. Но веднъж двамата имаха сериозен разговор.

Връщаха се една вечер от работа на линиите. Тоя ден бяха вдигали снегобрани на седмия километър, където винаги се трупат големи преспи. Макар че есента току-що бе настъпила, трябваше да се подготвят своевременно за зимата. И тъй, прибираха се те у дома. Вечерта беше ясна, предразполагаше към разговор. В такива вечери сарозеките са като дъното на Аралско море, гледано от лодка в тихо време, смътно доловими в леката мъглявина на залеза.

— Слушай, Абу, когато и да мина вечер край вас, главата ти все стърчи над перваза на прозореца. Пишеш нещо или майсториш, и лампа има до теб? — попита Едигей.

— Много просто — отговори Абуталип, като премести лопатата от едното рамо на другото. — Писалище нямам. Та щом си легнат моите палавници, Зарипа взема нещо да чете, а пък аз си записвам някои неща, докато още ги помня — войната и преди всичко годините, прекарани в Югославия. Времето минава, събитията остават все по-назад. — Той замълча. — Непрекъснато мисля какво мога да направя за децата си. Съвсем естествено е, че ще ги гледам, ще ги храня, ще ги възпитавам. Колкото мога, толкова. Но аз минах и преживях толкова, колкото друг да не му даде господ за сто години да преживее, пък ето на — още съм жив и дишам, може би неслучайно съдбата ми е предоставила тази възможност. Вероятно най-вече за да кажа нещо на децата си. Аз трябва да им дам отчет за своя живот, защото съм ги създал на тоя свят, така го разбирам. Естествено има една обща истина за всички, но всеки си има и свое разбиране. А то си отива заедно с нас. Когато човек е бил между живота и смъртта в световното сблъскване на силите и е могъл най-малко поне сто пъти да бъде убит, но е останал жив, той има възможността да разбере много неща — доброто и злото, истината и лъжата.

— Чакай, едно не проумявам — прекъсна го учуден Едигей. — Може и верни работи да приказваш, но твоите синчета са малки, сополанковци още, от една бръснарска машинка се плашат, какво ще разберат те?

— Затова именно го записвам. Искам да го запазя. Никой не знае предварително колко ще живее. Ето, оня ден се бях умислил като извеян и едва не паднах под колелата на влака. Казангап успя да ме спаси. Блъсна ме. И след това страшно ме руга: нека децата ти, казва, днес на колене да благодарят на господа бога.

— Тъй ами. Отдавна съм ти рекъл. И на Зарипа го рекох — възмути се на свой ред Едигей и използва случая още веднъж да изкаже опасенията си. — Защо вървиш по линията тъй, сякаш локомотивът от релсите трябва да свърне и път да ти стори? Има си правила за безопасност. Културен човек си, колко трябва да ти се повтаря? Сега си железничар, а ходиш като на пазар. Може да те сгази, не си играй.

— Ех, случи ли се такова нещо, моя ще си бъде вината — мрачно се съгласи той. — Но ти все пак ме изслушай, а после ще говориш.

— Аз само тъй, между другото, защото стана дума, кажи.

— Едно време хората са оставяли на децата си наследство. За добро ли, за зло ли е оставало наследството — кога как се случи. Колко книги са писани за това, колко приказки се разказват, колко пиеси в театрите се играят за онова време, как са делили наследството и какво е станало после с наследниците. А защо? Защото най-често тия наследства са били трупани несправедливо, от чуждо тегло, от чужд труд, от измама, затова поначало крият в себе си злото, греха, несправедливостта. А пък аз се утешавам с мисълта, че ние, слава богу, сме избавени от тези неща. Моето наследство на никого няма да навреди. То ще бъде само моят дух, мои записки, а в тях — всичко, което съм разбрал и взел от войната. По-голямо богатство нямам за децата си. Тук, в сарозекската пустиня, стигнах до тая мисъл. Животът постоянно ме изтласкваше насам, за да се загубя, да изчезна, но аз ще запиша за тях всичко, което мисля, размислям и някога ще се пренеса в тях, в моите деца. Онова, което не можах да постигна, може би ще го постигнат те… А техният живот ще бъде по-труден от нашия. Та нека от малки събират ум…

Известно време вървяха мълчаливо, всеки погълнат в мислите си. Странни се сториха на Едигей тези думи. Учуди се, че може, както излиза, човек и тъй да разбира своята същност на земята. Но все пак реши да си изясни онова, което го беше поразило:

— Всички смятат, ей го и по радиото разправят, че децата ни ще живеят по-хубаво и по-леко от нас, а ти мислиш, че ще им бъде по-трудно. Атомна война ли ще има, затуй ли?

— Не, не само за това. Война може и да няма, но ако има, то няма да е скоро. Не става дума и за насъщния хляб. Просто колелото на времето ускорява своето движение. Децата ни ще трябва сами всичко да разбират, самостоятелно да стигат до много неща и отчасти да отговарят за нас със задна дата. А размишленията винаги са тежки, затова ще им бъде по-трудно, отколкото на нас.

Едигей не се опита да уточни защо Абуталип смята, че размишленията винаги са тежки. И напразно, по-късно много съжаляваше за това при спомена за тоя разговор. Трябваше да го поразпита, да разбере какво иска да каже…

— Защо го казвам — сякаш да отговори на въпросите му, продължи Абуталип. — За малките деца възрастните винаги изглеждат умни и авторитетни. Порастват те и гледат — учителите им, тоест ние, не са знаели чак толкоз много и не са били чак толкоз умни, колкото са ги смятали. И може да им се посмеят, дори понякога да им се сторят жалки, остарели наставници. Колелото на времето все по-бързо се върти. Но въпреки това ние трябва сами да кажем последната дума за себе си. Нашите предци са се опитвали да го сторят чрез сказанията. Искали са да докажат на потомците колко велики са били. Сега съдим за тях по техния дух. Та и аз правя за синовете си онова, което е по силите ми. Мои сказания са моите военни години. Пиша за децата си партизански тетрадки. Всичко, което е било, както съм го видял и преживял. Ще им бъде от полза, когато станат зрели хора. Освен това имам и друга идея. Ще се наложи синовете ми да растат в сарозеките. Нека, когато пораснат, да не мислят, че са живели на гола земя. Записал съм наши старинни песни, по-късно и тях няма да ги намериш. А песента, тъй както аз я разбирам, е вест от миналото. Оказа се, че твоята Укубала знае много песни. Обеща и други да си спомни.

— Ами че то се знае! Все пак от Арал е родом! — неочаквано се почувства горд Едигей. — Аралските казахи живеят край морето. А на море се пее хубаво. Морето всичко разбира. Каквото да речеш — всичко излиза хубаво и от сърце край морето.

— Виж, това го каза вярно, точно така е. Наскоро препрочетох онова, което съм записал — почти се просълзихме със Зарипа. Колко хубаво са пели едно време! Всяка песен е цяла история. Просто ги виждаш онези хора. И ти се иска да бъдеш една душа, едно сърце с тях. Да страдаш и да обичаш като тях. Ето какъв спомен са оставили след себе си. Аз и Казангаповата Букей вече агитирах — спомни си, казах й, ваши, каракалпакски песни, ще ги запиша в отделна тетрадка. Ще си имаме и каракалпакска тетрадка…

И тъй вървяха те, без да бързат, по железопътната линия. Необикновено време се случи. Облекчено, като продължителна въздишка замираше кротко денят в тази ранна есен. Човек би рекъл, че няма в сарозеките ни гори, ни реки, ни поля, но залязващото слънце създаваше впечатление за някаква пълнота в степта от неуловимото движение на светлина и сенки по открития лик на земята. Смътната размита синева на секващия дъха простор извисяваше мислите, пораждаше у човека желание дълго да живее и много да размисля…

— Слушай, Едигей — заговори отново Абуталип, спомнил си нещо, което мислено бе отложил и на което трябваше да се върне при случай. — Отдавна се готвя да те попитам. За птицата Доненбай. Как мислиш, навярно има в природата птица с такова име — Доненбай. Не ти ли се е случвало да я видиш?

— Ама това е легенда.

— Разбирам. Но често пъти легендата може да се потвърждава от истински случай, от онова, което е в живота. Например има птица, наречена авлига, чичопей, която при нас, в Седморечието, сред планините, по цял ден пее из градините и все повтаря: „чичо пей“. Това е просто игра, съзвучие. Но има и приказка защо пее така. И си мисля: дали няма подобно съзвучие и в тази история? Може би има в степта такава птица, която да вика нещо сходно с човешкото име Доненбай и затова да е влязла в легендата?

— Не, не знам. Не съм мислил, че може да е тъй — усъмни се Едигей. — Ама колкото пъти вече съм кръстосвал надлъж и нашир тукашните места, такава птица не съм срещал. Сигурно я няма изобщо.

— Възможно е — отговори замислено Абуталип.

— Ами ако я няма, тогава излиза, че всичко е измислица, така ли? — разтревожи се Едигей.

— Не, защо. Нали тук е гробището Ана-Бейит, някога се е случило нещо тук. Пък и, кой знае защо, мисля си, че има и такава птица. Някой някога ще я срещне. Точно така ще го запиша за децата.

— Е, щом е за децата — колебливо се обади Едигей, — тогава може…

 

Бураний Едигей си спомняше само двама души на времето да са записвали сарозекската легенда за Найман-Ана. Първо я записа Абуталип Кутъбаев за децата си, да я четат, когато пораснат, то беше в края на петдесет и втора година. Оня ръкопис изчезна. Колко мъка се наложи да преживеят сетне. Та за туй ли трябваше да мислят! Няколко години по-късно, към петдесет и седма година, я записа Афанасий Иванович Елизаров. Няма го сега Елизаров. А ръкописът, кой го знае, навярно е останал сред книжата му в Алма Ата… И единият, и другият я записаха главно от разказа на Казангап. Едигей присъстваше тогава, но по-скоро като слушател, който подсказва, напомня и донякъде тълкува.

„Виж ти как минават годините! Кога беше всичко, боже господи!“ — мислеше си Бураний Едигей, като се полюшваше между гърбиците на покрития с чул Каранар. А сега откарват самия Казангап на гробището Ана-Бейит. Кръгът сякаш се затваря. Сега и разказвачът на легенди ще получи вечен мир на гробището, чиято история пазеше и предаваше на другите.

„Останахме само ние — аз и Ана-Бейит. И мен ме чака същото, скоро ще дойда тук. Да си заема мястото. Натам върви“ — тъжно си мислеше по пътя Едигей и все така оглавяваше с камилата странната погребална процесия, следван по степта от трактора с ремаркето и колесния екскаватор „Беларус“. Червеникавият пес Жолбарс, който самоволно се беше присламчил, си позволяваше да бъде ту начело, ту на опашката на процесията, ту отстрани, а понякога изчезваше за малко… Виреше опашка гордо, като господар, и поглеждаше делово настрани…

Слънцето се издигна високо в небето, настъпи пладне. До гробището Ана-Бейит не оставаше вече много път…

VIII

И все пак краят на петдесет и втора година, по-точно цялата есен и зима, дошла всъщност със закъснение, но без виелици, бяха може би най-хубавите дни за тогавашната шепа жители на Боранлъ-Бураний. По-късно Едигей често тъгуваше за онези дни.

Казангап, патриархът на боранлъчани, който бе при това много тактичен и никога не се месеше в чужди работи, беше още силен и здрав. Неговият Сабитжан учеше вече в кумбелския интернат. По същото време семейство Кутъбаеви се настаниха завинаги в сарозеките. Постегнаха бараката за зимата, запасиха се с картофи, купиха валенки на Зарипа и момченцата, докараха си цял чувал брашно от Кумбел, лично Едигей им го докара от орса с младия Каранар, който навлизаше тогава в разцвета на силите си. Абуталип работеше на линиите и през свободното време продължаваше да се занимава с децата, нощем усърдно пишеше, седнал с лампа до перваза на прозореца.

Имаше още няколко железничарски семейства, но по всичко личеше, че временно са останали в Боранлъ-Бураний. Тогавашният началник на кантона, Абилов, също не изглеждаше лош човек. Никой от боранлъчани не боледуваше. Службата вървеше. Децата растяха. Всички зимни работи по ограждането на линиите и ремонта се изпълняваха в срок.

Времето беше чудесно за сарозеките. Кафява есен — също като хлебна коричка! А сетне бързо настъпи зимата. Отведнъж падна сняг. И пак беше красиво, всичко наоколо стана съвсем бяло. И сред необятната бяла тишина като черна нишка се проточи железопътната линия, а по нея както винаги вървяха един след друг влакове. Отстрани на това движение, сред снежни хълмове се гушеше малкото селце — кантонът Боранлъ-Бураний. Няколко къщурки със стопански постройки и прочее… Пътниците плъзгаха равнодушно поглед от влака или за секунда в тях се пробуждаше мимолетна жалост към самотиите жители на кантона…

Но напразна беше тази мимолетна жалост. Боранлъчани изживяваха хубава година, ако не се смята жестоката лятна жега, но тя остана вече назад. Изобщо навсякъде малко по малко, съвсем бавно се уреждаше животът след войната. За Нова година се очакваше пак намаление на цените на продуктите и на промишлените стоки и макар че магазините далеч не бяха претъпкани със стоки, от година на година ставаше по-добре…

Обикновено боранлъчани не отдаваха особено значение на Нова година, не чакаха с трепет полунощ. Службата на кантона си вървеше въпреки всичко, влаковете се движеха, без да се съобразяват къде и кога ще настъпи по пътя им новата година. А зиме се прибавяше и много работа по домакинството. Печка да се пали, добитъкът по-добре да се наглежда хем на пасищата, хем в кошарите. Изтрепе се от работа човек през деня и като че по му се иска да си легне рано, да си почине.

Тъй минаваха годините една след друга…

А навечерието на петдесет и трета година в Боранлъ-Бураний бе същински празник. То се знае, празникът бе замислен от семейство Кутъбаеви. Едигей се включи в новогодишните приготовления чак накрая. Всичко започна с идеята на Кутъбаеви да направят елха за децата. А откъде да вземеш елха в сарозеките, по-лесно ще намериш яйца от допотопен динозавър. Нали Елизаров, както си бродеше по своите геоложки пътеки в сарозеките, откри яйца на динозаври от преди милиони години. Тези яйца се бяха вкаменили, всяко едно беше голямо колкото едра диня. Откараха ги в музея в Алма Ата. За тях писаха и във вестниците.

Наложи се Абуталип Кутъбаев да замине по студовете в Кумбел и там да издейства в гаровия местком една от получените пет елхи за тази голяма гара все пак да бъде дадена в Боранлъ-Бураний. Всичко започна от това.

Едигей беше в момента при склада, получаваше от началника нови работни ръкавици, когато, мразовито удряйки спирачки, на първа линия спря товарен влак, целият заскрежен от степния вятър. Дълга композиция, отвсякъде пломбирани четириосни вагони. От съвсем откритата площадка на последния вагон слезе Абуталип, като едва пристъпяше с вкочанените си крака в замръзнали ботуши. Движейки се непохватно на площадката, кондукторът на композицията, в огромен кожух, с плътно завързана кожена ушанка, взе да му подава нещо обемисто. Елха, досети се Едигей и много се учуди.

— Хей, Едигей! Бураний! Ела да помогнеш на човека! — викна му кондукторът, увиснал от стъпалата на вагона.

Едигей побърза да отиде и когато приближи, много се уплаши за Абуталип. Целият побелял, та чак и веждите му, покрит със снежен прах, Абуталип бе толкова премръзнал, че не можеше да раздвижи устни. Не можеше да вдигне ръка. А до него елхата, това бодливо дръвче, заради което едва не отиде на оня свят.

— Защо пътуват хората ви така! — изхриптя недоволно кондукторът. — Я виж, вятърът ще му отвее душата. Исках да си сваля кожуха, ама и аз щях да премръзна.

Отваряйки с усилие уста, Абуталип се извини:

— Прощавайте, така се наложи. Сега ще се сгрея, тук сме наблизо.

— Казах му аз — обръщайки се към Едигей, продължи да мърмори кондукторът. — Аз, дето съм с кожух, а под кожуха с ватени дрехи, с валенки и ушанка, та пак облещвам очи от студ, докато предам смяната. Бива ли така!

Едигей се почувства неудобно:

— Добре; ще го имаме пред вид, Трофим! Благодарим ти. Тръгвай и на добър час.

Сетне взе елхата. Тя беше студена, малка, колкото човешки бой. Той усети в клонките й зимния дъх на гора. Сърцето му трепна — спомни си горичките на фронта. Пълно беше с такива горички. Танковете поваляха дръвчетата, снарядите ги изтръгваха от корен. Тогава дори през ум не му минаваше, че някога дъхът на елхата ще стане така свиден за него.

— Да тръгваме — каза Едигей, като погледна Абуталип и метна елхата на рамо.

Изпод белите вежди на сгърченото и посивяло от студ лице на Абуталип, със замръзнали сълзи по бузите, сияеха живите му радостни, тържествуващи очи. Едигей изведнъж се уплаши: ще оценят ли децата му неговата бащинска преданост? Та нали на всяка крачка в живота се случва съвсем обратното. Наместо признателност — равнодушие, а понякога и ненавист. „Да не му дава господ! Стига му и другото тегло“ — помисли си Едигей.

Пръв видя елхата големият син на Кутъбаеви — Даул. Радостно извика и бързо влезе в бараката. Оттам изскочиха без връхна дреха Зарипа и Ермек.

— Елха, елхичка! Гледай каква елха! — ликуваше Даул и бясно подскачаше наоколо.

Не по-малка беше радостта и на Зарипа:

— Значи, все пак намери! Колко е хубаво!

А Ермек, както се оказа, никога още не беше виждал елха. Не откъсваше очи от товара на чичо Едигей.

— Мамо, нали това е елхичка? Хубава е, нали? И ще живее у дома, нали?

— Зарипа — каза Едигей, — заради пустата му, както казват русите, елхичка, ти можеше да получиш мъжа си замразен. Бягай по-скоро у дома да го сгрееш. Първо трябва да му се свалят ботушите.

Ботушите бяха замръзнали. Стиснал зъби от болка, Абуталип се мръщеше и стенеше, когато всички задружно се опитваха да ги смъкнат от краката му. Децата полагаха най-големи усилия. Ту тъй, ту инак хващаха те с ръчички страшно тежките ботуши, които не мръдваха, стегнати като камък върху краката му.

— Деца, не пречете, оставете, деца, аз сама! — пъдеше ги майката.

Но Едигей сметна за необходимо да й каже тихо:

— Остави ги, Зарипа. Дай им, нека се потрудят. Инстинктивно бе разбрал, че за Абуталип това ще бъде най-голямата награда — любовта и съчувствието на децата му. Значи, вече са хора, значи, нещо разбират. Особено трогателно и забавно бе да се гледа малкият. Ермек, кой знае защо, наричаше баща си „татико“. И никой не го поправяше, тъй като това си беше негова собствена „модификация“ на една от вечните и първи думи в устата на хората.

— Татико! Татико! — загрижено се суетеше той наоколо му, зачервен от напразните усилия. Къдриците му бяха бухнали, очите горяха от желание да извърши нещо много полезно, пък и той самият бе толкова сериозен, че човек неволно изпитваше желание да се разсмее.

Естествено трябваше да се направи така, че децата да постигнат целта си. Едигей намери начин. Междувременно ботушите започнаха да се размръзват и можеха да се изтеглят, без да причинят голяма болка на Абуталип.

— Я, деца, застанете зад мен. Ще се наредим като влак — единият ще тегли другия. Даул, хвани се за мен, а ти, Ермек, се дръж за батко си.

Абуталип разбра замисъла на Едигей, одобрително закима и се усмихна през сълзите, появили се от топлината в стаята.

Едигей седна срещу Абуталип, за него се хванаха децата и когато се приготвиха, Едигей затегли единия ботуш.

— Я, деца, по-силно, по-задружно дърпайте! Че сам няма да мога. Сили няма да ми стигнат. Хайде, Даул, хайде, Ермек! По-силно!

Децата пъшкаха отзад, мъчеха се с всички сили да помогнат. Зарипа беше зрителка. Едигей нарочно се преструваше, че му е тежко, и когато най-сетне първият ботуш бе изтеглен, децата победоносно закрещяха. Зарипа се втурна да разтрива стъпалото на Абуталип с вълнен платнен парцал, но Едигей я спря:

— Я, деца, я ти, майко! Какво правите? Ами втория ботуш кой те го изтегли? Или тъй ще го оставим таткото с единия крак бос, а другия в замръзналия ботуш? Добре ли ще му бъде?

И неизвестно защо, всички избухнаха в смях. Дълго се смяха, търкаляха се на пода. Особено децата и Абуталип.

И кой знае, така си мислеше по-късно за това Бураний Едигей, когато много пъти се опитваше да си обясни тая страшна загадка, кой знае, може би тъкмо в тоя момент някъде много далече от Боранлъ-Бураний името на Абуталип Кутъбаев отново е изплувало в някакви книжа и хората, получили тия книжа, са взели решение, за което никой изобщо нямаше представа както в това семейство, така и на кантона.

Нещастието се стовари като гръм от ясно небе. Макар че, то се знае, ако Едигей беше, да речем, по-опитен в тия работи, по-хитър, дори и да не беше се досетил, поне някаква смътна тревога щеше да се прокрадне в душата му.

Но защо трябваше да се тревожи? Винаги към края на годината на кантона идваше участъковият ревизор. Обикаляше по график всички кантони и гари. Дойде, остане ден-два, провери как е била давана заплатата, как са били изразходвани материалите и разните други работи, напише заедно с началника на кантона и с още някой от работниците акт за ревизията и си замине с попътен влак. Колко работа има на един кантон! Понякога и Едигей се подписваше на актовете за ревизия! Тоя път ревизорът остана три дни в Боранлъ-Бураний! Нощуваше в сградата на кантона, където беше свръзката и стаичката на началника, така нареченият кабинет. Началникът на кантона, Абилов, току търчеше с чайник в ръка да му носи чай. И Едигей се отби да види ревизора. Седи си човекът, пуши си над книжата.

Едигей мислеше, че може да е някой познат от предишните ревизори, но не, тоя беше непознат. Един такъв с червени бузи, с редки зъби, с очила и леко прошарен. Някаква странна, лепкава усмивка се мярна в очите му.

А късно вечерта се срещнаха. Едигей се връщаше от смяна и гледа — ревизорът се разхожда под фенера при кантона. Замислено пуши, вдигнал яката си от агнешка кожа, с агнешки рунтав калпак, с очила, подметките на ботушите му хрустят по пясъка.

— Добър вечер. Излязохте да попушите на чист въздух, а? Омръзна ви да работите? — попита съчувствено Едигей.

— Да, разбира се — отговори той, леко усмихнат. — Не е лесно. — И пак се подсмихна.

— Е, ясно, то се знае — рече от приличие Едигей.

— Утре сутринта си заминавам — съобщи ревизорът. — Ще мине седемнадесети и ще спре за малко. С него ще си ида. — И отново се подсмихна. Гласът му беше възглух, дори някак дълбок, сякаш изтръгнат с усилие. А очите гледаха присвито, втренчени в лицето. — Значи, вие сте Едигей Жангелдин? — осведоми се той.

— Да, същият.

— Точно така си мислех. — Ревизорът уверено изпусна дима през редките си зъби. — Бивш фронтовак. На кантона от четиридесет и четвърта година. Железничарите са ви измислили прякора Бураний.

— Да, вярно е — простодушно отговори Едигей. Приятно му беше, че толкова много знае за него, но същевременно се учуди как и защо е разучил всичко това и го е запомнил.

— Добра памет имам — леко усмихнат, продължи ревизорът, очевидно досещайки се за какво мисли Едигей. — Нали и аз пиша като вашия Кутъбаев — кимна той с глава, пускайки струя дим към осветения прозорец, през който се виждаше наведената както винаги над записките глава на Абуталип. — Трети ден го наблюдавам — пише ли, пише. Разбирам. И аз пиша. Само че стихове. Почти всеки месец ги публикувам в многотиражката на депото. Имаме си там литературен кръжок. Аз го ръководя. И в областния вестник съм давал някои неща — за Осми март, за тазгодишния Първи май.

Настъпи мълчание. Едигей се накани вече да се сбогува и да си тръгне, но ревизорът пак заговори:

— За Югославия ли пише?

— Честно казано, не знам с точност — отвърна Едигей. — Струва ми се. Нали няколко години е бил там партизанин. За децата си пише.

— Чух. Поразпитах вашия Абилов. Излиза, че и в плен е бил. Известно време е учителствал. А сега е решил да се прояви чрез перото — скърцащо се изкикоти ревизорът. — Но това не е толкова лесно, колкото изглежда. И аз съм замислил един голям труд. Фронтът, тилът, ще падне работа. Ама ние, ревизорите, нямаме никакво време. Все по командировки…

— И той само нощем пише. А денем работи — вмъкна Едигей.

Отново настъпи мълчание. И пак не успя Едигей да си тръгне.

— Брей, пише ли, пише, не вдига глава — оголи зъби ревизорът в същата усмивчица, взирайки се в силуета на Абуталип до прозореца.

— Че то нали трябва да се занимава с нещо? — отговори му Едигей. — Образован човек е. Наоколо пустош, жива душа няма. Та си пише.

— Ах, да-а, това е умно. Наоколо пустош, жива душа няма — присвил очи, преценявайки нещо, промърмори ревизорът. — И човек си е свободен, а наоколо е пустош, жива душа няма, браво… И човек си е свободен…

После се сбогуваха. И през следващите дни на Едигей току му минаваше мисълта да не забрави да разкаже на Абуталип тоя случаен разговор с ревизора, ама не падаше някак сгоден момент, а сетне забрави.

Доста работа имаше през зимата. И най-важното, че Каранар се разбесня много. Ех, че главоболие, цяло наказание! Каранар се разви като атанша — млад самец, преди две години. Но през тия две години неговите страсти не се проявяваха така бурно, човек все още можеше да излезе на глава с него, да го сплаши, да го обуздае, като му викне строго. При това старият самец в боранлънското стадо — самецът на Казангап — не му позволяваше да се развихри. Биеше го, хапеше го, пъдеше го от самките. Но степта е широка. От единия край го изпъди, той от другия напира. И тъй, по цял ден тича подире му старият атан, а сетне капне от умора. Тогава младият и буен Каранар все пак постигаше целта си.

Но през новия сезон, с настъпването на зимните студове, когато в кръвта на камилите пак се пробужда вечният зов на природата, Каранар стана тартор в боранлънското стадо. Достигна могъщество, съкрушаваща сила. Направо подгони стария самец на Казангап и го вкара под урвата в безлюдната степ, където го рита, изпотъпка, изпохапа до смърт, още повече, че нямаше кой да ги разтърве. Природата е последователна в този неумолим закон — сега дойде ред на Каранар да оставя след себе си потомство.

Но във връзка с това Казангап и Едигей за пръв път се скараха. Не издържа Казангап пред тая жалка гледка — смазания атан край урвата. Върна се от пасището мрачен и троснато рече на Едигей:

— Защо допускаш такива работи? Те са добичета, ама ние с теб нали сме хора! Че това, което е направил твоят Каранар, е направо убийство. И ти спокойно го пускаш в степта!

— Не съм го пускал аз, Казаке. Сам отиде. Как да го задържа, кажи ми? Със синджир ли? Ами че той и синджира къса. Сам знаеш, не току-тъй е речено от памтивека: „Кюш атасън танъмайди“^[17]. Дошло му е времето.

— И ти си доволен. Ама чакай, няма да мине само с това. Ти го жалиш, не искаш да му пробиеш ноздрите за шиш^[18], ще има да плачеш, да търчиш подире му. Такъв звяр в едно стадо няма да се уталожи. Ще хукне из целите сарозеки да се бие. И с нищо няма да го спреш. Тогава ще си спомниш думите ми…

Едигей не искаше да ядосва повече Казангап, уважаваше го, пък и Казангап си беше прав. Само примирително измънка:

— Че нали ти ми го подари още като сукалче, а сега се караш. Добре, ще видя какво ще направя, за да го озаптя.

Но пак не му даде сърце да обезобрази такъв хубавец като Каранар — да продупчи ноздрите му и да сложи дървен шиш. И наистина, колко пъти след това си спомняше думите на Казангап и колко пъти, стигнал до лудост, се кълнеше, че нищо няма да го спре, и въпреки всичко остави самеца така. По едно време мислеше да го кастрира и пак не посмя, не намери сили в себе си. А годините минаваха и всеки път с идването на зимните студове започваха мъките и търсенето на пощръклелия разгонен буен Каранар…

Тъкмо от оная зима почна всичко. Запомни я. Докато укротяваше Каранар и стягаше кошарата, за да го затвори по-сигурно в нея, ето че дойде Нова година. А Кутъбаеви намислиха да правят елха. Голямо събитие беше за всички боранлънски деца. Укубала и дъщерите му направо се преместиха в бараката на Кутъбаеви. Цял ден се занимаваха с подготовката и украсата на елхата. Когато отиваше и се връщаше от работа, Едигей също се отбиваше да види как вървят приготовленията. Все по-красива, все по-гиздава ставаше елхата, разцъфтяваше в ленти и най-различни саморъчно изработени играчки. Тук вече трябва да им се признае на жените — Зарипа и Укубала положиха големи старания за дечицата, вложиха цялото си майсторство. И като че ли въпросът беше не толкоз в елхата, колкото в новогодишните надежди, в общото неосъзнато за всички очакване на някакви скорошни щастливи промени.

Абуталип не се задоволи само с елхата. Изведе децата навън и всички заедно взеха да правят голям снежен човек. Отначало Едигей помисли, че просто си играят, а сетне се възхити от идеята му. Огромен, почти с човешки бой снежен човек, едно смешно чудовище с черни очи и вежди от въглени, с червен нос, ухилена уста, на главата с проскубания лисичи калпак на Казангап, се изправи пред кантона да посреща влаковете. В едната си „ръка“ снежният човек имаше железничарско флагче — пътят е отворен, а в другата — парче шперплат с поздравление: „Честита Новата 1953 година!“ Чудесно се получи тогава. Снежният човек стоя дълго и след първи януари…

През целия ден на тридесет и първи декември, та чак до вечерта, играха боранлънските деца около елхата и навън. С тях бяха и възрастните, свободни от дежурство. Абуталип разказа сутринта на Едигей как рано-рано отишли при него в леглото Даул и Ермек, пъшкали, въртели се, а той се преструвал на дълбоко заспал.

„— Ставай, татико, ставай! — бута ме Ермек. — Скоро ще дойде Дядо Мраз. Да вървим да го посрещнем.

— Добре — казвам. — Ей сега ставаме, измиваме се, обличаме се и тръгваме. Обеща да дойде.

— А с кой влак? — пита големият.

— С който и да е — казвам, — за Дядо Мраз всеки влак ще спре дори на нашия кантон.

— Да ставаме тогава по-бързо!

Та, значи, готвим се ние едно така сериозно и тържествено.

— А мама? — пита Даул. — Нали и тя иска да види Дядо Мраз?

— Разбира се — казвам, — ами как иначе. Извикайте и нея.

Приготвихме се и всички заедно излязохме от къщи. Децата хукнаха напред към кантона. А ние вървим след тях. Припкат те, въртят се наоколо, а Дядо Мраз го няма.

— Татико, ама къде е?

Очите на Ермек, нали ги знаеш, едни такива, мигат, мигат.

— Сега — казвам, — не бързайте. Ще попитам дежурния.

Влизам в дежурната, а там от вечерта съм скрил бележка от Дядо Мраз и една торбичка с подаръци. Излизам, а те тичат при мен:

— Какво, татико?

— Ами ето — казвам, — излиза, че Дядо Мраз ви е оставил писъмце, ето го: «Скъпи малчугани — Даул и Ермек! Пристигнах на вашия прочут кантон Боранлъ-Бураний рано сутринта, в пет часа. Вие спяхте още, беше много студено. Пък и аз самият съм студен, брадата ми е цялата от мразовита вълна. А влакът спря само за две минутки. Та успях да ви напиша това писъмце и да ви оставя подаръци. В торбичката има за всички деца от кантона по една ябълка и два ореха от мен. Не се сърдете, имам много работа. Ще ходя и при други деца. Те също ме чакат. А през следващата година ще се постарая да дойда при вас така, че да се срещнем. А засега довиждане. Ваш Дядо Мраз, Аяз-ата» Чакай, чакай, тук има още нещо. Много набързо и неясно е написано. Сигурно влакът е тръгвал вече. Аха, разбрах го, ето: «Даул, да не си биеш кученцето. Чух го как веднаж високо изскимтя, когато ти го удари с галоша. Но после не съм го чувал да скимти. Навярно си започнал да се отнасяш по-добре с него. Това е всичко. Още веднаж ваш Аяз-ата» Чакай, чакай и още нещо е надраскано тук. Аха, и това разбрах: «Снежният ви човек е станал чудесен. Браво, юнаци! Дори се здрависахме с него.»

И те естествено се зарадваха. Бележката на Дядо Мраз веднага ги убеди. Нямаше никакви сръдни. Само че взеха да се препират кой да носи торбичката с подаръците. Тогава майка им отсъди:

— Първо десет крачки ще я носи Даул, той е по-голям. А после десет крачки — ти, Ермек, ти си по-малък…“

Посмя се от сърце Едигей: „Гледай ти, да бях на тяхно място, и аз щях да повярвам.“

Затова пък през деня най-популярен сред дечурлигата стана чичо Едигей. Той уреди да се пързалят на шейна. Казангап имаше някаква стара шейна. Впрегнаха камилата му, която беше кротко животно и леко вървеше с нагръден хамут, то се знае, Каранар не можеше да бъде допуснат до такава работа. Впрегнаха камилата и потеглиха всички заедно. Ама че врява беше. Едигей стана кочияш. Децата току се блъскаха помежду си, всяко искаше да седне до него. И непрекъснато го молеха: „Нека по-бързо да се пързаляме, нека по-бързо!“ Абуталип и Зарипа ту вървяха, ту подтичваха до тях, а при надолнищата сядаха на крайчеца на шейната. Отдалечиха се на един-два километра от кантона, завиха на баира и се спуснаха обратно по наклона. Запъхтя се камилата, трябваше да си почине.

Хубав се случи денят. Над безбрежно белите заснежени сарозеки, докъдето стига погледът и слухът, цареше бяла девствена тишина. Загадъчно потънала в сняг, наоколо се простираше степта — с върволици възвишения, хълмове и равнини, сарозекското небе излъчваше матов отблясък и кротка пладнешка топлина. Ветредът едва доловимо галеше ухото. А отпред по железопътната линия вървеше дълга, охреночервена композиция и два черни локомотива, скачени един след друг, я теглеха, пухтейки с двата си комина. Пушекът увисваше във въздуха на бавно разтапящи се, плуващи кълба. Когато наближи семафора, първият локомотив даде сигнал — силно и продължително изсвири. Два пъти повтори, за да извести идването си. Влакът бе транзитен, мина с грохот през кантона, без да намалява скорост, покрай семафорите и половин дузината къщурки, плахо сгушени до самата линия, макар че наоколо имаше такъв простор. И отново всичко притихна и замря. Никакво движение. Само над покривите на боранлънските къщурки се виеше лек сиво-синкав дим от печките. Всички занемяха. Дори децата, разгорещени от пързалянето, се смълчаха в този миг. Зарипа тихо каза, само на мъжа си:

— Колко е красиво и страшно!

— Права си — също така тихо й отговори Абуталип.

Едигей ги погледна косо изпод вежди, без да извръща глава. Те стояха един до друг и много си приличаха. Тихите, но ясно произнесени думи на Зарипа огорчиха Едигей, макар че не бяха казани на него. Изведнъж разбра с каква тъга и страх гледа тя тези къщурки с виещи се пушечета над тях. Но Едигей с нищо не можеше да помогне, защото селцето, сгушено край линията, бе единствено пристанище за всички тях.

Едигей подвикна на камилата. Шибна я с камшика. И шейната се плъзна обратно към кантона…

В новогодишната вечер всички боранлъчани се събраха у Едигей и Укубала — тъй бяха решили двамата преди няколко дни.

— Щом Кутъбаеви, дето пристигнаха съвсем наскоро, направиха елха за всички деца, то сам господ-бог ни повелява — рече Укубала, — не бива да се стискаме.

Едигей само се зарадва. То се знае, далеч не всички можеха да присъстват — едни дежуреха на линията, а други трябваше да застъпят от вечерта. Влаковете се движеха, без да се съобразяват нито с празници, нито с делници. Казангап можа да поседи само в началото. Към девет часа отиде на стрелката, пък и Едигей трябваше по график да отиде на дежурство от шест часа сутринта на първи януари. Такава беше службата. И все пак вечерта стана за чудо и приказ. Всички бяха в повишено настроение и макар че се виждаха по десет пъти на ден, за срещата се премениха с най-хубавите си дрехи, като далечни гости. Укубала се прояви — наготви най-различни яденета. И за пиене имаше много — водка, шампанско. А за желаещите бе приготвен зимен шубат от яловите през тая година камили, жената на Казангап — неуморната Букей — ги доеше и през зимата.

Но празникът стана истински, когато след мезетата и първите чашки се разпяха. Дойде момент, когато първите грижи на домакините улегнаха, а напрежението в гостите изчезна и човек вече можеше, без да му е припряно и да отвлича вниманието си с дреболии, да се отдаде на рядкото душевно удоволствие — хем да си пийне, хем да побъбри с близките си, които всеки ден среща и добре познава, но и в тях вижда нещо ново, защото празникът има свойството да преобразява хората. Случва се понякога да ги направи лоши. Но не тук, не сред боранлъчани. Да живееш в сарозеките, а да си свадлив, да си кавгаджия… Едигей се понапи. Но това му отиваше. Укубала му напомни без особена тревога:

— Да не забравиш, утре си на работа от шест часа.

— Ясно, Уку. Разбрах — отговори той.

Седнал до жена си, преметнал ръка на рамото й, Едигей проточено пееше, понякога наистина не в ритъм, но старателно и с това създаваше силен шумов ефект. Той беше в онова превъзходно състояние на духа, когато бистротата на ума и възторжеността на чувствата се покриват изцяло. Докато пееше, той се взираше с умиление в лицата на гостите, дарявайки всички с весела сърдечна усмивка, сигурен, че и на тях им е толкова хубаво, колкото на него. Красив беше тогава Бураний Едигей, с още черни вежди и мустаци, с блестящи кестеняви очи и с равни, ослепително бели, здрави зъби. И най-силното въображение не би могло да си представи какъв ще бъде на стари години. Той отделяше внимание на всички. Потупвайки по рамото добрата, пълнееща Букей, Едигей я наричаше боранлънска майка, предлагаше да вдигнат наздравица за нея, а в нейно лице — за целия каракалпакски народ, който живее някъде по бреговете на Аму-Даря, и я уговаряше да не се разстройва, че Казангап напусна масата заради работата.

— И без това ми е омръзнал! — закачливо отговаряше Букей.

Към своята Укубала Едигей се обръщаше тая вечер само с пълното й разшифровано име: Уку баласъ — малкото на сова, совичка. За всекиго намираше добра, сърдечна дума, всички в тази малка компания бяха за него родни братя и сестри, та дори и началникът на кантона, Абилов, недоволен от службата си на дребен железничар в сарозеките, и неговата бледа, бременна жена — Сакен, на която предстоеше скоро да отиде в железничарския родилен дом в Кумбел. Едигей искрено вярваше, че наистина е заобиколен от съвсем близки хора, пък и може ли да бъде иначе, достатъчно бе, както пее, да затвори очи за миг — и си представяше необятната заснежена пустиня на сарозеките и шепата хора, събрани в дома му като едно семейство. Най-много се радваше за Абуталип и Зарипа. Тази двойка го заслужаваше. Зарипа пееше и свиреше на мандолина, като бързо подбираше мотивите на сменящите се една след друга песни. Имаше чист и звънлив глас, а Абуталип й пригласяше басово, приглушено и провлечено, двамата пееха с чувство, хармонично, особено татарските песни, пееха ги алмак-салмак — като си отговаряха един на друг. Те пееха, а останалите им пригласяха. Много стари и нови песни бяха изпели вече и не се уморяваха, а, напротив, започваха да пеят с все по-голямо увлечение. Значи, гостите се чувстваха добре. Седнал срещу Зарипа и Абуталип, Едигей не откъсваше очи от тях и преливаше от умиление — точно такива трябваше да бъдат винаги, ако не беше горчивата им съдба, която не им позволяваше да намерят спокойствие. В страшната лятна жега Зарипа ходеше изпепелена, като овъглено в пожар дръвче, с прегорели до корен тъмнокестеняви коси и с попукани до кръв черни устни, а сега бе неузнаваема. Черноока, със сияещ поглед, с открито, по азиатски гладко, чисто лице, днес тя беше прекрасна. Настроението й най-добре се предаваше от игривите писани вежди, които пееха заедно с нея и ту се вдигаха нагоре, ту се събираха, ту се разлитаха настрани в полета на старите песни. С особено чувство, като подчертаваше значението на всяка дума, й пригласяше Абуталип и се люлееше от една страна на друга:

Тъй както белег от седлото на коня раванлия

се врязват във сърцето дните на любовта отминала…^[19]

А ръцете на Зарипа, докосвайки струните на мандолината, караха музиката да звъни и стене сред малката компания в новогодишната нощ. Плуваше Зарипа в звуците на песента и на Едигей му се струваше, че тя изчезва някъде далеч — припкаше, дишайки леко и свободно, по снеговете на сарозеките с тази своя плетена лилава блузка с бяла обърната якичка, със звънтящата мандолина в ръце, мракът наоколо се разтваряше и Зарипа се отдалечаваше, губеше се в мъглата, чуваше се само мандолината, но изведнъж Зарипа си спомняше, че и на боранлънския кантон има хора, че няма да им бъде хубаво без нея и се връщаше, отново се появяваше пееща до масата…

След това Абуталип показа как са играли хоро като партизани, прегърнати през рамо, стъпвайки в такт с музиката. Зарипа акомпанираше, а Абуталип пееше някаква закачлива сръбска песничка и всички играеха в кръг, сложили ръце на раменете си, подвиквайки: „Оп-па, оп-па…“

После още пяха и още пиха, чукаха се, честитяха си новата година, едни си отиваха, други идваха… Началникът на кантона и бременната му жена си тръгнаха преди танците. И така минаваше нощта.

Зарипа излезе на чист въздух, след нея Абуталип. Укубала караше всички да се обличат, да не излизат потни на студа. Зарипа и Абуталип се забавиха. Едигей реши да ги доведе, без тях празникът не беше същият. Укубала му подвикна:

— Облечи се, Едигей, къде така, ще настинеш!

— Ей сега се връщам. — Едигей излезе в студената ясна нощ. — Абуталип, Зарипа! — повика той и се огледа.

Никой не отговори. Зад къщата чу гласовете им. И спря колебливо, не знаеше какво да направи: да се прибере или да отиде при тях и да ги заведе в къщи. Нещо ставаше помежду им.

— Не исках да видиш — хълцаше Зарипа. — Извинявай. Просто ми стана тежко. Извинявай, моля те.

— Разбирам — успокояваше я Абуталип. — Всичко разбирам. Но нали не съм виновен, че съм именно такъв. Ако това засягаше само мен. Боже мой, един живот повече или по-малко. Бих могъл да не се държа така отчаяно за него. — Те замълчаха, сетне той каза: — Децата ни ще се избавят… И в това ми е цялата надежда…

Без да разбира за какво става дума, Едигей предпазливо отстъпи назад и потръпвайки с рамене от студ, тихо се прибра. Когато влезе, имаше чувството, че всичко е помръкнало и празникът е свършил. Нова година, нова година, ама стига толкоз.

 

На 5 януари 1953 година в десет часа сутринта на кантона Боранлъ-Бураний спря пътнически влак, макар че всички линии пред него бяха отворени и той можеше, както винаги, да отмине, без да спира. Влакът престоя само минута и половина. Както изглежда, това бе напълно достатъчно. Трима мъже — и тримата с черни хромови ботуши еднакъв модел — слязоха от един вагон и се насочиха право към сградата на кантона. Вървяха мълчаливо и уверено, без да се оглеждат, само за секунда се поспряха пред снежния човек. Мълчаливо погледнаха надписа върху шперплата, който ги поздравяваше, глупашкия малахай, стария проскубан малахай на Казангап, нахлупен върху снежния човек. И после влязоха в кантона.

След известно време от вратата изскочи началникът Абилов. Едва не се блъсна в снежния човек. Изруга и припряно продължи нататък, почти затича, нещо, което никога не се случваше с него. След десетина минути се връщаше вече запъхтян, водейки със себе си Абуталип Кутъбаев, когото спешно бе намерил на работния участък. Абуталип беше пребледнял, държеше калпака си в ръка. Влезе в кантона заедно с Абилов. Но много скоро излезе оттам, придружаваха го двама от мъжете с хромовите ботуши и тримата заедно се отправиха към бараката, в която живееха Кутъбаеви. Оттам се върнаха скоро, двамата пак така неотстъпно придружаваха Абуталип и носеха някакви книжа, взети от дома му.

После всичко наоколо утихна. Никой не излизаше и не влизаше в кантона.

Едигей узна за случилото се от Укубала. По заръка на Абилов тя дотича на четвъртия километър, където се правеше тоя ден ремонтът на линиите. Повика Едигей настрана:

— Разпитват Абуталип.

— Кой го разпитва?

— Не знам. Дошли са някакви. Абилов нареди да ти предам, ако не те питат, да не казваш, че на Нова година сме били заедно с Абуталип и Зарипа.

— Че какво лошо има?

— Не знам. Тъй помоли да ти предам. И нареди към два часа да идеш. И теб искали да питат нещо, да разберат за Абуталип.

— Какво има да разбират?

— Отде да знам? Дойде изплашен Абилов и рече — тъй и тъй. И аз се дигнах, та право при теб.

