Метаданни
Данни
- Серия
- Амос Дарагон (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le crepuscule des dieux, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Анета Илиева Тошева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Браян Перо. Залезът на боговете
Канадска, първо издание
Редактор: Венера Атанасова
Коректор: Нина Славова
ИК „Хермес“, Пловдив, 2005
ISBN 954-26-0336-3
История
- — Добавяне
3
Завръщане в гората Тарказис
Амос мъчително отвори очи. Беше легнал насред поляна с полски камбанки. Прекрасните сини цветове, подобни на звънчета, бяха обсипали всичко наоколо. Момчето беше облечено в широка фино тъкана дреха от горски мъх и лен. Вдигна глава и видя няколко сини феи, които бяха насядали върху него. Бяха високи едва няколко сантиметра и го гледаха с любопитство. Имаха дълги нежни крилца и малки заострени ушички. Неопитното око лесно можеше да ги обърка с водни кончета. Амос колебливо запита:
— Аз… къде съм?
Една от сините феички хвръкна и дойде досами лицето му, като трептеше с крила, за да стои във въздуха. Тя се вгледа в очите му и рече:
— Чу ли звъна на камбанките, млади човече?
— Извинете — отвърна Амос. — Не знам за какво говорите…
— Той не знае за какво говоря! — изсмя се феичката към приятелките си. — Онези, които чуят звъна на камбанките, го помнят… но не задълго.
Всички феи, насядали върху момчето, избухнаха в лек звънлив смях, след което се разхвърчаха, като оставиха след себе си тънки дири от светлина.
— Трябва да знаеш — продължи мъничкото същество, — че цветята, с които си заобиколен, се наричат „камбанки на смъртта“. Който чуе техния звук, чува всъщност погребалните си камбани. Това е вълшебно цвете с огромни лечебни свойства. Цялата гора Тарказис извлича своята сила и магически способности от тази полянка и…
— Значи съм се върнал при Гуенфадрил? — трескаво попита Амос.
— Да — отговори феичката. — Сестрите ми отидоха да я известят, че си се събудил, и господарката вероятно вече ни очаква. Да не я караме да губи времето си. Хайде, ставай!
Амос с мъка се надигна. Мускулите го боляха толкова силно, че му се подчиниха с цената на нечовешко усилие. Момчето забеляза, че на мястото, където бе лежало, тревата се бе слегнала. „Сигурно съм прекарал доста дни на това място“ — помисли си то.
Като повървя малко из леса, воден от малката синя фея, Амос излезе в центъра на гората Тарказис. Вече познаваше местността. Именно тук бе получил своята мисия; също тук Гуенфадрил му бе подарила маската на въздуха. Той разпозна седемте долмена[1], разположени в кръг, и десетките дървени столове с причудливи форми. При първото си идване тук бе видял големи и малки феи, стари космати създания, красиви друидки и множество странни и сбръчкани джуджета. Днес горският съвет бе празен.
Амос се отпусна на един стол, който му посочи синята феичка. Пред него се появи Гуенфадрил в ореол от светлина. Голямата фея също имаше заострени уши и широка лека роба, зелена на цвят. Дългите й руси коси бяха обръснати и главата й беше съвършено гола. Владетелката нежно се усмихна на момчето, седна до него и му рече:
— Гуенфадрил се радва да те види, млади Пазителю на маските!
Амос си спомни, че Гуенфадрил винаги говореше за себе си в трето лице. Попита я:
— Какво е станало, с косата ви?
— Гуенфадрил я пожертва, за да запази кралството си от червенокапците. Косите на феите крият голяма магическа сила и господарката на това кралство трябваше да ги пръсне около гората, за да я защити по-добре. Не се притеснявай, млади приятелю, косите на Гуенфадрил никога няма да пораснат отново, но тя се харесва и така!
— Сега сте още по-красива! — любезно рече Амос.
— Много си мил — усмихна се кралицата. — Гуенфадрил изпитва голяма симпатия към теб, но сега трябва да ти съобщи лоши новини.
— Знам. — Амос наведе глава и стисна юмруци. — Баща ми е мъртъв и кълна се, че…
— Успокой се! — строго заповяда кралицата. — Твоите емоции вече донесоха големи беди на Берион и Гуенфадрил не иска гората й да бъде подпалена. Нека ти обясни…
Амос кимна наместо отговор и внимателно изслуша разказа на владетелката.
— Най-напред господарката на Тарказис трябва да ти разкрие кои са червенокапците. Тези създания на злото се смятат за едни от най-жестоките и зловредни от гоблините на Земята. Живеят с хиляди в стари полуразрушени замъци, като избират онези, чието минало е белязано от порочност, нечистотия и позор. Боядисват шапките си в кръвта на невинните си жертви. Тези ужасни гоблини са дисциплинирани, организирани и отлични бойци. Не се боят нито от смъртта, нито от болката. Нещо повече…
— Но защо нападнаха Берион? — прекъсна я Амос.
— Както тъкмо щях да ти кажа — продължи Гуенфадрил, — червенокапците са грабители. Те трупат съкровище, цяла планина от злато. По очите ти разбирам, че искаш да попиташ нещо — е, слушам те!
— Не зная как да ви го кажа — поколеба се момчето, — но… сигурен съм, че работят за един дракон и събират съкровище, което да му служи за легло. Дали се лъжа?
Гуенфадрил направи лека гримаса:
— Ти си пълен с изненади, млади приятелю! Откъде знаеш това?
— Нямам представа — призна си Амос. — От известно време… ами… всъщност от деня, когато Лолия пристигна в Берион. Знаех, че е завладяна от зла сила и извадих от гърлото й един камък… всичко това е много объркано и не знам как да го обясня по-ясно… Имам предчувствия. Знам какво трябва да направя, знам точно кога да го направя, но не знам откъде ми идва тази информация!
