Брайън Перо
Залезът на боговете (18)

17
Драконът

Бризингите отведоха момчетата пред входа на дълъг проход, който водеше право в недрата на планината.

— Тръгнете по този проход — казаха те в един глас. — Вървете до края му и ще стигнете пред една стълба. Звярът си почива в долния край на стълбата.

— Благодаря за помощта ви — отговори Амос.

— Надявам се, че имаш план — подхвърли малко нервно Беорф. — Като влезем в този проход, ще ни бъде трудно да отстъпваме.

— Знам. Имам нещо наум.

— Уф! — изпъшка беоритът. — И аз така си мислех.

Двамата приятели влязоха в тунела. Дългият проход вероятно бе прокопан някога от подземна река. Беорф извади от чантата си газена лампа и Амос я запали, като щракна с пръсти. Да владееш силата на огъня си имаше някои предимства, сред които това да запалиш за миг каквото си поискаш.

Каменните стени бяха съвършено гладки, а подът — настлан с кръгли камъчета. Момчетата вървяха, като се стараеха да не привличат внимание. След цял час ходене под земята излязоха по средата на грубо изсечени стълби. Два гоблина слизаха по тях и разговаряха. Носеха голяма торба, пълна със златни монети, бижута, изящни предмети и скъпоценни камъни. Амос и Беорф побързаха да угасят лампата, сложиха си кристалните уши и се скриха колкото се може по-добре.

— Голям съкровище на него, никога нищо на мене! — оплака се по-дребният от гоблините.

— На него голям, ама много голям съкровище на него — отговори другият.

— Омръзна на мене да служи на него.

— Стой на тебе! На мене мирише месо на дете.

— Месо на дете! — извика хленчещият.

— Затваряш устата на тебе! — изруга спътникът му. — Тебе пречи на мене надуша хубава миризма на дете… ммммм! Тебе следва мене, ммммм, надуши хубаво дете!

Гоблините се приближиха към двете момчета. Амос, уверен, че трябва да се бие, се концентрира върху магията си. Беорф, притиснат до стената, превърна ръцете си в мечешки лапи. Младият Пазител на маските отново видя на земята пред себе си малкото танцуващо човече от лава. „А, не! Не пак! Не отново това видение!“ — каза си той.

— Освободи ни! — извика дребосъчето. — Освободи ни и ние добре ще ти служим! Бъди наш господар и ни заповядай.

„Моментът не е подходящ“ — помисли си Амос, като се мъчеше да контролира емоциите си.

— Хайде! Хайде… не бъди лош! — настоя малкото огнено създание. — Ние сме добър народ… добър народ!

— Е, добре — каза Амос, уморен от тези нескончаеми молби. — Добре, човече, освобождавам те!

Миниатюрното същество от лава вдигна нагоре ръце в знак на победа, благодари многократно на момчето и хукна към гоблина.

— Ще видиш, господарю — извика то, като се обърна към Амос, — ние сме добър народ!

Дребосъчето скочи върху ботушите на червенокапеца. Гоблинът пламна на мига и закрещя от болка. От този огън излязоха пет други човечета. Те нападнаха втория гоблин, който се изтърколи с писък по стълбите. От пет, човечетата станаха десет, после се удвоиха отново и вече бяха двайсет. Амос и Беорф също се спуснаха с пълна скорост по стълбището, оставяйки зад себе си човечетата от лава и горящите гоблини.

— Ще ми кажеш ли какви ги свърши там? — попита беоритът, докато тичаха.

— Мисля, че току-що направих голяма глупост! Освободих нещо, което може да причини много поразии.

Двамата приятели стигнаха в долния край на стълбището и се озоваха лице в лице с дракона. При вида на грамадното животно те замръзнаха на място, със секнал от изумление дъх. Звярът лежеше върху невероятна купчина от скъпоценности. Това бе огромно съкровище! Всичко, което червенокапците бяха заграбили при техните набези, бе струпано в тази пещера. Подът й бе покрит със златни, сребърни, медни и бронзови монети. Сред тях се виждаха блестящи пръстени, огърлици и гривни, предмети на изкуството, старинни скулптури, сервизи от фин порцелан, копринени килими и картини от велики художници. Имаше и стотици мечове, щитове и брони с неоценима стойност. Освен различните видове скъпоценни камъни с разнообразна форма и големина, една планина от перли и корали удиви с красотата си двете момчета. Към всичко това се прибавяха и религиозните символи от плячкосаните храмове, и култовите предмети, изваяни и гравирани изкусно от златарите. Това съкровище съдържаше всичко най-красиво, благородно и скъпо, изработено в северните земи на континента. Гоблините го бяха заграбили най-безцеремонно и безсрамно.