Към два часа Едигей и без друго се връщаше в къщи да обядва. По пътя и у дома непрекъснато се опитваше да проумее какво се е случило. Не намираше обяснение. Мигар пак за миналото, за плена? Та нали отдавна вече е направена проверка. Какво още? Тревога и страх свиха сърцето му. Кусна две лъжици чорба с юфка и бутна купата настрана. Погледна часовника. Два без пет. Щом са наредили в два, значи, в два. Излезе от къщи. Край кантона се разхождаше напред-назад Абилов. Жалък, смачкан, потиснат.

— Какво се е случило?

— Нещастие, нещастие, Едике — заговори Абилов, като плахо поглеждаше към вратата. Устните му ситно-ситно трепереха. — Арестуваха Кутъбаев.

— Но за какво?

— Намерили някакви забранени писания у него. Нали всяка вечер пишеше нещо. Всички го знаят. И накрая се написа.

— Ами че той за децата си го пише.

— Не знам, не знам за кого. Нищо не знам. Върви, чакат те.

В стаичката на началника, в така наречения кабинет, го чакаше мъж на почти еднаква възраст с него или малко по-млад, около тридесетгодишен, пълен, с едра глава, късо подстриган. Месестият му ноздрест нос се потеше от напрежение на мисълта — мъжът се бе зачел в нещо. Обърса носа си с кърпа, мръщейки масивното си високо чело. И по-късно, в продължение на целия им разговор, току бършеше потния си нос. Той извади от пакетчето „Казбек“, оставено на масата, дълга цигара с картонен мундщук, повъртя я, запали я, вдигна към Едигей, изправен до вратата, бистрите си като на сокол жълтеникави очи и отсече:

— Седни.

Едигей седна на табуретката пред масата.

— Е, за да няма никакви съмнения — рече бистроокият, извади от малкото джобче на цивилната си куртка някаква кафява книжка с твърди корици, разтвори я и тутакси я прибра, като промърмори дали „Тансъкбаев“, или „Тъсъкбаев“, Едигей така и не разбра.

— Ясно ли е? — попита бистроокият.

— Ясно — принуди се да отговори Едигей.

— В такъв случай да пристъпим към работа. Казват, че ти си най-добрият приятел и другар на Кутъбаев?

— Може и тъй да е, защо?

— Може и тъй да е — повтори бистроокият, като смукна дълбоко от цигарата, сякаш изяснявайки си чутото. — Може и тъй да е. Да допуснем. Ясно! — И внезапно подхвърли с неочаквана усмивка, с радостно, предвкусвано удоволствие, пламнало в прозрачните му като стъкло очи: — Е, какво, драги приятелю, пописваме ли?

— Какво да пописваме? — смути се Едигей.

— Това искам да знам.

— Не разбирам за какво става дума.

— Нима? А? Я си помисли!

— Не разбирам за какво става дума.

— А какво пише Кутъбаев?

— Не знам.

— Как така да не знаеш? Всички знаят, а ти не знаеш?

— Знам само, че пише нещо. Но какво точно, отде да знам? Какво ми влиза в работата? Искал човекът да пише — нека си пише. На кого му влиза в работата?

— Тоест как на кого? — подскочи от учудване бистроокият и устреми в него пронизващите си като куршуми зеници. — Значи, кой каквото си иска да пише, а? Той ли те убеди?

— Нищо не ме е убеждавал.

Но бистроокият не обърна внимание на отговора му. Беше възмутен:

— Това е то вражеската агитация! А ти помисли ли какво ще стане, ако всеки един вземе да се занимава с писания? Мислил ли си какво ще стане? И после всеки вземе да изказва глупостите, които му дойдат в главата?! Така ли е? Откъде имаш тези чужди идеи? Не, драги, това няма да допуснем. Такава контрареволюция няма да мине!

Едигей мълчеше разстроен и смазан от тежестта на тези думи. И много се учуди, че нищо наоколо не се е променило. Сякаш нищо не се случва. Видя през прозореца как, мяркайки се, мина ташкентският влак и за секунда си представи: пътуват хората по свои работи и нужди, пият чай или водка, приказват си и никой не се интересува, че в същото време на кантона Боранлъ-Бураний той седи пред бистроокия, който дявол знае откъде му се изтърси на главата; и до смъдяща болка в гърдите му се искаше да изскочи през вратата, да настигне отминаващия влак и да отиде с него ако ще накрай света, само да не е тук сега.

— Е, какво? Достигна ли до ума ти същината на въпроса? — продължи бистроокият.

— Достигна, достигна — отговори Едигей. — Само че едно искам да знам. Нали той за децата си искаше да напише спомени? Как е било, що е било с него на фронта, да речем, в плена, при партизаните. Какво лошо има тук?

— За децата! — възкликна бистроокият. — Ама кой ще му повярва! Кой пише за децата си, когато са още толкова невръстни! Приказки! Ето как действа опитният враг! Скрил се в това затънтено място, където е пустош и жива душа няма, никой не го следи и се хванал да пописва спомени!

— Е, тъй му се приискало на човека — възрази Едигей. — Навярно е искал да каже собствената си дума, нещо от себе си, някакви мисли от себе си, та те, децата му, да ги прочетат, когато пораснат.

— Каква собствена дума! Това пък какво е? — клатейки с укор глава, въздъхна бистроокият. — Какви мисли от себе си, какво значи собствена дума? Лично гледище, така ли? Или особено лично мнение? Не може да има никаква собствена дума. Всичко, което е на хартия, не е вече собствена дума, писаното черно на бяло не се изтрива. Всеки ще вземе да изказва мисли от себе си. Много ще стане. Ето ги така наречените му „Партизански тетрадки“ с подзаглавие — „Дни и нощи в Югославия“, ето ги! — той хвърли на масата три дебели тетрадки с мушамена подвързия. — Безобразие! А ти се опитваш тук да оправдаваш приятеля си. Но ние го разобличихме!

— В какво сте го разобличили?

Бистроокият подскочи на стола и отново подхвърли с неочаквана усмивка, с предвкусвано удоволствие и злорадство, без да сваля от него прозрачните си немигащи очи:

— Е, това вече позволи на нас да знаем в какво сме го разобличили — дъвчейки с удоволствие всяка дума, произнесе той, като се наслаждаваше от произведения ефект: — То си е наша работа. Няма да докладвам на всекиго.

— Е, добре, щом като е тъй — смути се Едигей.

— Неговите враждебни спомени ще му струват скъпо — забеляза бистроокият и се зае бързо да записва нещо, като продължи: — Мислех, че си по-умен, че си наш човек. Челен работник. Бивш фронтовак. Ще ни помогнеш да разобличим врага.

Едигей настръхна и каза тихо, но ясно, с категоричен тон:

— Нищо няма да подпиша. Направо ви го казвам.

Бистроокият му хвърли унищожителен поглед.

— А ние пък нямаме нужда от твоя подпис. Да не би да си въобразяваш, че като не подпишеш, та ни проваляш работата? Грешиш. Имаме достатъчно материали, за да го привлечем към строга отговорност и без твоя подпис.

Едигей млъкна, чувстваше се унизен и напълно съсипан. Същевременно в него растеше, като вълна в Аралско море, възмущение, негодуване, несъгласие с онова, което се вършеше. Внезапно изпита желание да удуши бистроокия като бясно куче и знаеше, че е способен да го направи. Колко жилест и як беше вратът на оня фашист, когото се наложи да удуши със собствени ръце. Друг изход нямаше. Сблъскаха се неочаквано лице срещу лице в траншеята, когато атакуваха позициите на противниковата отбрана. Минаха откъм фланга, като затрупваха траншеята с гранати и прострелваха проходите с автоматни откоси и когато вече прочистиха линията и се устремиха с бой нататък, той се сблъска внезапно с оня фашист. Очевидно това бе картечарят, докрай изстрелял, всичките си патрони пред окопа. По-добре беше да го вземе в плен. Мярна се тази мисъл в съзнанието на Едигей. Но другият успя да вдигне нож. Едигей, както беше с каската, го удари с глава в лицето и двамата се строполиха на земята. И нищо друго вече не му оставаше, освен да го хване за врата. А оня се извиваше, хъркаше, шареше с пръсти по земята, опитвайки се да докопа избития от ръцете му нож. Едигей всеки миг очакваше ножът да се забие в гърба му и затова с неотслабващо, нечовешко, зверско усилие мачкаше, ръмжейки, стискаше пукащия врат на озъбения вече, с почерняло лице враг. И когато оня се задуши и остро замириса на пикоч, Едигей разтвори вкопчените си конвулсивно пръсти. Тутакси повърна и като се обливаше със собствената си бълвоч, запълзя по-нататък със стон и помътнял поглед. На никого не разказа случая нито тогава, нито по-късно. От време на време тоя кошмар му се присънваше и на следващия ден не можеше да си намери място, не му се живееше… Това си спомни Едигей сега с трепет и погнуса. Но съзнаваше, че бистроокият печели с хитрост и го превъзхожда по ум. Това го засегна дълбоко. Докато бистроокият пишеше, Еднгей се напрягаше да открие слабото място в доводите му. Една мисъл го бе поразила с нелогичността си, с някакво дяволско несъответствие: как е възможно да обвиниш някого, че има „враждебни спомени“? Мигар спомените на човека могат да са враждебни и невраждебни, та нали те са онова, което някога в миналото е било, онова, което пече го няма, което си е отишло с времето. Значи, човекът си го спомня тъй, както е било в действителност.

— Искам да знам — започна Едигей и усети как гърлото му пресъхва от вълнение. Но се насили да произнесе тия думи дори твърде спокойно. — Ей го, ти казваш… — нарочно му заговори на „ти“, за да разбере, че Бураний Едигей няма защо да се подмазва и да се страхува, по-далеч от сарозеките няма къде да го пропъдят. — Ей го, ти казваш — повтори той — враждебни спомени. Как да се разбира? Мигар спомените могат да бъдат враждебни и невраждебни? Според мен човек си спомня онова, което е било и както е било някога, онова, което вече отдавна го няма. Или излиза, че щом е хубаво — може, спомняй си го, ако пък е лошо и грозно — не си го спомняй, забрави го? Все едно, че не е било. Или излиза, че ако сънуваш нещо, то и за него, за съня де, трябва да си спомняш? Ами ако сънят е страшен и неприятен за някого?

— Ето, значи, какъв си бил ти! Хм, опасна работа! — учуди се бистроокият. — Обичаш да поразсъждаваш, иска ти се да поспориш. Очевидно ти си местният философ. Е, добре, хайде. — Той направи пауза. И сякаш се прицели, приготви се и изрече: — В живота всичко може да се случи, в смисъл на исторически събития. Но какво ли не става и как ли не става! Важното е да си спомниш, да нарисуваш миналото устно или най-вече писмено така, както се иска сега, както ни трябва сега. А всичко онова, което няма да ни е от полза, не бива да си го спомняш. Ако не се придържаш към това, значи, постъпваш враждебно.

— Не съм съгласен — каза Едигей. — Тъй не става.

— Никой няма нужда от твоето съгласие. Това е само между другото. Ти питаш и аз ти обяснявам от добро желание. Пък и въобще не съм длъжен да водя с теб такива разговори. Така, а сега да минем от думи към дела. Кажи ми дали някога Кутъбаев, да речем, в откровен разговор или на чашка ти е споменавал някакви английски имена?

— А защо да ги споменава? — искрено се изуми Едигей.

— Ето защо. — Бистроокият отвори една от „Партизанските тетрадки“ на Абуталип и прочете подчертаното с червен молив място: — „На 27 септември в разположението на нашите войски пристигна английска мисия — един полковник и двама майори. Минахме в параден строй пред тях. Те ни поздравиха. После бе даден обяд в палатката на командирите. Там ни поканиха и нас, няколкото чужденци сред югославските партизани. Когато ме запознаха с полковника, той много любезно ми стисна ръка и взе да ме разпитва чрез преводача откъде съм и как съм попаднал тук. Разказах му накъсо. Наляха ми вино и аз пих заедно с тях. После още дълго разговаряхме. Харесваше ми, че англичаните са непосредствени, откровени хора. Полковникът каза, че било голямо щастие или, както се изрази, провидението помогнало всички в Европа да се обединим срещу фашизма. И че в противен случай борбата с Хитлер щяла да бъде още по-тежка, а вероятно да завърши с трагичен край за разединените народи.“ — И така нататък. — Когато прочете пасажа, бистроокият остави тетрадката настрана. Запали още една „Казбек“ и след известно мълчание, като подръпваше от цигарата и изпускаше дима, продължи: — Както излиза, Кутъбаев не е възразил на английския полковник, че без гения на Сталин победата би била невъзможна, колкото и да се мотаят те из Европа, при партизаните или независимо къде още. Значи, дори в мислите си не е държал другаря Сталин! Това разбираш ли го?

— Може и да го е рекъл — опита се Едигей да защити Абуталип, — ама просто е забравил да го пише.

— А къде е казано това? Не можеш да го докажеш! Нещо повече, ние проверихме показанията на Кутъбаев от четиридесет и пета година, когато е бил на контролна комисия след завръщането си от югославското партизанско съединение. Там случаят с английската мисия не е споменат. Значи, тук има нещо нечисто. Кой може да гарантира, че не е бил във връзка с английското разузнаване!

Отново му стана тежко и болно на Едигей. Не разбираше как стоят нещата и накъде клони бистроокият.

— Нищо ли не ти е казвал Кутъбаев? Помисли си, не ти ли е споменавал някакви английски имена? За нас е важно да знаем кои са били онези от английската мисия.

— А какви имена се срещат при тях?

— Например Джон, Кларк, Смит, Джек…

— През живота си не съм чувал такива.

Бистроокият се замисли, стана мрачен, може би не всичко в срещата с Едигей му допадаше. После каза някак подкупващо:

— А той отворил тук някакво училище, учел децата, така ли?

— Какво ти училище! — неволно се засмя Едигей. — Той има две момченца. Аз — две момичета. Това е то цялото училище. Големите са по на пет годинки, а малките — на три. Децата ни тук няма къде да ходят, наоколо е пустиня. Та те двамата ги занимават, възпитават ги, значи. Все пак бивши учители са — и той, и жена му. Четат им там, рисуват, учат ги да пишат, да смятат. И това е цялото училище.

— Какви песнички са пели?

— Ами всякакви. Детски. Пък и не помня.

— А какво ги е учил? Какво са писали?

— Букви. Най-обикновени думи.

— Какви думи например?

— Е, какви! Не помня.

— Ето тези! — Бистроокият намери сред книжата няколко листа от ученически тетрадки с детски заврънкулки. — Ето ги първите думи. — На един лист бе написано с детска ръка: „Нашият дом“. — Виждаш ли първите думи, които е написало детето — „Нашият дом“. А защо не „Нашата победа“? Нали сега първата дума, която трябва да ни бъде в устата… я си спомни коя е?… „Нашата победа“, разбира се. Нали така? А на него, кой знае защо, тя не му идва наум? Победата и Сталин са неделими.

Едигей се смая. Чувстваше се толкова унизен от всичко, така му дожаля за Абуталип и за Зарипа, които губеха толкова време и сили да се занимават с невръстните, още глупави деца, такъв яд го хвана, че се осмели да каже:

— Щом като е тъй, значи, първо трябва да се пише „Нашият Ленин“. Все пак Ленин е на първо място.

От изненада бистроокият задържа дъха си, като дълго след това изпускаше дима от дробовете си. Изправи се. Очевидно изпитваше нужда да се поразходи, но нямаше къде в тази малка стая.

— Ние казваме — Сталин, а разбираме — Ленин! — произнесе той рязко и отсечено. После задиша с облекчение, сякаш след дълго тичане, и добави примирително: — Добре. Да смятаме, че не е имало такъв разговор помежду ни.

Той седна и върху непроницаемото му лице отново се откроиха ясно студените му бистри като на сокол очи с жълтеникав оттенък.

— Имаме сведение, че Кутъбаев се е изказвал против обучението на децата в интернати. Какво ще кажеш, май че този разговор се е водил пред теб?

— Откъде имате такива сведения, кой ги е дал? — втрещи се Едигей и веднага му мина през ума: Абилов, началникът на кантона, той е виновен за всичко, той е докладвал, защото разговорът стана в негово присъствие.

Въпросът на Едигей ядоса не на шега бистроокия:

— Слушай, вече ти дадох да разбереш: откъде и какви сведения имаме, това си е наша работа. И на никого няма да даваме отчет. Запомни го. Разправяй сега, какво е казал?

— Ами че какво е казал? Трябва да си спомня. Значи, синът на най-стария ни работник от кантона учи в интерната на гара Кумбел. Е, момче е, то се знае, прави бели, случи се да поизлъже. И сега, на първи септември, взеха пак да стягат Сабитжан за училище. Баща му го отведе с камила. А майката, значи, жената на Казангап, Букей, се разплака и взе да се вайка — цяло нещастие, вика, откакто отиде в интерната, сякаш че се отчужди. Не го влече така сърцето и душата към дома, към баща и майка, както преди. Е, непросветена женица. То се знае, трябва да изучи сина си, пък той е все далеч от къщи…

— Добре де — прекъсна го бистроокият. — А какво каза Кутъбаев за това?

— И той беше с нас. Майката, вика, усеща със сърцето си, когато нещо не е в ред. Защото интернатното обучение не е от хубав живот. Интернатът като че отнема, е, не отнема де, а отделя детето от семейството, от бащата и от майката. А че туй изобщо е много труден въпрос. За всички е труден, както за него, тъй и за другите. Но какво да се прави, щом като няма друга възможност. И аз го разбирам. Нали и нашите деца растат. Отсега ми се е стегнало сърцето как ще стане и какво ще излезе. Лоша работа, то се знае…

— Това после — спря го бистроокият. — Значи, той каза, че съветският интернат е лошо нещо?

— Не е казал „съветският“. Каза просто интернатът. Нашият интернат е в Кумбел. Аз казвам така, „лошо“.

— Е, това няма значение, Кумбел е в Съветския съюз.

— Как да няма значение! — кипна Едигей, усещайки, че оня го обърква. — Защо да се приписва на човека онова, дето не е рекъл? И аз тъй мисля. Ако живеех на друго място, а не на кантона, за нищо на света нямаше да пратя децата си в интернат. Туй е то, и аз тъй мисля. Значи, излиза?…

— Мисли, мисли! — обади се бистроокият, прекъсвайки разговора. След известно мълчание продължи: — Така, значи, да направим изводите. С други думи, той е против колективното възпитание, нали?

— Не е против нищо! — не издържа Едигей. — Защо да клеветим човека? Бива ли тъй?

— Хайде, стига, стига! — махна с ръка бистроокият, без да смята за необходимо да се впуска в обяснения. — А сега ми кажи, каква е тази тетрадка, озаглавена „Птицата Доненбай“? Кутъбаев твърди, че е записал всичко от разказа на Казангап и донякъде от теб. Така ли е?

— Точно така — оживи се Едигей. — Тук, в сарозеките, има такъв случай, легенда, значи. Недалеч има найманско гробище, едно време е било найманско, а сега е общо, нарича се Ана-Бейит, там е била погребана Найман-Ана, убита от сина си, манкурт…

— Достатъчно, ще го прочетем, ще видим какво се крие зад тая птица — каза бистроокият и запрелиства тетрадката, като пак разсъждаваше на глас и с това изразяваше отношението си: — Птицата Доненбай, хм, нищо по-хубаво не може да се измисли. Птица с човешко име. Голям писател се извъдил. Нов Мухтар Ауезов се появил. Виж го ти, писателя за феодалните времена. Птицата Доненбай, хм! Смята, че няма да разберем… И се захванал тихомълком с разни писания, за дечицата, видиш ли. А това какво е? Пак ли, според теб, за дечицата? — Бистроокият пъхна пред очите на Едигей още една тетрадка с мушамена подвързия.

— Какво е то? — не разбра Едигей.

— Какво ли? Ами ти трябва да знаеш. Ето какво е заглавието: „Обръщение на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“.

— А-а, вярно, и туй е легенда — започна Едигей. — Истински случай. Старите хора знаят тая история…

— Не се безпокой, и аз я знам — прекъсна го бистроокият. — Чувал съм я между другото. Дърт, изкуфял старец залюбва деветнадесетгодишно момиче. И какво хубаво има тук? Този Кутъбаев е не само вражески елемент, но, както излиза, и морално извратен човек. Я виж колко старателно и подробно е записал това пълно разложение.

Едигей се изчерви. Не от срам. Сърцето му се преизпълни с гняв, защото по-голяма несправедливост по отношение на Абуталип не можеше да има. И каза, като едва се сдържаше:

— Виж какво, не те знам какъв началник си там, но за тая работа не го закачай. Дано даде господ всекиму да е такъв баща и съпруг като него и всички тук ще ти рекат какъв човек е той. Ние тук на пръсти се броим и се знаем помежду си.

— Добре де, добре, успокой се — отговори бистроокият. — Замотал е главите на всички ви тук. Врагът винаги се преструва. Но ние ще го разобличим. Това е, свободен си.

Едигей се изправи. Взе да си слага калпака, като пристъпяше от крак на крак.

— И значи, какво ще стане с него? Какво ще правите сега? Само заради тия писания ли ще арестувате човека?

Бистроокият рязко се надигна иззад масата.

— Слушай, още веднъж ти повтарям: не е твоя работа! За какво преследваме врага, как ще постъпим с него, какво наказание ще му наложим — това е наша работа! Ти не си блъскай главата. Върви си по пътя. Хайде!

Същия ден късно вечерта на кантона Боранлъ-Бураний спря още един пътнически влак. Само че сега влакът отиваше в обратна посока. И този път престоя малко. Около три минути.

Очаквайки в мрака пристигането му, до първа линия стояха тримата мъже с хромовите ботуши, те отвеждаха със себе си Абуталип Кутъбаев, встрани от тях, изолирани от широките им гърбове, които закриваха Абуталип, стояха боранлъчани — Зарипа с дечицата, Едигей и Укубала, началникът на кантона Абилов, той непрекъснато сновеше напред-назад и току си намираше някаква дребна работа, защото влакът закъсняваше от разписанието с половин час. Но какво общо имаше той с всичко това? Да беше си стоял спокойно. А Казангап, който също бе разпитан за злополучните легенди, намерени у Абуталип, сега бе на стрелката. Трябваше със собствените си ръце да отпрати влака по линията, по която щяха да откарат Абуталип далеч от сарозеките. Букей остана в къщи с дъщерите на Едигей.

Тримата мъже, безразлично вдигнали яки, изолирайки Абуталип с гърбовете си, напрегнато мълчаха. Боранлъчани, които се разделяха с него, също мълчаха.

Духаше вятър. Свиреше едва доловимо, метеше снега по земята с шумолене. Изглежда, наближаваше буря. Набъбваше, настръхваше мразовитата мъгла в непрогледните сарозекски небеса. Плахо, унило и безполезно просветваше луната, като самотно белезникаво петно. Студът пърлеше бузите.

Зарипа тихо плачеше, взела в ръка вързопче с храна и дрехи, които се готвеше да предаде на мъжа си. Кълбата пара от устата на Укубала издаваха тежките й въздишки. Тя бе прикътала в полите на кожуха си Даул. Детето вероятно предчувстваше нещо и разтревожено мълчеше, притискайки се до леля Укубала. Но най-тежко бе с Ермек, когото Едигей държеше на ръце, прикривайки го с тяло от вятъра. Този малчуган нищо не подозираше.

— Татико, татико! — викаше той баща си. — Ела при нас. И ние ще заминем с теб.

Абуталип трепваше, когато чуеше гласа му, и неволно правеше движение да се обърне и да отговори нещо на детето, но не му бе позволено да се обръща. Единият от тримата не издържа:

— Не стойте тук! Чувате ли? Махнете се, после ще дойдете.

Трябваше да се отдръпнат малко по-нататък.

Но ето че се показаха отдалеч светлините на влака и всички се раздвижиха, запристъпяха на място. Зарипа не се сдържа, изхълца по-високо. Заедно с нея заплака Укубала. Влакът носеше раздялата. Пробивайки с лъчите на предните си фарове мразовитата мъгла от ситен снежен прах във въздуха, той приближаваше застрашително, израствайки сред облаците сняг, като тъмна громоляща маса. С приближаването му все по-високо се издигаха над земята запалените фарове на локомотива, все по-различимо се въртеше в сноповете светлина снежната вихрушка между релсите, все по-ясно и тревожно долиташе силният шум от кривошиповете и буталата. Ето, виждаше се вече силуетът на влака.

— Татико, татико! Виж, влакът иде! — викаше Ермек и млъкваше учуден, че баща му не отговаря. И отново се опитваше да привлече вниманието му: — Татико, татико!

Навъртащият се наблизо началник на кантона Абилов отиде при тримата мъже.

— Пощенският вагон ще бъде в началото на композицията. Моля, минете, ако обичате, напред. Ей там.

Всички тръгнаха към посоченото място с доста бързи крачки, влакът вече ги застигаше. Най-отпред вървеше, без да се обръща, бистроокият с чанта в ръка, след него, от двете страни на Абуталип, двамата му широкоплещести помощници и на известно разстояние от тях потичваше Зарипа, след нея Укубала, водейки Даул за ръка. Едигей с Ермек на ръце вървеше отстрани и малко по-назад. Не можеше да си позволи да плаче пред жените и децата. И докато вървяха, той се бореше със себе си, мъчеше се да преглътне тежката буца, заседнала на гърлото му.

— Ти си умно момче, Ермек. Умен си, нали? Ти си ми умничък, няма да плачеш, нали? — несвързано бърбореше той, притискайки малчугана до гърдите си.

А влакът междувременно забавяше ход, за да спре. Детето уплашено трепна в ръцете на Едигей, когато локомотивът, изравнявайки се с тях и продължавайки да се движи още напред, с остър шум изпусна пара и в същия миг се разнесе пронизителната свирка на кондуктора.

— Не бой се, не бой се — каза Едигей. — От нищо не се бой, когато съм с теб.

Продължително и тежко изскърцаха колелата, влакът спря, вагоните, заскрежени от студа и снежния прах, с непрогледни от леда прозорци, застинаха на място. И стана тихо. Но тутакси локомотивът със съскане изпусна пара, готов отново да потегли. Пощенският вагон беше след фургона. Прозорците му бяха с решетки, а двукрилата врата се намираше в средата. Тя се отвори. Отвътре се показаха мъж и жена във формени пощенски фуражки, с ватенки и ватени панталони. Жената държеше фенер и очевидно бе по-старшата. Едра и гърдеста.

— Вие ли ще се качите? — попита тя, вдигнала фенера високо, за да осветява всички. — Чакаме ви, мястото е готово.

Пръв се качи бистроокият с голямата чанта.

— Хайде, хайде, не ни бавете! — изведнъж се разбързаха онези двамата.

— Скоро ще се върна! Това е някакво недоразумение! — припряно заговори Абуталип. — Скоро ще се върна, чакайте ме!

Укубала не издържа. Зарида на глас, когато Абуталип взе да се сбогува с децата. Той ги притискаше силно до гърдите си, целуваше ги и нещо им приказваше, те го гледаха уплашени и нищо не разбираха. А локомотивът бе вече под пара. Всичко това ставаше при светлината на ръчния фенер. И тогава отново се разнесе по цялата композиция, като електрически ток, пронизителната, късаща сърцето свирка на кондуктора.

— Е, хайде, това е, качвай се, качвай се! — задърпаха онези двамата Абуталип към стъпалата на вагона.

Едигей и Абуталип успяха накрая горещо да се прегърнат, замряха за секунда, разбирайки всичко с ума и сърцето, с цялото си същество, притиснали една о друга мокрите си брадясали бузи.

— Разказвай им за морето! — прошепна Абуталип. Това бяха последните му думи. Едигей разбра. Молеше го да разказва на синовете му за Аралско море.

— Стига, хайде, хайде, качвай се! — разбутаха ги онези двамата.

Подпирайки Абуталип отзад с рамене, те го наблъскаха във вагона. И едва тогава осъзнаха децата страшния смисъл на раздялата. Едновременно се разплакаха и завикаха в един глас:

— Татико! Татко! Татико! Татко!

Едигей се втурна с Ермек на ръце към вагона.

— Ти къде? Къде бе? Бива ли така! — яростно го заблъска в гърдите жената с фенера, като преграждаше с едрите си рамене пътя към вратата.

Но никой не разбираше в този миг, че щом работата бе стигнала дотук, Едигей бе готов да замине вместо Абуталип, за да удуши по пътя бистроокия със собствените си ръце, такава непоносима болка изпита, когато се разпищяха децата.

— Я не стойте тук! Махайте се, махайте се! — крещеше жената с фенера. И парата от вмирисаната й на тютюн уста удари Едигей в лицето с остра миризма на лук.

Зарипа си спомни, че вързопчето е още в ръцете й.

— Дръжте, предайте му го, това е храна! — метна го тя във вагона.

И вратата на пощенския вагон се хлопна. Настъпи тишина. Локомотивът даде сигнал и потегли. Скърцайки с колела, бавно набираше скорост в силния студ.

Боранлъчани неволно последваха заминаващия влак, като вървяха успоредно с плътно затворените вагони. Първа се опомни Укубала. Сграбчи Зарипа в прегръдките си и не я пускаше.

— Даул, стой до мен! Стой тук! Дръж мама за ръка! — високо се разпореждаше тя, като се мъчеше да надвие шума на ускоряващите хода си, тракащи край тях колела.

А Едигей с Ермек на ръце потича още известно време с влака и спря едва когато се мярна последният вагон. Влакът отмина, отнасяйки със себе си утихващия шум на движението и редеещите гаснещи светлини… Чу се последният му продължителен сигнал…

Едигей тръгна да се връща. Дълго не можа да успокои разплаканото дете…

В къщи вече, както седеше зашеметен край печката, посред нощ изведнъж си спомни за Абилов. Бавно стана и взе да се облича. Укубала веднага се досети.

— Ти къде? — хвана го тя за ръката. — Не го закачай, с пръст да не си посмял да го пипнеш! Жена му е бременна. Пък и нямаш право. Как ще докажеш?

— Не се тревожи — спокойно отговори Едигей. — Няма да го пипна, но той трябва да знае, че е по-добре да иде другаде. Обещавам ти — косъм няма да падне от главата му. Повярвай ми! — Издърпа ръката си и излезе от къщи.

Прозорците на Абилови още светеха. Значи, не спяха. Остро скърцайки по снега на пътечката, Едигей се приближи до студената врата и високо почука. Отвори Абилов.

— А, Едике, влез, влез — уплашено го посрещна той и отстъпи назад пребледнял.

Едигей мълчаливо влезе заедно с кълбета мразовита пара. Спря на прага и затвори зад себе си вратата.

— Ти защо направи сираци ония нещастни деца? — започна той, като се стараеше да бъде колкото може по-въздържан.

Абилов падна на колене и буквално запълзя, хващайки се за краищата на полушубката му.

— Бога ми, не съм аз, Едике! Жена ми да не роди! — страшно се закле той, обръщайки се към примрялата от страх жена, и заговори припряно и объркано: — Бога ми, не съм аз, Едике! Как може! Оня ревизор е. Спомни си. Той все питаше и разпитваше, какво, казва, пише и защо го пише. Той е, оня ревизор. Как може! Как може да съм аз! Ето я, да не роди! Пък и одеве на влака не знаех къде да се дяна, готов бях вдън земя да потъна, само да не гледам! Оня ревизор навсякъде си пъхаше носа и току разпитваше за всичко, можех ли да знам… Де да знаех…

— Стига — прекъсна го Едигей. — Стани да поговорим като хора. Ето тук, пред жена ти. Дано леко се освободи! Не е за туй думата сега. Дори да не си виновен. Ама нали ти е все едно къде ще бъдеш. Пък ние ще останем тук може би до края на живота си. Тъй че помисли. Навярно ще е по-добре след време да се преместиш другаде на работа. Туй е моят съвет. Толкоз. И няма вече да се връщаме към тоя разговор. Само туй исках да ти река, нищо друго…

После Едигей излезе и затвори след себе си вратата.

IX

В Тихия океан, южно от Алеутските острови, отдавна бе минало пладне. Все така продължаваше леката буря и все така се носеха на пенести върволици по цялото видимо пространство огромни вълни, породени от необхватното движение на водната стихия от единия до другия хоризонт. Самолетоносачът „Конвенция“ леко се поклащаше на вълните. Той бе на предишното си място, на съвсем еднакво разстояние по въздуха от Сан Франциско и от Владивосток. Всички служби от международната научна програма бяха в напрежение, в пълна готовност за действие.

По същото време на борда на самолетоносача приключваше извънредното заседание на комисиите със специални пълномощия за разследване на извънредното положение, възникнало след откриването на извънземна цивилизация в системата на светилото Крепител. Самоволно отлъчилите се паритет-космонавти 2–1 и 1–2 бяха все още на планетата Горска гръд, три пъти предупредени от Обединения център за управление чрез радиовръзката на орбиталната станция „Паритет“ — в никакъв случай да не предприемат каквито и да било действия, преди да получат специалните указания на Обединения център за управление.

Тези категорични искания на Обединения център отразяваха фактически не само смут сред умовете, но и изключително сложната, неудържимо изостряща се ситуация, засилването на разногласията между страните, което заплашваше с цялостно прекъсване на сътрудничеството и нещо повече — с открита конфронтация. Онова, което доскоро сближаваше страните в интересите им за интегрирана научно-техническа мощ на водещи държави — програмата „Демиург“ — от само себе си отстъпи на втори план и моментално загуби предишното си значение при наличието на суперпроблема, неочаквано изникнал след откриването на извънземна цивилизация. Членовете на комисиите ясно разбираха едно: че това небивало, с нищо несравнимо откритие подлага на важно изпитание самите основи на съвременното световно общество, всичко проповядвано, култивирано, изработено в съзнанието на поколенията векове наред — цялата съвкупност от правила за неговото съществуване. Възможно ли бе някой да се осмели на такава рискована крачка, да не говорим за съображенията във връзка с общата безопасност на земния свят?

И отново, както винаги в кризисни моменти на историята, се разкриха с цялата си острота коренните противоречия между двете различни обществено-политически системи на Земята.

Обсъждането на въпроса прерасна в разгорещени дебати. Разликата във възгледите, разликата в подходите приемаше все повече характер на непримирими позиции. Работата стремително вървеше към открито сблъскване, към взаимни заплахи, към такива конфликти, които, излизайки извън контрола, неминуемо биха прераснали в световна война. Ето защо всяка страна правеше опити да се въздържа от крайности пред общата опасност от подобен развой на събитията, но още по-голяма задръжка бе нежеланието, по-точно, заплахата от взрив в земното съзнание, който можеше да стане стихийно, ако вестта за неизвестната досега цивилизация получи всеобща гласност… Никой не можеше да гарантира за последиците при такъв изход на нещата…

И разумът надделя, страните стигнаха до компромис — принудителен и пак така на строго балансирана основа. Във връзка с това Обединеният център за управление изпрати до орбиталната станция „Паритет“ кодирана радиограма със следното съдържание:

„До космонавтите-контрольори 1–2 и 2–1. Задължавате се незабавно да влезете чрез бордовите системи на «Паритет» в радиовръзка с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, намиращи се в извънслънчевата Галактика, в така наречената система на светилото Крепител, на планетата Горска гръд. Трябва спешно да им съобщите, че въз основа на заключенията на двустранните комисии, проучили информацията за извънземната цивилизация, открита от паритет-космонавтите 1–2 и 2–1, Обединеният център за управление взема решение, което не подлежи на преразглеждане:

а) Да не се допусне завръщането на бившите паритет-космонавти 1–2 и 2–1 в орбиталната станция «Паритет» и съответно на Земята като лица, нежелателни за земната цивилизация;

б) Да се обяви на жителите от така наречената планета Горска гръд нашият отказ да влезем в каквито и да било контакти с тях, като несъвместими с историческия опит, с насъщните интереси и особеностите в съвременното развитие на човешкото общество на Земята;

в) Да се предупредят бившите паритет-космонавти 1–2 и 2–1, а също така и другопланетните жители да не правят опити да влязат във връзка със земните хора, нито пък още повече да проникват в околоземните сфери, какъвто бе случаят с посещението в орбиталната станция «Паритет» на орбита «Трамплин»;

г) С цел да се изолира околоземното космическо пространство от евентуално нахлуване на летателни апарати от другопланетен произход Обединеният център съобщава, че ще въведе незабавно Извънреден транскосмически режим, наречен операция «Обръч», като ще програмира серия от баражиращи по определени орбити бойни ракети-роботи, предвидени да унищожават чрез ядрено-лазерно излъчване всякакви предмети, навлезли в космоса около земното кълбо;

Д) Да се съобщи на бившите паритет-космонавти, самоволно влезли във връзка с другопланетните същества, че с оглед на безопасността и запазването на създалата се стабилизация в геополитическата структура на земните хора се изключва каквато и да било възможност за връзка с тях. Ето защо ще бъдат взети всички мерки за най-строго запазване в тайна протеклите събития и мерки да не се допусне подновяването на контактите. За тази цел орбитата на станция «Паритет» ще бъде незабавно променена, а каналите за радиовръзка — наново закодирани;

е) Още веднъж да се предупредят другопланетните жители за опасността от приближаване към зоните на «Обръч» около земното кълбо.

Обединен център за управление Борда на самолетоносача «Конвенция».“

Прибягвайки до тези предпазни мерки, Обединеният център за управление бе принуден да замрази за неопределено време цялата програма „Демиург“ за овладяването на планета Хикс. Орбиталната станция „Паритет“ трябваше да се премести в други параметри за въртене и да се използва за текущи космически наблюдения. Решено бе кооперативният научноизследователски самолетоносач „Конвенция“ да се предаде за съхранение в неутрална Финландия. След пускането в далечния космос на система „Обръч“ всички паритетни служби, всички научни и административни работници, целият обслужващ персонал трябваше да се разформирова срещу строга писмена декларация от всекиго, че до края на живота си няма да разгласява причините за прекратяване дейността на Обединения център за управление.

Предвидено бе да се съобщи на широката общественост, че работите по програма „Демиург“ се спират за неопределено време във връзка с възникналата необходимост от основни проучвания и корекции в бъдещата работа върху планетата Хикс.

Всичко бе грижливо обмислено. Всичко трябваше да се изпълни веднага след извънредното пускане на „Обръч“ около земното кълбо.

Преди това, непосредствено след свършването на заседанието, всички документи, всички шифровани съобщения, цялата информация на бившите паритет-космонавти, всички протоколи, ленти и книжа, имащи някакво отношение към тази тъжна история, бяха унищожени.

В Тихия океан, южно от Алеутските острови, наближаваше краят на деня. Времето бе все така сравнително поносимо. И все пак вълнението в океана постепенно се засилваше. Чуваше се вече бученето на кипящите навсякъде вълни.

Службата на самолетната група напрегнато чакаше момента, когато след края на заседанието членовете на комисиите със специални пълномощия ще се отправят към самолетите. Ето, всички излязоха, сбогуваха се. Едните тръгнаха към единия самолет, другите — към другия.

Излитането мина отлично въпреки люлеенето. Единият самолет взе курс към Сан Франциско, другият в противоположна посока — към Владивосток. Къпана от външните ветрове, Земята плуваше по вечните си кръгове. Плуваше Земята… Тя бе малка песъчинка в необятната безкрайност на Вселената. В света имаше безброй много такива песъчинки. Но само върху нея, върху планетата Земя, живееха хора. Живееха, както могат и както знаят, и понякога, завладени от любознателност, се опитваха да разберат има ли някъде на друго място подобни на тях същества. Спореха, строяха хипотези, кацаха на Луната, изпращаха автоматични устройства на други небесни тела, но всеки път се убеждаваха горчиво, че никъде около Слънчевата система няма същества, подобни на тях, както няма изобщо никакъв живот. После забравяха това, нямаха време да мислят за него, не им се удаваше толкова лесно да живеят и да се погаждат помежду си, пък и трябваше да изкарват насъщния си хляб… Изобщо мнозина смятаха, че това не е тяхна работа. И си плуваше Земята сама…

 

Целият януари беше много студен и мъглив. И откъде се събра толкова студ в сарозеките! Влаковете вървяха със замръзнали букси, побелели от ледения мраз. Странно бе да гледаш — черните нефтени цистерни спираха на кантона като бяла монолитна върволица, целите заскрежени. Пък и влаковете не можеха лесно да потеглят. Скачените на двойки локомотиви, също като чифт коне, дълго теглеха на тласъци вагоните, буквално отскубваха от релсите залепналите към тях колела. И тези усилия на локомотивите се чуваха в мразовития въздух далече наоколо като стържещ железен громол. Нощем децата на боранлъчани се стряскаха от този грохот.

А в същото време взеха да се трупат и преспи по линиите. Тръгна то едно след друго. Ветровете пощуряха. В сарозеките беснееха на воля, няма да отгатнеш от коя страна ще се извие буря. И на боранлъчани се струваше, че вятърът неудържимо се стреми да навее преспи тъкмо на железопътната линия. Гледаше само да издебне място, за да се нахвърли яростно, да вдигне виелица и да затрупа линиите с планини от сняг.

Едигей, Казангап и още трима работници току обикаляха от единия до другия край на участъка, за да разчистват линиите ту на едно, ту на друго, ту пак на предишното място. Камилските влачила спасяваха положението. С тях извличаха на банкета горния тежък пласт на пряспата, а останалото се налагаше да довършат на ръка. Едигей не жалеше Каранар и бе доволен от възможността да го изтощи, да укроти в него буйната кръв, впрегна го с друга, също такава силна камила и ги зашиба с дългия камшик — извозваше преспите с напречната дъска на влачилото с противотежест отзад, върху която стъпваше, за да балансира със собствената си тежест. Нямаше тогава други приспособления. Разправяха, че са пуснати вече от заводите специални снегорини, локомотиви, които изместват преспите настрани. Обещаваха скоро да изпратят такива машини, но обещанията засега оставаха на думи.

Ако един-два месеца през лятото печеше до умопомрачение, то сега беше страшно да вдъхнеш ледения въздух — човек имаше чувството, че дробовете му ще се разкъсат. И въпреки всичко влаковете си вървяха и работата трябваше да се върши. Едигей обрасна с четина и за първи път през оная зима взе да проблясва тук-таме по някой бял косъм, очите му подпухнаха от безсъние, а лицето — противно му бе да се погледне в огледалото: посивяло като чугун. Не сваляше полушубката, а върху нея носеше и една брезентова наметка с качулка. На краката беше с валенки.

С каквото и да се занимаваше Едигей, колкото и тежка да беше работата, от ума му не излизаше историята на Абуталип Кутъбаев. Болезнено се отрази тя на Едигей. Често мислеха и разсъждаваха двамата с Казангап — как тъй се случи всичко и как ще завърши. Казангап все повече мълчеше, мръщеше се, напрегнато си мислеше за нещо. А веднъж рече:

— Всякога е било тъй. Докато се оправят… ето защо едно време хората са казвали: ханът не е бог. Не винаги знае какво вършат ония, дето са около него, а пък ония, дето са около него, не знаят за другите, дето събират данъци по пазарите. Всякога е било тъй.

— Ама слушай, какви ги приказваш! Голям мъдрец се извъди — недоволно му се присмя Едигей. — Откога им духнаха под опашката на разните му ханове! Не е там работата!

— Ами къде? — попита с основание Казангап.

— Къде, къде! — раздразнено повтори Едигей, но не отговори. И живееше с този заседнал в съзнанието му въпрос, без да намери отговор.

Както е известно, нещастието не идва само. Големият син на Кутъбаеви — Даул, силно се простуди. Легна в огън и взе да бълнува момчето, замъчи го кашлица, заболя го гърло. Зарипа казваше, че имал ангина. Цереше го с най-различни хапчета. Но нямаше възможност да бъде постоянно при децата. Работеше като стрелочничка. Трябваше да се живее. Ту нощем, ту денем й се падаше да дежури. Наложи се Укубала да се нагърби с всичко. Техните две, та и още две, с четири деца се оправяше — съзнаваше в какво безизходно положение бе изпаднало семейството на Абуталип. И Едигей помагаше, както можеше. Рано сутрин носеше въглища от барачката и ако имаше време, палеше печката. А за да запалиш каменните въглища, трябва да имаш опит. Изсипваше наведнъж една кофа и половина, та цял ден да държи топло на децата. Вода от цистерната носеше, дърва за подпалки цепеше. Колко му е да свършиш едно-друго, дърва да нацепиш, вода да донесеш и прочие… Най-тежкото беше друго. Измъчваше се, нямаше сили да гледа децата на Абуталип в очите и да отговаря на въпросите им. Големият лежеше болен и по характер беше сдържано момче, но малкият, Ермек, приличаше на майка си, жив, гальовен, безкрайно чувствителен и уязвим, с него, виж, му беше много трудно. Когато носеше сутрин въглища и палеше печката, все гледаше да не събуди децата. Ама рядко му се случваше да си тръгне някога незабелязан. Къдрокосият черноок Ермек веднага се събуждаше. И щом отвореше очи, първият му въпрос беше:

— Чичо Едигей, а ще си дойде ли днес татико?

Дотичваше при него бос и необлечен, с неугасима надежда в очите, че стига само чичо Едигей да каже „да“ — и баща му непременно ще се върне и пак ще си бъде с тях у дома. Едигей го грабваше в прегръдките си — слабичък и топъл, и го връщаше в леглото. Разговаряше с него като с възрастен:

— Не знам, Ермек, ще си дойде ли, или няма да си дойде днес твоят татико, но от гарата трябва да ни съобщят с кой влак ще тръгне. Нали знаеш, че у нас пътнически влакове не спират. Само по нареждане на най-главния диспечер на линията. Според мен тия дни трябва да съобщят. И тогава ние с теб и с Даул, само ако се оправи дотогава, ще идем на влака и ще го посрещнем.

— И ще му кажем: татико, ето ни и нас! Нали? — доразвиваше момченцето измислицата на възрастния.

— Ами то се знае! Точно тъй ще му речем — мъчеше се бодро да потвърди Едигей.

Но не беше толкова лесно да се излъже съобразителният малчуган.

— Чичо Едигей, ами да се качим тогава на товарния влак и да заминем всички при тоя най-главен диспечер. И ще му кажем да спре тук влака, с който ще си дойде татико.

