Брайън Перо
Залезът на боговете (11)

10
Северното море

В продължение на една седмица подготовката за пътуването вървеше с пълна пара. Избраха най-здравия от дракарите в пристанището за военен кораб. Той бе подсилен от корпуса до върха на мачтата си. На носа ковачът постави огромен метален таран, който можеше да наниже и потопи по-малки плавателни съдове. Ново платно с кървавочервен цвят бе изтъкано от жените в селото, а няколко дърводелци издялаха по-дълги и здрави весла.

На борда качиха внушителни количества храна: наденици и пушено месо, печени пилета и огромни парчета солена шунка, риба и гърнета с мариновани зеленчуци, тестени продукти, сирене, козе мляко, медовина, бира, вино, картофи, фасул, брашно от елда, хляб и удивително количество мед. Освен плетените ризници, дългите копия, бойните секири, щитовете, шлемовете, лъковете и стрелите, набавиха и десетки кожени завивки за леденостудените нощи в открито море, дрехи за преобличане, точиларски камък за оръжията, торбички с лековити билки, инструменти за навигация, най-разнообразни сечива, свещи, газени лампи, един мангал и дърва за огрев.

С всеки изминал ден плавателният съд все по-малко приличаше на военен кораб и все повече — на търговски. Беоритите не искаха да се лишават от нищо в открито море и затова отделиха цяла седмица, за да се приготвят за път. Беорф прекарваше почти цялото си време да помага в подготовката.

Амос и Сартиган също правеха приготовления, но по техен си начин. Старецът започна физическо и психологическо обучение на младия Пазител на маските. Разказа му много истории, между които и тази:

— В моята страна — казваше той — преди много време живеел могъщ владетел, който си нямал деца, които да го наследят на трона, и затова решил да организира голямо състезание. Този, който се окажел достатъчно умел да запали свещ само с една стрела, щял да бъде новият владетел. Най-добрите стрелци на царството пристигнали начаса да опитат късмета си. Те стреляли превъзходно и стрелите им докосвали фитила на свещта, но не успявали да го запалят. Владетелят се обезсърчил. Мислел си, че никога няма да си намери наследник. Тъкмо щял да прекрати състезанието, и пред него се явил млад селянин. Момчето взело една стрела с дясната си ръка и отказало да приеме лъка, който му подавали. Намазал стрелата с лой, запалил я и отишъл при свещта. Просто протегнал ръка към нея и я запалил. Според регламента на състезанието този, който бъдел достатъчно умел да запали свещ само с една стрела, трябвало да стане цар. Царският министър изобщо не бил уточнил, че трябва да се използва лък! Често в живота се случва да предполагаме нещата, без да разбираме истинския им смисъл. Трябва да умеем да виждаме отвъд видимото.

Амос много обичаше разказите на новия си Учител. Тези истории, пълни с мъдрост, го караха да размишлява и да дискутира. Пазителят на маските започна да прави и дълги сеанси на вглъбено размишление, което в източните земи наричат медитация. Сартиган искаше от него да се концентрира, за да позволи на магията да се движи свободно. За да стане добър маг, Амос трябваше да запази хладнокръвие при всякакви обстоятелства, да остави емоциите си настрана, да забрави омразата към убийците на баща си и да действа винаги с разума си.

За да подсили въздействието на обучението си, Сартиган му бе разказал историята на собствения му Учител. Той бил монах, не твърде словоохотлив, но дарен с необикновено жив ум. Мъдрецът отишъл на голям турнир по стрелба с лък заедно със своите ученици. Там били събрани най-добрите стрелци от всички страни. Макар да нямал никакво влечение и да не притежавал особени умения за това изкуство, мъдрият монах спечелил състезанието, като изстрелял три стрели точно в центъра на мишената. Сартиган, който по онова време бил млад и талантлив стрелец с лък, трудно понесъл победата на своя Учител. Почтително запитал мъдреца каква е рецептата за неговата победа. Монахът му казал, че всички стрелци в този турнир се състезавали един с друг и горещо желаели да спечелят. Напрежението от надпреварата направило движенията им мудни. Очите им били тревожни и те явно не владеели добре нервите си. Тези стрелци не искали наистина да победят! Те просто се страхували да не загубят! За да спечелиш, трябва да запазиш безгрижно сърцето си и бистър ума си. От страха няма полза, той трябва да бъде заменен от познанието.

