Джек Лондон
Цар Алкохол (1)

Глава 1

Всичко това стана един път в деня на изборите. Беше горещ калифорнийски ден. Аз излязох от чифлика, спуснах се в Лунната долина и отидох в малкото селце, за да гласувам „за“ или „против“ редица поправки в конституцията на щата Калифорния. Денят беше горещ и аз пих няколко пъти преди гласуването и много пъти след него. След това се покачих по хълмовете, покрити с лозя и ливади, пристигнах в чифлика, когато беше вече време за вечеря, и пак пих — преди вечеря.

— Как гласувахте по въпроса за женското равноправие? — попита ме Чармиан.

— Гласувах „за“.

Тя извика от изненада. Нека знаят всички, че на младини, въпреки пламенния си демократизъм, аз не съчувствах на идеята за женското равноправие. Дори и в по-късни години аз се отнасях към тази неизбежна социална реформа без всякакъв ентусиазъм.

— Но защо гласувахте „за“?

Отговорих. Започнах да отговарям подробно и възбудено. Колкото повече обяснявах, толкова повече се сърдех. Не, аз не бях пиян. Конят, който яздех, ненапразно се казваше „Разбойник“. Бих искал да видя пиян човек да язди този кон!

И все пак… не знам как да го кажа по-добре? — Бях възбуден, чувствах се добре и бях в приятно повишено настроение.

— Когато жените получат избирателни права, те ще гласуват за забраната на спиртните питиета — казах аз. — Само жените — съпруги, сестри и майки — ще могат да заковат ковчега на царя Алкохол.^[1]

— Но аз мисля, че вие сте негов приятел? — каза Чармиан.

— Приятел съм му. Бях му приятел. Но сега не съм. И никога не съм бил. Най-малко съм му приятел през времето, когато той е с мене и когато изглежда, че съм му приятел. Той е цар на лъжата. Той е въплътена правдивост. Когато си с него, струва ти се, че си в общество на богове. Но той е в съюз с Тънката. Неговият път води към неподправената истина и към смъртта.

Той дава ясновидство и мъдри сънища. Той е враг на живота, той учи на мъдрост, на отвъдсветовната мъдрост на живота. Той е убиец с окървавени ръце. Той е юначната мъдрост.

Чармиан ме гледаше и по очите й се виждаше, че се пита: къде съм успял да се напия така?

А аз продължавах да говоря. Аз бях курдисан. Всяка мисъл в моя мозък беше на мястото си. Всяка беше в своята малка клетка, приседнала, облечена, до прага на вратата като затворник, който очаква в килията си да се отвори вратата му. И всяка мисъл беше видение, ярък образ, отчетлив, неразмесен с други. Мозъкът ми беше озарен от силната блестяща светлина на алкохола. Царят Алкохол бе сполетян от правдиво вдъхновение и той на драго сърце разкриваше чрез мене като посредник своето скрито „аз“. Аз бях негов оратор. Спомени от миналото възкръснаха в мозъка ми и се изопнаха в редица, като войници на парад. Оставаше ми само да избирам, който искам. Аз владеех напълно ума си и на езика ми дохождаха тъкмо ония думи, които ми трябваха. При мене беше целият ми жизнен опит, аз безпогрешно избирах фактите, които ми трябваха, и построявах изложението си. Така ни измамва и ни се гаври царят Алкохол, капризно изостря ума ни, нашепва ни съдбовните интуиции на истината и пресича ясни пътеки в монотонната катадневност.

Аз рисувах на Чармиан своя живот и й обяснявах какъв човек съм. Доказвах на Чармиан, че съвсем не съм наследствен алкохолик, че в моя организъм няма нито следа от вродено химическо влечение към алкохола. В това отношение аз съм нормален човек от рождение. Влечението към алкохола придобих по-късно. С мъка го придобих. Отначало алкохолът предизвикваше у мене някакво отвращение, както всяко лекарство. Неговият вкус и сега не ми харесва. Ако го пия, то е само за оня „удар с бич“, който дава той. Но между петата и двадесет и петата си година аз не ценях у него дори и това. И едвам след двадесетгодишно обучение моят организъм до известна степен се приспособи към него, а аз получих в сърцето си и в глъбините си дори влечение към алкохола.