Налагаше се да извърта.

— Да, ама тогава беше лятно време, топло. А сега как ще тръгнеш с товарен влак? Много е студено. Духат силни ветрове. Я виж как са замръзнали стъклата. Няма да стигнем дотам. Ще замръзнем като ледени висулки. Не, това е много опасно.

Момченцето притихваше натъжено.

— Ти сега си полежи, пък аз ще видя как е Даул — намираше причина да се измъкне Едигей, отиваше при леглото на болното дете и слагаше тежката си възлеста длан върху горещото му чело. То с усилие полуотваряше очи и слабо се усмихваше със засъхналите си от огъня устни. Огънят му още не спадаше. — Да не се отвиваш, потен си, чуваш ли, Даул? Повече ще настинеш. А ти, Ермек, му давай легенчето, когато поиска да се изпиша. Чуваш ли? За да не става. Скоро майка ви ще се върне от дежурство. А леля Укубала ще дойде сега да ви нахрани. И когато Даул оздравее, ще идвате у дома да си играете със Сауле и Щарапат. Аз трябва да вървя на работа, че я виж колко сняг има, ще спрат влаковете — залъгваше той децата, преди да излезе.

Но Ермек беше непреклонен.

— Чичо Едигей — казваше му той, когато Едигей стигаше до прага. — Ако има много сняг, когато влакът на татико спре, и аз ще дойда да чистя. Имам си лопатка.

Едигей излизаше с натежало, свито сърце. Усещаше парлива болка от огорчение, безсилие и жалост. Яд го беше тогава на целия свят. И си изливаше яда на снега, на вятъра, на преспите, на камилите, които не щадеше в работата. Работеше като звяр, сякаш сам можеше да спре всички сарозекски ветрове…

А дните минаваха като капки, падащи неизбежно и отмерено една след друга. Мина януари и студовете взеха да отслабват, а от Абуталип Кутъбаев нямаше никаква вест. Губеха се в догадки Едигей и Казангап — и тъй мислеха, и инак размисляха. Но и двамата смятаха, че трябва да го пуснат скоро, какво толкоз страшно има — писал човекът за себе си, а не за друг. Имаха такава надежда те и я внушаваха, доколкото бяха в състояние, на Зарипа, за да се държи, да не пада духом. Пък и тя сама разбираше, че заради децата трябва да бъде твърда като камък. И наистина — сякаш се вкамени. Затвори се, не говореше, само очите й тревожно горяха. Кой знае за колко време щяха да й стигнат сили да издържи.

Тоя ден Бураний Едигей беше свободен от дежурство. Реши да се поразходи в степта, да нагледа стадото камили и най-вече да разбере как се държи Каранар. Дали не е осакатил някое животно в стадото? Дали се е набесувал, време му беше. Отиде със ски, нямаше много път. Върна се рано. И реши да каже на Казангап, че всичко е наред. Пасат си животните в падината Лисичата опашка, там почти няма сняг, вятърът го е издухал, затуй пашата е на открито, засега няма какво да се безпокоят. Но реши първо да се отбие в къщи, да остави ските. Голямата му дъщеря, Сауле, уплашено надникна през вратата:

— Татко, мама плаче! — и се скри.

Едигей хвърли ските и разтревожен забърза към къщи. Укубала така плачеше, че на него му секна дъхът.

— Какво има? Какво се е случило?

— Пусто да опустее всичко на тоя проклет свят! — занарежда Укубала, давейки се от ридания.

Никога не я беше виждал Едигей в такова състояние. Укубала беше силна, въздържана жена.

— Ти, ти си виновен за всичко!

— Защо? Какво съм сторил? — втрещи се Едигей.

— Наприказва цял куп глупости на клетите дечица. А одеве, ей го, преди малко, спира един пътнически влак, насреща му идеше друг. Спря да го пропусне. И как можаха да се срещнат баш на нашия кантон? А децата на Абуталип, и двамата, като видяха, че пътнически влак е спрял, като припнаха с викове: „Татико! Татко! Татико пристигна!“ И право на влака! Аз по тях. Припкат те от вагон на вагон и крещят колкото им глас държи: „Татко, татико! Къде е нашият татико?“ Мислех си, ще паднат под колелата. Припкат по цялата композиция и викат баща си! Ни една врата не се отвори, а те припкат! И докато ги стигна, докато го хвана оня малкия, па докато сграбча и другия за ръка, влакът потегли и замина. А те се дърпат: „Там е нашият татико, не успя да слезе от влака!“ — че като се разреваха. Сърцето ми се скъса, мислех си, ще се побъркам, тъй пищяха и ревяха те. Ермек е зле! Върви успокой детето! Върви! Ти им каза, че баща им ще се върне, когато спре пътнически влак. Да беше видял какво правеха, какво им беше, когато влакът замина, а баща им не слезе! Да беше видял само! И защо е тъй наредено в живота, защо толкова страшно се привързва бащата към детето и детето към бащата? Защо са тия страдания?

Едигей отиваше при децата като на заколение. И само за едно молеше бога: да бъде милостив и да му прости пред свещения съд тая неволна лъжа пред малките доверчиви душици. Та нали той не им желаеше злото. И какво ще им каже сега, какво обяснение ще им даде?

При влизането му Ермек и Даул, разплакани и подпухнали до неузнаваемост, писнаха с нова сила, дотичаха с ридания при него и като се давеха в сълзи, плачеха и хълцаха, мъчеха се да му обяснят един през друг, че влакът е спирал на кантона, а татко им не успял да слезе и нека той, чичо Едигей, да спре тоя влак…

— Сагъндъм, татикомдъ! Сагъндъм, сагъндъм!^[20] — викаше Ермек, молейки го с цялото си сърце, доверие, надежда и скръб.

— Ей сега ще попитам какво е станало. По-тихо, по-тихо, не плачете — опитваше се Едигей да успокои някак захласналите се от плач деца. И още по-трудно му бе да устои, да не се поддаде, да не промени израза на лицето си, та да не видят децата неговата слабост и безсилие. — Ей сега ще идем, ей сега! „Къде ще идем? Къде? При кого? Какво да сторя? Как да постъпя?“ — мислеше той в същото време. — Ей сега ще излезем и там ще обмислим, ще си поприказваме — несвързано бърбореше Едигей неопределени обещания. Той отиде при Зарипа. Тя лежеше като труп, завряла лице във възглавницата.

— Зарипа, Зарипа! — докосна я по рамото Едигей. Но тя дори не вдигна глава.

— Ние ще идем сега да се поразходим, ще пообиколим наоколо, а сетне ще се отбием у дома — каза й той. — Аз тръгвам с децата.

Това бе единственото, което можа да измисли, за да ги успокои, да им отвлече вниманието и сам да събере мислите си. Качи Ермек на гръб, а Даул хвана за ръка. И тръгнаха те безцелно край железопътната линия. Никога не бе изпитвал Бураний Едигей такова състрадание към чуждото нещастие. Ермек седеше на гърба му, като все още хълцаше, влажно и горестно дишайки в тила му. Малкото, изтерзано от скръб човешко създание така доверчиво се бе притиснало до него, така доверчиво го бе прегърнало за врата, и второто, пак такова малко създание, така доверчиво го държеше за ръка, че на Едигей му идеше да закрещи от болка и жалост към тях.

Така вървяха те край железопътната линия, сред пустинните сарозеки и само влакове минаваха с грохот ту в едната, ту в другата посока… Идваха и си отиваха…

И отново бе принуден Едигей да излъже децата. Каза им, че са сбъркали. Влакът, който случайно е спрял на техния кантон, е отивал в друга посока, а техният татико трябва да пристигне от обратната страна. Ама сигурно няма толкова скоро да си дойде. Излиза, че са го пратили моряк в някакво море и щом корабът доплува от това далечно пътешествие, той ще се върне у дома. Но сега трябва да почакат. Според неговите представи тази лъжа трябваше да им помогне засега да издържат, докато тя самата се превърне в истина. Едигей не се съмняваше, че Абуталип Кутъбаев ще се върне. Ще мине известно време, ония там ще се оправят и той ще се върне незабавно, на секундата, веднага щом го освободят. Баща, който е така привързан към децата си, няма за секунда да се бави и ето защо Едигей не казваше истината… Достатъчно познаваше Абуталип и по-добре от който и да било си представяше какво му е на тоя човек, откъснат от семейството си. Друг на негово място може би няма така остро, така трагично да изживява временната, макар и принудителна раздяла, а ще се крепи с надеждата, че скоро ще се върне у дома. Но за Абуталип, Едигей не се съмняваше в това, тя бе равносилна на най-голямо наказание. И се плашеше за него. Ще издържи ли, ще изчака ли, докато разглеждат и преценяват делото му…

Междувременно Зарипа изпрати вече няколко писма в съответните учреждения със запитване за мъжа си и с молба да й съобщят може ли да получи свиждане с него. Засега нямаше никакъв отговор. Казангап и Едигей си блъскаха главата. Но като мъже, бяха склонни да си го обяснят с това, че кантонът Боранлъ-Бураний няма директна пощенска връзка. Налагаше се да предават писмата си по хора или да ги носят лично на гара Кумбел. Пак чрез Кумбел получаваха цялата поща или по пътя на добрите услуги… Както е известно, такъв начин за свръзка не винаги е най-бързият.

Тъкмо тъй се случи веднъж…

През последните дни на февруари Казангап отиде в Кумбел да навести Сабитжан в интерната. Замина с камила. Зиме е много студено да се пътува с товарен влак. Не можеш да влезеш във вагона, забранено е, а на откритите площадки не се търпи от вятър. А с камилата, добре облечен, можеш спокойно, при добър ход, да идеш и да се върнеш за един ден, пък и работа успяваш да свършиш.

Казангап се върна същия ден вечерта. Още докато слизаше от камилата, Едигей си помисли — нещо не е в настроение Казангап, много е мрачен, навярно синът му е направил някоя пакост в интерната, пък и може би е уморен от тръскането по пътя.

— Е, как мина? — обади се Едигей.

— Добре — глухо отговори Казангап и се зае да сваля багажа. После се обърна и след кратко колебание попита: — Ти сега у дома ли си отиваш?

— У дома.

— Имам работа с теб. Ще се отбия.

— Заповядай.

Казангап не го накара да чака. Дойде заедно със своята Букей. Той отпред, а тя след него. И двамата бяха нещо много загрижени. Казангап имаше уморен вид, вратът му още повече се бе източил, раменете увиснали, мустаците клюмнали. Дебелата Букей дишаше тежко, сякаш сърцето й толкова силно бие, че тя не може да си поеме дъх.

— Защо сте такива, да не сте се скарали случайно? — засмя се Укубала. — Дошли сте да се помирявате. Сядайте.

— Де да се бяхме скарали — прегракнало отговори Букей, като все така тежко дишаше.

Казангап се огледа и полюбопитства:

— Къде са ви момиченцата?

— У Зарипа, играят с децата — отговори Едигей. — А защо са ти?

— Лоши вести нося — промълви Казангап, като погледна Едигей и Укубала. — Нека засега децата да не знаят. Голямо нещастие стана. Умря нашият Абуталип.

— Какво приказваш?! — подскочи Едигей, а Укубала късо изписка, затисна с ръка устата си и побеля като стената.

— Умря! Умря! Клетите деца, клетите сирачета! — полупрегракнало, полушепнешком занарежда Букей.

— Как е умрял? — все още не вярвайки на чутото, уплашено се приближи Едигей до Казангап.

— Такова съобщение е дошло на гарата.

И всички изведнъж притихнаха, без да се гледат един друг.

— Ох, горко им! Ох, горко им! — хвана се за главата Укубала и застена, люлеейки се от една страна на друга…

— Къде е това съобщение? — попита накрая Едигей.

— Там, на гарата — заразказва Казангап. — Ходих аз в интерната и я, викам си, да прескоча до магазинчето на гарата, онова, дето е в чакалнята. Букей заръча сапун да й купя. Тъкмо тръгвам и насреща ми началникът на гарата — Чернов. Е, здрависахме се ние, нали отдавна се знаем, а той ми казва: „Разгеле те срещнах, да се отбием в кабинета, има едно писмо, вземи да го занесеш на кантона.“ Отключи той кабинета, влязохме. Вади един плик от писалището, написан с печатни букви. „Абуталип Кутъбаев, казва, работеше при вас на кантона, нали?“ — При нас, отговарям, а защо? — „Ами оня ден пристигна това съобщение, а няма по кого да го изпратя до Боранлъ-Бураний. На, предай го на жена му. Тук е отговорът на нейните запитвания. Умрял е, така пише тук“ — и рече някаква непозната дума. „От инфаркт“, казва. Ама какво е туй инфаркт, питам. А той отговаря: „Разрив на сърцето. Тъй, значи, пръснало му се сърцето.“ Както си седях, тъй си останах. Не повярвах отначало. Взех аз туй съобщение. А там пише: началникът на гара Кумбел да съобщи в кантона Боранлъ-Бураний официалния отговор за гражданката еди-коя си на нейното запитване — и по-нататък, че последственият Абуталип Кутъбаев, тъй и тъй, умрял от сърдечна криза. Точно тъй пише. Прочетох го, гледам го и не знам какво да правя. „Такива ми ти работи — каза Чернов и разпери ръце. — Вземи, предай го на жена му.“ — Не, казвам, не е прието тъй у нас. Не искам да ставам черен вестоносец. Децата му са малки, казвам, как ще имам сърце да ги убия от скръб, в никой случай. Ние, казвам, боранлъчани, първо ще се посъветваме там и сетне ще решим. Или ще дойде някой от нас специално за съобщението и ще й го донесе, както подобава да се носи такава скръбна вест, зер врабче не е умряло, или по-скоро жена му, Зарипа Кутъбаева, лично ще дойде да си го получи от вас. И вие вече сам ще й обясните и разкажете как е станало всичко. А той ми отговаря: „Твоя работа, както искаш. Само че какво има да обяснявам и да разказвам. В същност никакви подробности не знам. Моя работа е да предам съобщението по назначение, и толкоз.“ — Извинявайте, казвам, ама нека постои още, то на думи, казвам, за предаване ще го предам и ще се посъветваме на място. „Е, добре тогава, ти си знаеш.“ Тръгнах си аз оттам и през целия път съм препускал с камилата, сърцето ми се стегнало: какво да правим? Кой от нас ще има сили да им каже такова нещо?…

Казангап замълча. Едигей се бе прегърбил, сякаш цяла планина се бе стоварила на раменете му.

— Какво ще стане сега? — промълви Казангап, но никой не отговори.

— Тъй си и знаех — скръбно поклати глава Едигей. — Не преживя раздялата с децата. Тъкмо от туй най-много се страхувах. Не я понесе. А тъгата е страшна работа. Ей го, и дечицата му толкоз тъгуват за него, че нямам сили да ги гледам. Ако беше друг човек, и дори да го осъдят, знам ли за какво, ама дори да го осъдят, щеше да полежи година-две, или колкото трябва, и щеше да се върне. Ами че той колко нещо е преживял в немския плен, в концлагерите, и като партизанин не му е било лесно, всички тия години по чужди краища е воювал и не се е прекършил, защото е бил сам, без други грижи, тогава е нямал семейство. А сега, дето е речено, живо месо му откъснаха, от най-скъпото за него, от децата го откъснаха. И ей го, случи се нещастието…

— Да, и аз тъй мисля — обади се Казангап. — Не вярвах, че от раздяла човек може да умре. Съвсем млад беше, умен, образован, щеше да изчака, докато се оправят там и го освободят. Нали не е виновен за нищо. То се знае, с разума си го е разбирал, ама както излиза, сърцето му не е издържало. Колко си обичаше дечицата, за зла участ…

После те още дълго седяха, обмисляха положението, искаха да намерят начин да подготвят Зарипа за тая вест, но както и да умуваха, всичко се свеждаше само до едно — семейството остана без баща, децата осиротяха, Зарипа овдовя, и толкоз, ни можеш да прибавиш нещо, ни да махнеш. И все пак най-разумно предложение направи Укубала:

— Нека Зарипа сама получи това съобщение на гарата. Нека понесе удара там, а не тук, при децата. И нека реши — на гарата и по пътя на връщане ще има време да обмисли какво да прави. Трябва ли децата да знаят, или засега няма смисъл. Може би ще реши да изчака, докато мъничко отраснат и позабравят баща си. Трудно е да се каже…

— Вярно — подкрепи я Едигей. — Тя е майка, нека сама решава ще знаят, или няма да знаят децата за смъртта на Абуталип. Лично аз не мога… — И по-нататък Едигей не можа да се доизкаже. Езикът му не се подчини, изкашля се, за да спре пристъпа на жалост, стиснал гърлото му.

И още нещо каза Укубала, когато вече стигнаха до общо мнение.

— Трябва, Казаке — обърна се тя към Казангап, — да кажете на Зарипа, че някакви писма я чакат при началника на гарата. Уж са дошли отговори на запитванията й. Ама там са помолили тя да отиде лично, уж такъв е редът. И второ — продължи тя, — не бива в такъв ден да пращаме Зарипа там сама. Няма си тука роднини, близки. А най-страшно е да си сам в мъката. Ти, Едигей, замини с нея, бъди до нея в тоя тежък час. Какво ли не може да се случи при такова нещастие. Кажи й, че трябва да ходиш в Кумбел по работа, и заминете заедно. А децата ще останат у дома.

— Добре — съгласи се Едигей с доводите на жена си. — Утре ще кажа на Абилов, че трябва да заведа Зарипа до болницата. Нека спре за малко някой влак.

Така решиха. Но чак след два дни успяха да заминат за Кумбел с попътния влак, спрян по молба на началника. Това беше на пети март. Бураний Едигей за цял живот запомни тоя ден.

Качиха се в общ вагон без купета. Пълно бе с всякакъв народ, пътуваха си хората със семействата, с децата, с неизбежния бит по пътя — миризма на ракия, безредно сноване насам-натам, игра на карти до умопомрачение, женски полусподавени изповеди за тежък живот, за пиянства на мъжете, за разводи, сватби, погребения… Хората пътуваха надалеч. Придружаваше ги всичко, което беше тяхно ежедневие… Към тези хора се присъединиха за кратко време със своето нещастие и мъка Зарипа и Бураний Едигей.

Естествено, Зарипа беше притеснена. Мрачна, разтревожена, през целия път мълчеше, вероятно обмисляше какви отговори я чакат при началника на гарата. И Едигей повечето мълчеше.

Има на света състрадателни, деликатни хора, които забелязват от пръв поглед, че с човека става нещо нередно. Когато Зарипа стана и тръгна през вагона, за да отиде до прозореца на платформата и да постои, една бабичка рускиня, седнала на пейката срещу Едигей, му каза, като го погледна с добрите си, някога сини, а сега обезцветени от старост очи:

— Да не е болна жена ти, сине? Едигей трепна.

— Не ми е жена, майко, сестра ми е. В болницата я водя.

— Тъй ами, гледам аз, коси се сиротата. Хич не й е добре. Очите й са в непрогледна мъка. Сигурно се страхува за нещо в душата си. Страхува се да не й открият в болницата някоя страшна болест. Ех, живот, живот! Не се родиш — свят не виждаш. А щом се родиш, от тегло не можеш се отърва. Тъй е то. Ама господ е добър, млада е още, може пък да й се размине — продължи тя, като долавяше и разбираше по някакъв начин скръбта и тревогата на Зарипа, които все повече се засилваха с приближаването на гарата.

Пътят до Кумбел беше час и половина. На хората във влака им беше все едно през какви места минават тоя ден. Питаха само коя гара иде. А необятните сарозеки тънеха още в сняг, в нямото и безгранично царство на безлюдния простор. Но тук-таме се откриваха вече някакви първи белези, че зимата си отива. Чернееха голи места по склоновете, показваха се неравните ръбове на урви, мяркаха се петна по хълмовете, навсякъде снегът бе започнал да се сляга от влажния, топъл вятър, пробуден в степта от идването на месец март. Но слънцето все още се криеше зад ниски плътни облаци, сиви и воднисти дори на пръв поглед. Живееше си зимата — всеки миг можеше да завали мокър сняг, а току-виж, накрая да се вдигне и някоя виелица…

Поглеждайки през прозореца, Едигей седеше на мястото си, срещу милозливата бабичка, като от време на време разговаряше с нея, но при Зарипа не отиде. Нека, мислеше си той, да постои сама, сама да обмисли положението си. Може някакво вътрешно чувство да й подскаже нещо. Може да си спомни онова пътуване в началото на миналата есен, когато всички заедно, и двете семейства с всички дечурлига, се качиха на един товарен влак и отидоха в Кумбел за пъпеши и дини. Колко щастливи бяха, а за децата бе незабравим празник. Като че съвсем скоро се беше случило всичко това. Седяха двамата тогава, Едигей и Абуталип, до полуотворената врата на вагона, духаше ги ветрецът, а те си приказваха за най-различни неща, наоколо им се въртяха децата, зяпаха отминаващите край тях земи, а жените, Зарипа и Укубала, също си приказваха сърдечно за нещо свое. После обикаляха магазините и се разхождаха в градинката при гарата, ходиха на кино, в бръснарницата. Децата ядоха сладолед. Но най-комично и трагично беше, когато всички заедно не можаха да предумат Ермек да се подстриже. Кой знае защо, страхуваше се да допрат машинката до главата му. И Едигей си спомни как в същия миг се появи на вратата Абуталип и как малчуганът се втурна към него, а той го грабна и притискайки го до себе си, сякаш инстинктивно да го защити от бръснаря, каза, че ще съберат кураж и ще дойдат следващия път, а сега ще почакат. Малкият къдрокос Ермек расте и досега неподстриган от рождение, но вече без баща…

И отново, за кой ли път, се опитваше Бураний Едигей да проумее, да си обясни защо Абуталип Кутъбаев умря, недочакал решението по делото си. И отново стигна до единственото обяснимо заключение, че само дълбоката мъка по децата е разкъсала сърцето му. Само раздялата, чиято тежест далеч не всички са способни да разберат, само горчивото съзнание, че синовете му — а без тях той не можеше не само да живее, но да диша, са останали на един далечен кантон, захвърлени на произвола на съдбата в голите безводни сарозеки, само това го е убило…

Все за същото мислеше Едигей, докато седеше в градинката при гарата и чакаше Зарипа. Уговориха се да я чака именно на тази пейка, докато тя отиде за писмата при началника на гарата.

Наближаваше пладне, но времето бе лошо. Прихлупеното облачно небе така и не се проясни. От време на време във въздуха нещо прехвърчаше — може би снежинки докосваха лицето или капки влага. Подухваше влажен вятър от степта, с дъх на разтапящи се вече застояли снегове. На Едигей му беше неприятно и студено. Обичаше при случай да се поразходи сред тълпата на гарата, в хаоса и блъсканицата, нали за никъде не пътува, няма си грижи, а тук ще погледа влаковете, ще наблюдава как пътниците слизат и бързо сноват по перона, внасяйки в живота нещо от филмите: ето я тази суматоха — влакът е пристигнал, после тя изчезва — влакът е заминал.

Тоя път всичко това не го интересуваше. Чудеше се колко безизразни лица имат хората, колко са безлични, равнодушни, уморени, колко са чужди един на друг… При това музиката, предавана по високоговорителя, който дрезгаво хриптеше, навяваше тъга и безнадеждност с провлечената си монотонност. Каква е тая музика? Пуснали само музика. И нещо не се обаждат тържествените гласове на дикторите. Пуснали само музика!…

Минаха близо двайсет минути, а може би и повече, откакто Зарипа влезе в сградата на гарата. Едигей започна да се безпокои и макар че твърдо бяха се уговорили да я чака на тази пейка, именно тук, където миналия път с децата и Абуталип седяха и ядоха сладолед, той реши вече да я потърси, да разбере какво става.

В същия миг я видя на вратата и неволно трепна. Тя се открояваше сред сновящата тълпа със своята откъснатост от всичко, което ставаше наоколо. Лицето й бе мъртвешкибледо, тя вървеше като насън, с безжизнен поглед, без да се блъсне в някого, сякаш нищо наоколо не съществува, вървеше като сляпа в празно пространство, право напред със скръбно вдигната глава и плътно стиснати устни. Едигей стана, докато тя се приближаваше. Струваше му се, че Зарипа върви много време и пак като насън, толкова страшно бе нейното приближаване с празни очи, чужди за всичко. Мина може би цяла вечност, едно безкрайно смразяващо сърцето, непоносимо дълго очакване, докато тя дойде съвсем близо с писмото в ръце — дебел плик с печатни букви, както беше казал Казангап — и отлепвайки устни, попита:

— Ти знаеше ли?

Той бавно наведе глава.

Зарипа се отпусна на пейката, закри лицето си с ръце и здраво стиснала глава, сякаш можеше да се пръсне на парчета, горчиво зарида, погълната в себе си, отдадена на болката от загубата. Плачеше, свита на кълбо, мъчително потръпваше, изчезваше, потъваше все по-дълбоко в себе си, в своето безкрайно страдание, а той седеше до нея, готов, както тогава с Абуталип, да поеме, без да се замисли, всякакви мъки, само да спаси тази жена от удара. Същевременно разбираше, че с нищо не може да я утеши, нито да спре сълзите й, докато не отмине първата зашеметяваща вълна на нещастието.

И така седяха те на пейката в градинката при гарата. Зарипа плачеше, хълцайки конвулсивно, и в един момент захвърли, без да гледа, смачкания плик със зловещото известие. Кому бе нужно сега това писмо, щом като мъжът й не е вече жив? Но Едигей взе плика и го прибра в джоба си. После извади кърпа и разтваряйки насила пръстите на Зарипа, накара я да вземе кърпата и да обърше сълзите си. Но това не помогна.

А музиката се лееше от високоговорителя, сякаш специално подбрана, траурна, безкрайно тягостна. Сивото мартенско небе надвисваше дъждовно, вятърът досаждаше с поривите си. Минувачите поглеждаха Зарипа и Едигей и вероятно си мислеха: ето тази двойка се е скарала. Сигурно той дълбоко я е обидил за нещо… Но се оказа, че не всички мислят така.

— Плачете, добри хора, плачете — чу се наблизо съчувствен глас. — Загубихме своя роден баща! Какво ще правим сега?

Едигей вдигна глава и видя минаващата покрай тях жена със стар шинел и патерици. Единият й крак бе отрязан чак до бедрото. Едигей я познаваше. Бивша фронтовачка, работеше в касата на гарата. Касиерката високо плачеше и повтаряше: „Плачете. Плачете. Какво ще правим сега?“ И отмина разплакана, като местеше с глух тропот патериците под неестествено вдигнатите си рамене и провлачваше на всеки втори тъп звук от патериците единствения си крак, доизносващ стар войнишки ботуш.

Едигей осъзна смисъла на думите й, когато видя струпаните хора пред входа на гарата. Те гледаха нагоре как няколко души, опрели стълба до стената, окачваха високо над вратата голям военен портрет на Сталин в черна траурна рамка…

Едигей разбра защо и музиката по радиото е толкова тъжна. Ако беше друг път, и той щеше да стане, да тръгне сред хората и да поразпита какво и как се е случило с този велик човек, без когото никой не можеше да си представи живота, но сега му стигаше и неговата мъка. Той не каза нито дума. И Зарипа не се интересуваше от никого и от нищо…

А влаковете си вървяха, както се полагаше да си вървят, каквото и да се случи на света. След половин час трябваше да мине влак номер седемнадесет с далечен маршрут. И той като всички пътнически влакове не спираше по кантоните. Такъв му беше графикът. На никого обаче не мина и през ум, че този път ще се наложи да спре на Боранлъ-Бураний. Така реши в себе си Едигей, при това твърде спокойно. Той каза на Зарипа:

— Скоро трябва да си тръгваме, Зарипа. Остана половин час. Трябва да помислиш какво ще правиш — Ще кажеш ли на децата за смъртта на баща им, или ще изчакаш временно. Няма да те утешавам и да ти давам съвети, ти сама си знаеш. Ти им остана сега и за баща, и за майка. Трябва да обмислиш всичко, докато сме още на път. Ако решиш засега да не казваш, стегни се. Не бива да лееш сълзи пред тях. Ще можеш ли, ще имаш ли сили? Пък и ние трябва да знаем как да се държим с тях. Разбираш ли? Ето какъв е въпросът.

— Добре, всичко разбирам — отговори през сълзи Зарипа. — И докато пристигнем, ще събера мислите си и ще ти кажа какво да правим. Ей сега ще опитам да се стегна. Ей сега…

На връщане във влака бе пак същото. Хората пътуваха вкупом, сред тютюнев дим, все така прекосявайки огромната страна от единия до другия край.

Зарипа и Едигей попаднаха във вагон с купета. Тук имаше по-малко пътници и те се настаниха в коридора до прозореца, в края, за да не пречат на другите и да си поговорят за своите работи. Едигей седеше на резервната седалка, а Зарипа, макар че той й бе предложил да седне, стоеше права до него и гледаше през прозореца.

— Така ми е по-добре — бе отговорила тя.

И сега, като все още хълцаше от време на време, тя се мъчеше да превъзмогне болката от сполетялото я нещастие, да се съсредоточи, да обмисли поне в началото своя вдовишки живот. Ако по-рано хранеше надежда, че един прекрасен ден всичко това ще свърши като кошмарен сън, че рано или късно Абуталип ще си дойде — невъзможно бе все пак да не се изясни такова недоразумение — и те двамата ще бъдат пак заедно, цялото семейство, а всичко друго ще се нареди — биха намерили начин, колкото и трудно да им бъде, да преживеят, да издържат, да отгледат синовете си, то сега нямаше надежда. Имаше за какво да мисли…

За същото мислеше и Бураний Едигей, защото не можеше да не се тревожи за съдбата на това семейство. Тъй се бе получило. Но той смяташе, че сега трябва да бъде по-въздържан и спокоен от всеки друг път и така именно да й внуши поне някаква увереност. Не я подканяше да бърза. И правилно постъпи. След като се наплака, тя сама подхвана разговора:

— Засега ще трябва да скрия от децата, че баща им го няма вече — заговори с разтреперан глас Зарипа, преглъщайки сълзите — нямам сили да им кажа. Най-вече на Ермек… каква е тая страшна привързаност… Как да им отнема мечтите? Какво ще стане с тях? Та нали само с това живеят… Непрекъснато го чакат всеки ден, всяка минута… Трябва след време да се махнем оттук, да се преместим… Нека поотраснат. Много се плаша за Ермек. Нека да стане по-голям… И тогава ще им кажа, пък и малко по малко сами ще се досетят… А в момента не мога, нямам сили… Нека сама… Ще пиша на братята и на сестрите — моите и неговите. Защо да се страхуват сега от нас? Надявам се, ще отговорят, ще ни помогнат да заминем… А после ще видим… Сега единственото ми задължение е да отгледам децата на Абуталип, щом като него вече го няма…

Така разсъждаваше тя, а Бураний Едигей мълчаливо я слушаше, вниквайки в смисъла на всяка нейна дума, сигурен, че това е само най-нищожната, най-повърхностната частица от онова, което като ураган е минало и минава сега в мислите й. Невъзможно е да се изкаже всичко в подобни случаи… Затова рече, като се стараеше да не разширява границите на разговора:

— Мисля, че имаш право, Зарипа… Ако не познавах децата, щях да се усъмня. Но на твое място и аз нямаше да имам кураж да го кажа. Трябва да се поизчака, а докато твоите роднини се обадят, осланяй се на нас за всичко. Каквито сме били с теб, такива ще си останем. Продължавай да работиш, а децата ще идват у дома, при нашите. Сама знаеш, че Укубала ги обича като свои. Пък останалото ще видим…

И още нещо каза в оня разговор Зарипа, като въздъхна тежко:

— Ето, значи, как е било наредено в живота. Всичко да е толкова страшно, толкова мъдро и взаимно свързано. Край, начало, продължение… Ако не бяха децата, Едигей, честна дума, не бих живяла повече. Бих се решила дори на това. Защо да живея? Но заради децата съм длъжна, те ме принуждават и задържат. Това е всъщност спасението и продължението. Горчиво и тежко, но продължение… И отсега си мисля със страх, дори не за момента, когато ще узнаят истината, това е неизбежно, а какво ще стане по-нататък. Винаги ще кърви в тях онова, което се случи с баща им. И никъде — в учението, в работата или в обществото — няма да си пробият път с това име… И когато мисля за това, имам чувството, че пред нас се издига някаква непроходима преграда. Ние с Абуталип избягвахме тези разговори. Взаимно се щадяхме. С него бях уверена, че нашите синове ще станат пълноценни хора. И тази надежда ни крепеше в несгодите. А сега не зная… Не мога да им го заместя… Защото той бе незаменим… Той щеше да постигне всичко. Искаше като че ли да се пренесе, да се превъплъти в децата си. И затова умря, защото бе откъснат от тях…

Едигей внимателно я слушаше. Фактът, че Зарипа сподели с него тези съкровени мисли като с най-близък човек, породи в него искреното желание по някакъв начин да се отзове, да я защити, да й помогне, но съзнанието, че е безсилен, го потискаше, предизвикваше в него глухо и скрито раздразнение.

Наближаваха вече кантона Боранлъ-Бураний. Минаваха през познати места, през участъка, на който Бураний Едигей бе работил много зими и лета…

— Приготви се — каза той на Зарипа. — Пристигаме вече. Значи, решихме — засега на децата нито дума. Добре. Тъй да знаем и ние. Ти, Зарипа, гледай да не се издадеш. А сега вземи да се пооправиш. И иди на платформата. Застани до вратата. Щом спре влакът, слез спокойно и ме чакай. Аз ще сляза и ще си тръгнем.

— Какво искаш да направиш?

— Нищо. Остави на мен. В края на краищата ти имаш право да слезеш.

Както обикновено, пътническият влак номер седемнадесет трябваше да мине транзит през кантона, наистина, намалявайки скоростта при семафора. Тъкмо в този момент, при навлизането в Боранлъ-Бураний, влакът рязко спря със съскане, страшно изскърцаха калотките. Пътниците стреснато наскачаха от местата си. Чуха се викове и свирки по целия влак.

— Какво стана?

— Да не са дръпнали внезапната спирачка?

— Кой?

— Къде?

— Във вагона с купетата!

През това време Едигей отвори вратата на Зарипа и тя слезе. А той изчака на платформата вагонния придружител и кондуктора.

— Стой! Кой дърпа внезапната спирачка?

— Аз — отговори Бураний Едигей.

— Кой си ти? С какво право?

— Трябваше.

— Как да е трябвало? Ти под съд ли искаш да те дадем?

— Добре. Запишете в акта си, който ще предадете в съда, или къде другаде, не знам. Ето ми документите. Запишете, че бившият фронтовак, железничарят Едигей Жангелдин, е дръпнал внезапната спирачка и е спрял влака на кантон Боранлъ-Бураний в знак на траур за другаря Сталин.

— Как? Нима Сталин е умрял?

— Да, съобщиха по радиото. Трябваше да слушате.

— Е, така може — омекнаха те, готови да пуснат Едигей. — Слизай тогава, щом е такава работата.

След няколко минути влак номер седемнадесет продължи своя път…

 

И отново вървяха влаковете от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха все същите девствени голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи. Тогава в тези краища нямаше и помен от космодрума Саръ-Озеки—1. Може би той се очертаваше само в замислите на бъдещите творци на космически полети.

А влаковете все така вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Лятото и есента на петдесет и трета година бяха най-мъчителните в живота на Бураний Едигей. Нито преди това, нито по-късно никакви снежни преспи по линиите, сарозекски жеги и безводие или други несгоди и нещастия, нито дори войната, а той стигна чак до Кьонигсберг и можеше да бъде хиляди пъти убит, ранен и осакатен, не донесоха на Едигей толкова страдания, колкото онези дни…

Афанасий Иванович Елизаров му разказваше веднъж коя е причината за свлачищата, тези неизбежни размествания на пластовете, когато започват да се смъкват цели склонове, а понякога и цялата планина ляга настрани, разтваряйки дълбоките недра на земята. И хората се ужасяват — какво зло се е криело под краката им. Най-опасното на свлачищата е, че катастрофата назрява незабелязано, от ден на ден, защото подпочвените води постепенно подмиват основите на земните пластове — и е достатъчен само някой лек земен трус, гръм или проливен дъжд, за да започне планината бавно и неотклонно да се свлича надолу. Обикновеното срутване става внезапно и отведнъж, а свлачището тръгва зловещо и няма сили, които да го спрат.

Нещо подобно може да се случи и с човека, когато остане насаме със своите непреодолими противоречия и се мята в душевни терзания, без да смее да ги разкаже на някого, защото никой на света не е в състояние както да му помогне, така и да го разбере. Само той ги знае и се страхува от тях. И те неотстъпно го завладяват…

За първи път Едигей усети тази промяна и ясно осъзна какво означава, когато два месеца след пътуването със Зарипа в Кумбел пак отиде там по работа. Обеща на Зарипа да провери в пощата има ли писма за нея и ако няма, да изпрати три телеграми до трите адреса, които тя му даде. До този момент не бе получила отговор на нито едно писмо до роднините си. И сега искаше просто да знае дали са получили писмата; в телеграмите точно така пишеше — настоятелно моля да съобщите получихте ли писмата ми само с „да“ или „не“, отговор на писмата не е задължителен. Излизаше, че братята и сестрите не искаха да имат дори писмена връзка със семейството на Абуталип.

Едигей тръгна със своя Бураний Каранар сутринта, за да се върне вечерта. Разбира се, когато тръгваше без багаж, всеки познат машинист щеше да го вземе с удоволствие и за час и половина той можеше да стигне в Кумбел. Но Едигей избягваше вече тези пътувания заради децата на Абуталип. И двамата, както малкият, така и големият, продължаваха да чакат всеки ден при железопътната линия завръщането на баща си. В техните игри, разговори, гатанки, рисунки, в цялото им простичко детско ежедневие очакването на бащата бе смисълът на техния живот. И без съмнение през този период най-авторитетна личност за тях бе чичо Едигей, който по тяхно убеждение трябваше да знае всичко и да им помогне.

И Едигей разбираше, че без него децата ще се чувстват още по-изоставени и самотни на кантона, и затова се стараеше почти през цялото си свободно време да се занимава с тях, постепенно да ги отвлече от напразното очакване. Помнеше завета на Абуталип и им разказваше за морето, сещаше се за все нови и нови подробности от детството и рибарските години, най-различни бивалици и небивалици на Аралско море. Как само умееше да нагажда тези разкази за дечицата, но всеки път се учудваше на техните способности — колко са съобразителни, впечатлителни, паметливи. И голямо задоволство изпитваше от това — значи, в тях се проявява бащиното възпитание. Докато разказваше, Едигей се ориентираше най-вече към малкия, Ермек. Но Ермек изобщо не отстъпваше на батко си и сред четиримата слушатели — децата от двете къщи, той му бе най-близък, макар че Едигей се мъчеше да не го отделя. Ермек се оказа най-внимателният слушател и най-добрият тълкувател на неговите разкази. За каквото и да ставаше дума, той свързваше всяко събитие, всеки интересен обрат в действието с баща си. За него баща му присъстваше във всичко и навсякъде. Води се например следният разговор:

— А край бреговете на Аралско море има езера, обрасли с гъста тръстика. В тая тръстика се крият ловци с пушки. И тъй, патиците тръгват през пролетта към Аралско море. Цяла зима са живели по други морета, където е по-топло, но щом се стопят ледовете на Арал, бързат да се върнат и летят денем и нощем, защото страшно са се затъжили по тукашните места. Идват те на голямо ято, иска им се да поплуват във водата, да се изкъпят след пътя, да се погмуркат, все по-ниско летят към брега, но не щеш ли, тогава ги посреща дим и огън от тръстиките, „бум-бум“! Стрелят ловците. Патиците с крясък падат във водата. А другите, подплашени, отлитат в средата на морето и не знаят какво да правят, къде да живеят сега. Кръжат те над вълните и крещят. Нали са свикнали да плуват край бреговете. А там се страхуват да отидат.

— Чичо Едигей, ама нали една патица веднага се е върнала назад, там, откъдето е долетяла?

— Защо се е върнала?

— Ами как, нали там моят татико е моряк, плува с голям кораб. Нали така каза ти, чичо Едигей?

— Да, вярно, ами то се знае — сеща се Едигей, попаднал натясно. — И сетне?

— Тая патица е отишла и казала на моя татико, че ловците са се скрили в тръстиката и стрелят по тях. И че те нямат къде да живеят!

— Да, да, правилно.

— А татико е казал на оная патица, че скоро ще си дойде, че на кантона си има две момченца — Даул и Ермек, и че там е още чичо Едигей. И когато той си дойде, ние всички ще се съберем и ще отидем на Аралско море да изгоним от тръстиките ловците, които стрелят по патиците. И пак ще им бъде хубаво на патиците край Аралско море. Ще си плуват във водата и ще се премятат презглава ей така…

А когато разказите се изчерпваха, Бураний Едигей започваше да гадае на камъчета. Сега постоянно носеше със себе си четиридесет и едно камъчета, едри колкото голям орех. Тоя старинен начин за гадаене си имаше сложна символика и терминология. Когато Едигей подреждаше камъчетата и същевременно ги заклеваше да отговарят честно и правдиво има ли жив човек на име Абуталип, къде е той, скоро ли му се пада път и какво има на челото му, какво има на сърцето му, децата съсредоточено мълчаха и следяха, без да откъсват очи, разположението на камъчетата. Веднъж Едигей чу някакво шумолене и тих разговор зад ъгъла на бараката. Надникна предпазливо. Там бяха децата на Абуталип. Сега Ермек сам гадаеше на камъчета. Докато ги подреждаше, както бе запомнил, той допираше всяко камъче до челото и до устните си и го уверяваше:

— Аз те обичам. И ти си много умно и хубаво камъченце. И ти недей да бъркаш, не се запъвай, говори честно и направо, както говорят камъчетата на чичо Едигей — после се зае да тълкува на батко си разположението на камъните, като повтаряше съвсем точно разказа на Едигей. — И тъй, виждаш ли, Даул, общата картина не е лоша, никак не е лоша. Това му е пътят. Малко е замъглен. Има някаква мъгла. Ама то не е страшно. Чичо Едигей казва, че това са пътни неуредици. На път не минава без това. През цялото време татко се стяга за път. Иска да се качи на седлото, ама коланите са се поразхлабили. Ето виждаш ли, не са стегнати. Трябва да се стегнат по-добре. Значи, Даул, татко нещо го задържа. Ще трябва да почакаме. А сега да видим какво има на дясното му ребро и какво — на лявото. Ребрата са цели. Това е добре. А на челото му какво има? На челото има някаква сянка. Много се безпокои за нас, Даул. На сърцето му, виждаш ли, ето виж това камъче, на сърцето си има болка и мъка — много се е затъжил за къщи. А скоро ли му се пада път? Скоро. Ама едната подкова на коня, тая на задното копито, се е разклатила. Значи, трябва да се подкове наново. Ще трябва да почакаме още. А какво има в дисагите? О, в дисагите има покупки от пазара! А сега — ще има ли той добро разположение на звездите? Ето, виждаш ли, тая звезда е златен коневръз. А от нея тръгват следи. Още не са съвсем ясни. Значи, скоро ще си отвърже коня и ще потегли на път…

Бураний Едигей незабелязано се отдалечи, разстроен, огорчен и удивен. От този ден избягваше вече да гадае на камъчета…

Но децата са си деца, все пак можеш да ги утешиш, да им вдъхнеш надежда и щом като е тръгнало натам, да си сложиш грях на душата, да ги излъжеш за известно време. Но още една тежка мисъл заседна в сърцето на Бураний Едигей. При тези обстоятелства и в тази верига от събития тя трябваше да се породи и като онова свлачище да тръгне някога от мястото си, а той вече нямаше сили да я спре…

Много страдаше Едигей за Зарипа. Непрекъснато мислеше за нея, макар помежду им да нямаше други разговори освен ежедневните, житейски разговори. Но неговата жалост и съчувствие към нея не бяха обикновени, както на всички останали, и състраданието му не беше само защото виждаше и знаеше колко е нещастна, в противен случай не би заслужавало да се отваря дума за това. Той мислеше за нея с любов, с постоянна грижа и вътрешна готовност да стане за нея човек, на когото да разчита за всичко в живота. И той би бил щастлив, ако узнаеше, че тя, да допуснем, наистина го смята за човек, който й е най-предан и най-много я обича на света.