— Често говорите за познанието, Учителю Сартиган — отбеляза Амос. — Но какво е истинското познание?

— Познанието — това е да следваш своя път! — възкликна старецът, възхитен от този въпрос.

— Да, обаче — продължи Амос — как се прилага това в ежедневния живот?

— Ще ти отговоря с друг въпрос, младежо — продължи Сартиган. — Ако трябваше да избереш един от седемте цвята на дъгата, кой би избрал?

— Кои са тези цветове? — попита Амос.

— Червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, тъмносиньо и виолетово — изброи Учителят.

— Мисля, че… мисля, че бих избрал оня цвят, който ще остане в очите ми, след като дъгата е изчезнала.

— Видя ли! — провикна се Сартиган с явна гордост. — Ти току-що сам отговори на въпроса. Познанието е това, което остава, когато всичко друго е изчезнало. Ето защо е важно да учиш, да учиш много и по всяко време. Във всяка възраст имаме да научаваме хиляди неща. Всеки ден придобиваме стотици късчета житейски опит, а познанието… ами то е, което остава от този опит! Точно както каза, това е цветът, който остава в очите ни.

— Ще ми разкажете ли още от вашите истории, когато плаването започне? — попита Амос. — Те много ми харесват… Придават ми увереност.

— Аз няма да замина с теб — отвърна Сартиган. — Ще стоя тук и ще те чакам.

— Но аз имам нужда от вас! — смути се малко Амос. — Вие сте ловец на дракони… Трябва да дойдете с мен. Аз никога няма да мога да победя самичък такова създание!

— Ето че започна да забравяш моите уроци! Моят път вече не е гоненето на дракони. Сега съм тук, за да те науча на онова, което знам. Ще трябва да се биеш сам. Аз не съм Пазител на маските, а ти… Това е твоят път!

— Ама как… как ще се справя без вас?

— Спомни си историята, която те учи да виждаш отвъд видимото, и онази, която те съветва да не се страхуваш да губиш. С тези два принципа ще победиш дракона!

— Но как да ги прилагам? — с безпокойство запита Амос.

— С познание! Сега уроците ми спират дотук. Ще чакам твоето завръщане в селото.

— Ами ако… ако не се завърна? — колебливо каза Амос.

— Докато съм жив, ще те чакам — спокойно отговори Сартиган. — Моят бог ме освободи от ледовете и ме върна към живота, за да стана твой Учител и по стечение на обстоятелствата, наставник на Беорф. Младият беорит все още не е напълно готов за моето обучение. Но когато се завърнете, вече ще е готов. Ако, разбира се, се завърнете. Хайде! Върви сега да си събереш нещата, защото беоритите най-после са готови да потеглят.

Амос насъбра малобройните си лични вещи, пъхна при тях и кристалните уши и тръгна към дракара. Екипажът бавно се разпределяше по местата си на борда. Беорф беше силно възбуден и изпълняваше и най-малката команда на чичо си Банри. Всичко изглеждаше напълно оборудвано за дългия преход по море и младият Пазител на маските се качи на борда.

— Е, Амос, не се ли вълнуваш?

— Да… но преди малко бях по-радостен — с известна горчивина отвърна Амос. — Смятах, че Сартиган ще дойде с нас.

— Какво? Той не е ли тук? — извика беоритът.

— Не. Той смята, че моят личен път бил да се срещна сам с дракона. Нали разбираш, понеже той е бил ловец на дракони, си помислих… по-точно предположих, че ще дойде с нас, за да се заеме лично със създанието. Опитвам се да мисля като него и си казвам… дали пък лошото няма да се обърне на добро!

