Брайън Перо
Залезът на боговете (14)

13
Новата маска и потеглянето на войските

Както обикновено, беоритите спаха непробудно в продължение на два дни. Отново на Касо се падна тежката задача да ги събуди.

Амос сподели с Беорф разказа на Харалд и всички подробности, свързани с пророчеството. Чувстваше се осъден постоянно да носи елфическите уши. Момчето разказа и за странните шумове в ковачницата. Вече близо четирийсет и осем часа ударите не спираха. И денем, и нощем се чуваше ритмичният звук от чука върху наковалнята. Според заповедите от съня му, Харалд бе наредил жива душа да не прониква в работилницата. Когато Амос вече завършваше разказа си, пристигна един викинг от личната гвардия на краля.

— Господин елф… много съжалявам, но ви викат в ковачницата. Очевидно е много спешно!

Без да се маят, двамата приятели веднага тръгнаха към мястото. Нетърпелив и нервен, Харалд крачеше насам-натам по коридора. Той се втурна към Амос:

— Зад тази врата има нещо, което ръмжи много кръвожадно! Трябва ли да влезем, или да чакаме? Направете нещо, моля ви, защото затвореният в работилницата звяр май не е в много добро настроение.

Внезапно отекна ужасен вик. Стражите подскочиха и отстъпиха назад. Това беше вик, който единствено Амос можеше да разбере благодарение на магическите си уши.

— Не се бойте! Няма никаква опасност! — каза той, за да успокои викингите наоколо. — Той иска мен, звярът ме вика. Ще вляза в ковачницата.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита Беорф.

— Не, но бъди готов за всеки случай — малко неспокойно отвърна Амос. — Никога не се знае какво може да се случи!

Пазителят на маските отбори вратата и бавно влезе в ковачницата. В сянката, само на няколко крачки от наковалнята, се криеше някакво създание. Беше високо около два метра, главата и долните му крайници бяха на кон. Тялото и ръцете му бяха човешки. Стоеше изправено и имаше много дълга грива и внушителна опашка на чистокръвен жребец. И тогава започна един странен диалог, съставен от причудливи звуци и движения.

— Повикахте ли ме? — изцвили Амос. — Аз дойдох, говорете!

— Много се радвам, че говорите езика на келпите — отвърна създанието на езика на морските коне. — Малцина човеци знаят езика ни.

— Познавам езика ви, но не и обичаите ви — добави Амос, като удари с крак земята и изпръхтя. — Как мога да ви покажа уважението си?

— Като пръхтите точно така, особено ако нямате грива — при нас това е израз на много голямо уважение — потвърди келпито, като почна да рови с копито.

— Какво мога да направя за вас? — приветливо запита Амос и поклати три пъти глава.

— Аз съм тук, за да ви дам нещо! — отговори съществото, хвърляйки един къч.

— Вашият дар ще бъде приет с огромна благодарност! — почтително го увери момчето, като раздвижи енергично устни и се озъби.

— Вие спасихте един жрец на Мананан Мак Лир — изцвили келпито и наведе глава. — За благодарност той ме помоли да ви изработя това!

Келпито протегна ръка и подаде на Амос великолепна прозрачна синя маска. Образувана от стотици сапфири, тя наподобяваше рибешка глава. Люспите й приличаха на фино преплетени капчици. Имаше четири дупки, по две от всяка страна на хрилете, където да се инкрустират камъните на магическата сила. Маската беше изработена с финеса и сръчността на талантливите художници. Беше много лека, но и здрава, а периферията й бе украсена с великолепни изображения на анемонии и морски звезди, водорасли и корали.

— Но това е същинско произведение на изкуството! — възкликна Амос, като клатеше лудешки глава.

— Благодаря, много благодаря! — отговори келпито, а копитата му зазвънтяха по дървения под. — Вие наистина го заслужавате!

— Трябва да инкрустирам в нея един магически камък, преди да я сложа на лицето си — каза Пазителят на маските, като пет пъти изпръхтя през ноздрите си. — Знаете ли къде да открия такъв камък?

— Много от съкровищата на келпите бяха откраднати от мерените — обясни майсторът на маската и от устата му излезе пяна. — Ще откриете това, което търсите, в съкровищницата на дракона. Този камък ви принадлежи!