Мъчително му бе да се преструва, че е безразличен, че помежду им не може и не бива да има нищо!…

През целия път до Кумбел го занимаваха тези мисли. Тормозеше се. Най-различни неща му минаваха през ума. Изпаднал бе в странно, променливо настроение, сякаш очакваше предстоящ празник или неизбежна болест. И от време на време в това състояние му се струваше, че е пак в морето. Човек винаги се чувства другояче в морето, не както на земята, дори ако всичко наоколо е спокойно и няма никаква опасност. Колкото и свободен да се чувстваш, каквото и удоволствие да изпитваш, когато браздиш по вълните, макар и зает с ежедневната работа, колкото и красиви да са отраженията на залеза и на зората върху гладката водна шир, все пак трябва да се върнеш на брега, на единия или на другия, но на брега. Не може вечно да плаваш. А на брега те чака съвсем друг живот. В морето си временно, на сушата — постоянно. И ако те е страх да отидеш на брега, трябва да намериш остров, да слезеш на него и да знаеш, че твоето място е тук, че винаги трябва да бъдеш тук. Едигей дори си представи: ако се намери такъв остров, би взел Зарипа с момченцата и би отишъл да живее там. Ще възпита децата да свикнат с морето, а той самият ще довърши дните си на тоя остров и ще бъде щастлив, няма да се оплаква от съдбата. Стига само да знае, че по всяко време може да вижда Зарипа и да бъде за нея желан, необходим, най-скъп човек на света…

Но тутакси го хващаше срам от тези негови желания — усещаше как се изчервява, макар че на много километри наоколо нямаше жива душа. Размечтал се като хлапак, на остров му се приискало да живее, ами че как тъй, пита се, отде накъде? И има смелостта така да мечтае, когато е обвързан напълно от целия си живот, от семейство, деца, работа, от железопътната линия в края на краищата, от сарозеките, с които се е сраснал, без сам да го забелязва, и тялом, и духом… И нужен ли е на Зарипа, макар че й е тъжно, разбира се, ама защо да си въобразява такива работи, защо трябва да й бъде мил? За децата не се съмнява — душата си дава за тях, а и те са привързани към него. Но отде накъде трябва да иска същото от Зарипа? И има ли право да мисли така, когато животът отдавна го е закотвил на място, където ще остане навярно до края на дните си…

Бураний Каранар вървеше по познати, често минавани пътеки, знаеше колко път още му предстои и без да чака стопанинът да го подкарва, бързо тичаше в тръс, преодолявайки с бодра крачка неизмеримите сарозекски разстояния, по пролетните хълмове и падини, покрай пресъхналото някога солено езеро. А Едигей се измъчваше, страдаше, отдаден изцяло на чувствата си… Те бяха толкова противоречиви, че той не можеше да си намери място и сърцето му не намираше убежище в необятната шир на Саръ-Озеките. Толкова бе изтерзан…

С това настроение пристигна в Кумбел. Искаше му се естествено Зарипа да е получила най-сетне отговор на писмата, но при мисълта, че роднините й може да дойдат и да я отведат в своя край или да я извикат при себе си, той почти се отчайваше. В пощата, на гишето за писма до поискване, му казаха, че няма нищо за Зарипа Кутъбаева. Неочаквано за самия себе си Едигей се зарадва. Мина му дори някаква лоша, чужда на съвестта му мисъл: „Добре, че няма.“ После добросъвестно изпълни поръчката — изпрати трите телеграми до трите адреса. Привечер се върна…

 

Междувременно пролетта отстъпваше място на лятото. Посърнаха, изгоряха вече сарозеките… Отиде си зелената тревица като кротък сън. Жълтата степ отново стана жълта. Въздухът се нагряваше и с всеки изминал ден наближаваха жегите. А от роднините на Кутъбаеви все така нямаше вести. Не, не отговориха както на писмата, така и на телеграмите. А влаковете минаваха през Боранлъ-Бураний и животът си течеше по реда…

Зарипа не чакаше вече отговор, разбра, че няма защо да разчита на помощ от роднините, че няма смисъл да ги обременява повече с писма и призиви за помощ… И убеждавайки се в това, изпадаше в мълчаливо отчаяние — накъде да тръгне, какво да прави?… Как да каже на децата за баща им, с какво да започне, как да преустрои разбития си живот? Засега не намираше отговор.

Може би не по-малко от Зарипа страдаше за тях и Едигей. За тях страдаха всички боранлъчани, но в същност само Едигей осъзнаваше, че трагедията на това семейство се бе превърнала в негова лична трагедия. Сега вече бе неразривно свързан. Ден след ден живееше със съдбата на децата и на Зарипа. И също бе в напрегнато очакване — какво ще стане сега с тях, и също бе в мълчаливо отчаяние — какво да правят, на всичкото отгоре непрекъснато мислеше, през цялото време мъчително мислеше: какво да прави той самият, как да се пребори със себе си, как да заглуши гласа, който го мами при нея? Не, и той не намираше никакъв отговор… Никога не бе предполагал, че ще му се случи и такова нещо в живота…

Много пъти искаше Едигей да събере кураж и направо да й признае колко я обича, да й каже, че е готов да поеме върху себе си цялото й бреме, защото не може да си представи живота без тях тримата, но как трябваше да го направи? По какъв начин? Пък и дали тя щеше да го разбере? Нали сега не беше в състояние да мисли за друго, толкова нещастия се струпаха на самотната й глава, а той, видиш ли, ще вземе да й натрапва чувствата си! На какво прилича? Измъчван постоянно от тези мисли, той все повече се затваряше в себе си, объркваше се, полагаше големи усилия да остане външно такъв, какъвто трябваше да бъде пред хората.

Веднъж все пак й загатна. Когато се връщаше от обиколка на участъка, забеляза отдалеч, че Зарипа отива с кофи за вода на цистерната. Нещо го подтикна да иде при нея. И тръгна. Но не за да използва удобния момент — уж да отнесе кофите. Почти през ден, а понякога дори всеки ден работеха заедно на линиите и имаха възможност да разговарят, колкото си искат. Но сега точно нямаше сили да превъзмогне силното желание тутакси да отиде при нея и да й каже онова, което напираше да се излее от сърцето му. Дори в първия миг си помисли, че така ще стане по-добре — нека да не го разбере, нека да го отблъсне, но затова пък той ще поизтрезнее и сърцето му ще се успокои… Зарипа нито виждаше, нито чуваше неговото приближаване. Стоеше обърната с гръб, отворила крана на цистерната. Едната кофа бе напълнена и оставена настрана, под струята беше втората, от която водата вече преливаше. Кранът беше отворен докрай. Водата се пенеше, плискаше, изтичаше в локва наоколо, а Зарипа сякаш не забелязваше нищо, стоеше унило, опряла рамо на цистерната. Беше с басмената рокличка, с която миналото лято посрещнаха големия проливен дъжд. Едигей съзря малките й къдрици на слепоочието и зад ухото, нали Ермек бе къдрокос като нея, омършавялото й лице, изтънялата шия, приведеното рамо, отпуснатата ръка на бедрото. Дали шумът на водата я бе омаял, напомняше й може би планинските поточета и реки на Седморечието, или просто бе погълната в себе си, застигната в момента от горчиви мисли? Бог знае. Но на Едигей му секна дъхът, когато я видя, защото всичко в нея му стана безкрайно скъпо от желанието начаса да я приласкае, да я закрили, да облекчи всички нейни страдания. Но не биваше да го прави. Само завъртя мълчаливо крана, за да спре леещата се вода. Зарипа го погледна, без да се учуди, но някак продължително, сякаш той не бе до нея, а някъде много далеч.

— Какво правиш? Какво става с теб? — попита той съчувствено.

Тя не отговори, само се усмихна с ъгълчетата на устните и неопределено вдигна вежди над проясняващите се очи, сякаш отговаряйки; нищо, просто така…

— Да не ти е зле? — отново попита Едигей.

— Зле ми е — призна тя с тежка въздишка.

Едигей объркано сви рамене.

— Защо се съсипваш така? — преизпълнен с жалост я упрекна той, макар че се готвеше да й говори за друго. — Докога? Нали с това няма да помогнеш. И на нас ни е тежко (искаше да каже и на мен) да те гледаме, и за децата е тежко. Разбери, не бива така. Трябва да се намери изход — продължи той, като се стремеше да подбира думите, които според желанието му трябваше да й кажат, че именно той най-много от всички страда и я обича. — Помисли сама. Е, не отговаряли на писмата, много им здраве. Няма да загинем. Нали ние (искаше да каже — аз) те имаме тук за своя. Само не падай духом. Работи, дръж се. А децата ще израснат и между нас (искаше да каже — с мен). И малко по малко всичко ще се нареди. Защо трябва да се местиш? Всички тук сме ти като свои. А пък аз, сама знаеш, ден не минавам без децата. — И спря, защото се разкри дотолкова, доколкото позволяваха обстоятелствата.

— Всичко разбирам, Едике — отговори Зарипа. — Благодаря ти. Знам, че няма да ни изоставите в нещастието. Но ние трябва да се измъкнем оттук. За да забравят децата всичко — как и какво е било. И тогава ще трябва да им кажа истината. Сам разбираш, че това не може да продължи дълго… И ето, мисля сега какво да правя…

— Че е така то, така си е — принуден бе да се съгласи Едигей. — Само че не бързай. Помисли още. Как ще тръгнеш с тия невръстни деца. Накъдето и както се случи? А пък аз, при самата мисъл, страх ме хваща, как ще живея тук без вас…

И наистина, много се страхуваше за тях, както за нея, така и за децата, затова не се опитваше да погледне в бъдещето по-далеч от утрешния ден, макар да му беше ясно и на него, че повече така не може да продължава. Няколко дни след този разговор имаше още един случай, когато напълно се издаде и после дълго се измъчваше и съжаляваше, без да си намери оправдание.

От онова незабравимо пътуване до Кумбел, когато Ермек се уплаши от бръснаря и не му позволи да го подстриже, бяха минали много месеци. Малчуганът си ходеше все така обрасъл с дълги черни къдрици, които, макар и да разхубавяваха този малък и упорит пъзльо, отдавна трябваше да се отрежат. Едигей току завираше нос в пухкавото му теме, като го целуваше и вдъхваше миризмата на детската главица. Но косата на Ермек стигаше вече до раменете и му пречеше да играе и да тича. Колко ли странна, може би чужда и непонятна бе за него необходимостта да бъде подстриган. Ето защо не се оставяше на никого, а Казангап виждаше това и съумя да го придума. Дори го посплаши, че козленцата не обичали дългокосите момчета — ще го подгонят с рогцата.

А тя станала една, кажи-речи, световна трагедия! По-късно Зарипа разказваше, че за почване, почнали да го подстригват, ама с голяма мъка успели да довършат. Видели се в чудо какво да правят! Взел Ермек да плаче и да се дърпа, наложило се Казангап да употреби сила. Стиснал го между коленете си и го обработил с машинката. Вдигнала се врява из целия кантон. А когато свършили, добрата Букей, за да успокои детето, му пъхнала в ръцете огледало. На, виж какъв хубавец си ми станал. Малчуганът се погледнал, не могъл да се познае и писнал още по-силно. Така разреван, колкото му глас държи, го водеше Зарипа от къщата на Казангап, когато се срещнаха на пътечката с Едигей.

Остриганият до кожа Ермек, съвсем променен, с оголено тъничко вратле и щръкнали уши, целият облян в сълзи, се отскубна от ръцете на майка си и се втурна към Едигей с плач:

— Чичо Едигей, виж какво ми направиха!

Ако по-рано някой беше казал на Бураний Едигей, че така ще постъпи, за нищо на света не би повярвал. Той грабна детето в прегръдките си и като го притискаше и възприемаше с цялото си същество неговото нещастие, беззащитност, мъка и доверие, сякаш всичко това се бе случило със самия него, взе да го целува и да му приказва с разтреперан от горчивина и нежност глас, без да разбира смисъла на думите си:

— Успокой се, миличък! Не плачи. На никого няма да позволя да те огорчава. Аз ще ти бъда като татко! Ще те обичам като татко! Само не плачи! — А когато погледна примрялата и съвсем разстроена Зарипа, разбра, че е прекрачил някаква забранена черта и смутен, побърза да се отдалечи с детето на ръце, като бърбореше объркан все същите думи: — Не плачи! Сега ще му дам аз да разбере на тоя Казангап, сега ще го науча! Ще го науча аз тоя Казангап, ей сега ще му дам да се разбере!

Няколко дни след това Едигей избягваше Зарипа. Пък и тя, както разбра той, се стремеше да не го среща. Разкайваше се Бураний Едигей, че така глупаво се изтърва, че разстрои съвсем невинната жена, която си имаше и без това много грижи и тревоги. Как ли се е почувствала в своето положение, колко ли болка е добавил към всичките й горести и страдания! Едигей не намираше нито прошка, нито оправдание за себе си. И за много години, може би до последния си час запомни мига, когато с цялото си същество усети беззащитността и огорчението на сгушеното в прегръдките му дете, как се преизпълни тогава с нежност и мъка и как го гледаше Зарипа, поразена от тази сцена, с ням скръбен вик в очите.

След този случай Бураний Едигей се затвори за известно време в себе си и всичко онова, което бе принуден да скрие и да потисне, го пренесе върху нейните синове. Не намираше друг начин. Той им отделяше цялото си свободно време и продължаваше да им разказва за морето, като преповтаряше и си припомняше още много неща. Това бе най-любимата им тема. За чайките, за рибите, за прелетните птици, за аралските острови, на които са останали редки животни, изчезнали вече по другите места. Но в онези разговори с децата Едигей все по-често и по-натрапчиво бе завладяван от спомена за една своя преживелица на Аралско море, единствената, която предпочиташе да не разказва на никого. Тя не бе изобщо за деца. Знаеха я само двамата, той и Укубала, но и помежду си никога не бяха споменавали за нея, защото бе свързана с умрелия им първороден син. Ако беше останал жив, сега щеше да бъде много по-голям от боранлънските деца, дори с една-две години по-голям от Казангаповия Сабитжан. Но не живя. А нали всяко дете се чака с надеждата, че ще се роди и ще живее дълго, много дълго, трудно е дори да си представи човек колко дълго, иначе биха ли раждали хората деца!…

На младини, като рибар, малко преди войната, двамата с Укубала преживяха нещо необикновено. Такива неща се случват може би само веднъж и никога не се повтарят.

След женитбата им, когато излизаше в морето, Едигей изгаряше от нетърпение по-скоро да се върне у дома. Обичаше Укубала, знаеше, че и тя го чака. Тогава нямаше за него по-жадувана жена от нея. И копнежът по-скоро да се върне го измъчваше и заемаше изцяло мислите му. Понякога имаше чувството, че живее само за да мисли непрекъснато за нея, да поглъща и да натрупва сили в себе си и от морето, и от слънцето, после да й ги отдава, тъй като това поражда тяхното съвместно щастие, неговата сърцевина — а всичко външно само го допълня и обогатява, увеличава взаимното им опиянение от даровете на слънцето и морето. А когато тя усети, че е бременна и ще става скоро майка, към постоянното очакване на срещите след морето се прибави и очакването на бъдещия първороден син. Това бе честито време в техния живот.

Късно есента, почти в началото на зимата, по лицето на Укубала взеха да излизат кафяви петна, които се забелязваха при по-внимателен поглед. Очерта се, закръгли се вече коремът й. Веднъж тя попита Едигей какво представлява рибата алтън мекре. „За чуване, чувала съм за нея, но никога не съм я виждала.“ Той й обясни, че това е много рядък вид от есетровите риби, дълбоководна, доста едра, но достойнството й е повече в красотата — цялата риба е на синкави петънца, а темето, плавниците и хрущялният гребен по гърба — от главата до крайчеца на опашката — са като от чисто злато, с прекрасен блясък. Затова в същност е наречена алтън мекре, златна мекре.

След известно време Укубала каза, че е сънувала златната мекре. Рибата плувала наоколо й, а тя се опитвала да я улови. Много й се искало да я хване, а сетне да я пусне. Но непременно да я подържи в ръце, да усети златната й плът. Толкова силен бил копнежът да я пипне, че в съня дори се втурвала да я гони. А рибата не се оставяла да я хване и когато Укубала се събудила, дълго не могла да се отърве от някаква странна досада, сякаш наистина не успяла да постигне важна цел. Укубала се посмя на себе си, но и наяве не можеше да се освободи от непреодолимото желание да пипне златна мекре.

Едигей разбра съня, мислеше за него, докато вадеше мрежите от морето, и както излезе по-късно, правилно изтълкува желанието на Укубала, появило се насън и неизчезнало наяве. Разбра, че на всяка цена трябва да намери златна мекре, защото онова, което изпитваше бременната Укубала, беше нейният талгак — пощявка. Много жени, когато са бременни, изпитват подобна незадоволеност. Пощявките им се изразяват в желанието да хапнат нещо кисело, солено или люто, а по някой път страшно им се яде печен дивеч. Едигей не се учуди на пощявката на жена си. В същност жената на един рибар трябва да пожелае нещо, свързано с професията на мъжа й. Самият господ й бе внушил с очите си да види и с ръцете си да усети златото на тази едра и красива риба. Едигей бе чувал да се говори, че ако пощявката на една бременна жена не бъде задоволена, може да има вредни последици за детето в утробата й.

Пощявката на Укубала се оказа толкова необикновена, че тя самата не посмя да я признае гласно, а Едигей не искаше да я разпитва и да уточнява, защото не се знаеше дали ще може да намери тази рядка риба. Реши първо да я хване, после вече да изясни дали това е бил талгакът на жена му.

По същото време усиленият риболовен сезон на Аралско море привършваше — разгарът на сезона бе от юли до ноември. Усещаше се полъхът на зимата. Задругата подготвяше зимния риболов, когато морето се покрива със здрав лед по цялата си хиляда и петстотин километрова повърхност, а рибарите пробиват огромни дупки, за да пускат през тях на дъното мрежи с тежести и после да ги изтеглят от една дупка през друга с лебедки и впрегнати камили, тези незаменими влекачи в степта… Вятърът вдига виелици, а рибата, попаднала в мрежите, не успява и да шавне, когато я измъкнат горе — веднага става твърда като камък, покрива се с ледена броня от аралския студ… Но колкото и да беше ловил риба със задругата, както зиме, така и лете, както ценни, така и не толкова ценни видове, Едигей не помнеше да е попадала някога в мрежите му златна мекре. Понякога много рядко се случваше тази риба да бъде уловена с въдица или стръв и това бе цяло събитие за рибарите. После се разправяше, че еди-кой си имал голям късмет — хванал златна мекре.

В онази ранна утрин той излезе в морето под предлог, че иска да налови малко риба за в къщи, докато няма още лед. Предишната вечер Укубала го придумваше да се откаже.

— Ами че в къщи е пълно с най-различна риба. Има ли смисъл да излизаш? Студено е вече.

Но Едигей настоя на своето.

— Което си е в къщи, то си е за в къщи — рече той. — Нали сама каза, че леля Сагън е тежко болна. Трябва да я церим с топла чорба от прясна риба — мряна или харамия. Това е най-добрият цяр. А кой ще й налови на нея, старата жена, малко риба?

И така, той тръгна рано заранта, за да хване златна мекре. Предварително бе обмислил и подготвил всички необходими принадлежности и приспособления. Всичко бе натоварено и подредено на носа на лодката. А той самият облече по-дебели дрехи, върху тях мушама с качулка и излезе.

Времето беше облачно, нещо средно между есен и зима. Преодолявайки под кос ъгъл крайбрежните вълни, Едигей загреба към открито море, там според неговите предположения трябваше да има места, където ще кълве златната мекре. То се знае, всичко зависеше от слуката, защото няма нищо по-безнадеждно от морския риболов с въдица. Все пак на сушата човекът и неговата плячка са в една среда. Ловецът може да преследва дивеча, да го издебва и напада. А рибарят няма такава възможност във водата. Той пуска въдицата и е принуден да чака ще се появи ли риба и ако се появи, дали ще закълве стръвта.

В душата си Едигей много се надяваше да му провърви, понеже бе излязъл в морето не на работа, както обикновено, а заради пощявката на бременната си жена.

Ето защо гребеше енергично. Здрав и силен беше младият рибар. Неуморно и равномерно изтласкваше лодката с гребла, извеждаше я в открито море, по лъкатушните променливи вълни. Аралските рибари ги наричаха ийрек толкун — крива вълна. Ийрек толкуните са ранни предвестници на буря. Но те самите не са опасни и той можеше без страх да отиде по-навътре в морето.

Едигей все повече се отдалечаваше, а брегът с неговите глинести урви и каменистата ивица край водата постепенно намаляваше, ставаше неразличим и скоро се превърна в мъглива черта, която от време на време изчезваше съвсем. Облаците се бяха прихлупили неподвижно отгоре, а долу подухваше доста пронизващ вятър, който лижеше набръчканата водна повърхност.

След около два часа Едигей спря лодката, прибра греблата, пусна котвата и взе да залага стръвта. Имаше две макари със саморъчно направено устройство за спиране на влакното. Едната закрепи на кърмата, влакното с тежестта се спусна през вилката на стотина метра дълбочина, в резерва оставаха още двайсетина. По същия начин сложи другата макара на носа. И отново взе греблата, за да поддържа лодката, да не се върти от теченията и вятъра. Най-важното да не се оплетат влакната.

И зачака. Според неговите предположения златната мекре можеше да обитава именно тези места. Той нямаше доказателства, това беше чиста интуиция. Но въпреки всичко вярваше, че тя ще дойде. Непременно, на всяка цена трябваше да дойде. Без нея не можеше да се върне у дома. Той я търсеше не за удоволствие, а за нещо много важно в живота си.

След известно време рибата взе да кълве. Но това не бе онази, която му трябваше. Улови се харамия. Когато започна да я вади, Едигей знаеше, че не е златна мекре. Невъзможно бе още от първия път да се хване. Иначе животът щеше да бъде твърде лек и безинтересен. А Едигей бе готов да се потруди, да почака. Сетне изтегли едра мряна, една от най-хубавите риби на Арал, ако не най-хубавата. След като зашемети и нея, хвърли я на дъното на лодката. Във всеки случай имаше вече достатъчно риба за чорба на болната леля Сагън. Хвана се още и трай — аралска платика. Кой дявол го бе докарал тук? Обикновено транът се навърта по-близо до повърхността. Но много му здраве, сам си е виновен. След това настъпи дълга и тягостна пауза. „Не, ще дочакам — каза си Едигей. — Макар да не съм й казал, Укубала знае, че излязох за златна мекре. И аз трябва да хвана, за да не страда детето в утробата й. Нали в същност то иска майка му да види и да подържи в ръце тази риба. А защо иска, това никой не знае. И майката жадува същото, а пък аз, бащата, ще направя тъй, че да задоволя желанието и на двамата.“

Ийрек толкуните лудуваха, въртяха лодката, нали затова са криви, променливи вълни. Едигей усещаше как замръзва от седене, но не откъсваше поглед от макарите — няма ли да се подръпне влакното и да запълзи от вилката надолу. Не, нито на носа, нито на кърмата имаше някакви признаци за това. Едигей обаче не губеше търпение. Знаеше, вярваше, че златната мекре ще дойде при него. Само че морето нека има мъничко търпение — нещо доста силно се развъртяха тези ийрек толкуни. Защо? Не, не може бурята да се извие толкова скоро. Най-вероятно е привечер или през нощта да се вдигнат бурните вълни — алабашите, пъстроглавите ревящи зверове. И тогава ще закипи страшният Арал от край до край, ще се покрие с бяла пяна и никой няма да посмее да навлезе в морето. А засега все още можеше, все още имаше време…

Настръхнал от студ, Едигей се оглеждаше наоколо и чакаше своята риба. „Ама къде се бавиш, за бога, не се плаши — помисли си. — Не се плаши, ти казвам, нали пак ще те пусна в морето. Или си мислиш, че такива работи не стават? Пък ей го на, представи си, стават. Не чакам да те уловя за ядене. У дома е пълно с храна и с най-различна риба. Ей го и на дъното на лодката има три големи риби. Мигар за едното ядене щях да те чакам толкова, златна мекре? Разбери, първа рожба ще си имаме. А наскоро жена ми те е сънувала и оттогава мира няма, макар да не го, казва, ама нали виждам всичко? Не мога да ти обясня защо, но много ми трябва тя да те види и да те подържи в ръце, пък аз ти давам дума незабавно да те пусна в морето. Тук работата е такава, че ти си необикновена, рядка риба. Отгоре главата ти е златна, опашката, плавниците и хребетът на гърба ти са също златни. Влез ни в положението. Тя жадува да те види наяве. Иска да те докосне, за да усети каква си на пипане, златна мекре. Не мисли, че щом си риба, нямаш нищо общо с нас. Ти си риба, ама, кой знае защо, жена ми тъгува за тебе като за сестра, като за брат и иска да те види, преди да се роди детето. И рожбата в нейната утроба ще е доволна. Така стоят нещата. Спасявай ни, приятелко, златна мекре. Ела. Няма да те огорча. Обещавам. Ако имах зъл умисъл, ти щеше да го почувстваш. На кукичката, а те са две, избери, която искаш, закачил съм голямо парче месо. Леко намирисва, ама то е, за да го усетиш отдалеч. Ела и нищо лошо недей мисли. Виж, ако ти бях пъхнал изкуствена стръв, щеше да бъде нечестно, макар че ти щеше да налетиш по-скоро на изкуствената рибка. Ще я глътнеш, ама как ще живееш сетне с туй желязо в корема, когато те пусна в морето? Значи, да те измамя. Пък аз честно ти предлагам кукичка. Само ще ти се поразранят бърните, и толкоз. Не се тревожи, взел съм и един голям мех. Ще го напълня с вода, ти ще полежиш известно време в него, сетне ще си идеш. Но знай, че няма да си тръгна без теб. А времето не чака. Мигар не усещаш колко се засилват вятърът и вълните, мигар искаш първото ми чедо да се роди сираче, без баща? Помисли си, помогни ми…“

Смрачаваха се вече сивите простори над студеното зимно море. Лодката вървеше към брега и ту възсядаше гребените на вълните, ту изчезваше сред тях. Тежко напредваше в тази борба с водата, а морето шумеше, започваше да кипи, разлюляваше се, набирайки буреносна сила. Ледени пръски летяха в лицето на Едигей, ръцете му се подуха от студа и влагата.

Укубала разтревожено обикаляше брега. От дълго време чакаше мъжа си край морето. Когато се сгоди за Едигей, нейните роднини, скотовъди в степта, й казваха: „Да беше помислила, преди да се вречеш на рибар, тежък живот те чака, омъжваш се за морето, не веднъж и два пъти ще ходиш при него да се обливаш в сълзи и да му се молиш.“ Но тя не се отказа от Едигей. Само отговори: „Каквото мъжът ми, това и аз…“

Точно тъй стана. Тоя път обаче Едигей беше тръгнал сам, без задругата, а вече бързо мръкваше и в морето имаше вълнение.

Но ето замяркаха се гребла и лодката се показа на една голяма вълна. Укубала, пребрадена с кърпа и с наедрял вече корем, отиде до водата и остана там да чака идването на Едигей. Прибоят изнесе с мощен тласък лодката на плитко. Едигей веднага скочи и я изтегли на брега, влачейки я като бик за рогата. А когато се изправи, прогизнал от вода и сол, Укубала отиде при него и го прегърна през мокрия врат, под студената, корава мушама.

— Изгледах си очите. Защо се забави толкоз?

— Цял ден я чаках, едва накрая дойде.

— Ама как, ти за златна мекре ли си ходил?

— Да, измолих я. Ето, можеш да я видиш.

Едигей извади от лодката тежкия кожен мях с вода, развърза го и изхвърли златната мекре заедно с водата върху чакъла на брега. Тя беше едра риба. Силна и красива. Бясно се заблъска със златната опашка, разпръсквайки наоколо си мокри камъчета, извиваше се, мяташе се, като разтваряше широко розовата си уста и се мъчеше да стигне до родната стихия. Изведнъж за някакви секунди напрегнато замря, притихна, опитвайки се да посвикне със света, в който случайно се бе озовала, гледайки го с немигащи, съвсем кръгли бистри очи. Дори в здрача на зимния ден необичайната за нея светлина я заслепи, но тя видя сияещите погледи на хората, наведени над нея, ивицата на брега, небето и в много далечна перспектива зад редките облаци над морето различи на хоризонта нетърпимо яркия за нея залез на угасващото слънце. Започна да се задушава. Замята се. Заблъска се, завъртя се с нова сила, мъчейки се да стигне до водата. Едигей я вдигна за хрилете.

— Дръж, поеми я — рече той на Укубала.

Укубала прегърна с две ръце рибата, като дете, и я притисна до гърдите си.

— Колко е гъвкава! — възкликна тя, усетила нейната пъргавина и вътрешна сила. — А тежи като цепеница! И колко хубаво мирише на море! Колко е красива! Вземи я, Едигей, доволна съм, много съм доволна. Изпълни се желанието ми. Пусни я по-скоро във водата…

Едигей понесе златната мекре към морето. Навлезе до колене в прииждащите вълни и остави рибата да се плъзне по ръцете му. За секунда, докато падаше във водата, златната мекре проблесна в гъстата синева на здрача с всичките си златисти багри от върха на главата до опашката и светвайки още веднъж сред вълните, стремително отплува към дъното…

А голямата буря се разрази през нощта. Морето ревеше край урвата. Още веднъж се убеди Едигей, че не току-тъй се появяват ийрек толкуните — предвестниците на буря. То бе вече късно през нощта, заслушан сред плоудрямка в бушуващия прибой, Едигей си спомни заветната мекре. Как ли се чувства неговата риба сега? Макар че на голяма дълбочина може би няма такова вълнение, навярно и тя, спотаена в мрака, се ослушва как лудуват вълните на повърхността. При тази мисъл Едигей щастливо се усмихна и заспивайки, сложи ръка върху хълбока на жена си и усети леки тласъци от корема й. Обаждаше се първата им бъдеща рожба. И на това Едигей се усмихна щастливо, после безгрижно заспа.

Ако знаеше, че след по-малко от година ще избухне война и всичко в живота му ще се обърне наопаки, че ще напусне завинаги морето и само ще си спомня за него… Особено когато настъпят тежки дни…

 

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия в тези краища се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…

 

В онази страшна за Бураний Едигей петдесет и трета година и зимата настъпи рано. Никога не се беше случвало такова нещо в сарозеките. В края на октомври падна вече сняг, започнаха студовете. Добре, че преди това успя да докара картофи от Кумбел за себе си и на Зарипа с децата. Знаеше и избърза. Последния път се наложи да отиде с камилата, страх го беше, че с товарния влак картофите ще измръзнат на откритата платформа, докато ги докара. А сетне ще станат за боклука. И така, тръгна с Бураний Каранар, натовари го с два огромни чувала — сам нямаше да се оправи с тях, добре, че му помогнаха някакви хора — сложи единия от едната страна, другия — от другата, покри ги с плъст, подви краищата, за да не подвява, намести се между чувалите и потегли спокойно за Боранлъ-Бураний. Пътуваше с Каранар като на слон. Така си мислеше Едигей. По-рано никой не знаеше, че слоновете може да се яздят. Но същата есен в града даваха първия индийски филм. Всички кумбелчани, и мало, и голямо, се извървяха да гледат тоя необикновен филм за необикновената страна. Във филма освен безкрайните песни и танци показаха слонове, ходеха с тях на лов за тигри в джунглата. И Едигей има възможност да гледа филма. Отидоха с началника на кантона на общо профсъюзно събрание в клуба на депото, като делегати от Боранлъ-Бураний, та след събранието даваха индийския филм. И оттам започна. Тръгнаха да излизат след филма, приказваха си железничарите най-различни работи, не можеха да се начудят, че слоновете в Индия се яздят. А по едно време някой високо се обади:

— Какво толкоз са ви влезли в устата тия слонове, да не би Бураний Каранар на Едигей да е по-лош от слон? Натовариш го и тръгва като слон!

— Вярно бе — чу се смях наоколо.

— Какъв ти слон! — обади се друг. — Слонът живее само в топлите страни. А я го пусни през зимата у нас в сарозеките. Твоят слон може и да хвърли петалата, къде ще се мери с Каранар!

— Слушай, Едигей, слушай бе, Бураний, защо не вземеш и ти да си направиш една такава будка върху Каранар като на слоновете в Индия? И ще си яздиш като тамошните богаташи!

Едигей се подсмиваше. Шегуваха се приятелите с него, ама все пак му беше драго да чува такива думи за своя прочут атан…

Затова пък същата зима колко нещо му се струпа на главата, доста преживя, доста нерви изхаби заради тоя Каранар…

Но то беше вече през студовете. А тоя ден го застигна по пътя първият сняг. И преди беше превалявало на няколко пъти, но бързо се топеше. А сега като започна, няма спиране! Прихлупи се небето над сарозеките с непрогледен мрак, вдигна се виелица. Снегът валеше на гъсти тежки парцали, които вятърът въртеше на вихрушка. Не стегна студ, но беше влажно и неприятно. А най-важното, нищо не можеше да се различи наоколо от снега. Какво да прави? В сарозеките няма попътни заслони, където можеше да изчака. Оставаше му само едно — да се довери на силата и усета на Бураний Каранар. Той трябваше да намери пътя до къщи. Едигей го пусна да се движи свободно, вдигна си яката, нахлупи по-ниско калпака, сложи качулката и търпеливо притихна, като напразно се мъчеше да различи нещо наоколо. Непрогледна завеса от сняг, и толкоз… А Каранар вървеше в тази веявица, без да намалява крачка, и може би усещаше, че неговият господар сега не му е господар, затова се е умълчал върху чувалите и за нищо вече не се обажда. Очевидно голяма сила имаше Каранар, за да тича с такъв товар, при това лошо време в степта. Разгорещено и шумно дишаше, ръмжеше, ревеше като звяр, сегиз-тогиз започваше продължително да вие в ритъма на крачките, но вървеше все така неуморно и енергично през бръснещия насреща му сняг.

Нищо чудно, че твърде дълъг се стори сега пътят на Едигей. „По-скоро да стигнем“ — мислеше той и си представяше как ще се прибере, как всички в къщи навярно се безпокоят какво ли му се е случило в това лошо време. Укубала се тревожи, само че няма да го покаже. Не е от жените, дето разправят всичко, което им е на ума. Може и Зарипа да се е размислила. То се знае, че мисли. Ама тя по-малко ще го покаже и звук няма да пророни, старае се колкото може по-рядко да му попада пред очите и избягва всякакви разговори насаме. А защо трябваше да ги избягва, какво чак толкоз лошо се е случило? Нали той, Едигей, не е давал никакъв повод — с думи или постъпки, — та някой да си помисли, че между тях има нещо не в ред. Каквото си беше преди, такова е и сега. Просто те двамата като случайни спътници в живота сякаш изведнъж се бяха огледали по същия път ли вървят. И отново бяха тръгнали. Ето всичко. А онова, което му е на сърцето, то си е вече негово нещастие… Това му е съдбата — може би така му е било писано, между два огъня да се разкъсва. И нека това да не тревожи никого, негова работа си е какво ще прави със себе си, със своята многострадална душа. Не ги засяга хората какво му е и какво го чака занапред! Не е малко дете, все някак ще се справи, сам ще развърже стегнатия възел, който все по-силно се затяга по негова вина…

Страшни и отчаяни мисли го измъчваха. Ето и зимата вече настъпи в сарозеките, а той все още не можеше да забрави Зарипа, нито пък да се откаже, поне в мислите си, от Укубала. За свое нещастие имаше нужда и от двете наведнъж, а те може би го виждаха и знаеха, затова не се опитваха да ускоряват събитията, за да му помогнат по-бързо да се ориентира. Външно всичко си вървеше нормално — отношенията между жените бяха гладки, децата и от двете къщи растяха като в едно общо семейство, непрекъснато играеха заедно — ту в едната, ту в другата къща… Така мина лятото, така мина и есента…

Изоставен и нещастен се чувстваше Бураний Едигей в самотата сред снега. Духаше силен вятър, жива душа нямаше наоколо. Каранар току отърсваше полепналите по главата му топки сняг и огласяше тишината със своя рев или ръмжене. Зле се чувстваше неговият стопанин в това пътуване. Едигей не можеше да се пребори с чувствата си, не намираше начин да се успокои, да вземе някакво категорично решение. Не можеше открито да се изповяда на Зарипа, не можеше да се отрече и от Укубала. И започваше да се хока, да се ругае с най-долни думи: „Гад такъв! Същият скот си като твоя самец! Мръсник! Куче! Тъпа глава!“ — И примесвайки всичко с яки псувни, продължаваше да се самобичува, заплашва и оскърбява, за да поизтрезнее, да се опомни, да спре… Но нищо не помагаше… Той беше също като свлачищата, тръгнали вече надолу. Единствената радост, която му оставаше, бяха децата. Те го приемаха безрезервно, без да му създават някакви проблеми. За тях бе готов винаги и всичко да направи с най-голямо удоволствие — да помогне в някоя работа, да докара нещо, да постегне къщата, ей го и сега им носеше картофи за зимата, с двата огромни чувала върху Каранар. С дърва и въглища ги снабди…

Мислите за децата бяха спасение за Едигей, в тях намираше утеха и спокойствие. Представяше си как ще стигне до Боранлъ-Бураний, как ще изскочат от къщи малчуганите, когато го чуят да идва, и никой няма да може вече да ги прибере, макар че вали сняг, те ще подскачат наоколо му с радостни викове: „Чичо Едигей си дойде! С Каранар! Картофи докара!“ — И как той ще заповяда строго и властно на Каранар да легне на земята, ще слезе от него целият в сняг и ще вземе да се отърсва, успявайки между другото да погали някое дете по главата, как след това ще започне да разтоварва чувалите с картофи и от време на време ще поглежда няма ли да дойде Зарипа, ако си е у дома, нищо особено няма да й каже, пък и тя повечето ще мълчи, само ще я погледне в лицето и ще е доволен, сетне пак ще се поболее, ще се заизмъчва, без да може да си намери място, а децата ще се въртят наоколо, ще му се пречкат в краката и макар че се плашат от рева на камилата, току ще претичват предпазливо до него, за да помагат и това ще му бъде наградата за всички мъки…

Едигей се готвеше в себе си за предстоящата среща с малчуганите на Абуталип и предварително обмисляше: какво ли да разкаже тоя път на своите, както ги наричаше, ненаситни слухари? Пак ли за Аралско море? Най-любимите разкази — случките край морето, които те доизмислят с неизменното участие на бащата и с това, без сами да го съзнават, поддържат връзката си с него, спомена за него… Само че всичко, което Едигей знаеше и беше чувал за морето, се изчерпа, много пъти беше казано и преразказано освен може би историята за златната мекре. А как да им я разкаже? На кого да обясни освен на себе си, защото само той знаеше какво се крие зад това отдавнашно събитие.

И така му минаваше пътят в тоя снежен ден. Не го напускаха съмненията и мислите… А снегът непрекъснато валеше…

Всъщност от тоя сняг започна зимата в сарозеките, ранна и студена още от първите си крачки.

С идването на студовете Бураний Каранар отново пощръкля, отново побесня, отново се разбунтува силата му на самец и вече нищо и никой не бе в състояние да посегне на неговата свобода. Сега беше време дори и господарят му да се оттегли, да не си търси белята…

На третия ден след падането на снега задуха силен и студен вятър, изведнъж се вдигна като пара остра мразовита мъгла над степта. И в тоя студ скърцащите стъпки на хората ехтяха надалече, всеки звук, всяко шумолене отекваше с пределна яснота. Влаковете се чуваха от много километри. А на разсъмване, когато Едигей чу в просъница тръбния рев на Бураний Каранар от кошарата, чу го да тъпче на място и да разклаща с трясък оградата зад къщата, разбра каква напаст ги е споходила отново. Бързо се облече, излезе в мрака, отиде при кошарата и закрещя, усещайки в гърлото си остра болка от ледения тръпчив въздух:

— Ти какво бре! Пак ли дойде краят на света? Пак ли те хванаха дяволите, а? Пак ли ще ми пиеш кръвчицата! Ах ти, хайван такъв! Млъкни бре! Запуши си устата! Нещо много рано си решил да започваш оная работа. Гледай да не станеш за смях на хората!

Но нямаше смисъл да хаби думите си на вятъра. Завладян от пробудилата се страст, самецът изобщо не го слушаше. Искаше си своето, ревеше, пръхтеше, скърцаше заплашително със зъби, трошеше оградата на кошарата.

— Значи, подуши, а? — Стопанинът смени гнева си с укор. — Ясно де, ще ти се сега час по-скоро да идеш в стадото. Подуши, че някаква кайманча^[21] е навирила опашка! Ех, ех! И отде му е хрумнало на господ тъй да нагласи вашето камилско племе, че само веднъж в годината да се сеща за онуй, което можехте да си правите всеки ден, без врява и скандали? И на никого нямаше да му влиза в работата! Ама не, дошъл е направо свършекът на света!…

Бураний Едигей говореше всичко това повече за авторитет, да облекчи малко яда си, тъй като добре разбираше своето безсилие. Нищо друго не му оставаше, зер няма да вдигне целия кантон на главата си — отвори кошарата. Неуспял още да отмести тежката и висока колкото човешки бой врата от колове, която държеше вързана със здрав синджир, и Каранар изскочи, едва не го събори на земята и с яростен вопъл и рев хукна към степта, като мяташе широко настрани жилестите си крака и тресеше коравите си черни гърбици. Тутакси изчезна сред облаци сняг.

— Пу! — плю господарят му след него и добави ядно: — Тичай, глупако, тичай! Да не закъснееш!

Същата сутрин Едигей трябваше да отиде на работа. Затова бе принуден да се примири с бунта на Каранар. Ако знаеше с какво ще завърши, мигар щеше да го пусне — за нищо на света, па нека да пукне. Но можеше ли някой в къщи да се оправи без него с пощръклелия самец? Да се пръждосва по-надалече! Едигей се надяваше, че Каранар ще се разведри на свобода, ще поизстине горещата му кръв, ще се укроти малко…

А по пладне дойде Казангап и му каза съчувствено усмихнат:

— Е, байо, лоша ти е работата. Току-що бях на пасището. Както ми се види, твоят Каранар е тръгнал на голям поход. Нашите камили не му стигат вече.

— Да не е щукнал нанякъде? Без майтап, кажи сериозно.

— Че какво му е несериозното? Нали ти казвам, заби по другите стада. Подушил е нещо, зверът му неден. Отидох да видя как е добитъкът. Тъкмо излизам отвъд широкия дол, и гледам някакво животно се носи по степта, чак земята се тресе — а то Каранар. Облещил очи, реве, та се къса, и слюнки му текат от устата. Цепи като локомотив. А подире му същинска виелица. Мислех си, ще ме стъпче. Но край мен профуча, сякаш не вижда човек пред очите си. Запиля се към Малакумдъчап. Нататък при урвата има по-големи стада от нашето. Тук вече му е безинтересно. Размах му трябва. Добичето си е в разцвета на силите.

Едигей много се разстрои. Представи си колко главоболия, колко неприятности ще има.

— Хайде, стига, не се тревожи. Ще се намерят по ония места добри атани, ще му дръпнат бой и ще се прибере като бито куче, къде ще иде — успокои го Казангап.

Още на следващия ден започнаха да пристигат, също като новини от фронта, вести за бойните действия на Бураний Каранар. Очертаваше се доста тревожна картина. Спреше ли влак на Боранлъ Бураний, машинистът, огнярят или кондукторът се надпреварваха да му разказват за погромите и злодеянията на Каранар в камилските стада край другите кантони и гари. Съобщиха му, че при кантона Малакумдъчап Каранар пребил до смърт два самеца и подгонил към степта четири самки, стопаните им с голяма мъка успели да ги отърват. Дори стреляли във въздуха с пушки. На друго място Каранар смъкнал от една камила нейния стопанин. А той, будалата му с будала, чакал близо два часа, мислел, че атанът, след като се позабавлява, ще пусне по живо по здраво камилата му, която между другото нямала никакво намерение сама да се отърве от тоя нахалник. Но когато тръгнал да си я прибере, за да се върне с нея у дома, Каранар се нахвърлил върху него като някой кръвожаден звяр, подгонил го и щял да го стъпче, добре, че човекът сварил да скочи в една дълбока ровина и там да се притаи като мишка, ни жив, ни умрял от страх. След малко се съвзел, излязъл през дерето по-далеч от мястото, дето срещнал Бураний Каранар, и побързал да се върне в къщи, доволен, че е останал жив.

Пристигаха по устния сарозекски телефон и други подобни вести за свирепите похождения на Каранар, но най-тревожното и страшно съобщение дойде в писмен вид от кантона Ак-Мойнак. Виж го ти къде се запилял чак, дяволът му неден — Ак-Мойнак е отвъд гара Кумбел! Оттам беше изпратил своето послание някой си Коспан. Ето какво пишеше в това забележително писмо:

„Салем, уважаеми Едигей-ага! Макар да си известен човек в сарозеките, ама ще трябва да чуеш неприятни работи. Мислех те за по-корав мъж. Защо тъй си го разпуснал твоя разбойник Каранар? Не сме очаквали от теб такова нещо. На всички ни тук е взел страха. Осакати нашите атани и отби трите най-хубави самки, а при това доведе и някаква оседлана камила, види се, по пътя е свалил нейния стопанин, иначе защо ще е оседлана чуждата камила. Та, отвлече ги той тия самки в степта и никого не пуска да припари — ни човек, ни добиче. На какво прилича туй? Един от нашите млади самци вече издъхна, ребрата му бяха счупени, исках аз да стрелям, за да подплаша Каранар и да прибера самките. Къде ти! От нищо не се бои. Готов е да изяде всекиго с парцалите! Само да не му пречат да си върши работата. Ни яде, ни пие, покрива самките наред, та чак земята се тресе. Да ти прилошее, така зверски го прави. И реве из цялата степ, като че ли е дошъл свършекът на света. Нямаме сили да го слушаме! И както ми изглежда, той може да си я върши тая работа сто години без почивка. През живота си не съм виждал такава хала. Всички в нашето селце са в тревога. Жените и децата ги е страх две крачки да направят вън от къщи. Та затуй искам да дойдеш час по-скоро и да си вземеш Каранар. Давам ти срок. Ако след един ден не пристигнеш и не ни отървеш от тая напаст, няма да се сърдиш, уважаеми ага. Имам пушка с голям калибър. С такива куршуми се трепят мечки. Ще му продупча омразната кратуна пред свидетели и ще свърши цялата история. А кожата ще ти изпратя с попътен влак. Хич няма да гледам, че туй е Бураний Каранар. Пък аз съм човек, който си държи на думата. Пристигай, докато не е късно.

Твой ак-мойнакски ини^[22] Коспан“

Ето каква стана тя. Писъмцето, макар да беше писано от някакъв чудак, но предупреждението в него беше съвсем сериозно. Посъветваха се двамата с Казангап и решиха, че Едигей трябва веднага да замине за кантона Ак-Мойнак.

Просто е да се каже, ама не е толкоз лесно да се направи. Трябваше да стигне по някакъв начин до Ак-Мойнак, да хване Каранар в степта и да се върне обратно по тоя студ, пък и всеки момент можеше да се извие буря. Най-лесно беше да облече по-дебели дрехи и да се качи на някой товарен влак, а оттам да се върне с Каранар. Ама кой го знае докъде чак се е забил в степта със своя харем. И съдейки по тона на писмото, ак-мойнакчани може да са толкова ядосани, че да не му дадат камила и ще се наложи в чуждите места пеши да гони Каранар из преспите.