— Ами ако лошото се превърне в нещо още по-лошо? — разтревожен попита Беорф.

— Не знам, вече нищо не знам — вдигна рамене Амос. — Ще видим.

В студеното утро на една все по-сурова зима дракарът вдигна голямото си квадратно платно и бавно напусна пристанището. Всеки член на екипажа седеше зад едно весло. Банри, който стоеше зад руля, запя традиционна беоритска песен и гребците започнаха ритмично да движат веслата. Беорф и Амос споделяха една и съща пейка и едно гребло. Цялото село се бе насъбрало по кейовете, за да изпрати храбрите воини. Не след дълго корабът напусна залива и излезе в открито море.

В продължение на три поредни дни беоритите гребаха, без да ядат, без да спят и дори без да почиват. Амос си спомни какво бе казал Сартиган на Беорф. Човеко-мечките бяха надарени с изключителна сила и можеха да избират сами дали да спят зимен сън или не. Воините умееха да владеят апетита си. Знаеха точно кога да изразходват силите си и кога да ги възстановяват. Дракарът се придвижваше с удивителна бързина. Нито едно човешко същество не би могло да издържи подобен ритъм.

Хелмик Ненаситния гребеше с настървение, по лицето на Алре Секирата се стичаха едри капки пот, а Пьотр великана, с по едно гребло във всяка ръка, гребеше за двама беорита. Рута Багасон — валкирията, също не се даваше и дори подиграваше Гой за техниката му на гребане. Само Касо Азулсон не гребеше. Той отговаряше за платното, наблюдаваше звездите и решаваше каква траектория да следва корабът. По-добър навигатор не можеше и да има. Банри, като капитан и кормчия, имаше сляпо доверие в него и го считаше за своя дясна ръка. Касо беше способен да предугади посоката на вятъра и познаваше морските течения като никой друг. Шемил феините пръсти гребеше с едно гребло с Юло Юлсон. Тези двама беорита никога не бяха напускали Упсгран и с голяма доза боязън бяха тръгнали на това пътешествие. Нямаше по-добър дърводелец от Шемил за ремонт на кораба, а Юло беше изключителен оратор. Банри го бе избрал нарочно, за да може след завръщането им той да свидетелства за пътешествието и да опише всички подвизи на беоритите от Упсгран.

След като плаваха в продължение на три дни в изключително трудни условия на студ, ветрове и страховито вълнение, Касо извика:

— Вдясно на хоризонта остров Бургман!

— Гребете, приятели! — викна Банри и поде по-ритмична мелодия.

Амос почти не беше спал и бе изтощен от пътуването. Хвана го морската болест и след потеглянето полежа в трюма на дракара. По пътя на няколко пъти се разболя. Момчето имаше едно-единствено желание: колкото може по-скоро да усети под краката си твърда земя.

Колкото до Беорф, той се чувстваше по-скоро добре. Макар стомахът му да го мъчеше ужасно, той се държеше като истински беорит. Както всички останали, от три дни не бе сложил залък в уста. Младежката му възраст не позволяваше да се присъедини към ритъма на възрастните и на няколко пъти сънят го повали. Пълничкото момче имаше естествено влечение към морските дела и присъствието му на борда беше от полза за целия екипаж. Освен че се грижеше за Амос, той оказа неоценима помощ и на Касо при насочването на платното и редовно разнасяше вода на гребците. Освен това, на няколко пъти Беорф бе заставал на руля, докато Банри беше зает да разчита морските карти.

Дракарът хвърли котва в малък залив на остров Бургман. Беоритите бързо изтеглиха кораба до един каменист бряг и започнаха да строят стана си. Бяха изумително сръчни — всеки един от членовете на екипажа знаеше точно какво да прави. За съвсем кратко време голямата палатка бе разпъната и в казаните вдигаше пара обилна храна. Човеко-мечките поглъщаха невероятно количество месо. Тракане на челюсти и звуци на доволно оригване изпълниха тихия до този момент бряг на островчето. Единствено Касо ядеше само орехи и грозде.