Грамадният златист дракон имаше грапава люспеста кожа и четири крака с остри и криви като на орел нокти. Дълга змиевидна опашка, глава като на влечуго, увенчана с чифт рога, крила, напомнящи тези на прилепите, и големи остри зъби допълваха портрета на ужасяващото създание. Множество трупове на гоблини лежаха почти навсякъде из пещерата, като бавно се разлагаха. Мястото вонеше на сяра и гнилоч.

Рагнарьок отвори едно око и видя точно пред себе си младия Амос Дарагон и неговия спътник беорит. Драконът се премести бавно и каза с глас, от който земята потрепери:

— Очаквах те… Пред теб стои новият господар на света, поклони се пред неговото величие. Страх ли те е от смъртта, безразсъден младежо?

— Защо да се боя от нещо, което не познавам и което, ако се случи, няма повече да ме засяга?

— Малък нахалник! — изруга Древния. — Всички хора, които са ме виждали, се преклониха пред мен. Те трепереха от страх и потта им течеше като река.

— Ами аз също треперя от страх — заяви Амос, преструвайки се на прекалено смел. — Душата ми трепери толкова силно, че потта ми дори не смее да избие.

— Знаеш ли какво те очаква?

— А ти знаеш ли? — отвърна нападателно Пазителят на маските. — Тук съм, за да сключа сделка с теб.

— Смяташ, че си в положение да се пазариш за нещо? — подхвърли високомерно Рагнарьок. — Ти си безсилен срещу мен и способностите ти са нищожни!

— Е, добре, в такъв случай — безгрижно отвърна момчето — двамата с приятеля ми ще си ходим! Ако искаш да ме видиш пак, трябва само да ме повикаш! Не ти казвам името си, защото съм сигурен, че го знаеш. Глупаво е, че си тръгвам така, защото имах много злато за теб!

Амос с един замах се загърна в оранжевото си наметало и се скри от погледа на дракона. Секунда по-късно и Беорф изчезна. Древния, слисан от изчезването на момчетата, остана с отворена уста. Звярът заоглежда навсякъде около себе си, но не виждаше нищо. Колкото и да търсеше, Амос сякаш се бе изпарил! В същото време Пазителят на маските и неговият другар стояха точно пред него.

— Какво ще правим, за да се отървем от това чудовище? — прошепна беоритът, добре скрит под наметалото си.

— Мисля, че владея положението — отвърна му също шепнешком Амос. — Трябва да го накарам да повярва, че способностите ми са неограничени. Смятам да го провокирам, за да приеме един подарък. Искам да спечеля доверието и уважението му.

— Къде си? — изрева драконът. — Къде се криеш?

— Викаш ли ме? — попита спокойно Амос, като рязко отгърна наметалото си.

— Но как можеш да се появяваш в моето леговище, когато си поискаш, и то без да мога да ти попреча? — попита разтревожено огнедишащият звяр.

— Да кажем просто, че има неща, които не си в състояние да разбереш! — отговори момчето, като се надяваше, че планът му ще подейства.

— Предизвикваш ли ме? — изригна гневно драконът.

— Успокой се и не се ядосвай! — отвърна кротко Амос. — Мога да накарам в твоето леговище да се появи каквото си поискам… например от нищото да изскочи една мечка. Ето, правя го!

Беорф, който светкавично бе съобразил да се превърне в мечка, отметна наметалото си точно в мига, когато Амос пожела той да се появи. Драконът направи крачка назад. Спомняйки си за предупрежденията на барон Самди, той започна сериозно да се бои от момчето. Древния, толкова огромен и силен, изобщо не подозираше, че под носа му се извършваше измама. Огнедишащият звяр вярваше на очите си и страхът вземаше връх над неговата самоувереност.

— Мечко, изчезни! — викна Амос.

Беорф изчезна също толкова внезапно, както се бе появил.

— Разбираш ли какво означава това, драконе? — попита момчето.

— Започвам да разбирам — отвърна бавно Рагнарьок, като се дръпна още една крачка.

— Това означава, че ако ми се прииска, мога да направя така, че да изчезнеш! — рече Амос и пристъпи към противника си. — По мое желание мога да те изпратя в небитието! За твой късмет аз не съм лош и обичам расата на Древните. Затова ще ти пощадя живота и ще ти направя подарък. Преди малко, точно преди да изчезна, ти казах, че имам за теб много злато и това е самата истина!