Разправих й как се запознах за пръв път с алкохола, как се напих за пръв път, как се плашех от него по-рано и й обясних, че в края на краищата с алкохола ме накара да свикна главно неговата достъпност. Алкохолът не само е винаги достъпен, но и винаги е под ръка. С каквато професия и да се занимавах — рудокопач ли бях, или моряк, вестници ли продавах из улиците, или просто пътешествах из чужди страни, — аз виждах наоколо си алкохола. Където и когато да се срещат хора, за каквито и да било цели, за веселба, за размяна на мисли, за обсъждане някакво предприятие или просто да си починат след изнурителен труд, винаги звеното, което ги свързва, е бил алкохолът. Мястото за сборищата им е била кръчмата, както за пещерните хора — огънят.

Аз напомних на Чармиан как на островите на южния Тих Океан нея не я пускаха в свещените хижи, които бяха за жените табу, и нарушението се наказваше със смърт. Косматите канибали се скриваха от жените си там, за да пият и се повеселят на свобода. На младини аз често дирех в кръчмата спасение от женската ограниченост: там попадах в мъжки свят, където имаше повече простор и широта. Всички пътища, пълни с романтични приключения, водеха в кръчмата и оттам — по всички страни на света.

— Най-важното е това — завърших проповедта си, — че аз се пристрастих към алкохола главно благодарение на неговата достъпност. В началото бях равнодушен към него и дори му се смеех, но в края на краищата все пак станах пияница. Влечението към алкохола се присажда у мене в продължение на двайсет години, а през останалите десет то пускаше в моя организъм все по-дълбоки корени. Но удовлетворяването на това влечение никога не ми е доставяло някакво удоволствие. По натура аз съм човек жизнерадостен и весел, а като пия, ставам песимист.

— Но — побързах да прибавя, аз винаги бързах да прибавя, — трябва да кажа истината: цар Алкохол е правдив. Той говори истината, той сваля обвивката на истините, които ние наричаме „истина на живота“, и разкрива, че те са лъжа. Това е негово проклятие.

— Но това не прави живота по-добър — каза Чармиан.

— Досущ вярно. Затова и аз казвам — това е неговото проклятие. Той води към гибел и затова аз днес гласувах за жените.

Аз си спомних своя живот, спомних си каква роля в привичката ми към алкохола бе изиграла неговата достъпност. Твърде малцина хора се раждат алкохолици; аз наричам алкохолици ония, чийто организъм иска алкохол и неудържимо ги влече към него. Мнозинството привични пияници не само не са чувствали по-рано влечение към алкохола, но дори са изпитвали отвращение към него. Нито първата, нито двайсетата, нито дори стотната чаша още не създава привичката. Хората се учат да пият също тъй, както се учат да пушат. Но с пиянството се свиква по-мъчно, отколкото с пушенето. Привичката към алкохола са обуславя от неговата достъпност. Това много добре знаят жените, които са го изпитвали на собствената си кожа като съпруги, сестри, майки. Когато жените имат право на глас, те ще гласуват за забраната на спиртните питиета. Благодарение на това новото поколение не ще знае алкохола и не ще има влечение към него, а следователно няма и да чувства лишение от това, че той липсва. От това ще спечелят и мъжете — техният живот ще бъде по-пълен и по-съдържателен, — и жените, които ще живеят с тези нови мъже.

— Защо не напишете една книга върху това за назидание на бъдното поколение? — попита Чармиан.

— „Спомените на един алкохолик“ — казах аз и се усмихнах криво. Впрочем усмихнах се не аз, а по-скоро царят Алкохол; той беше, който ми подсказваше всички тия благонамерени софизми и той изкриви моята усмивка в насмешка. Той обича такива шеги.

— Защо говорите така? — прекъсна ме Чармиан, без да забележи подигравката на царя. — Вие сам казвате, че не сте алкохолик, а само човек, който пие. Вие сте се запознали добре с царя Алкохол. Опишете вашето познанство и наречете книгата си: „Алкохолни спомени.“