На другата сутрин Едигей потегли на път. Укубала му наготви храна за из път. Облече се топло. Върху ватените панталони и ватенката облече овчи кожух, обу валенки, нахлупи лисичи малахай-трилистник — хем отстрани пази, хем отзад, цялата глава и вратът са в кожа, — на ръцете си сложи дебели кожени ръкавици. А когато оседлаваше камилата, с която смяташе да замине, дотичаха малчуганите на Абуталип, и двамата. Даул му донесе вълнен шал, плетен на ръка.

— Чичо Едигей, мама каза, да не ти изстине гушата — рече момченцето.

— Гушата ли? Кажи гърлото.

От радост Едигей взе да целува децата и да ги стиска в прегръдките си, така се трогна, че други думи не можа да намери. Ликуваше в душата си като хлапак — това беше първият знак на внимание от нейна страна.

— Кажете на майка си — рече той на тръгване, — че бързо ще се върна, ако даде господ, още утре ще си дойда. Секунда няма да се бавя. И всички ще се съберем, ще пием чай заедно.

Как му се искаше на Бураний Едигей по-скоро да стигне до злополучния Ак-Мойнак и по-скоро да се върне, за да види по-скоро Зарипа, да я погледне в очите и да се увери, че неслучайно е дала това шалче, което той грижливо сгъна и прибра във вътрешния джоб на сакото. Когато тръгна, и по-късно, когато се отдалечи на доста голямо разстояние от къщи, той едва се сдържа да не се върне, много му здраве на тоя пощръклял Каранар, нека го застреля някой си там Коспан и сетне да му прати кожата, в края на краищата докога ще се занимава с тоя див самец, нека го накаже съдбата. Нека! Тъй му се пада! Да, имаше й такива горещи пориви. Но се засрами. Разбра, че ще се покаже голям глупак, ще се посрами в очите на хората и най-вече в очите на Укубала, пък и на самата Зарипа. И охладня. Увери се, че единственият начин да задоволи нетърпението си, е по-бързо да стигне и по-бързо да се върне.

И затова шибаше камилата да препуска. Беше доста студено. Духаше постоянен остър вятър. Върху лицето полепваше скреж, кожата на лисичия малахай замръзваше като пухкава вълна от лед. Дъхът на бялата камила оставаше като скрежен шлейф от врата до холката. Види се, зимата навлизаше в силата си. Далечината беше замъглена. Уж наблизо нямаше мъгла, а като погледнеш — хоризонтът бе целият забулен и сякаш тая мъгла непрекъснато се местеше напред. Колкото повече се приближаваше към нея, толкова повече тя отстъпваше. Диви и сурови бяха зимните сарозеки, застинали във ветровита белота.

Младата, но бързоходна камила вървеше с ездач доста добре, бодро цепеше целината на снега. Но Егидей не беше доволен нито от ездата, нито от скоростта. Виж, ако беше с Каранар, съвсем другояче щеше да пътува, Каранар диша къде-къде по-мощно и размахът на крачката му не може да се сравни. Нали не току-тъй от едно време е казано:

С какво се отличава този кон от другия?

С вървежа си го превъзхожда.

С какво се отличава тоз юнак от другия?

С ума си той го превъзхожда.

Дълъг и скучен беше пътят. Доста щеше да се измъчи Едигей, ако не беше шалчето от Зарипа. Той усещаше през цялото време тази уж незначителна вещ. Колко годишен мъж вече стана, а никога не му беше минавало през ум, че една такава дреболия може толкова да стопли сърцето на човека, ако е подарък от любимата жена. И това му даваше сили през целия път. Току бъркаше в пазвата, галеше шалчето и блажено се усмихваше. Но по едно време се замисли. Какво ще прави, как ще живее по-нататък? Не виждаше никакъв изход. Какво ще прави? Нали живият човек трябва да живее с някаква цел пред себе си, да вижда пътя към тази цел. А пред него нямаше нищо.

И скръб забулваше погледа на Бураний Едигей, също като оная мразовита мъгла, покрила сарозекските далечини. Не намираше отговор, тормозеше се, страдаше, изпадаше в отчаяние, сетне пак се обнадеждаваше с безнадеждни мечти…

И понякога го обземаше истински страх в тази пустош и самота. Защо му се падна такъв живот? Защо се озова в сарозеките? Защо дойде в Боранлъ-Бураний това нещастно семейство, гонено от съдбата? Ако не беше всичко това, той нямаше да знае никакви терзания и щеше да си живее спокойно и удобно. Ама не, сърцето му е невменяемо, иска невъзможното… Пък и тоя побеснял Каранар, също бреме, също божие наказание, ех, няма си късмет. Не, наистина си няма късмет в живота… Едигей пристигна в Ак-Мойнак привечер. Камилата се умори. Пътят беше дълъг, снегът дълбок.

И Ак-Мойнак беше кантон като Боранлъ-Бураний, само че там имаха своя вода, кладенчова. Иначе друга разлика нямаше — същите сарозеки.

В началото на Ак-Мойнак Едигей срещна едно момче и го попита къде живее Коспан. То му отговори, че в момента Коспан е на работа, дежурен по кантона. Бураний Едигей се отправи нататък. Когато наближи сградата на кантона и се приготви да слезе от камилата, на вратата се показа някакъв мъж, среден на ръст, енергичен, с хитра усмивка, с доста широка полушубка, сякаш взета назаем, с износени валенки и стара накривена ушанка.

— А-а, Едигей-ага! Нашият скъп Борналъ-ага! — позна го веднага той и се хлъзна по стъпалата надолу. — Значи, дойде, а ние се изчакахме. Блъскаме си главата, ще дойде ли, няма ли да дойде.

— Какво друго ми остава — криво се усмихна Едигей. — Като ми пратихте толкова страшно писмо…

— Аче как, има си хас! Е, то писмото, Едигей-ага, е още половин нещастие. Хартийка. А тук положението е такова, че трябва час по-скоро да ни отървеш от твоя Каранар, иначе сме като в блокада. Не можем да припарим в степта. Съзре ли някого отдалеч, хуква като бесен, готов е да го осакати! Каква напаст! Страшно е да имаш такъв атан. — Той млъкна, огледа Едигей, който беше още на камилата, и добави: — Само че не знам как ще го озаптиш, с голи ръце ли?

— Защо да съм с голи ръце? Ето ми оръжието. — Едигей извади от торбата дълъг бич, навит на дръжката.

— С това камшиче?

— А ти да не искаш топ да докарам срещу една камила?

— Ние тук и с пушки не смеем да му излезем насреща. Не знам, може и да те познае, нали си му стопанин, тогава… Ама едва ли, той е като пиян, сляп е за всичко…

— Е, ще видим — отговори Едигей. — Защо да губим време. Нали ти си Коспан? Щом е тъй, води ме, покажи ми къде е, пък другото остави на мен.

— Не е толкова близо — рече Коспан и се озърна, сетне погледна часовника си. — Слушай, Едигей-ага, късно е вече, докато стигнем, ще мръкне. И къде ще ходиш по нощите? Не, тъй не върви. Пък и човек не винаги може да покани такъв гост като теб. Ела, ще ни погостуваш. А утре — както ти си решиш.

Едигей беше изненадан. Той смяташе, ако успее да хване Каранар, още същата нощ да стигне в Кумбел, да пренощува на гарата у познати, а на разсъмване да тръгне рано-рано за в къщи. Коспан го видя, че иска по-бързо да си замине, и решително запротестира:

— А-а, не, Едигей ага, тъй не става. Ти за писмото прощавай. Но друг изход нямаше. Черен ни се видя светът. Сега обаче няма да те пусна. Мръква се и ако, не дай боже, се случи нещо в безлюдната зимна степ, не искам да ме сочат с пръст из целите Саръ-Озеки. Остани, пък утре както знаеш. Ето я моята къщурка, там, открая. Аз имам още час и половина да дежуря. Заповядай, чувствай се като у дома си. Вкарай камилата в кошарата. Храна има. И бол вода си имаме.

Бързо се стъмни в тоя зимен ден. Коспан и семейството му бяха необикновени хора. Бабата — неговата майка, жената и петгодишният му син (дъщерята била по-голяма и учела в Кумбелския интернат), а и самият Коспан се чудеха как да угодят на гостенина. В къщата цареше особено оживление и беше добре затоплено. В кухнята се вареше месо от зимно клане. Междувременно пиеха чай. Бабата сама наливаше чашата на Бураний Едигей и го разпитваше за семейството, за децата, какъв е животът и времето на техния кантон, откъде е родом и от кое племе, пък и тя на свой ред разказваше кога и как са дошли в Ак-Мойнак. Едигей с удоволствие отговаряше на въпросите, хвалеше жълтото топено масло, като гребеше от него с хапки гореща питка и ги слагаше в устата си. Кравето масло в сарозеките е рядкост. Овчето, козето и камилското също не са лоши, но все пак кравето е по-вкусно. А на тях им изпратили краве масло роднини от Урал. Едигей гълташе лакомо топлите питки с масло и твърдеше, че усеща дъха на ливадните треви, с което напълно грабна сърцето на бабата и тя взе да му разказва за своя роден край — за яицките^[23] земи, за тамошните гори, треви и реки…

По едно време дойде началникът на кантона — Ерлепес, когото Коспан беше поканил по случай пристигането на Бураний Едигей. След идването на Ерлепес разговорът незабелязано се прехвърли само между мъжете — за службата, за влаковете, за преспите по линията. Едигей познаваше бегло Ерлепес от по-рано, нали отдавна работеха на железопътната линия, но сега имаше случай да се запознае с него отблизо. Ерлепес беше по-стар на години. Работеше като началник на кантона от края на войната и се чувстваше, че в Ак-Мойнак се отнасят с уважение към него.

Навън бе паднала нощта. Както и на Боранлъ-Бураний, непрекъснато громоляха влакове, позвънваха стъклата на прозорците, вятърът свиреше в пролуките. Но въпреки всичко мястото беше съвсем различно, макар и на същата железопътна линия в сарозеките и Едигей седеше при съвсем други хора. Той им беше на гости и макар че дойде заради смахнатия Каранар, те го посрещнаха с уважение.

След идването на Ерлепес Едигей се почувства още по-добре. Ерлепес беше сериозен събеседник и добре познаваше старата казахска история. Скоро се заприказваха за миналите времена, за прочути хора, за легендарни истории. Много му допаднаха на Едигей през оная вечер новите ак-мойнакски приятели. Харесваха му не само разговорите, но и радушието на домакините, пък и до голяма степен хубавата гощавка и пиенето. Имаше водка. След дългия път в студа Едигей пийна половин чашка, замези от сервираните на ниската кръгла маса туршии и сушен оркоч — сланина от гърбицата на млада камила, и по тялото му се разля благодат, която разнежи и отпусна сърцето му. Понапи се Бураний Едигей, оживи се, усмихна се. И Ерлепес си позволи да пийне в чест на госта, повиши му се настроението. По едно време каза на Коспан:

— Коспан, много те моля, иди и ми донеси домрата.

— Виж, това е хубаво — одобри Едигей. — От малък завиждам на ония, дето могат да свирят на домра.

— Не ти обещавам да покажа кой знае какво майсторство, Едике, но ще си припомня нещичко в твоя чест — каза Ерлепес, свали сакото и предварително запретна ръкавите на ризата си.

За разлика от пъргавия приказлив Коспан, Ерлепес беше по-сдържан по характер. Беше пълен и снажен мъж, с масивно лице и внушаваше доверие. Взел домрата в ръце, той се позамисли и сякаш се откъсна от ежедневието. В такова състояние човек изпада, когато се готви да открие свои съкровени мисли и чувства. Докато настройваше домрата, Ерлепес погледна Едигей с дълбок продължителен поглед и в големите му леко изпъкнали очи проблеснаха светлинки като отражения в морето. А когато удари струните и прекара сръчно дългите си пръсти нагоре-надолу по високия, в цял размах на ръката гриф на инструмента, отведнъж извлече богат грозд от звуци и същевременно завързваше нови гроздове, които след това щеше да откъсва щедро от струните и да съчетава в мелодия, Бураний Едигей разбра, че тази музика дълбоко ще го разчувства. Защото тук, сред хората, се беше само поразсеял, беше позабравил мъката си, но още първите звуци на домрата го накараха отново да се върне в себе си, отново да полети с главата надолу в бездната на горестите и страданията. Защо така се развълнува? Оказва се, че хората, съчинили тая музика, отдавна са познавали чувствата, които ще го разтърсят, и мъките и страданията, които ще му предопредели съдбата. Иначе отде ще знаят предварително какво ще усети той, когато чуе себе си в песните на Ерлепес? Потръпна душата на Едигей, полетя и застена, изведнъж се разтвориха в нея всички врати в света — на радостта и мъката, на размислите, на смътните желания и съмнения…

Ерлепес наистина свиреше великолепно на домра. Някогашните преживявания на някогашните хора оживяваха от струните и освобождаваха, също като сухи дърва в огън, пламъка на горящата душа. А през това време Едигей си мислеше, като от време на време галеше подареното шалче, скътано във вътрешния джоб на сакото, че има на света жена, която той обича, и самата мисъл за нея му носи наслада и мъка, че той не може да живее без тази жена и винаги ще я обича безумно, до болка, цял живот, каквото и да му струва тая любов. За всичко това разказваше домрата на Ерлепес, звуците й ту затихваха, ту се извисяваха отново. Мотивите се сменяха един след друг, мелодиите преливаха една в друга, а душата на Едигей плуваше като лодка по вълните. Той пак се озова мислено на Аралско море, спомни си невидимите течения край бреговете, посоката им се отгатваше по дългите и гъсти, като женски коси, водорасли, провлечени във водата на едно и също място. Някога и Укубала имаше такава коса, чак под коленете. И когато се къпеше, разкошната й коса бавно плуваше настрани, като водораслите по морското течение. А тя щастливо се смееше и беше красива и мургава.

Засия, разнежи се Бураннй Едигей, толкова му беше хубаво да слуша домрата. Само заради тая музика си заслужаваше да измине днешния път по заснежените сарозеки. „Добре, че Каранар е стигнал чак дотук — мина му през ум. — Сам дойде, и мен довлече, просто ме принуди да дойда. Но затова пък сърцето ми поне веднъж ще се наслади на домра. Ех, браво, Ерлепес! Голям майстор излезе! Дори не съм предполагал…“

Слушайки мелодиите на Ерлепес, Едигей не се откъсваше от мислите, искаше да погледне живота отстрани, да се издигне над него като сокол над степта, високо-високо, и оттам, в пълна самота, зареян по въздушните потоци с широко разперени криле, да оглежда всичко долу. Пред очите му се разстила необятната шир на зимните сарозеки. Хей там, където железопътната линия прави лек завой, са се скупчили няколко къщурки, няколко светлинки — това е кантонът Боранлъ-Буаний. В една от къщурките е Укубала с дъщеричките. Те може би вече спят. А Укубала навярно не спи. Нали е все умислена, вероятно сърцето й подсказва нещо. В другата къщурка е Зарипа с малчуганите. Тя, виж, сигурно не спи. Не ще и дума, тежко й е. Пък и тепърва колко има още да се мъчи — засега дечицата не знаят за баща си. Ама къде ще идеш, не можеш да заобиколиш истината…

Представи си как в този час минават влаковете с грохот, пламнали от светлини, сред облаци снежен прах и каква черна и безкрайна нощ е наоколо. А недалеч от мястото, където е сега на гости и слуша домра в непрогледно тъмната и дива степ, сред снегове и вятър бди неукротимият Каранар. Не мисли той за сън, не мисли за спокойствие. Ето, значи, как е наредено в природата. Цяла година събира сили, цяла година ден след ден пасе и преживя, непрекъснато претрива храната с могъщите си челюсти, съответно и стомахът му така е устроен, отначало поема грубата паша, а сетне я връща, за да се раздроби наново, с което в същност камилите се занимават по всяко време, преживят дори насън и всичко това е, за да натрупат, да насъберат сила в гърбиците и колкото по-едри, налети и жилави са гърбиците, колкото по-твърда е в тях лойта, толкова по-силен е самецът в зимното разгонване. И тогава не се плаши от снега и от студа, нито дори от стопанина си, а толкоз повече от другите хора. Тогава беснее, заслепен от неудържима сила, тогава е цар и владетел, за него няма умора, няма страх, не съществува нищо друго на света — нито ядене, нито пиене, нищо освен желанието да задоволи безкрайната необуздана страст. Но нали именно затова е набирал сили цяла година, ден след ден. И сега, когато Бураний Едигей седи тук, на топло, добре нагостен и слуша музика, някъде в степта сред снеговете, в бурната нощ, беснее и се мята Бураний Каранар, верен на повика на кръвта си, пазейки ревниво похитените самки от всичко странично и не допуска да припари звяр, нито дори птица, силно реве и тресе заплашително черните валма на брадата си.

И такива мисли му минаваха на Едигей под звуците на домрата…

Музиката за секунда го пренасяше от миналото в настоящето, пак го връщаше в миналото и после го отнасяше към утрешния ден. Същевременно изпита странно желание да заслони, да защити от опасности всичко, което му е познато и скъпо, целия свят, та никой да не страда. Но някакво смътно чувство за лична вина пред близките му предизвика в него скрита тъга…

— Едигей — привлече вниманието му Ерлепес, кротко усмихнат, като довършваше мелодията със ситни акорди от затихващите струни. — Сигурно си уморен от пътя, трябва да си починеш, пък аз съм се раздрънкал с тая домра.

— Не, какво говориш, Ерлеке — искрено се смути Едигей и сложи ръка на гърдите си. — Напротив, отдавна не ми е било така хубаво, както сега. Ако ти не си уморен, продължавай, бъди така добър. Свири.

— Какво искаш да изсвиря?

— Ти ще кажеш, Ерлеке. Майсторът най-добре усеща кое му иде отръки. То се знае, нещо от старите песни — те по ми лягат на сърцето. Не мога да си обясня защо, ама много ме разчувстват, мисли ми навяват.

Ерлепес кимна съчувствено.

— Виж, и нашият Коспан е същият — погледна той с усмивка неочаквано притихналия Коспан. — Когато слуша домра, сякаш се топи, друг човек става. Нали, Коспан? Ама днес си имаме гост. Недей забравя. Налей по още една.

— Веднага — оживи се Коспан и наля в чашите им още малко водка.

Пиха, замезиха си. След малко Ерлепес отново взе домрата и удари струните, за да провери настройката.

— Щом ти харесват старинните неща — обърна се той към Едигей, — ще ти припомня една история, Едике. Много старци я знаят, пък и ти я знаеш. Впрочем вашият Казангап я разказва добре, но той я разказва, а пък аз хем ще я изсвиря, хем ще я изпея — цял театър ще ви покажа. В твоя чест, Едике. „Обръщението на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“.

Едигей закима признателно с глава, а Ерлепес прекара ръка по струните и започна сказанието с добре познатата увертюра на домра — отново застена тревожната душа на Едигей, защото сега всичко от тая история отекваше в него с особена болка и разбиране.

Звучеше домрата, пееше Ерлепес с дълбокия си нисък глас, твърде подходящ фон в разказа за трагичната съдба на прочутия жърау^[24] Раймалъ-ага. Раймалъ-ага бил вече над шейсет години, когато се влюбил в младата деветнадесетгодишна странстваща певица Бегимай, пламнала като звезда на пътя му. По-точно тя се влюбила в него. Но Бегимай била свободна, своенравна и могла да прави, каквото си иска. А злите езици осъдили Раймалъ-ага. И оттогава историята за тяхната любов има свои привърженици и противници. Безразлични няма. Едни не одобряват постъпката на Раймалъ-ага и настояват името му да се забрави, други му съчувстват и предават горчивата повест за неговата любов от уста на уста, от поколение на поколение. И така живее сказанието за Раймалъ-ага. Във всички епохи той си има свои хулители и свои защитници.

Тая вечер Едигей си спомни как плюеше и злобееше бистроокият срещу Абуталип Кутъбаев, когато намери сред неговите записки обръщението на Раймалъ-ага до брат му Абдилхан. Абуталип имаше много високо мнение за тази, както я нарече, поема за степния Гьоте; излиза, че и немците са имали велик и мъдър старец, който се влюбил в младо момиче. Абуталип записа от Казангап песента за Раймалъ-ага с надежда синовете му да я прочетат, когато станат зрели хора. Той казваше, че има случаи, отделни човешки съдби да станат достояние на мнозина, защото цената на техния пример е толкова висока, историята им побира толкова неща в себе си, че сякаш преживяното от един се разпростира върху всички негови съвременници и дори върху ония, които ще дойдат много по-късно…

И ето сега Ерлепес седеше пред Едигей, свиреше вдъхновено на домрата и пееше. Човек би рекъл защо му е на един началник на кантон, който трябва преди всичко да ръководи, да познава определен участък от железопътната линия, да носи в сърцето си тая мъчителна история от старото минало, историята на нещастния Раймалъ-ага, защо му е да страда така, сякаш е на негово място… Ето какво значи музика, истинско пеене, мислеше си Едигей, кажат ли ми сега: умри, за да се родиш отново — и това съм готов да направя… Ех, как ми се ще винаги да гори в разведрената ми душа такъв огън, който дава свобода и сили на човека да мисли светли и хубави неща за себе си…

Едигей не можа веднага да заспи на новото място, макар че преди това излезе да подиша чист въздух, а домакините му постлаха удобно и топло легло с чисти чаршафи, които се пазят за подобни случаи във всяка къща. Лежеше до прозореца и чуваше как свири и скърца вятърът в пролуките, как минават влаковете в едната и в другата посока… Чакаше да съмне, за да хване разбунтувания Каранар, по-рано да потегли на път и по-бързо да стигне в Боранлъ-Бураний при дечицата от двете къщи, защото ги обича еднакво, нали затова именно живее на тая земя, на тях да им бъде добре… Обмисляше как да укроти Каранар. Това, виж, е голяма и трудна работа, всичко му върви наопаки, не както при другите, та и камилата му чак се случи най-опърничавата и свирепа, хората се плашат само като я видят и са готови дори да я застрелят. Но можеш ли да внушиш на едно добиче какво е хубаво и какво не… Нали е имало причина да дойде чак тук — тъй се е разпоредила природата, а Каранар е грамаден и як, ето защо няма никакви прегради за него и всеки, който му се изпречи на пътя, ще бъде пометен… Какво да прави, как да го озапти? Ще се наложи да го окове с вериги и да го държи цяла зима в кошарата, инак ще си изпати нещастната му глава, ако не Коспан, друг ще го застреля и после нищо не можеш да му кажеш… Когато вече заспиваше, Едигей си спомни още веднъж песните на Ерлепес и беше много доволен, че има случай да прекара цяла вечер с този човек. От неговата домра заживяха, преселиха се в сърцето на Едигей страданията на влюбилия се някога за зла участ певец Раймалъ-ага. И макар че нямаше нищо общо помежду им, Едигей усети някакво далечно сходство, почти еднаква болка. Онова, което преди сто години е изпитвал Раймалъ-ага, сега звучеше като ехо в него тук, сред голите сарозеки. Едигей въздишаше тежко, въртеше се в леглото, страдаше от тази неяснота в душата си. Къде да отиде, как да живее по-нататък? Какво да каже на Зарипа и какво да обясни на Укубала? Не, не намираше изход, луташе се, объркваше се и когато заспа, изведнъж се озова на Аралско море… Главата му се замая от ослепителната синева и вятъра. И както тогава, в детските години, затича към морето, за да си представи, че е чайка, полетяла волно над пенестите вълни — ликуваше от щастие, рееше се над морския простор, в ушите му непрекъснато се лееха звуците на домрата и гласът на Ерлепес, който му пееше за нещастната любов на Раймалъ-ага, после му се присъни как пуска отново златната мекре в морето. Тя беше гъвкава и тежка и когато я носеше към водата, ясно усещаше живата й плът, копнежа й да се отскубне от ръцете му и да се гмурне в родната стихия. Той вървеше сред вълните, морето прииждаше към него, а той се смееше срещу вятъра, после разтвори ръце и златната мекре, проблясвайки в гъстата синева на въздуха с ярките багри на дъгата, много дълго се плъзгаше и падаше във водата… И все така се чуваше отнякъде музика. Някой ридаеше, оплакваше съдбата си.

Същата нощ в степта вилнееше буен леден вятър. Студът се засилваше. Четирите самки, които Бураний Каранар си беше избрал и ревниво пазеше, стояха притихнали на завет под един хълм. Откъм откритата страна вятърът ги затрупваше със сняг и те се бяха скупчили, за да се топлят, сложили глави една на друга на шиите си, но техният неудържим рунтав повелител не ги оставяше на мира. Току обикаляше наоколо и злобно ръмжеше, ревнуваше ги бог знае от кого и от какво освен може би от луната, която просветваше през мъглата от снежен прах. Каранар не можеше да си намери място. Тъпчеше сред облаците сняг, черен звяр с две гърбици, с дълъг врат и рошава глава, със зинала ревяща паст. Каква сила кипеше в него! Готов бе и сега да се отдаде на любов и непрекъснато досаждаше и закачаше ту една, ту друга самка, хапеше ги силно за глезените и бедрата, опитваше се да ги раздели, но от негова страна това бе вече прекалено, на самките им стигаше и денят, когато с охота изпълняваха капризите му, а през нощта им се искаше да ги остави на мира. Ето защо и те ревяха враждебно в отговор, бранеха се от неуместните му закачки и нямаха намерение да отстъпят. Искаха да прекарат нощта спокойно.

Призори Бураний Каранар се укроти, попритихна. Застанал до своя харем, се обаждаше като в полусън и диво се оглеждаше наоколо. Тогава самките полегнаха на снега, една до друга, с проточени вратове и наведени глави, успокоиха се, позадрямаха. Присъниха им се малките камилчета, онези, които си имаха, и другите, които щяха да се родят от черния атан, дошъл тук бог знае откъде и станал техен повелител в битка с другите атани. И сънуваха лятото, дъхавия пелин, нежното докосване на сукалчетата до вимето им, и виметата ги понаболяваха, пробождаха ги лекичко отвътре, предусещайки бъдещото мляко… А Бураний Каранар беше все така нащрек и вятърът свистеше в гъстите валма на козината му…

И плуваше Земята по своите кръгове, къпана от външните ветрове. Плуваше около Слънцето, въртеше се около себе си и когато най-после се обърна към него с онази страна, че над сарозеките настъпи утро, изведнъж Бураний Каранар съзря наблизо хора — двама души, яхнали камила. Това бяха Коспан и Едигей. Коспан беше взел пушката си.

Разяри се Бураний Каранар, затрепери, заръмжа, закипя от гняв — как са дръзнали тия хора да навлязат в неговите владения, да се приближат до неговите самки, с какво право ще му пречат в любовта? И той ужасно зарева, свирепо затресе глава на дългия врат, заскърца със зъби като дракон, разтваряйки страшно зъбата муцуна. Кълбета пара излизаха като дим от горещата му зинала паст и тутакси полепваха на бял скреж върху черната рунтава козина. От възбуда Каранар взе да пикае, пусна разкрачен струята срещу вятъра, от което разпръснатата пикоч силно се размириса и ледени капчици шибнаха Едигей в лицето.

Едигей скочи на земята, хвърли кожуха на снега, за да се чувства по-леко — само с ватенка и ватени панталони — и размота от дръжката бича, който държеше вече в ръка.

— Внимавай, Едике, ако се случи нещо, ще го оставя на място — рече Коспан и вдигна пушката.

— Недей, в никакъв случай. За мен не се безпокой. Аз съм му стопанинът, аз отговарям. Запази пушката за себе си. Ако те нападне, тогава друга работа.

— Добре — съгласи се Коспан и остана върху камилата.

А Едигей размаха бича с остро, стрелящо плющене и тръгна срещу своя Каранар. Когато го видя да приближава, Каранар още повече освирепя и хукна срещу него с рев, захвърчаха от устата му слюнки. През това време самките се изправиха на крака и неспокойно затичаха наоколо.

Едигей плющеше с бича — обикновено с него подкарваше впрегнатите във влачилата камили при разчистването на линията, — газеше по снега и отдалече викаше Каранар с надежда, че той ще познае гласа му.

— Хей, Каранар, Каранар! Не се прави на глупак! Не се прави, казвам ти! Аз съм! Абе ти ослепя ли? Аз съм, ти казвам!

Но Каранар не реагираше на гласа му и Едигей се ужаси, когато видя злобния поглед на самеца през дългата грива, паднала над очите, и цялата му черна грамада с тресящи се гърбици, която се носеше към него. Тогава нахлупи по-ниско калпака и развъртя бича. Той беше дълъг близо седем метра, плетен от дебела просмолена кожа. Каранар ревеше, настъпваше срещу Едигей, като се опитваше да го захапе или да го повали и стъпче на земята, но Едигей не му даваше възможност да се приближи и го шибаше с всички сили, измъкваше се, отстъпваше, настъпваше и непрекъснато му крещеше, за да се опомни и да го познае. Така се биеха те, всеки както може и всеки за себе си беше прав. Едигей бе потресен от буйния неудържим устрем на атана към щастие и разбираше, че го лишава от това щастие, но друг изход нямаше. От едно само се опасяваше: да не му извади окото. Останалото ще мине. Волята на човека сломи накрая упорството на животното. Като шибаше, крещеше и настъпваше срещу него, Едигей успя да се приближи, хвърли се и го сграбчи за горната устна, едва не я откъсна, с такава сила се вкопчи, и тутакси, издебнал сгоден момент, пъхна в ноздрите отрано приготвената запушалка. Каранар замуча, застена от нетърпима болка, в разширените му немигащи, изцъклени от страх и болка очи Едигей съзря отражението си като в огледало и понечи да отстъпи, стреснат от вида си. Какъв нечовешки израз бе разкривил пламналото му потно лице и колко разровен бе от краката им снегът наоколо — за миг видя тази ужасна картина в обезумелите зеници на Каранар, изпита желание да захвърли всичко по дяволите и да избяга, вместо да мъчи съвсем невинното животно, ала веднага се опомни: в Боранлъ-Бураний го чакаха, пък и не биваше да се връща без Каранар, защото ак-мойнакоките съседи щяха просто да го застрелят. И успя да се овладее. Победоносно закрещя и го задърпа да легне на земята, като му подвикваше строго и заплашително. Трябваше да го оседлае. Бураний Каранар продължаваше да се съпротивлява, ръмжеше и ревеше, облъхвайки лицето на господаря си с влажното дихание на горещата ревяща паст, но господарят му остана непреклонен. Застави го да се подчини.

— Коспан, хвърли ми тук седлото и пропъди онези камили отвъд хълма, за да не ги вижда! — извика Едигей.

Коспан веднага свали седлото от обяздената камила и хукна да прогони харема на Каранар. През това време Едигей свърши всичко — чевръсто намести седлото и когато Коспан дотича и му донесе кожуха, бързо се облече и незабавно яхна оседлания обуздан Каранар.

Разяреният самец все още се мъчеше да отиде при отнетите му самки, искаше дори, мятайки глава назад, да докачи стопанина си със зъби. Но Едигей си знаеше работата. И въпреки злобното му ръмжене и нестихващия вой упорито го подкарваше да тича по снежната степ, като се опитваше да го успокои.

— Хайде, стига! Престани! — говореше му той, — Млъкни де! Все едно, няма да се върнеш. Празна глава си ти! Да не мислиш, че ти искам злото? Ако не бях аз, сега щяха да те застрелят като бясно куче. И какво ще кажеш? Че си бесен, вярно е, и то как! Разбеснял си се като някой дявол! Ако не е тъй, защо тогава се заби чак тук, не ти ли стигаха нашите самки? И да знаеш, че сега, като пристигнем у дома, веднага ще сложа край на безобразията ти по чуждите стада! Ще те вържа с верига и крачка няма да направиш, щом излезе такъв калпазанин!

Бураний Едигей говореше тия заплахи по-скоро за собствено оправдание. Насила раздели Каранар от неговите ак-майнакски камили. И това бе съвсем несправедливо. Но ако Каранар беше кротко животно — иска ли питане! Ей го, нали сега остави бялата камила при Коспан. Коспан обеща при възможност да я прати в Боранлъ-Бураний — и никакви проблеми няма да има с нея, всичко ще мине тихо и мирно. А с тоя проклетник има само неприятности.

След известно време Бураний Каранар се примири, че отново е обязден и отново е под властта на своя господар. Попрестана да крещи, поизравни, ускори крачка и след малко достигна най-хубавия си ход — тичаше в тръс, отмерваше пътя по сарозеките като навит с пружина. И Едигей се успокои, намести се по-удобно между жилавите гърбици, закопча кожуха си, нахлупи калпак и нетърпеливо зачака да стигнат в боранлънските места.

Но още много път оставаше до къщи. Денят се случи сносен. Леко ветровит, с малко облаци. Нямаше опасност от виелица в близките часове, макар че бе съвсем възможно през нощта да се извие буря. Бураний Едигей се връщаше доволен, че можа да хване и обуздае Каранар, но по-доволен бе от вчерашната вечер у Коспан, от домрата и песните на Ерлепес.

И неволно се върна към мислите за своя несретен живот. Гледай ти колко лошо! Какво да направи, че никой да не пострада, а и болката си да не крие, да каже направо — тъй и тъй, Зарипа, обичам те. И ако децата на Абуталип не могат да си пробият път с бащиното име, и Зарипа се съгласи, то нека ги запише на името на Едигей, той ще бъде само щастлив, ако името му помогне на Даул и на Ермек. Та нека да не срещат никакви пречки и прегради в живота. Нека да постигнат успех със собствени сили и възможности. Мигар ще му се посвиди да даде името си на децата? Да, и за такива неща мислеше по пътя Бураний Едигей.

Денят вече свършваше. Неуморният Каранар, въпреки цялата си ярост и упорство, обязден, тичаше добросъвестно. Скоро се показаха боранлънските падини, ей ги познатите дерета, затрупани с преспи, ей ги високите хълмове — и отпред, при завоя на линията — сгушеният кантон Боранлъ-Бураний. Над къщурките се виеше пушек. Какво ли правят там неговите скъпи семейства? Уж замина само за един ден, а се тревожи сякаш цяла година не е бил при тях. Много се затъжи — най-вече за децата. Когато видя селцето отпред, Каранар още повече ускори крачките си. Тичаше потен и разгорещен, като широко мяташе крака настрани, от устата му излизаха кълбета пара. Докато Едигей наближи кантона, там успяха да се срещнат и разминат два товарни влака. Единият отиде на запад, другият на изток…

Едигей спря в задния двор, за да прибере веднага Каранар в кошарата. Слезе, грабна вкопаната за напречната греда в земята дебела верига и окова с нея предния крак на самеца. Остави го да почива. „Нека да му мине потта, сетне ще го разседлая“ — реши той. Кой знае защо, много бързаше. Поразкършвайки изтръпналите си рамене и крака, Едигей тръгна да излезе от кошарата, когато дотича голямата му дъщеря — Сауле. Едигей я прегърна непохватно, защото кожухът му пречеше да я целуне.

— Ще замръзнеш — каза й той. Тя беше леко облечена. — Тичай в къщи. Сега ще дойда.

— Татко — рече Сауле, като се галеше на баща си, — Даул и Ермек заминаха.

— Къде са заминали?

— Ами заминаха завинаги. С майка си. Качиха се на влака и заминаха.

— Заминаха?! Кога са заминали? — все още без да разбира нищо, попита той, като гледаше дъщеря си в очите.

— Още днес сутринта.

— Значи, така! — промълви с потреперващ глас Едигей. — Хайде, тичай у дома — пусна той дъщеря си. — Пък аз ще дойда след малко. Хайде, върви сега…

Сауле изчезна зад ъгъла на къщата, а Едигей, както беше още с кожуха върху ватенката, без дори да притвори след себе си вратата на кошарата, бързо тръгна към бараката на Зарипа. Вървеше и не вярваше. Детето може да е объркало нещо. Невъзможно е. Но снегът пред бараката бе отъпкан от много следи. Едигей рязко дръпна вратата за скобата и когато прекрачи прага, видя напуснатата, отдавна вече изстинала стая, осеяна с разхвърляни ненужни вещи. Нямаше ги нито децата, нито Зарипа.

— Но как е възможно? — прошепна Едигей в кънтящата празнота, като все още не искаше да възприеме случилото се. — Значи, са заминали? — каза той учудено и скръбно, макар това да бе съвсем очевидно.

Призля му, така зле се почувства, както никога през целия си живот. Стоеше с кожуха сред стаята, до студената печка, без да знае какво да направи, как да спре крещящата, преливаща в гърдите му горчива болка от загубата. Върху перваза на прозореца лежаха забравените от Ермек камъчета за гадаене, онези четиридесет и едно камъчета, с които малчуганите се научиха да гадаят кога ще се върне техният отдавна вече несъществуващ татко, камъчета на надеждата и любовта. Едигей ги взе в шепа и ги стисна — ето всичко, което му беше останало. Без да има повече сили, той се извърна към стената и зарида глухо и неутешимо, притиснал пламналото си горестно чело до студените дъски. Докато плачеше, камъчетата започнаха едно по едно да падат. Той се мъчеше конвулсивно да ги задържи в разтрепераната си ръка, но тя не му се подчиняваше и те едно след друго се изплъзваха, падаха с тъп звук на пода и се търкулваха по разни ъгли в запустялата къща…

После Едигей се обърна, свлече се бавно с гръб по стената и клекнал така с кожуха и нахлупения калпак, продължи горчиво да хълца. Извади от джоба шалчето, подарено от Зарипа, и взе да бърше сълзите си с него…

Седеше тъй в изоставената барака и се мъчеше да проумее случилото се. Излиза, че Зарипа е заминала с децата нарочно в негово отсъствие. Значи, така е искала или се е страхувала, че той няма да ги пусне. Да, нямаше да ги пусне в никакъв случай, за нищо на света. Независимо какъв край можеше да има всичко, нямаше да ги пусне, ако си беше тук. Но сега вече е късно да гадае какво и как е щяло да бъде. Те си бяха отишли. Нямаше я Зарипа! Нямаше ги малчуганите! Мигар щеше да се раздели с тях! Ето защо Зарипа е решила, че е по-добре да замине в негово отсъствие. Улеснила е заминаването си, но не е помислила за него, не е помислила колко страшно ще му бъде да завари опустялата барака.

По нали някой е спрял влака на кантона! Някой! Ами то се знае — Казангап, кой друг може да бъде! Само че той естествено не е дърпал внезапната спирачка, както Едигей в деня, когато умря Сталин, а е помолил началника на кантона да спре пътнически влак. Той е такъв тип… И Укубала може да има пръст в тая работа, по-бързо да ги отпрати! Ама чакайте вие, ще видите! И желанието за мъст глухо и черно закипя в кръвта му, разпали мозъка — сега му се искаше да събере всички сили и да унищожи всички до един на този проклет от бога кантон, наречен Боранлъ-Бураний, да разруши всичко до основи, камък върху камък да не остане, да яхне Каранар, да се забие в сарозеките и там да издъхне в самота от глад и студ! Така седеше той в празната барака, изтощен, опустошен, потресен от случилото се. В него бе останало само тъпо недоумение: „Защо е заминала, къде е заминала? Защо е заминала, къде е заминала?“

После си отиде в къщи. Укубала мълчаливо пое кожуха, калпака и валенките му и ги отнесе в ъгъла. По застиналото като камък, посивяло лице на Бураний Едигей трудно можеха да се определят неговите мисли и намерения. Очите му изглеждаха като слепи. Без никакъв израз, затаили в себе си само нечовешкото му усилие да остане сдържан. Докато го чакаше, Укубала на няколко пъти беше слагала самовара. Самоварът кипеше, пълен с тлеещи дървени въглища.

— Чаят е горещ — каза тя. — Току-що съм го наляла.

Едигей мълчаливо я погледна и продължи да сърба врялата течност. Не усещаше, че го пари. И двамата напрегнато чакаха разговора.

— Зарипа замина с децата — промълви най-сетне Укубала.

— Знам — без да вдига глава от чашата, късо измърмори Едигей. След известно мълчание попита все така, без да вдига глава: — Къде замина?

— Не ни каза — отговори Укубала.

Отново настъпи мълчание. Без да забелязва, че врелият чай пари езика му, Едигей беше зает само с едно: да не избухне, да не изпотроши всичко на парчета, да не уплаши децата, да не направи беля…

След чая взе да се стяга пак за излизане. Обу валенките, облече кожуха, сложи калпака.

— Къде отиваш? — попита жена му.

— Да нагледам добичето — подхвърли той от вратата.

Междувременно късият зимен ден бе свършил. Бързо, почти видимо се сгъстяваше, потъмняваше въздухът наоколо. Студът забележимо се засилваше, вятърът гонеше снега по земята, вдигаше го, виеше го на летящи гриви. Едигей намръщено тръгна към кошарата. Когато влезе, ядно впи очи в дърпащия се от веригата Каранар и кресна:

— Още ревеш! Не те свърта на място! Ама сега ще видиш, мръсник такъв! Кратък ще бъде разговорът ни с теб! Сега не ме е страх от нищо!

Сърдито го ритна в хълбока със злобна псувня, разседла го и освободи крака му от веригата, с която беше окован. После го хвана за юздата и стиснал в другата ръка бича, намотан на дръжката, го поведе към степта — Каранар продължаваше отегчително да стене и вие от мъка. На няколко пъти Едигей се обръщаше, замахваше да го удари, дърпаше му юздата, за да го накара да млъкне, но тъй като това не действаше на Каранар, плю и без да му обръща вече внимание, слушайки мрачно и търпеливо неговия рев, продължи да гази упорито по дълбокия сняг, сред виелицата, в здрачената степ, която постепенно губеше очертания. Едигей тежко дишаше, но вървеше, без да спира. Дълго вървя с мрачно наведена глава. Когато превали хълма и се отдалечи на доста голямо разстояние от кантона, спря, за да се разправи жестоко с Каранар. Хвърли кожуха на снега, върза юздата за колана върху ватенката, за да са свободни ръцете му, а самецът да не избяга, и като грабна с две ръце камшика, започна да го бие, изливайки върху него цялата си болка от нещастието. Свирено и безжалостно го шибаше, нанасяйки му удар след удар, като се задъхваше и сипеше ругатни и проклятия:

— На! На! Подла гадина! Всичко е заради теб! Заради теб! Ти си виновен за всичко! Сега ще те пусна да се пръждосаш, накъдето ти видят очите, ама преди това нека да те осакатя, да те обезобразя. На! На! Ненаситна твар! Винаги ти е малко! Гледаш само да кръшкаш! А през това време тя замина с децата! И никой от вас пет пари не дава какво ми е на мен! Как ще живея сега? Как ще живея без нея? Щом като на вас ви е все едно, и на мен ми е все едно! Тъй ти се пада, куче такова! Тъй, тъй!

Каранар ревеше, дърпаше се, мяташе се под ударите на бича и обезумял от страх и болка, повали господаря си на земята и хукна, като го повлече по снега. Влачеше го с дива, чудовищна сила, влачеше го като дърво само да се отърве от него, да се освободи и да избяга там, откъдето го бяха върнали насила.

— Стой! Стой! — викаше Едигей, давейки се от снега, в който го влачеше атанът.

Калпакът му отхвръкна настрани, коравият сняг на преспите го биеше с парещ студ по главата, лицето и корема, влизаше в гърба и пазвата му, камшикът се беше омотал на ръцете му и Едигей не можеше да направи нищо, за да спре самеца, да отвърже юздата от колана си. А той го влачеше панически, безразсъдно, виждайки в бягството своето спасение. Кой знае как щеше да завърши всичко, ако Едигей не бе успял по някакво чудо да разкопчае катарамата на колана си и така да се спаси, иначе щеше да се задуши в преспите. А когато вече се хвана за юздата, Каранар продължи да го влачи още няколко метра и спря — Едигей го задържаше с последни сили.

— Ах, ти! — съвземайки се, промърмори задъхано Едигей и стана, залитайки, целият изпожулен от снега. — Така, значи! На ти, да си го получиш, гадина такава! И се махай от очите ми, махай се! Бягай, проклетнико, и никога вече да не съм те видял! Пръждосвай се по дяволите! Вдън земя да идеш! Нека да те застрелят, да те претрепят като бясно куче! Всичко е заради теб! Дано пукнеш в степта! И кракът ти вече да не е стъпил тук! — Каранар бягаше с рев към Ак-Мойнак, а Едигей тичаше подире му, като го налагаше с камшика и го изпращаше със злобни ругатни и проклятия. Дошъл бе часът на разплатата и на раздялата. Ето защо Едигей продължи още дълго да крещи:

— Вдън земя да идеш, дяволско изчадие! Тичай! Дано пукнеш там, ненаситна твар! Куршум да ти забият в челото!

А Каранар се отдалечаваше по здрачената, потъмняла степ и скоро изчезна сред облаците сняг, от време на време само долиташе неговият остър, тръбен рев. Едигей си го представи как цяла нощ ще тича неуморно във виелицата, за да стигне по-бързо там, при ак-мойнакските си самки.

— Пу! — плю Едигей и тръгна обратно по широката, разорана от собственото му тяло снежна диря. Без калпак и без кожух, с пламнала кожа на лицето и ръцете, той се луташе в мрака, влачейки след себе си камшика, изведнъж се почувства съвсем опустошен и изтощен. Свлече се на колене в снега и свит на кълбо, здраво стиснал глава с ръце, зарида глухо и мъчително. Сам, на колене сред сарозеките, той чу как свири вятърът в степта, как се засилва и вдига вихрушка наоколо, чу и как пада снегът отгоре. Всяка снежинка, милионите снежинки, едва доловимо шумолейки във въздуха, сякаш му нашепваха все същото — че няма да понесе тежката раздяла, че няма смисъл да живее без любимата жена и без онези дечица, които обичаше така, както не всеки баща е способен да обича. Изпита желание да умре, да го затрупа тук снегът.