Когато се нахраниха, всички беорити се хвърлиха в ледените морски води да поплуват. Беорф дълго се колеба, преди да се гмурне, но, окуражен от Амос, намери сили да отговори на предизвикателството. Това обичайно за тях къпане трябваше да раздвижи болезнените вследствие на физическото натоварване мускули, като засили кръвообращението им. Студът ускоряваше сърдечния ритъм. Така голямо количество кръв се изхвърляше чак до пръстите на краката, което подпомагаше мускулите да се възстановят. Нямаше нищо по-благотворно за един беорит! Амос си помисли, че такова ударно лечение, при това след обилно ядене, би било убийствено за човешко същество. Затова си остана на брега да гледа сцената с удоволствие и да се забавлява от възклицанията и закачките на къпещите се.

Когато студената баня забърши, екипажът се настани удобно в голямата шатра и спа цели два дена. Амос трудно затвори очи при гръмотевичното хъркане на беоритите и на няколко пъти му се стори, че островът трепери под напъните на вулкан. Накрая напусна палатката и се сгуши под цяла купчина кожи в дракара. „Беоритите понякога се държат много странно“ — каза си той. Нямаха никакво чувство за мярка. Основният им принцип беше всичко или нищо! Вероятно това обясняваше безусловното приятелство на Беорф към него.

Първи се събуди Касо. Навигаторът взе едно голямо ведро с ледена вода и започна да полива другарите си.

— Хайде, беорити! — извика той. — Чака ни още път! Ще отложим зимния сън за по-нататък! На крак, мързеливци!

— Защо ги будите така грубо? — изненада се Амос.

— Защото ядоха твърде много! Ако не правя така, и след две седмици още ще хъркат! Затова аз ям малко, за да не спя много. Трябва и да призная, че не изразходвам толкова енергия… все пак аз не греба.

— Разбирам — засмя се Амос. — Това са си мечки и през зимата…

— И през зимата спят! — продължи навигаторът, докато поливаше Хелмик Ненаситния. — Ставайте, мекотели! Размърдайте се! Скоро потегляме!

Един по един беоритите се надигаха с мъка. Бяха съвсем мокри, но не изглеждаха ни най-малко изненадани, че са събудени по такъв начин. На Банри също не му бе спестен леденият душ и с все още полузатворени очи и лице със стичаща се по него вода, той се обърна към Касо:

— Благодаря ти, Касо, на теб винаги може да се разчита!

— Пак заповядай! — отвърна навигаторът, докато заливаше настървено брат си Гой.

— Ама какво става! — ревна Беорф, когато дойде неговият ред за ведрото с вода.

— Нищо особено, Беорф — присмя се Амос. — Явно това е единственият начин да се събудите! Ще го запомня за следващата зима!

След питателна закуска беоритите продължиха плаването към земите на Харалд Синия зъб. Амос се чувстваше по-добре и морската болест вече беше само един неприятен спомен. Трябва да се спомене и това, че по тези места морето беше много по-спокойно и дракарът почти не се клатеше. Вятърът беше утихнал и платното пак беше вдигнато. Банри радостно припяваше, за да води ритъма на гребците, когато изведнъж рязко млъкна. Капитанът скочи от мястото си и огледа целия хоризонт. После се обърна с лице към екипажа и тържествено обяви:

— Мерени!… Усещам ги, плуват под водата и ни обкръжават!

— Оставете ги на мен! — нападателно се провикна Алре Секирата, като извади двуострото си оръжие. — Моля ви се, оставете ми ги!

— Тази вечер ще похапнем ли риба, Алре? — попита Рута валкирията. — Искаш ли да ти помогна да съберем няколко пълни мрежи?

— Млък! — заповяда Банри. — На едно, запушете ушите си с лоени топчета! На две, престорете се на мъртви! Ще чакате сигнала ми и ще ги направите на каша! Ясно ли е?