— Ще го взема и ще отдам почит на маската и нейната сила — отговори момчето, като рязко се изпъчи.

— Сега ми помогнете да изляза оттук и да се върна в морето! — помоли келпито, като се приготви да зарита. — Ако викингите ме видят, ще се уплашат и ще поискат да ме убият. Те все още не знаят, че се бием на една и съща страна.

— Веднага! — И младият Пазител на маските удари веднъж с крак по земята.

Амос хвърли голямо покривало върху създанието. Когато отвори вратата, видя ухиления Беорф да го гледа с любопитство.

— Що за език беше това? — попита дебеланкото. — Ти танцуваше и цвилеше като кон. Не можах да се въздържа да не надзърна през пролуката на вратата. Знаеш ли, че непрекъснато плюеше?

— Ако си беше сложил кристалните уши, щеше да разбереш — усмихна се Амос. — Кажи на краля да се оттегли с хората си. Трябва да изведа моя нов приятел до морето, без да го види никой.

— Добре! Ще се погрижа за всичко! Стой тук, ще се върна да те взема.

Няколко минути по-късно Амос съпровождаше келпито от замъка на краля до една каруца с малко покривало. Беорф бе подготвил всичко необходимо. Двамата приятели потеглиха с най-безгрижен вид към брега, недалече от града. Там морското създание излезе от прикритието си, поздрави Амос и Беорф и препусна в галоп във водата, докато изчезна с една вълна.

— Що за същество е това всъщност? — попита беоритът, зяпнал от удивление.

— Това е келпи — отвърна Амос. — Те са много мили и вежливи създания. Погледни каква маска ми изработи!

— Великолепна е!

— Сега не ми остава друго, освен да открия магическия камък в съкровищницата на дракона! — нервно се изсмя Амос.

* * *

Беоритите изтърколиха една огромна бъчва в подножието на дракара. Банри се увери, че никой не ги шпионира, докато Немил, въоръжен с един от дърводелските си инструменти, предпазливо отбори бъчвата. Амос и Беорф гледаха сцената и се чудеха какво ли ще изскочи отвътре. За тяхна изненада, в бъчвата лежеше още един беорит. Банри им каза:

— Пьотр великана вече ви го представи в странноприемницата. Това е Гезер Михсон, наричан Невестулката. Той ненавижда водата, но няма равен на себе си в гората.

— Но как е оцелял в тази бъчва? — удиви се Амос.

— Летаргичният сън, това е нашата тайна! — подхвърли Касо, който се готвеше да залее Гезер със студена вода.

— Да, точно така — продължи Банри. — Преди да потеглим на път, той яде в продължение на три дни и после заспа в бъчвата. Шемил добре закова капака и се погрижи да му остави няколко дупки за дишане. Спа през цялото пътуване!

— А защо го будите сега? — попита Беорф, докато гледаше как Гезер едва-едва отваря очи.

— Защото имаме нужда от него — отговори Хелмик Ненаситния. — Ще го изпратим да разузнае терена. Този момък е истинско чудо в гората. Умее да изчезва от погледите на враговете и да оцелява при най-тежки условия. Невестулката ще ни докладва съвсем точно за позициите на червенокапците, техните маршрути и бойните им единици.

— За нас ще е по-лесно да стигнем до дракона през гората, отколкото по реката — потвърди Алре Секирата. — Тъй като викингите са отлични навигатори, гоблините с удвоено внимание ще наблюдават водните пътища.

— Аз ще поискам от Гезер внимателно да проследи дали червенокапците имат пленници — каза Рута валкирията, като майчински погали Амос по главата. — Ние сме тук също и за да открием майка ти.

— Много ви благодаря — развълнувано каза момчето. — Често си мисля за нея и се питам какво ли й се е случило. Нямам никаква следа и не знам какво може да са направили гоблините с нея.

Гезер Михсон — Невестулката, най-сетне успя да се измъкне от бъчвата и да се събуди. Според указанията на събратята си, той се преобрази на мечка и изчезна в дълбоката гора на северните земи за цяла седмица. Когато се върна от дългото си пътешествие, беоритът с удивителна точност нарисува карта с бойните позиции на червенокапците и пътеките им, и особено на един лагер за пленници. Банри потърка ръце от задоволство, поздрави Невестулката и рече:

— Познавам едни гоблини, които ще бъдат много изненадани, когато ни видят!