— Няма господ! Няма той хабер от живота! Какво да чакам тогава от другите? Няма господ, няма! — отрече се от бога Едигей в онази отчаяна самота сред нощните голи сарозеки. По-рано никога не беше произнасял на глас такива думи. Дори когато Елизаров, споменавайки бога на всяка дума, същевременно го убеждаваше, че от гледна точка на науката бог не съществува, той не можеше да повярва. А сега повярва…

И плуваше Земята по своите кръгове, къпана от външните ветрове. Плуваше около Слънцето, въртеше се около себе си, носейки един човек, коленичил сред снежната пустиня. Никой крал, никой император, нито друг владетел, съкрушен от загубата на своята държава и власт, не би паднал на колене пред белия свят с такова отчаяние, с каквото бе го сторил Бураний Едигей в деня, когато загуби любимата жена… И плуваше Земята…

 

След около три дни Казангап спря Едигей пред склада, където получаваха крампони и подложки за ремонт на релсите.

— Станал си нещо саможив, Едигей — каза той уж между другото, докато подреждаше връзката железа върху носилката. — Избягваш ли ме, или искаш, кой знае защо, да страниш, все не ми се отдава случай да си поговорим.

Едигей го погледна втренчено и злобно.

— Ако вземем да говорим, ще те удуша на място. И ти го знаеш!

— Не се и съмнявам, че си готов да ме удушиш, може би ти се иска и още някого да удушиш. Само че защо така се гневиш?

— Вие сте я принудили да замине! — направо каза Едигей онова, което го измъчваше и не му даваше мяра през последните дни.

— Знаеш ли — поклати глава Казангап и лицето му стана червено, дали от гняв, или от срам. — Ако ти е дошла такава мисъл, значи, имаш лошо мнение не само за нас, но и за нея. Ти се благодари, че тая жена излезе с ум в главата, а не като тебе. Мислил ли си някога как можеше да свърши всичко? Не? А тя е помислила и реши да замине, докато не е станало късно. И аз й помогнах да замине, когато ме помоли. Не я попитах къде ще иде с децата, пък и тя нищо не рече, нека го знае само съдбата и никой друг. Разбра ли? Замина, без да каже една-едничка дума заради своето достойнство и заради достойнството на жена ти. И те се сбогуваха като хора. А ти трябва и на двете да се поклониш до земята, че те предпазиха от неизбежна беда. Жена като Укубала цял живот да търсиш, няма да намериш. Друга на нейно място такава пара щеше да вдигне, че ти щеше да бягаш накрай света, много по-далеч и от твоя Каранар…

Едигей мълчеше. Какво да каже? Общо взето, Казангап му говореше истината. Да, ама Казангап не разбираше онова, което му бе непознато. И Едигей се осмели да му го каже грубо в очите.

— Стига! — рече той и се изплю презрително настрани. — Стига съм те слушал теб, умнико. Нали от много ум се мотаеш тук двайсет и три години, непрекъснато, без никакви кусури, като божа крава. Къде можеш да ги разбереш тия неща! Стига! Сега нямам време да те слушам. — И си тръгна, без повече приказки.

— Е, ти си знаеш, твоя работа — чу се отзад.

След тоя разговор Едигей реши да напусне кантона, който му беше опротивял. Сериозно реши, защото не намираше утеха, не намираше сили да забрави, не можеше да превъзмогне мъчителната душевна болка. Без Зарипа и нейните малчугани всичко наоколо помръкна, опустя, обедня. И тогава, за да се избави от тези страдания, Едигей Жангелдин реши да подаде до началника на кантона официална молба за напускане и да замине със семейството си накъдето му видят очите. Само да не е тук. Нали не е вързан с вериги за тоя от бога забравен кантон, повечето хора живеят по други места — по градове и села, — никой от тях не би се съгласил, макар и един час, да живее тук. А защо пък той да кукува цял живот в сарозеките? Заради какви грехове? Не, стига, ще замине, ще се върне на Аралско море или ще хване към Караганда, Алма Ата — малко ли места има още на света. Добър работник е, ръце, крака, всичко си му е в ред, здрав е, засега главата му си е на раменете, ще плюе на всичко и ще замине, какво толкоз има да му мисли. Едигей преценяваше как да подхване разговора с Укубала, как да я предума, останалото не беше трудно. А докато се готвеше и търсеше удобен случай, мина цяла седмица и изведнъж се появи натиреният на свобода Бураний Каранар.

На Едигей му направи впечатление, че в задния двор кучето все нещо лае, върти се неспокойно, изтича нанякъде, лае и пак се върне. Излезе да види какво става и съзря недалеч от кошарата непознато животно — уж камила, ама някак странно изглежда, стои и не мърда. Едигей се приближи и чак тогава позна своя Каранар.

— Значи, ти си бил, а? Докъде стигна, бечара^[25], скапал си се от разврат! — възкликна слисаният Едигей.

От предишния Бураний Каранар бе останало само кожа и кости. Огромната му глава с хлътнали тъжни очи се люлееше на изтънелия врат, гривата му стоеше като чужда, сякаш прикачена за смях, провиснала чак под коленете, от предишните му гърбици, стърчащи като черни кули, нямаше и помен — и двете се бяха смъкнали настрани, като повехнали гърди на бабичка. Той беше толкова изтощен, че нямаше сили да стигне до кошарата. И беше спрял тук да си почине. Целият се беше изразходвал в любовта до последната капчица кръв, до последната си клетка и сега се бе върнал като празен чувал, едва се бе добрал, допълзял.

— Ех-хе-хе! — чудеше се Едигей не без злорадство, оглеждайки Каранар от всички страни. — Я виж докъде си я докарал! Дори и кучето не те позна. А какъв атан беше! Ех, ти! И на всичкото отгоре си дойде?! Ни срам, ни съвест имаш! Яйцата ти на място ли са? Можа ли да ги дотътриш, или ги загуби някъде из пътя? Пък и каква воня се носи от теб! Види се, по краката си го лял, не си имал сили да пикаеш. Я виж как ти е замръзнало по задника! Бечара! Съвсем си изпаднал!

Каранар стоеше безсилен да се мръдне, нямаше я предишната му сила, предишното величие. Тъжен и жалък, той само люлееше глава и се мъчеше да не падне, да се задържи на крака.

На Едигей му дожаля за него. Отиде в къщи и донесе цял леген с хубаво пшеничено зърно. Отгоре му изсипа половин шепа сол.

— На, яж — сложи го той пред Каранар. — Може да се посъвземеш. А сетне ще те заведа в кошарата. Ще полежиш и ще дойдеш на себе си.

Същия ден има разговор с Казангап. Сам отиде при него в къщи и подхвана тъй:

— Ето по каква работа съм дошъл при тебе, Казангап. Недей да се чудиш, че вчера не исках да разговарям и ти наприказвах едно-друго, а днес идвам. Работата е сериозна. Искам да ти върна Каранар. Дойдох да ти благодаря. Едно време ти ми го подари още сукалче. Благодаря ти. Той ми служи добре. Преди известно време го пропъдих, бях излязъл от кожата си, а днес се върна. Едва се е довлякъл. Сега лежи в кошарата. След седмица-две ще си възвърне предишния вид. Пак ще стане силен и здрав. Само трябва да се поохрани.

— Чакай — прекъсна го Казангап. — Какво искаш да кажеш? Защо си решил изведнъж да ми го връщаш? Молил ли съм те?

И тогава Едигей му разказа какво иска да направи. Тъй и тъй, решил съм да замина със семейството си. Омръзнаха ми сарозеките, време е да се преместя другаде да живея. Може пък да тръгне на добре. Казангап внимателно го изслуша и ето какво му рече:

— Твоя си работа. Ама както ми се чини, сам не знаеш какво искаш. Е, добре, да допуснем, заминеш, ама нали от себе си няма да заминеш. Където и да се запилееш, от мъката си няма да избягаш. Тя ще бъде навсякъде с теб. Не, Едигей, ако си джигит, опитай тук да пребориш себе си. А да заминеш — не е геройство. Всеки може да замине. Ама не всеки може да надвие себе си.

Едигей нито се съгласяваше с него, нито спореше. Седеше замислен и тежко въздишаше. „Може би все пак да замина, да хвана по други краища? — мислеше си той. — Но ще мога ли да забравя? А защо трябва да забравям? Как ще живея по-нататък? Хем нямам сили да не мисля, хем пък, като мисля, ми е тежко. А как ли се чувства тя сега? Къде е отишла с ония невръстни деца? Има ли кой да я разбере, да й помогне в нужда? И на Укубала не й е леко — колко дни вече понася мълчаливо моята студенина и цупене… А за какво?“

Казангап разбра състоянието му и за да го облекчи, рече, като се изкашля, за да привлече вниманието му:

— Впрочем защо трябва да те убеждавам, Едигей, като че имам някаква изгода. Сам си знаеш най-добре. И при туй положение ще ти река, че нито ти си Раймалъ-ага, нито пък аз съм Абдилхан. И най-важното, че на сто версти наоколо няма дори една бреза, на която бих могъл да те завържа. Ти си свободен, постъпи тъй, както искаш. Само че помисли, преди да направиш първата крачка.

Тези думи на Казангап дълго останаха в паметта на Едигей.

X

Раймалъ-ага бил прочут певец на времето си. От младини се прославил. По божията благодат съчетавал в себе си три прекрасни начала: бил хем поет и композитор на своите песни, хем великолепен изпълнител, певец с голямо вдъхновение. Раймалъ-ага поразявал своите съвременници. Достатъчно било да докосне с пръсти струните и след музиката започвала да се лее песен, родена пред неговите слушатели. А на следващия ден вече песента обикаляла от уста на уста, защото всички я отнасяли по своите аули и чергарища. Негова била песента, която пеели тогавашните джигити:

Водата лед-студена, сладка ще вкуси конят пламнал,

когато стигне до потока сред стръмните баири.

Когато да целуна устните ти аз към теб препускам,

ще вкуся радостта на дните, с които сме дарени…

Красиво и ярко се обличал Раймалъ-ага, сам господ му го повелявал. Най-много обичал разкошните калпаци, обшити с великолепни кожи, имал най-различни — за зимата, за лятото и за пролетта. Имал си още и кон, верен другар — прочутия златисто-червеникав ахалтекинец Сарала, който му подарили туркмените на един голям пир. Сарала бил възхваляван не по-малко от своя господар. С дълбоко възхищение се любували познавачите на неговата стъпка, грациозна и величествена. Ето защо, когато някой искал да се пошегува, казвал: цялото богатство на Раймалъ-ага е в звуците на домрата и стъпката на Сарала.

Пък и то наистина било така. Целия си живот Раймалъ-ага прекарал на седлото и с домра в ръка. Богатства не спечелил, макар че имал огромна слава. Живял си като майски славей, все по пирове и по веселия, навсякъде го срещали с почести и ласки. А коня му — с храна и грижи. Но имало влиятелни, заможни хора, които не го обичали — безпътно, казвали, несериозно прекара живота си Раймалъ-ага, като вятъра в полето. Да, и такива приказки се чували зад гърба му.

Но когато Раймалъ-ага се появявал на някой пир, още с първите звуци на неговата домра всички наоколо притихвали и омаяно го гледали в ръцете, в очите и лицето, дори ония, които не одобрявали живота му. Гледали го в ръцете, защото нямало такива чувства в човешкото сърце, на които тия ръце да не намерят съзвучие в струните; гледали го в очите, защото цялата сила на мисълта и на душата горяла в тези очи, които непрекъснато се преобразявали; гледали го в лицето, защото бил красив и одухотворен. Когато пеел, лицето му се променяло като море във ветровит ден…

Жените му го напускали отчаяни, загубили търпение, ала много други жени скришом плачели и мечтаели нощем за него.

Тъй минавал животът му от песен на песен, от сватба на сватба, от пир на пир и неусетно дошла старостта. Отначало се прошарили мустаците му, сетне побеляла брадата. Дори Сарала не бил вече същият — омършавял, опашката и гривата му се проскубали, само по стъпката можело да се познае, че някога е бил великолепен кон. И навлязъл Раймалъ-ага в зимата на своите години, подобно на топола островърха, съхнеща в горда самота… И тогава се почувствало, че си няма дом, семейство, стада или друго някакво богатство. Приютил го по-малкият му брат Абдилхан, по преди това изказал пред свои близки недоволство и упреци към него. Ала все пак наредил да му издигнат отделна юрта, да го хранят и да го перат…

Взел да пее Раймалъ-ага за старостта, да мисли за смъртта. Тъжни и велики песни се раждали в ония дни. И сега, когато бил свободен, дошъл и неговият ред да се вглъби в старата вековна мисъл на мъдреците — защо човек се ражда на земята? Не обикалял пирове и сватби, в къщи си стоял, все по-често свирел тъжни мелодии на домрата, със спомени живял и все по-дълго се заседявал при старейшините в разговор за преходността на живота…

И бог му е свидетел, спокойно щял да си завърши дните, ако не бил един случай, който го разтърсил в заника на живота му.

Веднъж не се стърпял Раймалъ-ага, оседлал престарелия Сарала и отишъл на голям празник да се разведри от скуката. Взел и домрата за всеки случай. Настоятелно го молили достопочтените домакини да отиде на сватбата, поне ако не пее, то да им гостува. И тъй, потеглил Раймалъ-ага — с леко сърце, с намерение бързо да се върне.

Срещнали го с високи почести, поканили го в най-хубавата белокуполна юрта. Седял там сред знатни хора, пийвал си кумис, водел достолепни разговори, изказвал благопожелания.

А в аула имало богата гощавка и веселба, отвсякъде долитали песни, смях, младежки гласове, игри и забави. Чувало се как подготвят конни състезания в чест на младоженците, как шетат готвачи край огньовете, как гълчат на воля хергелетата, как безгрижно си играят кучетата, как вятърът лудува в степта и довява аромата на цъфнали треви… Но най-внимателно и често долавял слухът на Раймалъ-ага музиката и песните в съседните юрти, сегиз-тогиз момински смях избухвал и го карал да потрепва…

Страдала, измъчвала се душата на стария певец. Той не се издавал пред своите събеседници, но мислено витаел в миналото, върнал се в ония дни, когато бил млад и хубавец, когато се носел по друмищата с младия и буен Сарала, когато тревите, смачкани под копитата му, плачели и се смеели, когато слънцето, зачуло песните му, тичало насреща, когато вятърът не се побирал в гърдите му, когато звуците на неговата домра разпалвали кръвта в човешките сърца, когато неговите думи тутакси били подхващани от ехото, когато знаел и да страда, и да люби, и да се измъчва, сълзи да лее на раздяла… Защо и за какво е било всичко това? За да жали и да гасне в старостта като тлеещ огън под сива пепел?

Тъгувал Раймалъ-ага, все по-често замълчавал, погълнат в мислите си. Неочаквано чул да приближават към юртата стъпки и гласове, слухът му доловил звън мънистен и познато шумолене на коприна. Някой отвън високо вдигнал везаното покривало пред входа на юртата и на прага се появила девойка с домра, притисната до гърдите, с открито лице, с палав и горд поглед, с вежди като опъната тетива, белег за воля и смелост, изобщо тази черноока хубавица била сякаш сътворена от майсторски ръце — снагата, ликът, моминското й облекло. Застанала девойката на входа с дълбок поклон, придружена от приятелки и от няколко джигити, помолила знатните гости за извинение. Но не успял никой още уста да отвори, когато тя уверено ударила по струните и обръщайки се към Раймал-ага, запяла приветствена песен:

„Като керванджия отдалеч при извора дошъл жаждата да утоли, при тебе идвам аз певец прославен, Раймалъ-ага, да те приветствам с топли думи. Не ни кори, че тук нахлухме с глъч и шум — нали затуй е пирът, нали затуй по сватбите веселие цари. Не се чуди на смелостта ми, Раймалъ-ага, че дръзнах аз пред теб да се явя с песен — дойдох с оня трепет и боязън в сърцето, с който бих в любов ти се признала. Прости ми, Раймалъ-ага, изпълнена съм аз със смелост, като пушката заветна с барут. И макар че дните ми текат в радост по пирове и сватби, за тая среща аз се готвих цял живот като пчела, която мед събира капка подир капка. Готвих се като цветето в пъпка, съдено да се разтвори в час определен. И тоя час настъпи…“

„Но позволи да те запитам, пришълка прекрасна, коя си ти?“ — искал да узнае Раймалъ-ага, но не посмял да прекъсне песента на девойката. Слушал я, целият устремен към нея, с дълбок възторг и удивление. Душата му се смутила, плътта се разпалила от горещата кръв и ако в тоя час хората наоколо били надарени с необикновено зрение, те щели да видят как той потръпнал, как размахал криле като орел, преди да полети. Очите му се оживили и засияли, целият настръхнал, сякаш вик желан е чул в небесата. И вдигнал глава Раймалъ-ага, забравил за годините…

А девойката продължавала да пее:

„Чуй историята ми, о велик жърау, щом вече се реших на тая стъпка. От малка те обичам, певец от бога, Раймалъ-ага. И вредом аз те следвах, Раймалъ-ага, когато пееше, на всички празненства. Не ме осъждай. Мечта ми бе акън да стана, какъвто беше ти, какъвто си сега, недостижим в изкуството, Раймалъ-ага. И вредом аз след теб, като незрима сянка, едничка твоя дума не пропусках, песните като молитва преповтарях и се учех, стиховете като клетви преговарях. Мечтаех, молех бога да заложи в мен голяма и всесилна дарба и в един прекрасен ден да те приветствам, любовта си да призная, с преклонението вечно песните си да изпея, песни, съчинени в твоето присъствие, и още, нека тая дързост бог да ми прости, мечтаех с теб, велики майсторе, по изкуство да се меря, дори да бъда победена. О, Раймалъ-ага, за тоя ден мечтаех, както другите за сватба. Ала малка бях, а ти — така велик, така любим на всички, с голяма слава, с почести заобиколен, затуй ти малкото момиче сред тълпата не можеше да забележиш, не можеше да ме съзреш в гъмжилото на пиршествата. А аз, омаяна от песните, изгаряща от срам, за тебе тайно си мечтаех, исках час по-скоро жена да стана и при теб да дойда, сърцето си да ти разкрия. И клетва дадох да позная съвършенството на словото, изкуството на музиката, да се науча като теб да пея, учителю мой, за да се явя без свян и без боязън пред строгия ти взор, да те приветствам, открито да призная любовта си и да хвърля своето предизвикателство. И ето аз съм тук. Пред твоите очи, на твоята присъда. Докато растях и бързах час по-скоро жена да стана, времето течеше бавно, най-сетне тая пролет навърших деветнадесет години. А ти, Раймалъ-ага, си все същият в моминския ми свят, сал дето малко си прошарен. Но то не пречи аз да те обичам тъй, както другите не мога да обичам, макар косите да не са им побелели. И ето аз съм тук. Позволи сега да кажа ясно и открито, че като девица можеш да ме пренебрегнеш, но като певица — нямаш право, защото съм дошла с теб по красноречие да се меря… И тъй, хвърлям ти предизвикателство, велики майсторе, думата е твоя!“

— Но коя си ти? Откъде дойде? — възкликнал Раймалъ-ага и станал от мястото си. — Как се казваш?

— Името ми е Бегимай.

— Бегимай? Ами къде беше по-рано ти, Бегимай? Откъде дойде? — неволно запита Раймалъ-ага и мрачно склонил глава.

— Нали ти казах, Раймалъ-ага. Малка бях и раснах.

— Всичко разбирам — отговорил той. — Само едно не разбирам — своята съдба! Защо е решила ти да порастеш и такава хубавица да станеш в залеза на моите дни? Защо? За да кажеш, че всичко, което е било преди, го няма, че напразно съм живял, защото не съм подозирал, че небето ще ми прати като дар сладка мъка да те срещна, да те чуя, да ти се любувам? Защо съдбата ми е толкова жестока?

— Напразно се оплакваш така горчиво, Раймалъ-ага — рекла Бегимай. — Щом като съдбата в мое лице ти се яви — имай вяра в мен, Раймалъ-ага. Нищо по-скъпо няма за мен от мисълта, че мога радост да ти дам със своите момински ласки, с песните и с любовта си беззаветна. В мен не се съмнявай, Раймалъ-ага. Но ако съмнението не можеш да пребориш и затвориш пътя към сърцето си, то аз пак ще те обичам с любов неизмерима и ще смятам за чест необикновена по майсторство с теб да се надпреварвам, готова съм на всички изпитания.

— Какво говориш! Какво е, Бегимай, изпитанието в словото! Какво е надпреварата по майсторство, когато има по-страшно изпитание — любов несъвместима с оня ред, в който ний живеем. Не, Бегимай, не ти обещавам да се мерим по изкуство. Не защото няма да ми стигнат сили, не защото словото ми е умряло, не защото моят глас е помрачен. Това не е причината. Аз мога само да ти се любувам, Бегимай. Мога само за участ зла да те обичам и по любов с тебе, Бегимай, да се надпреварвам.

С тия думи Раймалъ-ага взел домрата, пренастроил на друг строй и запял нова песен, запял както в миналите дни — ту като вятър, едва доловимо свирещ сред тревите, ту като буря, разтърсваща с гръмотевици небето. И оттогава останала тая песен. Песента „Бегимай“:

„… Ако си дошла отдалече с вода от извора да се напиеш, аз като вятър насрещен ще дотичам и в краката ти ще падна, Бегимай. Ако съдбата ден последен днес ми е отредила, то няма днес да умра, Бегимай. И нивга няма да умра, Бегимай, ще живея и пак ще живея, Бегимай, за да не остана сам, без тебе, Бегимай, без тебе, като без очите свои, Бегимай…“

Ето как пеел той песента „Бегимай“.

Тоя ден останал за дълго в паметта на хората. Изведнъж всички започнали да говорят за Раймалъ-ага и за Бегимай. А когато тръгнали да изпращат младоженците, сред празничните бели юрти, сред пъстрата празнична тълпа начело на празничното шествие от конници яздели гордо Раймалъ-ага и Бегимай с песни за благопожелания. Рамо до рамо яздели те, стреме до стреме яздели те, един до друг се кипрели те, към бога се обръщали те, към добрите сили се обръщали те, на младоженците щастие пожелавали те, на домри свирели те, на пищялки свирели те, песни пеели те — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

И се чудели хората наоколо, че такива песни слушат, и се смеели тревите наоколо, и дим от огньовете се стелел наоколо, и птици летели наоколо, и момчетата лудували наоколо с млади коне двугодишни…

Не могли да познаят хората стария певец Раймалъ-ага. Гласът му отново ехтял както едно време, отново станал той кръшен и пъргав, както едно време, а очите му сияели като две лампи в бяла юрта на зелена морава. Дори конят му Сарала пристъпял с гордо извита шия.

Ала не на всички била по сърце тая гледка. Сред тълпата били и онези, които плюели срещу Раймалъ-ага. Роднините му и хората от племето се възмущавали — баракбаи, тъй се наричал техният род. Баракбаите злобеели на сватбата. На какво прилича — Раймалъ-ага се побъркал на стари години. Взели те да подсторват брат му Абдилхан. Ами че как ще те избираме за управник, нали ще ни се смеят другите, щом като дъртият пес Раймалъ ни излага на такъв позор? Чуваш ли го какво пее, също като млад жребец цвили. А тя, безсрамната, чуваш ли я как му отговаря? Срам и позор! Пред очите на всички му завърта главата. Не е на добро. Защо му трябва да се свързва с това момиче? Трябва да го обуздаеш, та да не тръгне лоша мълва по аулите…

Абдилхан отдавна вече таял злоба към безпътния си брат, който доживял до старини с безпътно занимание. Мислел, че е остарял и поумнял, а сега не щеш ли: позор навлича върху целия род на баракбаите.

Тогава Абдилхан шибнал коня и взел да се провира през тълпата към брат си, крещял и му се заканвал с камшика: „Опомни се! Тръгвай си за в къщи!“, ала нищо не чувал и не виждал големият му брат, унесен в сладкозвучни песни. А неговите почитатели, онези, които били на коне около певците и поглъщали жадно всяка дума, тутакси притиснали Абдилхан, изтикали го и от разни страни го шибали по врата с камшици. Иди, че разбери кой го е ударил. Препуснал Абдилхан към къщи…

А песните се леели. В тоя миг нова песен се раждала в устата.

„… Кога в зори маралът влюбен другарката си с рев зове, клисурата с планинско ехо отговаря“ — пеел Раймалъ-ага.

„А когато лебедът, разлъчен от лебедица бяла, слънцето поглежда сутринта, черен кръг се пред очите му явява“ — отговаряла с песен Бегимай.

И тъй пеели те в чест на младоженците — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Не знаел Раймалъ-ага в тоя час омаен с каква кипяща злоба в гърдите си тръгнал брат му Абдилхан, с каква обида и желание за мъст го следвали роднините, целият баракбаевски род. Не знаел каква задружна разправа му готвели…

А песните се леели — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Препускал Абдилхан, наведен на седлото като буреносен облак. Към аула, към дома! Роднините на вълча глутница препускали с него и викали в галоп.

— Брат ти е побъркан! Загубил е ума си! Лошо! Трябва по-скоро да го излекуваме!

А песните се леели — ту той, ту тя, ту той, ту тя…

Така изпратили те сватбеното шествие до определеното място. Тук изпели на сбогуване още една песен с благопожелания. Накрая Раймалъ-ага се обърнал към всички хора наоколо, за да сподели безкрайното си щастие, че е доживял благословени дни, когато съдбата му е пратила като награда равностоен акън, младата певица Бегимай. Казал, че само когато кремъкът о кремък се удари, огън се възпламенява, така и в словесното изкуство акъните постигат тайната на съвършенството. Но освен това мислимо щастие сърцето му е преизпълнено с друго, още по-голямо, защото в залеза на дните си, също като светилото в залез, когато пламти с цялата си мощ, натрупана от сътворението на света, той е усетил любовта, усетил е такава сила на духа, каквато не е познавал през живота.

— Раймалъ-ага — казала Бегимай в отговор. — Сбъдна се моята мечта. Вредом ще те следвам. Както искаш и където искаш — тутакси ще долетя с домрата. За да прелеем песните в песен, за да слеем сърцата си в едно. И на съдбата сляпо аз живота си да поверя.

Така пеели те.

И тук пред всички си уговорили след един ден среща на големия панаир, където да пеят за всички гости от всички краища на степта.

И вестта била тутакси разнесена — Раймалъ-ага и Бегимай ще пеят на панаира. И мълвата обикаляла:

— На панаира!

— На панаира ли?! Оседлавайте конете!

— Елате на панаира да слушате певците!

А ехото й отговаряло:

— Ех, че празник!

— Ех, че радост!

— Каква красота!

— Какъв позор!

— Колко хубаво!

— Ама че безсрамие!

Раймалъ-ага и Бегимай се разделили по средата на пътя.

— До скоро виждане на панаира, скъпа Бегимай!

— До скоро виждане на панаира, Раймалъ-ага!

Отдалечавайки се, те продължавали да викат от конете:

— До панаира-а!

— До панаира-а, Раймалъ-ага-а-а!

Отивал си денят. Необятната степ кротко потъвала в белия здрач на степното лято. Посърналите зрели треви едва доловимо ухаели, прохлада и свежест полъхвала след дъждовете в планините, ниско и бавно се реели в залеза скални орли, чуруликали птици, възпявали тихата вечер…

— Каква тишина и благодат! — промълвил Раймалъ-ага, като галел коня си по гривата. — Ех, Сарала, ех, мой стар и славен другарю, нима животът е толкова хубав, че дори в последните си години можеш да обичаш така горещо?…

А Сарала крачел бързо и пръхтял, искал по-скоро да се върне у дома, за да си отмори краката, да се отърве от седлото, цял ден обикалял с него, копнеел водица от реката да пийне, в полето на лунна светлина да попасе.

Ето го аула при завоя на реката. Ето ги юртите и весели огньове димят.

Раймалъ-ага слязъл от коня. Завързал го. Не влязъл в юртата, а приседнал да си почине край огъня. Но дошло при него съседско момче.

— Раймалъ-ага, викат ви в юртата.

— Кой ме вика?

— Ами всички там са свои, баракбаите.

Раймалъ-ага прекрачил прага и видял старейшините на рода, насядали в тесен полукръг, а малко по-встрани — брат си Абдилхан. Той бил мрачен. Не вдигал очи, сякаш крие нещо в тях.

— Мир вам! — приветствал Раймалъ-ага своите роднини. — Да не се е случило нещастие?

— Тебе чакаме — обадил се най-главният.

— Щом като ме чакате, аз съм тук — отговорил Раймалъ-ага — и ей сега място ще си избера, при вас да седна.

— Чакай! Спри се до вратата! Падни на колене! — чул той заповед.

— Какво значи това? Нали все още аз съм стопанинът в тази юрта?

— Не, не си! Не може да бъде тук стопанин един побъркан старец!

— Но какво искате да кажете?

— Ами това, че ти ще се закълнеш пред нас отсега нататък никъде и никога да не пееш, да не скиториш по разни празненства и завинаги да избиеш от главата си онова момиче, с което днес безсрамни песни пя, забравил най-безочливо, че брадата ти е побеляла, забравил нашата и своята чест. Дай клетва! Пред очите й вече да не се явяваш!

— Напразно си хабите думите. Вдругиден на панаира ще пеем двамата пред всички хора.

Тогава се чули викове:

— Той ще ни опозори!

— Откажи се, докато не е късно!

— Той се е побъркал!

— Я по-тихо! Замълчете! — въвел ред главният съдия. — Е, Раймалъ, това ли е всичко, което ще ни кажеш?

— Да.

— Чухте ли, потомци на рода баракбаи, думите на тоя нечестивец Раймалъ?

— Чухме.

— Тогава чуйте аз какво ще кажа. Първо на тебе ще го кажа, нещастен Раймалъ. Цял живот в бедност с един-едничък кон, в разходки си прекарал, с песни по разни пиршества, с домрата да дрънкаш, в шут и маскара да се превръщаш. Даде си живота за развлечение на другите. Всичко ти прощавахме на времето, когато беше млад. Сега си стар и смешен. Ние те презираме. Време е за смърт и примирение да мислиш. А ти за смях и клюки на чуждите аули се обърка с онова момиче, като последен празноглавец, престъпи обичаите, законите, не искаш пред съвета тук да преклониш глава, така че нека господ те накаже, сам ще си бъдеш крив. А сега за друго. Стани, Абдилхан, ти си му брат еднокръвен, от един баща и майка, ти си наша надежда и опора. Искахме управник да те видим от името на всички баракбаи. Но ето че брат ти се побърка, не осъзнава делата си и може да попречи. Ето защо ти имаш право да сториш тъй, че безумният Раймалъ да не ни позори пред хората, никой да не смее в очите ни да плюе и за посмешище да прави баракбаите!

— Никой не ми е пророк и съдия — изпреварил брат си Раймалъ-ага. — Жал ми е за всички вас, които сте тук, и за онези, които ги няма, вие сте в дълбоко заблуждение, съдите за нещо, което е недостъпно за вашите умове и не може да се реши на общо събрание. Не знаете вие къде е истината, къде е щастието на този свят. Мигар е срамно да пееш, когато ти се пее, мигар е срамно да обичаш, когато ти идва любов, изпратена от бога? Нали най-голямата радост за хората на земята е да се радват на влюбените. Но щом като вие ме смятате безумен само защото пея и не искам да се откажа от любовта, дошла ми не навреме, а искам да й се радвам, то аз ще се махна от вас. Ще си отида, свят широк, пътища много. Още сега ще възседна Сарала и ще ида при нея или ще тръгнем заедно по чужди места, за да не ви тревожим с песните и с държанието си.

— Не, никъде няма да идеш! — избухнал със страшен прегракнал глас мълчалият през цялото време Абдилхан. — Няма да мръднеш оттук. На никакъв панаир няма да идеш. Ще те лекуваме, докато разумът ти се възвърне.

И с тези думи изтръгнал домрата от ръцете на стария певец.

— Ей така на! — хвърлил на земята и стъпкал тоя крехък инструмент, както разярен бик тъпче пастира си. — Отсега нататък ще забравиш да пееш! Хей, вие! Доведете оная кранта — Сарала! — И плеснал с ръце.

И онези, които чакали отвън, бързо довели Сарала.

— Свали седлото! Хвърли го тук! — нареждал Абдилхан и извадил скрита брадва.

Съсякъл той с брадва седлото, направил го на парчета.

— Така! Никъде няма да идеш! На никакъв панаир! — И яростно нарязал сбруята и ремъците, а стремената запратил в храстите. Захвърлил ги на две различни страни.

Уплашено се замятал Сарала, приклякал на задни крака, пръхтял, желязото гризел на юздата, сякаш знаел, че и него такава участ го очаква.

— За панаир се стягаш, а? Ще възседнеш Сарала? Тогава гледай! — беснеел Абдилхан.

И тутакси роднините повалили Сарала, стегнали го бързо в примка с въже от конски косъм. Абдилхан сграбчил примката на коня в мощната си длан, отметнал главата му назад и вдигнал нож над беззащитното му гърло.

Дърпал се с всички сили Раймалъ-ага да се отскубне от ръцете на пазачите.

— Чакай! Не убивай коня!

Но не могъл нищо да направи. Гореща струя кръв го плиснала в очите и ги замъглила като мрак в слънчев ден. Залитайки, станал от земята Раймалъ-ага, целият облян с топлата кръв на своя Сарала.

— Напразно го убихте! Аз и пеши ще отида. И на колене ще запълзя! — казал оскърбеният певец, като се бършел с полите на дрехата си.

— Не, и пеши няма да отидеш! — вдигнал ухилено лице Абдилхан от гърлото на заклания Сарала. — Оттука крачка няма да направиш! — повторил той тихо и неочаквано извикал: — Дръжте го! Той е безумен! Вържете го, иска да ме убие!

Чули се викове. Настъпила бъркотия, всички се заблъскали:

— Дайте тук въжето!

— Извийте му ръцете!

— Връзвайте го здраво!

— Той е полудял! Бога ми!

— Гледайте очите му какви са!

— Ума си е загубил, ай, ай!

— Отведете го там при брезата!

— Хайде да го завлечем!

— По-скоро го влачете!

Луната вече се издигнала високо. Тихо било небето, тихо било на земята. Дошли магьосници, запалили огън и с диви танци взели да прогонват духовете, които помрачили разума на великия певец.

А той стоял завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

Сетне дошъл ходжата. Прочел молитви от корана. Поучавал го как да тръгне по праведния път.

А той стоял завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

И запял Раймалъ-ага на брат си Абдилхан:

„Нощта минава и отнася последния си мрак и светъл ще настъпи отново денят. Ала от тоя миг за мене няма светлина. Ти радваш се и злобно тържествуваш, че ме разлъчи с любовта, изпратена от бога вече в заника на моите години. Ала ти не знаеш какво щастие ме сгрява, дорде дишам и не е затихнало сърцето. Ти върза ме и с примки прикова ме за дървото, нещастен братко Абдилхан, ала не виждаш, че аз отдавна съм далеч оттука. Остана само тленното ми тяло, а моят дух като вятър преминава разстояния, като дъжд попива се в земята и всеки миг съм с нея неразлъчен, трептя в омайния й глас, преливам се в дъха й. А когато тя в зори очите си отвори, аз ще стана козирога див, дотичал от скалите, и ще чакам на белокаменния рид от юртата си да излезе. Когато огън пък запали, в сладък дим ще се превърна, за да я помилвам. Когато с кон препусне и тръгне речен брод да преминава, ще полетя с пръските изпод копитата на коня и ще я целувам по лицето и ръцете. А когато тя запее, кръшна песен ще й стана…“

Над главата му в светлото утро тихо шумоляла с клонки брезата. Денят настъпвал. Съседите, узнали, че Раймалъ се е побъркал, дошли от любопитство. Без да слизат от конете, тълпели се далеч от него.

А той стоял с разкъсани дрехи, завързан за брезата, с извити на гърба ръце.

И пеел песента си, оная песен, която после станала прочута:

От черните баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан.

От сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, волността върни ми, братко Абдилхан.

Не съм очаквал никога, че ти

ще ме завържеш здраво през ръцете и нозете.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

те моля, ти ръцете развържи ми, братко Абдилхан,

свободен в небесата аз ще отлетя…

 

От черните баири щом чергарите заслизат,

на панаира няма да ме видиш, Бегимай.

От сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай.

На панаира няма с теб да пеем,

не може конят ми да стигне и без кон не мога.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай,

свободен в небесата аз ще отлетя…

Ето каква е тя, тази история.

 

И сега, когато придружаваше Казангап в последния му път до Ана-Бейит, Едигей непрекъснато мислеше за това.

XI

Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток. А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, междинните земи на жълтите степи…

Всички разстояния в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан…

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

След дългия преход покрай червеникаво-пясъчната урва Малакумдъчап, където някога Найман-Ана обикаляла да търси своя син-манкурт, те се озоваха съвсем близо до Ана-Бейит. Бураний Едигей непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту слънцето над сарозеките и смяташе, че засега всичко е наред. След погребението ще могат съвсем спокойно да се върнат и всички заедно да поменат Казангап. Разбира се, това ще стане привечер, важното е да бъде същият ден. Ех, живот, живот! Казангап ще почива вече на Ана-Бейит, когато те се върнат у дома и още веднъж го споменат с добра дума.

Все в същия ред — начело Едигей, възседнал нагиздения в старинен чул с пискюли Каранар, след него тракторът с ремаркето и най-отзад екскаваторът „Белорус“ — те излязоха от Малакумдъчап в Анабейитската равнина, придружени от червеникавия пес Жолбарс, който си тичаше отстрани с независим вид и небрежно изплезен език. И тогава срещнаха първата спънка. Неочаквано попаднаха на една ограда от бодлива тел.

Пръв спря Едигей — я гледай ти! Дори се понадигна на стремената и от височината на Каранар се огледа надясно, огледа се наляво — нагоре и надолу по степта, докъдето погледът стига, лъкатушеше непроходима ограда от бодлива тел, закачена на няколко реда по железобетонни четвъртити колове, забити в земята на еднакво разстояние един от друг, през всеки пет метра. Висока и солидна ограда. Кой знае откъде започва и къде свършва. А може би никъде не свършва. Прелез няма. И какво ще правят, как да продължат пътя си?

През това време спряха и тракторите. Пръв скочи от кабината Сабитжан, след него Едилбай Дългия.

— Какво е това? — посочи Сабитжан оградата. — Да не сме сбъркали пътя? — обърна се той към Едигей.

— Защо да сме го сбъркали? Не сме, само че отде се е взела тук тая тел?! По дяволите!

— Нямаше ли я по-рано?

— Нямаше я.

— И какво ще правим сега? Как ще продължим нататък?

Едигей не отговори. Сам не знаеше какво да правят.

— Ей, ти! Я спри трактора! Стига си бръмчал! — ядно подхвърли Сабитжан на подалия се от кабината Калибек.

Калибек изключи мотора. След него замлъкна и екскаваторът. Стана тихо. Съвсем тихо. Бураний Едигей седеше намръщен на камилата. Сабитжан и Едилбай Дългия стояха до него, трактористите — Калибек и Жумагали — си останаха в кабините, покойният Казангап, увит в бялата плъст, лежеше в ремаркето. До него седеше зет му — пияницата, мъжът на Айзада, а червеникавият пес Жолбарс побърза да се възползва от момента, отиде до колелото на трактора и високо вдигна крак.

Необятната сарозекска степ се простираше от единия до другия край на земята, но път към гробището Ана-Бейит нямаше. И всички стояха в недоумение пред бодливата стена.

Пръв наруши мълчанието Едилбай Дългия:

— Какво, Едике, нямаше ли я по-рано?

— Никога! За първи път я виждам.

— Излиза, че това е специално оградена зона. Навярно за космодрума? — изказа предположение Едилбай Дългия.

— Да, тъй излиза. Иначе защо ще хвърлят толкоз труд. В голата степ да трупнат такава ограда. Нечия измишльотина. Каквото им хрумне, туй вършат, дяволите да ги вземат! — изруга Едигей.

— Сега ругатните са излишни! По-добре беше отрано да го знаем, а не да бием такъв път за едно погребение — мрачно се обади Сабитжан.

Настъпи тягостна пауза. Бураний Едигей погледна с презрение от горе на долу застаналия до него Сабитжан.

— Виж какво, миличък, я потърпи малко и не се мотай тук — каза му той колкото може по-спокойно. — Преди нямаше бодлива тел, откъде можех да знам.

— Нали и аз това казвам — промърмори Сабитжан и се обърна.

Отново замълчаха. Едилбай Дългия мислеше нещо.

— И сега, Едике? Какво да правим? Има ли друг път за гробището?

— Ами трябва да има, защо не? Има един на около пет километра вдясно — отговори Едигей, като се оглеждаше настрани. — Да вървим нататък. Не може без прелез ни натам, ни насам.

— Наистина ли е сигурно, че има път? — предизвикателно уточни Сабитжан. — Иначе действително може да се получи ни натам, ни насам!

— Има, има — увери го Едигей. — Качвайте се и да тръгваме. Да не губим време.

И отново потеглиха. Отново забръмчаха тракторите отзад. Тръгнаха покрай оградата.

Разстрои се Едигей. Много се обезсърчи. Как може, ядосваше се той в себе си, да затворят, да заградят цялата местност и да не посочат пътя към гробището! Гледай ти какво нещо, ама че история! Все пак хранеше надежда — трябва да има някакъв път и тук, на южната страна. Точно така се оказа. Излязоха точно на една бариера.

Докато се приближаваха, на Едигей му направи впечатление колко солиден е пропускателният пункт: от двете страни с дебели бетонни колони, до входа, открая на пътя, тухлена постройка с широко монолитно стъкло за наблюдение, върху плоския й покрив два прожектора, вероятно да осветяват нощем околността. От бариерата започваше асфалтиран път към вътрешността на зоната. Едигей се разтревожи, когато видя всичко така добре уредено.

При тяхното появяване от караулното помещение излезе един съвсем млад, още голобрад войник с автомат през рамо, чието дуло бе обърнато надолу. Като Подръпваше гимнастьорката и оправяше фуражката за по-голяма важност, той застана строго по средата на раираната бариера. Но все пак преди това поздрави, когато Едигей се приближи.

— Здравейте — изкозирува часовият и го погледна с небесносините си, още детски очи. — Кои сте вие? И накъде отивате?

— Тукашни сме, войниче — отговори Едигей и се усмихна на момчешката му строгост. — Ей го, караме един наш старец да го погребем на гробището.

— Забранено е минаването без пропуск — поклати глава младото войниче и не без опасение се дръпна от зъбатата муцуна на Каранар, който междувременно преживяше. — Тук е охранявана зона — поясни той.

— Ясно де, ама трябва да идем до гробището. То е тук наблизо. Какво има толкоз? Ще го погребем и ще се върнем. Няма да се бавим.

— Не мога да ви пусна. Нямам право — каза часовият.

— Слушай, миличък. — Едигей се наведе от седлото, тъй че да бият на очи бойните му ордени и медали. — Не сме чужди хора. От кантона Боранлъ-Бураний сме. Трябва да си го чувал. Свои хора сме. Нали все пак трябва да погребем човека. Само до гробището и обратно.

— То аз разбирам — започна часовият, като сви рамене с искрено съжаление, но в този момент се намеси ненавреме Сабитжан с престорената си надута тежест на важен, делови мъж.

— Какво става тук? Аз съм от областния съвет на профсъюзите — заяви той. — Защо ни задържате?

— Защото е забранено.

— Нали ви казвам, другарю часови, че съм от областния съвет на профсъюзите.

— За мен няма значение откъде сте.

— Как така? — смая се Сабитжан.

— Ами така. Зоната е охранявана.

— Тогава защо водите разговори? — попита засегнато Сабитжан.

— Кой ги води? Аз обяснявам от уважение към човека с камилата, а не на вас. Той да разбере. Иначе изобщо нямам право да разговарям със странични хора. На пост съм.

— Значи, не може да отидем до гробището?

— Не може, и не само до гробището. Минаването оттук е забранено.

— Тогава защо стоим? — кипна Сабитжан. — Така си и знаех! — подхвърли той на Едигей. — Знаех си, че нищо няма да излезе! Ама не! Може ли?! Ана-Бейит, та Ана-Бейит! На ти сега Ана-Бейит! — И с тия думи се отдалечи ядосан, като плюеше злобно и нервно.

Едигей се почувства неудобно пред младото войниче.

— Извинявай, сине — каза му той бащински. — Знам, на служба си. Ама къде да го дяваме сега покойника? Не е дърво да го стовариш и да си заминеш.

— Разбирам. Но какво мога да направя? Върша, което ми е наредено. Не съм тук началник.

— Да-а, виж каква стана тя — объркано провлече Едигей. — А ти откъде си родом?

— От Вологда съм, татко — от смущение и радост войникът заговори на „о“, светнал в открита детска усмивка, която издаваше задоволството му от този въпрос.

— И при вас ли във Вологда е тъй? Да стоят по гробищата часови?

— Какво говорите, татко, нищо подобно! У нас можеш да си ходиш на гробището колкото искаш и когато поискаш. Ама не става дума за това. Тук е затворена зона. А и ти, татко, си бил войник, гледам, воювал си и знаеш навярно, че службата си е служба. Ща не ща, трябва да си изпълнявам дълга.

— Абе то си е тъй — съгласяваше се Едигей, — ама къде да го караме сега покойника?

Настъпи мълчание. След дълги колебания войничето тръсна глава, по беловеждото му светлооко лице бе изписано съжаление.

— Не, татко, не мога! Нямам право!

— Е, добре — промълви съвсем объркан Едигей.

Тежко му бе да се обърне към спътниците си, защото Сабитжан все повече се разпалваше, а след малко отиде при Едилбай Дългия. Откъм екскаватора се чуваха вече високите му ядни нападки:

— Казвах аз! Няма смисъл да бием толкоз път! Това са предразсъдъци! Само си мътите главите, а и на другите ги мътите! Има ли разлика къде ще закопаеш един мъртвец! Не: ще пукне на ината си, ама Ана-Бейит да бъде. Ти също ми рече — върви си, и без теб ще го погребем! На сега — погребвайте го!

Едилбай Дългия мълком се отдалечи от него.

— Слушай, приятелю — каза той на часовия, когато дойде при бариерата. — И аз съм служил и знам горе-долу какъв е редът. Имаш ли телефон?

