Брайън Перо
Залезът на боговете (8)

7
Първите уроци

Старецът извади от торбата си малък чайник, напълни го с вода и го сложи на огъня. След това помоли момчетата да му помогнат да разчисти полянката от телата на гоблините. Бе настъпила нощта и не след дълго тримата се озоваха около огъня, сърбайки ароматен чай. Старецът раздели комат хляб на три парчета и рече:

— Трябва да ви разкажа една история. Това ще ви обясни моето присъствие тук, при вас. Един ден, когато моят господар се завърна от дълго пътешествие, аз го попитах какво е това знание. Той имаше голяма тояга и ми отговори, че знанието било точно като тази тояга. Господарят ми я намерил случайно, издялал я и я полирал със собствените си ръце. Сега си служеше с нея всеки ден. Облягаше се на нея и тоягата му помагаше да ходи, да върви напред. Моята роля при вас е проста: аз ще бъда вашата опора, вашата тояга.

— Да, обаче… — започна Амос, като дръпна кожената си шапка. — Защо ние? Защо тук? Откъде идвате? Кой сте вие всъщност? Как стана така, че…?

— Толкова много въпроси, а толкова малко чай! — прекъсна го старецът. — Да започнем от началото. Казвам се Сартиган и израснах в далечната земя Чу, в най-източния край на континента. Когато бях съвсем малък, родителите ми ме повериха на един храм, посветен на бог Лиу. Живях там спокойно и имах трудно, но много плодотворно детство. Станах велик боец, уважаван и обичан от всички. Аз съм, както казват у нас, воин на огъня.

— Какво е да си воин на огъня? — подхвърли Беорф, като поглеждаше парчето хляб, което Сартиган още не бе докоснал.

— Воинът на огъня е ловец на дракони — отговори старецът.

— Но драконите са изчезнали преди хиляди години! — възкликна Амос. — Вие със сигурност не сте на хиляда години!

— Да, ама не! И аз замалко щях да умра заради едно от тези ужасни създания. Биех се с армията ми в северните части на континента и съвсем случайно по време на битката паднах в ледената вода. Бог Лиу запази душата ми в продължение на стотици години, през които тялото ми остана в плен на ледовете. Когато отново отворих очи, се намерих в родната ми страна, на един пуст бряг. Случи се преди около тринайсет години. Това беше точно свенят на вашето раждане, Амос, и аз се върнах към живот, за да стана ваш Учител, да ви служа за водач. Лиу ми възложи тази мисия. Поех на път и ето ме сега при вас. В продължение на дванайсет години вървях към първия от новото поколение пазители на маските. Това беше един… дълъг път!

— Вие също ли бяхте Пазител на маските по онова време? — силно развълнуван, запита Амос.

— О, не! — разсмя се Сартиган. — Нямах този късмет! За сметка на това съм виждал веднъж, един-единствен път, един Пазител на маските в действие. Нашата армия го бе помолила да ни помогне да се справим с един дракон. Звярът се беше скрил в една планинска пещера. И знаете ли какво направи Пазителят на маските? Най-спокойно затвори очи и след страховито земетресение планината се превърна във вулкан. По-късно открихме костите на дракона в изстиналата лава. Това беше един от най-великите пазители на маските, които светът някога е познавал. Беше елф като вас и се казваше Аркилион.

— Странно, това име ми звучи познато — промълви Амос.

— Може би го знаете от старинните песни — каза Сартиган. — Той е един разкаял се крадец. Легендите разказват, че бил сполетян от тежко проклятие и живеел като пленник в Града на мъртвите.

— Учителю Сартиган, може ли да изям вашето парче хляб? — реши се най-сетне да попита Беорф, като преглъщаше слюнката си. — Понеже вие не го ядете, си казах… че… може би… ами ако ми го отстъпите, ще ви поверя една тайна!

— Много добре. — Учителят му подаде парчето хляб. — Каква е тази тайна, за която плащам толкова скъпо?

— Ами Амос и аз не сме елфи! — заяви Беорф и схруска хляба. — Обясни му, Амос! Не е възпитано да се говори с пълна уста и понеже сега ям…

Амос свали кристалните си уши. С огромна изненада установи, че Сартиган не говореше неговия език. Учителят също се учуди, че не разбира и една дума на новия си ученик. Само Беорф разбираше всичко, но беше твърде зает да преглъща последния залък хляб, за да се намеси. Сартиган разгледа кристалните уши на Амос и със знаци поиска разрешение да ги пробва. За негово удивление, собствените му уши се изостриха.