— Ще направиш да се появи злато тук?

— Ами да! — потвърди най-безгрижно Амос. — Съмняваш ли се?

— Не… не, аз… не се съмнявам — смънка Древния, замаян от развоя на събитията.

Тогава Пазителят на маските извади от джоба си една монета. Това бе златната пара на херцог Дьо Вербук. Прокълнатият от дявола херцог им бе оставил писмо, в което ясно бе написано: „Не се страхувайте, тази монета не е прокълната. Тя ще ви доведе при мен, ако някой ден пожелаете да се видим отново“.

Амос заложи всичко на нея. Той я подхвърли във въздуха и извика високо:

— Отведи ме при съкровището на Дьо Вербук!

Монетата падна на земята и се затъркаля към една от стените на пещерата. Когато докосна каменната преграда, на нея се появи голяма врата, която се отвори. Тогава половината пещера изчезна, а на нейно място се появи великолепен пейзаж. Смаян от това чудо, драконът видя отвъд скалната преграда да изниква една крепост. Беше малък каменен замък, увенчан с порутена кула. Широк ров — този, в който бе паднал Беорф — обграждаше крепостта, до която се стигаше по тясно, паянтово на вид дървено мостче.

— Магията ти е могъща, младежо! — възкликна учудено огнедишащият звяр. — Бяха ме предупредили, но аз не вярвах!

— О, още нищо не си видял! — рече присмехулно Амос, твърде доволен от ефекта, произведен от монетата. — В рова, точно тук, под мостчето, има несметно съкровище. То е твое! Вземи го до последната пара.

Скрит под наметалото и приел отново човешкия си облик, Беорф се усмихна радостно. Амос току-що бе осъдил на смърт дракона и същевременно бе освободил херцог Дьо Вербук от задълженията му на пазач на съкровището и от семейното проклятие. Огюр дьо Вербук им бе казал, че онзи, който вземе дори една монета от златото, веднага щеше да започне да бъде разяждан от чумата. Вътрешностите на крадеца изсъхваха, а кръвта му се превръщаше в киселина. Черни мехури и огромни циреи постепенно покриваха цялото му тяло. Следваха кризи на лудост, повръщане и разкъсване на мускулите, от които осъденият умираше в ужасни мъки. Херцог Дьо Вербук бе добавил още: „Ако някой открадне наведнъж цялото съкровище, дяволът няма да се нуждае от пазач и аз ще възвърна свободата си“.

— Приемам този подарък с удоволствие — каза почтително чудовището. — В замяна и аз ще ти дам един. Вземи това и се грижи добре за него. То е първото от новото поколение на Древните.

С опашката си драконът изтъркаля едно яйце. Амос не очакваше това и се опита, доколкото можа, да прикрие изненадата си. Първата му мисъл бе да унищожи яйцето, но размисли и го вдигна. Мисията му на Пазител на маските не бе в това да разрушава повсеместно злото в полза на доброто. Задачата му бе да възстанови равновесието в света. Сега държеше в ръцете си изключителния шанс да върне отново на Земята едно изчезнало създание. В това голямо яйце бе зародишът на ново животно, което при появата си нямаше да бъде нито добро, нито зло. Малкото драконче, което дремеше в черупката си, не бе създадено от някакъв бог, с цел да завладее света. То щеше да се излюпи и може би щеше да стане приятел на хората.

— Благодаря ти — каза Амос. — Ще се грижа добре за него.

— Ще ми попречиш ли да стана господар на тази земя? — попита Рагнарьок, като гледаше момчето право в очите.

— През целия си живот ще бъдеш господар само на едно нещо.

— Какво е то?

— Ще бъдеш господар на твоята съдба и това е всичко — отговори младият Пазител на маските. — Алчността ще те погуби.

През това време, възползвайки се от невниманието на дракона и добре скрит под наметалото си, Беорф се приближи до съкровището. Трябваше да намери магическия камък за маската на Амос. Той му бе предал думите на келпито и сега или никога беше моментът да се вземе този камък. Едрото момче нямаше представа как изглеждаше той, нито какви бяха формата и цветът му. Как да го разпознае в тази планина от скъпоценни камъни?

— Сега си тръгвай! — изръмжа Рагнарьок. — Лазиш ми по нервите с твоите наставления.

— Искам да те попитам още нещо — подхвърли Амос, гледайки как Беорф отчаяно рови в съкровището.

— Какво искаш още? — въздъхна чудовището.

— Искам да знам какво мислиш за тази маска? — рече момчето, като я показа на дракона.