— Ясно като бял ден! — избоботи Хелмик и стисна зъби. — Особено за кашата.

— Но какво става? — неспокойно се обърна Беорф към Амос.

— Мисля, че след малко ще бъдем нападнати от мерени — обясни младият Пазител на маските. — Спомням си какво ми разказа за тях сирената Кривания. Мерените по всичко приличат на сирените, с изключение на това, че са отблъскващо грозни. Също като тях използват гласа си, за да омагьосват хората. Тези морски чудовища разкъсват жертвите си, опустошават всичко на кораба и го потапят, за да го превърнат в свое жилище в дълбините на океана. Четох, освен това в Ал-Катрум, територии на мрака, че мерените носят червени шапчици с пера. Сигурно са морските братовчеди на гоблините!

— Защо не използваш огърлицата, за да призовеш няколко от виещите кучета? — попита Беорф, преди да си запуши ушите.

— Не… Имам друга идея.

Пазителят на маските сложи елфическите си уши и търпеливо зачака, като се престори на мъртъв, както бе заповядал Банри. Беше си спомнил предупреждението на Гуенфадрил, че тези кристални уши ще го предпазят от омагьосващи песни. Изведнъж Амос долови печалната и протяжна песен на мерените. От дълбините се разнесе нежна мелодия, която се смеси с шума на вятъра и вълните. Цял хор кристалночисти гласове пееха кротко:

 

Сам в крехката си лодчица,

морякът излиза в огромния океан.

Високо горе блещукат звездите,

а в дълбините той чува зова на лобното си място.

Напред! Такава е съдбата му!

И в дъното на небето, и в дъното на океана

той ще намери нас…

Той ще намери нас…

 

Амос наведе глава към дъното на кораба и изтананика:

 

Качете се без страх,

от много луни насам времето им е изтекло.

Този дракар е ковчег,

който плава към мъглите на боговете.

 

Песента изведнъж замлъкна, заменена от тревожно мълчание. После се дочу един глас:

 

— Кой си ти, братко на водната стихия? Ти, който говориш нашия език, но произнасяш думите като човешко същество?

Амос си спомни уроците на Сартиган, запази спокойствие и отговори:

— Аз съм мерен, аз съм ранен пленник на рибарска мрежа. Исках да избягам, но, онемял от тяхната омраза, си отмъстих и ги убих.

Гласът поде отново:

— Братко, ние идваме, ще се качим при тях и ще ги разкъсаме.

Отвратителни ципести ръце с дълги и отблъскващи нокти се вкопчиха в бордовете на дракара. От всички страни на кораба изникнаха лица. Най-едрата от мерените, вероятно главната измежду тях, се плъзна на палубата. Беше неописуемо противна на вид. През огромната й полуотворена уста се виждаха стотици дребни рибешки зъби, разположени върху цялото й небце. Двуметровото й тяло беше покрито с мазни и вонящи люспи, а на гърба й се издигаше перка, която започваше от главата и стигаше чак до опашката. Имаше малки пронизващи очи, огромна рибешка опашка вместо крака, а по главата, раменете и гърба й имаше дебел слой зелени водорасли. Главната мерена беше изключително силна на вид и в ръката си държеше оръжие, което напомняше морски таралеж. На главата си, килната надясно, носеше червена шапчица с перо.

Тъкмо когато мерената припълзя до Руша валкирията, Банри грабна светкавично дългия си меч и отряза главата на създанието. Сигналът бе даден! Сега беоритите бяха оголили дългите си криви нокти и остри зъби. Хелмик сграбчи една мерена, изтегли я от водата и й счупи врата. Пьотр великана размаза пет само с един удар, докато Рута и Гой застанаха гръб до гръб, за да дадат отпор при евентуално нахлуване на мерените върху дракара. Юло и Шемил се прикриха зад Алре Секирата, за да са сигурни, че няма да получат изневиделица някой удар, а Касо се изкачи горе на мачтата. Беорф се прилепи към Амос и му каза:

— Не можеш ли сега да направиш някое от твоите номерца?