— Сега вие ще говорите моя език — усмихна се Амос.

— Ех, ако навремето разполагах с такива неща — замислено прошепна Учителят.

— Всъщност феите от гората Тарказис ни ги подариха — добави момчето.

— Да… да… запознах се с тези феи! Срещнах ги съвсем близо до Берион… по-точно до онова, което бе останало от Берион! Феичките се зачудиха защо един ловец на дракони носи толкова ярки дрехи! Ама че ме развеселиха!

— Защо наистина? — попита Беорф, като погледна крадешком в торбата на Учителя, за да види дали има още хляб.

— И таз добра! — възмути се Сартиган, много разочарован. — Не знаете ли, че очите на драконите не могат да улавят оранжевия цвят? Може би дори не знаете и това, че усуканият връх на голямото копие е изработен от рог на еднорог?

— Ами не! — вдигна рамене Амос.

— Това е единственото оръжие, което може да прониже дебелите драконови люспи! Нито острие, нито стрела могат да ранят някой от расата на Древните, но рогът на еднорог минава през всичко.

— А как се сдобивате с такива рогове? — намеси се Беорф, докато ровеше в собствената си торба, търсейки нещо за похапване.

— Но вие съвсем нищо ли не знаете? — удиви се Учителят. — Крайно време е било да се появя в живота ви! Добре, да поговорим за еднорозите. Тези великолепни животни обитават големите гори по целия свят. Те са невидими за очите на смъртните, но се показват пред добри и благородни хора и дори понякога им разрешават да ги яздят. Големият бял кон е надарен с необикновена сила и бързина. Цялата му мощ е концентрирана в рога му и понякога, преди да умре, той го подарява на някой смъртен. Ето как се сдобих с това оръжие. Имах една много добра приятелка еднорог. — Учителят помълча, погълнат от мислите си, и продължи: — Като ми подари това забележително средство за защита, тя ме направи приятел на тяхната раса и затова, щом ме видят, еднорозите винаги идват да ме поздравят. Тези животни са верни съюзници, на които винаги мога да разчитам. Помнете, че подареният рог от еднорог съхранява цялата му сила, но откраднатият рог не става за нищо.

— Нима има ловци на еднорози? — попита Амос.

— О, има много ловци и бракониери. Те безнаказано убиват тези великолепни коне, за да откраднат рога им. Не обръщат внимание на думите на мъдреците и магьосниците, че тези рогове не вършат работа. Не искат нищо друго, освен силата на рога!

— Но ако еднорозите са невидими… как така… ловците… ги пленяват? — заекна Беорф, докато дъвчеше парче кожа, за да залъже глада си.

— Чудесен въпрос, господин Бромансон! — похвали го Учителят. — Еднорозите имат много слаби места. Първото е, че се хипнотизират от собственото си отражение. Ако застанат пред огледало, загубват всичките си способности и най-вече тази да бъдат невидими. Ловците изобретяват капани с огледала и ги пръсват из горите. Второто им уязвимо място е тяхната слабост пред чара на невръстни девойки. Еднорозите жадуват за нежните им ласки. Вероятно заради чистотата на душите им. Затова една от лобните техники се състои в това ловците да вземат със себе си в гората някоя девойчица. Нейната задача е да накара животното да напусне скривалището си. След това трябва да го убеди да легне послушно на земята и да сложи глава на коленете й, за да го погали. В това положение еднорогът често бива убит, без да може да реагира! Но животното има и трета слабост. Тъй като знае, че рогът му може с лекота да пробие всяка броня, еднорогът винаги се засилва с главата напред. Една отдавнашна ловджийска хитрост е ловецът да застане пред някое дърво и в последния момент да се дръпне встрани. Тогава рогът пронизва дървото, а животното остава негов пленник и следователно в крайно уязвимо положение!

— Но… я ми обяснете… — каза Амос.

— Край! — прекъсна го Сартиган. — Говорихме достатъчно.

— Но ядохме недостатъчно — измърмори Беорф.