— Много е красива. А сега ме остави да взема съкровището и тръгвай! — настоя Древния. — Имам и друга работа.

В момента, в който Амос извади маската от чантата си, Беорф видя как недалеч от него една голяма перла засия ярко. Магията на маската бе събудила тази на камъка. Младият беорит тихичко се приближи до седефеното топче, взе го и го мушна в джоба си. После направи знак на приятеля си. Той се загърна с наметалото си и изчезна от погледа на дракона. Смятайки, че момчето си е тръгнало, Древния промърмори:

— Ще видиш ти, малък фукльо, когато децата ми плъпнат по Земята, кой ще бъде истинският господар на света!

Драконът мина през вратата и започна да прехвърля съкровището от рова на Дьо Вербук в своята пещера. Двете момчета, все така загърнати в наметалата, взеха багажа си и бързо се заизкачваха по стълбите. Беорф носеше яйцето. Преди да поемат по подземния проход, Амос рязко спря своя приятел и каза:

— Преди известно време освободих народа на огъня. Да кажем, че освободих от себе си една сила, която бързо ще се разрасне и ще опожари всичко! Трябва да я спра.

— Как? — попита беоритът, нетърпелив да напусне леговището на дракона.

— Сега ще видим дали твоята теория за моите магически сили е вярна — отвърна Амос. — Ти ми каза, че в мен магията на въздуха разпалва с дъха си магията на огъня. Дай ми камъка за маската на водата и аз ще успокоя тази стихия.

Беорф подаде перлата на приятеля си. Той я сложи в една от дупките и бавно и много тържествено постави маската на лицето си. Тя веднага зае неговата форма и прекъсна дишането му. В продължение на двадесетина секунди нищо не се случи. Тъй като не му достигаше въздух, момчето се опита да я повдигне, за да диша. Невъзможно! Маската бе залепнала за лицето му. Беоритът се спусна към приятеля си да му помогне. Но дори и двамата не успяха да издърпат маската. Амос започна да се задушава. Колкото и да буташе, дърпаше и да се опитваше да мушне пръсти между края на маската и кожата си, нищо не се получаваше. Момчето се давеше пред очите на Беорф, без той да може да му помогне.

Почти на края на силите си, Пазителят на маските се строполи на земята, полузадушен. Щеше да умре, сигурен бе в това. Тялото му бе натежало, мислите му блуждаеха. Инстинктивно направи последен опит да си поеме въздух. Тогава маската внезапно се втечни и през устата и ноздрите му проникна навътре. Така тя стана част от него и Амос най-после пое голяма глътка въздух. С подкосени от тревога крака, беоритът седна на пода и заяви:

— Наистина ненавиждам магиите!

В този момент изневиделица се появиха десетки змийчета, образувани от струйки вода, която се стичаше по пода на подземния проход. Те наобиколиха Амос. Едно от тях се приближи до него и каза:

— Сега владеете магията на водата. Трябва ли да възстановим равновесието с огъня?

— Да, точно това искам от вас — отговори момчето, едновременно изненадано и доволно.

— Ние ще погълнем огъня и ще се превърнем в пара. Вашите желания са заповед за нас! — заключи змийчето и поведе останалите към стълбището.

— Какво е това? — възкликна Беорф. — Змии от вода… Ти ли…

— Не знам. Има още доста неща, които ми убягват, и самият аз трудно разбирам моята магия. Всъщност вече можем да тръгваме. Змийчетата обещаха да поправят грешката ми.

— И аз нищо не проумявам от това, което ти се случва понякога, но едно нещо е сигурно — с теб човек никога не скучае!

Двамата приятели избухнаха в смях и продължиха пътя си към изхода.

* * *

В тази страна накрай света, много години след като Амос и Беорф си бяха тръгнали, много години след като драконите и гоблините бяха потънали в забрава, когато тук се върнаха хората и започнаха да строят своите жилища и да отглеждат децата си, на това място бе открито топло езеро и множество извори с вряща вода. В тези сковани от студ, лед и мизерия земи горещите извори, бликащи от земята, бяха същинска благословия за заселниците.

Легендите разказват, че могъщи демони, прогонени от царството на мрака, намерили убежище в подземните недра на Рамусбергет. Гневът им бил толкова опустошителен, че накарал подземните избори да закипят и така бликнали гейзерите. Никой никога не разбрал, че именно Амос Дарагон бил този, който, без да иска, предизвикал един вечен двубой. Той бе освободил огъня и бе помолил водата да го усмири. В един нескончаем цикъл двете природни стихии се вкопчили във вечна и безмилостна битка. И днес тя все още не е завършила.