— Чуй ме, млади Пазителю на маските — сериозно поде владетелката. — Имаш право. Елфите ни осведомиха, че в северната част на континента, в ледената земя, се е появил дракон. Всички ние мислехме, че тази раса от чудовища е изкоренена от лицето на Земята, но явно се е завърнала отново. Червенокапците опустошиха Берион и много други градове, защото събират плячка за дракона. Древните — така наричат народа на огнедишащите — трябва да спят върху легло от злато, сребро и скъпоценни камъни, за да могат да снесат яйце. Несъмнено драконът е успял да омагьоса гоблините, за да си набави съкровище. Сега ти трябва да тръгнеш по дирите на червенокапците, които ще те заведат при дракона. После ще действаш както намериш за добре. Твоята мисия е да възстановиш равновесието в света. Дали този звяр трябва да живее или да умре? Ти сам ще решиш това.
— Но какво е станало с майка ми? А с Беорф и Жюно? Трябва да се върна в града!
— Град Берион вече не съществува, Амос — меко му напомни кралицата на феите. — Самият ти го превърна в пепел. Не помниш ли? Поради някаква причина, която Гуенфадрил не знае, твоят гняв, породен от смъртта на баща ти, съчетан със силата на двете ти маски, разрази истинско бедствие, което опустоши града. Моите феи претърсиха руините и не можаха да открият тялото на Жюно. Но със сигурност знаем, че червенокапците са отвлекли майка ти, за да я продадат като робиня. За тях това е още един начин да спечелят някоя и друга златна монета за господаря им.
— А Беорф? Жив ли е?
— О, той е жив и здрав! — успокои го Гуенфадрил. — Длъжник си му! С риск за живота си той се втурна в пламъците да те търси. Измъкна те от горящия град точно когато всичко наоколо се сриваше. После веднага дойде тук, на границата на гората Тарказис, за помощ. Друидът Мастаган вече ни бе говорил за него и когато пристигна, веднага го познахме. Беорф беше силно обгорен и ние му помогнахме да стъпи на крака. Той остана в края на гората и с нетърпение те чака да се върнеш. После пренесохме тялото ти на полянката с камбанките, за да те лекуваме.
— На Беорф не му ли е разрешено да влиза в гората?
— Не — твърдо отговори кралицата. — Макар да е млад беорит, на когото може да се има доверие, смятаме, че така е по-добре за нас. Впрочем ти стоиш тук вече десет дни! През цялото това време приятелят ти щеше да е пленник на гората. Лечението ти беше трудно и е същинско чудо, че все още си жив.
— Десет дни! — възкликна Амос. — Това означава, че червенокапците имат голяма преднина пред мен. Трябва да ги настигна веднага! Нямам повече време за губене, ако искам отново да видя мама!
— Имаш право — съгласи се владетелката. — Но преди да тръгнеш, Гуенфадрил е приготвила един подарък за теб и приятеля ти.
При тези думи тя щракна с пръсти. Десетина сини феички мигом долетяха. Носеха малко сандъче, изработено от червено дърво. Господарката благодари на феите, взе сандъчето и го отвори. Вътре имаше четири кристални елфически уши. Кралицата се обърна към Амос, поднесе му подаръка и рече:
— Ето това може да ти бъде полезно! Тези уши са вълшебни и ще ти помогнат да разбираш и да говориш всички езици. Ще ти потрябват, когато се наложи да разговаряш с различните създания, които ще срещаш. Това много ще те улесни в търсенето на майка ти! Единият чифт е за теб, а другия ще дадеш на Беорф. Те ще ви предпазят и от всякакви омагьосващи песни.
— Прекрасни са! — възкликна Амос.
— Обаче — продължи владетелката — Гуенфадрил трябва да те предупреди, че те се поставят върху собствените ти уши и ги преобразяват в истински уши на елф.
Амос сложи магическите уши върху своите, които сякаш бавно се разтопиха и приеха формата на кристалните — издължени и заострени.
— Чуваш ли какво ти говори Гуенфадрил? — попита феята.
— Да, много добре! — отвърна Амос.
— Знаеш ли, че сега кралицата ти говори на езика на феите? — продължи усмихнато тя.
— А аз ви отговарям на същия език — с гордост потвърди момчето.
— Да, ти говориш нашия език с очарователен акцент! Можеш да сваляш и да слагаш тези уши, когато си пожелаеш. Но никога не забравяй да ги скриваш добре в косата си, защото хората ще те помислят за елф.
— Ще го запомня — увери я младият Пазител на маските. — Много благодаря!
— Сега тръгвай, истинската ти мисия започва днес — заключи Гуенфадрил и напусна кръга на горския съвет.
Една от феите на камбанките заведе Амос до дълъг проход от клонаци, който извеждаше от гората Тарказис. Той свали широката дреха от мъх и лен и нахлузи кожите и черната си ризница. Привикнал с постоянния, винаги топъл климат в кралството на Гуенфадрил, момчето потръпна, когато излезе на края на гората. Сграбчи го влажен студ. Всичко наоколо бе затрупано от сняг.
Амос повика Беорф, но безуспешно, феите се бяха оказали твърде негостоприемни, изоставяйки приятеля му на студа, без подслон и храна, помисли си той. Пазителят на маските огледа земята и съзря оставени в снега следи. Те го заведоха до огромна дупка, изровена в корените на едно дърво. Когато надзърна в отвора й, видя и Беорф, свит на топка в дъното на дупката. Дебеланкото кротко хъркаше. Тялото му беше покрито с дебела пухкава козина. Амос избухна в смях и си каза: „Пустият му Беорф! Никога не ми е споменавал, че хората-мечки спят зимен сън!“.