— Имам, разбира се.

— Е, тогава обади се на началника на караула. Доложи му, че местни жители молят за разрешение да отидат до гробището Ана-Бейит.

— Как? Как? Ана-Бейит ли? — не разбра часовият.

— Да. Ана-Бейит. Така се казва нашето гробище. Обади се, приятелю, нямаме друг изход. Нека вземе специално разрешение за нас, а ние, бъди сигурен, от нищо друго не се интересуваме, само до гробището трябва да идем.

Войникът, се замисли, като мръщеше чело и пристъпяше от крак на крак.

— Не се безпокой — каза Едилбай Дългия. — Всичко е по устава. На поста са дошли странични лица. И ти докладваш на началника на караула. Това е цялата техника. Ама наистина, длъжен си да доложиш.

— Е, добре — кимна часовият. — Сега ще се обадя. Само че началникът на караула непрекъснато обикаля постовете из цялата зона. А я виж колко е обширна!

— Ще ми разрешиш ли и аз да присъствам на разговора? — помоли Едилбай Дългия. — За всеки случай, може нещо да ти подскажа.

— Добре — съгласи се часовият.

Двамата влязоха в караулното помещение. Вратата беше отворена и Едигей чуваше всичко. Войникът непрекъснато въртеше телефона и питаше за началника на караула. Но все не можеше да го открие.

— Не, не, началникът ми трябва! — обясняваше той. — Лично… Не, не. Работата е важна.

Едигей нервничеше. Че къде се е запилял тоя началник? Ей, като тръгне наопаки, не върви, и толкоз!

Най-сетне началникът се намери.

— Другарю лейтенант! Другарю лейтенант! — започна високо и развълнувано часовият със звънлив глас.

И му доложи, че са дошли местни жители да погребат един човек в старинното гробище. Какво да прави. Едигей наостри уши. Сега лейтенантът ще каже пусни ги, и край! Браво на Едилбай Дългия! Съобразително момче. Но работата се запече. Войничето взе непрекъснато да отговаря на някакви въпроси:

— Да… Колко ли?… Шестима души. А с покойника седем. Някакъв старец. А най-старшият им е на камила. След него има трактор с ремарке. А след трактора — екскаватор… Но те казват, че трябвало с него да копаят гроба… Как? Какво да им кажа? Значи, не може? Забранено е? Тъй вярно, слушам.

Но тутакси се чу гласът на Едилбай Дългия. Очевидно той бе взел слушалката.

— Другарю лейтенант! Влезте ни в положението. Другарю лейтенант, идваме чак от кантона Боранлъ-Бураний. Къде да го караме сега? Влезте ни в положението. Тукашни сме. Нищо лошо няма да направим. Само ще го погребем и веднага ще се върнем… А? Какво? Но как така! Ами елате тогава, елате и сам ще се убедите! С нас е и един старец, бивш фронтовак, воювал е през войната. Обяснете на него.

Едилбай Дългия излезе разстроен от караулното помещение, но каза, че лейтенантът щял да дойде и да реши всичко на място. След него се приближи часовият и каза същото. Сега изпитваше облекчение, защото началникът на караула щеше лично да разреши въпроса. И спокойно закрачи назад-напред край раираната бариера.

Бураний Едигей се замисли. Кой можеше да предвиди такъв обрат на нещата? Ще се наложи да изчакат идването на лейтенанта. Междувременно беше слязъл от камилата, отведе я до екскаватора и я върза за коша. После се върна при бариерата. Трактористите Калибек и Жумагали тихо разговаряха помежду си. Пушеха настрани от всички. А зетят на Казангап, мъжът на Айзада, продължаваше да си седи в ремаркето до тялото на покойния.

— Какво става, Едике, ще ни пуснат ли да минем? — попита той Едигей.

— Трябва да ни пуснат. Сега ще дойде лично началникът, един лейтенант. Защо да не ни пуснат, да не сме някакви шпиони! Пък ти да беше слязъл от ремаркето. Поразтъпчи се малко.

Беше вече три часът, а те още не бяха стигнали до Ана-Бейит, макар че им оставаше малко път.

Едигей се върна при часовия.

— Сине, дълго ли трябва да чакаме твоя началник? — попита той.

— А, не. Ей сега ще дойде. Той е с кола. На десетина-петнайсет минути път пеша.

— Добре, ще почакаме. Ами отдавна ли е сложена тая бодлива тел?

— Доста отдавна. Слагахме я ние. А пък аз служа близо година. Значи, от половин година е.

— Точно тъй. Затова и аз не знаех, че тук е преградено. Та ето какво се получи. Сега аз излизам виновен, защото аз намислих да докараме тук покойника. Това е наше старинно гробище — Ана-Бейит. А покойният Казангап беше много добър човек. Трийсет години работихме заедно на кантона. Искаше ми се по-добре да го изпратим.

Войникът явно съчувстваше на Бураний Едигей.

— Слушай, татко — каза той делово. — Когато дойде началникът на караула, лейтенант Тансъкбаев, вие ще му кажете всичко, както си е. И той е човек, ще ви разбере. Нека да доложи по-горе. Пък сетне, току-виж, разрешат.

— Благодаря ти за добрата дума, сине. Иначе какво ще правим? Как го рече — Тансъкбаев ли? Тъй ли е името на лейтенанта — Тансъкбаев?

— Да. Тансъкбаев. Отскоро е тук. Защо? Познаваш ли го? И той е казах. Да не ви е роднина?

— А не, какво говориш — подсмихна се Едигей. — При нас Тансъкбаеви се срещат, както при вас Иванови. Просто си спомних един човек със същото име.

В този миг иззвъня телефонът на поста и часовият побърза да влезе. Едигей остана сам. Отново се събраха веждите му. И като се взираше мрачно отвъд бариерата, дали няма да се зададе по пътя колата, Бураний Едигей поклати глава. „Ами ако излезе, че е син на бистроокия? — мина му през ум, но тутакси се изруга вътрешно. — И таз добра! Какво ми се е набило в главата! Колко ги има със същото име. Не може да бъде. Нали по-късно с оня Тансъкбаев напълно си разчистихме сметките… Все пак има правда на земята, има! Каквото и да се случи, винаги ще има правда…“

Едигей отиде настрана, извади носната си кърпа и старателно избърса ордените; медалите и трудовите значки, за да блестят на гърдите му и лейтенант Тансъкбаев веднага да ги забележи.

XII

А с оня бистроокия Тансъкбаев работата беше следната.

През 1956 година в края на пролетта имаше голям митинг в кумбелското депо, събраха се железничарите от всички кантони. Не дойдоха само ония, които същия ден бяха дежурни на линията. На колко събрания бе присъствал през живота си Бураний Едигей, но тоя митинг никога няма да забрави.

Събраха се в локомотивно-ремонтния цех. Беше претъпкано с хора, дори някои бяха насядали по конзолите под самия покрив. Но най-важното — какви речи имаше! Всичко се разкри за Берия. Заклеймиха тоя проклет палач без никакво съжаление! Имаше хубави изказвания, стояха чак до вечерта, работниците от депото сами излизаха на трибуната и никой не си отиде, като че всички бяха заковани по местата си. И само екотът на гласовете бучеше като гора под сводовете на корпуса. Едигей запомни, че някой от тълпата до него каза с чисто руско произношение: „Същинско море пред буря.“ Пък и тъй си беше. Сърцето му биеше до спукване в гърдите, така биеше и на фронта, преди да тръгнат в атака, и чувстваше силна жажда. Устата му беше пресъхнала. Ама къде можеш в тая тъпканица да намериш вода. Нямаше време за това, трябваше да потърпи. През почивката отиде при партийния секретар на депото Чернов, бившия началник на гарата. Той седеше в президиума.

— Слушай, Андрей Петрович, може ли и аз да се изкажа?

— Добре, щом имаш желание.

— Имам, дори много голямо. Само че нека първо да се посъветвам с теб. Помниш ли, при нас на кантона работеше Кутъбаев. Абуталип Кутъбаев. Та един ревизор изпрати против него донос, че пишел спомени за Югославия. Абуталип е воювал там като партизанин. И най-различни други работи му е приписал оня ревизор. А тия, хората на Берия, дойдоха и арестуваха човека. Заради това си и умря, погубиха го за нищо. Помниш ли?

— Да, помня. Жена му идва при мен да вземе съобщението за смъртта.

— Точно тъй! После замина с децата някъде. А сега аз слушам и си мисля. С Югославия сме в приятелски отношения — никакви разногласия нямаме! А защо, да страдат невинни хора? Дечицата на Абуталип са пораснали, време им е вече да тръгнат на училище. Така че всичко трябва да се изясни. Иначе всеки ще им натяква тия работи. И без друго пострадаха — без баща останаха.

— Чакай, Едигей. Значи, за това искаш да се изкажеш?

— Да.

— А как е името на оня ревизор?

— Ами то може да се научи. Наистина оттогава не съм го виждал.

— От кого ще го научиш сега? И после има ли черно на бяло, че той именно е пратил доноса?

— Че кой друг?

— Нужни са факти, скъпи Бураний. Току-виж, се окаже, че не е вярно? Работата е сериозна. Слушай какво ще те посъветвам. Напиши едно писмо до Алма Ата. Опиши всичко, както е било, цялата история, и го изпрати в републиканския ЦК на партията. А там ще се оправят. Бързо ще стане. Партията здравата се е заела с тая работа. Нали виждаш?

На оня митинг Бураний Едигей викаше гръмогласно и решително заедно с всички: „Слава на партията! Одобряваме линията на партията!“ А после, в края на митинга, някой от задните редици поде „Интернационалът“. Подкрепиха го още няколко гласа и след малко цялата тълпа запя като един човек под сводовете на депото великия химн на всички времена, химна на пролетариата от целия свят. Никога още не му се беше случвало на Едигей да пее с такова множество от хора. Като вълна го подхвана и понесе тържественото и гордо съзнание за своето единство с онези, които са солта и потта на земята. А комунистическият химн ехтеше, извисяваше се, пробуждаше в сърцата на всички смелост и решителност да отстоят, за да затвърдят всеобщото право за всеобщо щастие. И както често се случваше на Едигей в моменти на силно вълнение, отново изпита чувството, че е на Аралско море. Там се рееше духът му като волна чайка над белогривите вълни — алабашите.

С това радостно настроение се върна у дома. Докато пиеха чай с Укубала, разказа оживено и подробно за целия митинг. Спомена й как е искал да се изкаже и какво го е посъветвал сегашният партиен секретар Чернов. Укубала го слушаше, наливаше му чай от самовара, чаша след чаша, а той не преставаше да пие.

— Но какво става с теб? Изпразни вече целия самовар — засмя се тя учудено.

— Разбираш ли, още на митинга, кой знае защо, чувствах силна жажда. Бях много развълнуван. А къде можеш там сред толкоз народ да мръднеш! Сетне, когато излязох, исках да се напия с вода, но видях, че една композиция тръгва насам. Изтичах при машиниста. Познато момче излезе. Жандос от Тогрек-Там. Е, по пътя пийнах една-две глътки вода. Ама може ли да ми стигне!

— Тъй ами, и аз това гледам — промълви Укубала и доля още чай. После каза: — Виж какво, Едигей, хубаво е, че си помислил за децата на Абуталип. При това положение, щом са дошли такива времена, че за тия сирачета няма да има вече притеснения, набери кураж. Писмото е хубаво нещо, ама докато го напишеш, докато стигне, докато го прочетат там и го обмислят, по-добре е сам да прескочиш до Алма Ата. И ще разкажеш всичко, както е било.

— Значи, казваш да прескоча до Алма Ата? И направо при голямото началство да ида?

— Че какво толкоз има? По работа отиваш. Колко пъти вече ни кани твоят приятел Елизаров, а ние все не отиваме. И всеки път си оставя адреса. Е, щом като аз нямам възможност, поне ти иди. На кого да оставя къщата и децата? А ти не отлагай. Вземи си отпуска. Колко отпуски си набрал за тия години — за сто години. Поне веднъж я използвай и разкажи всичко на големите хора, там, на място.

Едигей се изненада — колко разумна е жена му.

— Добре го каза, жена. Хайде да помислим.

— Ти не му мисли много. Случаят не търпи отлагане. Колкото по-рано свършиш работата, толкоз по-добре. Афанасий Иванович ще ти помогне. Той най-добре знае къде и при кого да идеш.

— И туй е вярно.

— Тъй ами. Няма смисъл да отлагаш. Пък и ще видиш там да купиш едно-друго за в къщи. Дъщерите ни пораснаха. Наесен Сауле тръгва на училище. Мислил ли си за това? В интерната ли ще я пращаме, или как? Мислил ли си?

— Мислил съм, то се знае, че съм мислил — сепна се Бураний Едигей, като се мъчеше да прикрие колко е поразен от факта, че голямата им дъщеря е пораснала така бързо и трябва да тръгне вече на училище.

— Щом си мислил — продължи Укубала, — заминавай да разкажеш там какво сме преживели през ония години. Нека помогнат на сирачетата, като поне оправдаят баща им. А сетне, когато ти остане време — пообиколи да купиш нещо за дъщерите, пък и за мен не пречи да видиш. Нали не съм млада вече — каза тя и, кой знае защо, сдържано въздъхна.

Едигей я погледна. Странна работа, всеки ден се виждаш с един човек и не забелязваш онова, което по-късно изведнъж ти прави впечатление. Разбира се, тя не беше вече млада, но и до старостта имаше още много време. И все пак усети в нея нещо ново и непознато. Разбра той — открил бе мъдростта в погледа й, съзрял бе първите бели коси. Светлееха на слепоочието — само три-четири бели нишки, не повече, но и те говореха за всичко преживяно…

След един ден Едигей бе на гара Кумбел, но вече като пътник. Да, трябваше да се върне назад от Боранлъ-Бураний, за да се качи на алмаатинския влак. Не съжаляваше. Така или иначе, трябваше първо да изпрати телеграма до Елизаров, че пристига. А можеше да го направи само на гарата.

После дойде влакът Москва—Алма Ата и той се качи на него, за да мине отново през своя кантон Боранлъ-Бураний. Намери място на горната пейка в едно купе. Остави си багажа и веднага излезе в коридора, до прозореца, за да не пропусне да види кантона вече като пътник от влака, сетне можеше да се качи на пейката и да поспи, нали му предстояха две денонощия път. Така си мислеше той, макар че на втория ден вече не знаеше къде да се дене от принудителното безделие. Чудеше се на някои мързеливци във влака как може само да плюскат и да спят.

Но първия ден, особено през първите часове на пътуването, настроението му беше празнично и дори тревожно, нали не беше свикнал да се разделя със семейството си за дълго. Стоеше развълнувано до прозореца пременен, с нова шапка, купена за случая от един магазин в Кумбел, с чиста риза, с добре запазената куртка на Казангап още от военните години — Казангап почти насила го накара да я вземе, тъй, казва, ордените и медалите ще ти стоят по-добре, — с брич и хромови ботуши от специална доброкачествена кожа. Бураний Едигей много си ги харесваше, макар че рядко му се случваше да ги обува. Смяташе, че за представителността на един мъж допринасят преди всичко хубавите ботуши и новата шапка. А той имаше и едното, и другото.

Така издокаран, Бураний Едигей стоеше до прозореца. Пътниците, които минаваха през вагона, с уважение го заобикаляха и се обръщаха. Правеше им впечатление с външността си, може би и с израза на достойнство и вълнение, изписани върху лицето му.

А влакът вървеше с пълна пара по необятните пролетни сарозеки, сякаш бързайки да настигне тичащата отпред прозрачна ивица на хоризонта. В света съществуваха само две стихии — небето и голата степ. Те се сливаха в светла черта в далечината, накъдето стремително се носеше бързият влак.

Ето че се зададоха насреща боранлънските места. Тук всяка гънка на земята, всеки камък му бяха познати. С приближаването на Боранлъ-Бураний Едигей веднага се оживи, взе да тъпче край прозореца, като се усмихваше и поглаждаше мустаци, и сякаш години бяха минали, откакто не е бил тук. Ето го и кантона. Мярнаха се семафорът, къщурките, пристройките, стифите от релси и траверси пред склада — всичко това се появи изведнъж, сгушено до железопътната линия, сред огромното голо пространство наоколо. Едигей успя дори да съзре дъщеричките си. Днес навярно бяха посрещали всички пътнически влакове от запад на изток. Сауле и Шарапат махаха с ръце към прозорците на отминаващите вагони и скачаха, за да привлекат вниманието, радостно усмихнати. Плитчиците им смешно подскачаха, а очите сияеха. Едигей инстинктивно се долепи до прозореца, замаха им с ръка и забърбори ласкави думи, но момиченцата или не го видяха, или не го познаха. Въпреки това сърцето му преливаше от радост, че дъщерите му го бяха чакали на влака. И никой от пътниците не се досещаше, че току-що бяха останали назад неговият дом, децата му, кантонът! И толкоз повече никой не можеше да предположи, че сред стадото камили в степта, отвъд кантона, се разхожда неговият прочут Каранар, Едигей веднага го позна отдалече, очите му се навлажниха.

После, когато минаха няколко гари, Едигей заспа. Дълго и сладко спа при равномерното тракане на колелата и тихите разговори на съседите от вагона.

А на другия ден към пладне изведнъж се показаха Алатауските планини — от Чимкент и през цялото Седморечие. Това се казват планини, ненагледна красота! Бураний Едигей не можеше да се налюбува на величествения вид на снежните хребети, които съпътстваха железопътната линия чак до Алма Ата. Те бяха за него, жителя на сарозекската степ, същинско чудо, съзерцание на вечността. С величавата си красота Алатауите будеха в него не само възхищение, но го настройваха и за размисли. Харесваше му да ги гледа мълчаливо и да си мисли за нещо свое. Готвеше се за срещата с онези, засега още непознати отговорни хора, които оповестиха, че грешките от миналото никога няма да се повторят, ето защо той иска да им разкаже горчивата история на семейството на Абуталип. Нека сетне да проверят как стоят нещата и да решат как да ги оправят. Самия Абуталип няма вече да го съживят, ама нека никой да не смее да закачи децата му и навсякъде пътят им да бъде отворен. Тази есен големият, Даул, трябваше да тръгне на училище и нека да тръгне, без да се притеснява и да скрива нещо. Само че къде ли са те сега? Как ли се чувстват? Какво ли прави Зарипа?

Мъчително му се стягаше сърцето при спомена за нея. Време беше да забрави миналото, да прекипи го в душата му. Нали всъщност Зарипа си бе отишла, за да го накара да не мисли вече за нея. Но един господ знае какво е забравено и какво не! Тъгуваше Бураний Едигей, опитваше да се примири, да се подчини на съдбата. Ала на кого да го каже, кой ще го разбере? Освен може би снежните планини, опрели чело в небето, ама нали те от своята височина не се интересуват от земните несгоди на хората. Затова са велики Алатауите, за да посрещат и изпращат много смъртни, а те да остават вечни, да настройват за размисли хората, когато ги гледат, а те да се извисяват с величествено мълчание…

Спомни си Едигей как веднъж Абуталип, след като бе записал вече „Обръщението на Раймалъ-ага към брат му Абдилхан“ и вероятно дълго бе размислял върху това сказание, сподели в един разговор с него, че хора като Раймалъ-ага и Бегимай, когато се срещнат в живота, си носят взаимно колкото щастие, толкова и мъка, въвличат се един друг в неразрешима трагедия — зависимостта на човека от присъдата на околните. Ето защо близките на Раймалъ-ага са се отнесли така с него, смятали са, че всичко е за негово добро. За Едигей тези думи не бяха тогава нещо повече от едно умно съждение, докато сам не изпита върху себе си тяхната правота, докато сам не пострада. Макар че двамата със Зарипа бяха далеч от подобни истории, както звездите от земята, помежду им нямаше нищо освен неговите мисли и безкрайна любов към нея, тя първа пое върху себе си удара, за да избягнат тази неминуема безизходица. Тя бе решила отведнъж да прекрати всичко, сякаш прерязвайки вените си, но не бе помислила за него, не бе помислила какво ще му струва нейното решение. Добре, че остана жив. И сега понякога такава мъка свива сърцето му, че е готов накрай света да отиде, само да я види, само да чуе поне веднъж гласа й…

И още си спомни, че Абуталип му разправи за един прочут мъж в Германия, великия поет Гьоте. Името му не е много благозвучно на казахски, ама това няма значение, всеки си носи името, предопределено му от съдбата. Едигей се присмиваше сега на безкрайното си удивление, с което узна тогава, че старият Гьоте бил вече над седемдесетгодишен, когато също се влюбил в някаква девойка, а и тя го обикнала с цялото си сърце. Всички са знаели за тяхната любов, но на никого не е минавало през ум да връзва Гьоте за ръцете и краката или да го обяви за луд… А какво е било отношението към Раймалъ-ага? Близките му са го унизили и погубили, а всъщност са му желаели доброто… И Зарипа от добро желание към него бе постъпила, както й бе подсказала съвестта. Той не й се сърди за това. Пък и можеш ли да се сърдиш на любимата жена? По-скоро себе си ще сметнеш за виновен. Дори да страдаш, само тя да е добре… И ако имаш сили, ще я помниш, ще я обичаш дори когато те изостави…

И така, Бураний Едигей пътуваше с любовта си и спомена за нея, със спомена за Абуталип и неговите осиротели дечица…

Когато наближаваше Алма Ата, Едигей неочаквано си помисли: ами ако Елизаров го няма? Гледай ти! Как не му мина тая мисъл в къщи? Пък и на Укубала. Съдеха по себе си. Щом те самите никъде не ходят, значи, и другите живеят тъй. Твърде възможно е да не завари Афанасий Иванович. Човекът работи в Академията на науките, отвсякъде го търсят, малко ли работа има такъв учен. Може да е заминал в командировка, и то за дълго време. Гледай ти лош късмет — разтревожи се Едигей. И реши, че тогава ще трябва да се обърне към редакцията на казахския вестник, който получава, адреса го има във всеки брой. Там сигурно ще му обяснят къде и към кого да се обърне. Само вестникарите ще знаят къде трябва да отиде по такъв въпрос. А в къщи всичко изглеждаше лесно — приготви се и замина. Сега, когато наближаваше целта на пътуването, изведнъж се разтревожи — ето защо старите хора казват: некадърният ловец мечтае за лова в къщи. Същото стана и при него. Ама той естествено бе разчитал на Елизаров. Свой човек, стар приятел, много пъти му е идвал на гости в кантона, знае историята на Абуталип Кутъбаев. Само той ще го разбере от една дума. А сега как да обяснява на непознатите хора, откъде да започне, пък и как да приказва — като свидетел пред съда или просто да изложи фактите, а може би някак другояче? Дали ще го изслушат и какво ще му отговорят? Кой си ти и защо ти е притрябвало толкоз да очистиш Абуталип Кутъбаев? Какво общо имаш? Какъв си му — брат, сват, баджанак?

А през това време влакът минаваше вече покрай алмаатинските предградия. Всички се бяха приготвили за слизане, стояха в коридора и чакаха спирката. И Едигей се приготви. Ето гарата се виждаше, дойде краят на пътуването. Перонът беше пълен с хора — пътници и посрещачи. Постепенно влакът взе да спира. Неочаквано сред мяркащите се през прозореца лица на перона Бураний Едигей съзря Елизаров и бурно се зарадва като дете. Елизаров приветливо му махна с шапка и тръгна към вагона. Гледай ти какво щастие! Дори не беше мечтал, че Елизаров ще дойде да го посрещне. Отдавна не бяха се виждали, от миналата есен. Не, никак не беше се променил Афанасий Иванович, макар да бе вече на години. Все същият си беше — слабичък, подвижен. Казангап го наричаше аргамак — чистокръвен кон бегач. Голяма похвала — аргамак. Афанасий Елизаров го знаеше и добродушно се съгласяваше — тъй да бъде, Казангап! Същевременно добавяше — стар аргамак, ама все пак аргамак! Е, и на това сме благодарни! Обикновено идваше в сарозеките с работно облекло, с кирзови ботуши и старо изтъркано кепе, а сега беше с хубав тъмносив костюм и вратовръзка. Костюмът стоеше много добре на фигурата му и най-важно отиваше на цвета на косата — полупрошарена вече.

Докато влакът спираше, Афанасий Иванович вървеше до прозореца на вагона, с лице към Едигей и му се усмихваше. Сивите, със светли ресници очи на Елизаров излъчваха искрено удоволствие от желаната среща. Това веднага сгря сърцето на Едигей и неотдавнашните му съмнения изчезнаха веднага. „Хубаво начало — зарадва се той, — дай боже пътуването да завърши с успех!“

— Е, най-после се накани да дойдеш! Веднъж за сто години! Здравей, Едигей! Здравей, Бураний! — посрещна го Елизаров.

Горещо се прегърнаха. Едигей се пообърка малко от радостта и от голямата блъсканица наоколо. Докато се промъкваха да излязат на площада пред гарата, Елизаров го засипа с въпроси. Попита за всички, как е Казангап, Укубала, Букей, децата, кой е началник сега на кантона, не забрави да попита и за Каранар.

— Ами как е твоят Каранар, Бураний? — позасмя се той, предварително развеселен от нещо. — Все така ли реве като лъв?

— Обикаля. Как може да е, реве — отговори Едигей. — Живее си на воля в сарозеките. Какво му трябва още!

Пред гарата имаше голяма и лъскава черна кола. Едигей виждаше за първи път такава кола. ЗИМ — най-хубавият модел от петдесетте години.

— Ето го моя Каранар — пошегува се Елизаров. — Качвай се, Едигей. — И му отвори предната врата. — Тръгваме.

— Ами кой ще я кара? — запита Едигей.

— Аз — отвърна Елизаров и седна зад волана. — Както виждаш, наканих се на стари години. С какво сме по-долу от американците?

Елизаров уверено включи мотора. Но преди да потеглят, той се усмихна и погледна въпросително госта си.

— Значи, пристигна. Кажи ми веднага — за дълго ли?

— По работа идвам, Афанасий Иванович. Както се случи. Но първо трябва да се посъветвам с вас.

— Така си и знаех, че идваш по работа, иначе може ли да те измъкне човек от твоите сарозеки! Така е то! Хайде да направим следното, Едигей. Сега отиваме в къщи. Ще живееш у нас. И не възразявай. Никакви хотели! Ти си ми специален гост. Както аз съм ти гостувал в сарозеките, така и ти ще ми гостуваш. Съйдън съйъ бар — нали тъй беше по казахски! Уважението поражда уважение.

— Нещо такова — потвърди Едигей.

— Значи, решихме. И на мен ще ми бъде по-весело. Моята Юлия замина при сина в Москва, втори внук ни се роди. Та побърза да отиде при младите за това радостно събитие.

— Втори внук! Честито! — каза Едигей.

— Да. Представи си, втори вече — проговори Елизаров и учудено вдигна рамене. — Когато станеш дядо, ще ме разбереш! Макар че ти е далеко още да ставаш дядо. На твоите години мен вятър ме вееше. Интересна работа, ние с теб се разбираме въпреки голямата разлика във възрастта. А сега, значи, потегляме. Ще минем през целия град. Нагоре. Виждаш ли ония планини със снежните върхове? В подножието им ще отидем, в Медео. Разказвал съм ти, мисля, че нашата къща е в предградието, живеем почти на село.

— Помня, Афанасий Иванович, разправяхте, че къщата ви била точно до рекичката. Винаги се чувал шумът на водата.

— Сега сам ще се увериш. Хайде, тръгваме. Да разгледаш града, докато е светло. Същинска прелест е сега у нас. Пролет. Всичко е разцъфтяло.

Улицата тръгваше от гарата направо и сякаш прекосявайки целия град, постепенно се изкачваше между тополи и паркове към планината. Елизаров караше бавно. Показваше кое какво е — в началото имаше най-различни учреждения, магазини, жилищни сгради. Точно в центъра на града, на един голям, открит от всички страни площад, имаше високо здание, което Едигей веднага позна от картичките — това беше Правителственият ДОМ.

— Тук е ЦК — посочи с глава Елизаров.

Отминаха, без да предполагат, че на следващия ден ще дойдат тук по работа. И още едно здание позна Бураний Едигей, когато завиха от правата улица надясно — Казахския оперен театър. След един-два квартала отново тръгнаха към планините по пътя, който водеше в Медео. Центърът на града остана назад. Движеха се по дълга улица, покрай къщи с градинки, между клокочещи от пълноводието аръци, които слизаха от планините. Градините наоколо бяха разцъфтели.

— Каква красота! — промълви Едигей.

— Радвам се, че дойде точно по това време — отговори Елизаров. — Сега Алма Ата е най-красива. И зиме е красиво. Но сега просто душата ти пее!

— Значи, настроението ви е хубаво — зарадва се Едигей.

Афанасий Иванович бързо го погледна със сивите си леко изпъкнали очи, кимна и стана сериозен, понамръщи се, но тутакси бръчиците край очите му отново се набраха в усмивка.

— Тази пролет е необикновена, Едигей. Настъпиха промени. Затова животът ми стана интересен, макар че годинките се трупат. Опомниха се, огледаха се. Ти боледувал ли си някога така, че отново да усетиш вкуса на живота?

— Като че не помня — отговори чистосърдечно Едигей. — Освен може би след контузията…

— Да, ти си здрав като бик! — засмя се Елизаров. — Впрочем нямах пред вид това. Нали заговорихме… Та ето какво. Партията сама каза първата дума. И аз съм много доволен, макар че лично за себе си нямам особени причини. Но сърцето ми се радва и съм преизпълнен с надежди, както на младини. Или може би това е, защото наистина остарявам? А?

— Нали тъкмо по такава работа съм дошъл, Афанасий Иванович.

— Тоест как? — не го разбра Елизаров.

— Може би си спомняте? По-рано ви разказвах за Абуталип Кутъбаев.

— Ами да, разбира се, разбира се! Много добре помня. Значи, ето какво било. Гледаш надълбоко. Браво, смелчага. И веднага дойде.

— Само че смелчагата не съм аз. Укубала ме подсети. Но с какво да започна? Къде да отида?

— С какво да започнеш ли? Трябва да обсъдим. Ще седнем у дома на чай и без да бързаме, ще обсъдим как стоят нещата. — И след известно мълчание добави многозначително: — Как се менят времената, Едигей — преди три години нямаше и през ум да ти мине да дойдеш по такава работа. А сега не те е страх от нищо. В същност така трябва да бъде по принцип. И всички до един трябва да се придържаме към тая справедливост. Никой да няма неограничени права. Така го разбирам аз.

— Вие тук сте по-добре осведомени, при това сте учен човек — обади се Едигей, — и на нашия митинг в депото говориха за това. Веднага си помислих тогава за Абуталип, отдавна ми е заседнала тая болка. Дори исках да се изкажа. Въпросът тук не е само за справедливостта. Абуталип остави деца, те растат, големият тръгва тая есен на училище…

— Къде са те сега?

— Не знам, Афанасий Иванович, откакто заминаха, три години ще станат вече, така и не разбрахме къде отидоха.

— Е, няма страшно. Ще ги потърсим и ще ги открием. Най-важното е сега, казано на юридически език, да възбудим делото на Абуталип.

— Точно тъй. Веднага я намерихте нужната дума. Ето защо дойдох при вас.

— Мисля, че не си дошъл напразно.

 

Както предполагаше, така и излезе. Съвсем скоро, буквално три седмици след завръщането на Едигей, дойде съобщение от Алма Ата, в което черно на бяло пишеше, че бившият работник от кантона Боранлъ-Бураний Абуталип Кутъбаев, умрял по време на следствието, е реабилитиран напълно поради липса на консумирано престъпление. Точно тъй пишеше. Съобщението беше изпратено да се разгласи в колектива, където бе работил пострадалият.

Почти едновременно с този документ дойде писмо от Афанасий Иванович Елизаров. Забележително писмо. Едигей го пазеше сред най-важните документи на семейството — актовете за раждане на децата, бойните му награди, документите за раняванията на фронта и трудовите характеристики…

В това дълго писмо Афанасий Иванович изказваше голямото си задоволство от бързото разглеждане на делото и радостта си от реабилитацията на Абуталип. Пишеше, че самият факт е добро знамение за времето. И, както се изразяваше — наша победа над самите нас.

По-нататък съобщаваше, че след заминаването на Едигей още веднъж ходил в учрежденията, които бяха посетили заедно, и е узнал важни новини. Първо: следователят Тансъкбаев е бил свален от длъжност, уволнен, лишен от получената награда и привлечен към отговорност. Второ: според известието, което получил, семейството на Абуталип Кутъбаев живее в Павлодар. (Я чак къде са отишли!) Зарипа работи като учителка. А за сегашното й семейно положение пишеше, че е омъжена. Ето какви са официалните сведения за нейното местожителство. И още, продължаваше в писмото си Елизаров, твоите подозрения, Едигей, за оня ревизор излязоха верни — при разглеждането на делото се установи, че той именно е написал доноса срещу Абуталип Кутъбаев. „Защо го е направил, какви са били подбудите му за такова злодеяние? Много мислих, припомнях си онова, което знаех от подобни случаи, и онова, което ти ми разказа, Едигей. Съчетах всичко й се опитах да си обясня мотивите на постъпката му. Не можах, трудно ми е да ги обясня. Не мога да си представя от какво е предизвикана омразата му към съвсем страничния за него човек — Абуталип Кутъбаев. Вероятно това е болест, епидемия, която поразява хората в известен период от историята. Възможно е такова пагубно качество по начало да се крие в човека — завист, която скрито опустошава душата и я прави жестока. Но каква завист е могъл да пробуди с личността си Абуталип? За мен си остава загадка. А що се отнася до начина за разправа, той е стар като света. На времето е било достатъчно да наклеветиш някого, че е еретик, за да бъде пребит с камъни по пазарите на Бухара, а в Европа да бъде изгорен публично на клада. Много разговаряхме с теб, Едигей, за тия неща, когато беше тук. След като се изясниха всички факти при повторното разглеждане на делото, за сетен път се уверих, че хората ще трябва още дълго време да изкореняват от себе си тоя порок — омразата към личността в човека. Колко ще продължи, трудно е дори да се предвиди. И все пак аз славя живота, защото справедливостта на земята е несразима. Ето и сега тя пак възтържествува. На много висока цена, но възтържествува! И така ще, бъде винаги, докато свят светува. Доволен съм, Едигей, че ти постигна справедливостта безкористно…“

Много дни живя Едигей под впечатлението на писмото. И се чудеше на себе си — каква промяна бе настъпила в него, сякаш нещо се бе прибавило, изяснило. Тогава именно за първи път си помисли, че може би е дошло време да се готви за бъдещата, не съвсем далечна старост…

Писмото на Елизаров бе за него някаква граница — животът преди и животът след писмото. Всичко преди писмото бе отминало, забулено с мъгла, отдалечаваше се като бряг в морето, а всичко след него течеше спокойно, ден след ден, със съзнанието, че ще продължава дълго, но не безкрайно. Ала най-важното бе, че от писмото узна за омъжването на Зарипа. Тази вест го накара отново да преживее тежки мигове. Утешаваше се с мисълта, че бе предусетил някак нейното омъжване, макар да не знаеше къде е тя, какво е станало с децата и как живее сред другите хора. Това чувство бе особено остро и упорито във влака, на връщане от Алма Ата. Трудно би могло да се обясни защо го бе завладяло. Впрочем не защото бе в лошо настроение. Напротив, от Алма Ата си тръгна с повишено настроение. Навсякъде, където ходиха с Елизаров, ги посрещаха приветливо, с разбиране. И това вече от само себе си им вдъхваше сигурност в правотата на тяхното начинание и надежда за добрия му край. В същност така излезе по-късно. А в деня на заминаването му от Алма Ата Елизаров го заведе да обядват в ресторанта на гарата. Имаше много време до тръгването на влака и те доста поседяха, пиха и си поговориха сърдечно на сбогуване. В този разговор, както разбра Едигей, Афанасий Иванович изказа своя съкровена мисъл. Той, бившият московски комсомолец, попаднал още през двадесетте години в туркестанския край за борба с басмачите, а след това останал тук за цял живот, отдаден на геологията, смята, че ненапразно целият свят възлага толкова надежди на всичко ново, установено от Октомврийската революция. Независимо от високата цена, плащана за грешките и пропуските, развитието по непознатия път не спира, това е именно същността на историята. И още каза, че сега развитието ще продължи с нова сила… Гаранция за това е, че обществото само се поправя и пречиства. „Щом като можем да си го кажем сами в лицето, значи, имаме сили за бъдещето“ — твърдеше Елизаров. Да, хубаво си поговориха те на онзи обяд.

С това настроение се връщаше Бураний Едигей в своите сарозеки.

И отново се занизаха пред очите му синкавите снежни Алатауи, величествените им хребети се простираха надалеч и съпътстваха влака през цялото Седморечие. И тъкмо тогава, обмисляйки престоя си в Алма Ата, Едигей разбра, някакъв вътрешен глас му подсказа, че Зарипа вероятно се е омъжила вече.

Докато гледаше планините и пролетните далечини, Едигей си мислеше, че без такива хора като Елизаров, честни в думите си и в делата, би било много по-трудно да се живее. А когато свършиха да тичат по работите на Абуталип, си помисли също колко бързо лети и се променя времето и какви превратности носи в съдбата на човека — ако Абуталип беше жив, сега щяха да отпаднат лъжливите обвинения срещу него и той отново щеше да намери щастие и спокойствие при своите деца. Ако беше жив! С тези думи се изчерпва всичко. Разбира се, ако беше жив, Зарипа щеше да го чака до последния си дъх. Положително! Жена като нея би дочакала мъжа си, каквото и да й струва това. Но щом като няма кого да чака, значи, няма защо да чака, няма смисъл една млада жена да живее в самота… А при това положение, ако срещне подходящ човек, ще се омъжи, защо не? Едигей се разстрои от тези мисли. Мъчеше се да прехвърли вниманието си на нещо друго, да не дава воля на въображението си. Но не успяваше. Тогава отиде във вагон-ресторанта.

Тук имаше малко хора и бе още чисто и свежо в началото на пътуването. Едигей седна до прозореца, сам на масата. Отначало си взе бутилка бира, за да се занимава с нещо. Широката гледка, която се откриваше от вагон-ресторанта, му даваше възможност да съзерцава едновременно планините, степта и небето над тях. От едната страна зеленият простор с нацъфтелите за кратко време макове, от другата — величествените снежни планински хребети го извисяваха, възнасяха го към неосъществими желания и му навяваха горчива скръб. От тези силни чувства изпита желание да пие нещо силно. Поръча си водка. Изпи няколко чашки, но те не му подействаха. Тогава си поръча бира и остана да седи, погълнат от мислите си. Денят свършваше. В светлата пролетна вечер земята тичаше от двете страни на железопътната линия. Мяркаха се и отминаваха селца, градини, пътища, мостове, хора и стада, но всичко това не му правеше впечатление, защото горчивата мъка, обзела го с нова сила, терзаеше, стягаше сърцето му в смътното усещане, че миналото си е отишло безвъзвратно.

И отново си спомни прощалните думи на Раймалъ-ага:

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай…

В това състояние Едигей имаше чувството, че той е вързан за брезата, както едно време Раймалъ-ага, че той самият е откъснат, отделен от самия себе си…

Остана да седи така, докато не се смрачи съвсем, докато вагон-ресторантът не се напълни с хора и стана трудно да се диша от тютюневия дим. Едигей не можеше да разбере — защо са толкова безгрижни тези хора, какви незначителни разговори ги вълнуват по масите и защо намират удоволствие във водката и цигарите? Неприятни му бяха и жените, дошли тук с мъжете. Особено неприятен му беше смехът им. Едигей стана и залитайки, намери келнерката, която бързаше запъхтяна с поднос между бръмчащите маси, плати и тръгна към своя вагон. Трябваше да мине през няколко вагона. Докато вървеше, олюлявайки се заедно с влака, обземаше го още по-тягостно и тъжно усещане, че е съвсем сам, чужд на всичко.

Защо да живее, защо да пътува нанякъде…

И сега му беше абсолютно безразлично откъде, накъде и защо пътува, накъде се носи бързият влак в нощта. На една платформа Едигей спря, притисна горещото си чело до прохладното стъкло на вратата и остана така, без да обръща внимание на пътниците, сновящи край него.

А влакът вървеше и се люлееше. И Едигей можеше да отвори вратата, защото си имаше железничарски ключ, можеше да я отвори и да прекрачи невидимата черта… В някаква гола местност съзря в мрака две далечни примамливи светлинки. Те дълго не се губеха от погледа му. Може би светеха прозорците на някоя самотна къща или бяха огньове в степта. И вероятно край тези светлини има хора. Кои са те? И защо са там? Ех, ако беше там Зарипа с дечицата! Тутакси щеше да скочи от влака и да се втурне натам, а когато дотича на един дъх при нея, да падне в краката й и да плаче, без да се срамува, за да изплаче цялата натрупала се болка и тъга…

Бураний Едигей глухо застена, вперил очи в светлините, които вече изчезваха встрани. И стоя така до вратата на платформата, като хълцаше тихо и не обръщаше внимание на шумните пътници, които сновяха по вагона. Лицето му бе мокро от сълзи… а той има ще възможност да отвори вратата и да прекрачи невидимата черта…

А влакът вървеше и се люлееше.

От черните баири щом чергарите заслизат,

от сините баири щом чергарите заслизат,

на панаира ти недей ме чака, Бегимай…

 

… Влаковете в тези краища вървяха от изток на запад и от запад на изток.

А от двете страни на железопътната линия се разстилаха необятните голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи.

Всички разстояние в тези краища се измерваха от железопътната линия, като от Гринуичкия меридиан.

А влаковете вървяха от изток на запад и от запад на изток…

 

Едрият белоопашат сокол излетя от гнездото си на урвата Малакумдъчап, за да огледа местността. Той обикаляше своите владения два пъти на ден — преди пладне и след пладне.

Соколът внимателно оглеждаше степта, съзирайки долу всяка шаваща животинка, дори пълзящите бръмбари и пъргавите гущери, мълчаливо летеше над сарозеките, гордо размахал криле, като постепенно се издигаше все по-високо, за да има по-широк поглед над степта, и същевременно се приближаваше с плавни кръгове към любимото си място за лов — територията на забранената зона. Откакто бе заграден този обширен район, в него чувствително се размножиха малките твари и най-различни птици, защото лисиците и другите бродещи зверове не смееха вече да проникват тук свободно. Затова пък соколът не се страхуваше от оградата. Всъщност тя му помагаше. Макар че зависи от случая. Например оня ден засече отгоре малко зайче и когато се стрелна като камък да го сграбчи, зайчето успя да се завре под телта, а в бързината той едва не се набучи на шиповете. С мъка успя да се отклони и да се извие, след което стремително и яростно излетя нагоре, като закачи с пера острия връх на шиповете. Няколко перушинки от гърдите му се отделиха и полетяха сами във въздуха. Оттогава гледаше да се държи по-далеч от опасната ограда.

Така летеше той сега, както подобава на един владетел — бавно и с достойнство, без нито един излишен размах на крилете, за да не привлече вниманието на земните твари. Но тоя ден от сутринта — при първия и сега при втория си полет, забеляза голямо оживление по обширните бетонирани полета на космодрума. Движеха се хора и коли, които непрекъснато сновяха, най-често около ракетните конструкции. Тези ракети, насочени към небето, отдавна вече стояха на своите площадки и соколът беше свикнал с тях, но днес ставаше нещо необичайно. Имаше твърде много коли и хора, твърде голямо движение…

Не убягна от погледа на сокола и това, че човекът с камилата, двата бръмчащи трактора и червеникавото рунтаво куче, които минаха преди малко по степта, сега стоят пред бодливата тел, сякаш не могат да я минат… Ужасно го дразнеше червеникавото куче с безгрижния си вид и най-вече защото се усукваше край хората, но той с нищо не изказа презрението си към него, няма да се унижава я. Само продължи да се вие над мястото и внимателно да наблюдава какво ще направи това червеникаво куче, дето толкова върти опашка на хората…

Едигей вдигна лице и видя реещия се в небето сокол. „Белоопашат, едър — помисли си той. — Ех, ако бях сокол, кой щеше да ме спре? Щях да литна и да кацна на кумбезите^[26] в Ана-Бейит!“

В същото време по пътя се чу шум на приближаваща се кола. „Идва! — зарадва се Бураний Едигей. — Е, дай боже всичко да се нареди!“ Газката бързо приближи бариерата и рязко спря до вратата на караулното. Часовият чакаше. Веднага се изпъна, отдаде чест на слезлия от газката лейтенант Тансъкбаев и взе да му докладва:

— Другарю лейтенант, докладвам ви…

Но началникът на караула го спря с жест, без да му даде възможност да се доизкаже, и когато войникът свали ръка от козирката, се обърна към групата от другата страна на бариерата.

— Кои са тук страничните лица? Кой чака? Вие ли? — обърна се той към Бураний Едигей.

— Биз, бизгой, карагъм. Ана-Бейитке жетпей туръл калдък. Калай да болса, жардамдеш, карагъм^[27] — отговори Едигей, като се стараеше младият офицер да забележи ордените и медалите на гърдите му.

Но лейтенант Тансъкбаев не им обърна никакво внимание, само сухо се изкашля и когато Едигей отвори уста пак да заговори, студено го предупреди:

— Другарю страничен, говорете ми на руски. Аз съм служебно лице — поясни той, намръщил черни вежди над кривогледите си очи.

Бураний Едигей много се смути:

— Е-е, извинявай. Извинявай, ако нещо съм сгрешил. — И объркано замълча, загубил дар-слово, забравил мисълта, която се готвеше да каже.

— Другарю лейтенант, разрешете да изложа нашата молба — притече се на помощ Едилбай Дългия.

— Изложете я, но по-накратко — предупреди началникът на караула.

— Момент само. Нека да присъства и синът на покойния. — Едилбай Дългия се обърна към Сабитжан. — Сабитжан, хей, Сабитжан, ела тук!

Но Сабитжан, който се разхождаше настрани, отказа ядно:

— Разправяйте се без мен.

Едилбай Дългия се изчерви.