— Хайде да поспим — предложи старецът. — Тези червенокапци, които обезвредих, са незначителна част от голяма армия, която настъпва по тези земи. Още много път имаме да вървим, докато открием майка ви, господин Дарагон!

— Но откъде знаете, че… — започна Амос.

— Знам много неща, но съм уморен — още веднъж отряза Учителят.

— Трябваше да си определим ред за нощна стража — подхвърли Беорф.

— Не се безпокойте — отвърна Сартиган. — Една моя приятелка ни пази! Вземете, Амос, връщам ви кристалните уши. Скрийте ги много добре, когато излезем от тази гора. Чувал съм, че елфите не се ползват с много добро име пред северните племена! Лека нощ! А, да не забравя. До получаване на нова заповед ви забранявам категорично да използвате силата си на Пазител на маските, господин Дарагон! Това е заповед! Не го забравяйте.

Амос извърна глава и видя сянката на еднорог да яде от клоните на едно дърво.

— И още нещо, преди да заспим! — живо добави старецът. — Познавам добре расата на беоритите, господин Бромансон. Колкото повече ядете, толкова повече ще спите! Вашата раса, младежо, може да избира дали да спи летаргичен сън или не. И понеже искам да сте бодър и бдителен за нашето пътуване, отсега ще спазвате диета, господин Бромансон!

— Какво! — изрева Беорф като обезумял. — Вие… вие… вие желаете смъртта ми? Така ли? Аз не мога да пазя диета… Това е против… против природата ми… Аз…

— Млъкнете и лека нощ! — заключи Учителят.

— Мразя го това деденце! — измърмори Беорф.

— Моля? — надигна се Сартиган.

— Мразя го това местенце! — бързо отвърна Беорф и се отправи към мулето, за да вземе завивки. — Казах, че мразя това местенце!

— Добре! — прозя се Учителят. — Аз чух нещо друго.

Амос сложи още дърва на огъня и се настани удобно за през нощта, както бе направил Беорф. Сартиган бе заспал върху заледената земя, както си беше бос и леко облечен. Двамата приятели потънаха в сън под звуците на шумолящия в дърветата вятър и звучното хъркане на стария човек. Осеяното със звезди небе беше великолепно.

* * *

Изведнъж пред Амос се появи лицето на баща му. Момчето си лежеше в леглото на старата колиба на неговите родители в кралство Омен, където се бе родило и пораснало. Урбан току-що го бе събудил и Амос го прегърна с неизразима нежност и топлота.

— Чуй какво ще ти разкажа, сине — започна Урбан. — Това е една загадка, която ще трябва да разгадаеш сам. Когато бях млад, притежавах великолепен кон. Кожата му беше светла, без нито едно петънце, краката му бяха дълги и здрави и без всякакво съмнение това беше едно от най-интелигентните животни от своята раса. Преди да ми го подари, баща ми пожела да го дресира. Затова го привърза с много дълго въже към едно колче. Жребецът започна да се вдига на задните си крака и да рита. Лишено от свободата си, животното даваше отпор, бунтуваше се срещу новия си господар, скачаше във въздуха, тъпчеше по земята, цвилеше неудържимо и налиташе да хапе всеки, който се осмелеше да го доближи. Но колчето беше дълбоко забито, а въжето — дебело и здраво изплетено, тъй че нямаше как да избяга. Яростта му се удвои, дори учетвори! Без никаква полза, все така си беше забързан. В продължение на много дни моят кон постепенно губеше сили и после, една сутрин, съвсем се укроти. Тогава баща ми го освободи и ми го подари. Много години този кон беше най-добрият ми приятел. Ходехме заедно до селото, на реката и препускахме лудо из полята. Той беше много полезен на семейството ми и винаги беше свободен да отива и да си идва, когато му се ще. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Мога да заключа, че моите умения на Пазител на маските са нещо като коня от твоята история — отвърна Амос. — Те се боят, скачат на всички страни, цвилят и беснеят, защото магията се чувства като пленник в моето тяло. Ето защо губя контрол!

— Много добре, момчето ми! — възкликна Урбан и погали главата на Амос. — Твоето внимание е въжето, което здраво трябва да държи уменията ти там, където им е мястото. Колчето е символ на твоите емоции. Остави гнева и омразата да се уталожат, те не служат за нищо. Аз бдя над теб и Беорф. Старият Сартиган е с вас, за да те направи по-добър. Довери му се.