— Не се притеснявай… ще стане!

Младият Пазител на маските потисна страха си и се съсредоточи. Секирите и мечовете на беоритите започнаха да червенеят под въздействие на магията. Алре викна:

— Секирите ни! Остриетата почервеняват! Нагорещяват се! Боговете са с нас!

Окуражени от това свръхестествено явление, беоритите удесеториха силите си. Мерените напразно се опитваха да се прехвърлят през борда. Копията, секирите и мечовете пронизваха кожата им и изгаряха плътта им. Възседнал една напречна дъска на мачтата, Касо пускаше стрела след стрела с точността на истински елф. Хелмик се сражаваше без оръжие, като раздаваше ужасяващи удари със страховитите си нокти по лицата на противниците. Алре Секирата ревеше от удоволствие и режеше глави наред. Непоносима воня на риба се разнесе из цялата околност. С меч в ръка, Банри трудно сдържаше въодушевлението си и ревеше древен боен химн. Гой и Рута стояха при носа на дракара и убиваха безмилостно и без ни най-малко угризение.

Внезапно Хелмик залитна и падна извън борда. Пьотр великана изрева между два удара с меч:

— Мечка в морето! Мечка в морето!

Без да му мисли, Беорф скочи във водата. Амос сграбчи един меч, запали острието му с магически огън и го хвърли във водата. Съсредоточи се, за да може оръжието да остане нагорещено дори когато бе потопено във вода. Приятелят му протегна ръка и хвана дръжката под водата.

Беорф съзря мерената, която повличаше Хелмик към дъното. Той се мяташе, но не можеше да се отскубне. Младият беорит хвърли с все сила меча към създанието. Омагьосано със силата на огъня, оръжието проряза водата и се заби в рамото на чудовището. То отпусна хватката си и Хелмик, полузадушен, с отчаяни усилия изплува на повърхността.

Битката на дракара продължаваше. В разгара на боя Банри заповяда:

— Свали платното, Касо, трябва да се омитаме!

Тъкмо в този момент се появи Беорф, крепейки Хелмик. Най-после Юло Юлсон намери кураж да действа. Той измъкна меча си, рани една мерена и помогна на двамата беорита да се измъкнат от водата. Платното падна и Банри изрева:

— Ако наистина боговете са с нас, ще излезе вятър и ще ни отведе далеч оттук!

Амос затвори очи и протегна ръка към небето. Тутакси се надигна нежен бриз. Платното леко се изду и дракарът бавно помръдна. Като вложи цялата си енергия, Пазителят на маските засили полъха, докато се превърне във вятър, а после в истинско въздушно течение. Беоритите се втурнаха към веслата и здраво загребаха. Само за няколко минути корабът напусна мястото на битката и остави враговете далече назад.

— Не ни последваха! — провикна се Касо от върха на мачтата. — Гледайте, разпръскват се! Братя, ние спечелихме битката! Победихме!

— Победихме! — повториха в един глас всички беорити.

Изведнъж вятърът утихна без видима причина. Амос бе седнал на пода, задъхан и плувнал в пот.

— Чудесна работа свърши, Амос! — похвали го Беорф.

— Благодаря! И ти се представи добре! Много ми хареса идеята да хвърлям пламтящи мечове във водата. А на теб?

— Страхотна беше! И добре, че вятърът ти не се превърна в ураган! — присмя се добродушно беоритът. — Мисля, че обучението на Сартиган ти е било от голяма полза. Много се радвам, че магическите ти умения не съсипаха всичко по пътя си!

— По-добре владея магията, но все още трудно я контролирам! Тя е нещо като полудял кон, който галопира вътре в мен. Все пак съм доволен, имам напредък.

— Почини си — посъветва го Беорф, докато бършеше косите си с парче плат. — Имаме още няколко дълги дни плаване.

— Колко? — попита Амос.

— Три дни! — чу се гласът на Банри. — Още три дни усилия.