— Извинете, другарю лейтенант, огорчен е, че така се получи. Той е синът на нашия покоен старец Казангап. Тук е и зет му, ей го в ремаркето.

Зетят, вероятно помислил, че го викат, слезе от ремаркето.

— Тези подробности не ме интересуват. Изложете същността на въпроса — спря го началникът на караула.

— Добре.

— Кратко и ясно.

— Добре. Кратко и ясно.

Едилбай Дългия се зае да разказва всичко, както си беше — кои са, откъде идват и с каква цел. Докато той говореше, Едигей следеше лицето на лейтенант Тансъкбаев и разбра, че нищо хубаво не могат да чакат. Лейтенантът бе дошъл при бариерата само за да изслуша формално оплакването им. Едигей го разбра и съвсем се обезсърчи. И всичките му приготовления около смъртта на Казангап, всичките му усилия да убеди младите да го погребат на Ана-Бейит, всичките му мисли, в които виждаше свързващата нишка с историята на сарозеките — всичко това за един миг само се превърна в нищо, стана безполезно и нищожно в присъствието на Тансъкбаев. Едигей стоеше оскърбен в най-хубавите си чувства. До сълзи му беше смешно и обидно заради страхливия Сабитжан, който до вчера още си придаваше важности и пиейки водка с шубат, се раздрънка за разни богове и радиоуправляеми хора, като се стараеше да порази боранлъчани с познанията си, а сега не искаше дори уста да отвори! Смешно и обидно му бе заради глупаво пременения в килимения чул с пискюли Бураний Каранар — защо и кому е нужно това сега! Мигар лейтенант Тансъкбаев, който не пожела и се уплаши да говори на родния си език, можеше да оцени накита на Каранар? Смешно и обидно му беше на Едигей заради нещастния Казангапов зет алкохолик, който не сложи капка алкохол в устата, пътуваше в раздрънканото ремарке, за да е до тялото на покойния, а сега дойде при тях и съдейки по всичко, все още се надяваше да ги пуснат на гробището. Дори заради кучето, заради червеникавия пес Жолбарс му беше смешно и обидно на Бураний Едигей — защо се включи доброволно в тяхното шествие, а сега търпеливо чака да продължат пътя си нататък? Защо му е това на кучето? А може би се лепна, защото е почувствало, че стопанинът му ще изпадне в тежко положение, та да бъде в този час до него? В кабините седяха младите трактористи Калибек и Жумагали — какво да им каже сега и какво ще си помислят те след всичко случило се?

Унижен и разстроен, Едигей усещаше как се надига в него вълна от негодувание, възмущение, как горещо и яростно пулсира кръвта в сърцето му и тъй като се познаваше и знаеше колко опасно е да се поддаде на гнева, помъчи се да го заглуши с голямо усилие на волята. Не, той няма право да се отпуска, докато покойникът е непогребан и лежи в ремаркето. Не подобава на един възрастен човек да се възмущава и да повишава глас. Така си мислеше той, стиснал зъби, за да не издаде с дума или жест онова, което ставаше в душата му.

Очакванията на Едигей излязоха верни, разговорът на Едилбай Дългия с началника на караула веднага прие нежелателен обрат, който уби всичките им надежди.

— С нищо не мога да ви помогна. Влизането на странични лица в територията на зоната е абсолютно забранено — заяви лейтенантът, след като изслуша Едилбай Дългия.

— Не го знаехме, другарю лейтенант. Инак нямаше да дойдем тук. Защо, пита се, да идваме? Ама сега, щом сме тук, помолете висшестоящото началство да ни разреши да погребем човека. Няма да го връщаме обратно я.

— Направих вече служебен доклад. И получих указания да не пускам никого под какъвто и да е предлог.

— Че какъв предлог е това, другарю лейтенант? — изуми се Едилбай Дългия. — Притрябвало ни е да търсим предлог. Защо? Има ли нещо, което да не сме видели там, във вашата зона? Ако не беше за погребението, мигар щяхме да бием толкоз път?

— Още веднъж ви обяснявам, другарю, че странични лица нямат достъп тук.

— Какво значи странично лице! — неочаквано се обади мълчалият досега зет алкохолик. — Кой страничен? Ние страничен? — каза той и повехналото му изпито лице стана тъмночервено, а устните му посивяха.

— Точно така, откога ни смятате за такива? — подкрепи го Едилбай Дългия.

Без да повишава глас от страх да не престъпи някаква позволена граница, зетят алкохолик се задоволи само да каже, като произнасяше бавно и съсредоточено думите, защото съзнаваше, че говори зле на руски:

— Това наш, наша сарозекска гробища. И ние, ние, сарозекски народ, има право да погребва тук своя хора. Кога погребва тук много отдавна Найман-Ана, никой не знаел, че ще бъде затворен.

— Нямам намерение да споря с вас — отговори му лейтенант Тансъкбаев. — Като временен началник на караулната служба още веднъж ви заявявам — в територията на охраняемата зона няма и не може да има никакъв достъп по каквито и да било причини.

Настъпи мълчание. „Само да издържа, само да не го изругая!“ — заричаше се Бураний Едигей и като хвърли бегъл поглед към небето, отново видя сокола да се вие плавно в далечината. Отново изпита завист към тази спокойна и силна птица. И реши, че няма смисъл вече да предизвиква съдбата, ще трябва да се махнат, няма да влязат насила я. И като погледна още веднъж сокола, Едигей каза:

— Другарю лейтенант, ние ще си отидем. Ама предай там на вашия генерал ли е, какъв е, че тъй не бива! Аз, старият войник, ви казвам, че това е неправилно.

— Какво е правилно и какво не е — нямам право да обсъждам, заповедта е отгоре. И за да знаете отсега нататък, заповядаха ми да ви предам, че гробището подлежи на ликвидация.

— Ана-Бейит? — втрещи се Едилбай Дългия.

— Да. Ако това му е името.

— Но защо? На кого пречи? — възмути се Едилбай Дългия.

— Там ще има нов микрорайон.

— Да се не начудиш! — разпери ръце Едилбай Дългия. — И нямате къде другаде да го направите, мястото не ви стига?

— Това е предвидено по плана.

— Слушай, а кой е баща ти? — обърна се изведнъж Бураний Едигей към лейтенант Тансъкбаев.

Лейтенантът се изненада:

— Защо? Какво ви засяга?

— Ами това, че наместо да ни говориш толкоз приказки тук, трябвало е да ги кажеш там, където са решили да ни унищожат гробището. Или твоите деди не са умирали, или ти самият никога няма да умреш?

— Това няма нищо общо с въпроса.

— Добре, ще караме тогава по въпроса. Кажи ми, другарю лейтенант, кой е при вас най-главният, искам да ме изслуша, настоявам да ми разрешат да се жалвам на най-главния ви началник. Кажи му, че старият фронтовак, сарозекският жител Едигей Жангелдин, иска да му каже две думи!

— Не мога да го направя. Имам нареждане как трябва да се действа.

— А какво можеш ти бе? — отново се намеси зетят алкохолик. И каза отчаяно: — Милица на пазара, дето е милица, тя по-добър от тебе!

— Спрете безобразието! — изпъчи се пребледнял началникът на караула. — Стига! Махнете го тоя от бариерата и освободете пътя от тракторите!

Едигей и Едилбай Дългия хванаха зетя алкохолик под ръка и го повлякоха към тракторите, а той продължаваше да крещи и да се обръща:

— Саган жол да жетпейди, саган жер да жетпейди. Урдъм сейдейдин аузъи!^[28]

Сабитжан, който през цялото време мълчеше и мрачно се разхождаше отстрани, реши да се прояви и тръгна насреща им.

— Е, какво? Отрязаха ли ви квитанцията! Точно тъй трябваше да стане! Разтърчали се! Ана-Бейит, та Ана-Бейит! А сега като пребити кучета сте си подвили опашките.

— Кой е пребито куче, бе? — нахвърли се върху него побеснелият не на шега зет алкохолик. — Ако при нас има куче, това си ти, мръснико! Каква е разликата между тебе и оня, дето стои там? А се перчиш — аз съм държавен човек! Никакъв човек не си ти!

— А ти, пияницо, си дръж езика! — високо го заплаши Сабитжан, за да се чуе и на поста. — На тяхно място щях да те пратя за тия думи някъде по-далеч, та вече да не ти стъпи кракът тука! Каква полза носиш на обществото, такива като тебе трябва да се изтребват!

С тези думи Сабитжан им обърна гръб, сиреч плюя на тебе и на ония, дето са с теб. Неочаквано се активизира и взе да се разпорежда високо и властно:

— А вие какво сте зяпнали? Хайде, палете тракторите! Както сме дошли, така ще си отидем! По дяволите! Хайде, обръщай! Стига вече! Стига съм се правил на идиот! Да се водя по акъла на другите!

Калибек включи своя трактор и взе предпазливо да маневрира с ремаркето, за да се обърне за тръгване, през това време зетят алкохолик се качи и отново зае мястото си до покойника. А Жумагали чакаше Бураний Едигей да отвърже своя Каранар от коша на екскаватора. Виждайки това, Сабитжан не се сдържа и взе да го подканя:

— А ти защо не включваш мотора? Хайде де! Няма какво да чакаш! Обръщай назад! Погребахме го, дето е речено! Нали още отначало бях против! А сега стига! Тръгвай към къщи!

Докато Бураний Едигей се качваше на Каранар — трябваше първо да го накара да легне, после да го възседне и да го смушка да се изправи — тракторите потеглиха по обратния път. Тръгнаха, без дори да изчакат. Сабитжан, който се качи на първия трактор, ги подканяше да бързат…

А в небето продължаваше да се вие същият сокол. Той следеше отвисоко червеникавото куче и, кой знае защо, се дразнеше от глупавото му държане. Не можа да разбере защо кучето не тръгна с тракторите, а остана при човека с камилата, изчака го да я възседне и после заситни подире им.

Хората с тракторите, след тях ездачът с камилата, а най-отзад червеникавото куче: тичащо на подскоци, отново поеха по сарозеките и се насочиха към урвата Малакумдъчап, където на една издатина, в затънтена ниша, беше гнездото на сокола. По друго време той щеше да се обезпокои, да ги последва от разстояние с тревожни крясъци и без да ги изпуска от очи, щеше да ги изпревари, за да извика своята другарка, отишла на лов в законните си владения, за всеки случай тя да се присъедини към него и ако се наложи, да защитят гнездото, но тоя път белоопашатия сокол ни най-малко не се разтревожи — малките отдавна вече се бяха покрили с перушина и бяха напуснали гнездото. Заяквайки с всеки изминал ден в крилете, малките соколи с кехлибарените очи и гърбати клюнове водеха вече самостоятелен живот, имаха свои владения в сарозеките и сега посрещаха не съвсем дружелюбно своя баща, когато му се случеше да се отбие мимоходом по техните места.

Соколът следеше хората, тръгнали по обратния път, защото имаше навика да наблюдава всичко, което става в границите на неговите владения. Но най-голямо любопитство будеше в него червеникавото рунтаво куче, което не се отделяше от хората. Какво го свързва с тях, защо не си тръгне само на лов, а тича и върти опашка след хората, които си имат работа и не му обръщат внимание? Защо му е такъв живот? Вниманието на сокола бе привлечено и от някакви лъскави предмети върху гърдите на човека, който яздеше камилата. Всъщност затова именно соколът веднага забеляза, че човекът с камилата, който се движеше след тракторите, изведнъж рязко свърна настрани и тръгна напреки през суходола, за да ги изпревари, докато те го заобикалят. Човекът шибаше камилата да върви по-бързо, размахвайки камшика, а лъскавите предмети по гърдите му подскачаха и звънтяха. Камилата пъргаво тичаше, като широко мяташе настрани дългите си крака, а червеникавото куче се носеше отзад в галоп…

След известно време човекът на камилата изпревари тракторите отстрани и се изпречи на пътя им пред входа на каньона Малакумдъчап. Тракторите спряха до него:

— Какво има? Какво се е случило пак? — подаде се от кабината Сабитжан.

— Нищо. Изгасете моторите — нареди Бураний Едигей. — Имам да ви казвам нещо.

— Какво пак ще ни казваш? Не ни задържай, изтрепахме се днес от път.

— Сега ти ни задържаш. Защото ще погребваме Казангап тук.

— Стига си се подигравал! — кипна Сабитжан и разхлаби още повече вратовръзката си, която висеше вече като парцал. — Сам ще го погреба на кантона, без никакви приказки! Стига!

— Слушай, Сабитжан! Че е твой баща, твой е, никой не спори. Ама ти не си сам. Послушай все пак. Видя и чу какво се случи там на поста. Никой от нас не е виновен. Помисли за друго. Къде се е чуло и видяло хората да връщат покойника от гробищата у дома? Никога не е било. Голям позор ще бъде за всички ни. Откак свят светува не е имало такова нещо.

— Хич и пет пари не давам — възрази Сабитжан.

— Сега не даваш. Какво ли не казва човек в яда си. Ама утре ще те досрамее. Помисли си. С нищо няма да измиеш позора. Изнесеният от къщи покойник не бива да се връща обратно.

През това време от кабината на екскаватора слезе Едилбай Дългия, от ремаркето слезе зетят алкохолик, водачът на екскаватора Жумагали също дойде да разбере какво става. Бураний Едигей преграждаше пътя им с Каранар.

— Слушайте, джигити — рече той. — Не тръгвайте против човешкия обичай, не тръгвайте против природата! Никога не е било хората да върнат покойника от гробищата. Изнесат ли го от къщи, трябва да го погребат. Такъв е редът. Ето урвата Малакумдъчап. Това си е наша земя — сарозекска! Тук, на Малакумдъчап, Найман-Ана е нареждала своята велика жалба. Послушайте мен, стареца Едигей. Нека тук да бъде гробът на Казангап. Нека и моят гроб да бъде тук. Ще даде господ, вие ще ме погребете. За това ще ви помоля. А сега не е късно още, има време — ей там, на урвата ще погребем покойника!

Едилбай Дългия погледна към посоченото място.

— Какво ще кажеш, Жумагали, ще иде ли дотам твоят екскаватор? — попита го той.

— Ще иде, защо не. Ей от оня край…

— Я чакай, от оня край! Първо мен ще питаш! — намеси се Сабитжан.

— Ами ето, питаме те — отговори Жумагали. — Чу ли какво рече човекът? Какво искаш още?

— А пък аз ви казвам, стига сте се подигравали! Това е гавра! Да тръгваме за кантона!

— Е, щом като приказваш за гавра, знай, че гаврата ще бъде именно когато върнем покойника в къщи! — каза му Жумагали. — Така че хубаво си помисли.

Всички се смълчаха.

— Слушайте, вие както искате — подхвърли Жумагали, — но аз ще вървя да копая гроба. Моят дълг е да изкопая трап, и то по-дълбок. Докато има още време. На тъмното никой няма да се разправя с това. Пък вие тук решавайте.

И Жумагали тръгна към своя екскаватор „Беларус“. Включи го веднага, отби от пътя и тръгна покрай тях към баира, през който трябваше да се изкачи на Малакумдъчап. Подире му закрачи Едилбай Дългия, а след него потегли Бураний Едигей със своя Каранар.

Зетят алкохолик каза на тракториста Калибек:

— Ако не тръгнеш натам — и посочи урвата, — ще легна под трактора. Нищо не ми струва — с тези думи се изправи пред трактора.

— Е, накъде да тръгна? — обърна се Калибек към Сабитжан.

— Всички сте мръсници и кучета! — изруга на глас Сабитжан. — Какво стоиш, включвай го и карай след тях!

Сега соколът в небето наблюдаваше как хората се изкачват на урвата. След малко едната от машините започна да подскача напред-назад, да изгребва пръстта и да я трупа на купчина край себе си, като лалугер пред дупката си. През това време отзад допълзя тракторът с ремаркето. В него седеше все така самотен един човек до някакъв странен, неподвижен предмет, увит в бяло и сложен по средата на количката. Червеникавото рунтаво куче продължаваше да се върти край хората, но по-често лягаше в краката на камилата.

Соколът разбра, че тези пришълци дълго ще останат на урвата да копаят земята. Плавно отмина настрани и като се виеше на широки кръгове над степта, полетя към забранената зона с намерение да половува из пътя и същевременно да погледне какво става на космодрума.

Втори ден вече на площадките на космодрума цареше напрежение и кипеше непрекъсната денонощна работа. Целият космодрум с всичките си специални служби и зони ярко се осветяваше нощем от стотици мощни прожектори. Ставаше по-светло, отколкото през деня. Десетки леки, тежки и специални коли, множество учени и инженери бяха заети с подготовката за осъществяването на операция „Обръч“.

Антиспътниците, изработени за унищожаване на летателни апарати в космоса, отдавна вече бяха изправени за старт на специална площадка в космодрума. Но според договора ОСВ—7 те бяха замразени от употреба до специално споразумение, както и антиспътниците на американската страна. Сега те намираха своето ново приложение в извънредната програма за осъществяването на транскосмическата операция „Обръч“.

И на американския космодрум „Невада“ имаше подобни ракети-роботи, готови за пускане в операция „Обръч“.

Времето за старта по сарозекската ширина беше определено за осем часа вечерта. Точно в осем-нула-нула ракетите трябваше да стартират. Девет сарозекски антиспътникови ракети трябваше да излетят последователно с интервал от минута и половина в далечен космос, за да образуват в плоскост запад—изток един постоянно действащ обръч около земното кълбо срещу проникването на другопланетни летателни апарати. А невадските ракети-роботи трябваше да направят обръч север-юг.

Точно в три часа след пладне на космодрума Саръ-Озеки—1 бе включена контролна предпускова система „Петминутка“. На всеки пет минути по всички екрани и табла, по всички служби и канали светваха предупреждения, придружавани от звуков дублаж: „До старта има четири часа петдесет и пет минути! До старта има четири часа и петдесет минути!…“ Три часа преди старта трябваше да се включи системата „Минутка“.

Междувременно орбиталната станция „Паритет“ промени параметрите на местоположението си в космоса, като заедно с това бе променен ходът на радиоканалите в бордовите системи, за да се изключи всякаква възможност за контакти с паритет-космонавтите 1–2 и 2–1.

А през това време, съвсем напразно, наистина като глас в пустиня, идваха от Вселената непрекъснати радиосигнали от паритет-космонавтите 1–2 и 2–1. Те отчаяно молеха да не прекъсват връзката с тях. Без да оспорват решението на Обединения център за управление, те предлагаха още веднъж да се обсъди въпросът за евентуални контакти с цивилизацията от Горска гръд, изхождайки естествено преди всичко от интересите на земните жители, те не настояваха да бъдат реабилитирани, съгласяваха се да чакат и да допринесат с престоя си на планетата Горска гръд за взаимното приятелство в отношенията между двете галактики, но възразяваха срещу предприеманата от страните операция „Обръч“ — срещу тази пълна самоизолация, която води, според тяхното мнение, към неизбежен исторически и технологически застой на човешкото общество, за преодоляването на който ще бъдат необходими хилядолетия… Но беше вече късно… Никой във Вселената не можеше да ги чуе, никой не предполагаше, че техните гласове безмълвно апелират в световното пространство.

През това време на космодрума Саръ-Озеки—1 се включваше вече системата „Минутка“, която неотклонно отброяваше времето до старта на операция „Обръч“…

А соколът, след като направи поредната си обиколка, отново долетя над урвата Малакумдъчап. Хората там бяха заети със своята работа — работеха вече с лопати. Екскаваторът бе натрупал голям куп земя. Сега вкарваше коша дълбоко в ямата, за да изгребе последните порции земя. Скоро престана да подскача напред-назад и се изтегли настрани, а хората се заеха да копаят нещо в дъното на ямата. Камилата си беше на мястото, но червеникавото куче не се виждаше. Къде ли се е дянало? Соколът се приближи, описа плавен кръг над урвата и като въртеше глава ту надясно, ту наляво, най-сетне видя, че кучето се е излегнало до колелата на ремаркето. Излегнало се най-безгрижно, почива си, а може би дреме и хич не се интересува от сокола. Колко летя днес над него, а то нито веднъж дори не вдигна глава към небето. Виж, лалугерът, когато се покаже, изправи се на задните крачка, озърне се наоколо и погледне нагоре няма ли някаква опасност. А кучето се нагодило да живее с хората и от нищо да не се бои, няма си никакви грижи. Я го виж как се е изтегнало! Соколът увисна за миг, напъна се и пусна изпод опашката си остра, като картечен откос, зеленикавобяла струя към кучето. На, тъй ти се пада! Нещо отгоре шляпна върху ръкава на Бураний Едигей. Птиче лайно. Че откъде дойде? Едигей го изтърси от ръкава си и вдигна глава. „Пак белоопашатият, същият. За кой ли път вече се върти над нас. Защо ли? Я виж колко му е хубаво. Плува си, люлее се във въздуха.“ Мисълта му бе прекъсната от гласа на Едилбай Дългия, който се провикна от дъното на ямата:

— Я погледни, Едике, да видим какво ще кажеш! Стига, или още да копая?

Едигей намръщено се наведе от ръба на гроба.

— Отмести се в ъгъла — каза на Едилбай Дългия, — а ти, Калибек, засега излез. Благодаря ти. Ами добре е, мисля, че е достатъчно дълбоко. И все пак, Едилбай, трябва още мъничко да поразшириш казанака, нека бъде по-просторно.

След като даде тия нареждания, Бураний Едигей взе гюмчето с вода, отиде зад екскаватора и се изми, както е прието преди молитва. Поолекна му на сърцето — макар да не бяха успели да погребат Казангап на Ана-Бейит, все пак избягнаха голям позор: не върнаха у дома покойника непогребан. Ако не беше настоявал, тъй щеше да се получи. А сега трябваше по някакъв начин да свършат всичко навреме, за да се върнат в Боранлъ-Бураний, преди да е мръкнало. То се знае, в къщи ги чакат и ще се тревожат защо са се забавили. Нали обещаха да се върнат не по-късно от шест часа, за тогава е подготвен поменът. Но сега беше четири и половина. А тепърва трябваше да направят погребението и да изминат пътя през сарозеките. Ще им трябват близо два часа, дори ако се движат бързо. Ама и да претупат погребението от бързане, хич не е редно. В краен случай ще го поменат късно вечерта. Какво да се прави…

След като се изми, Едигей се почувства достоен да извърши последния обред. Завъртя капачката на гюмчето и се появи иззад екскаватора с важен израз на лицето, важно поглаждайки брадата и мустаците си.

— Сине на починалия раб божий Казангап — Сабитжан, застани от лявата ми страна, а вие четиримата отнесете тялото до гроба и сложете покойника с глава към залеза — произнесе той с тържествен глас. И когато всичко бе направено, каза: — А сега да се обърнем всички към свещената Кааба. Разтворете длани пред себе си и мислете за бога, та нашите думи и мисли да бъдат чути от него в тоя час.

Колкото и странно да е, никакви подмятания не чу Едигей зад гърба си. И остана доволен, нали все пак можеха да решат: я стига си ни мътил главите, старче, поврага, какъв ходжа си ти, хайде по-добре да заровим покойника набързо и да се върнем у дома. Освен другото Едигей се бе осмелил да прочете молитвата за погребението прав, а не седнал, защото беше чувал от вещи хора, че в арабските страни, откъдето е дошла тяхната религия, се молят на гробището в цял ръст. Дали е вярно, или не, ама на Едигей му се искаше да бъде с глава по-близо до небето.

Преди започването на обреда той се поклони наляво, после надясно, поклони се на земята и небето, за да благодари на твореца, че е създал всевечен света, в който човек идва случайно, а изчезва неизбежно, както неизбежно настъпват денят и нощта — и отново съзря Бураний Едигей белоопашатия сокол във висините. Соколът се виеше, размахвайки криле, и равномерно описваше един след друг кръгове в синевата. Но соколът не можеше да го разсее, напротив, помагаше му да се съсредоточи във възвишените си мисли.

Ето, пред очите му, до зейналата яма, лежеше на носилката увитият в бяла плъст покоен Казангап. Шепнейки полугласно заупокойните слова, предварително отредени за всекиго и за всички, за всички хора от всички времена чак до свършека на света, слова, в които от памтивека са вложени предопределения, неизбежни и равностойни за всички, за всеки човек, какъвто и да е той, в каквато и епоха да живее, и в еднаква степен неизбежни и за ония, на които е съдено тепърва да се родят, произнасяйки тези всеобхватни формули на битието, постигнати и завещани от пророците, Бураний Едигей се опитваше да ги допълни и със свои мисли, дошли направо от сърцето му и от личния му опит. Нали ненапразно човек живее на света.

„Ако ти, о боже, наистина чуваш молитвата, която повтарям след праотците от заучените книги, то моля те и мен да чуеш. Мисля, че едното на другото няма да попречи.

Ето ни изправени тук, на урвата Малакумдъчап, край зейналия гроб на Казангап в диво, голо място, защото не успяхме да го погребем на завещаното ни гробище. А соколът от небето ни гледа как стоим с разтворени ръце и се прощаваме с Казангап. Ти, велики боже, ако те има, прости ми и милосърдно приеми в лоното си раба твой Казангап и ако той го заслужава, дай на душата му вечен мир. Постарахме се да изпълним всичко, което зависеше от нас. Другото е в твоя власт!

А сега, когато се обръщам в такъв час към теб, моля те, изслушай ме, докато съм още жив и мисля. Ясно е, че хората знаят само да се молят — помогни, пожали, закрили! Твърде много чакаме от теб при всеки случай — праведен или грешен. Убиецът, дето е убиец, пък и той иска в душата си да бъдеш на негова страна. А ти все мълчиш. Не ще и дума, нали сме хора и затова, когато видим зор, мислим, че само за това те има в небесата. Тежко ти е, знам, край нямат нашите молби. А ти си един. Но аз за нищо не те моля. Искам само да ти кажа в тоя час какво мисля.

Много ми е мъчно, че заветното ни гробище, където почива Найман-Ана, отсега нататък е недостъпно за нас. И затуй бих искал и на мен да ми е отредено да лежа тук, на Малакумдъчап, където е стъпвал кракът на Найман-Ана. Дано и аз да почивам до Казангап, когото сега ще погребем. И ако е вярно, че след смъртта душата се преселва в някоя твар, защо да бъда мравка. Бих искал да стана сокол белоопашат, за да се рея ей така над сарозеките, да гледам и да се не нагледам от високото на своята земя. Това е всичко.

А това си завещание ще го река на младите, които дойдоха тук заедно с мен. Ще им кажа, че на тях оставям заръката си тук да ме погребат. Само че не виждам кой ще ми прочете заупокойната молитва. Те не вярват в бога и не са научили никакви молитви. Нали никой не знае и никога няма да узнае има ли господ на света. Едни казват, че има, други, че няма. Аз искам да вярвам, че те има и че ти си в моите мисли. И когато се обръщам към тебе с молитви, значи, в същност се обръщам чрез тебе към себе си и ми е дадено в такъв час да мисля, както би мислил ти, създателю наш. Тъкмо туй е същността! А те, младите, не го разбират и презират молитвите. Ала какво ще кажат те на себе си и на другите във великия час на смъртта? Жал ми е за тях, как ще стигнат те до своята човешка съкровеност, ако нямат път да се извисят в мислите си тъй, както биха се възвисили, ако всеки от тях изведнъж стане господ? Прости ми за това кощунство. Никой от нас няма да стане господ, ама инак и ти ще престанеш да съществуваш. Ако човек не е в състояние скришом в себе си да се помисли за господ, който милее за всички, както ти би трябвало да милееш за хората, то и тебе, боже, няма да те има… А аз не бих искал да изчезнеш безследно…

И това е цялата ми молба и печал. Прости ми все пак, ако с нещо съм сбъркал. Прост човек съм и мисля тъй, както умея. Сега ще доизрека и последните думи от свещените писания и ще започнем погребението. Благослови ни за тая работа…“

— Амин — завърши Бураний Едигей молитвата и след известно мълчание, като още веднъж погледна сокола, бавно, с мъчителна болка на сърцето се обърна към изправените зад него млади мъже, за които беше казал мнението си на самия господ-бог. Завърши разговора си с бога. Сега пред него стояха те, петимата, с които трябваше най-сетне да погребе покойния Казангап.

— И тъй — каза им замислено, — всичко, което се полагаше да кажа в молитвата, го казах и заради вас. Сега да почнем работа.

Бураний Едигей свали и хвърли настрана сакото с ордените и сам слезе на дъното на трапа. Помагаше му Едилбай Дългия. Сабитжан, като син на покойния, остана настрани, изразявайки скръбта си с наведена глава, а тримата — Калибек, Жумагали и зетят алкохолик — свалиха от носилката плъстения вързоп с тялото и го спуснаха в гроба, Едигей и Едилбай Дългия го поеха.

„Ето че настъпи часът на раздялата! — помисли Бураний Едигей, като полагаше Казангап на вечното му ложе, в недрата на земята. — Прощавай, че дълго не можахме да ти намерим място. Цял ден те разкарвахме насам-натам. Но тъй се получи. Не е наша вината, че не те погребахме на Ана-Бейит. Ама не мисли, че ще оставя тая работа така. Ще ида, където трябва. Докато съм жив, няма да мълча. Ще им го кажа! А ти почивай тук в мир. Обширна, необятна е земята, а видиш ли, излезе, че твоето място — педя и половина, е определено тук. Ала ти няма да останеш сам. Скоро и аз ще дойда, Казангап. Почакай мъничко. Не се съмнявай. Само ако не се случи някое нещастие, ако си умра от собствената смърт, ще дойда и аз, пак ще бъдем заедно. И ще се превърнем двамата на сарозекска земя. Ама няма да го знаем. На човек е дадено да го разбере само докато е жив. Затуй го казвам на теб, уж на теб, а в същност на себе си. Защото ти не си вече онова, което беше. Тъй и ние ще си идем — от битието в небитие. А влаковете ще си вървят по сарозеките и други хора ще дойдат на нашите места…“

И тук старият Едигей не издържа, изхълца — това е краят, всичко изживяно през многото години на кантона Боранлъ-Бураний, целият огромен период от време, всички несгоди и радости се вместиха в тия няколко прощални думи и в тия няколко минути на погребението. Колко много и колко малко е дадено на човека!

— Слушай, Едилбай — обади се Едигей, допирайки се с рамо до него в тясната яма. — И мен да погребеш тук, до него да бъда. Ей тъй на, със собствените си ръце да ме положиш и да ме настаниш, както го настаняваме него сега, за да лежа удобно. Обещаваш ли ми?

— Стига, Едике, сетне ще говорим. Хайде, излизай на божия свят. Пък аз сам ще довърша тук работата. Успокой се, Едике, излизай. Не се измъчвай.

Размазвайки глината по мокрото си от сълзи лице, Бураний Едигей се изправи от дъното на ямата, подадоха му ръка и той излезе горе, като продължаваше да плаче и да бърбори някакви жални думи. Калибек му донесе гюмчето с вода, за да се измие.

После хвърлиха по шепа пръст и започнаха да затрупват гроба откъм страната на вятъра. Първо с лопати, а сетне Жумагали се качи на екскаватора и изтласка земята с булдозера. Накрая оформиха купчината пръст на гроба с лопати…

А белоопашатият сокол все така се рееше над тях и наблюдаваше през облачето прах тая шепа хора, заети е някаква странна работа на урвата Малакумдъчап. Но той забеляза, че те се засуетиха, когато на мястото, на трапа израсна прясна купчина пръст. И червеникавото куче, като се протягаше, стана от мястото си под ремаркето, взе да се върти наоколо им. На него пък какво му трябва? Само старата камила, пременена в чула с пискюли, все така невъзмутимо си преживяше, не спираше да движи уста…

Изглежда, хората се приготвяха за път. Ама не, един от тях, стопанинът на камилата, вдигна длани пред лицето си и всички останали направиха като него…

А времето вече не чакаше. Бураний Едигей изгледа всички с дълъг, втренчен поглед и каза:

— Ето, свършихме работата. Добър човек ли беше Казангап?

— Добър — отговориха петимата.

— Останал ли е длъжник на някого с нещо? Тук е неговият син, нека поеме дълга на баща си.

Никой нищо не отговори. И тогава Калибек отговори вместо всички:

— Не, никакви дългове не остави той.

— Тогава какво ще кажеш ти, сине Казангапов, Сабитжан? — обърна се към него Едигей.

— Благодаря за всичко — късо отговори той.

— Щом е тъй, да тръгваме за в къщи! — каза Жумагали.

— Сега. Една дума само — спря го Бураний Едигей. — Аз съм най-старият тук сред вас. Имам една молба към всички ви. Когато се случи и с мен, тук да ме погребете, ей го, на това място, един до друг да лежим с Казангап. Чухте ли? Това ми е заветът, значи, тъй да го разбирате.

— Не се знае, Едике, как и какво ще бъде, защо да го мислим предварително — усъмни се Калибек.

— Въпреки това — настоя Едигей. — Аз трябва да ви го кажа, а вие да ме изслушате. А когато работата стигне дотам, спомнете си, че заветът ми е такъв.

— И какви големи завети ще има още? Изреждай ги, Едике, хайде всички наведнъж — пошегува се Едилбай Дългия с желание да разведри настроението.

— А ти не се смей — засегна се Едигей. — Говоря сериозно.

— Ще го запомним, Едике — успокои го Едилбай Дългия. — Ако се случи, всичко ще направим, както искаш. Бъди сигурен.

— Е, туй вече е дума на джигит — удовлетворено промърмори Едигей.

Тракторите започнаха да се обръщат, за да слязат от урвата. Хванал Каранар за юздите, Бураний Едигей тръгна със Сабитжан, докато тракторите се спускаха надолу. Искаше да поговори с него насаме, да сподели тревогата си.

— Слушай, Сабитжан, имам да ти кажа нещо, сега вече сме свободни, изпълнихме си задължението. Какво да правим с нашето гробище, с Ана-Бейит? — запита го той умолително.

— А какво да правим? Няма защо да си блъскаме главата — отговори Сабитжан. — Планът си е план. Ще го ликвидират, ще го махнат по план. И толкоз.

— Ама не ми е думата за това. Тъй може да се махне всяко място. Ей го, ти се роди и израсна тук. Баща ти те изучи. Сега го погребахме. Сам насред голото поле — единствената ни утеха е, че все пак е на своя земя. Ти си образован, работиш в областта и слава богу можеш да водиш разговор, с когото искаш. Разни книги си чел…

— И какво от това? — прекъсна го Сабитжан.

— Ами да помогнеш, да идем с теб и да разговаряме, докато не е късно, без да отлагаме, още утре да идем при тукашното началство, нали все пак има в това градче някой най-главен. Не бива Ана-Бейит да се изравнява със земята. Нали тук е историята.

— Всичко това са стари приказки, разбери го, Едике. Тук се решават световни космически въпроси, а ние ще ходим да се оплакваме за някакво си гробище. На кого му е притрябвало? На тях ли — пфу! Пък и все едно, няма да ни пуснат.

— Ако не идем, няма да ни пуснат. Ама ако настояваме, ще ни пуснат. Може пък и началникът случайно да излезе насреща ни. Зер не е планина, че да не се помести.

Сабитжан погледна Едигей с раздразнение.

— Стига, старче, умряла работа. И не разчитай на мен. Хич не ми трябва.

— Тъй да беше рекъл. И ще спрем разговора. А то, само приказки!

— А ти какво си мислеше? Че веднага ще се разтичам! Защо? Аз имам семейство, деца, работа. За какво да ритам срещу ръжена? За да позвънят оттук и там да ми теглят ритник по задника? Не, благодаря ти!

— Сам си го приемай твоето благодаря — отсече Бураний Едигей и добави ядно: — Ритник по задника! Излиза, че само заради задника си живееш?

— А ти как мислиш? Точно така! На тебе ти е лесно — кой си ти? Никой. А ние живеем заради задника, за да ни влиза в устата по-голям комат.

— Тъй ами! По-рано беше по-ценна главата, а сега излиза, че задникът.

— Както искаш, така го разбирай. Ама глупаци не търси.

— Ясно. Свършихме разговора! — отсече Бураний Едигей. — Да свърши поменът и дай боже, никога вече да не се видим с теб!

— Виж, това е както се случи — изкриви уста Сабитжан.

И така се разделиха. Докато Бураний Едигей се качваше на камилата, трактористите стояха и го изчакваха с включени мотори, но той им каза да тръгват незабавно и да се движат колкото може по-бързо, защото всички на кантона чакат за помена, а той може да мине с камилата отвсякъде и ще се върне сам.

Когато трактористите заминаха, Едигей остана известно време на мястото си, обмисляйки какво да направи.

Сега беше сам, съвсем сам сред сарозеките, ако не се смята вярното куче Жолбарс, което първо хукна след тракторите, а сетне пак дотича, когато разбра, че господарят му няма да върви с тях. Едигей не му обръщаше внимание. Ако кучето си бе отишло, и това нямаше да забележи. Други мисли го занимаваха сега. Черен му се виждаше светът. С нищо не можеше да заглуши мъката, която го изгаряше, и тягостната, тревожна опустошеност след разговора със Сабитжан. Тази пустота от изсмукващата го нестихваща болка зееше в него като огромна дупка, като пролом, изпълнен само с мрак и студ. Съжаляваше Бураний Едигей, много съжаляваше, че напразно подхвана разговора, напразно хаби думи на вятъра. Мигар Сабитжан е човекът, към когото заслужаваше да се обърне за съвет и помощ? Ама нали се надяваше — образован е, по-лесно му е да намери общ език с такива като него. И какво излезе, защо учи по разни курсове и институти? Може би са го изучили, за да стане именно такъв, какъвто е. Може би има някой проницателен и зъл като дявол, който е вложил много труд, за да стане Сабитжан именно Сабитжан, а не друг. Та нали самият Сабитжан разказваше и описваше надълго и нашироко ония глупости за радиоуправляемите хора? Уж настъпвали тия времена! Ами ако той самият е вече управляван по радиото от онзи невидим и всемогъщ?…

И колкото повече мислеше старият Едигей, толкова по-голямо ставаше огорчението и отчаянието му от тези мисли.

— Манкурт си ти! Истински манкурт! — прошепна той от яд, като мразеше и същевременно съжаляваше Сабитжан.

Но Едигей нямаше намерение да се примири, съзнаваше, че трябва да предприеме, да направи нещо, за да не се прекърши. Разбираше, че ако отстъпи, това ще бъде поражение в собствените му очи. Усещаше, че трябва отсега да действа, макар че денят вече свършва, не беше още наясно какво именно иска да направи, откъде и как да започне, та неговите мисли и надежди за Ана-Бейит да стигнат до ушите на онези, които имат власт да променят заповедта. Може би ще им повлияе, ще ги убеди в противното… Но как да го постигне? Накъде да тръгне, какво да предприеме?

Потънал в тия тежки мисли, възседнал Каранар, по едно време Едигей се огледа настрани. Наоколо бе гола и няма степ. Вечерният здрач вече се промъкваше под червеникаво песъчливите стръмни склонове на Малакумдъчап. Тракторите отдавна вече се бяха изгубили в далечината. Младите заминаха. А последният, който знаеше и пазеше в паметта си сарозекската легенда — старият Казангап, лежеше сега на урвата, под прясната купчина пръст на самотния гроб, сред необятната степ. Едигей си представи как малко по малко тази могилка ще се слегне, ще се сплеска, ще се слее с пелиновия цвят на сарозеките и ще бъде трудно, дори просто невъзможно да я открият. Тъй да бъде — никой не може да надживее земята, никой не може да я избегне…

Слънцето набъбна, натежа към края на деня и започна да се снишава под непосилната си тежест все по-близо и по-близо до хоризонта. Светлината на отиващото си светило се променяше с всеки миг. В утробата на залеза недоловимо се зараждаше мракът, наливайки се със здрачна синева сред сияещото злато на озареното пространство.

Обмисляйки положението, Бураний Едигей реши да се върне при бариерата пред входа на зоната. Друго не му дойде наум. Сега, когато погребението мина, когато беше с развързани ръце и можеше напълно да разчита на себе си, доколкото му стигат силите, дадени му от природата и от житейския опит, той можеше да си позволи да действа на своя глава и отговорност, както сметне за необходимо. Преди всичко искаше да си издейства от караулната служба да отиде, ако ще дори под конвой, при голямото началство или, ако се наложи, да накара това началство да дойде при бариерата и да го изслуша. И тогава той, Бураний Едигей, ще му каже всичко в очите…

След взетото решение Бураний Едигей намисли да действа незабавно — смяташе да изтъкне като пряк повод скръбния случай с погребението на Казангап. Твърдо реши да настоява при бариерата, да иска пропуск или среща, с това да започне, да накара войниците от охраната да разберат, че няма да ги остави на мира, докато не уредят да го изслуша най-голямото началство, а не някой си Тансъкбаев…

Поободри се духом.

— Таубакел! Ако кучето има господар, вълкът има господ! — вдъхна си той кураж и уверено подкара Каранар към бариерата.

През това време слънцето залезе, започна бързо да се мръква. Когато Едигей наближи зоната, беше вече съвсем тъмно. Оставаше близо половин километър до бариерата, а лостовите фенери се виждаха вече. Едигей слезе от Каранар. Просто се смъкна от седлото. Камилата не му трябваше сега. Защо му е такова бреме? Пък и, току-виж, някой началник го срещне и не пожелае да разговаря с него, ще каже: „Я да се махаш оттук заедно с твоята камила. Че откъде се взе такъв? Няма да те приема!“ — и няма да го пусне в кабинета. Но най-важното бе, че Едигей не знаеше кога ще свърши работата, дълго ли ще се наложи да чака резултата, тъй че по-добре беше да иде сам, а засега да остави Каранар спънат в степта. Нека си пасе.

— Ти почакай тук, пък аз да видя там какво ще излезе — промърмори той на Каранар, но му говореше по-скоро, за да си вдъхне кураж. Наложи се все пак да го накара да легне, защото трябваше да извади от дисагите въжетата за спъване.

Докато Едигей оправяше въжетата в мрака, наоколо цареше такава дълбока тишина, че той дори чуваше дъха си, свиренето и бръмченето на някакви насекоми във въздуха. Светеха безброй звезди, изгрели неочаквано в ясното небе. Толкова тихо бе наоколо, сякаш преди буря…

Дори Жолбарс, който бе свикнал на сарозекската тишина, бе наострил тревожно уши, и, кой знае защо, скимтеше. Че какво не му харесва в тая тишина?

— Още ли ми се мотаеш в краката?! — недоволно го сгълча Едигей. После му мина през ум: ами къде да остави кучето? Позамисли се, премятайки въжетата в ръце. То се знае, кучето няма да го остави. Той ще го пъди, а то въпреки това няма да си отиде. А да отиде като просител с кучето, пак не върви. Ако не кажат, то ще му се присмеят: я го виж стареца, дошъл правото си да търси, никой няма с него, само едно куче. Така че по-добре да иде без кучето. И тогава Едигей реши да го върже за дългата юзда на Каранар. Нека стоят вързани заедно кучето и камилата, докато той върши работа. И извика: „Жолбарс! Жолбарс! Ела тук!“ — наведе се да пъхне примката на врата му. В тоя момент нещо стана, нещо забумтя във въздуха с нарастващ вулканичен грохот. И някъде съвсем наблизо, в зоната на космодрума, излетя като стълб в небето страшен ослепителен пламък. Бураний Едигей стреснато отстъпи, а камилата с рев се изправи… Кучето от страх се хвърли в краката му.

Излиташе първата бойна ракета-робот от транскосмическата заградителна операция „Обръч“. В сарозеките бе точно осем часът вечерта. След първата ракета излетя във висините втора, след нея трета, и още, и още… Ракетите отиваха в далечен космос, за да образуват около земното кълбо постоянно действащ защитен кордон и да няма никакви промени в земните работи, всичко да си остане, както е…

Небето се събаряше, разтваряше се сред кълбата бушуващ пламък и дим… Човекът, камилата и кучето — тези най-прости същества, бягаха обезумели. Завладени от ужас, те тичаха заедно, страх ги беше да се разделят, тичаха по степта безжалостно осветявани от гигантските огнени пламъци…

Но колкото и да бягаха, това беше бягство на място, защото всеки нов взрив ги захлупваше с пожар от всеобхватна светлина и съкрушителен грохот…

А те тичаха — човекът, камилата и кучето, тичаха, без да се обръщат, и в един миг на Едигей се стори, че изведнъж отнякъде се появи до него бялата птица, възникнала някога от бялата забрадка на Найман-Ана, когато тя е падала от седлото, пронизана от стрелата на своя син-манкурт… Бялата птица бързо полетя до него, като му викаше сред тоя грохот и свършек на света:

— Кой си ти? Как ти е името? Спомни си името! Баща ти е — Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай, Доненбай…

И дълго още ехтеше гласът й сред мрака, който го обгърна…

 

След няколко дни от Къзъл-Орда пристигнаха в Боранлъ-Бураний двете дъщери на Едигей, Сауле и Шарапат, с мъжете и децата си — бяха получили телеграмата за смъртта на стария Казангап. Искаха да го поменат, да засвидетелстват скръбта си, а в същото време да погостуват някой и друг ден на родителите си, защото всяко зло е за добро.

Когато всички вкупом слязоха от влака и се появиха на прага на бащината къща, Едигей го нямаше, а Укубала се втурна да ги посрещне и като прегръщаше и целуваше децата разплакана, все не можеше да се нарадва на внуците, повтаряше:

— Благодаря ти, господи! Тъкмо навреме! Баща ви така ще се зарадва! Колко хубаво, че дойдохте! И всички заедно, наканихте се и дойдохте! Баща ви така ще се зарадва!

— А къде е татко? — попита Шарапат.

— Довечера ще се върне. От сутринта отиде в Пощенската кутия, при тамошното началство. Все има да върши някаква работа там. Сетне ще ви разкажа. Ама защо стоите? Че това е вашият дом, деца мои…

 

Влаковете в тези краища все така вървяха от изток на запад и от запад на изток…

А от двете страни на железопътната линия се стелеха необятни голи пространства — Саръ-Озеките, Междинните земи на жълтите степи…